Томас Ман
Буденброкови (69) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

Един неделен ден в началото на юли сенатор Буденброк бе влязъл от около един месец в новата си къща — госпожа Перманедер навести привечер брата си. Тя прекоси хладния, покрит с каменни плочи пруст, който беше украсен с релефи по Торвалдсен и от който една врата отдясно водеше към канторите, и позвъни на вратата за антрето, отваряна от кухнята посредством натискане на една гумена топка; когато стигна на площадката до подножието на главната стълба, гдето стоеше мечката, подарък от семейство Тибуртиус, дойде прислужникът Антон и й обади, че сенаторът бил още на работа.

— Добре — каза тя, — благодаря, Антон, ще отида там.

Но преди това отмина входа за канторите и тръгна малко надясно, натам, гдето над главата й се разгръщаше колосалното стълбище; това стълбище се образуваше на първия етаж от продължението на чугунени перила, а на втория се разширяваше като колонна галерия в бяло и златно. От замайващата височина на „горното осветление“ висеше огромен сияен златен канделабър.

— Изящно! — каза тихо и доволно госпожа Перманедер, като хвърля поглед на тоя открит и светъл разкош, който за нея означаваше просто мощта, блясъка и тържеството на Буденброкови.

Но после се сети, че беше дошла по тъжна работа, и се запъти бавно към входа за канторите.

Томас беше сам вътре, седеше на мястото си до прозореца и пишеше писмо. Той вдигна очи, като едновременно вдигна и една от светлите си вежди, и подаде ръка на сестра си.

— Добър вечер, Тони. Какво хубаво носиш?

— Ах, не много хубаво, Том!… Слушай, стълбището наистина е великолепно!… Впрочем защо седиш в полумрак и пишеш?

— Да… писмото е бързо. Значи, нищо хубаво. Във всеки случай, хайде да се поразходим из градината, там е по-приятно. Тръгвай!

Като минаваха през хола, от първия етаж се носеше тремолото на цигулково адажио.

— Слушай! — каза госпожа Перманедер, като за миг се спря. — Герда свири. Божествено! О, господи, тази жена… е фея! Как е Хано, Том?

— Сигурно тъкмо вечеря с Юнгман. Неприятно е, че все още не може да ходи както трябва…

— И това ще се оправи, Том, и това ще се оправи! Доволни ли сте от Ида?

— О, как да не сме доволни…

Прекосиха разположения по-назад каменен пруст, като оставиха отдясно кухнята, минаха през една стъклена врата и по две стъпала излязоха в угледната, ухаеща цветна градина.

— Е, какво има? — попита сенаторът.

Беше топло и тихо. Уханията от строго очертаните лехи се носеха във вечерния въздух, а фонтанът, обкръжен от високи лилави перуники, мяташе с кротък ромон струята си към тъмното небе, По което вече блещукаха първите звезди. В дъното малка открита стълба с два ниски обелиска отстрани водеше към издигната, покрита с чакъл площадка, гдето стоеше открит дървен павилион със спусната тента, под която имаше няколко градински стола. Един зид отляво отделяше парцела от съседната градина, отдясно обаче калканът на съседната къща беше обкован изцяло с дървена скара, предназначена с течение на времето да бъде покрита от виещи се растения. Отстрани на откритата стълба и павилиона се виждала няколко храста френско и цариградско грозде, но имаше само едно високо дърво — един чепат орех, извишил се вляво до зида.

— Ето каква е работата — отговори нерешително госпожа Перманедер, когато двамата започнаха да обикалят бавно по чакълената пътека предната част на двора. — Тибуртиус пише…

— За Клара ли? — попита Томас. — Моля те, накъсо и без заобикалки!

— Да, Том, тя е на легло, зле е и докторът се опасявал, че се касае за туберкули… туберкулоза на мозъка… колкото и тежко да ми е да го кажа… Виж тук: ето писмото, което ми праща нейният мъж. Приложението, което е адресирано до мама и в което, казва той, пишело същото, трябва да й предадем, слея като я подготвим донякъде. А ето още едно второ приложение, също до мама, писано твърде неуверено с молив лично от Клара. Според думите на Тибуртиус тя самата казала, че тези нейни редове били последни и било печално, че не си давала труд да живее. Да, тя винаги копнееше да отиде на небето… — завърши госпожа Перманедер и изтри очите си.

Сенаторът вървеше мълчаливо до нея с ръце на гърба и ниско оборена глава.

— Ти мълчиш, Том… Имаш право. Какво ли би могло да се каже?! И това точно сега, когато и Кристиан лежи болен в Хамбург.

Наистина така беше. Кристиановата „мъка“ в лявата страна беше се превърнала в такива реални болки, че покрай тях той бе забравил всички други по-дребни оплаквания. Понеже не знаеше как да си помогне, бе писал на майка си, че трябвало да се завърне у дома, за да бъде гледан от нея, бе напуснал службата си в Лондон и заминал. Но едва пристигнал в Хамбург, той трябваше да легне, лекарят установи ставен ревматизъм и нареди да го пренесат от хотела в болницата, тъй като на първо време беше невъзможно да продължи пътя си. Сега лежеше там и диктуваше извънредно тъжни писма на болногледача си.

— Да — отговори тихо сенаторът, — изглежда, че едно влече подире си друго.

Тя положи за миг ръката си около раменете му.

— Но ти не бива да униваш, Том! Още нямаш право за това. Ти се нуждаеш от твърдост…

— Да, ей богу, нуждая се.

— Защо, Том? Я кажи: защо собствено завчера, в четвъртък, ти през целия следобед беше толкова мълчалив? Мога ли да зная?

— Ах… търговията, моето момиче. Една немного дребна партида ръж биде не твърде изгодно… м-да, с една дума: трябваше да продам твърде неизгодно една голяма партида…

— Ех, случва се, Том! Случило се е днес, а утре ще го наваксаш. Но трябва ли подобно нещо веднага да ти разваля настроението?

— Не е вярно, Тони — каза той и поклати глава. — Настроението ми не пада под нулата от неуспехи. Наопаки. Такава е вярата ми и затова имам неуспех.

— Но какво става с настроението ти? — попита тя уплашена и учудена. — Би следвало да се приеме… ти би следвало да бъдеш весел, Том! Клара е жива… с божията помощ всичко ще тръгне на добре. И изобщо! Ето, ние се разхождаме из твоята градина, гдето всичко ухае. Там е къщата ти; не къща, а мечта! В сравнение с нея Херман Хагенщрьом живее в колиба. Ти постигна всичко това…

— Да, тя е почти прекалено хубава, Тони. Искам да кажа: още е прекалено нова. Тя още ме смущава донякъде и може би оттук иде лошото настроение, което напоследък и във всичко ми вреди. Аз се радвах много на всичко това и тази предварителна радост както винаги беше най-хубавото; истински хубавото идва винаги твърде късно, то винаги се наканва твърде късно, тогава, когато вече човек не може да му се радва както трябва…

— Не можеш вече да се радваш ли, Том?! На твоите млади години!

— Човек е млад или стар наспроти това как се чувствува… и когато то, хубавото и желаното, дойде късно и тромаво, то иде налепено с всички дребнави, нечакани, досадни дрънкулки, с целия прах на действителността, който твоето въображение не е слагало в сметката и който те дразни… дразни…

— Да, да… Но какво значи, Том: млад или стар наспроти това, как се чувствува човек?…

— Да, Тони. Може да премине… разстройство… така е. Но напоследък се чувствувам по-стар, отколкото в действителност съм. Имам грижи в търговията, а и в надзорния съвет на бюхенската железница вчера консул Хагенщрьом просто ме повали на земята с речта си, обори ме, почти ме изложи на всеобщ присмех… Струва ми се, като че нещо започва да ми се изплъзва, като че ли вече не държа тъй здраво в ръцете си това неопределено нещо, както по-рано… Какво представлява успехът? Някаква тайна, неизразима сила, съобразителност, готовност… съзнанието, че само с присъствието си упражнявам натиск върху движенията на живота край мене… вярата, че животът се нагажда към моите изгоди… Щастието и успехът са в нас. Ние трябва да ги държим здраво, в корените им. Щом тук вътре нещо започне да отслабва, да се отпуска, да се уморява, всичко около нас се освобождава, опира се, бунтува се, изтръгва се от нашето влияние… И тогава едното иде подир другото, зареждат се несполука след несполука и с нас е свършено. През последните дни мислех често за една турска поговорка, която бях прочел някъде: „Щом завършиш къщата, иде смъртта.“ Хм, не е нужно да бъде непременно смъртта. Но обратен ход… упадък… началото на края… Виждаш ли, Тони — продължи той, като хвана под ръка сестра си и гласът му стана още по-тих. — Спомняш ли си, когато кръщаваха Хано? Тогава ти ми каза: „Струва ми се, че сега за нас трябва да започнат съвсем други дни!“ Още го чувам съвсем ясно и тогава изглеждаше, че ти ще излезеш права, защото дойде изборът в сената, на който аз спечелих, а тук от земята израсна тази къща. Но „сенатор“ и „къща“ са външни работи, а аз зная нещо, върху което ти още не си мислила, зная го от живота и от историята. Зная, че често външните, видими и осезаеми поличби и символи на щастието и възхода се явяват чак тогава, когато, в действителност всичко вече отново върви надолу. Тези външни поличби се нуждаят от време, за да пристигнат, както светлината на някои от тия звезди там горе, за която не знаем дали не е на път да угасне, дали не е угаснала вече тъкмо когато е най-лъчезарна…

Той замълча и те повървяха известно време безмълвно; фонтанът ромонеше в тишината и шепнеше в шумака на ореха. После госпожа Перманедер въздъхна така дълбоко, че някой би го взел за хлипане.

— Колко тъжно говориш, Том! Никога до днес не си говорил толкова тъжно. Но добре направи, че си каза какво ти тежи, сега ще ти бъде по-леко да го избиеш из ума си.

— Да, Тони, трябва да се помъча да го избия някак. А сега дай ми двете писма от Клара и пастора! Ще бъдеш доволна, ако те освободя от тая работа и утре преди пладне поприказвам самият аз с мама. Добрата мама! Но ако наистина се касае за туберкули, ще трябва да се примирим.