Томас Ман
Буденброкови (79) (Упадък на едно семейство)

Глава осма

Всеки четвъртък, когато семейството седеше на трапезата, обкръжено от спокойно усмихнатите статуи на богове, от късо време насам имаше нова, твърде сериозна тема за разговор, която предизвикваше върху лицата на дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ изражение на студена сдържаност, а в чертите и жестовете на госпожа Перманедер — извънмерна възбуда. Тя говореше с отметната назад глава, като едновременно изопваше двете си ръце напред или нагоре, обзета от гняв, от възмущение, от искрено, дълбоко почувствувано негодувание. Тя преминаваше от особения случай, за който се касаеше, към общото, приказваше за лоши хора изобщо и — прекъсвана само от нервното сухо покашляне, свързано със слабостта на стомаха й — с донякъде гърлен глас, който й беше присъщ в гневно състояние, издаваше леки тръбни екове на погнуса, нещо като „Плачи-Тришке! Грюнлих! Перманедер!“

Странен беше обаче прибавилият се нов зов, който тя надаваше с неописуемо презрение и ненавист. Той гласеше: „Прокурорът!“

После — вечно закъсняващ поради претрупаност с работа — в залата влизаше директор Хуго Вайншенк и с балансиращи пестници, разкършвайки се необикновено живо в талията на жакета, отиваше на мястото си, при което долната устна под тесните мустаци увисваше с дръзко изражение надолу; тогава разговорът веднага секваше, над трапезата лягаше неприятно, душно мълчание, но сенаторът скоро избавяше всички от това смущение, като нехайно, сякаш се отнасяше до някаква сделка, запитваше директора как стоял неговият въпрос. И Хуго Вайншенк отговаряше, че работите се нареждали много добре, нареждали се прекрасно — нима би могло да бъде инак? — и заговаряше леко и весело за нещо друго. Той беше много по-разположен от преди, шареше някак буйно и несмутено с очите си наоколо и питаше много пъти, без да получи отговор, как се чувствувала цигулката на Герда Буденброк. Изобщо той бърбореше много и живо; неприятно беше само обстоятелството, че в безгрижната си откровеност невинаги подбираше старателно думите си и от прекалено добро настроение сегиз-тогиз разказваше истории, които не бяха много уместни. Например в един от разказваните анекдоти се говореше за дойка, която страдала от газове и поради това увреждала здравето на повереното й дете; той имитираше по един особен начин — без съмнение смятан от него за хумористичен — как домашният лекар викал: „Кой смърди толкова тук? Кой смърди толкова тук“ — и много късно или изобщо не забелязваше, че жена му се изчервяваше силно, че консулшата, Томас и Герда седяха неподвижни като истукани, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ си разменяха пронизителни погледи, дори Рикхен Северин на долния край на масата си придаваше оскърбен вид и само старият консул Крьогер изпръхтяваше тихо.

Какво ставаше с директор Вайншенк? Този сериозен, делови и силен човек, този човек с грубовата външност, който бягаше от развлеченията и с неотстъпно съзнание за дълг беше привързан само към работата си — този човек бил се провинил неведнъж, а неколкократно в тежка простъпка. Нещо повече: срещу него беше повдигнато обвинение, съдебно обвинение, че няколко пъти извършил една търговска маневра, която трябваше да бъде окачествена не като подозрителна, а направо като нечиста и престъпна; срещу него беше възбуден процес, изходът на който не можеше да се предскаже. В какво го обвиняваха?

В различни населени места избухнали пожари, големи пожари, които биха стрували големи суми на дружеството, понеже имотите бяха застраховани при него. Директор Вайншенк обаче получил от агентите си бързо поверително съобщение за случилото се — значи: съзнателно, с измамна цел, — презастраховал опожарените имоти при друго дружество и по тоя начин ощетил него. Сега въпросът се намираше в ръцете на прокурора, на прокурора доктор Мориц Хагенщрьом.

— Томас — попита консулшата насаме сина си, — моля ти се… аз не разбирам нищо от цялата тая работа. Какво трябва да мисля?

И той отговори:

— Хм, мила мамо… какво да ти кажа! За жалост, съмнявам се, че не всичко е напълно реално. Но смятам също така за невероятно Вайншенк да е чак толкова виновен, колкото се иска на известни хора. В търговския живот от модерен стил има нещо, което ние наричаме „Usance^[1]“… Usance, разбираш ли, това значи маневра, която не е напълно безукорна, не е напълно в съгласие с писаните закони и в очите на лаика изглежда нечестна, но въпреки това, по мълчаливо съгласие, е нещо обикновено в търговския свят. Много трудно е да се тегли граница между usance и нещо по-лошо… Все едно… Ако Вайншенк се е провинил, той по всяка вероятност не е извършил нещо по-страшно от онова, което са извършили мнозина негови колеги, минали отсетне безнаказано. Но… това не значи, че процесът ще приключи благоприятно. В някой голям град той сигурно ще бъде оправдан; но тук, гдето всичко почива на лични подбуди и господствуват клики… Той трябваше да се позамисли върху това, когато избираше защитник. В нашия град нямаме нито един виден адвокат, нито един издигнат ум с голям и убедителен ораторски талант, човек отракан и запознат с най-опасните въпроси. В замяна на това обаче нашите господа юристи са зависими един от друг, свързани са помежду си от общи интереси, гощавки, може би и от роднинства, и трябва да се съобразяват с тия неща. По мое мнение Вайншенк щеше да постъпи по-умно, ако беше взел някой тукашен адвокат. А какво направи той? Той сметна за необходимо… казвам: сметна за необходимо — и това ни кара да се позамислим дали съвестта му е съвсем чиста — да си изпише адвокат от Берлин, доктор Бреслауер, един мошеник, отракан оратор, рафиниран виртуоз в правото, спечелил си славата, че е спасил от затвора мнозина умишлено банкрутирали измамници. Без съмнение, ако получи много голям хонорар, той ще води делото със също така голяма хитрост… Но ще има ли полза от всичко това? Представям си вече как нашите юначни правници ще се бранят с ръце и с крака, за да не позволят на дошлия отвън господин да си мисли, че може да им вдъхне страхопочитание; па и самите съдии ще слушат много по-благосклонно пледоарията на доктор Хагенщрьом… Ами свидетелите? Що се отнася до неговия собствен персонал, не вярвам, че те ще застанат с особено голяма радост на негова страна. Това, което ние, благосклонно настроените… струва ми се, той самият също… наричаме грубовата външност, не му е спечелила много приятели. С една дума, мамо: не чакам нищо добро. Вярно е, че ако стане някое нещастие, ще бъде лошо за Ерика, но много повече ще ме боли за Тони. Виждаш ли, тя е права, като казва, че Хагенщрьом с удоволствие е взел работата в свои ръце. Тази работа засяга всинца ни и един позорен изход ще ни разтърси общо; защото, така или иначе, Вайншенк се числи към нашето семейство и се храни на трапезата ни. Колкото се отнася до мене, аз не давам пукната пара. Зная как трябва да се държа. В обществото този въпрос не бива да съществува за мене, няма да отида при разглеждане на делото, макар че този Бреслауер би ме интересувал, и не бива да се тревожа за нищо, за да не ме укорят, че се мъча да повлияя на съдиите. Но Тони? Мога да си представя каква мъка ще изпита, ако го осъдят. В нейните велегласни протести срещу клеветите и интригите на завистниците ясно се долавя страхът… страхът, че след всички понесени от нея нещастия ще загуби и тая последна, достопочтена позиция: неопетненото домакинство на дъщеря си. Ах, ще видиш, тя ще твърди толкова по-велегласно, че Вайншенк е невинен, колкото повече сама се съмнява в невинността му! Наистина той може да е невинен, разбира се, може да е съвършено невинен… Трябва да изчакаме, мамо, и да бъдем внимателни към него, към Тони и към Ерика. Но аз не чакам нищо добро…

При това положение дойде този път Коледа. Малкият Йохан следеше с разтуптяно сърце наближаването на тия несравними дни по един календар, листата на който се късаха всеки ден; този календар му беше приготвила Ида и на последния, лист имаше нарисувана елха.

Тия признаци се умножаваха. Още след първия неделен ден от декември върху стената в бабината трапезария се появи шарена рисунка на дядо Коледа в естествена величина. Една заран Хано завари покривката на леглото, килимчето пред него и дрехите си посипани с шумолящ златен варак. По-късно, след няколко дни, когато папа след пладне лежеше на дивана във всекидневната и прелистваше вестника, а Хано тъкмо четеше в сбирката „Палмови листа“ от религиозния поет Герок стихотворението за Аендорската магьосница, съобщиха — редовно като всяка година, но и този път съвсем неочаквано, — че е дошъл някакъв „старец“ и „пита за момчето“. Казаха да заповяда и старецът влезе с провлечени стъпки. Беше облечен в дълъг кожух с козината навън, покрит със златен варак и изкуствен сняг, а на главата носеше също такъв космат калпак; по лицето му имаше черни резки, а по огромната му бяла брада и по неестествено дебелите вежди бяха забодени лъскави, тесни и тънки метални ивици. И сега като всяка година той заяви с твърд глас, че тази торба — метната на лявото му рамо — била отредена за добри деца, които редовно се молели богу, и че в нея имало ябълки и златни орехи; от друга страна обаче, тази пръчка — вързана за дясното му рамо — била за лоши деца… Този старец беше дядо Коледа. Естествено не чак толкова истинският — може би не беше никой друг, освен бръснаря Венцел, облякъл обърнатия кожух на папа, — но ако изобщо можеше да съществува дядо Коледа, той беше именно такъв. Ето защо Хано и тази година — искрено разтърсен и само веднъж или дваж прекъснат от някакво нервно, донякъде несъзнателно изхлипване — каза наизуст молитвата „Отче наш“ и после му разрешиха да бръкне в торбата за добри деца, която впрочем старецът после изобщо забрави да си прибере.

Започна коледната ваканция, мина криво-ляво благополучно и онзи миг, когато папа прочете училищното свидетелство, което неизбежно трябваше да се дава и по Коледа. Голямата зала беше вече тайнствено заключена, на масата се появиха марципани и кафяви козунаци, вън в града Коледа беше вече започнала. Валеше сняг, нахлу мраз и в резливия, ясен въздух по улиците се понесоха познатите меланхолии мелодии на италианските латернаджии с черни мустаци и кадифени палта, пристигнали за празниците. Във витрините блестяха коледните изложения. Около високия готически фонтан на пазарния площад се разгърна шареният и забавен коледен пазар. Гдето и да отидеше, заедно с уханието на докараните за продан елхи човек вдишваше аромата и на празника.

Най-сетне настъпи вечерта на двадесет и трети декември, а заедно с нея и раздаването на подаръците в залата у дома, на улица „Фишергрубе“; това раздаване на подаръци беше предназначено само за най-близките и представляваше само начало, откриване, пролог, защото консулшата беше запазила строго истинския Бъдни вечер за цялото семейство. Ето защо късно след пладне на двадесет и четвърти в стаята с пейзажите се събраха всички участници на четвъртъчната трапеза, а освен тях още Юрген Крьогер от Висмар и Тереза Вайхброт с мадам Кетелсен.

Старата дама, облечена в рокля от тежка коприна на сиви и черни ивици, с румени страни и разпалени очи, обгърната от нежния парфюм „Пачули“, посрещаше гостите, които полека-лека пристигаха. При всяка от тия мълчаливи прегръдки златните й гривни иззвънтяваха тихо. Тази вечер тя беше в неизказана възбуда, не говореше и непрекъснато трепереше.

— Боже мой, мамо, ти зъзнеш! — каза сенаторът, като влезе с Герда и Хано. — Всичко ще мине приятно както винаги.

Тя целуна тримата и пошепна:

— В чест на Исуса… И после, моят мил покоен Жан…

Наистина благочестивата програма, установена от покойния консул за това домашно тържество, трябваше да бъде поддържана; и чувството на отговорност за достойното протичане на вечерта, която трябваше да бъде изпълнена от настроението на дълбока, сериозна и съкровена радост, я тласкаше неспирно насам-натам — от колонната зала, гдето вече се събираха момченцата от детския хор при църквата „Света Богородица“, в трапезарията, гдето Рикхен Северин довършваше подреждането на елхата, и на масата с подаръците, после чак вън в коридора, гдето вече чакаха, плахи и смутени, неколцина чужди стари хорица, бедняци, които също щяха да получат подаръци, и накрая пак в стаята с пейзажите, гдето само с един поглед отстрани укоряваше за всяка лишна дума и звук. Беше толкова тихо, че се чуваха звуците на далечна латерна, които — нежни и чисти като звуци на свирещ часовник — стигаха дотук от някаква заснежена улица. Защото, макар че в стаята седяха или стояха прави около двадесет души, тишината беше по-голяма, отколкото в църква и настроението — както сенаторът съвсем предпазливо пошушна на вуйчо си Юстус — напомняше донякъде погребение.

Всъщност нямаше никаква опасност това настроение да бъде нарушено от вик на младежка палавост. Достатъчен беше един поглед, за да се види, че почти всички членове на тук събраното семейство бяха на възраст, в която обноските отдавна бяха възприели улегнала форма. Сенатор Томас Буденброк, чиято бледност опровергаваше будното, енергично и дори духовито изражение на лицето му, неговата съпруга Герда, седнала и облегнала се неподвижно на едно кресло, обърнала красивото си, бяло лице нагоре, с приближени, синкаво засенени, странно разискрени очи, запленени от лъчистите стъклени призмички на канделабъра; сестра му госпожа Перманедер; братовчед му Юрген Крьогер, кротък, просто облечен чиновник; братовчедките му Фридерика, Хенриета и Пфифи — първите две бяха станали още по-слаби и по-дълги, а третата изглеждаше още по-ниска и по-пълна от преди, — на които беше еднакво присъщо едно стереотипно изражение на лицето, остра и зложелателна усмивка, насочена с някаква обща хулна скептичност към всички лица и предмети, сякаш трите непрекъснато казваха: „Истина ли? Хм, сега-засега ние се съмняваме в това…“, накрая бедната пепелявосива Клотилда, чиито мисли положително бяха насочени направо към вечерята; те всички бяха минали четиридесетте, докато домакинята, брат й, неговата жена и дребната Тереза Вайхброт бяха далеко над шестдесетте, а старата консулша Буденброк, по баща Щювинг, както и напълно глухата мадам Кетелсен се намираха вече в седемдесетте.

В разцвета на младостта беше собствено само Ерика Вайншенк; но когато плъзнеше погледа на светлосините си очи — очите на господин Грюнлих — към мъжа си, директора, чиято остригана, над слепоочията посивяла глава с тесни мустаци, враснали в ъглите на устата, се откройваше върху идиличния пейзаж на гоблените до дивана, тогава всеки можеше да забележи, че пълните й гърди дишаха беззвучно и тежко. Навярно я гнетяха плахи и объркани мисли за счетоводства, свидетели, прокурор, защитник и съдии и сигурно в стаята не се намираше нито един човек, през чиято глава да не минаваха тези неколедни мисли. Обстоятелството, че зетят на госпожа Перманедер беше обвиняем, съзнанието на цялото семейство, че тук присъствува един член на същото това семейство, който беше уличен в престъпление против законите, гражданския ред и търговската честност и когото може би очакваше позор и затвор, слагаше върху всички събрани някакъв съвършено чужд, страхотен отпечатък. Бъдни вечер на семейство Буденброк с обвиняем в тяхната среда! Госпожа Перманедер седеше облегната със строго величие на креслото си, усмивката на дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ се изостри с един нюанс повече.

Ами децата? Малко скъдното потомство? Чувствуваха ли те лекия ужас на това съвсем ново и непознато до днес обстоятелство? Що се отнасяше до малката Елизабета, невъзможно беше да се съди за душевното й състояние. Облечена в рокличка с богата гарнитура от атлазени панделки, които издаваха вкуса на госпожа Перманедер, детето седеше на ръцете на бавачката, стискаше палци в юмручетата си, смучеше езика си, гледаше втренчено напреде си с поизпъкналите очи и от време на време издаваше къс, скръцлив звук, след който бавачката го полюляваше малко. Хано цък седеше на столче в краката на майка си и като нея гледаше нагоре в една призма на канделабъра…

Отсъствуваше Кристиан. Къде беше Кристиан? Едва сега, в последния миг, забелязаха, че него още го нямаше. Движенията на консулшата — онзи своеобразен жест, с който местеше ръка от ъгъла на устата до фризурата, сякаш връщаше на мястото му някой паднал косъм — станаха още по-трескави. Тя нареди бързо нещо на мамзел Северин, момичето мина покрай детския хор през колонната зала, после между бедняците в коридора и похлопа на вратата на господин Буденброк.

Кристиан дойде незабавно. Влезе съвсем спокойно в стаята с пейзажите на мършавите си криви нозе, станали малко повлекливи от прекарания ставен ревматизъм, като триеше с ръка голото си чело.

— Дявол да го вземе, деца — каза той, — щях насмалко да забравя.

— Щеше да забравиш… — повтори майка му и се вцепени.

— Да, насмалко щях да забравя, че днес е Бъдни вечер… Бях седнал и четях една книга… пътепис от Южна Америка… Боже мой, прекарал съм и други коледи… — добави той и му се искаше да разкаже за един Бъдни вечер, прекаран от него в Лондон, в някакво петостепенно кабаре, но царуващата в стаята църковна тишина внезапно започна да му действува и затова той се запъти с набърчен нос и на пръсти към мястото си…

„Радвай се, дъще Сионова!“ — запяха момчетата-хористи. Те, които до преди малко се държаха толкова лошо и шумно вън, че сенаторът се видя принуден да се покаже за миг лично на вратата, за да ги респектира — сега пееха почти вълшебно. Тези ясни гласове, които възлитаха чисти, ликуващи и хвалебствени, придружавани от по-дълбоките гласове на възрастните, увлякоха всички сърца, смекчиха усмивката на старите моми и накараха старците да надникнат в душата си и да си спомнят много неща от своя живот, а онези, които още бяха в разцвета на силите, да позабравят грижите си.

Хано отпусна коляното си, което досега бе държал обгърнато. Той изглеждаше съвсем бледен, играеше с ресните на столчето и триеше езика си о един зъб, с полуотворена уста и такова изражение на лицето, като че зъзнеше. От време на време изпитваше потребност да си поеме дълбоко дъх, защото сега, когато песента, тази чиста като камбанен звън песен на църковния хор изпълваше въздуха, сърцето му се свиваше в почти болезнено щастие. Коледа… През пролуките на високата бяла, лакирана, още добре затворена двукрила врата проникваше сладкото елхово ухание и будеше представа за чудесата там вътре в залата, дочаквани всяка година отново с разтуптяно сърце като невъобразим, неземен разкош. Какво ли ще има за него там вътре? Естествено каквото сам бе си пожелал — защото то непременно се получаваше, стига преди да не му е било казано, че си пожелава нещо невъзможно. Театърът веднага ще му се хвърли в очи и ще му посочи отреденото за него място — този жадуван куклен театър, който беше написан и двойно подчертан най-отгоре на листчето до баба и който единствено бе занимавал мисълта му, откак присъствува на „Фиделио“.

Да, като обезщетение, и награда за едно отиване у господин Брехт неотколе на Хано за пръв път биде разрешено да посети театъра, Градския театър, гдето той, седнал на първия балкон до майка си, със затаен дъх бе се вслушвал в музиката на „Фиделио“ и бе следил онова, което ставаше на сцената. Оттогава той не сънуваше нищо друго, освен оперни сцени и го изпълни страст към театъра, която почти не го оставяше да спи. На улицата оглеждаше с неизказана завист хората, които — също като чичо му Кристиан — бяха известни като редовни посетители на театъра: консул Дьолман, посредникът Гош… Поносимо ли беше такова щастие — да можеш като тях да бъдеш всяка вечер там? Да можеше поне веднъж през седмицата, преди започване на представлението, да хвърли поглед в салона, да чуе настройването на инструментите и да зърне още спуснатата завеса! Защото той обичаше всичко в театъра: миризмата на светилния газ, местата, музикантите, завесата…

Голям ли ще бъде неговият куклен театър? Голям и широк? Как ще изглежда завесата? Ще трябва в най-скоро време да се изреже на нея малка дупка, защото и на завесата на Градския театър има дупка за поглеждане в салона… Дали баба или мамзел Северин — защото баба не може да се грижи за всичко — е намерила необходимите декорации за „Фиделио“? Той още утре ще се заключи някъде и ще даде представление сам-самичък. Наум караше вече фигурите си да пеят, защото за него музиката веднага се свърза най-тясно с театъра.

„Ликувай, Ерусалиме!“ — завършиха момчетата-хористи и гласовете, вървели досега редом един до друг като фуги, се сляха мирно и радостно в последната сричка. Ясният акорд заглъхна, над колонната зала и над стаята с пейзажите легна дълбока тишина. Под натиска на паузата членовете на семейството гледаха към земята пред себе си; само очите на директор Вайншенк шареха дръзко и несмутено наоколо и се чу сухото покашляне на госпожа Перманедер, което тя не успя да потисне. После консулшата се запъти бавно към масата и седна между близките си на дивана, който сега не стоеше независим и отделен от масата, както едно време. Тя намести лампата и притегли голямата библия с невъобразимо широк, избелял от старост златен обрез. После сложи очилата на носа, откопча двете кожени закопчалки, с които бе затворила колосалната книга, отвори там, гдето беше поставен знак, разгърна дебелите, грапави, жълтеникави листове с огромни печатни букви, отпи една глътка подсладена вода и зачете коледния откъс.

Тя четеше отдавна познатите думи бавно и с просто, умилно ударение, с глас, който се открояваше ясен, развълнуван и ведър сред благочестивата тишина.

— „И между человеците благоволение!“ — каза тя.

Но едвам замълчала, в колонната зала екна на три гласа коледната песен „Тиха нощ, свята нощ“, подета от семейството в стаята с пейзажите. Пееха малко предпазливо, защото повечето от присъствуващите бяха немузикални и сегиз-тогиз в ансамбъла се долавяше по някой дълбок и съвсем неподходящ тон. Но това не развали въздействието на песента. Госпожа Перманедер я пееше с треперещи устни, защото тази песен докосваше най-благато и най-болезнено сърцето на човек, който е прекарал усилен живот и в краткия покой на тоя тържествен час се връща мислено назад. Мадам Кетелсен плачеше тихо и горчиво, макар че не чуваше нищо.

После консулшата стана. Тя хвана за ръце внука си Йохан и правнучката Елизабета и тръгна през стаята. Подир нея вървяха старите дами и господа, последвани от по-младите; в колонната зала се присъединиха прислужниците и бедняците. И всички, запели едногласно „Елхови лес…“ — обаче чичо Кристиан отпред разсмиваше децата, като при ходене дигаше палячовски нозете си и пееше безразсъдно „Отровен пес…“, — минаха със заслепени очи и усмивка на лицето през широко разтворената висока двукрила врата и влязоха право в небето.

Цялата зала, изпълнена от миризмата на опърлени елхови гранки, зареше и искреше от безбройни малки пламъци, а небесносиният цвят на гоблените с белите статуи на богове правеше просторното помещение да изглежда още по-светло. Там отзад между тъмночервените завеси на прозорците се извишаваше почти до тавана огромната елха, украсена със сребърен варак, с големи, бели кринове, с лъскав ангел на върха и пластично изображение на яслата долу на поставката; пламъчетата на свещите блещукаха в общия порой от светлина като далечни звезди. Защото по застланата с бяла покривка дълга и широка, отрупана с подаръци маса, която стигаше от прозорците почти до вратата, стояха цяла редица по-малки, украсени със захарни изделия елхички, които също сияеха от запалените по тях свещички. Горяха газовите тръбици, които се подаваха из стените, горяха дебелите свещи по позлатените канделабри в четирите ъгъла. Големи предмети, подаръци, за които нямаше място на масата, стояха наредени един до друг на пода. По-малки маси, също с бели покривки, окичени със запалени елхички и отрупани с подаръци, имаше и отстрани на двете врати. Тук бяха подаръците за прислужниците и бедняците.

С песен на уста, заслепено от светлините, напълно отчуждило се от някога тъй свидното място, шествието обиколи веднъж залата, дефилира покрай яслата, в която восъчният отрок Исус като че правеше кръстния знак, и след като обгърна с поглед отделните предмети, онемя и спря на мястото си.

Хано беше напълно объркан. Много скоро след влизането в залата неговите трескаво дирещи очи откриха театъра, който се пъчеше на масата — театър с такава страшна височина и широчина, какъвто той никога не бе дръзвал да си представи. Но мястото му беше сменено, той се намираше сега точно противоположно на онова, което бяха му отредили миналата година, ето защо в смайването си Хано започна сериозно да се съмнява дали този приказен театър е предназначен за него. Прибавяше се и обстоятелството, че на пода пред сцената беше поставено нещо голямо, неизвестно, нещо, което той не беше писал на листчето до дядо Коледа, някакъв мебел, някакъв предмет, който наподобяваше скрин!… За него ли беше?

— Ела да видиш, чедо! — каза консулшата и дигна капака. — Зная, че обичаш да свириш хорали… Господин Пфюл ще ти даде необходимите указания. Трябва постоянно да натискаш с крак ту по-силно, ту по-слабо… и да не дигаш ръцете, а само peu á peu^[2] да сменяваш пръстите…

Беше хармониум, малък, хубав хармониум с кафява политура, с метални ръкохватки от двете страни, шарени мехове с педали за натискане и гиздаво въртеливо столче. Хано взе един акорд… откъсна се кротък органов звук и всички наоколо дигнаха очи от своите подаръци. Хано прегърна баба си, която го притисна нежно до себе си и после го остави, за да приеме благодарностите на другите.

Той се обърна към театъра. Хармониумът беше една сбъдната мечта, която просто го смазваше, но сега-засега той нямаше време да се занимава по-подробно с него. В такова изобилие от щастие човек е неблагодарен към отделните неща и докосва бегло всичко, за да обгърне първом с един поглед всичко… О, имаше и суфльорска будка, мидообразна суфльорска будка, зад която величествено се дигна широката червена завеса със златна украса. На сцената беше нареден декорът от последното действие на „Фиделио“. Злочестите затворници бяха сложили ръце върху гърдите си. Дон Пицаро с огромни бухлати ръкави беше застанал някъде в страхотно изразителна поза. Отзад пък, облечен цял в черно кадифе, идеше с бързи крачки министърът, за да накара доброто да възтържествува. Беше също както в Градския театър, дори по-хубаво. В ушите на Хано екна отново ликуващият хор, финалът, и той седна пред хармониума, за да изсвири един малък откъс, който беше запомнил. Но скоро стана, за да вземе книгата, желаната книга върху гръцката митология, която беше с червена подвързия и на корицата носеше златен образ на Палада-Атина. Той хапна от чинията си сладкиш, марципан и кафяв козунак, разгледа дреболиите — писмени принадлежности и тетрадки — и за миг забрави всичко друго заради една перодръжка, върху която имаше мъничко стъклено мънисто: сложеше ли го пред окото си, пред него като по магия се откриваше ширен швейцарски пейзаж…

Сега мамзел Северин и прислужничката обикаляха с чай и бисквити; докато топеше, Хано намери малко свободно време да дигне очи. Присъствуващите стояха пред масата или ходеха напред-назад край нея, бъбреха и се смееха, показваха си подаръците и се възхищаваха от подаръците на другите. Имаше предмети от всякакъв материал: от порцелан, от никел, от сребро, от злато, от дърво, коприна и сукно. Големи кафяви козунаци, набодени симетрично с бадеми и захаросани лимонови резенки, лежеха в дълга редица на масата едно през друго с тежки марципанови хлябове, толкова пресни, че изглеждаха мокри. Онези подаръци, които беше изработила и декорирала госпожа Перманедер — малка работна торба, подложка за стайни растения, възглавка за краката, — бяха украсени с големи атлазени панделки. Сегиз-тогиз някой от присъствуващите се спираше до малкия Хано, слагаше ръка около моряшката му яка и разглеждаше подаръците му с оная иронично-преувеличена възхита, с която обикновено се дивим на детските чудесии. Само чичо, Кристиан, сега с брилянтен пръстен на ръката, подарък от майка му, не прояви това високомерие на възрастните и когато случайно се поспря до Хано, неговата радост към кукления театър не беше по-малка от тая на братанеца му.

— Поврага, ама че забавно! — извика той, като дигаше и спускаше завесата и отстъпи крачка назад, за да обгледа декора. — Ти ли си го пожела? Така, значи, ти си го пожела — каза внезапно той, след като известно време пошари из залата с очи, изпълнени от странна сериозност и неспокойни мисли. — Защо? Как ти е дошло на ума? Бил ли си вече на театър?… На „Фиделио“ ли? Да, хубаво представление… И ти сега искаш да правиш същото, а? Да подражаваш, сам да представяш опери?… Толкова голямо впечатление ли ти направи?… Слушай, момче, чуй съвета ми: недей да се пристрастяваш много към такива работи… театър… и тям подобни… това не струва нищо, повярвай на чичо си. Аз също винаги се интересувах прекалено за тия работи и затова от мен не излезе много нещо. Казвам ти: направих големи грешки…

Той надума всичко това сериозно и настойчиво на братанеца си, Хано го изслуша, дигнал любопитно очи към него. После обаче след известна пауза, през която разглеждаше театъра, неговото кокалесто и изпито лице се проясни, той внезапно накара една фигура на сцената да се придвижа напред и запя с глухо грачещ и треперещ глас:

— „О, какво ужасно престъпление!“

После бутна столчето от хармониума пред театъра, седна и започна да представя опера, като с пеене и жестикулации наподобяваше движенията ту на диригента, ту на действуващите лица. Зад гърба му се събраха неколцина членове на семейството, смееха се, клатеха глави и се забавляваха. Хано го гледаше с искрено удоволствие. Но след известно време, съвсем неочаквано, Кристиан прекъсна. Той онемя, по лицето му мина някаква безпокойна сериозност, поглади с ръка главата и лявата си страна и се обърна с набърчен нос и загрижено изражение на лицето към публиката.

— Да, виждате ли, пак свърши — каза той — и пак ще последва наказание! Тя си отмъстява всеки път, когато си позволя да се пошегувам. Знаете ли, не е болка, а мъка… някаква неопределена мъка, защото от тая страна всички нерви са много по-къси. Да, всички просто са много по-къси…

Но роднините му взеха несериозно жалбите му, както и шегите му, и не му отговориха. Ето защо те равнодушно се разпръснаха, а Кристиан поседя още известно време безмълвно пред театъра, поразгледа го с бързо, замислено примигване и после стана.

— Хайде, момче, забавлявай се с тая работа — каза той, като помилва Хано по косите. — Но не прекалявай… Заради нея не забравяй сериозните си занимания, чуваш ли? Аз направих много грешки… А сега ще намина към клуба. Ще отида за малко в клуба! — извика той на възрастните. — И там днес празнуват Коледа. Довиждане!

И излезе с вдървени, криви крака през колонната зала.

Днес всички бяха обядвали по-рано от обикновено и затова се нагостиха добре с чай и бисквити. Щом свършиха с тях, прислужниците поднесоха големи кристални купи с някаква жълта зърнеста каша, предназначена за закуска. Беше бадемов крем, смес от яйца, счукани бадеми и розова вода. Този крем беше превъзходен на вкус, но вземеше ли се от него една лъжичка повече, причиняваше страхотни стомашни болки. Въпреки това и макар че консулшата помоли „да оставят малко място“ за вечерята, никой не си наложи да спре. Що се отнасяше до Клотилда, тя извърши чудеса, гребеше мирно и доволно с лъжичката бадемов крем, като че беше булгурена каша. За освежаване имаше и винено желе в чаши, с което ядоха английски пламтящ пудинг. Лека-полека се оттеглиха в стаята с пейзажите и се наредиха с чиниите около масата.

Хано остана сам в залата, понеже малката Елизабета Вайншенк бе отнесена вкъщи, но нему тази година биде разрешено да остане за вечеря на „Менгщрасе“; прислужниците и бедняците бяха се прибрали с подаръците си, а Ида Юнгман бъбреше в колонната зала с Рикхен Северин, макар че като възпитателка обикновено спазваше строго обществено разстояние спрямо девойката. Свещите на голямата елха бяха догорели и угаснали, така че яслата тънеше сега в мрак, но единични свещи по малките елхи още горяха и тук-там някоя гранка се опърляше с пращене от близкото пламъче и засилваше уханието, което пълнеше залата. Всеки полъх, който докосваше елхите, разклащаше с нежен метален шум златната варакова украса. Отново стана толкова тихо, че се долавяха глухите звуци на лагерна, които се носеха в студената вечер от някоя далечна улица.

Хано вдъхваше жадно коледните ухания и слушаше тия коледни звуци. Подпрял глава на ръката си, четеше митологията, ядеше — машинално и понеже така трябваше на Коледа — сладкиши, марципан, бадемов крем и пудинг и плахата потиснатост, причинявана от препълнения стомах, се смесваше с благатата възбуда на вечерта в някакво меланхолно щастие. Той четеше за борбите, които трябвало да води Зевс, за да достигне до власт, и сегиз-тогиз се вслушваше в посока на всекидневната, гдето обсъждаха подробно бъдещето на леля Клотилда.

Клотилда беше тази вечер най-щастливата от всички и приемаше отправените й от всички страни поздравления и закачки с една усмивка, която озаряваше пепелявосивото й лице; когато говореше, гласът й се чупеше от радостно вълнение. Тя бе приета в манастира „Свети Йоан“. Сенаторът бе издействувал по околни пътища приемането й от настоятелството, макар че някои господа тайно мрънкаха за семейственост. Говореха си с признателност за тая институция, която наподобяваше дворянските женски манастири в Мекленбург, Добертин и Рибниц и беше си поставила за задача достойно да осигурява старините на осиромашели момичета от заслужили кореняшки семейства. На бедната Клотилда бе отпусната малка, но сигурна пенсия, която щеше всяка година да се увеличава, а на старини, достигнала вече до най-висока пенсия, щеше да й бъде отпуснато спокойно и чисто жилище в самия манастир.

Малкият Йохан се повъртя около възрастните, но скоро се върна назад в залата, която сега будеше по-друго очарование, понеже не беше вече тъй лъчезарна и велелепието й не смайваше и не вдъхваше такава плахост, както в началото. Беше много странно удоволствие да бродиш из нея също като зад кулисите след свършване на представление, да гледаш отблизо криновете със златните тичинки по голямата елха, да пипнеш с ръка човешките и животински фигури в яслата, да откриеш свещта, която даваше блясъка на прозрачната звезда над Витлеемската пещера, и да подигнеш единия край на увисналата покривка, за да видиш безбройните кутии и опаковъчни хартии, натрупани под масата.

Пък и разговорът в стаята с пейзажите ставаше все по-малко привлекателен. Постепенно, с неизбежна необходимост, предмет на разговора стана пак онази страшна работа, за която поради тържествената вечер досега никой не обели зъб, но която дори за миг не бе престанала да занимава умовете на всички: процесът на директор Вайншенк. Сам Хуго Вайншенк държа цяла сказка по тоя въпрос с известна буйна живост в изражението на лицето и жестовете. Той разказа подробности от свидетелските показания, прекъснати поради празниците, укори силно прекалено явното неприязнено държане на председателя на съда, доктор Филандер, и разкритикува с високомерна усмивка подигравателния тон, който прокурорът доктор Хагенщрьом бе сметнал за уместно да държи спрямо него и неговите свидетели. Обаче Бреслауер много духовито разбил някои от отегчаващите показания и го уверил твърдо, че сега-засега било немислимо да го осъдят. От учтивост сенаторът задаваше по някой въпрос, а госпожа Перманедер, седнала със свити рамене на дивана, промълвяше от време на време по някоя страшна клетва срещу Мориц Хагенщрьом. Останалите обаче мълчаха. Мълчаха така дълбоко, че сам директорът лека-полека онемя и докато оттатък в залата времето на малкия Хано минаваше бързо като в рая, в стаята с пейзажите царуваше тежка, душна, плаха тишина, която продължи до осем и половина, когато Кристиан се върна от клуба, от Бъдни вечер на ергените и бонвиваните.

Между устните му стърчеше угаснала угарка от пура, а мършавите му бузи бяха зачервени. Той мина през залата и каза, когато влезе в стаята с пейзажите:

— Деца, залата е чудно хубава! Вайншенк, трябваше да доведем днес и Бреслауер, той сигурно не е виждал досега подобно нещо.

От очите на консулшата го стрелна изкосо ням, укорен поглед. Той отвърна с несмутено, недоумяващо, въпросително изражение. В девет часа седнаха да вечерят.

И тази вечер както всяка година бяха сложили трапезата в коленната зала. Консулшата каза със сърдечно изражение традиционната молитва преди ядене:

Седни сред нас, Исусе, за да бъде

и днеска сладък залъкът ни скъден!

Веднага след това — което също беше обичайно на Бъдни вечер — отправи няколко напътствени слова с главна подкана: да си спомнят за всички онези, които тази свята вечер нямали на масата си гозбите на семейство Буденброк. Когато свършиха и с това, седнаха със спокойна съвест на дълга вечеря, която започна тутакси с шаран в разтопено масло и старо рейнско вино.

Сенаторът скри няколко рибени люспи в портмонето си, та парите в него да не се свършват през цялата година; Кристиан обаче забеляза мрачно, че това не помагало, а консул Крьогер се отклони от тая предпазна мярка, понеже не се боял вече от курсовите колебания на борсата и няколкото шилинга му стигали за спокойно съществуване. Старият господин сядаше колкото е възможно по-далеко от жена си; от една година насам почти не беше разменил дума с нея, защото тя не преставаше да изпраща тайно пари на лишения от наследство Якоб, който водеше бездомнишки, авантюристичен живот в Лондон, Париж или Америка — само тя знаеше положително къде. Той набърчи мрачно челото си, когато на второто блюдо разговорът премина към отсъствуващите семейни членове и видя, че слабоволната майка изтри влага от очите си. Споменаха роднините във Франкфурт и в Хамбург, казаха без зложелателство две думи и за пастор Тибуртиус в Рига, а сенаторът скрито от другите се чукна със сестра си Тони за здравето на господа Грюнлих и Перманедер, които в известен смисъл също се числяха към семейството.

Пуякът, напълнен с каша от кестени, стафиди и ябълки, получи всеобща похвала. Направиха сравнения с пуяците от предишни години и се оказа, че от дълго време насам този бил най-едрият. Имаше пържени картофи, два вида зеленчук и два вида компот и обикалящите паници съдържаха големи порции, за всяка отделна от които можеше да се каже, че не се касае за гарнитура и прибавка, а за главно ястие и всеки трябваше да яде до насита. Пиеха старо, червено вино от фирмата „Мьолендорпф“.

Малкият Йохан седеше между родителите си и с мъка натъпка в стомаха си бяло късче месо от гърдите заедно с плънката. Той не можеше да яде толкова много като леля Тилда, защото се чувствуваше уморен и не много добре, изпитваше гордост само от това, че имаше право да седи на трапезата заедно с възрастните, че и върху неговата изкусно сгъната салфетка имаше едно от тия чудесни млечни хлебчета, поръсени с маково семе, че и пред него стояха три винени чаши, докато друг път обикновено пиеше от малкия златен бокал, подарен му от кръстника вуйчо Крьогер. Но и неговият апетит дойде после, когато вуйчо Юстус започна да налива в най-малките чашки жълто като зехтин гръцко вино, а прислужничката поднесе сладоледа — червени, бели и кафяви топчици. Макар че зъбите го заболяха почти непоносимо, той изяде една червена, после половината от една бяла, а накрая трябваше да опита вкуса и на кафявите, шоколадените; през същото време хрупаше вафли, отпиваше по глътчица сладко вино и слушаше чичо си Кристиан, който беше се разприказвал.

Той им разказа за посрещането на Коледа в клуба — било много весело.

— Мили боже! — каза той с онзи тон, с който обикновено говореше за Джони Тъндерсторм. — Тези бабанки пиха шведски пунш като вода!

— Пфуй! — забеляза късо консулшата и наведе очи.

Но той не обърна внимание. Очите му започнаха да шарят, а мислите и спомените в него бяха тъй живи, че прелитаха като сенки по мършавото му лице.

— Знае ли някой от вас — попита той — какво става, когато човек изпие голямо количество шведски пунш? Не говоря за напиването, а за това, което идва на другия ден, последиците… Те са странни и противни… да, едновременно странни и противни.

— Достатъчно основание да бъдат описани точно — каза сенаторът.

— Assez, Кристиан, това съвсем не ни интересува — рече консулшата.

Той се престори, че не е чул нищо. Своеобразното у него беше това, че в такива мигове не го спираше никакво възражение. Помълча известно време и после изведнъж онова, което го вълнуваше, като че узря да бъде възвестено.

— Където и да отидеш, все се чувствуваш зле — каза той я се обърна с набърчен нос към брат си. — Главоболие и безредие в червата… е да, такива работи се явяват и при други случаи. Но се чувствуваш мръсен — и Кристиан потри с разкривено лице ръцете си, — чувствуваш се мръсен и немит по цялото тяло. Измиваш ръцете си, но без полза: те остават влажни и нечисти, а по ноктите ти като че има нещо мазно… Изкъпваш се, но пак без полза: цялото тяло ти се струва лепкаво и нечисто. Цялото тяло те ядосва, дразни те, отвращаваш се сам от себе си… Изпитвал ли си го, Томас, изпитвал ли си го?

— Да, да — отвърна сериозно сенаторът, като махна с ръка.

Но с оная странна нетактичност, която с течение на годините се проявяваше все повече и повече у него, Кристиан дори не помисли, че този разговор е неприятен на всички седнали около трапезата, че беше неуместен в тая обстановка и тази вечер; той продължи да описва лошото самочувство след прекомерна употреба на шведски пунш, докато реши, че го е характеризирал изчерпателно, и полека-лека се умълча.

Преди да минат на масло и сирене, консулшата отново взе думата за едно напътствие към близките си.

— Макар че не всичко в течение на годините — каза тя — стана така, както ние, късогледи и неблагоразумни, го желаехме, все още ни е отредена предостатъчна явна благодат, която трябва да изпълни с благодарност сърцата ни. Тъкмо тази смяна на щастие и тежки злочестини показва, че бог не отдръпва никога ръката си от нашето семейство, напротив, той всякога е направлявал, направлява и днес нашите съдбини съобразно своите дълбоки и мъдри цели, които ние, нетърпеливите и дръзките, нямаме право да дирим. И нека сега, събрани в сговор и с изпълнени от надежда сърца, да чукнем чаши за здравето на семейството и за неговото бъдеще, онова бъдеще, което ще дойде, когато, старите и по-старите от присъствуващите отдавна ще почиват в студената земя… за здравето на децата, за които всъщност е даден този празник.

И понеже дъщеричката на директор Вайншенк вече я нямаше, трябваше малкият Йохан — докато големите пиеха наздравици помежду си — да обиколи сам цялата трапеза, за да се чукне с всички: най-напред с баба си и накрая с мамзел Северин. Когато стигна до баща си, сенаторът доближи чашата си до чашата на детето и дигна кротко брадичката му, за да го погледне в очите. Но не срещна погледа, му, защото дългите, златистокафяви мигли на Хано бяха се спуснали ниско-ниско чак до нежните синкави сенки под очите.

Тереза Вайхброт пък улови с две ръце главата му, целуна го с лек пукот по двете бузки и каза с подчертана сърдечност, на която и бог не би могъл да противостои:

— Бйъди щястливо, дьобро дьете!

След един час Хано вече лежеше в леглото си, преместено сега в предната стая, в която се влизаше от коридора на втория етаж и която отляво граничеше с облекалнята на сенатора. Лежеше по гръб, защото стомахът му още водеше борба с всичко онова, което го заставиха да погълне тази вечер, и гледаше с възбудени очи към добрата Ида, която идеше по нощница от стаята си; тя носеше напреде си чаша с вода, която непрекъснато разбъркваше. Той изпи бързо содата, направи гримаса и пак се отпусна в леглото.

— Струва ми се, че сега вече сигурно ще повърна, Ида.

— Ах, не, Ханохен. Лежи само мирно по гръб! Но виждаш ли, кой ти направи няколко пъти знак? И кой не послуша? Момченцето.

— Да, да. Дано пък премине. Кога ще донесат нещата?

— Утре заран, момченцето ми.

— Ама да ги наредят тука, та веднага да ми бъдат под ръка!

— Добре, Ханохен, добре. Но хайде да спиш вече!

Тя го целуна, угаси светлината и излезе.

Той остана сам. И докато, легнал мирно по гръб, изпитваше благотворното действие на содата, пред затворените му очи пламна отново блясъкът на залата с подаръците. Той видя театъра си, хармониума, митологията и чу негде в далечината песента на момчетата-хористи „Ликувай, Ерусалиме!“ Всичко блещукаше. В главата му жужеше смътна треска, а сърцето му, поугнетено и притиснато от разбунения стомах, биеше бавно, силно и неправилно. Той лежа дълго в това състояние на неразположение, възбуда, стягане, умора и щастие, без да може да заспи.

Утре беше редът на третата коледна вечер с подаръци у Тереза Вайхброт и той се радваше така, като че ли там го чакаше някаква малка смешна игра. Миналата година Тереза Вайхброт беше закрила окончателно пансиона, тъй че сега двете сестри обитаваха сами малката къща на „Мюленбринк“ — мадам Кетелсен горния етаж, а тя самата партера. Тя бе взела това решение, защото страданията, причинявани й от уродливото крехко телце, с течение на годините бяха се засилили и Зеземи Вайхброт, в цялата си кротост и християнска готовност, прие, че й предстои да напусне тоя свят. Ето защо от няколко години насам тя всеки път смяташе, че тази Коледа е последна за нея, и се мъчеше да придаде на тържествената вечер в тия малки, ужасно затоплени стаи толкова блясък, колкото позволяваха нейните слаби сили. Понеже не беше в състояние да купи много нещо, тя всяка година подаряваше част от скромното си имущество и струпваше под елхата всичко, от което можеше да се лиши: порцеланови фигурки, тежестта за притискане на писма, платнени игленици, стъклени вази и отломки от библиотеката си, тоест — стари книги в смешни формати и подвързии като например: „Тайният дневник на един наблюдател на своето Аз“, „Алемански стихотворения“ от Хебел, „Параболи“ от Крумахер… Хано притежаваше вече от нея едно издание на „Pensées“ de Blaise Pascal^[3], което беше толкова мъничко, че не можеше да се чете без увеличително стъкло.

„Владишко“ имаше в непреодолимо количество, а кафявите козунаци на Зеземи, подправени с ингвер, бяха страшно вкусни. Но поради страстната припряност, с която госпожица Вайхброт провеждаше всеки път отпразнуването на последната си Коледа, тази вечер не минаваше никога без някоя изненада, някаква беда, някаква дребна катастрофа, която разсмиваше гостите и повишаваше още повече безмълвната страстност на домакинята. Обръщаше се някоя кана с „владишко“ и червената, сладка, ухаеща течност заливаше всичко… Или точно в мига, когато влизаха тържествено в стаята с подаръците, украсената елха падаше от дървената си кръстачка… Вече заспивайки, Хано видя ясно пред очите си миналогодишната злополука, станала непосредствено преди раздаване на подаръците; Тереза Вайхброт чете така натъртено коледния откъс от библията, че всички гласни букви промениха местата си, а след това се откъсна от гостите си и отиде до вратата, за да държи оттам една кратка реч. Тя се изправи на прага, гърбава, невзрачна, положила старческите ръце върху детската си гръд; зелените копринени панделки на шапчицата, падаха върху крехките й рамене, а над главата й, над вратата, на един транспарант, увенчан с елхови гранки, светеха думите; „Слава на бога във висините!“ Зеземи заговори за божията благост, загатна, че празнува за последен път Коледа, й накрая подкани с думите на апостола всички да се веселят; цялото й дребничко тяло вземаше такова голямо участие в тая покана, че тя се разтрепера.

— Радвайте се! — каза тя, като наведе глава настрана и силно я тръсна. — И пак ви казвам: радвайте се!

В тоя миг обаче целият транспарант над нея пламна с някакво пухтене, фучене и хрущене; мадмоазел Вайхброт нададе лек вик на уплаха, подскочи изведнъж с неподозирана и живописна пъргавина и така избягна дъжда от искри, който се изсипа над нея…

Хано си спомни за тоя скок на старата мома и няколко минути се смя дълбоко развълнуван, възбуден и нервно развеселен, с тих и потиснат смях във възглавницата си.