Томас Ман
Буденброкови (54) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

В края на април госпожа Грюнлих се прибра отново в родителския дом. Тя очевидно беше във весело настроение и преизпълнена от надежди, макар че сега зад нея отново лежеше късче живот, макар че отново започнаха дни като прежните, макар че отново трябваше да участвува в молебствията и на Ерусалимските вечери да слуша четенето на Леа Герхарт.

Когато брат й, консулът, я посрещна на гарата — тя пристигна от Бюхен — и влязоха с файтона през Холстенската порта в града, той не можа да се сдържи да не й направи комплимент, че тя — след Клотилда — все пак била най-хубавата в семейството. Тя обаче отвърна:

— О, господи! Мразя те, Том. Да се подиграваш по такъв начин с една стара жена…

Но все пак това беше вярно. Мадам Грюнлих се запазваше по един прекрасен начин и като се гледаха нейните гъсти, пепеляворуси коси, бухнати от двете страни на темето, пригладени над двете уши и на върха на главата прибрани с широк гребен от костенуркова коруба… като се гледаше мекото изражение на нейните сиво-сини очи, на хубавата й горна устна, на изящния овал и нежния цвят на лицето й, всеки би казал, че е на двадесет и три, а не на тридесет години. Тя носеше извънредно елегантни дълги златни обици, каквито в малко по-друга форма беше носила някога и баба й. Свободно легналият корсаж от лек тъмен копринен плат с атлазени ревери и плоски дантелени еполети придаваха на бюста й възхитително нежен израз.

Както споменахме, тя беше в прекрасно настроение, ето защо в четвъртък, когато дойдоха консул Буденброкови и дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, консул Крьогерови, Клотилда и Зеземи Вайхброт с Ерика, тя разказа най-нагледно за Мюнхен, за бирата, за задушената юфка, за живописеца, който искал да я рисува, и за дворцовите екипажи, които й направили огромно впечатление. Спомена мимоходом господин Перманедер и в случай че Пфифи Буденброк би се решила да забележи, че подобно пътуване наистина било нещо твърде приятно, но че въпреки това не се виждал никакъв практически резултат, то госпожа Грюнлих би се престорила, че не чува, като с неизказано достойнство би отметнала назад глава и въпреки това би се помъчила да притисне брадичката си върху гърдите.

Обаче тя доби навик винаги когато чуеше, че звънецът от антрето екнеше в широкия пруст, да изтичва на площадката на стълбата, за да види кой иде. Какво ли означаваше това? Знаеше го невям само Ида Юнгман, дългогодишна довереница и възпитателка на Тони, която от време на време й казваше:

— Тони, детенцето ми, ще видиш, че ще дойде! Няма да се покаже диване.

Всички членове на семейството бяха благодарни на завърналата се Антония за нейната веселост. Настроението в техния дом се нуждаеше крайно от разведряване по простата причина че отношенията между шефа на фирмата и по-малкия му брат с течение на времето не се подобриха, а се влошиха твърде печално. Майка им, консулшата, която следеше загрижено тоя ход на нещата, положи големи усилия да въдвори що-годе мир между двамата. Кристиан изслушваше с разсеяно мълчание нейните внушения да отива по-редовно в кантората, а напомнянията на брата си — със сериозно, неспокойно и замислено изражение на срам и без да противоречи, като след това в продължение на няколко дни се занимаваше малко по-усърдно с английската кореспонденция. Все повече и повече обаче в душата на големия брат се надигаше някакво сприхаво презрение към по-малкия, което не намаляваше от обстоятелството, че Кристиан посрещаше неговите избухвания безропотно, като замислено шареше с очи.

Напрегнатата дейност на Томас и състоянието на нервите не му позволяваха да слуша съчувствено или нехайно Кристиановите подробни описания на неговите променливи болестни прояви; пред майка си или пред сестра си той недоволно ги наричаше „нелепи последици от противно самонаблюдение“.

Болката, неопределената болка в Кристиановия ляв крак от известно време беше изчезнала след употребата на някакви външни средства, но затрудненията при гълтане още се обаждаха често на трапезата, а напоследък беше се прибавил някакъв краткотраен задух, някакво астматично страдание, което Кристиан в продължение на много седмици смяташе за белодробна туберкулоза, естеството и проявите на която той с набърчен нос се мъчеше да опише подробно на семейството си. Потърсиха помощта на доктор Грабо. Той установи, че сърцето и белите дробове работели много добре, че това не често затруднение в дишането се дължало на известна ленивост на някои мускули, и предписа за облекчаване на дишането, първо, употребата на ветрило, второ — някакъв зеленикав прах, който да се запалва и да се вдишва димът. Кристиан си служеше с ветрилото даже в кантората, а когато веднъж шефът му направи бележка, той отговори, че във Валпарайзо всеки служещ в кантората имал ветрило поради жегата.

— Джони Тъндерстром… боже мили!

Но когато един ден, след като доста дълго време бе мърдал сериозно и неспокойно насам-натам в креслото си, Кристиан извади от джоба си праха, запали го и напълни кантората с такъв гъст и вонящ пушек, че неколцина се разкашляха силно, а господин Маркус цял пребледня — двамата братя стигнаха до открито спречкване, до скандал, до страшна крамола, която щеше да доведе веднага до разрив, ако консулшата още веднъж не бе потушила всичко, като им поговори разумно и отново ги сдобри.

Но не беше само това. Консулът следеше с недоволство живота, който Кристиан водеше вън от къщи, и то почти винаги дружно с адвоката доктор Гизеке, негов бивш съученик. Консулът съвсем не беше лицемер. Той добре си спомняше своите собствени младежки грехове. Знаеше прекрасно, че родният му град, този пристанищен и търговски град, гдето прилежните, високоуважаеми граждани почукваха с такова несравнимо достопочтено изражение на лицето с бастуните си по тротоара, съвсем не беше пристан на неопетнен морал. Тук хората се обезщетяваха за дните си, прекарани на канцеларския стол, не само с тежки вина и тежки ястия… Но тези обезщетения бяха загърнати с дебелия плащ на солидна почтеност и ако за консул Буденброк върховен закон беше да пази външно благоприличие, то в това отношение той се разкриваше пропит от мирогледа на своите съграждани. Адвокатът Гизеке се числеше към „учените“, които удобно се нагаждаха към житейските навици на търговците, числеше се също така към всеизвестните бонвивани, което всеки можеше да прочете по лицето му. Но като всички други заможни бонвивани той умееше да си придава благопристоен вид, отбягваше да буди негодувание и пазеше славата си на човек с ненакърнима солидност на политическите и професионални принципи. Току-що беше се разчул, годежът му с една от госпожиците Хунеус — значи, той добиваше посредством женитбата си място във висшето общество и значителна зестра. Проявяваше силно подчертан интерес и беше твърде деятелен в градските работи, ето защо се говореше, че е насочил вниманието си към едно място в кметството и накрай навярно към креслото на стария кмет доктор Йовердик.

Кристиан Буденброк, негов приятел, същият онзи, който някога бе пристъпил с твърди крачки към мадемоазел Майер дьо ла Гранж и бе й поднесъл букет с думите: „Колко хубаво играхте, госпожице!“, този Кристиан поради характера си и дългите скитнишки години бе се развил в бонвиван от прекалено наивен и безгрижен сорт: не само в сърдечните работи, а изобщо той не беше наклонен да упражнява насилие върху чувствата си, да пази дискретност, да проявява достолепие. Целият град например се смееше на неговата връзка с една фигурантка от летния театър, госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“, същата онази, която се движеше във висшето общество, разказваше на всяка дама, готова да я слуша, че „Кришан“ пак се мярнал открито посред бял ден на улицата с оная от „Тиволи“.

Не му се сърдеха и за това. Всички бяха тъй упорито скептични, че не проявяваха сериозно морално негодувание. Кристиан Буденброк и донякъде консул Петер Дьолман, когото напълно западналото предприятие караше да живее по също такъв безгрижен начин, бяха обичани като веселяци и просто необходими за всяка мъжка компания. Но на тях, разбира се, не се гледаше сериозно и не ги търсеха за сериозна работа. Знаменателно беше, че в целия град, в клуба, на борсата, на пристанището двамата бяха известни само с малките си имена — „Кришан“ и „Петер“, — а зложелатели като например Хагенщрьомови можеха да се смеят не на Кришановите разкази и шеги, а на самия Кришан.

Той не се замисляше върху това или го отминаваше с немара след един миг на странно неспокоен размисъл — такъв беше нравът му. Но брат му, консулът, знаеше всичко, той знаеше, че Кристиан създава уязвима точка за противниците на семейството и… имаше вече доста такива уязвими точки. Родството с Йовердикови беше далечно и нямаше да има никаква стойност след смъртта на кмета. Крьогерови не играеха вече никаква роля, живееха уединено и имаха неприятности със сина си… Неравният брак на покойния чичо Готхолд остана нещо неприятно… Сестрата на консула беше разведена жена, макар че не биваше да се губи надежда за повторно омъжване… Брат му пък стана смешен човек — деятелни господа се смееха благосклонно или подигравателно на неговите клоунства, с които запълваха свободните си часове. На всичко отгоре той правеше дългове и в края на тримесечието, като останеше без пари, позволяваше открито да бъде издържан от доктор Гизеке и с това направо излагаше фирмата.

Ненавистното презрение, с което Томас гледаше на брат си и което този понасяше с някакво замислено равнодушие, се проявяваше във всички ония изтънчени дребнавости, които се наблюдават между членове на едно и също семейство, зависими един от друг. Ако например станеше дума за историята на Буденброкови, то Кристиан можеше да изпадне в настроение — което впрочем не прилягаше много на лицето му, — да заговори сериозно, с обич и възхита за родния град и предците си. Консулът тутакси прекъсваше разговора с някоя студена забележка. Не можеше да понася това. Презираше тъй силно брат си, че не му позволяваше да обича там, гдето обичаше той самият. Би предпочел Кристиан да говори за това с диалекта на Марцелус Щенгел. Беше чел една книга, някакво историческо съчинение, което беше му направило силно впечатление и което той, развълнуван, хвалеше. Несамостоятелният в умствено отношение Кристиан, който сам никога не би открил тая книга, но беше впечатлителен и достъпен за всяко чуждо влияние, също я прочете. Подготвен вече по тоя начин и с разбудена възприемчивост, той я намери прекрасна и се помъчи да изрази най-точно чувствата си… и интересът на Томас към тая книга тутакси угасна. Той говореше вече равнодушно за нея, даваше си вид, като че ли изобщо не я е чел, предостави на брат си да се възхищава сам.