Томас Ман
Буденброкови (3) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Когато всички тръгнаха, по-младият домакин посегна с ръка към лявата страна на гърдите си, гдето шумолеше някаква хартия; салонната усмивка изчезна внезапно от лицето му, което доби напрегнато и тревожно изражение, а над слепите му очи заиграха няколко мускулчета, като че стискаше зъбите си. Той само за пред очи направи няколко крачки към трапезарията, но после остана назад и подири с очи майка си, която вървеше сред последните редом с пастор Вундерлих и тъкмо щеше да прекрачи прага.

— Pardon, драги господин пасторе… Само две думи, мамо!

Пасторът му кимна живо, а консул Буденброк накара старата дама да се върне в стаята с пейзажите и я отведе до прозореца.

— Ще бъда кратък: има писмо от Готхолд — каза той бързо и тихо, като погледна в тъмните й, учудени очи и извади от джоба сгънатия запечатан лист. — Почеркът е неговият… Това писмо е трето поред, а папа отговори само на първото… Какво да правим? То е пристигнало още в два часа и аз трябваше отдавна да го предам на татко, но биваше ли да му развалям днешното настроение? Какво ще кажете? Все още има време да го повикам тук…

— Да, прав си, Жан, почакай! — отвърна мадам Буденброк и по стар навик хвана с бързо движение сина си за ръката. — Какво ли пише? — добави тя загрижено. — Това момче не отстъпва. Капризничи за тая сума като обезщетение срещу неговия дял от къщата… Не, не, Жан, сега не бива… Може би довечера, преди лягане…

— Какво да правим? — повтори консулът, като поклати наведената си глава. — Аз самият неведнъж мислех да помоля папа да отстъпи… Не бива да изглежда тъй, като че ли аз, природеният брат, съм се загнездил у родителите си и интригувам против Готхолд… трябва да внимавам да не събудя и у татко подозрение, че играя подобна роля. Обаче нека бъда честен: в края на краищата аз съм associé^[1]. Освен това Бетси и аз на първо време ще плащаме напълно нормален наем за втория етаж… Колкото се отнася до сестра ми във Франкфурт, въпросът е уреден. Нейният мъж ще получи още сега, приживе на папа, известно обезщетение, само четвъртинка от покупната цена на къщата… една изгодна сделка, направена много гладко и умело от папа и крайно отрадна по отношение на фирмата. Но папа се държи тъй безмерно неприязнено спрямо Готхолд и това е…

— Глупости, Жан! Та твоето становище по въпроса е ясно. Обаче Готхолд мисли, че аз, неговата мащеха, се грижа само за моите собствени деца и умишлено отчуждавам баща му от него. Това е печалното…

— Но той е виновен! — извика доста високо консулът, но после понижи гласа си, като хвърли поглед към трапезарията. — Той е виновен за това печално положение! Разсъдете сама: защо не можа да бъде благоразумен? Защо трябваше да се ожени за тая демоазел Щювинг и… тоя магазин… — При тая дума консулът се засмя ядовито и смутено. — Татковото негодувание по отношение на магазина е слабост, но Готхолд би трябвало да уважава тая дребна суетност…

— Ах, Жан, най-добре би било папа да отстъпи!

— Мога ли обаче аз да му дам такъв съвет? — пошушна консулът, като дигна раздразнено ръка към челото си. — Понеже съм лично заинтересован, би трябвало да кажа: татко, плати му! Но аз съм и associé, застъпвам интересите на фирмата. И щом папа не мисли, че е длъжен да изтегли тая сума от оборотния капитал, за да я даде на един непослушен и бунтарски настроен син… Касае се за повече от единадесет хиляди текущи талера. Добри пари… Не, не! Такъв съвет аз не мога да му дам… но не мога да му дам и обратния съвет. Не искам да зная за цялата тая работа. Дори само някоя сцена с папа би ми била désagréable^[2]…

— Довечера… по-късно, Жан! Ела сега, чакат ни…

Консулът скри листа във вътрешния джоб, подаде ръка на майка си и двамата прекрачиха редом прага на ярко осветената трапезария, гдето домакини и гости току-що бяха приключили със заемането на местата около дългата трапеза.

Върху небесносиния фон на гоблените, между тънки колони, пластично се открояваха бели статуи на богове. Тежките червени завеси на прозорците бяха дръпнати и във всеки ъгъл на стаята имаше високи позлатени канделабри с по осем свещи; други горяха на подвижни сребърни свещници по трапезата. Над масивния бюфет, точно срещу стаята с пейзажите, висеше много голяма картина, някакъв италиански залив; ефирносиният й тон изпъкваше великолепно в това осветление. Покрай стените бяха наредени огромни дивани с червена дамаска и твърди облегалки.

Всяка следа на безпокойство и тревога беше изчезнала от лицето на мадам Буденброк, когато тя седна между стария Крьогер, заел челното място откъм прозореца, и пастор Вундерлих.

— Bon appétit! — каза тя с привичното си късо, отривисто, сърдечно кимване на главата, като плъзна бърз поглед над цялата трапеза чак до децата на долния край.