Томас Ман
Буденброкови (22) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

Пътят за Травемюнде върви все направо, минава се на сал по водата и после пак направо; двамата го познаваха добре. Сивото шосе се плъзгаше бързо под глухия и равномерен тропот от копитата на Лебрехткрьогеровите едри кафяви мекленбургски коне, макар че слънцето журеше и прахът забулваше невзрачната гледка. По изключение бяха обядвали в един часа, та братът и сестрата потеглиха точно в два; щяха да пристигнат, значи, малко след четири часа, защото ако обикновен файтон вземаше пътя за три часа, то за честолюбивия Крьогеров кочияш Йохен бяха достатъчни два.

Тони поклюмваше в мечтателна полудрямка под голямата си плоска сламена шапка и слънчобрана, който беше опряла върху задната стена; този слънчобран, гарниран с кремава дантела, беше със сив конопен цвят, каквато беше и опнатата й рокля с проста кройка. Краката си, в обувки с кръстосани връзки и бели чорапи, Тони беше метнала изящно един върху друг; седеше облегната удобно и елегантно назад, като че беше създадена за екипаж.

Том, вече двадесетгодишен, облечен изискано в дрехи от синьо-сиво сукно, беше бутнал сламената си шапка към тила и пушеше руски цигари. Той не беше израсъл много, но мустаците му, по-тъмни от косите и клепките, бяха започнали да растат силно. Подигнал по навик една от веждите малко по-високо, той гледаше облаците прах и прелитащите крайпътни дървета.

Тони каза:

— Никога не съм се радвала толкова, че отивам в Травемюнде, колкото сега. Първо, по известни причини… Том, не е необходимо да се подсмиваш! Искаше ми се да се отдалеча още няколко мили от едни златожълти бакенбарди… Второ, това Травемюнде, на „Предната редица“ у Шварцкопфови, ще бъде нещо съвсем друго. Няма да давам пет пари за курортното общество… Познавам го достатъчно добре… и съвсем не съм настроена за него… Освен това за оня човек… там всичко е открито, той не се стеснява… ще видиш, че някой ден ще се изправи с мила усмивка пред мене…

Том хвърли цигарата и си извади друга от тенекиената кутия, върху капака на която имаше художествено изображение на тройка, нападната от вълци — подарък на консула от някакъв руски клиент. Том имаше голяма страст към цигарите, тези малки люти пръчици с жълт наустник; пушеше ги в огромни количества и имаше лошия навик да вдишва дълбоко в дробовете дима, който после при говорене отново избликваше бавно навън.

— Да — каза той, — що се отнася до това, приморската градина гъмжи от хамбургчани. Консул Фриче, който е закупил цялото място, също е хамбургчанин… Правел сега блестящи сделки, казва папа… Впрочем ще пропуснеш много нещо, ако понякога не отиваш при тях… Естествено Петер Дьолман също е там; по това време той никога не остава в града, защото търговията му върви сама по себе си като в ситен тръс… Смешно! М-да… Чичо Юстус сигурно също идва неделен ден за малко насам, за да навести рулетката. Вярвам, че са там и Мьолендорпфови, и Кистенмакерови, в пълен състав, и Хагенщрьомови…

— Ех, естествено! Може ли да мине без Сара Землингер…

— Впрочем, тя се казва Лаура. Трябва да бъдем справедливи, дете.

— С Юлхен, разбира се… Юлхен щяла това лято да се сгоди с Аугуст Мьолендорпф. Юлхен ще се сгоди! Тогава ще влязат окончателно в тия кръгове. Знаеш ли, Том, възмутително е! Това семейство, дошло кой знае откъде…

— Да, боже мой… Щрунк и Хагенщрьом се издигат в търговията; това е главното…

— Разбира се. Известно е също как го постигат… Знаеш, с лакти… без всякаква кулантност и изисканост… Дядо казваше за Хинрих Хагенщрьом: „У него и петелът снася яйца.“ Точно тези бяха думите му.

— Да, да, сега това е безразлично. Печалба се пише с главна буква. А що се отнася до тоя годеж, той е напълно коректна сделка. Юлхен ще стане Мьолендорпф, а Аугуст ще получи добра зестра…

— Ах, Том… ти просто си решил да ме ядосваш, нищо друго… Аз презирам тия хора…

Том се разсмя.

— Боже мой… знаеш ли, трябва да се нагаждаме според тях. Както каза наскоро папа, те се издигат… Докато например Мьолендорпфови… А освен тава не може да се отрече способността на Хагенщрьомови. Херман е вече много полезен в предприятието, а Мориц, въпреки слабите си гърди, завърши блестящо училището. Бил много умен и следва право.

— Добре, Том… Но радва ме поне това, че има и други семейства, които нямат нужда да превиват гръб пред тях, и че например ние, Буденброкови, все пак…

— Така — рече Том, — но сега не бива да започваме със самохвалства. Всяко семейство има слаби места, гдето може да бъде уязвено — продължи той по-тихо, като погледна широкия гръб на Йохен. — Какво е положението на чичо Юстус например, знае само дядо господ. Като заговори за него, папа винаги поклаща многозначително глава; струва ми се, че дядо Крюгер няколко пъти е трябвало да му се притича на помощ с едри суми… С братовчедите също не всичко е в ред. Юрген, който е решил да следва, все още не си е взел зрелостния изпит… И от Якуб у „Далбек и с-ие“ в Хамбург не били много доволни. Парите никога не му стигат, макар че получава предостатъчно; и ако чичо Юстус му откаже, изпраща му леля Розалия… Не, смятам, че не бива да хвърляме камък по никого… Впрочем, ако ти искаш да се мериш с Хагенщрьомови, би трябвало все пак да се омъжиш за Грюнлих!

— Затова ли се качихме в колата, за да приказваме по тоя въпрос? Да, да! Би трябвало може би! Сега обаче не искам да мисля за това. Искам просто да го забравя. Сега отиваме у Шварцкопфови. Както знаеш, аз не съм ги виждала никога… Сигурно са мили хора?

— О! „Харна дърта кранта“ е тоя Дидерих „Сваткоп“… Но той не говори така винаги, а само когато е изпил повече от пет чаши грог. Веднъж беше дошъл в кантората и после отидохме заедно в Моряшкия дом. Той пи като смок. Баща му е роден на един норвежки кораб и после бил капитан по тая линия. Дидерих се е изучил добре; службата влекачен командир е отговорна и доста добре платена. Той е стар морски вълк, но винаги галантен към дамите. Ще видиш, че ще започне да те ухажва.

— Ами! А жената?

— Жена му не познавам. Сигурно е разбрана. Имат и един син, който в мое време беше във втори или първи клас и сега вероятно следва… Виж, ето морето! Остава ни не повече от четвърт час…

Минаха по една алея между млади буки непосредствено покрай морето, ширнало се синьо и тихо под слънцето. Появи се кръглият жълт маяк, мярнаха се за късо време заливът и кеят, червените покриви на градчето и малкото пристанище с платната и въжетата на ладиите. После влязоха между първите къщи, минаха покрай черквата и поеха по крайречната улица „Предна редица“, докато стигнаха до една гиздава малка къща, верандата на която беше затулена от гъста лозова шума.

Влекачният командир Шварцкопф стоеше пред верандата; когато каляската дойде съвсем близко, той свали моряшката си шапка. Беше възнисък, набит широкоплещест мъж с червено лице, бистросини очи и прошарена остра брада, отворена като ветрило от едното ухо до другото. Изтеглената надолу уста, в която беше захапал дървена лула в горната устна, която беше обръсната, корава, червена и изпъкнала, правеше впечатление на достойнство и честност. Под отворения му сюртук, украсен със златни ширити, блестеше бяла жилетка от пике. Той стоеше разкрачен и с малко изпъчен корем.

— Каквото си е право, мамзел, наистина е голяма чест за мене да се задоволите за известно време у нас… — Помогна внимателно на Тони да скочи от колата. — Моите почитания, господин Буденброк! Господин баща ви добре ли е със здравето? Ами госпожа консулшата?… Доставя ми искрено удоволствие!… Е, заповядайте, уважаеми! Жена ми е приготвила нещо като малка закуска… Идете в странноприемницата на Педерсен — каза той на кочияша, който беше внесъл куфара в къщата, — там ще настанят добре конете… Ще пренощувате у нас, нали, господин Буденброк? Ай, защо пък не? Та конете трябва да си поотдъхнат и няма да стигнете по светло в града…

— Знаете ли, тук се живее не по-лошо, отколкото в курортния хотел — каза след четвърт час Тони, като седнаха около масата на верандата да пият кафе. — Какъв разкошен въздух! Миризмата на водораслите стига чак дотук. Ужасно се радвам, че пак дойдох в Травемюнде!

Между зашумените подпори на верандата погледът стигаше до широката, разискрена в слънцето река с лодки и пристани, дори чак отвъд до салджийската къщица върху „Привала“ на издадения напред мекленбургски полуостров. Широките като панички кафени чаши със син ръб бяха необикновено грубовати в сравнение с изящния стар порцелан у дома; обаче масата, на която пред Тони имаше букет от полски цветя, беше съблазнително наредена, а и на път се огладнява.

— Да, ще видите, мамзел, че тук ще се оправите — каза домакинята. — Изглеждате малко изморена, ако мога да се изразя така; това е от градския въздух, после и от многото вечеринки…

Госпожа Шварцкопф, пасторска дъщеря от Шлутуп, изглеждаше на около петдесет години, беше с цяла глава по-ниска от Тони и доста слаба. Още черните й гладки и грижливо сресани коси бяха покрити с рядка мрежа. Носеше тъмнокафява рокля с малка бяла плетена яка и също такива маншети. Тя беше чиста, кротка и приветлива и подканяше усърдно Тони да си вземе от домашния козунак, поставен в лодковидно кошче и заобиколен от сметана, захар, масло и мед на пита. Кошчето беше украсено с ивица от низани мъниста; изработена от малката Мета, осемгодишно послушно дребно момиченце, облечено в шотландска рокличка и седнало с щръкнали корави светлоруси плитки до майка си.

Госпожа Шварцкопф се извини за стаята, отредена на Тони, гдето тя вече бе влизала да приведе в ред дрехите си. Била много скромна.

— О, много приятна е! — рече Тони.

Главното било, че гледала към морето. При тия думи тя топна четвърти резен козунак в кафето си. Том заприказва със стария за кораба „Вуленвевер“, който сега беше на поправка в града…

В тоя миг на верандата дойде с книга в ръка един момък на около двадесет години, който сне сивата си плъстена шапка, изчерви се и се поклони малко неумело.

— Е, синко — каза влекачният командир, — позакъсня… — После го представи: — Ето и моя син — назова някакво собствено име, което Тони не разбра. — Учи се за доктор… прекарва ваканцията при нас.

— Много ми е приятно — каза Тони, както я бяха учили.

Том стана и му подаде ръка. Младият Шварцкопф се поклони още веднъж, остави книгата настрана и седна до масата, като отново се изчерви.

Той беше среден на ръст, доста слаб и невъобразимо рус. Наболите му мустачки, безцветни като ниско остриганите коси, които покриваха продълговатата му глава, едва се виждаха; съответно на това цветът на лицето му беше извънредно светъл, кожата наподобяваше шуплив порцелан и ставаше яркочервена при най-нищожен повод. Очите му бяха малко по-тъмносини от бащините и имаха същото не много живо, добродушно-изпитателно изражение; чертите на лицето му бяха правилни и доста приятни. Когато започна да яде, той разкри необикновено хубаво изваяни, гъсто наредени зъби, лъскави като шлифована слонова кост. Носеше сиво затворено яке с капаци на джобовете и набран ластик на гърба.

— Да, моля да ме извините, закъснях — каза той. Речта му беше малко неравна и като че скърцаше. — Почетох на плажа и не навреме погледнах часовника.

После задъвка мълчаливо и само сегиз-тогиз поглеждаше изпитателно Том и Тони отдолу нагоре.

По-късно, когато домакинята отново настоя пред Тони да яде, той рече:

— В меда на пита можете да имате пълно доверие, госпожице Буденброк… Това е чист природен продукт… Човек знае поне какво поглъща… Знаете ли, трябва да ядете здравата! Тукашният въздух изтощава… ускорява обмяната на веществата. Ако не се храните достатъчно, ще отслабнете.

Той имаше някакъв наивен и приятен навик, когато говори, да се навежда напред и понякога да гледа другиго, не оногова, към когото се обръщаше.

Майка му го слушаше нежно и после се мъчеше да прочете в лицето на Тони впечатлението, предизвикано от думите му. Обаче старият Шварцкопф каза:

— Хайде господин докторе, стига си се надувал с твоята обмяна на веществата. Това съвсем не ни занимава.

Момъкът се засмя и погледна в чинията на Тони, като отново се изчерви.

Влекачният командир назова два-три пъти малкото име на сина си, но Тони нито веднъж не можа да го разбере. Беше нещо като „Моор“ или „Морд“ — невъзможно да се различи в разлятото и долнонемско произношение на бащата.

Като свършиха с яденето, Дидерих Шварцкопф отметна назад полите на сюртука си далеко от бялата жилетка и примижа доволно срещу слънцето, той и неговият син запушиха късите си дървени лули, а Том се посвети отново на цигарите си. После младите хора се впуснаха в оживен разговор за някогашни училищни случки, в които и Тони радостно взе участие. Споменаха за господин Щенгел… „Трябва да нарисуваш линия, а какво рисуваш ти? Рисуваш черта!“ Жалко, че го нямаше Кристиан, той умееше да го казва много по-добре…

Веднъж Том каза на сестра си, като посочи цветята пред нея:

— Господин Грюнлих би казал: „Тези цветя гиздят неизказано!“

Тони се изчерви от гняв, мушна го в ребрата и хвърли плах поглед към младия Шварцкопф.

Днес бяха чакали необичайно дълго кафето и останаха дълго време на масата. Беше вече шест и половина, отвъд над „Привала“ започна да се спуска вечерният здрач; капитанът стана.

— Е, ще ме извините — каза той. — Имам още малко работа във влекачната служба… ще вечеряме в осем, ако ви е приятно… а негли днес малко по-късно, Мета, а?… А ти — и той отново назова малкото име — стига си седял тук… Върви и се позанимай пак с кокалите си! Мамзел Буденброк сигурно ще вади нещата си от куфара… Или ако гостите искат да отидат на плажа… Не им пречи!

— Боже мой, Дидерих, защо да не поседи? — каза кротко и укорно госпожа Шварцкопф — И ако гостите намислят да отидат на плажа, защо да не отиде с тях? Та той е във ваканция, Дидерих!… И мигар да не се порадва на гостите ви?