Томас Ман
Буденброкови (83) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Заставиха малкия Йохан да се прости с тленните останки на баба си; така бе наредил баща му и той не се осмели, да възрази, макар че се страхуваше. В деня след тежката агония на консулшата сенаторът — на трапезата и, както изглеждаше, умишлено в присъствие на детето — се обърна към съпругата си и с няколко сурови думи осъди поведението на чичо Кристиан, който се измъкнал и отишъл да си легне точно когато болната била най-зле.

— Това се дължеше на нервите му, Томас — отвърна Герда.

Но с поглед към Хано, който не убягна от момчето, той отвърна в почти строг тон, че тук не са уместни никакви извинения. Покойната майка страдала толкова много, че човек би трябвало да се срамува да седи прекалено безчувствено в стаята й и да побягва малодушно от мъничкото страдание, което би могла да разбуди гледката на нейната борба със смъртта. Хано заключи от това, че не би трябвало да се осмели да възрази против посещението на отворения ковчег.

Когато в деня преди погребението влезе между баща си и майка си в колонната зала, просторното помещение му се стори също така чуждо, както при влизането там на Бъдни вечер. Точно отсреща, сияйно бяло върху фона на тъмнозелените едри растения в саксии, които, редувайки се с високи сребърни свещници, образуваха полукръг, на черна поставка стоеше гипсово копие от „Благославящия Христос“ на Торвалдсен, мястото на което инак беше вън в коридора. Навсякъде по стените се виждаше черен креп, раздвижен от лек полъх; той закриваше както небесносиния цвят на гоблените, така и усмивката на белите статуи на богове, които преди винаги бяха свидетели на веселите гощавки в тая зала. Малкият Йохан застана отстрани до ковчега и загледа неподвижното тяло, изопнало се строго и тържествено пред него върху белия атлаз. Той стоеше обкръжен от жалейно облечените роднини, с широк траурен креп около ръкава на моряшките си дрешки, с глава, замаяна от уханията, които се носеха от безчислените китки цветя и венци и с които — съвсем леко и доловимо само от време на време — се смесваше друго, чуждо и все пак невнятно познато ухание.

Тази тук не беше баба. Официалната шапчица с бели копринени панделки и червеникавокестенявите коси под нея бяха нейни. Но този остър нос, тези дръпнати навътре устни, тази щръкнала брадичка, тези жълти, прозрачни, сложени една върху друга ръце, явно студени и вцепенени, не бяха нейни. Тя беше някаква чужда, восъчна кукла; но грозно беше да се правят такива кукли и да се чествуват по такъв начин. И той погледна към стаята с пейзажите, като че там в следния миг щеше да се появи истинска негова баба… Но тя не дойде. Тя беше мъртва. Смъртта бе я заменила завинаги с тая восъчна фигура, която тъй неумолимо, тъй недостъпно държеше затворени клепките и устните си…

Той стоеше, стъпил здраво на левия си крак и превил дясното си коляно така, че този крак балансираше леко на върха, и държеше крепко с една ръка моряшкия възел върху гърдите си, докато другата висеше хлабаво надолу. Главата му с къдравите светлокестеняви коси над слепоочията беше наклонена встрани, а златистокестенявите му очи, обкръжени от синкави сенки, гледаха примижали изпод свитите вежди, с някакво откъснато и замислено изражение, в лицето на трупа. Той дишаше бавно и нерешително, защото при всяко вдишване очакваше уханието, онова чуждо и все пак тъй невнятно, познато ухание, което облаците от миризми на цветя невинаги смогваха да задушат. И когато това ухание се понесеше, когато го доловеше, веждите му се свиваха още повече и устните му започваха мигом да потръпват. Накрая той въздъхна; и тази въздишка приличаше тъй силно на хлипане без сълзи, че госпожа Перманедер се наведе над него, целуна го и го изведе навън.

И след като сенаторът и жена му, заедно с госпожа Перманедер и Ерика Вайншенк в продължение на няколко дълги часа приемаха в стаята с пейзажите съболезнованията на града, Елизабета Буденброк, по баща Крьогер, биде погребана. За погребението бяха пристигнали роднини от Франкфурт и Хамбург, посрещнати за последен път гостолюбиво в къщата на „Менгщрасе“. Множеството от опечалени беше изпълнило залата и стаята с пейзажите, колонната зала и коридора, когато между запалените свещи, изправен величаво пред горния край на ковчега, пастор Прингсхайм от църквата „Света Богородица“ държа надгробната реч; той беше дигнал към небето бръснатото си лице над широката набрана яка — лице, изражението на което се менеше между мрачен фанатизъм и кротък унес, — а ръцете си бе сплел под брадичката.

Той възхвали ту с гръмки, ту с тихи слова качествата на покойницата, нейното достолепие и смирение, нейната ведрина и набожност, нейната благотворителност и кротост. Спомена за „Ерусалимската вечер“ и „Неделното училище“, озари още веднъж с блясъка на своята диалектика целия дълъг, богат и честит земен живот на мъртвата… и тъй като думата „кончина“ трябва да върви с прилагателно, той приключи речта си с нейната „мирна кончина“.

Госпожа Перманедер знаеше прекрасно, че в тоя час дължи както на себе си, така и на присъствуващите да покаже достолепие и представителност. Тя беше обсебила — заедно с дъщеря си Ерика и внучката си Елизабета — най-видните почетни места непосредствено до пастора в горния край на покрития с венци ковчег, докато Томас, Герда, Кристиан, Клотилда и малкият Йохан, а така също старият консул Крьогер, който беше седнал на стол — наравно с роднините от втора степен се примириха да присъствуват на опелото, заели недотам хубави места. Стиснала батистената кърпичка с черни краища в сложените една върху друга ръце, тя стоеше съвсем изправена, с малко подигнати рамене, и изпитваше такава голяма гордост от главната роля, паднала й се в тоя тържествен час, че навремени забравяше напълно скръбта си. Очите й, които тя почти през цялото време държеше наведени към земята, защото съзнаваше, че е изложена на наблюдателните очи на целия град, не можеха да си откажат удоволствието сегиз-тогиз да се зареят над множеството, сред което тя зърна и Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, и нейния съпруг… Да, всички те бяха длъжни да дойдат, всички: Мьолендорпфови, Кистенмакерови, Лангхалсови и Йовердикови. Бяха длъжни да се съберат още веднъж тук, преди Тони Буденброк да опразни родителския дом, бяха дошли да й изкажат съболезнованията си въпреки Грюнлих, въпреки Перманедер и въпреки Хуго Вайншенк!

А пастор Прингсхайм дълбаеше с надгробната си реч раната, нанесена от смъртта; той умишлено рисуваше пред всекиго какво е загубил, умееше да изтръгва сълзи дори там, гдето те не биха потекли от само себе си, и покъртените му бяха благодарни за това. Когато заговори за „Ерусалимската вечер“, всички стари приятелки на покойницата се разхълцаха, с изключение на мадам Кетелсен, която не чуваше нищо, и на сестрите Герхарт, потомките на Паул Герхарт, които бяха застанали с ведри очи в един ъгъл и се държеха за ръце; те изпитваха радост от смъртта на приятелката си и не й завиждаха само затова, защото завистта и недоброжелателството бяха чужди на техните сърца.

Що се отнасяше до мадемоазел Вайхброт, тя непрекъснато секнеше коса си с къс и енергичен звук. Но дамите от „Брайтещрасе“ не заплакаха, защото не бяха навикнали да плачат. Лицата им, сега все пак не толкова строги, както всеки друг път, изразяваха кротко удовлетворение от безпристрастната справедливост на смъртта.

После, когато заглъхна сетното „амин“ на пастор Прингсхайм, влязоха четиримата носачи с черни триъгълни шапки и дигнаха ковчега; те влязоха тихо и все пак толкова бързо, че черните им мантии се издуха зад тях. Бяха четирима лакеи, чиито лица всеки познаваше, наемни прислужници, които на всяка гощавка във висшето общество поднасяха тежките паници и в коридорите скрито пиеха Мьолендорпфовото червено вино направо от гарафите. Но те бяха необходими също при всяко първокласно и второкласно погребение и тяхната сръчност в тая работа беше голяма. Знаеха прекрасно, че трябва да преодолеят тактично и бързо тоя миг, в който чужди хора грабват ковчега из средата на опечалените и го отнасят завеки. Те дигнаха с две-три бързи, безшумни и крепки движения товара от поставката, наместиха го на раменете си и докато някой намери време да осъзнае страхотността на тоя миг, покритият с цветя ковчег се понесе решително, но все пак с умерена бързина, и изчезна през колонната зала.

Дамите се запритискаха внимателно напред, за да стиснат ръцете на госпожа Перманедер и на дъщеря й, като с наведени към пода очи не промълвяха нищо повече и нищо по-малко от онова, което трябваше да се мълви в подобен случай; господата пък се затъкмиха да слязат долу при колите.

И после, наредени в дълго черно шествие, колите поеха бавно в студения, ситен дъжд дългия път по сивите и влажни улици през Крепостната порта и покрай голите дървеса на алеята до гробището, гдето зад един полуоголен храсталак екна траурен марш. Продължиха да вървят пешком по разкаляните пътеки подир ковчега чак дотам, до горичката, гдето се издигаше семейната гробница на Буденброкови с увенчаната от голям каменен кръст плоча, върху която с готически букви бяха издълбани имена. Каменният капак на гроба, украсен с пластично изработения семеен герб, лежеше отстрани до черната яма, обкръжен от влажна зеленина.

Мястото там долу, отредено за новодошлия мъртвец, беше готово. През последните дни под надзора на сенатора бяха поразчистили и отделили настрана костите на стари Буденброкови. Музиката бавно заглъхна и ковчегът увисна на въжетата на носачите над иззиданата глъб; после се спусна с лек тропот надолу и пастор Прингсхайм, сложил топлинки около китките на двете си ръце, заговори отново. Школуваният му глас кънтеше ясен, пъргав и благочестив над отворения гроб и над скръбно наведените или наклонени встрани глави на присъствуващите господа в хладния и тих есенен въздух. Накрая той се наведе над ямата, обърна се към покойницата с цялото й име и я благослови с кръстния знак. Когато замлъкна и всички господа, с черни ръкавици на ръцете, дигнаха цилиндрите си пред лицето, за да се помолят тихо, грейна малко слънце. Вече не валеше и в шума на капките, които се стичаха една по една от дърветата и храстите, от време на време се примесваше късо, тънко и въпросително птиче чуруликане.

После всеки пристъпи да стисне още веднъж ръка на синовете и брата на покойната.

През цялото време на това дефилиране Томас Буденброк стоя между брата си Кристиан и чичо си Юстус; дебелият и тъмен плат на връхната му дреха беше оросен с много ситни, сребристи дъждовни капки. В последно време той беше започнал да пълнее — това беше единственият признак на застаряване в грижливо поддържаната му външност. Бузите му, над които стърчаха остро засуканите мустаци, се закръгляваха, но бяха белезникави, бледи, без кръв и живот. Леко зачервените му очи поглеждаха с морна вежливост в лицето всеки господин, чиято ръка той за миг хващаше в своята.