Томас Ман
Буденброкови (30) (Упадък на едно семейство)

Глава тринадесета

После дойде и ги взе салът, ето Израелдорфската алея, Ерусалимския хълм, Крепостното поле. Колата мина през Крепостната порта, до която отдясно се издигаха стените на затвора, после се понесе по „Бургщрасе“ и прекоси „Коберг“. Тони гледаше сивите къщи с двускатни покриви, провесените над улицата маслени лампи, болницата „Светя дух“ и почти обезлистените вече липи пред нея… Господи, всичко стои, както си беше преди! То е стояло тук, неизменно и достолепно, докато тя бе си спомняла за него като за отколешен сън, който можеше да потъне в забрава! Тези сиви стрехи бяха прежното, привичното, унаследеното, което пак я прие и в което тя пак щеше да живее. Тя не плачеше вече и гледаше любопитно наоколо си. Мъката от раздялата се притъпи пред вида на тия улици и тия отдавна познати лица по тях. В тоя миг колата трополеше по „Брайтещрасе“ — мина носачът Матисен и свали ниско мъхестия си цилиндър с такова раболепно изражение, сякаш си мислеше: „Аз съм просто нищожество…“

Екипажът зави в „Менгщрасе“ и едрите кафяви коне спряха запъхтени пред къщата на Буденброкови, като заудряха с копита по настилката. Том внимателно помогна на сестра си да слезе, а Антон и Лина дотичаха да развържат и свалят куфара. Но трябваше да почакат, преди да влязат вкъщи — тъкмо сега през пътната врата минаваха непосредствено една зад друга три огромни транспортни коли, натоварени високо с пълни чували жито, по които с тлъсти черни букви се четеше фирмата „Йохан Буденброк“. Колите се повлякоха тромаво с еклив тропот през широкото преддверие и по плоските стъпала надолу към двора. Една част от зърното трябваше да се разтовари в задната сграда, а остатъкът да отиде в „Кита“, „Лъва“ или „Дъба“.

Когато братът и сестрата влязоха в преддверието, от кантората излезе консулът, мушнал перодръжката зад ухото, и разпери ръце към дъщеря си.

— Добре дошла у дома, мила Тони!

Тя го целуна и го погледна с очи, които още бяха зачервени от плач и в които се четеше нещо като срам. Но той не беше сърдит, не спомена нито дума. Каза само:

— Късно е, но ние почакахме с втората закуска.

Консулшата, Кристиан, Клотилда, Клара и Ида Юнгман бяха се събрали горена площадката на стълбата и я посрещнаха там…

Първата нощ на „Менгщрасе“ Тони спа здраво, дълбоко и на другата заран, 22 септември, слезе освежена и успокоена в стаята за закуска. Беше още много рано, едва седем часът. Завари само мамзел Юнгман, която приготовляваше утринното кафе.

— Ай, ай, Тони, детенцето ми — каза тя и погледна назад с малките си сънливи кафяви очи. — Защо толкова рано?

Тони седна пред писалището, капакът на което беше отворен, сплете ръце на тила и се загледа известно време в настилката на двора, добила черен блясък от мокротата, а после във влажната градина. Накрая започна любопитно да рови визитните карти и писмата върху писалището.

Непосредствено до мастилницата лежеше добре известната голяма тетрадка с пресована корица, златен обрез и разнородна хартия. Сигурно е била използувана снощи и беше истинско чудо, че папа не я е прибрал както обикновено в кожената чанта и заключил в специалното задно чекмедже.

Тя взе тетрадката, попрелисти я, зачете и се вдълбочи. Това, което четеше, бяха предимно прости, известни неща; но всеки от писателите в нея беше възприел от предходника си някакъв не прекалено тържествен начин на излагане, някакъв инстинктивно и неволно загатнат хроникален стил, който издаваше дискретния и затова толкова по-достолепен респект на едно семейство пред самото себе си, пред традицията и историята. За Тони това не беше нещо ново; неведнъж й беше разрешавано да се позанимае с тия страници. Но никога досега съдържанието им не й беше направило такова впечатление, както тая сутрин. Почтителната значимост, придавана тук дори на най-скромните факти, я замая… Тя се облакъти и зачете с растящо увлечение, с гордост и сериозност.

Не липсваше нито един момент от нейното собствено кратковременно минало: рождението й, детските болести, първият училищен ден, постъпването в пансиона на мадемоазел Вайхброт, първото й причастие… Ситният, равномерен търговски почерк на консула беше отбелязал всичко грижливо и с някакво почти религиозно уважение към фактите изобщо. Та мигар и най-нищожният факт не беше воля и дело на всевишния, който чудодейно е направлявал съдбините на семейството?… Какво ли има да се напише в бъдеще тук след нейното име, което тя беше получила от баба си Антоанета? И всичко това ще бъде четено от по-сетнешни семейни членове със същото благочестие, с което тя сега следеше някогашните събития.

Тя въздъхна облекчително, облегна се назад и сърцето й затуптя тържествено. Изпълни я страхопочит към самата себе си и тръпно я прониза присъщото й чувство за лична значимост, подсилено от духа, въздействието на който тя току-що бе изпитала. „Брънки от една верига“ — беше писал папа… да, да! Именно като брънка на тая верига тя имаше голямо и отговорно значение и беше призвана да съдействува дейно и решително в историята на тяхното семейство!

Тя прелисти назад чак до края на дебелата тетрадка, гдето консулът саморъчно беше резюмирал върху един огромен лист цялото родословие на Буденброкови със скоби и рубрики в прегледни дати: от бракосъчетанието на най-ранния родоначалник с пасторската дъщеря Бригита Шурен до женитбата на консул Йохан Буденброк с Елизабета Крьогер през 1825 година. От тоя брак, пишеше там, се родили четири деца… след което бяха нанесени едно под друго кръщелните имена с годината и деня на рождението; зад името на по-големия син обаче беше отбелязано, че по Великден 1842 година постъпил като стажант в бащиното предприятие.

Тони гледа дълго време името си и свободното място зад него. И после внезапно, изведнъж, с някаква нервна и припряна промяна на изражението — тя преглътна и за един миг устните й се раздвижиха много бързо една към друга — улови перото, не го натопи, а го блъсна в мастилницата, преви показалеца си, наведе ниско над рамото пламналата си глава и написа с несръчния си, висок, наведен, отляво надясно почерк: „…сгодила се на 22 септември 1845 г. за господин Бендикс Грюнлих, търговец в Хамбург.“