Томас Ман
Буденброкови (62) (Упадък на едно семейство)

Глава десета

След като се нахрани, Тони веднага се оттегли в спалнята си, защото през време на обеда консулшата бе потвърдила предположението й, че Томас е узнал за пристигането й. Тя обаче, както изглеждаше, не жадуваше много да се срещне с него.

Консулът дойде към шест часа след пладне. Влезе в стаята с пейзажите и поведе дълъг разговор с майка си.

— И как е тя? — допита той. — Как се държи?

— Ах, Том, опасявам се, че е непримирима… Боже мой, толкова силно е раздразнена… И после онези думи… само да знаех какви думи й е казал…

— Ще отида при нея.

— Иди, Том! Но почукай тихо да не се изплаши. И остани спокоен, чуваш ли? Нервите й не са в ред. Не яде почти нищо… Знаеш, стомахът й… Поговори спокойно с нея!

Той се изкачи бързо по стълбата за втория етаж, като по навик вземаше стъпалата през едно и замислено сучеше мустаците си. Но още докато чукаше, лицето му се проясни, защото той беше решил колкото е възможно по-дълбоко да разглежда работата с хумор.

Като чу едно страдалческо: „Влез!“ — той отвори вратата и завари госпожа Перманедер легнала с горните си дрехи на леглото, завесите на което бяха дръпнати, зад гърба си беше сложила пухената завивка, а на нощната масичка стоеше стъкълце с капки за стомах. Тя се пообърна, подпря глава на ръката си и го погледна с нацупена усмивка. Той се поклони много дълбоко и с разперени ръце описа тържествен жест.

— Милостива госпожо!… На какво дължим честта да видим сред нас жителката на един престолен град?…

— Целуни ме, Том! — отговори тя и се изправи, поднесе му страната си и пак се обърна назад. — Добър ден, доброто ми момче! Както виждам, ти съвсем не си се променил след ония дни в Мюнхен.

— Хм, скъпа моя, за това не можеш да съдиш тук при спуснати транспаранти. И на всеки случай нямаш право да ми грабваш под носа комплимента, който естествено се пада на тебе…

Задържал ръката й в своята, той притегли един стол и седна до нея.

— Както много пъти вече съм казвал: ти и Клотилда…

— Засрами се, Том!… Как е Тилда?

— Добре, разбира са. Мадам Крауземинц се грижи за нея и гледа да не я остави гладна. Това обаче не пречи на Тилда всеки четвъртък да поглъща тук невъобразими количества… като че в аванс за следната седмица.

Тя се разсмя така сърдечно, както дълго време вече не бе се смяла, но после се пресече с въздишка и попита:

— А как е търговията?

— М-да… караме я криво-ляво. Трябва да бъдем доволни.

— Слава богу, че поне тук всичко е наред! Но, ах, съвсем не съм разположена да бъбря весело…

— Жалко. Човек би трябвало, quand meme^[1], да запази хумора си.

— Не, с него е свършено, Том… Ти знаеш всичко?

— Ти знаеш всичко!… — повтори той, пуска ръката й и из един път дръпна стола си малко по-назад. — Свети боже, как звучи само! „Всичко“! Какво ли не е погребано само е това „всичко“! „Положих също любовта си и мъката си в него аз“^[2], а? Не, слушай сега!

Тя мълчеше. Докосна го с един учуден и дълбоко оскърбен поглед.

— Да, очаквах такова изражение — каза той, — защото ти не би била тука без такова изражение на лицето. Но позволи ми, добра Тони, да гледам на тая работа толкова по-прекалено леко, колкото по-прекалено тежко гледаш ти на нея и ще видиш, че ще се допълваме по най-изгоден начин…

— Прекалено тежко ли, Томас? Прекалено тежко ли?…

— Да. Боже господи, нека не играем трагедия! Нека поговорим малко по-скромно, а не с „всичко се свърши“ и „вашата нещастна Антония“! Разбери ме правилно, Тони! Ти добре знаеш, че аз съм първият, който се радва от сърце на пристигането ти. Отдавна имах желание да ни дойдеш веднъж на гости без мъжа си, да поседим отново тъй съвсем en famille^[3]. Но това, че пристигаш сега и пристигаш така, pardon, но това е глупост, моето дете!… Да… остави ме да се доизкажа! Сигурно е вярно, че Перманедер се е държал доста зле, и бъди убедена, че и аз ще му дам да разбере това…

— Едно ще ти кажа, Томас. Аз му дадох вече да разбере как се е държал и не само му „дадох да разбере“ — прекъсна го тя, като се изправи и сложи едната ръка върху гърдите си. — Съобразно моето чувство за такт смятам всякакви по-нататъшни разправии с тоя човек за съвършено неуместни!

Като издума това, тя отново се отпусна назад и се загледа строго и неподвижно в тавана.

Той се наведе сякаш под тежестта на думите й и в същото време погледна усмихнато коленете си.

— Добре, тогава няма да му напиша някое грубо писмо, да бъде така, както заповядваш ти! В края на краищата това си е твоя работа и напълно достатъчно е ти сама да му натриеш носа, то е твой дълг като негова жена. Пък и ако обмислим внимателно, ще видим, че не можем да му отречем смекчаващи вината обстоятелства. Негов приятел празнувал имен ден, той се прибира у дома в празнично настроение, в малко прекалено добро разположение на духа, и се провинява в някакво дребно отклонение, в дребно, непристойно кръшване.

— Томас — каза тя, — не те разбирам. Не разбирам тона, с който говориш. Ти… човек с твоите принципи… ти обаче не си го видял. Как я беше сграбчил в пиянството си, как изглеждаше той самият…

— Мога да си представя: доста комично. Но тъкмо там е бедата, Тони, че ти не гледаш на тая работа откъм комичната й страна, за това естествено е виновен стомахът ти. Ти залавяш мъжа си в някаква слабост, виждаш го малко смешен… Но това не би трябвало да те възмущава тъй страшно, а по-скоро да ти се стори донякъде забавно и той да ти стане човешки по-близък… Едно ще ти кажа: естествено ти не би могла току-тъй да одобриш с усмивка и мълчание неговото поведение. Опазил бог! Ти заминаваш: това е демонстрация, може би малко припряна, това е може би прекалено строго наказание… не бих желал да го видя как унил седи в този момент в стаята си, но наказанието все пак е справедливо. Бих те помолил само да обозреш нещата с по-малко негодувание и повече от политична гледна точка… говорим си между четири очи. Аз съм длъжен да ти загатна само, че все пак в брака не е никак безразлично на чия страна се намира моралният превес. Разбери ме, Тони! Твоят мъж се е изложил, в това няма съмнение. Той се е компрометирал, станал е малко смешен… тъкмо затова, защото на постъпката му трябва да се погледне безгрижно, не дотам сериозно… Накъсо казано: неговото достойнство не е вече неприкосновено, сега ти решително разполагаш с известно превъзходство; и ако допуснем, че съумееш да го използуваш както трябва, то ти ще осигуриш щастието си. И когато ти след… да речем, две седмици… да, моля, толкова време най-малко трябва да те задържа у нас!… след две седмици се завърнеш в Мюнхен, ще видиш…

— Аз няма да се завърна в Мюнхен, Томас…

— Моля? — попита той, като закриваше лицето си, сложи ръка до ухото и се понаведе напред.

Тя лежеше по гръб, притиснала здраво тила си върху пухената завивка, така че брадичката изглеждаше дръпната с известна строгост напред.

— Никога! — каза тя.

После изпусна продължително и шумно въздуха от дробовете си и се покашля бавно и натъртено — сухо покашляне, което у нея се превръщаше в нервен навик и вероятно беше във връзка със стомашното й страдание.

Настъпи пауза.

— Тони — каза той внезапно, като стана и отпусна тежко ръка върху облегалката на стола в стил ампир, — няма да ни правиш скандал!

Тя го погледна изкосо и видя, че той беше бледен и мускулите над слепоочията му играеха. Положението й беше вече неудържимо. Тя също се развълнува и за да скрие страха, който изпитваше от него, повиши глас и кипна. Скочи бързо, плъзна краката си от леглото и поде с пламнали страни, свити вежди и резки движения на главата и ръцете:

— Скандал ли, Томас?! Ти ми заповядваш да не правя скандал, когато ме покриват със срам, когато просто ме заплюват в лицето?! Достойно ли е това за един брат? Да, моля, трябва да ми позволиш тоя въпрос! Да, първо, съобразителността и тактичността са хубави неща! Но има една граница в живота, Том… а аз познавам живота не по-лошо от тебе… една граница, гдето страхът от скандал започва да се нарича малодушие, да! И ми е чудно, че трябва да ти го кажа аз, простата гъска и глупачка… Да, такава съм и разбирам много добре защо Перманедер не ме обичаше: аз съм стара и грозна жена, а Бабет сигурно е по-хубава. Но това не го освобождаваше от уважението, което дължеше на потеклото ми, на възпитанието ми и на усета ми! Ти, Том, не си видял по какъв начин забрави той това уважение, а който не е видял, не знае нищо; от друга страна пък, не може да се разкаже колко противен беше той в това състояние… Ти не си чул и думите, които ми подвикна той… на мене, на сестра ти… когато аз прибрах нещата си и напуснах стаята, за да спя на дивана във всекидневната. Да, трябваше да чуя зад себе си думи, казани от неговата уста… думи… думи… Накъсо казано, Том трябва да знаеш, че всъщност тези думи ме накараха, принудиха ме цялата нощ да събирам нещата си в куфарите, да събудя рано-рано Ерика и да се махна, защото не можех да остана при един мъж, в чието присъствие трябва да очаквам подобни думи… И както казах, няма никога да се върна при такъв мъж… защото не искам да пропадна, да загубя сама всякакво уважение към себе си и да нямам никаква опора в живота!

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш тия проклети думи? Да или не?

— Никога, Томас! Моите устни никога няма да ги повторят! Зная какво дължа на самата себе си и на тебе в тоя дом.

— Тогава с тебе не може да се говори!

— Може да е така и бих искала да не говорим повече по тоя въпрос…

— Какво мислиш да правиш? Ще се разведеш ли?

— Ще се разведа, Том. Решила съм твърдо. Дължа тоя начин на действие на себе си, на детето си и на всинца вас.

— Хм, това е безсмислица — каза той спокойно, завъртя се на тока си и се махна от нея, като че ли целият въпрос изобщо беше изчерпан. — За развод са нужни двама, детето ми; и все пак смешна е мисълта, че Перманедер току-тъй и с удоволствие ще изяви готовност за това.

— Остави тая грижа на мене — каза тя, без да се плаши. — Мислиш, че той ще се противопостави, и то заради моите 17 000 талера? Грюнлих също не искаше, но го принудиха. Има начини. Ще отида при доктор Гизеке; той е приятел на Кристиан и ще ми помогне. Наистина преди беше малко по-друго… зная какво искаш да кажеш. Тогава беше „неспособност мъжът да прехранва семейството си“, да! Виждаш впрочем, че съм прекрасно осведомена по тия въпроси, а ти наистина се правиш, като че ли ще се развеждам за пръв път в живота си!… Но това няма никакво значение, Том. Не е изключено да се окаже невъзможно… да… и ти да излезеш прав. Но това не променя нещо. То не променя решението ми. Нека тогава задържи парите… в живота има по-възвишени неща! Мене обаче той никога вече няма да види.

След това тя се покашля. Беше станала от леглото и седнала на един стол, облакътена на страничната облегалка и забила тъй силно брадичката си в ръката, че четири свити пръста бяха сграбчили долната устна. Така, извърнала настрани горната половина на тялото си, тя гледаше втренчено с възбудени и зачервени очи през прозореца навън.

Консулът ходеше напред-назад из стаята, въздишаше, клатеше глава и свиваше рамене. Накрая застана със сплетени ръце пред нея.

— Ти си съвсем незрял човек, Тони — каза той малодушно и умолително. — Всяка изречена от тебе дума е просто детинщина! Ще склониш ли най-сетне, ако те помоля, поне за миг да погледнеш нещата като възрастен човек?! Не виждаш ли: държиш се така, като че ли си преживяла нещо сериозно и тежко, като че ли твоят мъж жестоко те е измамил, покрил те е с позор пред очите на света?! Та поразмисли сама и разбери, че не е станало нищо! Че жива душа не знае нищо за тая безразсъдна случка на небесната стълба в къщата на „Кауфингерщрасе“, че съвсем не накърняваш своето собствено достойнство, ако съвсем спокойно, най-много с донякъде присмехулно изражение се върнеш при Перманедер!… Наопаки, ти ще навредиш на достойнството ни, ако не направиш това, защото тогава ще направиш нещо от тая дреболия, тогава ще направиш скандал…

Тя пусна бързо брадичката си и го погледна в лицето.

— Сега млъкни, Томас! Сега редът е мой. Сега слушай! Как? Само това ли е срамно и скандално в живота, което се разчува и стига до ушите на хората? Ах, не! Много по-лош е тайният скандал, който скрито гложди човека и подяжда самоуважението! Та нима ние, Буденброкови, сме хора, които външно се показват „знаменити“, както сте свикнали да казвате винаги тук, а в замяна между нашите четири стени гълтаме унижения? Чудя ти се, Том. Представи си татко! Прецени как би се държал той днес и после решавай, както той би решил! Не, трябва да царува чистота и откровеност… Ти можеш всеки ден да покажеш на хората търговските си книги и да заявиш: ето, вижте!… С никого от нас не бива да бъде другояче. Зная каква ме е създал господ. Не се страхувам от нищо. Нека само Юлхен Мьолендорпф мине покрай мене и не ме поздрави! Нека само Пфифи Буденброк седне някой четвъртък тук й се затресе от злорадство и каже: „Хм, за жалост, става вече втори път; но естествено и двата пъти са виновни мъжете!“ Аз съм се издигнала високо над тия работи, Томас! Зная, че съм постъпила така, както съм сметнала за най-добре. Но от страх пред Юлхен Мьолендорпф и Пфифи Буденброк да гълтам оскърбления и да позволя да бъда ругана на невъзможен бираджийски диалект… от страх пред тях да издържа при един мъж, в един град, гдето би трябвало да привиквам на такива думи, на такива сцени като тази на небесната стълба, гдето би трябвало да отрека напълно себе си, потеклото си, възпитанието си и всичко у мене само за да изглеждам щастлива и доволна… това наричам недостойно, това наричам скандално, чуваш ли!…

Тя се пресече, заби отново брадичката си в ръката и се втренчи възбудено в стъклата на прозорците. Той стоеше пред нея подпрян на един крак, с ръце в джобовете на панталона, спрял очите си върху нея, но без да я вижда, потънал в мисли, и движеше бавно главата си насам-натам.

— Тони — каза той, — няма да ме измамиш. Аз го знаех и преди, но ти се издаде с последните, си думи. Не се касае за мъжа, а за града. Съвсем не се касае за онова безразсъдство на небесната стълба, а изобщо за всичко. Ти не си могла да се аклиматизираш. Бъди искрена!

— Тук си прав, Томас! — извика тя; дори скочи и протегна ръка право към лицето му.

Нейното лице беше румено. Тя стоеше изправена като боец, уловила с една ръка стола и жестикулираща с другата, и държеше реч, пламенна, вълнуваща реч, която бликаше неудържимо. Консулът я гледаше с дълбока почуда. Новите думи кипяха и извираха толкова бързо, че просто не и оставаше време да си поеме дъх. Да, тя намираше думи, даваше израз на цялото негодувание, което се бе насъбрало в нея през тия години — донякъде безразборно и объркано, но му даде израз. Беше някаква експлозия, избухване на напълно отчаяна честна натура… Разрази се нещо, срещу което не можеше да се издигне никакво възражение, нещо стихийно, по което не можеше вече да се спори…

— Тук си прав, Томас! Кажи го още веднъж! Ех, казвам ти изрично, че не съм вече глупачка и зная какво да мисля за живота. Вече не се вкаменявам, като чуя, че в него невинаги всичко се върши честно и почтено. Познавах хора като Плачи-Тришке, бях омъжена за Грюнлих и познавам бонвиваните в нашия град. Не съм някоя невинна селска мома, чуваш ли, и случката с Бабет сама по себе си, откъсната от всичко друго, не би ме накарала да избягам, повярвай ми! Работата е там, Томас, че тя препълни чашата… а не трябваше много, защото тя собствено беше вече пълна… отдавна вече пълна… отдавна вече пълна! Нещо съвсем нищожно можеше да я накара да прелее, камо ли това… камо ли съзнанието, че дори в това отношение не мога да се осланям на Перманедер. Това тури капак на всичко. Дойде ми вече до гуша. Това из един път накара да узрее решението ми да се махна веднъж завинаги от Мюнхен… а това решение зрееше отдавна в мене отдавна, Том, защото аз не мога да живея там долу, кълна се в бога и в цялото му свято войнство! Ти не знаеш колко нещастна бях, Томас, защото дори когато ти дойде да ни навестиш, аз не ти дадох да забележиш нищо, не, защото съм тактична жена, която не иска да досажда с жалби на другите и да излива всеки делничен ден сърцето през устата си; аз винаги съм клоняла към затвореност. Но страдах, Том, страдах с цялата си душа и сърце, тъй да се каже, с цялата си личност. Също като растение, позволи ми да си послужа с тоя образ, също като цвете, пресадено на чужда почва… макар че ти ще сметнеш това сравнение неподходящо, защото аз съм грозна жена… но не бих могла да попадна на по-чужда почва и бих предпочела да отида в Турция! О, ние, които живеем тук горе, не би трябвало да отиваме никога на друго място! Трябва да си стоим край нашия морски залив и да се прехранваме честно от труда си… Понякога вие се подбивахте с моите симпатии към благородниците… да, през тия години аз често си спомнях ония няколко думи, които веднъж преди доста дълго време бе ми казал някой, един умен човек: „Вие храните симпатии към благородниците… — каза той. — Да ви кажа ли защо? Защото вие самата сте благородница! Баща ви е големец, а вие сте принцеса. Пропаст ви дели от нас другите, които не принадлежим към вашия кръг от господствуващи семейства…“ Да, Том, ние се чувствуваме като благородници, чувствуваме се на известно разстояние от другите и не би трябвало дори да правим опит да живеем другаде, гдето не знаят нищо за нас и не умеят да ни ценят, защото няма да изпитаме нищо друго, освен унижения и ще ни сметнат смешно високомерни. Да, всички ме сметнаха смешно високомерна. Никой не ми го каза, но аз го чувствувах всекичасно и пак страдах. О, лесно е да изглеждаш високомерен в такава страна, гдето ядат тортата с нож, гдето принцове говорят на завален немски език и гдето смятат за проява на влюбеност, ако господин дигне от земята ветрилото на дама! Да се аклиматизирам ли? Не! Както е несъмнено, че съм твоя сестра, така несъмнено е, че не мога и никога не бих могла да се аклиматизирам сред хора без достойнство, морал, честолюбие, изящество и строгост, сред външно неугледни, невежливи и развлечени хора, сред хора, които в същото време са лениви и лекомислени, тромави и повърхностни! Ева Еверс можа… Добре! Но Еверс не е Буденброк, а освен това тя има мъж, който е способен на нещо в живота. Ала какъв беше моят случай? Помисли, Томас, започни отначало и си спомни! Оттук, от тоя дом, който има известна слава, в който хората се трудят и си поставят някакви цели, аз отидох там, при Перманедер, който използува зестрата ми, за да стане рентиер… Ех, това беше типично за там, беше наистина характерно, но то в същото време беше и едничкото отрадно нещо. Какво по-нататък? Ще се роди дете. Как се радвах! То би ме възнаградило за всичко. Какво става? То умира. То е мъртво. Перманедер не беше виновен, ей богу, не. Той направи каквото можа и два-три дни не отиде дори в кръчмата. Но все пак трябва да го кажа, Томас. Можеш да бъдеш уверен, че това не ме направи по-щастлива. Аз издържах, без да роптая. Движех се сама, неразбрана, навикана като високомерна, и си казвах: дала си му дума за цял живот. Той е малко непохватен и ленив и измами надеждите ти, но е добряк и сърцето му е чисто… А после трябваше да преживея това и да го видя в такъв противен миг, после се убедих: той ме разбира така добре, умее да ме тачи толкова по-добре от другите, че подвиква подире ми такива думи… думи, каквито нито един от твоите складови работници не би подвикнал на кучето си! Разбрах тогава, че нищо не ме задържа и че би било срамно да остана. А тук, като потеглих с файтона от гарата по „Холстенщрасе“, край нас мина носачът Нилсен и свали ниско цилиндъра си; аз отвърнах на поздрава му: съвсем не високомерно, а както татко поздравяваше хората… така… с ръка. Сега съм тук. Том, можеш да впрегнеш двайсет работни коня, но в Мюнхен няма да ме върнеш. А утре ще ида при Гизеке!

Тая реч държа Тони; после, доста изтощена, се облегна назад на стола, заби брадичката си в ръката и втренчи поглед в стъклата на прозореца.

Консулът стоеше съвсем изплашен, зашеметен, почти потресен пред нея, и мълчеше. После въздъхна облекчително, дигна ръце до височината на раменете и ги отпусна върху бедрата си.

— Да, в такъв случай няма какво да се прави! — каза той тихо, обърна се леко на тока си и се запъти към вратата.

Тя погледна подире му със същото изражение, с което беше го посрещнала: страдалческо и нацупено.

— Том? — попита тя. — Сърдиш ли ми се?

Той държеше овалната ръчка на вратата в едната ръка, а с другата направи морно отбранително движение.

— Ах, не. Съвсем не.

Тя протегна ръка към него и положи глава върху рамото си.

— Ела, Том… Сестра ти не е много честита в живота. Всичко се струпва на нейната глава… И в тоя миг тя няма никого, който да я подкрепи…

Той се върна и улови ръката й — отстрани, до известна степен равнодушно и вяло, без да я погледне.

Изведнъж горната й устна затрепери.

— Сега ти ще трябва да работиш сам — каза тя. — С Кристиан не може да се захване нищо както трябва… а с мене е свършено… Изложих се съвсем… не ме бива вече за нищо… да, безполезна жена съм и вие ще трябва да ме храните по милост. Не бих помислила никога, Том, че така напълно няма да ми се удаде да ти помагам малко. Сега ще трябва сам-самичък да имаш грижата, щото ние, Буденброкови, да запазим мястото си… И нека бог ти помага!

Две сълзи, едри, светли детски сълзи се търкулнаха по страните й, кожата на които показваше вече малки грапавини.