Томас Ман
Буденброкови (42) (Упадък на едно семейство)

Глава десета

След като мадам Грюнлих се завърна заедно с малката си дъщеря, голямата къща на „Менгщрасе“ се изпълни за дълго време с някакво понижено настроение. Всички се движеха внимателно и приказваха нерадо „за онова“, изключение правеше главното действуващо лице в цялата тая история, което, наопаки, говореше разпалено за това и тогава наистина се чувствуваше в стихията си.

Тони се настани с Ерика на втория етаж, в онези стаи, които някога, приживе на старите Буденброкови, бяха заемали родителите й. Тя беше донякъде разочарована, че на баща й съвсем не минаваше през ума да ангажира отделна прислужничка за нея, преживя също така половин час на размисъл; когато той с меки думи й разясни, че на първо време за нея подобавало само да живее уединено и да се лишава от градските развлечения, защото, макар че по човешки схващания не била виновна за тая участ, отредена й от бога като изпитание, все пак положението й на разведена жена й налагало засега крайно въздържане. Ала Тони притежаваше прекрасната дарба да се нагажда към всяко житейско положение с талант, сръчност и жива радост от новото. Тя скоро започна да се харесва сама в ролята на невинно пострадала жена, носеше дрехи с тъмни цветове и приглаждаше хубавите си пепеляворуси коси, както когато беше младо момиче. Понеже й липсваха развлечения, тя се обезщетяваше у дома, като — пропита от невъобразима важност и неизтощима радост върху сериозността и значимостта на положението си — потъваше в размишления върху брака си, върху господин Грюнлих и изобщо върху живота и съдбата.

Но не всеки й даваше възможност за това. Наистина консулшата беше убедена, че съпругът й е действувал коректно и съобразно с бащиния си дълг, но щом Тони заговореше, тя дигаше излеко хубавата си бяла ръка и казваше:

— Assez, чедо. Не обичам да слушам за тая афера.

Едва дванадесетгодишната Клара не разбираше нищо от тая работа, а и братовчедката Тилда беше прекалено глупава.

— О, Тони, много печално! — това беше всичко, което тя смогваше да каже провлечено и с почуда.

Наопаки, младата жена откри внимателна слушателка в лицето на Ида Юнгман, която беше вече на тридесет и пет години и имаше право да се хвали, че косите й са посивели на служба в най-висшите кръгове.

— Не се страхувай, Тони, детенцето ми — казваше тя, — още си млада, ще се омъжиш повторно.

Впрочем Ида се посвети с любов и преданост на възпитанието на малката Ерика и й разказваше същите спомени и случки, които преди петнадесет години бяха слушали децата на консула, особено обичаше да разказва за един свой чичо в Мариенвердер, който умрял от хълцавица, понеже си „скъсал сърцето“.

Но най-радостно и най-дълго бъбреше Тони с баща си — било сутрин на първата закуска, било след обеда. Отношението й към него бе станало из един път много по-сърдечно от преди. Поради влиятелното му положение в града, поради усърдната му, солидна, строга и благочестива деятелност, тя бе изпитвала към него повече плаха страхопочит, отколкото нежност. През време на оная разправа в нейния салон обаче баща й бе се приближил човешки до нея и тя бе се изпълнила с гордост и умиление от обстоятелството, че я е удостоил с един интимен и сериозен разговор по тоя въпрос, че е предоставил на нея да вземе решението и че той, неприкосновеният, бе й признал почти смирено, че не се чувствува невинен спрямо нея. Тони сама положително никога не би се натъкнала на тая мисъл, но понеже го каза той, тя го повярва и благодарение на това нейните чувства към него станаха по-меки и по-нежни. Що се отнасяше до консула, той не промени становището си и смяташе, че е длъжен да се отплати с удвоена обич на дъщеря си за тежката й участ.

Йохан Буденброк лично не беше предприел никакви действия срещу своя зет мошеник. Наистина Тони и майка й бяха узнали в течение на някои разговори с какви нечестни средства си бил послужил господин Грюнлих, за да докопа 80 000 марки, но консулът не се решаваше да изнесе въпроса пред обществото, още по-малко — пред съда. Той се чувствуваше горчиво оскърбен в гордостта си на търговец и преглътна мълчаливо срама, че бе допуснал така глупаво да го изиграят.

Във всеки случай, след като беше обявена несъстоятелността на фирмата „Б. Грюнлих“, която впрочем предизвика значителни загуби на различни хамбургски фирми — той заведе решително бракоразводния процес. И главно този процес, мисълта, че тя, тя самата е център на действителен съдебен процес, изпълни Тони с неописуемо чувство на достойнство.

— Татко — каза тя, защото в такива разговори никога не наричаше консула „папа“. — Татко, напредва ли нашият въпрос? Ти мислиш, че всичко ще мине благополучно, нали? Параграфът е съвършено ясен, аз го проучих подробно, „Неспособност на мъжа да прехранва семейството си…“ Господа съдиите са длъжни да разберат това. Ако имахме син, щеше да остане у Грюнлих…

Друг път каза:

— Размислих отново надълго върху годините на моя брак, татко. Хм, затова, значи, този човек не искаше по никакъв начин да живеем в града, макар че аз толкова желаех! Затова, значи, не му беше приятно, че понякога ходех на гости в града! Разбира се, там съществуваше много по-голяма опасност, отколкото в Аймсбютел, че по някакъв начин бих могла да узная какво е действителното му положение!… Какъв мошеник!

— Не ние следва да го съдим, чедо! — отвърна консулът.

А след като съдът се произнесе за разтрогването на брака, тя поде с важно изражение на лицето:

— Вписа ли го в семейната тетрадка, татко? Не? Ех, тогава ще трябва аз да свърша тая работа… Моля, дай ми ключа от писалището.

И нанесе старателно и гордо под редовете, които бе написала зад името си преди четири години: „Този брак биде съдебно разтрогнат през месец февруари лето 1850“.

После остави перото настрана и поразмисли един миг.

— Татко — каза тя, — зная прекрасно, че това събитие представлява петно в нашата семейна история. Да, аз мислих много. Точно така, като че ли в тая книга има мастилено петно. Но бъди спокоен… ще се погрижа да го залича! Аз съм още млада… не намираш ли, че съм и още доста хубава? Макар че мадам Щут, като ме видя, каза: „Господи, мадам Грюнлих, колко сте остарели!“ Ех, невъзможно е човек да остане до края на живота си такава гъска, каквато бях аз преди четири години… животът естествено ни поучава… Накъсо: ще се омъжа повторно! Ще видиш, че всичко ще се оправи с някоя нова, изгодна партия! Какво ще кажеш?

— Всичко лежи в божите ръце, чедо. Но съвсем не е уместно да говорим сега за подобни работи.

По това време Тони започна да употребява твърде често израза „Такъв е животът“… При думата „животът“ тя дигаше хубаво и сериозно очи към небето, с което даваше да се подразбира колко дълбоко е вникнала в живота и съдбата на човека…

Масата в трапезарията се увеличи още повече през август същата година, когато Томас се завърна у дома от По. Тони доби сега възможност да излива отново душата са пред някого. Тя обичаше и тачеше от все сърце тоя брат, който едно време, при напускането на Травемюнде, бе разбрал и уважил болката й и в когото тя съзираше бъдещ шеф на фирмата и върховен глава на семейството.

— Да, да — каза той, — ние двамата преживяхме вече доста работи, Тони…

После дигна едната вежда нагоре, прехвърли руската цигара в другия ъгъл на устата и вероятно си спомни за малката цветарка с лице от малайски тип, която недавна бе се омъжила за сина на работодателката си и сега държеше самостоятелно цветарницата на „Фишергрубе“.

Томас Буденброк, все още малко бледен, имаше очебийно елегантна осанка. Изглеждаше, че последните години бяха оформили напълно телосложението му. Той правеше впечатление на военен с прическата си, събрана на малки хълмчета над ушите, с много остро засуканите — по френска мода — и с гореща маша изтеглени нагоре мустаци и с набитата си, доста широкоплещеста снага. Но синкавите, ясно забележими жилки върху тесните му слепоочия, косата над които беше окапала и образуваше две дъги, а така също лекото предразположение към разтрисания, което добрият доктор Грабо напусто се мъчеше да премахне, загатваха, че организмът му не беше особено силен. Що се касаеше до подробностите на телесното устройство, като например брадичката, носа и особено ръцете — удивително типични буденброковски ръце! — виждаше се, че приликата му с дядото беше станала още по-голяма.

Той говореше френски, примесен с испански звуци, и предизвикваше у всекиго почуда със склонността си към известни съвременни писатели, творчеството на които носеше сатиричен и полемичен характер. В града тази негова склонност беше разбрана само от мрачния посредник господин Гош, баща му я осъждаше по най-строг начин.

Това обаче не пречеше в очите на консула да се четат гордостта и щастието, с които го изпълваше големият му син. Веднага след пристигането му той отново го посрещна умилно и радостно като сътрудник в канторите си, гдето сам заработи сега с по-голямо задоволство, още повече че в края на годината умря старата мадам Крьогер.

Понесоха твърдо загубата на старата дама. Тя беше достигнала много дълбока старост и напоследък бе живяла съвсем самотно. Господ я прибра и Буденброкови получиха много пари, цели 100 000 талера, които увеличиха по най-желателен начин оборотния капитал на фирмата.

Друга последица на тоя смъртен случай беше следната: Юстус, шуреят на консула, щом видя в ръцете си остатъка от наследствения си дял, ликвидира и се оттегли на почивка, тъй като беше уморен от непрекъснатите си търговски неуспехи. Юстус Крьогер, бонвиванът, жизнерадостният син на кавалера â la mode, не беше много щастлив човек. Поради кулантността и ведрото си безгрижие той не сполучи да си създаде в търговския свят сигурно, солидно и несъмнително положение, беше загубил предварително значителна част от родителското си наследство, а напоследък се прибави и това, че по-големият син Якоб му създаваше големи грижи.

Младият човек, както изглеждаше, беше си избрал в големия Хамбург безпътно общество и в течение на редица години беше струвал на баща си неприлично количество марки, после, тъй като консул Крьогер отказваше да отделя повече, съпругата му — слаба и крехка жена — продължи да изпраща тайно парични суми на разхайтения син и поради това между двамата съпрузи бяха произлезли печални крамоли. Като капак на всичко — почти по същото време, когато Б. Грюнлих прекрати плащанията си — в Хамбург, във фирмата на господа „Далбек и с-ие“, гдето работеше Якоб Крьогер, се случи и нещо друго, странно: някакво вмешателство в чужди права, някаква нечестна постъпка. Никой не говореше за това и не задаваше никакви въпроси на Юстус Крьогер, но се мълвеше, че Якоб си е намерил в Ню Йорк работа като търговски пътник и в най-скоро време щял да се качи на кораба. Преди да замине, той се мярна веднъж в града, дошъл вероятно да измъкне от майка си още повече пари, свръх ония за пътни разноски, които беше му изпратил бащата; беше момък, облечен контешки и с нездрав вид.

Накъсо: работите стигнаха дотам, че консул Юстус — като че ли имаше само един прям наследник — говореше изключително за „моя син“, като подразбираше Юрген, който наистина не беше се провинил в никаква простъпка, но умствено изглеждаше крайно ограничен. Беше завършил с голяма мъка гимназия и от известно време се намираше в Йена, гдето беше се посветил на юриспруденцията, очевидно без много желание и успех.

Йохан Буденброк чувствуваше крайно болезнено не дотам почтеното развитие в семейството на жена си и наблюдаваше с плахо очакване собствените си деца. Той имаше право да храни пълно доверие в способностите и сериозността на големия си син, но що се отнасяше до Кристиан, мистър Ричардсон бе му писал, че младият човек овладял с несъмнена дарба английския език, обаче интересът му към работата невинаги бил достатъчен и проявявал прекалено голяма слабост към развлеченията в огромния град, например към театъра. Сам Кристиан разкриваше в писмата си жива потребност от странствуване и молеше ревностно за позволение да отиде на работа „оттатък“, сиреч в Южна Америка, може би в Чили.

— Та това е авантюризъм — каза консулът и му заповяда най-напред да изкара и тая четвърта година у мистър Ричардсон, за да усъвършенствува търговските си познания.

После си размениха още няколко писма върху неговите планове и през лятото на 1851 година Кристиан Буденброк наистина отплува за Валпарайзо, гдето беше си намерил служба. Той замина направо от Англия, без преди това да се завърне в родината.

Но без оглед към двамата си синове консулът с голямо задоволство забеляза с каква решителност и с какво самочувство Тони бранеше в града положението си като член на семейство Буденброк, а отначало бяха длъжни да предвидят, че в качеството си на разведена жена тя ще трябва да превъзмогне немалко злорадство и предубеждения от страна на другите семейства.

— О! — извика тя веднъж, когато се завърна със зачервено лице от разходка и запокити шапката си върху дивана в стаята с пейзажите. — Тази Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, тая Землингер, тази Юлхен, това същество… Какво ще кажеш, мамо? Тя не ме поздравява… да, не ме поздравява! Чака да я поздравя първа аз! Какво ще кажеш за това? Минах по „Брайтещрасе“ с вирната глава край нея и я гледах право в лицето…

— Стигаш много далече, Тони… Не, всичко има граници. Защо да не поздравиш първа мадам Мьолендорпф? Та вие сте на една възраст и тя е омъжена жена, каквато беше и ти…

— Никога, мамо! О, господи, тая гад!

— Assez, мила! Такива неделикатни думи…

— Ех, човек се увлича!

Ненавистта й към това „семейство, дошло кой знае откъде“, биваше подхранвана дори от представата, че сега Хагенщрьомови биха могли негли да се чувствуват в правото си да я гледат снизходително, но не по-малко и от щастието, с което процъфтяваше този род. Старият Хинрих умря в началото на 1851 година и неговият син Херман — онзи Херман, който ядеше лимонови кифли и комуто тя беше зашлевила плесница — ръководеше сега задружно с господин Щрунк бляскаво развиващата се експортна фирма и след една година се ожени за дъщерята на консул Хунеус, най-богатия човек в града, търговец на дървен материал, който бе успял да остави в наследство на всяко от трите си деца по два милиона. Брат му Мориц въпреки слабите си гърди бе завършил с необикновен успех висшето си образование и се установи в града като адвокат. Смятаха го за човек с бистър, хитър, находчив ум, дори за естет, и той скоро привлече голяма клиентела. Във външността му нямаше нищо землингеровско, но лицето му беше жълто, а зъбите му островърхи и тук-там изпадали.

Дори вътре в семейството беше правило да се движат с вдигната глава. Откак напусна търговията, чичо Готхолд се суетеше безгрижно с късите си нозе в широки панталони из скромното си жилище и ядеше от тенекиена кутийка бонбони против кашлица, защото обичаше много сладки неща, и оттогава в течение на годините неговото настроение към предпочетения природен брат постепенно бе станало по-меко и по-примирително. Това, разбира се, не изключваше обстоятелството, че той, като гледаше трите си неомъжени дъщери, изпитваше известно потайно задоволство от нещастния брак на Тони. А за жена му, по баща Щювинг, и особено за трите му моми — вече на двадесет и шест, двадесет и седем, двадесет и осем години — трябва да кажем, че проявяваха едва ли не прекален, далеч по-жив интерес към нещастието и бракоразводния процес на братовчедка си, отколкото едно време към годежа и сватбата й. На „детските дни“, които след смъртта на старата мадам Крьогер се устройваха отново всеки четвъртък на „Менгщрасе“, за Тони не беше много лесно да им отстоява.

— О, боже, клетичката! — каза Пфифи, най-малката, която беше ниска и дебела и имаше смешния навик на всяка дума да се клати, а в ъглите на устата й да се появява влага. — Значи, съдът се произнесе вече? Значи, сега пак си там, гдето беше?

— Ах, наопаки! — каза Хенриета, която имаше извънредно дълга и суха снага и по това приличаше на най-голямата сестра. — Сега положението ти е много по-тъжно, отколкото ако изобщо не беше се омъжвала.

— Така ще кажа и аз — потвърди Фридерика. — Тогава е несравнено много по-добре да не се омъжва човек.

— О, не, мила Фридерика! — отвърна Тони, като отметна глава назад и измисли твърде сполучлив и тънък отговор. — Ти сигурно си изпаднала в заблуждение! Знаеш ли, все пак човек вниква дълбоко в живота! Престава вече да бъде гъска! А освен това аз все още имам повече изгледи да се омъжа повторно, отколкото много други за пръв път.

— Така-а-а ли? — извикаха в един глас братовчедките.

Казаха „така-а-а“, с три „а“, зад които се таеше язвителност и невяра.

Зеземи Вайхброт обаче излезе толкова добра и тактична, че изобщо не отваряше дума по тоя въпрос. Тони навестяваше от време на време някогашната си възпитателка в червената къщичка на „Мюленбринк“ № 7, която все още беше оживявана от известен брой млади момичета, макар че пансионът започваше бавно да излиза от мода, но и деятелната стара мома биваше канена сегиз-тогиз на „Менгщрасе“ на сърнешко филе или пълнена гъска. Тогава тя се подигаше на пръсти и целуваше умилно изразително и с лек пукот Тони по челото. Що се отнасяше до неуката й сестра, мадам Кетелсен, трябва да кажем, че тя в последно време беше започнала много бързо да оглушава и не разбра почти нищо от Тонината история. Тя избухваше винаги така неуместно в своя невежествен, чистосърдечен, почти жалостив смях, че Зеземи постоянно се виждаше заставена да чукне по масата и да извика:

— Нйели!

* * *

Годините минаваха. Впечатлението, произведено от историята на консул Буденброковата дъщеря в града и в семейството, избледняваше все повече и повече. Тони сама си спомняше за своя брак единствено тогава, когато забележеше в лицето на здравата, подрастваща малка Ерика една или друга прилика с Бендикс Грюнлих. Но пак носеше светли дрехи, пак къдреше косите над челото си и ходеше като някога на гощавки и вечеринки у познатите си.

Все пак тя много се радваше, че имаше възможност всяка година през лятото да напусне за по-дълго време града — за жалост здравословното състояние на консула налагаше сега лечебен престой в по-отдалечени летовища.

— Човек не знае какво значи да старееш! — каза той веднъж. — Капне ли ми кафе на панталона и аз река да го махна със студена вода, веднага ми се явява силен ревматизъм… А какво ли не си позволявахме преди!

Понякога го слитаха пристъпи на замайване.

Отиваха в Оберзалцбрун, в Емс и Баден-Баден, в Кисинген; оттам предприемаха някое колкото поучително, толкова и забавно пътешествие през Нюрнберг за Мюнхен, през околностите на Залцбург и през Ишл за Виена, през Прага, Дрезден, Берлин у дома… И макар че мадам Грюнлих поради някакво нервно стомашно страдание, което беше започнало да се обажда напоследък, се виждаше принудена в баните да се подлага на строго лечение, тези пътувания представляваха за нея една крайно желателна промяна, защото тя съвсем не криеше, че у дома се отегчаваше малко.

— О, господи! Знаеш ли, татко, животът е такъв! — каза тя, като гледаше замислено тавана на стаята. — Разбира се, аз познах живота… Но тъкмо затова за мен е малко мрачна перспективата да седя винаги вкъщи като някоя глупачка. Дано не помислиш, че живея неохотно заедно с вас, папа… това би било ужасна неблагодарност и аз бих заслужавала да ме напляскаш! Но знаеш ли, животът е такъв…

Тя се ядосваше главно на това, че голямата бащина къща се изпълваше все повече с религиозен дух, тъй като благочестивите наклонности на консула се проявяваха толкова по-силно, колкото повече старееше и се поболяваше той; консулшата също започна да харесва тая духовна насока, откак сама застаря. Молитвите на трапезата бяха открай време обичайни в дома на Буденброкови, но сега от доста дълго време беше в сила един закон, според който сутрин и вечер семейството се събираше заедно с прислугата в стаята за закуска, гдето домовладиката прочиташе някой откъс от библията. Освен това от година на година се умножаваха посещенията на пастори и мисионери, защото достолепният патрициански дом на „Менгщрасе“ — гдето, казано между другото, се хапваше отлично — отколе беше известен като гостолюбен пристан в средите на лютеранското и реформистично духовенство, на Вътрешната и Външната мисия; ето защо от всички краища на отечеството при възможност пристигаха дългокоси господа, в черни одеяния, за да прекарат няколко дни тук… сигурни, че ще могат да водят богоугодни разговори, ще вземат участие в няколко питателни гощавки и ще получат звонкова подкрепа за светите си намерения. Градските проповедници, също влизаха и излизаха като домашни приятели.

Том беше толкова дискретен и разумен, че не се издаваше дори с усмивки, обаче Тони просто се подбиваше с господа духовниците; уви, нещо повече: не пропускаше нито един сгоден случай да ги направи смешни.

Понякога, когато консулшата страдаше от мигрена, задача на мадам Грюнлих беше да се погрижи за домакинските работи и да определи менюто. Един ден, когато в къщата току-що беше дошъл на гости един непознат проповедник, тя коварно нареди да се сготви мазна супа; тази гозба беше градски специалитет и представляваше просто бульон, приготвен с кисело зеле, в който разбъркваха всичко, определено за обеда: шунка, картофи, кисели сини сливи, сушени круши, карфиол, грах, боб, репи и други неща заедно с плодовия сок. Никой на света не можеше да яде такова ястие, ако не беше свикнал от дете.

— Вкусно ли е? Вкусно ли е, господин пасторе? — питаше непрекъснато Тони. — Не? О, господи, как не се досетих!

На лицето й се изписа истинско дяволито изражение и върхът на езика й заигра лекичко по горната устна, както обикновено правеше тя, когато измислеше или извършеше някоя лудория.

Дебелият господин остави смирено лъжицата на масата и каза простодушно:

— Аз ще почакам следващото ястие.

— Да, ще има и малък десерт — каза бързо консулшата, защото каквото и да било „следващо ястие“ беше немислимо след тая супа.

Последваха няколко пържени филии с ябълково желе и измаменият духовник стана гладен от трапезата, докато Тони едва се сдържаше да не се разкиска, а Том с голямо самообладание дигна едната си вежда нагоре.

Друг път Тони разговаряше в преддверието с готвачката Трина за домакински работи; пастор Матиас от Канщад, който пак им гостуваше от няколко дни, се приближи по това време у дома и позвъни на вратата на антрето. Трина отиде с тромавата си селяшка походка да му отвори и пасторът, вероятно с намерение да й каже две-три благи думи и да я поизпита, й каза дружелюбно:

— Обичаш ли господа?

Може би той беше намислил да й подари нещо, ако тя се окажеше вярна на спасителя.

— Да, господин пасторе — отговори Трина нерешително, почервеняла и с широко отворени очи. — Ама за кого ви е думата? За стария или за младия^[1]?

На трапезата мадам Грюнлих не пропусна да разкаже на висок глас тая случка така, че дори консулшата избухна в присъщия й пръхтящ крьогеровски смях.

Консулът, разбира се, наведе сериозно и сърдито очи над чинията си.

— Недоразумение… — каза смутено пастор Матиас.