Томас Ман
Буденброкови (57) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

Господин Перманедер се премести на „Менгщрасе“, обядва на следния ден у Томас Буденброк и съпругата му, а на третия — беше четвъртък — се запозна с Юстус Крьогер и жена му, с дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, които го намериха ужасно комичен — те казаха „ожасно“, — със Зеземи Вайхброт, която се държа доста строго към него, а така също с бедната Клотилда и малката Ерика, на която бе донесъл кесия с нещо „за амкане“, тоест бонбони.

Той беше в неизчерпаемо весело настроение с киселите си тежки въздишки, които не означаваха нищо и като че идеха от някакъв излишък на приятност, с лулата си, с куриозната си реч и с безгрижното си заседяване: той оставаше цели часове след яденето в най-удобно положение на мястото си, пушеше, пиеше и бърбореше. И макар че придаде съвсем нов и чужд тон в мирния живот на стария дом, макар че цялото му същество внесе нещо, което не отговаряше на стила на тия стаи, той все пак не смути нито една от владеещите привички. Присъствуваше редовно на утринните и вечерните молебствия, помоли за позволение да види неделното училище на консулшата и дори се мярна за миг в залата на Ерусалимската вечер, за да бъде представен на дамите, след което, разбира се, когато Леа Герхарт започна да чете на глас, смутено си излезе.

Той скоро стана известен в града и в големите къщи говореха с любопитство за Буденброковия гост от Бавария; но той нямаше връзки нито със семействата, нито на борсата. А тъй като сезонът беше напреднал, тъй като повечето хора се готвеха да отидат на море, консул Буденброк се отказа от намерението да въведе господин Перманедер в обществото. Той самият се посвети живо и настойчиво на госта. Въпреки всички търговски и градски задължения намери време да го разведе из града, да му покаже всички средновековни забележителности — църквите, портите, фонтаните, пазара, кметството, „Моряшкото дружество“, — да го развлича по всякакъв начин, дори да го запознае на борсата с най-близките си приятели. И когато консулшата, майка му, намери сгоден случай да му поблагодари за тая пожертвователност, той забеляза сухо:

— Ех, майко, какво ли не прави човек…

Консулшата не отговори нищо на тия думи — дори не се усмихна, нито помръдна клепките си; плъзна мълчаливо встрани погледа на светлите си очи и зададе някакъв въпрос за съвсем друго нещо.

Тя проявяваше равномерно сърдечна любезност към господин Перманедер, което не можеше да се каже толкова безусловно за нейната дъщеря. Наистина търговецът на хмел беше загатнал още на третия или четвъртия ден след пристигането си, че е свършил работата си с тукашната пивоварна, но оттогава бяха минали вече десетина дни; ето защо той бе присъствувал вече на два „детски дни“ и на всяка от тия четвъртъчни вечери, когато господин Перманедер говореше или представяше нещо, госпожа Грюнлих неведнъж хвърляше бързи и плахи погледи към семейния кръг — към вуйчо Юстус, братовчедките Буденброк или Томас, — изчервяваше се, седеше по цели минути неподвижна и безмълвна на мястото си или дори излизаше от стаята.

* * *

Хладното дихание на ясната юнска нощ поклащаше леко зелените щори в спалнята на госпожа Грюнлих на втория етаж, тъй като и двата прозореца бяха отворени. В една чаша на нощната масичка встрани от балдахиновото легло върху слой елей, който от своя страна плуваше върху водата, с която до половина беше напълнена чашата, горяха няколко малки фитила и озаряваха с кротка, равномерна и слаба светлина голямата стая с праволинейни столове с облегалки, възглавките на които бяха облечени със сиво платно, за да не се замърсяват. Госпожа Грюнлих лежеше в леглото. Хубавичката й глава тънеше меко във възглавниците, обшити по краищата с широки дантели, а ръцете й бяха се отпуснали свити върху юргана. Но очите й — тъй прекалено замислени, че не можеха да се затворят — следяха бавно движенията на едно голямо насекомо с продълговато телце, което пърхаше упорито около светлата чаша с милиони безшумни движения на крилцата. На стената до леглото, между две стари медни гравюри — средновековни изгледи от града, — поставен в рамка, се четеше девизът: „Бог да те води по пътищата ти!“ Но утеха ли е това за човек, който среднощ лежи с отворени очи и трябва да определи, да реши — съвсем сам, без чужд съвет, с „да“ или „не“ — живота си… и не само живота си!

Беше много тихо. Цъкаше само стенният часовник, а сегиз-тогиз в съседната стая, отделена от спалнята на Тони само чрез завеси, се разнасяше покашлянето на мамзел Юнгман. Там светлината още беше ярка. Преданата прусачка още седеше изправена пред разтегателната маса под висящата лампа и замрежваше чорапите на малката Ерика, чието дълбоко и спокойно дишане ясно се долавяше; възпитаничките на Зеземи Вайхброт имаха лятна ваканция и поради това детето живееше на „Менгщрасе“.

Госпожа Грюнлих въздъхна, поизправи се и подпря глава на ръката си.

— Ида — попита тя с понижен глас, — още ли замрежваш чорапи?

— Да, да, Тони, детенцето ми — чу се гласът на Ида. — Ти спи! Утре трябва да станеш рано и няма да си се наспала.

— Добре, Ида… Значи, утре заран ще ме събудиш в шест?

— Шест и половина съвсем няма да бъде късно, детенцето ми. Колата е поръчана за осем. Хайде заспи пак, та утре да бъдеш бодра!

— Ах, аз не съм заспивала!

— Ай, ай, Тони, не бива така! Мигар искаш да оклюмаш в Швартау? Изпий седем глътки вода, легни на дясната страна и брой до хиляда…

— Ах, Ида, моля ти се, ела за малко при мене! Не мога да заспя, казвам ти. Неволно премислям толкова неща, че ме боли главата… Виж, струва ми се, че имам треска, а освен това се обажда и стомахът. Или пък е от малокръвието, защото жилите над слепите ми очи са се надули и пулсират така силно, че ме болят… толкова са препълнени, обаче това не изключва въпреки всичко в главата да има много малко кръв.

Чу се отместване на стол и между завесите се появи кокалестата изправена снага на Ида Юнгман, облечена в проста старомодна кафява рокля.

— Ай, ай, Тони, треска ли? Я да видим, детенцето ми! Ще ти направя компресче.

Тя отиде с донякъде мъжките си дълги и твърди крачки към скрина, извади една кърпичка, натопи я в мивката, върна се до леглото и я сложи внимателно върху челото на Тони; след това я приглади още няколко пъти с двете си ръце.

— Благодаря, Ида, това действува добре… Ах, седни още за малко при мене, добра, стара Ида… тук, на края на леглото. Виж, неволно мисля непрекъснато за утре… Какво да правя? Всичко в главата ми се върти.

Ида седна до нея, като взе отново в ръка иглата и чорапа, обтегнат върху дървената гъба; навела пригладените си посивели коси, тя проследи бодовете с неуморно светлите си кестеняви очи и каза:

— Мислиш ли, че ще те попита утре?

— Положително, Ида. Няма никакво съмнение. Не ще пропусне тоя удобен случай. Как стана с Клара? Също на такъв излет… Виждаш ли, аз бих могла да го избягна. Бих могла да вървя с другите и да не го допусна близко до себе си… Но тогава всичко ще бъде свършено. Той каза, че в други ден си заминава и ще му бъде невъзможно да остане по-дълго, ако утре не излезе нищо от тая работа. Утре трябва да се реши… Но какво да отговоря, Ида, ако той ме попита!? Ти още не си била омъжена и затова всъщност не познаваш живота, но ти си честна жена, разумна си и си на четиридесет и две години. Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет? Такава нужда имам.

Ида Юнгман отпусна чорапа в скута си.

— Да, да, Тони, аз също мислих много по тоя въпрос. И намирам, че няма какво повече да те съветвам, детенцето ми. Той не може вече да се махне оттук — Ида каза „макне“, — преди да е поговорил с тебе и с майка ти, и ако не искаш, трябваше да го отпратиш по-рано…

— Имаш право, Ида, но не можех да го направя, защото в края на краищата, трябва да се омъжа! Непрекъснато си мислех: „Има време да се върна, още не е твърде късно!“ А сега лежа и се мъча…

— Харесва ли ти, Тони? Кажи честно!

— Да, Ида. Ще излъжа, ако отрека. Той не е хубав, но това не е важно в живота, инак е голям добряк и неспособен на злина, повярвай ми. Като се сетя за Грюнлих… о, господи! Той говореше постоянно, че е пъргав и находчив, и прикриваше коварно мошеничеството си… Виждаш ли, Перманедер не е такъв. Бих казала, че той е малко ленив и гледа много спокойно на живота, което впрочем, от друга страна, също заслужава укор, защото положително няма да стане милионер и ми се струва, че е донякъде наклонен към нехайство и да я „кара криво-ляво“, както се изразяват там долу; и това именно исках да ти кажа, Ида, там е работата. Именно в Мюнхен, гдето той беше между себеподобни, между хора, които говореха и бяха като него, там аз просто го обичах, толкова мил, чистосърдечен и приятен го намирах. И веднага забелязах, че това почиваше на взаимност. Може би допринасяше и обстоятелството, че той ме смята за богата жена, за много по-богата, отколкото съм, защото, както знаеш, мама не може вече да ми даде много нещо… Ала убедена съм, че това няма никакво значение за него. Той просто няма чувство за много пари… Стига… Какво исках да кажа, Ида?

— В Мюнхен, Тони. Но тук?

— Но тук, Ида! Забелязала си какво исках да кажа. Тук, гдето е напълно откъснат от истинската си среда, гдето всички са другояче, по-строги, по-честолюбиви и по-достолепни, така да се каже… тук аз често се срамувам заради него. Да, признавам ти открито, Ида, аз съм честна жена, срамувам се заради него, макар че това е лошо от моя страна. Виждаш ли… няколко пъти в разговори се случва той да каже „ме“ вместо „ми“. Там долу е така, Ида, среща се, случва се дори с най-образовани хора, когато са в хубаво настроение; то не причинява никому болка, не струва пари, нещо обикновено е и никой не се учудва. Но тук мама го поглежда отстрани, Том дига вежда, а вуйчо Юстус трепва и почти изпръхтява, както винаги правят Крьогеровци, а пък Пфифи Буденброк хвърля особен поглед на майка си, на Фридерика или на Хенриета и тогава се засрамвам така, че ми иде да побягна от стаята; и не ми минава през ум, че бих могла да се омъжа за него…

— Ами, Тони! Та нали ще живееш в Мюнхен с него!

— Имаш право, Ида. Но нали първо ще направим годеж и ще трябва да го отпразнуваме! И моля те, нали ще трябва постоянно да се срамувам пред нашето семейство, пред Кистенмакерови, пред Мьолендорпфови и пред другите за това, че не е никак изящен!… Ах, Грюнлих беше по-изящен, в замяна на което обаче беше вътрешно черен, както едно време винаги казвал господин Щенгел… Ида, вие ми се свят; моля те, натопи пак компреса!… В края на краищата трябва да се омъжа — каза повторно тя, като въздъхна облекчително и пое студения компрес. — Главното е да отида отново под венчило, а не да се излежавам още тук като разведена жена… Ах, Ида, тези дни неволно си спомням миналото, когато Грюнлих се яви за пръв път, и сцените, които ми правеше… Истинско безобразие, Ида!… После Травемюнде, Шварцкопфови… — каза тя бавно и спря за малко замечтан поглед върху замреженото място на Ерикиния чорап. — После годежът и Аймсбютел, и нашият дом… беше изящен, Ида! Като си спомня за пеньоарите… с Перманедер няма да бъде същото; знаеш ли, животът ни прави все по-скромни… като си спомня за доктор Клаасен, за детето, за банкера Кеселмайер… и после край… Беше ужасно, нямаш представа. И след като човек е преминал такива страшни изпитания в живота… Но Перманедер няма да се впусне в мръсни работи, това не мога да очаквам никога от него… А в търговско отношение бихме могли спокойно да му се осланяме, защото аз наистина съм уверена, че той печели доста много с Нопе от Нидерпауровата пивоварна. А като стана негова жена, Ида, ще видиш: ще се постарая веднага да го направя по-честолюбив, да се издигнем… да си даде труд, за да прави чест на мене и на всинца ни, защото той поема това задължение, щом води жена от Буденброкови!

Тя скръсти ръце под главата си и погледна към тавана.

— Да, има вече горе-долу десет години, откак взех Грюнлих… Десет години! И сега пак съм в същото положение, пак трябва да дам дума някому. Знаеш ли, Ида, животът е страшно сериозен! Но разликата е в това, че тогава се дигна голям шум и всички ме увещаваха и мъчеха, сега обаче всички се спотайват и смятат, че е естествено аз да кажа „да“. Защото трябва да знаеш, Ида, че този годеж с Алоис… аз го наричам отсега Алоис, защото в края на краищата ще се омъжа за него… този годеж не е нещо празнично и радостно и не за моето щастие се касае всъщност тук, а за нещо друго: като сключвам тоя втори брак, аз мирно и тихо заличавам първия си брак, защото това е мой дълг спрямо семейното име. Така мисли мама, така мисли и Том…

— Ами, Тони! Ако не го искаш и ако знаеш, че той няма да те направи щастлива…

— Ида, аз познавам живота, не съм вече гъска и имам очи да гледам. Мама… вярно, тя не би настоявала много, защото не се спира на несигурни неща и ще каже assez. Но Том го иска. Просто не мога да разбера Том. Знаеш ли как разсъждава Том? Той разсъждава така: „За всекиго! За всекиго, който не е абсолютно недостоен. Защото този път не става въпрос за блестяща партия, а само за това — чрез втория брак да загладиш що-годе грешката с първия.“ Така разсъждава той. И бъди сигурна, че веднага след пристигането на Перманедер той най-потайно е събрал търговски сведения за него; и тъй като те са били доста благоприятни и достоверни, въпросът за него е решен. Том е политичен и знае какво иска. Кой духна под опашката на Кристиан?… Да, Ида, изразът е суров, но така е. И защо? Защото той компрометираше фирмата и семейството, а същото върша и аз според него; не с дела и думи, Ида, а просто с моето съществуване като разведена жена. Той иска на това да се сложи край и е прав; бога ми, аз не го обичам по-малко поради всичко това и се надявам, че почива на взаимност. В края на краищата, в течение на всички тия години аз непрекъснато съм жадувала да изляза отново в живота, защото у мама се отегчавам; нека бог ме накаже, ако това е грях, но аз съм едва на тридесет години и се чувствувам млада. Това не е еднакво у всички, Ида; ти имаше бели косми още на тридесет години, то е по наследство в семейството ви и чичо ти Прал, който умрял от хълцавица…

Тя продължи да разсъждава в нощта, като сегиз-тогиз повтаряше:

— В края на краищата трябва да се омъжа…

После заспа и спа пет часа кротко и дълбоко.