Томас Ман
Буденброкови (88) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

В началото на 1873 година молбата за помилване на Хуго Вайншенк бе уважена и бившият директор пуснат на свобода половин година преди изтичане на определеното му наказание.

Ако госпожа Перманедер би се решила да говори честно, тя би трябвало да признае, че това събитие не я изпълни с голяма радост и би предпочела всичко да остане докрай така, както си беше. Живееше спокойно с дъщеря си и внучката си на Линденплац, като общуваше със семейството на „Фишергрубе“ и с приятелката си от пансиона Армгарда фон Майбом, по баща фон Шилинг, която след смъртта на мъжа си бе се настанила в тоя град. Тя знаеше отдавна, че не можеше да намери подходящо и достойно място извън стените на родния си град, а мюнхенските й спомени, стомахът й, който непрекъснато ставаше все по-слаб и по-раздразнителен, и растящата й потребност от спокойствие не й позволяваха да изпитва желание на стари години да се преселва още веднъж в някой по-голям град на обединеното отечество или дори в чужбина.

— Мило дете — каза тя на дъщеря си, — трябва да те питам нещо, нещо сериозно… Ти все още обичаш мъжа си от все сърце, нали? Обичаш го така, че ще поискаш да го последваш с детето си навсякъде, където и да отиде сега, защото за съжаление той не може вече да остане тук?

И тъй като госпожа Ерика Вайншенк, по баща Грюнлих, избухна в сълзи, които можеха да означават какво ли не, и отговори също тъй съобразно със синовния си дълг, както самата Тони някога при подобни обстоятелства във вилата си край Хамбург бе отговорила на баща си, започнаха да смятат, че им предстои близка раздяла.

Страшен като деня, когато арестуваха директор Вайншенк, беше денят, на който госпожа Перманедер взе в закрит файтон своя зет от затвора. Тя го доведе в жилището си на Линденплац, гдето той, след като смутено и безпомощно поздрави жена си и детето си, остана в посочената му стая и пушеше от сутрин до вечер пури, без да посмее да се покаже на улицата, и обикновено се хранеше сам, без домашните си; той беше с посивели коси и съвсем наплашен човек.

Затворническият живот не бе успял да накърни телесното му здраве, защото Хуго Вайншенк бе се отличавал винаги с яката си натура, но състоянието му беше крайно тъжно. Беше ужасно да се гледа как този човек, — който по всяка вероятност не бе извършил нищо друго, освен това, което повечето от неговите колеги вършат спокойно всеки ден, и който, ако не бяха го заловили, несъмнено би вървял с вирната глава и недокосната чиста съвест по житейския си път, — как този човек поради гражданското си падение, поради факта на осъждането и тия три затворнически години сега беше морално тъй напълно съкрушен. Той бе настоявал с най-дълбоко убеждение пред съда — и вещите лица бяха го потвърдили, — че дръзката маневра, която беше предприел за чест и полза на дружеството и на самия себе си, минавала в търговския свят за usance. Ала юристите, тези господа, които по негово лично мнение съвсем не разбираха от тия неща, които живееха според съвсем други понятия и с един съвсем друг мироглед, бяха го осъдили за измама; и тази присъда, подкрепена от държавната власт, бе разтърсила така силно неговото самоуважение, че той не смееше вече да погледне никого в лицето. Гъвкавата му походка, решителният начин, по който кършеше талията си в сюртука, балансираше с пестниците и въртеше очите си, невъобразимата живост, с която от висотата на невежеството и невъзпитанието си задаваше въпроси или разказваше нещо — всичко беше изчезнало. Изчезнало така безследно, че домашните му се ужасяваха от това тъй силно угнетение, страхливост и тъпо унижение.

След като осем или десет дни се занимава изключително с пушене, господин Хуго Вайншенк започна да чете вестници и да пише писма. Като последица на това след други осем или десет дни той заяви с неопределени изрази, че както изглеждало, в Лондон му се разкривали изгледи за нова служба, но че на първо време щял да замине сам, за да уреди лично въпроса, и чак тогава, ако всичко излезело вярно, щял да повика жена си и детето си.

Ерика го изпрати в закрит файтон до гарата и той замина, без да бе видял повторно някого от останалите си роднини.

След няколко дни още от Хамбург пристигна писмо до съпругата му, с което той я уведомяваше, че решил да не се събира в никакъв случай с жена си и детето си, нито дори да им се обажда, докато не бъде в състояние да им осигури подобаващо съществуване. И това беше последният признак на живот от Хуго Вайншенк. Оттогава никой не чу нищо за него. Макар че по-късно госпожа Перманедер, отракана в подобни работи и преизпълнена от съобразителност и воля за действие, направи няколко опита да издири зетя си — за да може после, както заявяваше тя с важно изражение на лицето, да обоснове добре тъжбата за развод поради злоумишлено изоставяне, — той остана безследно изчезнал. Ето защо Ерика Вайншенк с малката Елизабета продължи да живее при майка си в светлия етаж на Линденплац.