Димитър Стоевски (автор и преводач)

Произведения

Предговор

Сваляне на всички:
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip

Приказка

Преводни произведения

Роман

Новела

Повест

Пиеса

Поезия

Разказ

Приказка

Биография

По-долу е показана статията за Димитър Стоевски от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Димитър Стоевски
ПсевдонимДимитър Стоевски
Роден5 май 1902 г.
Починал9 ноември 1981 г. (79 г.)
София, България
Професиялекар, писател, драматург, преводач
Националност България
Димитър Стоевски в Общомедия

Димитър Стоевски (истинско име: Динчо Стоев Чолаков) е български писател, драматург и преводач главно на произведения от немската художествена литература. По професия е лекар, специалист по белодробни заболявания, рентгенолог.

Началото на пътя

Родовите корени на Димитър Стоевски са от Панагюрище. Баща му е шлосер в Техническа секция при БДЖ. Петнадесетгодишен Стоевски публикува хумористични стихотворения в сп. „Българан“ и в-к „К'во да е“ под псевдонима Дин-Чо. През 1919 г. като гимназист обнародва в сп. „Сила“ свой превод на баладата „Двама братя“ из „Книга на песните“ от Хайнрих Хайне.“[1]

Динчо Чолаков, както е истинското му име, завършва медицина в Грац през 1927 г. с докторат и работи по специалността си в продължение на 27 години, до 1954. Наред с това публикува преводи (и на медицинска литература), есета, литературни и театрални статии, рецензии – вече под пълния си псевдоним Димитър Стоевски.[2] Това е времето, когато се увлича от социалдемократически идеи. В литературно-обществения седмичник в-к „Мисъл“ обнародва в свой превод стихотворението на Мария Нойхаузер „Работничка“[3]. Когато през 1934 г. в България се чества сто седемдесет и петата годишнина от рождението на Фридрих Шилер, той превежда и публикува в редактираното от акад. Михаил Арнаудов списание „Българска мисъл“ поемата на Шилер „Песен за камбаната“[4], която през 1935 г. излиза като отделна книга в библиотека „Корали“. Започва да превежда „Фауст“ на Й. В. Гьоте и обнародва началното „Посвещение“ към трагедията в сп. „Българска мисъл“.[5] Там през 1935 г. публикува и пет стихотворения на Гьоте с коментар на автора им.

Като практикуващ лекар Стоевски е привлечен от психологизма на починалия виенски психиатър и белетрист Артур Шницлер. За библиотека „Съвременни романи“ превежда повестта му „Госпожа Беата и нейният син“ (1934). Превежда също краткия роман на Стефан Цвайг „Огнена тайна“ (1934) и новелата му „Лепорела“ (1935). Така започва поредица от преводи, която ще го утвърди през годините като проникновен Цвайгов претълкувател – следват „Фантастична нощ“ (1939), „Мария Стюарт“ (1940), „Новели“ (1946), „Романът на един живот. Балзак“ (1947) и „Фуше“ (1971).

Професионален преводач

На свободна практика

Повратна за преводаческото поприще на Димитър Стоевски е 1937 г., когато напуска длъжността управител-лекар на Софийския тубдиспансер, закупува собствен рентгенов апарат и преминава на свободна практика.

Първото му голямо начинание в този период е романът на Гьоте „Страданията на младия Вертер“ (1937), който излиза в издателство „Игнатов“ с предговор от проф. Константин Гълъбов. За Игнатовата „Библиотека за всички“ Стоевски превежда през 1938 г. трагедиите на Фридрих Шилер „Разбойници“ и „Вилхелм Тел“ (в проза), а също драмата на Г. Е. Лесинг „Емилия Галоти“. За сто и осемдесетата годишнина от рождението на Шилер превежда и гражданската му трагедия „Коварство и любов“ (1939).

Когато книгоиздателство „Хемус“ започва да подготвя поредица от „Съчинения“ на австрийския поет романтик Франц Грилпарцер, то се обръща към Димитър Стоевски. Първият (и единствен) том излиза през 1942 г. и съдържа трагедиите в стихове „Сафо“ и „Вълните на морето и на любовта“.

В годините на социализма

След Девети септември 1944 г. за преводача настъпва нов период на творческа дейност. Стоевски става член на Съюза на българските писатели (1947). За сто и петдесетата годишнина от рождението на Хайнрих Хайне превежда негови „Избрани стихотворения“ (1947), а на другата година публикува в новооснованото издателство „Български писател“ двойно по-голям том „Книга на песните“.

През 1951 г. Стоевски е назначен като лекар в ДВТУ „Кръстьо Сарафов“ (ВИТИЗ, днес НАТФИЗ) и заема този пост четири години. Това е период, в който се възобновява интересът му към театъра. В София се играят в негов превод Шилеровите драми „Разбойници“ (1952) и „Дон Карлос“ (1954). Във връзка с честването на сто и петдесетата годишнина от смъртта на Фридрих Шилер издателство „Народна култура“ подготвя негови „Избрани произведения“ (1955 – 1956). В първите два тома влизат драмите „Дон Карлос“, „Вилхелм Тел“, „Мария Стюарт“ и „Орлеанската дева“ – всички претворени в стихове от Д. Стоевски. Той е съставител и на третия том „Лирика“, за който превежда стихотворения и балади.

Димитър Стоевски превежда и „Ода на Радостта“ от Фридрих Шилер – част от финала на „Девета симфония“ от Лудвиг ван Бетховен, която става химн на Европейския съюз.

Последната му, и то най-голяма изява в заниманията му с Шилеровото творчество, е преводът на трилогията „Валенщайн“ – „Станът на Валенщайн“, „Пиколомини“, „Смъртта на Валенщайн“ (1968), в стихове.

Проза и драма

Когато през 1955 г. почива Томас Ман, Стоевски превежда романа му „Буденброкови. Упадък на едно семейство“ (1956), което е първото представяне на Томас Ман от 1930 г. насам. Обнародва том новели от Теодор Щорм под надслов „Именското езеро“ (1958), биографичната книга на Лион Фойхтвангер „Мъдростта на чудака или Смърт и преображение на Жан-Жак Русо“ (1961) и романа на Теодор Фонтане „Ефи Брист“ (1963) – първото запознаване на българския читател с прозата на Фонтане. Стоевски проявява особен интерес и към скандинавската литература. От немски той превежда том „Избрани пиеси“ (1956) от Хенрик Ибсен и сборник с новели от Бьорнстерне Бьорнсон под заглавие „Косите на Авесалом“ (1960). Представя и голям том „Новели“ (1964) от Томас Ман.

Значителен преводачески принос на Димитър Стоевски е пресъздаването на голяма част от творчеството на Бертолт Брехт. Още през 1956 г. (годината, в която умира поетът) пиесата му „Майка Кураж и нейните деца“ е поставена от Бургаския народен театър в превод на Стоевски. Следва първата Брехтова книга в България – „Просяшки роман“ (1959). А създаденият Държавен сатиричен театър представя под режисурата на Боян Дановски „Удържимият възход на Артуро Хи“ (1960). Успехът на тази постановка засилва интереса към Брехтовата драматургия и неговата театрална теория. През 1961 г. в Софийския народен театър се играе „Майка Кураж“ с актрисата Олга Кирчева в главната роля (пиесата излиза като книга в 1966 г.), а Старозагорският драматичен театър поставя „Виденията на Симона Машар“. Същата пиеса е поставена на следващата година от Варненския народен театър и на сцената на тогавашния ВИТИЗ. Драмата на Брехт „Добрият човек от Сечуан“ се играе във ВИТИЗ (1965), а излиза като книга през 1970 г. Димитър Стоевски превежда и пиесата „Животът на Галилей“ (1966). С нея и „Майка Кураж“ той участва в тома „Избрани творби“ (1979) от Бертолт Брехт от поредицата „Световна класика“.

Класика и модернизъм

Своя литературен опит и познания Д. Стоевски влага в съставената от него, Димитър Дублев и Ламар „Антология на немската поезия“ (1966). За нея превежда творби от Валтер фон дер Фогелвайде до младия поет на ГДР Вернер Бройниг. Принципът на подбора, както отбелязва в предговора си, е „през душата на всеки отделен поет да се прозре душата на народа в нейните съкровени глъбини“.

Преводачът Стоевски се обръща и към гротескния и многозначен свят на Франц Кафка – превежда негови разкази и романа му „Процесът“ (книгата излиза едва през 1980 г.). Също тъй навлиза в творчеството на Фридрих Дюренмат и превежда пиесата му „Физици“, която през 1965 г. се играе едновременно върху сцените на три театъра (изданието е от 1966 г.). Интересът към съвременната драматургия го подтиква да се заеме и с късната пиеса на Герхарт Хауптман „Пред залез слънце“ (1974).

През 1974 г. Димитър Стоевски става член-учредител на Съюза на преводачите в България.

Произведения за деца

Димитър Стоевски превежда и произведения за деца. Самият той още в началото на литературното си поприще публикува собствената си книга по немски фолклорни мотиви „Чудният роман на Кум Лисан“ (1938). За българските деца претворява един том „Приказки“ от Вилхелм Хауф (1955) и книгата в стихове на Вилхелм Буш „Весели случки“ (1956). Следват „Вироглавото теле“ (1960) пак от Вилхелм Буш, „Петимата весели другари“ (1962) от Хайнрих Щруб и най-значителното му дело в тази област – два тома „Приказки“ от Братя Грим (1962-1963). Освен това превежда приказната повест на Франц Фюман „Мръсният Мориц“ (1963).

Последни творби

През последното десетилетие от живота си Д. Стоевски даде на българската култура още една голяма творба из немската книжовна съкровищница – драмата в стихове на Й. В. Гьоте „Ифигения в Таврида“, която той публикува заедно с немалко стихотворения в тома „Лирика, драма, проза“ (1971), от поредицата „Световна класика“.

Умира през 1981 г. на 79 години от рак на белите дробове.

За изкуството на превода

В едно свое младежко есе, хвърляйки поглед към още неясното си бъдеще, Димитър Стоевски възкликва: „Ще имам само едно желание, една молба: вечният наш спътник, демонът Време, да обърне последната страница на моя живот в мига, в който в моите очи се стопи последният ред на последната хубава книга.“ [6]

За изкуството на литературния преводач Стоевски казва: „За нас, като оставим настрана безспорните изисквания за основно познаване на двата езика, дарование, творческа индивидуалност и др., от не по-малко значение са ТВОРЧЕСКИЯТ ПОРИВ към преводната работа и ТВОРЧЕСКАТА РАДОСТ от нея.“ [7]

Своето схващане за тайнството на преводния акт Димитър Стоевски изразява в една бележка за работата си върху Брехтовата „Майка Кураж“: „...стихове не се превеждат, а се претворяват; пресъздава се не буквалният текст, а мисълта, чувството, образът.“ [8]

В статията си „По няколко повода“ Стоевски подчертава: „...не всеки, който владее – дори перфектно – чужд език, е годен за преводач (става дума естествено за художествена литература – белетристика, поезия, драматургия). Защото, макар да показва още някои от изискваните качества, основна необходимост за делото му е дарбата; а тази дарба следва да включва една своеобразна творческа езикова интуиция...“. [9]

Учител на преводачи

Към чуждия текст Димитър Стоевски пристъпва, както диригентът към партитурата на музикална творба. Прочита го индивидуално, открива там своите прозрения, лични влечения и надежди, накрая „просвирва“ произведението като отломък от собствената си същност. И тъкмо чрез това привидно своеволие преводът му добива рядко, обаятелно своеобразие, което го прави по-верен по дух на оригинала, отколкото едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо „превеждане“.

Книжовното дело на Димитър Стоевски се измерва с присъща за него мярка. Иска се немалко смелост и самоувереност, за да премериш сили с великани на духа като Гьоте, Шилер и Хайне, Лесинг, Грилпарцер и Теодор Щорм, Томас Ман, Хауптман и Фойхтвангер, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг и Франц Кафка. Наред с това Стоевски превежда на български творби на Ибсен, Пушкин, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега. Преводът е за него съкровено занимание, той се залавя с големи, значителни неща, които отговарят на едроскроената му душевност. Без да го съзнава, той става образец, мит за по-младите преводачи. От него те усвояват майсторството на артистичното превъплъщение, а също възхищението към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Така от майстор-преводач Димитър Стоевски се превръща в учител на преводачи.

Лично творчество

Драми в стихове

  • „Залез над Струма“ (1962), поставена на пернишка сцена под заглавие „Кракра Пернишки“.
„Чудният роман на
Кум Лисан“ (1938, 1956)

Пиесата е печелила конкурс за българска историческа драма през 1962-1963 г. Ролята на младия Кракра е играна от актьора Петър Гюров. Според критиката пиесата е написана с изключително жив и звучен език. В нея се говори най-вече за любовта към родното място, за предателството, за чистотата на човешките отношения, за любовта и приятелството.[10][11] Драмата е поставена и в Български телевизионен театър през 1970 и 1972 г.

  • „Напаст изконна“ (1981), поставена в Български телевизионен театър.
  • „Иванко“, историческа драма, непубликувана.

Произведения за деца

  • „Чудният роман на Кум Лисан“ (1938, 1956) [12] За творбата се произнася ласкаво акад. Михаил Арнаудов [13]
  • „Веселите футболисти“, приказка в стихове – с илюстрации от художника Вадим Лазаркевич“ (1956, 1958, 1972, 1980) [14], също в „Картинен свят“ (1982, 1984) [15] и издателство Bi Art (1992).

Награди и отличия

Грамота от СПБ (1981)
  • 1945: Съветски медал „За участие във Великата отечествена война 1941-1945“ (като военен лекар с чин майор)
  • 1972: ГДР медал за заслуга за дружбата между народите – сребърен.
  • 1978: Орден „Кирил и Методий“ първа степен, „за значим принос за развитието на културата, изкуството, образованието и науката и по случай неговата 75-а годишнина“.
  • 1978: Орден „Червено знаме на труда“ по повод навършването на 75 години.
  • 1978: ГДР медал за заслуга за дружбата между народите – златен.
  • 1981: Награда на Съюза на преводачите в България за 1980 г. „за цялостната му дейност като преводач на художествена литература от немски език“.
  • 1981: Звание Заслужил деятел на културата.

Избрана библиография на преводите

Издания

  • Артур Шницлер, Госпожа Беата и нейният син. „Съвременни романи“, 1934
  • Стефан Цвайг, Огнена тайна. „Ив. Коюмджиев“, 1934
  • Стефан Цвайг, Лепорела. „Съвременни романи“, 1935
  • Фридрих Шилер, Песен за камбаната. „Корали“, 1935, 1937
  • Йохан Волфганг Гьоте, Страданията на младия Вертер. „Игнатов“, 1937, 1940
  • Фридрих Шилер, Разбойници. „Игнатов“, 1938, 1941, 1947 – в проза
  • Фридрих Шилер, Вилхелм Тел. „Игнатов“, 1938, 1940 – в проза
  • Готхолд Ефраим Лесинг, Емилия Галоти. „Игнатов“, 1938
  • Фридрих Шилер, Коварство и любов. Гражданска трагедия. „Игнатов“, 1939
  • Стефан Цвайг, Фантастична нощ. „Сл. Атанасов“, 1939
  • Стефан Цвайг, Мария Стюарт. „Сл. Атанасов“, 1940, 1941, 1948
  • Фридрих Шилер, Съчинения, Т. 1 Драми (Разбойници). „Хемус“, 1941
  • Франц Грилпарцер, Сафо, Вълните на морето и на любовта. „Хемус“, 1942
  • Фридрих Шилер, Съчинения, Т. 2 (Коварство и любов, Дон Карлос). „Хемус“, 1943
  • Паул Бург, Шилер (роман). „Сл. Атанасов“, 1943
  • Стефан Цвайг, Новели. „Хемус“, 1946
  • Фридрих Шилер, Драми. Пълно събрание, Т. IX (Вилхелм Тел – в стихове). „Хемус“, 1946, 1947
  • Фридрих Шилер, Драми. Пълно събрание, Т. I (Разбойници). „Хемус“, 1947
  • Хайнрих Хайне, Избрани стихотворения. „Хемус“, 1947
  • Стефан Цвайг, Романът на един живот. Балзак. „Хемус“, 1947
  • Хайнрих Хайне, Книга на песните. „Български писател“, 1948
  • Бернхард Келерман, Мъртвешки танц. „Изд. на БКП“, 1950, 1980
  • Юрий Брезан, Жито расте по синурите. „Народна култура“, 1953
  • Юрий Брезан, 52 седмици правят една година. „Народна култура“, 1954
  • Жан-Батист Молиер, Сганарел. „Театрална самодейност“, 1955, 1957
Фридрих Шилер в превод на Димитър Стоевски (1955)
  • Вилхелм Хауф, Приказки. „Народна младеж“, 1955, 1966
  • Фридрих Шилер, Избрани произведения, Т. I Драми (Дон Карлос, Вилхелм Тел – в стихове). „Народна култура“, 1955
  • Фридрих Шилер, Избрани произведения, Т. II Драми (Мария Стюарт, Орлеанската дева – в стихове). „Народна култура“, 1955
  • Фридрих Шилер, Избрани произведения, Т. III Лирика (стихотворения и балади). „Народна култура“, 1956
  • Томас Ман, Буденброкови. Упадък на едно семейство. „Народна култура“, 1956, 1980
  • Хенрик Ибсен, Избрани пиеси (Подпори на обществото, Куклен дом, Призраци, Народен враг). „Народна култура“, 1956
  • Вилхелм Буш, Весели случки – в стихове. „Народна млдеж“, 1956, 1960, 1968, 1977
  • Хайнрих Хайне, Избрани произведения в 3 тома, Т. 3 Лирика. „Народна култура“, 1957
  • Теодор Щорм, Именското езеро (новели). „Народна култура“, 1958, 1977
  • Стефан Цвайг, Мария Стюарт. „Народна култура“, 1957
  • Фридрих Шилер, Ода на Радостта, в-к „Литературен фронт“, 5 ноември 1959
  • Бертолт Брехт, Просяшки роман. „Народна култура“, 1959
  • Иван Тургенев, Събрани съчинения в 12 тома, Т. X (поеми). „Народна култура“, 1959
  • Бьорнстерне Бьорнсон, Косите на Авесалом (новели). „Народна култура“, 1960
  • Бертолт Брехт, Виденията на Симона Машар. „Министерство на просветата и културата“, 1960
  • Стефан Цвайг, Романът на един живот. Балзак. „Народна култура“, 1960
  • Вилхелм Буш, Вироглавото теле. „Народна младеж“, 1960
  • Лион Фойхтвангер, Мъдростта на чудака или Смърт и преображение на Жан-Жак Русо. „Народна култура“, 1961
  • Хайнрих Щруб, Петимата весели другари, „Народна култура“, 1962
  • Братя Грим, Приказки, Т. 1. „Народна младеж“, 1962, 1967
  • Братя Грим, Приказки, Т. 2. „Народна младеж“, 1963, 1967
  • Теодор Фонтане, Ефи Брист. „Народна култура“, 1963, 1982
  • Франц Фюман, Мръсният Мориц. „Народна култура“, 1963
  • Стефан Цвайг, Новели. „Народна култура“, 1963, 1977
  • Фридрих Шилер, Вилхелм Тел. „Народна култура“, 1964, 1965, 1966
  • Томас Ман, Новели. „Народна култура“, 1964
  • Бертолт Брехт, Майка Кураж и нейните деца. Хроника от 30-годишната война. „Народна култура“, 1965
  • Бертолт Брехт, Животът на Галилей. „Народна култура“, 1966
  • Фридрих Дюренмат, Физици. „Народна младеж“, 1966
  • Антология на немската поезия (съст.) „Народна култура“, 1966
  • Лоренц Мак, Йов и плъховете. „Народна култура“, 1967
  • Фридрих Шилер, Валенщайн (трилогия). „Народна култура“, 1968
  • Бертолт Брехт, Добрият човек от Сечуан. „Народна култура“, 1970
  • Йохан Волфганг Гьоте, Лирика, драма, проза (стихотворения, Ифигения в Таврида). „Народна култура“, 1971
  • Стефан Цвайг, Фуше. „Народна култура“, 1971, 1980
  • Готфрид Келер, Хората от Зелдвила. „Народна култура“, 1972
  • Хайнрих Хайне, Пътни картини (Пътуване по Харц, Северно море, Идеи). „Народна младеж“, 1972
  • Герхарт Хауптман, Пред залез слънце. „Народна култура“, 1974
  • Лоренц Мак, Посев в морето. „Народна култура“, 1975
  • Вилхелм Буш, Макс и Мориц. „Отечество“, 1976
  • Йохан Волфганг Гьоте, Поезия и истина. „Народна култура“, 1976
  • Фридрих Шилер, Вилхелм Тел. „Отечество“, 1977
  • Теодор Щорм, Новели. „Народна култура“, 1977
  • Томас Ман, Тонио Крьогер. „Народна култура“, 1978
  • Бертолт Брехт, Избрани творби(Животът на Галилей, Майка Кураж и нейните деца). „Народна култура“, 1979
  • Вилхелм Хауф, Приказки. „Отечество“, 1979
  • Франц Кафка, Процесът. „Народна култура“, 1980
  • Йохан Волфганг Гьоте, Избрани произведения в 8 тома, Т. 1 Лирика. „Народна култура“, 1980
  • Йохан Волфганг Гьоте, Избрани произведения в 8 тома, Т. 2 Драми (Ифигения в Таврида). „Народна култура“, 1980
  • Ингеборг Бахман, Трите пътя към езерото (новелата Вилдермут). „Христо Г. Данов“, 1981
  • Хайнрих Хайне, Избрани творби (стихотворения, Пътни картини). „Народна култура“, 1981
  • Франц Фюман, Прометей или Битката на титаните. „Отечество“, 1982
  • Томас Ман, Смърт във Венеция. „Колибри“, 2006

Театрални постановки

  • 1942/43: Фридрих Шилер, Коварство и любов. „Народен театър“, София
  • 1942/43: Франц Грилпарцер, Вълните на морето и на любовта. „Народен театър“, София
  • 1942/43: Херман Бар, Концерт. „Народен театър“, София
  • 1942/43: Готхолд Ефраим Лесинг, Емилия Галоти. „Народен театър“, Русе
  • 1943/44: Фридрих Шилер, Орлеанската дева. „Народен театър“, София
  • 1943/44: Франц Грилпарцер, Сафо. „Народен театър“, Бургас
  • 1952/53: Фридрих Шилер, Разбойници. „Театър на народната армия“, София
  • 1954/55: Фридрих Шилер, Дон Карлос. „Народен театър“, София
  • 1954/55: Жан-Батист Молиер, Сганарел. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, София
  • 1955/56: Фридрих Шилер, Дон Карлос. „Народен театър“, Русе
  • 1956/57: Бертолт Брехт, Майка Кураж и нейните деца. „Народен театър“, Бургас
  • 1957/58: Лопе де Вега, Девойка с кърчаг. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, София
  • 1958/59: Фридрих Шилер, Мария Стюарт. „Народен театър за младежта“, София
  • 1960/61: Бертолт Брехт, Удържимият възход на Артуро Хи. „Държавен сатиричен театър“, София
  • 1960/61: Хенрик Ибсен, Призраци. „Народен театър“, София
  • 1960/61: Жан-Батист Молиер, Учени жени. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, София
  • 1961/62: Бертолт Брехт, Майка Кураж и нейните деца. „Народен театър“, София
  • 1961/62: Бертолт Брехт, Виденията на Симона Машар. „Драматичен театър“, Стара Загора
  • 1962/63: Бертолт Брехт, Виденията на Симона Машар. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, София
  • 1962/63: Бертолт Брехт, Виденията на Симона Машар. „Народен театър“, Варна
  • 1965/66: Фридрих Дюренмат, Физици. „Театър на народната армия“, София
  • 1965/66: Фридрих Дюренмат, Физици. „Народен театър“, Бургас
  • 1965/66: Фридрих Дюренмат, Физици. „Драматичен театър“, Шумен
  • 1965/66: Бертолт Брехт, Добрият човек от Сечуан. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, София
  • 1969/70: Фридрих Шилер, Мария Стюарт. „Народен театър“, София
  • 1970/70: Хенрик Ибсен, Хеда Габлер. „Народен театър“, София
  • 1972/73: Йохан Волфганг Гьоте, Ифигения в Таврида. „Театър 199“, София
  • 1973/74: Жан-Батист Молиер, Сганарел. „Народен театър“, Габрово
  • 1978/79: Герхарт Хауптман, Пред залез слънце. Театър „Сълза и смях“, София

Писатели в превод на Димитър Стоевски

Източници

  1. ↑ Хайнрих Хайне, „Двама братя“, сп. „Сила“, бр. 16, 1919
  2. ↑ Димитър Стоевски, „Кавали свирят“ – стихотворения от Магда Петканова“, в-к „Огнище“, бр. 25, 1940.
  3. ↑ Мария Нойхаузер, „Работничка“, в-к „Мисъл“, бр. 14, 28 декември 1930 г.
  4. ↑ Фридрих Шилер, „Песен за камбаната“, сп. „Българска мисъл“, кн. 2, 1934, с. 120-129
  5. ↑ „Посвещение“, из ч. I на „Фауст“, сп. „Българска мисъл“, кн. 7-8, 1934, с. 433-435
  6. ↑ „Последният ред на последната книга“, сп. „Завети“, кн. 2, 1937.
  7. ↑ „TRADUTTORE-TRADITORE. Не пощенски коне, а пощенски гълълби“, в-к „Литературни новини“, бр. 10, 1961.
  8. ↑ „За превода на „Майка Кураж“, в-к „Литературен фронт“, бр. 8, 1966.
  9. ↑ Сборник „Изкуството на превода“, 1976, с. 147.
  10. ↑ „Неизвестна пиеса за болярина Кракра Пернишки е открил директорът на историческия музей в Перник“, Радио Фокус, 6 април 2010 г. Посетен на 23.05.2010.
  11. ↑ „Неизвестна пиеса за болярина Кракра Пернишки е открил директорът на историческия музей в Перник“ Архив на оригинала от 2019-02-26 в Wayback Machine., pernikdnes.com, 6 април 2010 г.
  12. ↑ „Чудният роман на Кум Лисан“ – Димитър Стоевски. 1956 Архив на оригинала от 2017-07-29 в Wayback Machine. Посетен на 23.05.2010
  13. ↑ Михаил Арнаудов, „Чудният роман на Кум Лисан“, сп. „Просвета“, кн. 1, 1939.
  14. ↑ „Веселите футболисти“ – Димитър Стоевски. 1958 Архив на оригинала от 2017-07-29 в Wayback Machine. Посетен на 09.06.2010
  15. ↑ Картинен свят – сборник. 1984. Изд. Български художник, София Архив на оригинала от 2017-07-29 в Wayback Machine. Посетен на 25.05.2010
  • Предговор към книгата „Картинен свят“, Леда Милева, Светослав Минков, Димитър Стоевски, с илюстрации на Вадим Лазаркевич, изд. „Български художник“, София, 1984

Външни препратки

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни