Томас Ман
Буденброкови (7) (Упадък на едно семейство)

Глава седма

Всеобщото веселие беше достигнало вече връхната си точка и господин Кьопен почувства неотменна нужда да поразкопчее жилетката си; обаче за жалост не можеше да стори това, тъй като дори старите господа не си позволиха подобно нещо. Лебрехт Крьогер седеше все тъй изправен на мястото си, както в началото на гощавката, пастор Вундерлих беше още с бяло лице и изискан в обноските си; наистина старият Буденброк беше се пооблегнал назад, но пазеше най-голямо приличие и само Юстус Крьогер беше очевидно малко пиян.

Где беше доктор Грабо? Консулшата незабелязано стана и излезе, тъй като на долния край местата на мамзел Юнгман, доктор Грабо и Кристиан бяха празни, а от колонната зала като че се носеше потиснат хленч. Тя бързо напусна стаята подир прислужницата, която бе сервирала масло, сирене и плодове; действително там, в полумрака, на кръглата мека пейка, която обикаляше средната колона, седеше, лежеше или беше се свил малкият Кристиан, като охкаше тихо и сърцераздирателно.

— Ах, господи, мадам — каза Ида, застанала с доктора до него, — на малкия Кристиан е много лошо.

— Гади ми се, мамо, дяволски ми се гади! — заскимтя Кристиан и кръглите му, хлътнали очи над прекалено големия нос се въртяха неспокойно.

Думата „дяволски“ беше му се изплъзнала само от много голямо отчаяние, но въпреки това консулшата каза:

— Ако употребяваш такива думи, добрият дядо господ ще те накаже с още по-силно гадене!

Доктор Грабо провери пулса; добродушното му лице като че беше станало още по-продълговато и по-кротко.

— Леко смущение в храносмилането… нищо опасно, госпожо консулша! — успокои я той и после продължи с бавния си, педантичен професионален тон: — Най-добре би било да го сложат на легло… да вземе малко детски прах, може също чашка чай от лайка за изпотяване… И строга диета, госпожо консулша! Както казах, строга диета: малко гълъбово месо, малко бял хляб…

— Не искам гълъбово месо! — извика Кристиан извън себе си. — Няма ни-ко-га вече да ям! Гади ми се, дяволски ми се гади!

Грубата дума като че го облекчи — така поривисто я процеди.

Доктор Грабо се поусмихна със снизходителна и малко тъжна усмивка. О, младият момък положително пак ще яде! Ще живее като всички хора. Ще прекарва дните си седнал и междувременно ще изяжда четири пъти на ден такива отбрани, тежки и хубави неща — също като бащите, роднините и познатите си… Ех, бог да ги пази! Той, Фридрих Грабо, нямаше никакво намерение да руши житейските навици на всички тия почтени, заможни и спокойни търговски семейства. Ще идва, когато го повикат, и ще препоръчва за един или два дни строга диета — малко гълъбово месо, резен бял хляб… да, да, и ще ги уверява с чиста съвест, че този път няма нищо опасно. Макар още доста млад, той бе държал вече ръката на не един деятелен гражданин, който бе изял последния си бут пушено месо, последния си пълнен пуяк и предаваше богу дух било внезапно и неочаквано на креслото в кантората си или след известно боледуване в солидното си старо легло. Удар, казваше той тогава, парализа, внезапна и непредвидена смърт… Да, да… И той, Фридрих Грабо, би могъл да им ги изброи всички тия твърде чести случаи, когато „е нямало нищо особено“, когато може би дори не е бил повикан, когато може би само след ядене, вече в кантората, се е обаждало някое леко, странно виене на свят… Ех, бог да ги пази! Та и сам той, Фридрих Грабо, не се отказваше от пълнени пуяци. Днешната панирана шунка с лучен сос беше истински деликатес, дявол да го вземе; а след това, когато вече едва дишаха, пластеният пудинг — бадемови кори, малини и разбити яйца, да, да…

— Както казах, строга диета, госпожо консулша, нали? Малко гълъбово месо… малко бял хляб…