Томас Ман
Буденброкови (36) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

Когато консул Буденброк и Сигизмунд Гош се върнаха в събранието, залата изглеждаше по-приветлива, отколкото преди четвърт час. Тя беше осветена от две големи парафинови лампи, поставени на масата на докладчика, и под тяхната жълта светлина седяха и стояха стълпени господата, наливаха си в лъскави чаши бира от бутилки, чукаха се и беседваха шумно в най-весело настроение. Госпожа Зуеркрингел, вдовицата Зуеркрингел, бе се погрижила чистосърдечно за своите затворени гости; тъй като обсадата можеше да продължи дълго време, тя с красноречиви думи беше им предложила да се подкрепят малко и използува размирните времена, като похарчи значително количество от светлата си, доста силна бира. Точно в тоя миг, когато двамата парламентьори влизаха отново в залата, прислужникът — по риза и с доброжелателна усмивка на лицето — внасяше нов запас от бутилки; и макар че вече беше вечер, макар че беше много късно, за да посветят тепърва вниманието си на ревизията на конституцията, никой не беше наклонен да прекъсне тая задушевна среща и да се прибере вкъщи. Във всеки случай днес нямаше да пият следобедно кафе.

След като стисна доста ръце, подадени да го поздравят за успеха му, консулът отиде незабавно при тъста си. Изглеждаше, че Лебрехт Крьогер беше единственият, чието настроение не се подобряваше — той седеше високо изправен, студен и неприязнен на мястото си. Когато консулът му съобщи, че в тоя миг колата спира пред пътната врата, той отвърна с подигравателен глас, който трепереше повече от ожесточение, отколкото от старческа немощ:

— Ще благоволят ли простаците да ме пуснат да се прибера в къщата си?

Консулът намести коженото палто върху раменете му и предложи да го придружи; старецът промълви едно нехайно „мерси“ и улови зетя си под ръка, но движенията му сега бяха вдървени и не напомняха ни най-малко предишните му изящни жестове.

Величествената каляска с два големи фенера на капрата спря пред вратата и двамата се качиха; за искрено задоволство на консула бяха започнали да палят лампите по улицата. Лебрехт Крьогер, с покривка върху коленете, седеше изпъчен, безмълвен, без да се облегне назад, с полузатворени очи, отдясно на консула; дръпнатите надолу ъгли на устата му започваха под късите краища на мустаците и се спускаха с две отвесни бръчки чак до брадичката. Яростта от понесеното унижение го ръфаше и глождеше. Той гледаше уморено и студено празната седалка насреща си.

Колата се носеше по улиците, сега по-оживени, отколкото в неделя вечер. Очевидно владееше празнично настроение. Народът, възхитен от благополучния развой на революцията, весело се разхождаше. Някои дори пееха. Тук-там момчета викаха: „Ура!“, когато колата минаваше край тях, и хвърляха фуражките си във въздуха.

— Ей богу, татко, мисля, че вие вземате много присърце тая работа — каза консулът. — Като си помисля само каква шутовщина беше всичко… Фарс… — И за да измъкне какъвто и да е отговор или изказване от стареца, той заговори живо за революцията изобщо. — Ако безимотната тълпа би могла да проумее колко малко служи на собственото си дело в тия времена… Ах, господи, навсякъде едно и също! Днес следобед имах кратък разговор с посредника Гош, тоя чудноват човек, който гледа на всичко с очите на поет и автор на пиеси… Вижте, тъсте, берлинската революция е подготвена на естетични чайни маси… После народът извоюва цялата тая работа, като изложи на опасност живота си… Ще си изкара ли разноските?

— Ще направите добре, ако отворите прозореца откъм вас — каза господин Крьогер.

Йохан Буденброк хвърли бърз поглед към него и незабавно спусна стъклото.

— Недобре ли се чувствувате, драги татко? — попита той загрижено.

— Не. Съвсем не — отговори строго Лебрехт Крьогер.

— Трябва да закусите и да си починете — каза консулът, като загърна по-плътно кожената покривка около коленете на тъста си само за да направи нещо.

Внезапно — екипажът трополеше по „Бургщрасе“ — се случи нещо страшно, именно: когато колата, на около петнадесетина крачки от потъналите в полумрак зидове на Крепостната порта, минаваше през една купчина от шумни и весели улични момчетии, през отворения прозорец влетя камък. Беше съвсем невзрачен полски камък, едва ли по-голям от кокоше яйце, запокитен в чест на революцията от ръката на някой Кришан Снут или Хайне Фос, сигурно не злоумишлено и вероятно без да замеря колата. Камъкът влетя беззвучно през прозореца, удари се беззвучно о покритите с дебел кожух гърди на Лебрехт Крьогер, търкулна се също така беззвучно надолу по кожената покривка и се спря на пода.

— Ама че простащина! — каза ядосано консулът. — Съвсем го удариха през просото тази вечер… Не ви нарани, нали, татко?

Старият Крьогер мълчеше, мълчеше обезпокоително. В колата беше много тъмно, така че изражението на лицето му не можеше да се види. Той седеше още по-изправен, по-висок и по-изпъчен от преди, без да се облегне назад. После дълбоко, много дълбоко из него се изтръгна бавно, студено и тежко една-единствена дума:

— Сган.

Понеже се опасяваше, че може да го раздразни повече, консулът не отговори. Колата мина с шумен екот през портата и след три минути се озова в широката алея пред желязната решетеста ограда с позлатени върхове, която опасваше Крьогеровото имение. От двете страни на широката градинска порта, която представляваше началото на заградения с кестенови дървета път към терасата, горяха ярко два фенера, капаците на които завършваха с позлатени копчета. Като погледна тук лицето на тъста си, консулът се ужаси. То беше жълто и набраздено от отпуснати бръчки. Досегашното студено, твърдо и презрително изражение на устата беше се разкривило в немощна, наклонена на една страна, увиснала и тъпоумна старческа гримаса… Колата спря на терасата.

— Помогнете ми — каза Лебрехт Крьогер, макар че консулът, слязъл пръв, вече бе отметнал кожената покривка й му подаваше ръката и рамото си за опора.

Той го поведе бавно няколко крачки по насипаната с чакъл земя към бялата лъскава външна стълба, която водеше към трапезарията. Още пред първото стъпало коленете на стареца се подкосиха. Главата се отпусна тъй тежко върху гърдите, че увисналата долна челюст се удари с тракане в горната. Очите се извъртяха и изцъклиха…

Лебрехт Крьогер, кавалерът â la mode, отиде при своите предци.