Томас Ман
Буденброкови (58) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

Над града лежеше лека мъгла, но господин Лонгует от „Йоханисщрасе“, собственик на наемни файтони, който в осем часа спря самолично на „Менгщрасе“ с една покрита, но отворена от всички страни излетна кола, каза:

— Няма да мине и час, и слънцето ще се покаже.

Можеха следователно да бъдат спокойни.

Консулшата, Антония, господин Перманедер, Ерика и Ида Юнгман бяха закусили заедно и слязоха един подир друг, готови за път, в широкото преддверие; чакаха Герда и Том. Госпожа Грюнлих, в кремава рокля с атлазена връзка под брадичката, имаше превъзходен вид, макар че не беше спала достатъчно; изглеждаше, че колебанията и въпросите в душата й бяха приключени, защото — докато в разговор с госта закопчаваше бавно копчетата на леките си ръкавици — изражението на лицето й беше спокойно, уверено, почти тържествено. Беше си възвърнала онова настроение, което й бе свойствено от предишните години. Чувството за собствената важност, за значителността на предоставеното й решение, съзнанието, че отново е настъпил ден, който й вменяваше в дълг да се намеси със сериозно решение в семейната история — това чувство и съзнание я изпълваше цяла и караше сърцето й да бие по-силно. Тази нощ тя бе видяла насън онова място в семейната тетрадка, гдето възнамеряваше да впише факта на втория си годеж — факт, който щеше да заличи и обезсили онова черно петно в тетрадката; ето защо сега тя се радваше напрегнато на мига, когато щеше да дойде Том, за да го поздрави със сериозно кимване на главата.

Консулът и съпругата му пристигнаха с малко закъснение, тъй като младата консулша Буденброк не беше навикнала да свършва толкова рано тоалета си. Той имаше добър и бодър вид в светлокафявия, ситно кариран костюм, между широките ревери на който се виждаше ръбът на лятната жилетка; когато забеляза несравнимо достолепното изражение върху лицето на Тони, в очите му се появи усмивка. Ала Герда, чиято донякъде болезнена и загадъчна хубост контрастираше странно с хубавото здраве на зълва й, не проявяваше никакво празнично и излетно настроение. Вероятно не беше си отспала. Тъмнолилавият цвят на робата й хармонираше крайно своеобразно с тъмночервените й тежки коси и караше кожата на лицето й да изглежда още по-бяла и по-матова, синкавите сенки в ъглите на приближените кестеняви очи бяха сега по-дълбоки и по-тъмни. Тя подложи студено на свекървата челото си за целувка, подаде с доста иронично изражение ръка на господин Перманедер и отвърна само с недружелюбна усмивка, когато госпожа Грюнлих, като я видя, плесна с ръце и извика на висок глас:

— О, господи, Герда, колко хубава си пак!…

Герда изпитваше дълбоко нежелание към начинания като днешното, особено през лятото, и то в неделен ден. Тя, в чиито стаи завесите на прозорците обикновено бяха спусната и там цареше полумрак, тя, която излизаше рядко, се плашеше от слънцето, от праха, от празнично облечените еснафи, от миризмата на кафе, бира, тютюн… и най-силно от всичко друго на света ненавиждаше изпотяването и всеки derangement^[1]. Когато уговориха излета до Швартау и „Исполинският гъсталак“, та мюнхенският гост да се запознае малко и с околностите на стария град, тя беше казала мимоходом на Томас:

— Мили приятелю, ти знаеш: такава, каквато ме е направил бог, аз се нуждая от спокойствие и делничност… Такъв човек не е създаден за освежаване и разнообразие. Ще ме освободите от това задължение, нали…

Тя нямаше да се омъжи за него, ако не беше предварително сигурна, че ще получава съгласието му в подобни случаи.

— Да, мили боже, естествено ти си права, Герда. Хората обикновено си въобразяват, че се развличат в подобни случаи. Но въпреки това вземат участие, защото не желаят да изглеждат чудаци пред другите и на самите себе си. Тази суетност се крие у всекиго; у тебе не ли?… Инак лесно изпадаме в привидна самота и злочестие и позагубваме уважението на околните. И още нещо, мила Герда. Ние всички имаме причина да ухажаваме малко господин Перманедер. Не се съмнявам, че ти разбираш какво е положението. Заражда се нещо и би било жалко, просто жалко, ако не излезе нищо…

— Мили приятелю, не виждам доколко моето присъствие… Но все едно. Щом ти го желаеш, ще дойда. Ще се примирим с това удоволствие.

— Ще ти бъда искрено признателен.

Излязоха на улицата. Действително слънцето вече проникваше през утринната мъглица, камбаните на „Света Богородица“ биеха празнично и птиче чуруликане изпълваше простора. Кочияшът свали шапка, консулшата му кимна с оная патриархална благосклонност, която понякога смущаваше малко Томас, и каза:

— Добро утро, драги! Хайде, качвайте се, мили! Сега е точно време за утринна молитва; но днес сърцата ни ще славят бога на открито сред природата, нали, господин Перманедер?

— Дадено, госпожо консулша.

Качиха се един след друг по двете тенекиени стъпала през тясната задна вратичка в колата, която можеше да побере десет души, и се наместиха на възглавниците с бели и сини ивици; без съмнение тези цветове бяха подбрани в чест на господин Перманедер. После ръчката на вратата щракна и се затвори, господин Лонгует цъкна с език, извика: „Дий!“, мускулестите кафяви коне потеглиха и колата се понесе надолу по „Менгщрасе“, покрай Трава, край Холстенската порта и после сви надясно по шосето за Швартау.

Ниви, ливади, групи от дървета, чифлици… и всички диреха с очи в издигащата се оредяла синкава мъгла чучулигите, гласовете на които долавяха. Томас пушеше цигари, оглеждаше се внимателно, когато минаваха покрай жито, и обясняваше на господин Перманедер кога ще узрее. Търговецът на хмел, понакривил зелената си шапка с брадица от дива коза, беше в истинско младежко настроение: балансираше бастуна си с огромната рогова ръкохватка върху бялата си и широка длан, дори върху долната си устна — фокус, който предизвика шумно одобрение особено от страна на малката Ерика, макар че постоянно излизаше несполучлив — и повтори няколко пъти:

— Не е Цугшпице^[2], ама ще има малко катерачка! Па ще падне и дяволски джумбуш, голям майтап, нали, госпожа Грюнлих?!

После заразказва с много темперамент за планински излети с раница на гърба и кирка за лед в ръка, за което консулшата го възнагради с няколко възторжени: „Гледай ти!“, а след това — кой знае в какъв ред на мисли — развълнуван изказа съжаление за отсъствието на Кристиан, за когото чул, че бил голям веселяк.

— Зависи — каза консулът. — Но в такива случаи е неподражаем, вярно е… Ще ядем раци, господин Перманедер! — извика той развеселен. — Раци и балтийски омари! Опитали сте ги вече няколко пъти у майка ми, но моят приятел Дикман, съдържател на ресторанта „Исполинският гъсталак“, доставя винаги първокачествени. И курабийки, прочутите местни курабийки! Мигар тяхната слава още не е стигнала до Изар^[3]?

Госпожа Грюнлих накара два-три пъти кочияша да спре, за да си накъса макове и синчец по края на шосето, и господин Перманедер всеки път заявяваше твърдо и с истинска необузданост, че ще й помогне, но все пак не изпълни нито веднъж обещанието си, понеже се страхуваше малко от качването и слизането.

Ерика ликуваше всеки път, когато видеше някоя подхвръквала гарга, а Ида Юнгман — която, както винаги, дори при най-сигурно хубаво време, носеше дълга, отворена мушама и дъждобран — пригласяше с нехайния си и малко цвилещ смях като истинска възпитателка, която се нагажда не само външно към детските настроения, а ги изживява по също такъв детски начин; ето защо Герда, която не беше я видяла как побелява в семейството, я изгледа няколко пъти донякъде студено и учудено.

Стигнаха в Олденбург и пред очите им се извишиха букови гори. Колата мина през градеца, прекоси пазарното площадче с кладенеца, от който водата се вадеше с ведро, излезе отново на открито, изтрополи по моста над рекичката Ау и най-сетне спря пред едноетажната гостилница „Исполинският гъсталак“. Тя беше разположена от едната страна на равно място с тревисти площи, пясъчни пътеки и селски лехи, от другата страна на това място се издигаше амфитеатрално гората. Отделните тераси бяха свързани с грубо направени стъпала, за които бяха използували високи коренища и изпъкнали камъни, а по самите тераси, между дърветата, бяха наредени бяло боядисани маси, пейки и столове.

Буденброкови съвсем не бяха първите гости. Няколко добре охранени прислужнички и дори един келнер в мазен фрак крачеха пъргаво по празното място и носеха студено ядене, лимонади, мляко и бира за масите горе, около които, макар и доста отдалечени едно от друго, бяха насядали вече няколко семейства с деца.

Господин Дикман, съдържателят, по риза и с жълто везано кепе на главата, се изправи самолично до вратичката, за да помогне на господата и дамите да слязат; и докато Лонгует откарваше колата настрана, за да разпрегне конете, консулшата каза:

— Значи, драги, сега най-напред ще се поразходим и после, след час или час и половина, ще дойдем да закусим. Моля, сервирайте ни там… но не много високо; струва ми се, че на втората тераса…

— Постарайте се, Дикман — добави консулът. — Водим разглезен гост.

— И дума да не става! Стига ми чаша бира и малко сирене…

Но господин Дикман не можеше да проумее това и занарежда бързо:

— Всичко, каквото имаме, господин консул… Раци, омари, разни наденици, разни сиренета, пушена змиорка, пушена лакерда, пушена чига…

— Добре, Дикман, ваша работа. После ще ни дадете шест чаши мляко и чаша бира, ако не се лъжа, господин Перманедер, нали?

— Една бира, шест млека… Сладко мляко, маслено мляко, кисело мляко, мляко в панички, господин консул…

— По наполовина сладко и маслено мляко, Дикман. Значи, след един час.

И те прекосиха празното място.

— Наш дълг е най-напред да навестим извора, господин Перманедер — каза Томас. — Извора, това ще рече: извора на Ау. Ау пък е малката рекичка, на която лежи Швартау и на която през сивото Средновековие е бил разположен отначало нашият град, докато изгорял; знаете, изглежда, че не е бил много солиден. После го изградили наново на Трава. Впрочем с името на тая рекичка са свързани болезнени спомени. Като деца ние намирахме, че е много смешно да се щипем един другиго по ръцете и да се питаме: „Как се казва реката край Швартау?“ И естествено, понеже болеше, неволно извиквахме името: „Ау!“… Виж ти! — извика той изведнъж, на десет крачки от стръмнината. — Изпреварени сме от Мьолендорпфови и Хагенщрьомови.

Действително горе на третата горска тераса на две събрани маси седяха главните представители на тия две изгодно сродени семейства и закусваха, като оживено разговаряха. Председателствуваше старият сенатор Мьолендорпф — бледен господин с бели, редки и остри бакенбарди, който страдаше от захарна болест. Съпругата му, по баща Лангхалс, въртеше в ръката си лорнет с дълга дръжка и както винаги прошарените коси покриваха в безпорядък главата й. Тук беше и синът й Август, рус млад човек с приятна външност и съпруг на Юлхен, по баща Хагенщрьом; дребната жива Юлхен с големи, светли черни очи и горе-долу толкова едри брилянти на ушите седеше между братята си Херман и Мориц. Консул Херман Хагенщрьом започваше много да пълнее, защото водеше превъзходен живот; говореше се, че още сутринта ядял пастет от гъши дроб. Червеникаворуса къса брада обрамчваше лицето, а носът му — също като майчиния — висеше очебийно сплескан над горката устна. Доктор Мориц, с плоски гърди и жълтеникав цвят на лицето, при оживен разговор показваше заострените си поизпадали зъби. Двамата братя бяха довели жените си, защото и юристът беше женен от няколко години за госпожица Путфаркен от Хамбург; тя имаше коси с маслен цвят и крайно безизразни, явно от английски тип, но извънредно красиви и правилни черти на лицето, защото доктор Хагенщрьом смяташе, че е несъвместимо със славата му на естет да се ожени за грозно момиче. Тук бяха най-сетне малката дъщеря на Херман Хагенщрьом и малкият син на Мориц Хагенщрьом; двете деца, облечени в бели дрешки, бяха още отсега, кажи-речи, сгодени, защото Хунеусхагенщрьомовото богатство не биваше да се разкъсва. Всички ядяха бъркани яйца с шунка.

Поздравиха се чак когато Буденброкови минаха на близко разстояние край тях. Консулшата наведе малко разсеяно и като че учудено глава, Томас свали шапка и раздвижи устни, като че каза нещо вежливо и хладно, а Герда се поклони официално като на непознати. Господин Перманедер обаче, възбуден от изкачването, размаха несмутено зелената си шапка и извика с висок весел глас:

— Ха добрутро ви!

Сенаторша Мьолендорпф веднага дигна лорнета към очите си.

Тони от своя страна сви леко рамене, отметна глава назад, като въпреки това се помъчи да притисне брадичката си върху гърдите, и поздрави сякаш от недостижима висота, като погледна точно встрани от широкополата елегантна шапка на Юлхен Мьолендорпф. В тая минута тя взе окончателно и твърдо решение…

— Хвала и слава на бога, Том, че ще закусваме чак след един час! Знаеш, не бих желала тази Юлхен да ми брои залците… Забеляза ли как ни поздрави? Почти не поздрави. Моето мнение не е меродавно, но все пак шапката й беше невъобразимо безвкусна.

— Хм, що се касае до шапката… Пък и ти, мила, сигурно не би я поздравила по-любезно. Впрочем не се ядосвай, ще ти се образуват бръчки по лицето.

— Да се ядосвам ли, Том? О не! Ако тези хора си въобразяват, че са много влиятелни, то заслужават да им се изсмее човек в лицето и нищо повече. Мога ли да попитам каква разлика има между тая Юлхен и мене? Ето каква: че се е омъжила не за мошеник, а за обикновено „диване“, както казва Ида, но ако някой ден се озове в живота в моето положение, ще видим дали би намерила друг.

— Което ще рече, че ти от своя страна ще намериш. Така ли?

— Диване ли, Томас?

— Много по-добре, отколкото мошеник.

— Не е нужно да бъде нито едното, нито другото. Но за тия работи не се говори.

— Правилно. Но гледай, ние изостанахме, а господин Перманедер се изкачва бодро…

Сенчестият горски път стана равен и не след дълго време стигнаха до извора — хубаво романтично кътче с дървен мост над малка пропаст, насечени скатове и нависнали дървета с оголени корени. Консулшата беше донесла сребърна сгъваема чаша; всички се наведоха над малкия каменен басейн непосредствено под мястото на извирането, гребнаха и се подкрепяха със свежата, съдържаща желязо вода. Обаче господин Перманедер получи малък пристъп на галантност — настоя госпожа Грюнлих лично да му поднесе чашата с вода. После, преизпълнен от благодарност, повтори няколко пъти:

— А-а-а, много мило!

Той разговаряше любезно и внимателно както с консулшата и Томас, така също с Герда и Тони, дори с малката Ерика. Герда, която преди бе се измъчвала от краткотраен пристъп на треска и бе вървяла в някаква мълчалива и скована нервност, сега започна да се съживява и когато с по-бърз ход се върнаха отново пред гостилницата и седнаха на втората тераса около една обилно наредена маса, тя, Герда, с любезни изрази изказа съжаление, че господин Перманедер щял вече да си замине — точно сега, когато се поопознали, когато например могло твърде лесно да се установи, че и двете страни проявяват все по-рядко диалектни недоразумения и недоумения… Тя би могла смело да твърди, че нейната приятелка и зълва Тони казала два-три пъти с истинска виртуозност „здравейте!“ на баварско наречие.

Господин Перманедер отбягна да даде утвърдителен отговор на думите „да си замине“, а предпочете да се посвети на лакомствата, с които бе отрупана масата и които той отвъд Дунава не ядеше всеки ден.

Изядоха спокойно вкусните неща, при което малката Ерика се радваше най-много на салфетките от копринена хартия, които й се струваха несравнимо по-хубави от големите ленени салфетки у дома; келнерът й позволи да пъхне няколко в джоба си за спомен. После семейството поседя още доста дълго време на приказки с госта и през това време той изпуши няколко черни пури към бирата, а консулът — няколко цигари, но беше забележително, че никой вече не отвори дума за заминаването на господин Перманедер и изобщо не засегнаха никак бъдещето. Разказаха си спомени, обсъдиха политическите събития през последните години, господин Перманедер се подруса от смях на няколко анекдота за четиридесет и осма година, които консулшата беше чула от покойния си съпруг, и сам разказа за революцията в Мюнхен и за Лола Монтен^[4], към която госпожа Грюнлих прояви безкраен интерес. После обаче, след като лека-полека мина един часът след пладне, след като Ерика, цяла зачервена и понесла куп маргаритки, детелини и тревички, се завърна с Ида от разходка и напомни за курабийките, които трябваше да купят, решиха да се поразходят до селото долу. Тъй като днес всички бяха гости на консулшата, тя плати сметката с една съвсем не дребна златна монета.

Пред гостилницата дадоха нареждане след един час колата да бъде готова, защото искаха да си починат малко в града, преди да седнат на трапезата; после тръгнаха бавно към ниските прашни къщи на селцето, понеже слънцето приличаше.

Като минаха по моста над Ау, веднага всички се наредиха непринудено, някак от само себе си, и този ред бе спазен през целия път; начело вървеше мамзел Юнгман, защото правеше дълги крачки, а край нея скачаше неуморно Ерика и гонеше зелеви пеперуди, подир тях се движеха заедно консулшата, Томас и Герда, а накрая, дори на известно разстояние, госпожа Грюнлих с господин Перманедер. Отпред беше шумно, тъй като малкото момиченце ликуваше и Ида пригласяше със своеобразно дълбокото си добродушно цвилене. Тримата в средата мълчеха, защото Герда поради праха отново бе изпаднала в някакво нервно униние, а старата консулша и синът й бяха потънали в мисли. Отзад също беше тихо, но само привидно, защото Тони и гостът от Бавария разговаряха с понижен глас и интимно. За какво приказваха? За господин Грюнлих.

Господин Перманедер сполучливо забеляза, че Ерика била много мило и хубаво дете, но че въпреки това не приличала почти никак на госпожа мама. Тони отговори:

— Тя е цяла на татко си и може да се каже, че не губи нищо от това, защото външно Грюнлих беше джентълмен… каквото си е право! Например той имаше златожълти бакенбарди, крайно оригинално! Никога вече не съм виждала подобно нещо…

После — макар че Тони бе му разказала доста подробно брачната си история още у Нидерпаурови в Мюнхен — той се осведоми още веднъж за всичко и заразпитва надълго и нашироко, с някакво плахо съчувствено премигване, за всички подробности на банкрута.

— Той беше лош човек, господин Перманедер, инак татко не би ме взел от него, повярвайте ми. Знаете ли, не всички хора на земята имат добро сърце; животът ме научи на това, колкото и млада да съм още за жена, която от десет години е вдовица или нещо подобно. Той беше лош, а банкерът му Кеселмайер беше още по-лош и на всичко отгоре глупав и самоуверен като младо куче. Това обаче не значи, че аз самата се смятам ангел и без каквато и да било вина… не ме разбирайте криво! Грюнлих ме пренебрегваше, а когато някой път седнеше край мене, започваше да чете вестник; освен това той ме мамеше и ме заставяше да кисна непрекъснато в Аймсбютел, защото в града бих могла да чуя за тинята, в която беше затънал… Но аз също съм слаба жена, имам недостатъци и положително невинаги съм постъпвала правилно. Например с моето лекомислие, прахосничество и нови пеньоари дадох на мъжа си основание за грижи и оплаквания… Но мога да добавя: имам извинителна причина и тя се състои в това, че когато се омъжих, бях дете, гъска, глупачка. Ще повярвате ли например че съвсем късо време преди годежа си аз не знаех за изменението на общогерманските закони за университетите и печата, станало четири години по-рано?! Хубави закони впрочем!… Ах, да, наистина много тъжно е, господин Перманедер, че живеем само веднъж и не можем да започнем живота си отново; бихме подхванали някои работи по-умело…

Тя замълча и наведе напрегнато очи към пътя. Бе му дала, не без известно умение, една опорна точка — не беше оставила далече умозаключението, че започването на съвсем нов живот наистина е невъзможно, но слагането основи на нов, по-добър брак все пак не е изключено. Обаче господин Перманедер пропусна тая възможност и се ограничи само да нахока със силни думи господин Грюнлих, при което „мухата“ върху малката му кръгла брадичка настръхна.

— Простак, мръсник! Да ми падне сега в ръцете това проклето куче, ще му зашия такъв шамар…

— Пфуй, господин Перманедер! Не, престанете! Трябва да прощаваме и да забравяме. Пък и всевишният казва: „Аз ще въздавам мъст…“ Попитайте мама. Ей богу, не зная где се намира сега Грюнлих и как му е провървяло в живота, но му желая доброто, макар че той може би не го заслужава…

Стигнаха в селото и спряха пред малката къща, в която се помещаваше пекарнята. Спряха почти несъзнателно и видяха със сериозни и разсеяни погледи, без да си дават сметка за това, как Ерика, Ида, консулшата, Томас и Герда изчезнаха приведени през смешно ниската врата на продавницата — толкова вдълбочени бяха в разговора, макар че досега бяха приказвали само излишни и незначителни неща.

До тях имаше една ограда, а край нея дълга тясна леха, в която растяха няколко резеди; навела позачервеното си лице, госпожа Грюнлих разравяше невероятно усърдно рохкавата черна пръст с върха на слънчобрана си. Господин Перманедер, чиято зелена шапчица с брадица от дива коза беше се смъкнала над челото, стоеше съвсем близко до нея и сегиз-тогиз вземаше участие с бастуна си в това прекопаване на лехата. Той също бе навел глава; но неговите малки светлосини подпухнали очи, които бяха станали съвсем светли и дори бяха се позачервили, гледаха отдолу нагоре към нея с някаква смесица от покорство, натъженост и напрежение; със също такъв израз висяха над устата му проскубаните дълги мустаци.

— И сега — каза той — сигурно ужасно ви е страх от брака и не ви се иска да опитате още веднъж, нали, госпожо Грюнлих?…

„Колко е несръчен! — помисли си тя. — Та аз ще трябва да потвърдя това…“

И отговори:

— Да, драги господин Перманедер, признавам открито пред вас, че за мене би било много трудно да дам повторно дума някому за цял живот, защото, знаете ли, аз почерпих поука, как страшно сериозно е това решение… А освен това би трябвало да бъда твърдо убедена, че се касае за действително почтен, благороден, добросърдечен човек…

Тогава той си позволи да попита дали го смята за такъв човек и тя отговори:

— Да, господин Перманедер, смятам ви за такъв.

Сетне последваха само няколко тихи и кратки думи, в които се съдържаше годежът, а за господин Перманедер — позволение да се обърне у дома към консулшата и Томас.

Когато останалите членове на дружината, натоварени с няколко големи кесии, пълни с курабийки, излязоха отново на пътя, консулът хвърли дискретен поглед над главите на двамата, които бяха изпаднали в дълбоко смущение. Господин Перманедер дори не се помъчи да го скрие, но Тони си сложи маската на някакво почти царствено достолепие.

Побързаха да се доберат до колата, защото небето беше се забулило и паднаха първите дъждовни капки.

* * *

Както предполагаше Тони, скоро след пристигането на господин Перманедер нейният брат бе събрал точни сведения за положението му: в резултат бе се оказало, че „Кс. Нопе и с-ие“ била много ограничена в търговската си дейност, но напълно солидна фирма и прибирала добра печалба в задружната работа с акционерната пивоварна, директор на която беше господин Нидерпаур; бе се оказало също, че частта на господин Перманедер, събрана с Тонините 17 000 талера, би била достатъчна за водене на хубав буржоазен живот без лукс. Консулшата биде уведомена за това и в един обстоен разговор между нея, господин Перманедер, Антония и Томас, който се състоя вечерта след годежа в стаята с пейзажите, бяха уредени безпрепятствено всички въпроси — даже относно малката Ерика, която по желание на Тони и с трогателното съгласие на годеника й също щеше да се пресели в Мюнхен.

След два дни търговецът на хмел си замина — „защото инак Нопе ще почне да ругае“, — а още през юли госпожа Грюнлих отново се срещна с него в родния му град; заедно с нея дойдоха Том и Герда, с които тя щеше да прекара четири-пет седмици на баните Кройт, докато консулшата с Ерика и Юнгман остана на Балтийско море. Между другото двете двойки в Мюнхен имаха възможност да огледат къщата на „Кауфингерщрасе“ — много близко до Нидерпаурови, — която господин Перманедер възнамеряваше да купи и да дава по-голямата част от нея под наем: доста особена стара къща с тясна стълба, която започваше непосредствено зад пътната врата и водеше право, без площадка и завой, като небесна лестница за първия етаж; там, от двете страни, се тръгваше назад по коридор и се стигаше до разположените към улицата стаи.

Към средата на август Тони се завърна у дома, та в течение на следните седмици да се посвети на грижите за прикята си. Наистина много нещо беше останало още от годините на първия й брак, но трябваше да се допълни с нови покупки; и един ден от Хамбург, отгдето доставяха немалко работи — пристигна дори един пеньоар… разбира се, този път гарниран не с кадифени, а с обикновени сукнени панделки.

Есента беше вече доста напреднала, когато господин Перманедер пристигна отново на „Менгщрасе“; не искаха да протакат по-дълго работата.

Що се отнася до отпразнуването на сватбата, тя протече точно така, както бе желала и очаквала Тони — без много шум.

— Ще оставим всякакви разкоши настрана — каза консулът, — ти си пак омъжена и все едно, като че просто никога не си преставала да бъдеш.

Разпратиха много малко картички, с които известяваха за годежа, но мадам Грюнлих естествено се погрижи, щото Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, непременно да получи една от тях; от сватбено пътешествие се отказаха, защото господин Перманедер ненавиждаше „такива ми ти едни бъхтаници“, а за Тони, завърнала се неотдавна от летуване, дори пътуването до Мюнхен изглеждаше дълго. Венчавката, за сцена на която сега послужи не колонката зала, а църквата „Света Богородица“, се извърши в тесен семеен кръг, Тони носеше достолепно портокалови цветчета наместо мирти и главният пастор Кьолинг държа с малко по-слаб глас, отколкото преди, но все още със силни изрази проповедта си върху умереността.

От Хамбург пристигна Кристиан, облечен твърде елегантно и поотслабнал, но с весело изражение на лицето; той разказа, че общата търговия с Бурместер вървяла „знаменито“, заяви, че Клотилда и той щели да се оженят вероятно едва „на небето“ — разбира се, „всеки поотделно!“ — и закъсня много за църквата, защото беше се отбил в клуба. Вуйчо Юстус беше доста развълнуван и както винаги се показа много внимателен: подари на младоженците извънредно хубави прибори за ядене от тежко сребро. Той и жена му почти гладуваха вкъщи, защото слабоволната майка продължаваше да изплаща от домакинските си пари дълговете на отдавна лишения от наследство и отречен Якоб, който, както се мълвеше, понастоящем се намирал в Париж. Дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ забелязаха:

— Ех, дано този брак излезе солиден!

Неприятно беше, че всички се съмняваха дали те действително се надяваха на това.

Зеземи Вайхброт обаче се повдигна на пръсти, целуна възпитаницата си, вече госпожа Перманедер, с лек пукот по челото и каза с най-сърдечен глас:

— Бъди щястливо, дьобро дьете!