Томас Ман
Буденброкови (86) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

Томас Буденброк не можеше да се взира и в бъдещето на малкия Йохан с онзи поглед на морна досада, с който очакваше остатъка на собствения си живот. Неговото семейно чувство, наследственият и придобит чрез възпитание, обърнат с лице еднакво назад и напред, почтително-смирен интерес към интимната история на техния дом не му позволяваше това; свръх всичко мислите му се влияеха от радушното или любопитно очакване, с което неговите приятели и познати в града, сестра му и даже дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ гледаха сина му. Той си казваше със задоволство, че колкото съсипан и отчаян да се чувствуваше винаги сам за себе си, все пак, с оглед на малкия си наследник, беше способен на живителни мечти за бъдещето, мечти за способности; практическа и несмутена работа, успех, печалби, власт, богатства и почести… Нещо повече — на това място неговият изстинал и изкуствен живот ще се изпълни с топли и искрени грижи, страхове и надежди.

Дали един ден на стари години, седнал спокойно в ъгъла, ще бъде честит да види повторното настъпване на прежните дни, дните на Хановия прадядо? Съвсем изключена ли беше тази надежда? Той беше почувствувал музиката като своя неприятелка, но действително толкова сериозна ли беше заплахата от нея? Дори ако признаеше, че страстта на момчето към свободно свирене без ноти свидетелствуваше за едно не съвсем обикновено дарование, все пак в редовните уроци с господин Пфюл синът му по никакъв начин не беше напреднал твърде много. Несъмнено музиката беше влияние на майка му и нямаше нищо чудно, че през първите детски години това влияние бе взело превес. Обаче идеше времето, когато на бащата се даваше възможност да въздействува и той върху сина си, да го притегли малко на своя страна и с мъжки противонатиск да неутрализира досегашните женски влияния. И сенаторът беше решил да не остави неизползувана нито една такава възможност.

По Великден Хано, вече единадесетгодишен, също като приятеля си, малкия граф Мьолн, премина с голяма мъка и два поправителни изпита — по смятане и география — в четвърти клас. Знаеше се, че ще го запишат в реалното училище, тъй като се разбираше от само себе си, че той ще стане търговец и един ден ще поеме фирмата; и когато баща му го питаше дали се радва на бъдещата си професия, той: отговаряше: „Да“ — просто, донякъде плахо „да“, без всякакво допълнение, което сенаторът с нови настойчиви въпроси се мъчеше да направи малко по-живо и по-подробно, но в повечето случаи напусто.

Ако на сенатора Буденброк се бяха родили двама синове, той без друго би оставил по-малкия да завърши гимназия и да следва. Но фирмата се нуждаеше от наследник, а освен това мислеше, че прави добро на момчето, като го отърваваше от ненужни мъки с гръцкия език. Той беше на мнение, че реалните предмети се заучават по-лесно и че Хано с неговата често трудна възприемчивост, с мечтателната разсеяност и с телесната му слабост, която често го заставяше да отсъствува от училище, ще напредне по-бързо и с чест в реалното училище, без да се пресилва. Ако желаеха малкият Йохан Буденброк един ден да постигне онова, за което беше призван и което близките му очакваха от него, трябваше преди всичко да се постараят да го засилят телесно, от една страна, като се съобразяват със слабостта му, от друга, чрез рационални грижи и закаляване.

С кестенявите си коси, който той сега носеше вчесани назад и косо над бялото чело — но които въпреки това се стремяха да легнат в меки къдрици ниско над слепоочията, — с дългите си кестеняви мигли и златистокестеняви очи Йохан Буденброк, в училищния двор или на улицата, винаги се отличаваше малко от светлорусия и стоманеносинеок тип на другарите си, макар че носеше копенхагенски моряшки костюм. В последно време беше доста израснал, ала нозете му с черни чорапи и ръцете му в тъмносини, бухлати и тегелирани ръкави бяха тънки и меки като у момиче; и все още като у майка му лежаха синкави сенки в ъглите на очите му, тия очи, които — особено когато бяха насочени настрани — гледаха с такова плахо и недружелюбно изражение, докато устата все още стоеше затворена по присъщия му меланхоличен начин или докато Хано замислено търкаше върха на езика си о някой зъб, който го съмняваше, с леко разкривени устни и с такъв вид, като че ли зъзнеше.

Както узнаха от доктор Лангхалс, който вече бе поел напълно лекарската практика на стария доктор Грабо и беше домашен лекар у Буденброкови, недостатъчната телесна здравина на Хано и бледността на кожата му имали дълбока причина, която се състояла в това, че организмът на момчето за съжаление произвеждал в недостатъчна бройка тъй важните червени кръвни телца. За борба срещу тоя недъг обаче имаше средство, превъзходно средство и доктор Лангхалс го предписа в големи количества: рибено масло, хубаво, жълто, мазно, гъсто моруново масло, което трябваше да се взема два пъти на ден с порцеланова лъжица; и по решителна заповед на сенатора Ида Юнгман се грижеше с радушна строгост за точното изпълнение на това предписание. Наистина отначало Хано повръщаше след всяка лъжица и изглеждаше, че стомахът му не беше в състояние да задържи хубавото моруново масло, но после свикна. И ако веднага след поглъщането на маслото сдъвчеше със затаен дъх залък ръжен хляб, гаденето се поуталожваше.

Всички други оплаквания пък бяха само последици от тая липса на червени кръвни телца — „вторични явления“, както казваше доктор Лангхалс, като гледаше внимателно ноктите на пръстите си. Обаче трябваше да се борят решително и срещу тия вторични явления. Да лекува, пломбира и евентуално да вади зъби беше задача на господин Брехт, който живееше със своя Йозеф на „Мюленщрасе“, а за да се регулира храносмилането, на света имаше рициново масло — хубаво, гъсто, сребристолъскаво рициново масло, което, взето със супена лъжица, се плъзваше като гладък гущер през гърлото и миризмата, и вкусът му се усещаше в глътката още цели три дни, гдето седнеше и станеше човек. Ах, защо всичко това беше тъй непреодолимо противно? Един-единствен път — Хано лежеше доста тежко болен и сърцето му биеше странно неправилно — доктор Лангхалс реши с известна нервност да предпише едно лекарство, което достави радост на малкия Йохан и му подействува несравнимо благотворно: арсеникови хапчета. По-късно Хано често пъти питаше за тях, тласкан от някаква почти нежна потребност за тия дребни сладки, ощастливяващи хапчета. Но не му ги дадоха вече.

Рибеното и рициновото масло бяха хубави неща, но доктор Лангхалс беше напълно съгласен със сенатора, че само те не бяха достатъчни да направят от малкия Йохан дееспособен и як мъж, ако самият той не допринесе за това. Имаше например гимнастически игри, ръководени от учителя господин Фриче, които биваха устройвани лете всяка неделя на „Крепостното поле“ и даваха възможност на момчетата в града да покажат и да развиват смелост, сила, ловкост и присъствие на духа. Но за голям гняв на баща си Хано не прояви нищо друго по отношение на тия здравословни развлечения, освен отвращение — нямо, резервирано, почти високомерно отвращение. Защо нямаше никакъв допир със своите съученици и връстници, с които по-късно щеше да живее и да работи? Защо се събираше постоянно само с тоя малък, недобре измит Кай, едно наистина добро дете, но все пак донякъде подозрително същество, което не можеше да бъде негов приятел и за бъдещето? Всяко момче трябва още от самото начало да съумее да спечели по някакъв начин доверието и уважението на ония, които растат заедно с него и на чиято почит ще се осланя през целия си живот. Между тях бяха двамата синове на консул Хагенщрьом, единият на четиринадесет, другият на дванадесет години, истински юначаги, дебели, яки и палави, които устройваха редовно юмручни дуели из горичките в околността, бяха най-добрите гимнастици в училището, плуваха като тюлени, пушеха пури и бяха готови за всяко безчинство. Всички се страхуваха от тях, обичаха ги и им засвидетелствуваха уважение. Техните братовчеди, двамата синове на прокурора доктор Мориц Хагенщрьом, от друга страна, с по-крехко телосложение и по-кротки по нрав, се отличаваха в умствено отношение и бяха образцови ученици, честолюбиви, послушни, мирни и прилежни като пчели, трепетно внимателни и почти разяждани от пламенното желание да бъдат винаги първенци и да получават свидетелства с пълно отличие. Те ги получаваха и се ползуваха с уважението на по-глупавите си и по-мързеливи другари. Но като оставим съвсем настрана учителите, какво можеха да мислят съучениците за Хано, който беше крайно посредствен ученик и на това отгоре мекошавец, загрижен плахо да отбягва всичко, свързано с малко смелост, сила, ловкост и пъргавина? И когато сенатор Буденброк, тръгнал за облекалнята си, минеше покрай „Чардака“ на втория етаж, той чуваше в средната от трите разположени там стаи — стаята на Хано, откак той беше много пораснал и не можеше да спи заедно с Ида Юнгман звуците на хармониума или невисокия и тайнствен глас на Кай, който разказваше някаква приказка.

Що се отнасяше до Кай, той пък отбягваше „гимнастическите игри“, защото ненавиждаше дисциплината и закономерния ред, които трябваше да бъдат спазвани там.

— Не, Хано — каза той, — аз няма да отида. Ти ще отидеш ли? Да ги вземат мътните… Не признават нищо, което би доставило известно удоволствие на човека!

Такива изрази като „да ги вземат мътните“ бе научил от баща си. Хано пък отговори:

— Ако господин Фриче миришеше поне един ден на нещо друго, освен на пот и бира, то можехме да си помислим по въпроса… Да, сега остави това, Кай, и продължавай да разказваш! Още не си свършил оная приказка за пръстена, дето си го извадил от блатото.

— Добре — каза Кай, — но щом ти дам знак, трябва да свириш.

И Кай продължи да разказва.

Ако можеше да му вярва човек, преди известно време през една душна нощ в чужда, непозната местност той се подхлъзнал по някаква гладка и неизмеримо дълбока урва, в подножието на която в бледата и трепкаща светлина на блуждаещи огньове видял блато с черна вода, дето непрекъснато с глухо гъргорене се издигали лъскави сребристи мехури. Но един от тях близко до брега, който непрекъснато се връщал след пукването си, имал формата на пръстен; след дълги опасни усилия той успял да го хване с ръка и тогава пръстенът вече не се пукнал и той го сложил на пръста си като гладка и здрава халка. После, понеже с право приписвал на тоя пръстен необикновени свойства, с негова помощ се изкачил отново по стръмната и хлъзгава урва и горе, недалеко оттам, стигнал до някакъв черен замък, потънал в гробно мълчание и обвит от червеникава мъгла. Макар че замъкът бил пазен на всяка стъпка от въоръжена стража, той успял да проникне вътре и там все с помощта на пръстена разтурил магиите и избавил много пленници…

В най-чудноватите мигове Хано изтръгваше от хармониума си цели поредици от сладостни акорди. Ако не се изпречеха непреодолими сценични трудности, тези разкази биваха представяни в кукления театър с музикален съпровод. На „гимнастическите игри“ Хано отиваше само след изрична и строга заповед от баща си; тогава малкият Кай го придружаваше.

Не по-друго беше положението с пързалянето на кънки през зимата и с къпането в дъсчената къпалня на господин Асмусен долу до реката през лятото.

„Къпане! Плуване! — беше казал доктор Лангхалс. — Момчето трябва да се къпе и да плува!“

И сенаторът беше напълно съгласен с него. Но онова, което предимно караше Хано да бяга всеки път, когато можеше, както от къпането, така също от пързалянето на кънки и от „гимнастическите игри“, беше следното: двамата синове на консул Хагенщрьом, които участвуваха с чест във всички тия работи, бяха го взели на мерника си, макар че живееха в къщата на неговата баба, и не пропускаха нито един сгоден случай да го унизят със силата си и да го мъчат. Щипеха го и се подиграваха на „гимнастическите игри“, блъскаха го в мръсните купчини сняг по пързалката, в плувния басейн се запътваха със заплашителни звуци през водата към него…Хано дори не се опитваше да побегне, защото това едва ли щеше да го спаси. Отпуснал момичешките си ръце, той стоеше до корема в доста мътната вода, по повърхността на която тук-там се носеха големи повесма от растения, така наречен жабуняк, и със свити вежди гледаше мрачно изпод око и леко разкривени устни към двамата, които, сигурни за плячката си, се приближаваха с дълги пенливи скокове към него. Двамата Хагенщрьомови имаха яки мускулести мишци — счепкваха го и започваха да го топят тъй дълго, че той поглъщаше доста много от нечистата вода и дълго време след това се бореше за въздух, като се обръщаше ту насам, ту натам. Един-единствен път бе отмъстено малко за него. Веднъж след пладне, тъкмо когато двамата Хагенщрьомови го държаха под водата, единият от тях внезапно нададе яростен, болезнен писък и дигна над водата единия си месест крак, от който на едри капки струеше кръв. Близко до него пък от водата изскочи Кай граф Мьолн, който по някакъв начин бе се снабдил с пари за билет, незабелязано бе доплувал под водата и бе ухапал младия Хагенщрьом — бе го ухапал с всичките си зъби в крака като малко разярено куче. Сините му очи святкаха през червеникаворусите коси, увиснали модри над челото. Ах, малкият граф си изпати тежко за тая постъпка и излезе пребит от басейна. Но якият син на консул Хагенщрьом куцаше здравата, когато си тръгна към къщи.

Хранителни средства и всевъзможни телесни упражнения — тези неща съставяха основата на грижите и старанията, които сенатор Буденброк полагаше за своя син. Но не по-малко внимателно се стремеше той да му въздействува и умствено, да го снабди с живи впечатления от практическия свят, за който детето беше предопределено.

Започна да го въвежда по малко в областта на бъдещата му дейност вземаше го със себе си, когато слизаше по търговска работа на пристанището, и го оставяше да слуша, когато на кея бъбреше на някаква смесица от датски и долнонемски с разтоварачите на корабите, когато в тесните и мрачни складови кантори конферираше с ръководителите или вън даваше заповеди на хората, които с глухи и проточени викове дигаха с помощта на макарата пълни с жито чували и ги натрупваха по одрите. За самия Томас Буденброк този ограничен пристанищен свят между кораби, навеси и складове, гдето миришеше на масло, риба, вода, катран и намислено желязо, беше още от детските му години най-свидното и най-интересно място и тъй като у неговия син радостта и удоволствието не се проявяваха от само себе си, той трябваше да се потруди да ги разбуди… Как се казваха параходите, които поддържаха връзката с Копенхаген? „Наяда“, „Халмщад“, „Фридерика Йовердик“.

— Е, моето момче, не е малко, че знаеш поне тия. Ще запомниш и другите. Неколцина от хората, които дигат чувалите с макарата, се казват като тебе, драги, защото са кръстени на името на дядо ти. А между децата им често се среща моето име… и името на майка ти… Трябва всяка година да им подаряваме по някоя дреболия… Така, пред тоя склад няма да се спираме и няма да говорим с хората, тук нямаме думата, защото той е на наш конкурент.

Друг път му каза:

— Искаш ли да дойдеш с мене, Хано? Днес след пладне ще спуснат във водата нов кораб, който се числи към нашето предприятие. Аз ще му бъда кръстник. Имаш ли желание да дойдеш?

И Хано отговори, че имал желание. Отиде и чу речта, която баща му държа при кръщавката, видя го как разби една бутилка шампанско о носа на кораба и гледаше безстрастно подир кораба, който се плъзна по наклонената площ, цялата намазана със зелен сапун, и тръгна по високо разпенената вода.

В известни дни от годината, на Цветница, когато ставаха причастията, или на Нова година, сенатор Буденброк обикаляше с кола града и правеше визити в редица къщи, на които беше обществено задължен; и тъй като неговата съпруга предпочиташе в такива случаи да се извинява с нерви и мигрена, той поканваше Хано да го придружи. Хано имаше желание и за това. Качваше се на файтона при баща си и седеше безмълвно до него в приемните стаи, като наблюдаваше с мирни очи неговите леки, тактични и тъй разнообразни, тъй грижливо степенувани обноски спрямо хората. Видя как баща му с радушна уплаха сложи за миг ръка върху рамото на окръжния комендант, господин подполковник фон Ринлинген, който на сбогуване подчерта, че ще съумее да оцени заслужено честта, оказана му с това посещение, как на друго място посрещна спокойно и сериозно подобна забележка, а на трето я отклони с иронично преувеличен комплимент от своя страна… Той вършеше всичко с някаква формална ловкост на словото и на жеста, явно за да предизвика възхита у сина си и защото очакваше от нея възпитателно въздействие.

Но малкият Йохан виждаше повече от това, което следваше да види, защото очите му, тези плахи златисто кестеняви очи със синкави сенки, наблюдаваха извънредно добре. Виждаше не само уверената любезност, която баща му пускаше в ход към всички, той виждаше също така — виждаше го със странна, мъчителна проницателност — как страшно трудно беше да се прави тая любезност, как след всяка визита баща му ставаше по-мълчалив и по-бледен, как със затворени очи, клепките на които бяха зачервени, се облягаше в дъното на колата, после Хано виждаше с ужас в сърцето как на прага на следващата къща върху същото лице лягаше маска и винаги в движенията на същото изнурено тяло внезапно бликваше нова гъвкавост… Поява, беседа, държане и действие между хората се представяха на малкия Йохан не като наивно, естествено и отчасти несъзнателно застъпване на практически интереси, които ни са общи с някои хора и които искаме да наложим на други, а като един вид самоцел, като съзнателно и изкуствено напрежение, при което — наместо искрено и просто вътрешно участие — неизбежно следваше една ужасно трудна и изнурителна виртуозност в обноските и гръбнака. И Хано, изтръпвал от страх, сякаш в съпротива, затваряше очи при мисълта, че очакват и от него един ден да се явява на обществени събрания и да действува със слово и жест под натиска на безчислени погледи.

Ах, не такъв резултат очакваше Томас Буденброк от влиянието на своята личност върху сина! Всичките му мисли бяха насочени не върху нещо друго, а само върху това — да събуди у него несмутеност, безогледност и прост усет за практическия живот.

— Изглежда, приятно ти е да живееш на широка нога, драги — казваше той, когато след ядене Хано помолеше за втора порция десерт или за половин чашка кафе. — В такъв случай трябва да станеш способен търговец и да печелиш много пари! Искаш ли?

И малкият Йохан отговаряше:

— Да.

От време на време, когато сенаторът поканеше на трапеза семейството и тогава леля Антония и чичо Кристиан по стар навик започнеха да се подбиват с бедната леля Клотилда и да разговарят с нея в присъщия й провлечен и покорно-любезен тон, случваше се и Хано, под въздействието на празничното тежко червено вино, от своя страна да попадне в същия тон и да се обърне с някакъв присмех към леля Клотилда. Тогава Томас Буденброк избухваше в смях — висок, сърдечен, насърчителен, почти, признателен смях, като човек, който е получил твърде отрадно, приятно удовлетворение. Нещо повече, той подкрепяше сина си и сам пригласяше на закачките, макар че всъщност от години насам си служеше с тоя тон към бедната сродница. Беше тъй евтино, тъй напълно безопасно да прояви превъзходството си над ограничената, покорна, мършава и вечно гладка Клотилда, че той въпреки безобидността, която царуваше в такива случая, чувствуваше недостойното в подобно държане. Чувствуваше го с вътрешна съпротива, с оная отчаяна вътрешна съпротива, която в практическия живот трябваше да възправя всекидневно пред своя скрупульозен характер, когато отново не смогваше да схване, да проумее следното: как е възможно да имаш ясно съзнание за някое положение на нещата, да го прозираш, но все пак да го използуваш без чувство на срам… Но да използуваш положението на нещата без чувство на срам, казваше си той, означава житейска способност.

Ах, колко радостен, щастлив, преизпълнен от надежди и възхитен беше той от всеки най-нищожен признак на тая житейска способност, проявяван от малкия Йохан!