Томас Ман
Буденброкови (24) (Упадък на едно семейство)

Глава седма

Тя бе сложила голямата си сламена шапка и отворила слънчобрана си, защото горещината беше силна, макар че духаше лек морски вятър. Младият Шварцкопф със сивата плъстена шапка на главата и книга в ръката крачеше редом с нея и навремени я поглеждаше отстрани. Минаха по „Предната редица“ и се поразходиха из приморската градина, ширнала се безмълвна и без сянка с пясъчните си алеи и лехи с рози. Музикалният павилион, скрит между иглолистни дървета, се издигаше смълчан срещу курортния хотел, сладкарницата и двете швейцарски къщички, свързани чрез едно дълго междинно здание: Беше към единадесет и половина; курортистите сигурно бяха още на плажа.

Двамата прекосиха детското игрище с пейки и голяма люлка; минаха близко покрай топлата баня и тръгнаха бавно по Маяковото поле. Слънцето тегнеше върху тревата и извличаше от нея жарко, силно ухание на детелина и билки, в което с бръмчене спираха и се стрелваха сини мухи. Откъм морето, по което в далечината сегиз-тогиз светваха дребни кичури от пяна, долиташе монотонен глух ромон.

— Какво собствено четете? — попита Тони.

Момъкът взе в две ръце книгата и я прелисти бързо отпред назад.

— Ах, тя съвсем не е за вас, госпожице Буденброк! Пълна е с кръв, черва и други страхотии… Вижте, тук се говори за белодробен едем, на немски: белодробен оток. При него белодробните мехурчета са пълни с водниста течност… Това е във висша степен опасно и се случва при белодробно възпаление. Ако отокът е много силен, човек не може вече да диша и просто умира. И за всичко това се разказва съвсем хладнокръвно и нехайно.

— Пфуй!… Но щом човек е решил да става доктор… Аз ще се погрижа да бъдете наш домашен лекар, когато след време Грабо преустанови лекарската си практика, ще видите!

— Охо!… А какво четете вие, госпожице Буденброк, ако смея да попитам?

— Познавате ли Хофман? — попита Тони.

— Онзи с диригента и златното гърне ли? Да, много хубаво пише. Но знаете ли, той е повече за дами. Днес мъжете трябва да четат други работи.

— Сега трябва да ви питам нещо — каза Тони след няколко крачки и взе решение. — Именно, как всъщност е малкото ви име? Не можах нито веднъж да го разбера… и това просто ме нервира! Впуснах се дори в размишления…

— Впуснахте се в размишления ли?

— Ах, да… но сега недейте затруднява работата! Може би не е пристойно да питам, но съм любопитна естествено… Инак не ми трябва да го зная, докато съм жива.

— Казвам се Мортен — рече той и се изчерви както никога до тоя ден.

— Мортен? Хубаво е!

— Хубаво ли?…

— Да, боже мой… все пак е по-хубаво, отколкото да се казвате Хинц или Кунц. В него има нещо особено, чуждоземно…

— Вие сте романтичка, госпожице Буденброк; чели сте премного Хофман… Да, работата е просто, следната: дядо ми беше наполовина норвежец и се казваше Мортен. Аз съм кръстен на него. Това е всичко…

Тони се изкачваше внимателно през високата, остра тръстикова трева по края на голия бряг. Пред тях лежеше редицата от дървени плажови павилиони с конусовидни покриви и между тях погледът стигаше до плетените плажни столове; те бяха по-близко до водата и по топлия пясък около тях се бяха разположили семействата: дамите, сложили сини очила срещу слънцето, четяха книги, заети от библиотеката, а господата в светли костюми рисуваха отегчено с бастуните си различни фигури по пясъка. По-настрана играеха загорели деца с големи сламени шапки на главите; те гребяха пясък с лопатки, търкаляха се, ровеха за вода, печеха в дървени форми пясъчни сладкиши, дълбаеха тунели, шляпаха с голи крачета в плитките вълни и пускаха корабчета… Вдясно беше дървената сграда на баните, вдадена навътре в морето.

— Запътили сме се право към павилиона на Мьолендорпфови — каза Тони. — Хайде да свием малко встрани!

— На драго сърце… но сега вече сигурно ще останете при тях… Аз ще седна хей там на камъните.

— Да остана ли… Да, да, ще трябва все пак да им кажа добър ден. Но трябва да знаете, че ми е много противно. Дошла съм тук, за да имам мира…

— Да имате мира ли? От кого?

— Хм, от кого.

— Слушайте, госпожице Буденброк! Аз също трябва да ви питам нещо… но при сгода, по-късно, когато му дойде времето. Сега ще ми позволите да ви кажа сбогом. Ще седна хей там на камъните.

— Защо да не ви представя, господин Шварцкопф? — попита важно Тони.

— Не, ах, не… — каза бързо Мортен — благодаря. Знаете ли, не ми е мястото при тях. Ще седна на камъните…

Докато Мортен Шварцкопф вървеше надясно към големите, обливани от водата каменни блокове край банската сграда, Тони тръгна към една доста многобройна група, разположила се пред Мьолендорпфовия павилион и съставена от семействата Мьолендорпф, Хагенщрьом, Кистенмакер и Фриче. Като оставим настрана консул Фриче от Хамбург, собственик на курорта, и Петер Дьолман, бонвивана, групата се състоеше изключително от дами и деца, понеже беше делник и повечето господа гледаха работата си в града. Консул Фриче, възрастен господин с гладко обръснато, изящно лице, беше зает горе в отворения павилион с някакъв далекоглед, който насочваше към един платноход, мярнал се в далечината. Петер Дьолман, с широкопола сламена шапка на главата и кръгло подрязана моряшка брада, бъбреше с дамите, легнали на одеяла в пясъка или седнали на ниски столчета от корабно платно: госпожа сенаторша Мьолендорпф, по баща Лангхалс, която непрекъснато дигаше и сваляше лорнета с дълга дръжка и чиято глава беше покрита с посивели, неугледни коси; госпожа Хагенщрьом с Юлхен, която беше останала доста ниска, но вече носеше брилянти на ушите като майка си; госпожа консулша Кистенмакер с дъщеричката си и консулша Фриче, ниска дама с набръчкано лице, която носеше боне на главата и се занимаваше с домакинската работа на баните. Зачервена и изнурена, тя не мислеше за нищо друго, освен за вечеринки, детски балове, томболи и разходки на платноходи… На известно разстояние седеше жената, която й четеше. Децата играеха край водата.

„Кистенмакер и син“ беше процъфтяваща фирма за търговия с вина, която през последните години изтласкваше К. Ф. Кьопен. Двамината синове, Едуард и Стефан, работеха вече в бащиното предприятие.

На консул Дьолман липсваха напълно онези изискани маниери, които бяха присъщи например на Юстус Крьогер; той беше благоприличен бонвиван, чиято специалност бе добродушната грубост и който в обществото можеше да си позволи извънредно много, защото знаеше, че със самодоволното си дръзко и шумно държане беше обичан от дамите като голям оригинал. Когато на една гощавка у Буденброкови поднасянето на някакво ястие се забави дълго, та домакинята се намери в неудобно положение, а незаетите гости се понавъсиха, той възстанови веселото настроение, като с провлечения си и шумен глас изрева в диалект над цялата трапеза:

— Мина ми вече гладът, госпожо консулша!

Точно с тоя еклив и груб глас разказваше той в момента двусмислени анекдоти, които изпъстряше с диалектни изрази… Сенаторша Мьолендорпф, изтощена и безпаметна от смях, току викаше:

— Боже мой, господин консуле, престанете за миг!

Хагенщрьомови посрещнаха студено Тони Буденброк, всички други обаче й засвидетелствуваха голяма сърдечност. Сам консул Фриче слезе бързо по стъпалата на павилиона, защото се надяваше, че поне през следната година пак Буденброкови ще помогнат да се оживят баните.

— Ваш покорен слуга, мамзел! — каза консул Дьолман с най-възможното за него изискано произношение, защото знаеше, че госпожица Буденброк нямаше особено предпочитание към маниерите му.

— Мадемоазел Буденброк!

— Вие тук?

— Чудесно!

— И откога?

— И в какъв васхитителен тоалет! — Казаха точно така: „васхитителен“.

— А къде живеете?

— У Шварцкопфови?

— У влекачния командир?

— Колко оригинално!

— Аз намирам това ожясно оригинално! — Казаха точно така: „ожясно“.

— В града ли живеете? — попита повторно консул Фриче, собственикът на курортния хотел, без да даде да се разбере, че това го засяга неприятно.

— Няма ли да ни направите удоволствието да дойдете на следната вечеринка? — попита съпругата му.

— О, само за късо време в Травемюнде? — откликна друга дама.

— Не намирате ли, мила, че Буденброкови са малко прекалено резервирани? — обърна се съвсем тихо госпожа Хагенщрьом към сенаторша Мьолендорпф.

— И още не сте се къпали? — попита някой — Коя от другите млади дами още не се е къпала днес? Марихен, Юлхен, Луизхен? Разбира се от само себе си, че вашите приятелки ще ви придружат, госпожице Антония…

Няколко млади момичета се отделиха от групата, за да се къпят с Тони, и господин Петер Дьолман настоя да ги изпрати донякъде покрай брега.

— Господи, спомняш ли си как едно време ходехме заедно на училище? — обърна, се Тони към Юлхен Хагенщрьом.

— Д-да! Вие тогава винаги се правехте зла — каза Юлхен със състрадателна усмивка.

Тръгнаха над брега по мостчето от наредени две по две дъски към банската сграда; и когато минаха покрай камъните, гдето седеше Мортен Шварцкопф с книгата си, Тони му кимна отдалеко няколко пъти с бързо движение на главата. Някой поиска да се осведоми:

— Кого поздрави, Тони?

— О, беше младият Шварцкопф — каза Тони. — Той ме придружи насам…

— Синът на влекачния командир ли? — попита Юлхен Хагенщрьом и погледна зорко с лъскавите си черни очи към Мортен, който от своя страна оглеждаше с известна меланхолия елегантното общество.

Тони пак каза на висок глас:

— Съжалявам за едно, именно: че не е тук например Аугуст Мьолендорпф… Делничен ден сигурно е много скучно на плажа!