Томас Ман
Буденброкови (14) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

Не беше само старческа немощ онова, което един студен януарски ден — приблизително шест години след като семейството беше влязло в къщата на „Менгщрасе“ — повали окончателно старата мадам Антоанета Буденброк на високото й балдахинено легло в спалнята на полуетажа. Старата дама беше държелива до самия този ден и носеше достолепно изправена едрите си бели странични букли, посещаваше заедно със съпруга и децата си главните гощавки, които се даваха в града, и по осанка не отстъпваше на елегантната си снаха, когато сами Буденброкови канеха гости. Един ден обаче съвсем неочаквано се яви някакво отчасти неустановено страдание — изпърво само лек катар на червата — и доктор Грабо предписа малко гълъбово месо и бял хляб; скоро обаче започнаха спазми, съпроводени от повръщане, които невъобразимо бързо доведоха до изтощение, до някакво кротко състояние на отпадналост, което вдъхваше опасения.

Но след като доктор Грабо има кратък сериозен разговор с консула вън на стълбата и след като втори, допълнително повикан лекар — един нисък, набит господин с черна брада и мрачен поглед — започна да идва редовно заедно с Грабо, физиономията на къщата сякаш изведнъж се промени. Ходеха на пръсти, шепнеха със сериозен вид, а на колите биде запретено да минават през преддверието. Като че беше влязло нещо ново, чуждо, необикновено, някаква тайна, която всеки четеше в очите на другия; мисълта за смъртта намери достъп и властваше безмълвно в просторните стаи.

Не биваше също да се ходи на празненства, тъй като дойдоха и гости. Болестта продължаваше вече четиринадесет или петнадесет дни и след една седмица пристигна от Хамбург старият сенатор Дюшан, брат на умиращата, заедно с дъщеря си; след още няколко дни дойде сестрата на консула заедно с мъжа си, франкфуртския банкер. Всички останаха да живеят в къщата и Ида Юнгман беше претрупана с работа — да се грижи за различните спални и да държи винаги в готовност хубави закуски с раци и порто, а в кухнята непрекъснато пържеха и печеха…

Горе край болничното легло седеше Йохан Буденброк; хванал безсилната ръка на своята стара Нета, той гледаше безмълвно, някъде пред себе си, с вдигнати вежди и поувиснала долна устна. Стенният часовник чукаше глухо и с дълги паузи, но много по-нарядко дишаше болната — еднократно, късо и повърхностно… Една сестра в черно облекло се занимаваше на масата с бульона, който щеше да се опита да й слага в устата; сегиз-тогиз влизаше безшумно някой член на семейството и отново изчезваше.

Старецът сигурно си спомняше как преди четиридесет и шест години бе седял за пръв път край смъртния одър на първата си съпруга и сигурно сравняваше безумното отчаяние, кипяло тогава в него, със замислената печал, с която сега, сам толкова остарял, гледаше промененото, безтрепетно и ужасно равнодушно лице на старата жена; тя никога не бе му създала голямо щастие, нито голяма болка, но дълги години бе издържала с благоразумно приличие до него и сега също така бавно си отиваше.

Той не мислеше много, само с леко поклащане на главата се взираше неотстъпно назад в своя собствен живот и в живота изобщо, който внезапно му се стори тъй далечен и чудноват; взираше се в тая излишно шумна суетня, сред която някога бе се намирал и той, която незабелязано бе се отдръпнала от него и сега ехтеше отдалече в учудено слухтящите му уши… Навремени той казваше полугласно като че на себе си:

— Куриозно! Куриозно!

И когато сетне мадам Буденброк изпусна без борба последната си, съвсем къса въздишка, когато в трапезарията, гдето биде прочетена заупокойната молитва, носачите дигнаха тежкия, покрит с цветя ковчег, за да го изнесат — неговото настроение не се промени, той дори не заплака; остана му обаче това леко, учудено поклащане на главата и това почти усмихнато „куриозно!“ стана негова любима дума… Нямаше съмнение, че и Йохан Буденброк се приближаваше към своя край.

Той започна да седи безмълвен и унесен в семейния кръг; и ако някой път вземеше на колената си малката Клара, за да й попее негли някоя от своите стари, забавни песни, например „Омнибусът из града пътува…“ или „Виж мухата на стената…“, той можеше внезапно да замълчи, да заклати глава със своето „куриозно!“, сякаш сепнат в дълъг, отчасти несъзнателен размисъл, да сложи внучката на пода и да се извърне настрана.

Един ден той каза:

— Жан, assez, нали?

И тутакси из града започнаха да циркулират чисто отпечатаните и снабдени с два подписа формуляри, в които Йохан Буденброк-стари си позволяваше да извести, че напредналата му възраст го заставяла да преустанови досегашната си търговска дейност и че поради това прехвърля с днешна дата основаното през лето 1768 от покойния му баща предприятие „Йохан Буденброк“, с всички активи и пасиви и под същата фирма, на своя син и донинешен associe Йохан Буденброк, с молба, дареното му от толкова страни доверие да бъде оказвано на неговия син… с дълбоко уважение — Йохан Буденброк-стари, който занапред престава да подписва.

Но след като това известие бе разпратено, след като старецът отказваше всеки път да се отбие в кантората, неговата апатична замисленост започна да се усилва по твърде обезпокоителен начин; по това време, към средата на март, само два-три месеца след смъртта на жена му, стигаше някоя лека пролетна хрема, за да легне болен. И после една нощ настъпи часът, когато семейството се събра и край неговото легло, когато той каза на консула:

— Бъди щастлив, Жан! И винаги courage!

И на Томас:

— Помагай на баща си!

А на Кристиан:

— Стани порядъчен човек!

Сетне замълча, погледна всички и с едно последно „куриозно!“ се обърна към стената.

До последния си дъх той не бе споменал Готхолд, а на писмената покана от страна на консула да навести баща си на смъртния му одър първородният син бе отвърнал с мълчание. На следната заран обаче, рано-рано, преди още да бяха разпратени некролозите, когато консулът излезе на стълбата, за да отиде в кантората и даде необходимите нареждания, стана нещо забележително: Готхолд Буденброк, собственик на фирмата „Зигмунд Щювинг и с-ие“, търговия с памучни платове на „Брайтсщрасе“, влезе с бързи крачки в преддверието. Четиридесет и шест годишен, нисък и дебел, той имаше гъсти, пепеляворуси бакенбарди, прошарени с бели нишки. Беше късоног и носеше широк като торба панталон от груб кариран плат. Той се качи по стълбата при консула, като дигна високо веждите си под полите на сивата си шапка, но веднага пак ги сви.

— Йохан — каза той с висок, приятен глас, без да подаде ръка на брата си, — какво става?

— Той почина тази нощ! — отвърна развълнуван консулът и улови братовата ръка, която държеше дъждобран. — Той… най-добрият баща!

Готхолд сви така силно вежди, че клепките му се затвориха. И след известно мълчание каза натъртено:

— Нищо ли не се промени до края, Йохан?

Консулът пусна веднага ръката му, отстъпи дори едно стъпало назад, кръглите му хлътнали очи се проясниха и той отговори:

— Нищо.

Готхолдовите вежди се дигнаха отново към полите на шапката и очите му се насочиха напрегнато към брата.

— А какво мога да очаквам от твоята справедливост? — попита той с понижен глас.

Сега пък консулът наведе очи, но сетне, без отново да ги вдигне, направи привичното си решително движение с ръка от горе на долу и отговори тихо и твърдо:

— В тоя тежък и сериозен миг аз ти подадох ръка като брат; обаче що се отнася до търговски работи, мога да те посрещна винаги само като шеф на почтената фирма, единствен собственик на която станах днес. Ти не можеш да очакваш от мене нищо, което противоречи на задълженията, произтичащи от това мое качество; всичките ми други чувства трябва да замълчат.

Готхолд си отиде… На погребението обаче, когато множеството от роднини, познати, търговски приятели, депутации, носачи на жито, служители в канторите и работници в складовете изпълваше стаите, стълбите и коридорите, а всички наемни файтони в града стояха наредени по цялата „Менгщрасе“ — на погребението той пак дойде и създаде искрена радост на консула. Нещо повече, той доведе дори съпругата си, по баща Щювинг, и трите си вече пораснали дъщери: Фридерика и Хенриета, двете много дълги и сухи, и осемнайсетгодишната Пфифи, най-малката, която изглеждаше прекалено ниска и дебела.

Старецът бе погребан в Буденброковата семейна гробница на края на гробищната горичка вън пред Крепостната порта. И след като пастор Кьолинг от черквата „Света Богородица“, един здравеняк с едра глава и груб начин на изразяване, възхвали умерения, богоугоден живот на покойника, като го противопостави на живота на „сластолюбците, чревоугодниците и пияниците“ — така се изрази той, макар че някои хора, спомнили си дискретността на неотколе умрелия стар Вундерлих, започнаха да клатят глави, — след като свършиха тържествените обреди и формалности и седемдесетте или осемдесетте наети файтони започнаха да се връщат в града — Готхолд Буденброк помоли да придружи консула, понеже искал да поговори насаме с него. И виж ти: тук, редом с природения брат на задната седалка на високия, широк, неугледен файтон, кръстосал късите си нозе, той се показа примирен и кротък. Съзнавал все повече и повече, каза той, че консулът трябвало да действа именно така и че той самият не искал да запази лош спомен за баща си. Отказвал се от исканията си, дори вече на драго сърце, тъй като имал намерение да се оттегли от търговията и да се отдаде на почивка с наследството си и с онова, което щяло да му остане; търговията с памучни платове не му доставяла голямо удоволствие, пък и вървяла тъй слабо, че не се решавал да хвърли още повече средства в нея… „Упорството спрямо бащата не му е донесло божията благодат!“ — помисли си консулът и се изпълни с благочестиво чувство; вероятно и Готхолд мислеше същото.

Като стигнаха на „Менгщрасе“, той отиде с брата си в стаята за закуска, гдето двамата изпиха по чашка стар коняк; от дългото стоене само по фрак в пролетния въздух господата усещаха студени тръпки. После Готхолд размени няколко вежливи и сериозни думи със снаха си, помилва децата по главите и си отиде, като обеща на следващия „детски ден“ да дойде в Крьогеровата вила пред Крепостната порта. Той започна вече да ликвидира.