Томас Ман
Буденброкови (Упадък на едно семейство)

Глава първа

— Какво е това? Какво… е това…

— Да, поврага, c’est la question, ma trés chére demoiselle^[1]!

Седнала до свекъра си на правоъгълния диван — лакиран бяло, украсен със златна лъвска глава и облечен в светложълт калъф, — консулша Буденброк хвърли поглед към мъжа си, който седеше в едно кресло до нея, и се притече на помощ на малката си дъщеря, взета на колене от дядото до прозореца.

— Тони! — каза тя. — Вярвам, че бог ми е…

И малката Антония, осемгодишна, с крехка снага, в рокличка от съвсем лека, преливаща в различни багри коприна, извърна леко хубавата си руса глава от лицето на дядото, погледна напрегнато-замислено със сиво-сините си очи към стаята, без да вижда нещо, и повтори:

— Какво е това?

После изрече бавно:

— Вярвам, че бог ме е — добави бързо с прояснено лице — създал заедно с всички други твари — попадна неочаквано на гладък път и избърбори като по вода, щастливо засияла и неудържимо, целия откъс точно по катехизиса, излязъл току-що, лето 1835, в ново проверено издание с одобрението на върховния и премъдър сенат.

„Тръгне ли веднъж — помисли тя, — имаш чувството, че е зима и се носиш с братята си на малката шейна надолу по Ерусалимския хълм: тогава просто губиш ума и дума и не можеш да спреш, колкото и да искаш.“

— Освен това дрехи и обувки — говореше тя, — ястие и питие, къща и двор, жена и деца, нива и добитък…

Обаче при тия думи старият мосю Йохан Буденброк просто избухна в смях, в привичното си ясно, потиснато кискане, за което тайно беше се приготвил. Той се смееше от удоволствие, че може да вземе на подбив катехизиса, и вероятно само с това намерение беше започнал малкия изпит. Той се осведоми за нивата и добитъка на Тони, попита я колко иска за чувал пшеница и предложи да сключи сделка с нея. Облото му, възрозово и благодушно лице, на което той дори при най-голямо желание не можеше да придаде изражение на злоба, беше обкръжено от снежнобяло напудрени коси и една едва-едва забележима плитчица се спускаше върху широката яка на мишесивата му дреха. Макар навършил вече седемдесет години, той не изневеряваше на модата от младините си; беше се отказал само от гайтаните между копчетата и големите джобове, но никога през целия си живот не беше носил дълги панталони. Брадичката му лежеше широка, двойна и с изражение на задоволство върху бялото дантелено жабо.

Всички пригласяха на смеха му главно от почит към върховния глава на семейството. Мадам Антоанета Буденброк, по баща Дюшан, се кискаше точно по същия начин като съпруга си. Тя беше затлъстяла дама с дебели бели букли над ушите, в рокля на черни и светлосиви ивици без украшения, която издаваше простота и скромност; ръцете й, в които държеше на скута си малка кадифена чанта, бяха все още хубави и бели. С течение на годините чертите на нейното лице бяха заприличали удивително на мъжовите й. Само очертанията и живостта на тъмните й очи издаваха донякъде полуроманското й потекло: тя произхождаше по дядова линия от френско-швейцарско семейство и беше родена в Хамбург.

Нейната снаха, консулша Елизабета Буденброк, по баща Крьогер, се смееше с Крьогеровия смях, който започваше с леко пръхтене на устните; когато се смееше, притискаше брадичка върху гърдите си. Като всички Крьогерови тя имаше крайно елегантна осанка; и макар че не можеше да бъде наречена хубавица, все пак със звучния си и сдържан глас, със спокойните си, уверени и кротки движения вдъхваше у всички чувство на яснота и доверие. Червеникавите й коси бяха навити на темето във вид на малка корона и фризирани над ушите в широки изкуствени букли, а лицето й беше извънредно нежнобяло, тук-там с дребни лунички. Характерно в това лице с донякъде прекалено дълъг нос и малка уста бе, че между долната устна и брадичката нямаше никаква вдлъбнатина. Късата блуза с широки бухлати ръкави, от която започваше тясна пола от ефирна коприна със светли цветенца, разкриваше шия със съвършена хубост, украсена с атлазена панделка, върху която искреше накит от едри брилянти.

Консулът се наведе с малко нервно движение напред в креслото. Той носеше дреха в канелен цвят с широки ревери и издути ръкави, които се стесняваха напълно едва при китките на ръцете. Панталонът му беше от бял изпираем плат и отстрани с черни ширити. Около коравата висока яка с остри върхове, гдето се гушеше брадичката му, лежеше дебела и широка копринена вратовръзка, която изпълваше целия отвор на пъстрата жилетка. Той имаше малко хлътналите, сини и будни очи на баща си, макар че тяхното изражение беше може би по-мечтателно; но чертите на лицето му бяха по-сериозни и по-остри, носът му — силно изпъкнал и извит, а бузите, до средата на които се спускаха руси къдрави бакенбарди, бяха далече не тъй пълни като у стареца.

Мадам Буденброк се обърна към снаха си, стисна с ръка мишцата й, погледна в скута й и каза, като се кискаше:

— Mon Vieux^[2] си е винаги същият, Бетси.

Тя произнесе „винаги“ като „винаки“.

Консулшата мълчаливо я предупреди с нежната си ръка, при което златната й гривна звънна тихо; после направи привичното си движение с ръка от ъгъла на устата нагоре към фризурата, като че приглаждаше залутал се там косъм.

Консулът обаче каза с някаква смесица от отзивчива усмивка и укор в гласа:

— Татко, вие пак се шегувате с най-святото!

Седяха в стаята с пейзажите на първия етаж на просторната стара къща на „Менгщрасе“, която семейството беше купило преди известно време и обитаваше отскоро. Дебелите и еластични гоблени, отделени с празно пространство от стените, представляваха подробни пейзажи с нежни багри като тънкия килим, който застилаше пода — идилии по вкуса на осемнадесетия век с весели гроздоберачки, работливи орачи и овчарки с гиздави панделки, седнали край бистри извори; те държеха на скутовете си чистички агънца или се целуваха с нежни овчари… Върху повечето от тия картини господстваше жълтеникав слънчев заник, на който отговаряха жълтите калъфи на бяло лакираните мебели и жълтите копринени завеси пред двата прозореца.

В сравнение с големината на стаята мебелите не бяха много. Кръглата маса с тънки прави крака, по които се виждаха леки златни орнаменти, не стоеше пред дивана, а до срещуположната стена, в съседство с малкия хармониум, върху капака на който лежеше кутия за флейта. Освен правилно наредените покрай стените твърди столове със странични облегалки имаше още само една масичка за шиене до прозореца и срещу дивана едно крехко луксозно писалище, отрупано с порцеланови дреболии.

През една стъклена врата точно срещу прозорците се виждаше полутъмна колонна зала, а отляво на влезлия се намираше високата бяла двукрила врата към трапезарията. До другата стена в полукръгла ниша и зад художествено изрязана вратца от лъскаво ковано желязо пращеше запалената печка…

Защото студът беше подранил. Сега още, в средата на октомври, вън, отвъд улицата, се жълтееше шумата на ниските липи, които опасваха двора на църквата „Света Богородица“; вятърът свиреше край високите готически ъгли и чупки на църквата и валеше ситен, студен дъжд. Заради старата мадам Буденброк бяха поставили вече двойните прозорци.

Беше четвъртък, денят, в който редовно през седмица се събираше семейството; днес обаче, освен живущите в града членове на семейството, бяха поканени на съвсем скромен обед и неколцина добри домашни приятели. Ето защо сега, към четири часа след пладне, седяха в бавно спускащия се вечерен здрач и чакаха гостите.

Малката Антония продължи въображаемото си возене на шейната, без да се смущава от дядото, само че нацупено беше издала винаги малко изхвръкналата напред горна устна още повече над долната. Сега тя беше стигнала до подножието на Ерусалимския хълм, но понеже не можеше да спре изведнъж гладкото плъзгане, продължи още малко зад целта.

— Амин — каза тя. — Дядо, знам нещо!

— Tiens^[3]! Знаела нещо! — извика старият господин и се престори, че любопитството пълзи по цялата му снага. — Чу ли, мамо? Знаела нещо! Никой ли няма да ми каже…

— Когато облакът е топъл — заговори Тони, като на всяка дума кимаше с глава, — святка светкавица. Но когато облакът е студен, гърми гръмопад.

После скръсти ръце и погледна разсмените лица като човек, уверен в успеха си. Обаче господин Буденброк се разсърди от тая мъдрост и поиска настойчиво да му кажат кой е втълпил тая дивотия на детето; когато разбраха, че това е сторила Ида Юнгман, неотдавна ангажираната за децата мамзел от Мариенвердер, консулът се видя заставен да защити тая Ида.

— Вие сте прекалено строг, папа. Защо на тая възраст децата да нямат свои собствени причудливи представи за подобни неща…

— Excusez, mon cher! Mais c’est une folie^[4]! Знаеш, че такова замъгляване на детските глави ме сърди. Какво? Гръмопад ли? По-добре тогава гръмобой! Ах, тази ваша прусачка…

Цялата работа беше там, че старият господин съвсем не беше благоразположен към Ида Юнгман. Той не беше ограничен човек. Беше видял част от света: през лето 1813, като доставчик на пруската армия, беше пътувал в кола с четири коня из Южна Германия да закупува жито; беше ходил в Амстердам и Париж; като просветен човек той, ей богу, не смяташе за осъдително всичко, което лежеше отвъд портите на неговия роден град с островърхи стрехи. Обаче извън търговските връзки, в обществено отношение, той — повече от сина си, консула — беше склонен да тегли строги граници и да се държи недружелюбно към чужденците. Ето защо, когато един ден неговите деца, завръщайки се от Западна Прусия, доведоха вкъщи, един вид като младенеца Исус, това младо момиче — тя чак сега навършваше двадесет години — сираче, дъщеря на съдържател на странноприемница, починал непосредствено преди пристигането на Буденброкови в Мариенвердер, консулът има заради тая благочестива постъпка голяма разпра с баща си, при която старият господин беше говорил почти само на френски и на долнонемско наречие… Обаче Ида Юнгман се показа способна в поддържането на домакинството и в общуването с децата и със своята лоялност и пруски понятия за обществен ранг подхождаше всъщност прекрасно за службата си в тоя дом. Тя беше особа с аристократически схващания и умееше да прави много тънка разлика между първостепенни и второстепенни кръгове, между средно съсловие и по-низше средно съсловие; гордееше се, че принадлежеше като покорна служителка към първостепенните кръгове, и не й беше приятно, като гледаше Тони да дружи с някоя съученичка, която, по преценка на мамзел Юнгман, можеше да бъде причислена към доброто средно съсловие…

В тоя миг самата прусачка се мярна в колонната зала и влезе през стъклената врата: доста висока, кокалеста девойка в черна рокля, с пригладени коси и слабо лице. Водеше за ръка малката Клотилда — извънредно слабо дете в пъстра басмена рокличка, с нелъскави пепеляви коси и кротко изражение на стара мома. То произхождаше от една напълно безимотна, странична родова линия — беше дъщеря на племенник на стария господин Буденброк, инспектор в някакво имение край Росток; бяха я прибрали тук, понеже беше връстница на Антония и послушно същество.

— Всичко е приготвено! — каза мамзел Юнгман и измърка „р“-то в гърлото си, защото изпърво изобщо не можеше да го произнася. — Клотилдичка помогна здравата в кухнята, та май нямаше нужда Трина да върши нещо.

Мосю Буденброк се подсмихна подигравателно в жабото си, като чу отново нетукашното произношение; консулът обаче погали малката си племенница по бузата и рече:

— Така трябва, Тилда. Казано е: моли се и работи! Наша Тони би трябвало да вземе пример от тебе. Тя твърде често е склонна към безделие и лудории…

Тони наведе глава и погледна изотдолу дядо си, защото добре знаеше, че той, както винаги, ще я защити.

— Не, не — обади се той, — горе главата, Тони, courage^[5]! Едно не подобава на всички. Всеки посвоему. Тилда е послушна, но и ние не падаме по-долу. Говоря ли raisonable^[6], Бетси?

Той се обърна към снаха си, която по навик одобряваше вкуса му, докато мадам Антоанета — по-скоро от благоразумие, отколкото от убеждение — в повечето случаи вземаше страната на консула. По тоя начин двете поколения сякаш си подаваха ръце в chassé croisé^[7].

— Вие сте много добър, папа — каза консулшата. — Тони ще се постарае да стане умна и работлива жена. — После попита Ида: — Момчетата върнаха ли се от училище?

Но Тони, която от коляното на дядо си гледаше през „шпионката“ на прозореца, извика почти в същото време:

— Том и Кристиан идат по „Йоханщрасе“… и господин Хофстеде… и чичо доктор.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ започнаха да звънят някакъв хорал — бам, бим, бим, бум! — донякъде без такт, така че не можеше да се разбере какво собствено биеха; но въпреки това беше крайно тържествено. И докато после малката и голямата камбана весело и достолепно разказваха, че е четири часът, долу в широкото преддверие издрънка пронизително звънецът на вратата от антрето. Действително бяха Том и Кристиан, които пристигнаха заедно с първите гости — поета Жан-Жак Хофстеде и домашния лекар доктор Грабо.

Глава втора

Господин Жан-Жак Хофстеде, поетът на града, който положително носеше в джоба си няколко строфи и за днешния ден, не беше много по-млад от Йохан Буденброк-стари и се обличаше по същия начин, макар че цветът на жакета му беше зелен. Обаче той беше по-тънък и по-подвижен от стария си приятел, имаше малки, живи, зеленикави очи и дълъг остър нос.

— Благодаря много — каза той, след като стисна ръце на господата, а на дамите, особено на извънмерно почитаната от него консулша, направи няколко от най-изисканите си compliments^[8], каквито младото поколение просто не беше в състояние да измисли и които бяха съпроводени от приятна, кротка и задължаваща усмивка. — Благодаря много за любезната покана, уважаеми! Докторът и аз срещнахме тия двама млади хора — той посочи Том и Кристиан, застанали в сини куртки с кожени колани до него — на „Кьонигщрасе“, когато се връщаха от училищните занятия. Великолепни момчета, госпожо консулша! Томас обладава сериозен и солиден ум; не подлежи на съмнение, че трябва да стане търговец. Кристиан, наопаки, ми изглежда огън-момче, малко incroyable^[9]… Все пак не мога да скрия своя engouement^[10]. Струва ми се, че той ще следва; духовит е и има бляскави заложби.

Господин Буденброк отвори златната си табакера.

— Цяла маймуна е той! Защо да не стане поет, Хофстеде?

Мамзел Юнгман дръпна завесите на прозорците една върху друга и стаята скоро потъна в малко неспокойната, но дискретна и приятна светлина от свещите на кристалния канделабър и подвижните свещници върху писалището.

— Е, Кристиан — каза консулшата, чиито коси светнаха златисто, — какво учихте днес след пладне?

Оказа се, че Кристиан имал писане, смятане и пеене.

Седемгодишното момченце още отсега приличаше по един едва ли не смешен начин на баща си. Имаше същите доста малки, кръгли и хлътнали очи, личеше вече същият силно изпъкнал и извит нос, а няколко линии под скулите загатваха, че формата на лицето му няма да запази завинаги сегашната детска пълнота.

— Страшно се смяхме — забърбори то и очите му обиколиха един след друг всички в стаята. — Слушайте какво каза господин Щенгел на Зигмунд Кьостерман! — То се наведе напред, заклати глава и заговори натъртено във въздуха: — Външно, доброто ми дете, външно ти си загладено и замазано, да, но вътрешно, доброто ми дете, си черно…

То изрече това, като изпусна „р“-то и произнесе „чейно“ вместо „черно“ с лице, в което недоволството от „външната“ загладеност и замазаност се разкри тъй убедително-комично, че всички избухнаха в смях.

— Цяла маймуна е той! — повтори старият Буденброк и се закиска.

Ала господин Хофстеде беше извън себе си от възторг.

— Charmants^[11]! — извика той. — Ненадминато! Трябва да видите Марцелус Щенгел! Точно такъв е! Наистина, чудесно го направи!

Томас, който беше лишен от такива дарби, стоеше до по-малкия си брат и се смееше сърдечно, без завист. Зъбите му не бяха много хубави, а ситни и жълтеникави. Носът му обаче беше очебийно изящно изваян, а в очите и формата на лицето той приличаше много на дядо си.

Някои, седнали на столове и на дивана, бъбреха с децата, приказваха за подранилия студ, за къщата… Господин Хофстеде, изправен до писалището, се любуваше на разкошната мастилница от севърски порцелан във форма на ловджийско куче с козина на черни петна. А доктор Грабо, връстник на консула, с продълговато, добродушно и благо лице между редки бакенбарди, разглеждаше сладкишите, козунаците със стафиди и всевъзможните пълни солнички, наредени като за изложба по масата. Те представляваха „солта и хляба“, изпратени на семейството от роднини и приятели по случай пренасянето в новото жилище. Но понеже трябваше да личи, че даровете не идват от бедни къщи, хлябът беше заместен със сладки, дъхави, тежки козунаци, а солта лежеше в съдинки от масивно злато.

— Изглежда, че ще ми създадете работа — каза докторът, като посочи сладкишите и се закани с пръст на децата; носле позаклати глава и дигна един изящен прибор за сол, черен пипер и горчица.

— От Лебрехт Крьогер — каза ухилен мосю Буденброк. — Моят мил господин сродник винаги е любезен. Аз не му подарих такова нещо, когато той построи вилата си пред Крепостната порта. Но такъв си е той открай… изискан, щедър, кавалер â la mode^[12].

Звънецът издрънка няколко пъти пронизително и огласи цялата къща. Пристигна пастор Вундерлих, нисичък, възрастен господин в дълга черна дреха, с напудрени коси и бяло, спокойно, весело лице, на което примигваха две сиви, живи очи. Той беше от дълги години вдовец и сам се причисляваше към старовремските ергени, като високия посредник господин Гретйенс, който дойде заедно с него и постоянно държеше една от сухите си ръце свита като далекоглед пред окото, като че разглеждаше картина; по всеобщо признание той разбираше от изкуство.

Дойдоха също сенаторът доктор Лангхалс и жена му, дългогодишни домашни приятели; да не забравим търговеца на вина Кьопен с едрото, тъмночервено лице между дебело подплатени рамене и неговата също така твърде пълна съпруга.

Минаваше вече четири и половина, когато най-сетне пристигнаха Крьогер — старите и децата им: консул Крьогер със синовете си Якоб и Юрген, връстници на Том и Кристиан. Почти едновременно с тях дойдоха и родителите на консулша Крьогер, едрият търговец на дървен строителен материал Йовердик и жена му — стара, нежна съпружеска двойка, която винаги на всеослушание се наричаше с галените имена от годенишките си дни.

— Изисканите хора пристигат късно — каза консул Буденброк и целуна ръка на тъща си.

— Но пък затова в пълен състав! — И Йохан Буденброк направи широко движение с ръка над Крьогеровия род, като се здрависа със стареца.

Лебрехт Крьогер, кавалерът â la mode, висок и изискан, още носеше леко напудрени коси, но се обличаше модерно. Върху кадифената му жилетка искряха две редици елмазени копчета. Синът му Юстус, с малки бакенбарди и остро засукани нагоре мустаци, приличаше много на баща си в осанка и обноски; служеше си даже със същите закръглени и елегантни движения на ръцете. Новодошлите дори не седнаха, а стояха прави на купчина, в очакване на главното, ката водеха предварителни и маловажни разговори. Но Йохан Буденброк-стари скоро подаде ръка на мадам Кьопен и каза с ясен глас:

— И тъй, ако апетитът на всички е дошъл, mesdames et messieurs^[13]…

Мамзел Юнгман и прислужницата отвориха бялата двукрила врата за трапезарията и гостите се раздвижиха бавно, самоуверено и спокойно; у Буденброк винаги можеха да очакват, че ще похапнат добре…

Глава трета

Когато всички тръгнаха, по-младият домакин посегна с ръка към лявата страна на гърдите си, гдето шумолеше някаква хартия; салонната усмивка изчезна внезапно от лицето му, което доби напрегнато и тревожно изражение, а над слепите му очи заиграха няколко мускулчета, като че стискаше зъбите си. Той само за пред очи направи няколко крачки към трапезарията, но после остана назад и подири с очи майка си, която вървеше сред последните редом с пастор Вундерлих и тъкмо щеше да прекрачи прага.

— Pardon, драги господин пасторе… Само две думи, мамо!

Пасторът му кимна живо, а консул Буденброк накара старата дама да се върне в стаята с пейзажите и я отведе до прозореца.

— Ще бъда кратък: има писмо от Готхолд — каза той бързо и тихо, като погледна в тъмните й, учудени очи и извади от джоба сгънатия запечатан лист. — Почеркът е неговият… Това писмо е трето поред, а папа отговори само на първото… Какво да правим? То е пристигнало още в два часа и аз трябваше отдавна да го предам на татко, но биваше ли да му развалям днешното настроение? Какво ще кажете? Все още има време да го повикам тук…

— Да, прав си, Жан, почакай! — отвърна мадам Буденброк и по стар навик хвана с бързо движение сина си за ръката. — Какво ли пише? — добави тя загрижено. — Това момче не отстъпва. Капризничи за тая сума като обезщетение срещу неговия дял от къщата… Не, не, Жан, сега не бива… Може би довечера, преди лягане…

— Какво да правим? — повтори консулът, като поклати наведената си глава. — Аз самият неведнъж мислех да помоля папа да отстъпи… Не бива да изглежда тъй, като че ли аз, природеният брат, съм се загнездил у родителите си и интригувам против Готхолд… трябва да внимавам да не събудя и у татко подозрение, че играя подобна роля. Обаче нека бъда честен: в края на краищата аз съм associé^[14]. Освен това Бетси и аз на първо време ще плащаме напълно нормален наем за втория етаж… Колкото се отнася до сестра ми във Франкфурт, въпросът е уреден. Нейният мъж ще получи още сега, приживе на папа, известно обезщетение, само четвъртинка от покупната цена на къщата… една изгодна сделка, направена много гладко и умело от папа и крайно отрадна по отношение на фирмата. Но папа се държи тъй безмерно неприязнено спрямо Готхолд и това е…

— Глупости, Жан! Та твоето становище по въпроса е ясно. Обаче Готхолд мисли, че аз, неговата мащеха, се грижа само за моите собствени деца и умишлено отчуждавам баща му от него. Това е печалното…

— Но той е виновен! — извика доста високо консулът, но после понижи гласа си, като хвърли поглед към трапезарията. — Той е виновен за това печално положение! Разсъдете сама: защо не можа да бъде благоразумен? Защо трябваше да се ожени за тая демоазел Щювинг и… тоя магазин… — При тая дума консулът се засмя ядовито и смутено. — Татковото негодувание по отношение на магазина е слабост, но Готхолд би трябвало да уважава тая дребна суетност…

— Ах, Жан, най-добре би било папа да отстъпи!

— Мога ли обаче аз да му дам такъв съвет? — пошушна консулът, като дигна раздразнено ръка към челото си. — Понеже съм лично заинтересован, би трябвало да кажа: татко, плати му! Но аз съм и associé, застъпвам интересите на фирмата. И щом папа не мисли, че е длъжен да изтегли тая сума от оборотния капитал, за да я даде на един непослушен и бунтарски настроен син… Касае се за повече от единадесет хиляди текущи талера. Добри пари… Не, не! Такъв съвет аз не мога да му дам… но не мога да му дам и обратния съвет. Не искам да зная за цялата тая работа. Дори само някоя сцена с папа би ми била désagréable^[15]…

— Довечера… по-късно, Жан! Ела сега, чакат ни…

Консулът скри листа във вътрешния джоб, подаде ръка на майка си и двамата прекрачиха редом прага на ярко осветената трапезария, гдето домакини и гости току-що бяха приключили със заемането на местата около дългата трапеза.

Върху небесносиния фон на гоблените, между тънки колони, пластично се открояваха бели статуи на богове. Тежките червени завеси на прозорците бяха дръпнати и във всеки ъгъл на стаята имаше високи позлатени канделабри с по осем свещи; други горяха на подвижни сребърни свещници по трапезата. Над масивния бюфет, точно срещу стаята с пейзажите, висеше много голяма картина, някакъв италиански залив; ефирносиният й тон изпъкваше великолепно в това осветление. Покрай стените бяха наредени огромни дивани с червена дамаска и твърди облегалки.

Всяка следа на безпокойство и тревога беше изчезнала от лицето на мадам Буденброк, когато тя седна между стария Крьогер, заел челното място откъм прозореца, и пастор Вундерлих.

— Bon appétit! — каза тя с привичното си късо, отривисто, сърдечно кимване на главата, като плъзна бърз поглед над цялата трапеза чак до децата на долния край.

Глава четвърта

— Както казах, Буденброк, моите уважения! — заглуши могъщият глас на господин Кьопен общия разговор, когато прислужницата с голи червени мишци, дебела пола на ивици и малка бяла шапчица към тила, мамзел Юнгман и момичето на консулшата от горния етаж сервираха горещата зеленчукова супа с припечения хляб и всички започнаха внимателно да гребат с лъжиците.

— Моите уважения! Каквото си е право, всеки би желал да живее тъй нашироко, тъй достолепно, каквото си е право…

Господин Кьопен не беше общувал с предишните собственици на къщата; той беше забогатял отскоро, не водеше потеклото си от патрицианско семейство и за жалост не можеше да отвикне от някои диалектни слабости като повтарянето на „каквото си е право“. Освен това казваше „оважения“ вместо „уважения“.

— При това съвсем без пари — забеляза сухо господин Гретйенс, който беше осведомен, и заоглежда обстойно залива през свита на тръба длан.

Доколкото беше възможно, бяха пропъстрили редицата и пресекли веригата на роднините с домашни приятели. Но не успяха да проведат това строго — старите Йовердик, както винаги, седяха нежно притиснати един до друг, като сърдечно си кимаха с глава. Старият Крьогер пък седеше сякаш на престол, висок и изправен, между сенаторша Лангхалс и мадам Антоанета, като делеше движенията на ръцете си и сдържаните шеги между двете дами.

— Кога е построена къщата? — попита господин Хофстеде косо над масата стария Буденброк, който беседваше в радушен и донякъде подигравателен тон с госпожа Кьопен.

— Лето… чакай… около 1680, ако не се лъжа. Впрочем синът ми се оправя по-лесно в такива дати…

— Осемдесет и второ — потвърди консулът, като се наведе напред; той седеше по-нататък, без дама, до сенатор Лангхалс. — Завършена е в 1682 през зимата. По онова време „Ратенкамп и с-ие“ започнали да се издигат по блестящ начин… Печално е това западане на фирмата през последните двадесет години.

Настъпи общо затишие, което продължи половин минута. Всеки гледаше в чинията си и си спомни за това някога блестящо семейство, което беше построило и обитавало тая къща, а я напусна осиромашало, разорено…

— М-да, печално — каза посредникът Гретйенс, — като си помисли човек какво безумие предизвика разорението… Ако тогава Дитрих Ратенкамп не беше взел за съдружник тоя Гелмак! Ей богу, аз загубих ума и дума, когато видях как се развъртя той. Зная от най-добре осведомен източник, госпожи и господа, как безобразно е спекулирал той зад гърба на Ратенкамп, как наляво и надясно е издавал записи и полици от името на фирмата. Накрая свърши… Банките загубиха доверие, липсваше покритие… Нямате представа… И кой контролираше склада? Може би Гелмак? Хазайничеха там като плъхове години наред! А Ратенкамп нехаеше…

— Той като че беше парализиран — каза консулът.

Лицето му бе добило мрачно и затворено изражение. Наведен напред, той бъркаше супата с лъжицата си и сегиз-тогиз поглеждаше бегло с малките си, кръгли, хлътнали очи към горния край на масата.

— Ходеше като под натиск и мисля, че всеки може да разбере тоя натиск. Какво го накара да се свърже с Гелмак, който привнесе нищожен капитал и за когото никой не каза добра дума? Сигурно е изпитвал потребност да стовари част от страшната отговорност върху някого другиго, защото е чувствал, че върви неудържимо към провала… С тази фирма беше свършено, това старо семейство беше passé^[16]. Вилхелм Гелмак сигурно е дал само последния тласък на разорението.

— Значи, драги господин консуле, вие сте на мнение — каза пастор Вундерлих с отмерена усмивка, като наливаше червено вино в чашата на дамата си и в своята, — че всичко, което стана, би станало и без намесата на Гелмак с неговите лудории?

— Това вероятно не — отговори замислено консулът и без да се обърне към някое определено лице. — Но аз мисля, че Дитрих Ратенкамп по необходимост и неизбежно трябваше да се свърже с Гелмак, за да се сбъдне съдбата му… Той сигурно е действал под натиска на някаква неумолима необходимост… Ах, убеден съм, че той горе-долу е знаел какво върши неговият associé, че не е бил в такова пълно неведение относно положението в склада. Но той беше окаменял…

— Е, assez^[17], Жан! — каза старият Буденброк и остави лъжицата си на масата. — И това е една от твоите idées…

Консулът дигна с разсеяна усмивка чашата към баща си. А Лебрехт Крьогер рече:

— Да говорим за веселото настояще!

С тия думи той хвана предпазливо и елегантно шийката на своята бутилка бяло вино, върху запушалката на която личеше малък сребърен елен, остави я по-настрана и загледа внимателно етикета. „К. Ф. Кьопен“, прочете той и кимна на винаря:

— Ах, да! Как ли щяхме да бъдем без вас?

Мадам Антоанета наблюдаваше зорко движенията на момичетата, които сменяха златоръбестите чинии от майсенски порцелан, а мамзел Юнгман даваше виком нареждания във фунията на акустичната тръба, която свързваше трапезарията с кухнята. Поднесоха рибата и пастор Вундерлих каза, като внимателно си слагаше от нея:

— Все пак това весело настояще не е паднало наготово от небето. Младите хора тук, които сега се радват заедно с нас старите, вероятно ще помислят, че някога може да е било другояче… Аз имам право да кажа, че нерядко съм вземал лично участие в съдбините на нашите Буденброк… Винаги когато видя пред очите си тия неща — и той се обърна към мадам Антоанета, като взе от масата една от тежките сребърни лъжици, — неволно си мисля дали не са част от ония вещи, които през лето шесто държеше в ръцете си нашият приятел, философът Леноар, сержант на негово величество император Наполеон… и си спомням нашата среща на „Алфщрасе“, мадам…

Мадам Буденброк наведе очи с отчасти смутена, отчасти натежала от спомени усмивка. Том и Тони на долния край, които не искаха да ядат риба и внимателно следяха разговора на възрастните, извикаха едва ли не в един глас:

— Ах, да, разкажете ни, стара майко!

Ала пасторът знаеше, че тя самата не обичаше да разказва тая донякъде неприятна случка, и подхвана пак вместо нея старата къса история, която децата с удоволствие биха слушали сто пъти и която може би някои и други още не бяха чували.

— Накъсо, представете си: ноемврийско следпладне, студено и дъждовно, та бог да пази! Връщам се от някаква служебна работа и мисля за лошите времена. Княз Блюхер беше си отишъл, французите влязоха в града, обаче настъпилата тревога не личеше много. Улиците бяха тихи, хората си седяха у дома и се пазеха. Месарят Прал, който, застанал с ръце в джобовете на панталоните пред вратата на къщата си, извикал с гръмовния си глас: „Ама това наистина е прекалено, наистина!…“ — беше просто, бум, застрелян в главата… Я, мисля си, да надникна у Буденброк! Малка утеха би била добре дошла… мъжът е болен от червен вятър, а госпожата сигурно има разправии с разквартируването на войниците.

Но в същия този момент кого виждам запътен насреща ми? Нашата всеобщо уважавана мадам Буденброк. Обаче в какво състояние? Тя бърза без шапка под дъжда, не е наметнала дори шал на рамената си, не върви, а по-скоро тича и цялата й coiffure^[18] е в пълен безпорядък… Да, така беше, мадам! Не можеше дори да се говори за coiffure.

„Какъв приятен surprise^[19]!“ — казвам аз и си позволявам да я хвана за ръката, защото се досещам, че става нещо нередно. А тя въобще не ме вижда… „Къде така бързате, мила?“ Тя ме поглежда, вижда ме и едва-едва промълвя: „Вие ли сте… Прощавайте! Край на всичко! Ще се хвърля в Трава!“

„Опазил бог! — казвам аз и чувствам, че пребледнявам. — Не е там мястото ви, мила! Но какво се е случило?“ И я държа здраво, доколкото приличието позволява. „Какво се е случило ли? — извиква тя и трепери. — Нахвърлиха се на сребърните прибори, Вундерлих! Ето какво се случи! А Жан е болен от червен вятър и не може да ми помогне. Но и да беше здрав, пак не би могъл да ми помогне! Крадат ми лъжиците, сребърните ми лъжици! Ето какво се случи, Вундерлих, и аз ще се хвърля в Трава!“

Аз държа нашата приятелка, казвам, каквото се казва в такива случаи: „Courage“, казвам, „Мила!“ и „Всичко ще се оправи!“, и „Ще поговорим с тия хора, успокойте се, заклинам ви и да вървим!“ — и я повеждам назад по улицата към тяхната къща. Горе в трапезарията заварваме милицията така, както я била оставила госпожата, около двадесет души, които ровят в голямата ракла, гдето са сребърните прибори.

„С кого от вас мога да поприказвам, господа?“ — питам аз вежливо. Те се разсмиват и викат: „С всинца ни, папа!“ Но после един излиза напред и се представя — човек висок като върлина, с дълги, рошави, почернени мустаци и едри червени ръце, които се подават от обшитите с галуни подгъвки на ръкавите. „Леноар — казва той и козирува с лявата ръка, защото в дясната държи връзка от пет-шест лъжици. — Сержант Леноар. Какво желаете, господине?“

„Господин офицер! — казвам аз и гледам да засегна неговото point d’honneur^[20]. — Може ли заниманието с тия неща да бъде съгласувано с вашата блестяща charge^[21]? Градът не заключи портата си за императора…“ — „Какво да се прави? — отговаря той. — Това е войната! Войниците имат нужда от такива прибори.“

„Имайте пред вид едно нещо — прекъснах го аз, защото ми хрумва една мисъл. — Тази дама — казвам аз, защото какво ли не се казва в подобно положение, — господарката на тоя дом, не е германка, а едва ли не ваша землячка, тя е французойка…“ „Как, французойка ли?“ — повтаря той. И какво, мислите, добавя този дълъг юначага? — „Значи, емигрантка? — казва той. — Но тогава тя е враг на философията!“

Аз се слисвам, но преглътвам смеха си. „Вие — казвам, — както виждам, сте умен човек. Повтарям, че ми се струва недостойно за вас да се занимавате с тия неща!“ Той мълчи един миг; после обаче внезапно се изчервява, хвърля шестте лъжици в раклата и се провиква: „Но кой ви е казал, че имам някакво друго намерение с тия неща, освен да ги поразгледам?! Хубави вещи! Но ако някой и друг от войниците си вземе по нещо за souvenir^[22]…“

Ех, разбира се, взеха си достатъчно souvenir, позоваването на човешка или божествена справедливост не помогна… Та те не признават друг бог, освен тоя страшен дребен човек…

Глава пета

— Виждали ли сте го, господин пасторе?

Смениха отново чиниите. Появи се огромен керемиденочервен паниран свински бут, пушен и варен, а заедно с него кафяв, възкисел лучен сос и такива количества зеленчуци, че всички биха могли да се заситят от една-единствена паница. С нарязването се зае Лебрехт Крьогер. Подигнал леко лакти, изопнал право дългите показалци върху гърбовете на ножа и вилицата, той започна да реже внимателно сочните късчета. Поднесоха и майсторското произведение на консулша Буденброк, „Руско гърне“, резлива смесица от консервирани плодове с алкохолен вкус.

Не, за съжаление пастор Вундерлих не бил виждал никога Бонапарт. Обаче старият Буденброк и Жан-Жак Хофстеде бяха го виждали лице в лице; първият — в Париж, непосредствено преди похода към Русия, на някакъв парад в двора на двореца Тюйлери, вторият — в Данциг.

— Ей богу, нямаше радушен вид — каза той и с вдигнати вежди пъхна в устата си хапка шунка, червено зеле и картофи, които беше наредил на вилицата си. — Впрочем в Данциг се държал много весело. Разказваха тогава една шега… Той играел хазарт, и то не на дребни суми, денем с немците, а вечер с генералите си. „N’est-ce pas, Rapp — казал той и грабнал шепа злато от масата, — les allemands ainent beaucoup ces petits napoléons“. „Oui, Sire, plus quele Gran^[23]!“— отговорил Рап…

Сред избухналата обща веселост — защото Хофстеде разказа хубаво анекдота и дори имитира малко изражението върху лицето на императора — старият Буденброк каза:

— Но шегата настрана, трябва да имаме респект пред личното му величие… Каква натура!

Консулът поклати сериозно глава.

— Да, да, ние младите не проумяваме вече достопочтението на човека, който уби Енгиенския херцог, изкла осемстотин пленници в Египет…

— Възможно е всичко това да е преувеличено и недостоверно — каза пастор Вундерлих. — Може би херцогът е бил някой лекомислен и бунтарски настроен господин, а колкото се отнася до пленниците, тяхната екзекуция вероятно е била добре обмислено и необходимо решение на коректен военен съвет…

И той разказа, че бил чел някаква книга, излязла преди няколко години, от един секретар на императора, която заслужавала голямо внимание…

— Все едно — настоя консулът и започна да чисти една свещ на свещника пред себе си, пламъкът на която трепкаше. — Аз не мога да проумея това, не мога да проумея възхитата от тоя изверг! Като християнин, като човек с религиозен усет не намирам в сърцето си място за такова чувство.

Лицето му беше добило кротко и мечтателно изражение, нещо повече — той дори беше наклонил главата си малко настрана; в същото време баща му и пастор Вундерлих като че ли наистина се усмихнаха съвсем леко един на друг.

— Да, да — ухили се Йохан Буденброк, — дребните наполеони не бяха лоши, нали? Моят син се прехласва повече по Луи-Филип — добави той.

— Прехласва се? — повтори Жан-Жак Хофстеде донякъде присмехулно. — Куриозна съпоставка! Филип — égalité^[24] и прехласване…

— Ей богу, струва ми се, че можем да се поучим много от Юлската монархия… — Консулът говореше сериозно и разпалено. — Радушното и отзивчиво отношение на френския конституционализъм към новите практически идеали и интереси на епохата… то е нещо, което заслужава много голяма признателност.

— Практически идеали… е, да… — През почивката, която беше дал на челюстите си, старият Буденброк си играеше със златната табакера. — Практически идеали… не-е, никак не съм за тях! — Толкова се ядоса, че заговори на диалект. — Занаятчийските, техническите и търговските училища никнат като гъби от земята, гимназията и класическото образование изведнъж се превърнаха в bétises^[25], всички мислят само за мини… за индустрия… за печелене на пари… Всичко това е хубаво, безкрайно хубаво! Но донякъде тъпоумно, от друга страна, ако продължи по-дълго. Как мислите? Не зная защо ме оскърбява това… Не казвам нищо, Жан… Юлската монархия е добро дело…

Но както сенатор Лангхалс, така също Гретйенс и Кьопен взеха страната на консула. Да, наистина, би трябвало да храним най-голямо уважение към френското правителство и еднородните стремления в Германия… Господин Кьопен пак каза „оважение“. През време на яденето той беше се зачервил още повече и пъхтеше; ала лицето на пастор Вундерлих остана бяло, изящно и будно, макар че той съвсем спокойно пиеше чаша след чаша.

Свещите бавно-бавно догаряха; навремени, когато продух превиваше пламъчетата им, над трапезата се понасяше тънка миризма на восък.

Седяха на тежки столове с високи облегалки, ядяха с тежки сребърни прибори тежки, хубави гозби, пиеха тежки, хубави вина и изказваха мнението си. Стигнаха скоро до сделките и неволно изпадаха все по-често в диалекта, в тоя спокойно-тежък начин на изразяване, който като че обладаваше едновременно търговска краткост и богаташка пренебрежителност и сегиз-тогиз биваше преувеличаван с добродушна самоирония. Не казваха „на борсата“, а просто „на борса“; свръх това произнасяха „-р“-то като късо „й“ и придаваха благосклонен вид на лицата си.

Дамите не следиха дълго диспута. Техния разговор водеше мадам Крьогер, която най-апетитно обясняваше най-добрия начин на готвене шарани с червено вино:

— След като ги нарежете на едри късчета, мила, ще ги наредите с кромид, карамфил и сухар в тенджерата, после ще ги сложите с малко захар и лъжица масло на огъня… Но, за бога, да не ги миете, мила! Трябва да запазите всичката кръв…

Старият Крьогер пусна най-приятните си шеги. Неговият син, консул Юстус, който седеше по-долу редом с доктор Грабо близко до децата, беше подхванал закачлив разговор с мамзел Юнгман; тя беше присвила кафявите си очи и по навик държеше ножа и вилицата изправени нагоре, като леко ги движеше насам-натам. Дори Йовердик се бяха оживили и говореха високо. Старата консулша измисли ново галено име за своя съпруг.

— Милото ми яренце! — каза тя и сърдечният й смях разклати шапката на главата й.

Разговорът тръгна в една посока, когато Жан-Жак Хофстеде поде любимата си тема — пътешествието из Италия, което беше направил преди петнадесет години заедно с един богат хамбургски сродник. Разказа за Венеция, Рим и Везувий, описа вила „Боргезе“, гдето покойният Гьоте написал част от своя „Фауст“, превъзнесе ренесансовите фонтани, от които лъхала прохлада, после гиздаво подкастрените алеи, разходките по които били много приятни… Някой отвори дума за голямата, запустяла градина на Буденброк, непосредствено зад Крепостната порта.

— Да, ей богу — каза старецът, — още ме е яд, че на времето не се реших и не поръчах да я поуредят малко по-човешки! Неотколе пак я обиколих… Тази дива гора е истински срам за нас! Какъв китен имот може да стане, ако се погрижим за тревата и подрежем дърветата в гиздави конуси и кубове…

Обаче консулът протестира разпалено:

— Ради бога, папа! Аз обичам да се разхождам лете из тоя гъсталак, но цялото ми удоволствие ще се развали, ако прекрасната волна природа бъде окастрена по такъв окаян начин… Но щом като волната природа ми принадлежи, то, поврага, нямам ли право да я докарам, както аз намирам за добре… Ах, татко, когато легна във високата трева под някой бухлат храст, имам по-скоро чувството, че аз принадлежа на природата и че нямам никакво право над нея…

— Кришан, да не преядеш! — извика внезапно старият Буденброк. — На Тилда не вреди; това момиче гълта като ламя…

И наистина беше удивително какви способности развиваше в яденето това тихо, мършаво дете с продълговато, възстаро лице. На въпроса иска ли втори път супа тя бе отговорила проточено и покорно: „Да-а, мо-ля!“ От рибата и шунката бе си избрала два пъти по две от най-едрите късчета заедно с голяма купчина гарнитура; наведена грижливо с късогледите си очи над чинията, тя изяждаше всичко, без да бърза, тихо и на големи хапки. Чула думите на стария домовладика, тя отговори проточено, любезно, учудено и наивно:

— Бо-же мой, чи-чо!

Тя не се стесняваше; ядеше, макар че не надебеляваше и въпреки подигравките, с инстинктивния грабителски апетит на бедни роднини, когато се озоват на богата безплатна трапеза, усмихваше се незлобиво и отрупваше чинията си с хубави неща — търпелива, непоколебима, гладна и мършава.

Глава шеста

В две големи кристални блюда пристигна „Пластен пудинг“ — наслоена смесица от бадемови кори, малини, бисквити и яйчен крем; на долния край на масата пък заиграха пламъчета, защото децата бяха сподобени с техния любим десерт — пламтящ стафидов пудинг.

— Томас, синко, бъди така добър — рече Йохан Буденброк и извади от джоба на панталоните си голяма връзка ключове. — Във втората изба отдясно, втората преградка, зад червеното бордо, две бутилки!

Томас, който умееше да изпълнява такива поръчки, изтича и се върна със съвсем прашните и покрити с паяжина бутилки. И в мига, когато от тия неугледни съдове наляха малките десертни чаши със златожълто, сладко като грозде, старо южно вино, пастор Вундерлих стана с чашата в ръка, разговорът секна и той започна тост с ласкави изрази. Попривел встрани главата си, с тънка, шеговита усмивка върху бялото си лице и като движеше с изящни леки жестове свободната си ръка, той говореше с онзи непринуден и приятен събеседнически тон, който обичаше да спазва и на амвона:

— … И така, благоволете, доблестни приятели, да изпразните с мене по една чаша от това хубаво питие за благоденствието на нашите многоуважаеми домакини в техния нов, великолепен дом… за благоденствието на семейство Буденброк, както на присъстващите, така и на отсъстващите членове… vivant^[26] дълго!

„Отсъстващите членове ли? — помисли си консулът, като се поклони пред дигнатите към него чаши. — Дали загатва само за ония въз Франкфурт и негли за Дюшанови в Хамбург, или старият Вундерлих таи някакви задни мисли…“

Той се изправи и се чукна звънко с баща си, като го погледна сърдечно в очите.

След това се дигна от стола си посредникът Гретйенс и неговата реч продължи доста дълго време; но когато най-сетне свърши, той посвети с малко кресливия си глас една чаша на фирмата „Йохан Буденброк“ и нейния по-нататъшен растеж, разцвет и възход за чест и слава на града.

Йохан Буденброк поблагодари за всички тия любезни думи най-напред като върховен глава на семейството и след това като по-стар шеф на търговската къща — и изпрати Томас за трета бутилка от южното вино; излезе крива сметката, че две ще стигнат.

Говори и Лебрехт Крьогер. Той си позволи да говори седнал, защото това правеше още по-хубаво впечатление, и само жестикулираше най-любезно с глава и ръце; отправи наздравицата си към двете дами в къщата, мадам Антоанета и консулшата.

Когато той свърши, когато пластеният пудинг беше почти изяден и южното вино остана на дъното, изправи се бавно и с леко покашляне господин Жан-Жак Хофстеде; всички възкликнаха: „А-а!“, децата на долния край направо аплодираха от радост.

— Да, excusez^[27]! Не можех да остана равнодушен — рече той, като докосна леко острия си нос и извади един лист от джоба на жакета си. В залата настъпи дълбока тишина.

Листът, който държеше в ръцете си, беше гиздаво нашарен; от един овал, образуван на външната страна от алени цветя и множество златни заврънкулки, той прочете думите:

„По случай дружеското участие в радостното тържествено освещаване на новопридобития дом със семейство Буденброкови. Октомври 1835 г.“

После обърна листа и зачете с малко треперещ глас:

Уважаеми! Накрая

скромно ще ви поднеса

песента си в тия стаи,

дар на щедри небеса.

 

Тя на теб е посветена,

друже с бялата коса,

на съпругата безценна

и на свидните деца.

 

Силата в съюз е верен

с хубост в целомъдрен свян —

до прекрасната Венера

е прилежният Вулкан.

 

Нека бъдещето лиха

скръб и жал не затъмни,

нека щастието тихо

да зари над ваште дни!

 

Пожелавам радост жарка,

много благодат и чест —

тази радост свети ярка

във очите ми и днес.

 

И във тоя дом прекрасен

спомняйте всегда с любов

тоя, който ви поднася

своя скромен славослов!

Той се поклони, разнесоха се единодушни, възторжени ръкопляскания.

— Charmant, Хофстеде! — извика старият Буденброк. — За твое здраве! Да, безкрайно мило!

А когато консулшата дигна чашата си към поета, нежното й лице се покри с едва доловима руменина, защото тя беше забелязала учтивия лек поклон, който той бе направил към нея при думите „прекрасната Венера“…

Глава седма

Всеобщото веселие беше достигнало вече връхната си точка и господин Кьопен почувства неотменна нужда да поразкопчее жилетката си; обаче за жалост не можеше да стори това, тъй като дори старите господа не си позволиха подобно нещо. Лебрехт Крьогер седеше все тъй изправен на мястото си, както в началото на гощавката, пастор Вундерлих беше още с бяло лице и изискан в обноските си; наистина старият Буденброк беше се пооблегнал назад, но пазеше най-голямо приличие и само Юстус Крьогер беше очевидно малко пиян.

Где беше доктор Грабо? Консулшата незабелязано стана и излезе, тъй като на долния край местата на мамзел Юнгман, доктор Грабо и Кристиан бяха празни, а от колонната зала като че се носеше потиснат хленч. Тя бързо напусна стаята подир прислужницата, която бе сервирала масло, сирене и плодове; действително там, в полумрака, на кръглата мека пейка, която обикаляше средната колона, седеше, лежеше или беше се свил малкият Кристиан, като охкаше тихо и сърцераздирателно.

— Ах, господи, мадам — каза Ида, застанала с доктора до него, — на малкия Кристиан е много лошо.

— Гади ми се, мамо, дяволски ми се гади! — заскимтя Кристиан и кръглите му, хлътнали очи над прекалено големия нос се въртяха неспокойно.

Думата „дяволски“ беше му се изплъзнала само от много голямо отчаяние, но въпреки това консулшата каза:

— Ако употребяваш такива думи, добрият дядо господ ще те накаже с още по-силно гадене!

Доктор Грабо провери пулса; добродушното му лице като че беше станало още по-продълговато и по-кротко.

— Леко смущение в храносмилането… нищо опасно, госпожо консулша! — успокои я той и после продължи с бавния си, педантичен професионален тон: — Най-добре би било да го сложат на легло… да вземе малко детски прах, може също чашка чай от лайка за изпотяване… И строга диета, госпожо консулша! Както казах, строга диета: малко гълъбово месо, малко бял хляб…

— Не искам гълъбово месо! — извика Кристиан извън себе си. — Няма ни-ко-га вече да ям! Гади ми се, дяволски ми се гади!

Грубата дума като че го облекчи — така поривисто я процеди.

Доктор Грабо се поусмихна със снизходителна и малко тъжна усмивка. О, младият момък положително пак ще яде! Ще живее като всички хора. Ще прекарва дните си седнал и междувременно ще изяжда четири пъти на ден такива отбрани, тежки и хубави неща — също като бащите, роднините и познатите си… Ех, бог да ги пази! Той, Фридрих Грабо, нямаше никакво намерение да руши житейските навици на всички тия почтени, заможни и спокойни търговски семейства. Ще идва, когато го повикат, и ще препоръчва за един или два дни строга диета — малко гълъбово месо, резен бял хляб… да, да, и ще ги уверява с чиста съвест, че този път няма нищо опасно. Макар още доста млад, той бе държал вече ръката на не един деятелен гражданин, който бе изял последния си бут пушено месо, последния си пълнен пуяк и предаваше богу дух било внезапно и неочаквано на креслото в кантората си или след известно боледуване в солидното си старо легло. Удар, казваше той тогава, парализа, внезапна и непредвидена смърт… Да, да… И той, Фридрих Грабо, би могъл да им ги изброи всички тия твърде чести случаи, когато „е нямало нищо особено“, когато може би дори не е бил повикан, когато може би само след ядене, вече в кантората, се е обаждало някое леко, странно виене на свят… Ех, бог да ги пази! Та и сам той, Фридрих Грабо, не се отказваше от пълнени пуяци. Днешната панирана шунка с лучен сос беше истински деликатес, дявол да го вземе; а след това, когато вече едва дишаха, пластеният пудинг — бадемови кори, малини и разбити яйца, да, да…

— Както казах, строга диета, госпожо консулша, нали? Малко гълъбово месо… малко бял хляб…

Глава осма

В трапезарията ставаха от масата.

— Наздраве, mesdames et messieurs, да бъде благословен обедът ви! Оттатък чакат пури за пушачите и за всинца ни по глътка кафе; а ако мадам бъде щедра, и по чашка ликьор… Билярдите отзад са на общо разположение, разбира се, Жан, ти ще се нагърбиш да отведеш гостите в задната къща… Мадам Кьопен, разрешете…

Върнаха се през широката двукрила врата в стаята с пейзажите — бъбрейки, доволни и в най-добро настроение, като си разменяха благопожелания по повод тоя благословен обед. Консулът обаче не мина оттатък, а веднага събра край себе си господата, които обичаха билярда.

— Няма ли и вие да рискувате една партия, тате?

Не, Лебрехт Крьогер оставаше при дамите, но Юстус би могъл да отиде… Сенатор Лангхалс, Кьопен, Гретйенс и доктор Грабо също се присъединиха към консула, а Жан-Жак Хофстеде обеща да дойде след малко.

— По-късно, по-късно! Йохан Буденброк ще свири на флейта, трябва да го чуя…

Докато още минаваха през колонната зала, шестимата господа чуха първите звуци на флейтата, които се разнесоха в стаята с пейзажите, съпроводени от консулшата на хармониума; късата, ясна, грациозна мелодия литна унесено из просторните помещения. Консулът продължи да слухти, докато изобщо можеше да се чува нещо. Той би останал на драго сърце в стаята с пейзажите, би се отпуснал в някое кресло, за да се отдаде под тия звуци на мечтите и чувствата си; обаче дългът на домакин…

— Донеси няколко чашки кафе и пури в билярдната зала — каза той на прислужницата, която минаваше през преддверието.

— Да, Лина, кафе, нали? Кафе! — повтори господин Кьопен с глас, който излизаше от пълен стомах, и посегна да ощипе червената мишца на момичето. Той произнесе „к“-то дълбоко отзад в гърлото, като че вече гълташе и усещаше вкуса на кафето.

— Убеден съм, че мадам Кьопен е видяла през стъклата — забеляза консул Крьогер.

Сенатор Лангхалс попита:

— Значи, ти живееш горе, Буденброк?

Стълбата отдясно водеше за втория етаж, гдето бяха спалните на консула и семейството му; обаче и отляво на преддверието имаше редица помещения. Господата, вече запушили, слизаха по широката стълба с бяло лакирани, прорязани дървени перила. На площадката консулът се спря.

— В тоя мецанин също има три стаи — обясни той: — стаята за закуска, спалнята на родителите ми и едно помещение откъм градината, което малко използваме. Край тях води тесен коридор… Но напред!… Да, вижте, през преддверието минават транспортните коли, които после прекосяват целия парцел чак до улица „Бекергрубе“.

Просторното кънтящо преддверие долу беше настлано с големи, четириъгълни каменни плочи. До вратата за антрето, а и на долния край имаше кантори; кухнята пък, от която все още излиташе възкиселата миризма на лучен сос, и пътят към избите бяха отляво на стълбата. Срещу нея, на значителна височина, от стената излизаха напред причудливи, неугледни, но старателно лакирани дървени помещения — стаичките на прислужничките, в които можеше да се влезе само през преддверието по открита, права, тясна стълбица. До нея се виждаха два огромни стари скрина и една резбена ракла.

През висока стъклена врата и по две-три съвсем плоски стъпала, по които минаваха дори коли, се влизаше в двора, гдето отляво се намираше малката пералня. Оттук погледът стигаше в красиво подредената, сега обаче есенно посивяла и влажна градина, лехите на която бяха покрити със сламени рогозки, за да предпазят цветята от измръзване. В дъното градината завършваше с „Портала“ — фасадата на градинската къща в стил рококо. От двора обаче господата свиха по пътя наляво, който водеше между две стени и през втори двор към задната постройка.

Там две хлъзгави стъпала водеха надолу в сводестата изба с глинен под, използвана като склад; от тавана висеше въже, което се навиваше на макара и дигаше чувалите с жито. Но те се изкачиха по чистата стълба отдясно на първия етаж, гдето консулът отвори пред гостите бялата врата за билярдната зала.

Господин Кьопен се отпусна изтощен на един от твърдите столове, наредени покрай стените на просторното, голо и строго на вид помещение.

— Аз най-напред ще погледам! — извика той и изтърси ситните дъждовни капки от жакета си. — Дявол да го вземе, Буденброк! Направихме цяло пътешествие през къщата ви.

И тука, както в стаята с пейзажите, зад месингова решетка гореше печка. През трите високи и тесни прозореца се виждаха влажни червени покриви, сиви дворове и фронтони.

— Един карамболаж, господин сенаторе? — попита консулът, като сваляше щеките от поставката. После обиколи и затвори дупките на двата билярда. — Кой ще бъде с нас? Гретйенс? Докторът? All right^[28]! Гретйенс и Юстус, тогава вие вземете другия билярд… Кьопен, трябва да играеш и ти!

Винарят стана с уста още пълна от дима на пурата и се ослуша в един силен повей на вятъра, който свиреше между къщите, мяташе игриво-сластно дъжда върху стъклата на прозорците и после с жален вой се навираше в кюнеца на печката.

— Проклета работа! — каза той и духна дима. — Буденброк, вярваш ли, че „Вуленвевер“ ще може да влезе читав в пристанището? Кучешко време…

Да, новините от Травемюнде не бяха много добри, това потвърди и консул Крьогер, който натриваше с тебешир кожения връх на щеката си. Бури край всички брегове. Ей богу, май че през лето 24, когато беше голямото наводнение в Санкт Петерсбург, не е било много по-лошо… Но ето че дойде кафето.

Наляха си, отпиха по глътка и започнаха да играят. После разговорът мина върху митническия съюз… О, консул Буденброк беше във възторг от митническия съюз!

— Какво хубаво дело, господа! — извика той, след като удари топките, и се обърна живо към втория билярд, гдето най-напред се чуха тези две думи. — При първа възможност би трябвало да влезем и ние…

Господин Кьопен обаче не беше на същото мнение, не, той просто сумтеше опозиционно.

— Ами какво ще стане с нашата самостоятелност? С нашата независимост? — попита той оскърбен и се подпря войнствено на щеката си. — Какво ще стане с тях? Ще склони ли Хамбург да съдейства в това пруско изобретение? Няма ли да позволим веднага да ни приобщят, Буденброк? Опазил бог, не! Питам ви, каква полза ще имаме от митническия съюз? Не сме ли си добре и така?

— Да, Кьопен, ти си добре с червеното вино! Може би и с руските продукти… за тях не говоря. Но какво друго внасяме? А що се отнася до износа, хм, вярно, изпращаме малко жито за Холандия и Англия!… Ах, не, за съжаление не всичко върви добре. Бога ми, в миналото тук са правили по-други сделки… Обаче ако влезем в митническия съюз, ще ни бъдат отворени пазарите в Мекленбург и Шлезвиг-Холщайн… И не можем да си представим как ще се развие собствената ни търговия…

— Но, моля ви, Буденброк — поде Гретйенс, като се наведе цял над билярда и старателно прицелвайки се, движеше щеката напред-назад върху кокалестата си ръка, — този митнически съюз… не мога да го разбера. Та нашата система е толкова проста и практична, нали? Обмитяването въз основа на клетвена декларация…

— Хубава стара институция — беше принуден да признае консулът.

— Не, наистина, господин консуле… Как можете да намерите нещо „хубаво“ в това! — Сенатор Лангхалс прояви известно негодувание: — Аз не съм търговец, да… но ще бъда честен… клетвената декларация лека-полека се превърна в безобразие, така е! Превърна се в обикновена формалност, която бива заобикаляна открито… и държавата гледа снизходително на това. Разказват се наистина съвсем нередни работи. Убеден съм, че влизането в митническия съюз от страна на държавата…

— Ще предизвика конфлиг… — Господин Кьопен удари гневно с щеката по пода. Той каза „конфлиг“ и заряза сега всяка предпазливост по отношение на произношението. — Конфлиг! Разбирам ги аз тия работи. Не, мойте оважения, господин сенатер, но, бога ми, вие сте просто неизлечим!

И той заговори разпалено за арбитражни комисии, държавно благоденствие, клетвени декларации и свободни държави…

Слава богу, че пристигна Жан-Жак Хофстеде! Той влезе под ръка с пастор Вундерлих — двама непревзети и весели стари господа от минали безгрижни дни.

— Сега, драги приятели — започна той, — съм ви приготвил нещо. Една шега, нещо весело, куплетче по френски маниер… Слушайте!

Той седна бавно на един стол срещу играчите, които, подпрени на щеките, се облегнаха на билярдите; после извади едно листче от джоба, постави на острия си нос дългия показалец, на който се виждаше пръстен с печат, и прочете с весело, наивно-епично ударение:

Юначният Мориц, саксонски маршал,

веднъж се разхождал във златна карета

с мадам Помпадур, на краля наложница.

Един парижанин-смешник ги познал

и гръмко извикал: „Хей, вижте ги двете —

французката шпага и нейната ножница!“

Господин Кьопен стоя един миг в недоумение, после заряза конфликти и държавно благоденствие и заприглася на гръмливия смях на останалите; цялата зала кънтеше. Пастор Вундерлих отиде до един прозорец и се закиска — ако се съдеше по движението на рамената му — тихо и сдържано.

Стояха още доста дълго време в билярдната зала, защото Хофстеде беше приготвил няколко шеги от тоя род. Господин Кьопен, разкопчал цялата си жилетка, беше в прекрасно настроение, защото тук се чувстваше по-добре, отколкото на масата в трапезарията. При всеки удар с щеката той вметваше смешни долнонемски изрази и от време на време декламираше блажено под носа си:

Юначният Мориц, саксонски маршал…

Произнесено с неговия пресипнал бас, куплетчето звучеше някак твърде особено.

Глава девета

Беше станало доста късно, близо единадесет часа, когато гостите, събрали се още веднъж в стаята с пейзажите, понечиха почти едновременно да си вървят. След като всички й целунаха ръка, консулшата веднага се качи горе в стаите си, за да навиди болния Кристиан, като предостави на мамзел Юнгман надзора над прислужничките при разтребване на съдовете; мадам Антоанета се оттегли в мецанина, а консулът изпрати гостите надолу по стълбата и през преддверието чак до пътната врата на улицата.

Остър вятър шибаше дъжда косо надолу. Старите Крьогерови, увити в дебели кожени палта, се мушнаха бързо-бързо във величествения си екипаж, който отдавна ги чакаше. Неспокойно трепкаше жълтата светлина на маслените лампи, закрепени на железни върлини пред къщата, а по-долу закачени на дебели вериги, обтегнати над улицата. Тук-там къщите с пристройки излизаха на самата улица, която се спускаше стръмно към река Трава; пред някои имаше площадки или пейки. Между неравните камъни на настилката беше поникнала трева, която сега беше влажна. Църквата „Света Богородица“ лежеше забулена изцяло в сянка, тъмнина и дъжд.

— Мерси — каза Лебрехт Крьогер и стисна ръка на консула, застанал до колата. — Мерси, Жан! Чудесно беше!

После вратцата хлопна и екипажът затрополи. Пастор Вундерлих и посредникът Гретйенс също поблагодариха и си тръгнаха. Господин Кьопен, облечен в палто с петоредна пелерина, с широкопол сив цилиндър на главата, хванал под ръка дебелата си съпруга, каза с най-добряшкия си бас:

— Легнощ, Буденброк! Хай прибирай се вътре да не изстинеш. Много благодарим. Отколе не бях ял така… Значи, мойто червено по четири марки ти допада, а? Още веднъж легнощ…

Съпружеската двойка тръгна заедно с консул Крьогер и семейството му към реката, а сенатор Лангхалс, доктор Грабо и Жан-Жак Хофстеде поеха в срещуположна посока…

Консул Буденброк, мушнал ръце в джобовете на светлия си панталон, малко зъзнещ в сукнения си жакет, стоеше на няколко крачки пред пътната врата и се ослушваше в стъпките, които заглъхваха по безлюдните, мокри и мътно осветени улици. После се обърна и погледна нагоре по сивата островърха фасада на къщата. Очите му се спряха на девиза, издълбан със старинни букви над входа: „Dominus providebit^[29]“. Като поприведе глава, той влезе и заключи грижливо тежката, скърцаща пътна врата. После пусна да щракне ключалката на вратата за антрето и тръгна бавно през кънтящото преддверие. Попита готвачката, която слизаше по стълбата с поднос, отрупан със звънтящи чаши:

— Где е господарят, Трина?

— В трапезарията, господин консуле…

Лицето й стана червено като ръцете, защото тя беше от село и изпадаше лесно в смущение.

Той се качи горе и още в тъмната колонна зала посегна с ръка към вътрешния джоб, гдето шумолеше хартията. После влезе в трапезарията, там в един ъгъл на канделабъра още горяха остатъци от свещи и осветяваха разтребената маса. Възкиселата миризма на лучения сос виснеше упорито във въздуха.

В дъното пред прозорците се разхождаше бавно напред-назад Йохан Буденброк-стари, сложил ръце на кръста си.

Глава десета

— Е, синко Йохан! Как си?

Той се спря и протегна ръка на сина си — бялата, малко къса, но изящно изваяна ръка на Буденброкови. Снажната му осанка, на която се белееха само напудрената перука и дантеленото жабо, се открояваше смътно и неспокойно озарена пред тъмночервените завеси на прозорците.

— Не си уморен вече? Аз се разхождам тук и се вслушвам във вятъра… Проклето време! Капитан Клот е потеглил от Рига…

— О, татко, с божията помощ всичко ще мине благополучно!

— Мога ли да се осланям на това? Да допуснем, че си много близък приятел на дядо господ…

Консулът се разведри, като видя доброто му настроение.

— Така, да минем на въпроса — започна той. — Не съм дошъл да ви кажа само лека нощ, папа, ами… Но няма да се разсърдите, нали? До тоя момент… тази весела вечер… не исках да ви отегчавам с това писмо… пристигнало днес след пладне…

— Мосю Готхолд… voilá^[30]!

Старецът се престори, че е напълно спокоен, когато видя и пое синкавата, запечатана хартийка.

— „Господин Йохан Буденброк-стари. Лично…“ Човек с conduite^[31] е твоят господин заварен брат, Жан! Отговорих ли изобщо на недавнашното му второ писмо? Но ето че той пише трето…

Докато розовото му лице ставаше все по-мрачно и по-мрачно, той скъса с един пръст печата, разгъна бързо тънката хартия, извърна се косо, така че свещите на канделабъра да осветят писаните редове, и плесна енергично листа с опакото на ръката си. Изглеждаше, че дори в почерка се криеха родоотстъпничество и бунтарство, защото, докато редовете на всички други Буденброкови се нижеха ситно, леко и косо по хартията, тези букви бяха високи, прави и нахвърляни с внезапен натиск; много думи бяха подчертани с бързо, извито драсване на перото.

Консулът беше се оттеглил малко настрана до стената, покрай която бяха наредени столовете; обаче не седна, понеже баща му стоеше прав, а само хвана с нервно движение една от високите облегалки и така наблюдаваше стареца, който четеше с бързо движещи се устни, попривел глава и с навъсено чело.

„Татко!

Сигурно неоправдано се надявам, че чувството ви за справедливост ще бъде доволно голямо, за да разберете негодуванието, което изпитах, когато второто ми, толкова настойчиво писмо относно добре известния вам въпрос биде отминато с мълчание, след като получих отговор (няма да кажа какъв) само на първото. Трябва да ви заявя, че начинът, по който вие упорито задълбочавате пропастта, създадена между нас — нека бог съди! — е грях, за който един ден ще отговаряте най-тежко пред съдника-бог. Много печално е, че вие крайно жестоко и окончателно се отвърнахте от мене преди година, когато аз, мимо вашата воля, последвал влечението на сърцето си, встъпих в брак с моята сегашна съпруга и станах собственик на магазин, с което нараних вашата безмерна гордост; обаче начинът, по който сега се отнасяте към мене, е въпиющ. И ако мислите, че пред вид вашето мълчание аз ще се примиря и ще кротувам, то вие дълбоко се мамите. Цената на къщата на «Менгщрасе», която сте купили напоследък, възлиза на 100 000 марки, а освен това ми е известно, че вашият син от втория брак и associé Йохан живее у вас като наемател и след смъртта ви ще поеме като единствен собственик заедно с търговското предприятие и къщата. С природената ми сестра във Франкфурт и нейния съпруг сте сключили спогодба, в която аз нямам право да се меся. Обаче що се отнася до мене, вашия първороден син, вие стигате в нехристиянския си гняв дотам, че направо отказвате да ми отредите каквото и да било обезщетение срещу моя дял от къщата! Аз не подигнах никакво възражение, когато вие при моята женитба и поемането на магазина ми изпратихте 100 000 марки и ми признахте по завещание еднократен наследствен дял само от 100 000. Тогава аз не бях достатъчно ориентиран върху вашето имуществено положение. Сега обаче виждам по-ясно и тъй като не бива да се смятам принципиално обезнаследен, то предявявам в тоя особен случай иск за едно обезщетение на сума 33 335 марки, сиреч една трета от стойността на къщата. Няма да давам израз на подозренията си, на чие осъдително влияние дължа отношението, което бях заставен да търпя досега; но протестирам срещу него с цялото си чувство за справедливост на християнин и на търговец и ви уверявам за последен път, че ако вие не можете да се решите да удовлетворите справедливия ми иск, то аз не ще мога по-дълго да ви уважавам нито като християнин, нито като баща, нито като търговец.

Готхолд Буденброк“

— Прощавай, но няма да ми бъде приятно да чета повторно на глас тая литания. Voilá^[32]!

И той с яростно движение хвърли на Йохан Буденброк писмото от сина си.

Консулът улови листа тъкмо когато той пърхаше пред колената му и проследи със смутени и тъжни очи крачките на баща си. Старият господин взе дългия свещогасител, опрян до прозореца, и тръгна твърдо и гневно покрай масата към канделабъра в насрещния ъгъл.

— Assez, казвам. N’en parlons plus, точка! Да лягаме! En avant^[33]!

Пламъчетата изчезваха едно след друго и безвъзвратно под малката металическа фуния, закрепена на върха на пръчката. Горяха още само две свещи, когато старецът пак се обърна към сина си, когото едва можеше да различи в дъното.

— En bien^[34], какво стоиш още, какво ще кажеш? Все пак трябва да кажеш нещо!

— Какво да кажа, татко? Аз съм безпомощен.

— Често се случва да си безпомощен! — подметна със сърдито натъртване Йохан Буденброк, макар сам да знаеше, че тая забележка не беше много вярна и че неговият син и associé неведнъж го беше превъзхождал в решително извличане на някоя изгода.

— Лошо и осъдително влияние… — продължи консулът. — За пръв път разчитам негови редове. Нямате представа, татко, как ме измъчва всичко това! И той ни обвинява в липса на християнско чувство!

— Мигар се плашиш от тая драсканица, а? — Йохан Буденброк отиде гневно при него, като влачеше свещогасителя подире си. — Липса на християнско чувство! Охо! Трябва да призная: изтънчено благочестиво сребролюбие! Що за пасмина всъщност сте вие младите хора, а? Главите ви са пълни с християнски и фантастични бабини деветини… и… идеализъм. Ние старите пък сме безсърдечни присмехулници… Между другото и Юлската монархия, практически идеали… И предпочита да отрупа стария си баща с най-големи грубости и глупости, отколкото да се откаже от няколко хиляди талера!… Ще благоволи да ме презира и като търговец! Ех, като търговец аз знам какво значи faux-frais^[35]… Faux-frais! — повтори той с яростно парижко гърлено „р“. — Но този екзалтиран непрокопсан син няма да стане по-покорен, ако аз реша да се унизя и отстъпя…

— Драги татко, какво да отговоря? Но не искам той да бъде прав, като говори за „влияние“! Аз съм заинтересуван като съдружник и точно поради това не би следвало да те посъветвам да държиш на становището си, обаче… Аз също съм толкова добър християнин, колкото Готхолд, обаче…

— Обаче! Да, бога ми, имаш право да кажеш „обаче“, Жан! Но как всъщност стоят нещата? Тогава, когато той се запали по тая мамзел Щювинг, когато започна да ми прави непрекъснато сцени и накрая, напук на строгата ми забрана, сключи тоя неравен брак, аз му писах: „Mon trés cher fils^[36], ти се жениш за магазин, точка. Не те лишавам от наследство, няма да правя spectacle^[37], но с нашето приятелство е свършено. Ето ти 100 000 като зестра, отреждам ти други 100 000 в завещанието си, но с това — край! Твоята сметка е приключена, няма да получиш нито шилинг повече.“ Той замълча. — Какво го засяга сега, че ние правим сделки? Че ти и сестра ти ще получите доста по-голяма порция? Че от наследствената част, която е ваша, е купена къща…

— Ако можехте да разберете, татко, пред каква дилема съм изправен! Заради семейния сговор аз би трябвало да ви посъветвам… но…

Облегнат на стола си, консулът въздъхна тихо. Йохан Буденброк, подпрян на свещогасителя, се взираше внимателно в трепкащия полумрак, за да долови изражението върху лицето на сина си. Предпоследната свещ беше догоряла и угаснала; само една още трепкаше в дъното. Сегиз-тогиз една висока бяла фигура изскачаше със спокойна усмивка от тапета и отново се скриваше.

— Татко, тази история с Готхолд ме угнетява! — тихо каза консулът.

— Глупости, Жан! Без сантименталности! Какво те угнетява?

— Татко… ние прекарахме днес тъй весело и задружно тук, отпразнувахме един хубав ден, бяхме горди и щастливи в съзнанието, че сме направили нещо, че сме постигнали нещо… че сме издигнали фирмата и семейството на една висота, гдето те ще получат в щедра мяра признание и почит… Но, татко, тази лиха вражда с моя брат, с първородния ти син… В сградата, която издигнахме с божията всемилостива помощ, не бива да има скрита пукнатина… Всяко семейство трябва да бъде единно, сплотено, татко, инак бедата ще похлопа на вратата…

— Празни приказки, Жан! Глупости! Той е едно опърничаво момче…

Настъпи пауза. Последното пламъче се снишаваше все повече.

— Какво правиш, Жан? — попита Йохан Буденброк. — Не те виждам вече.

— Изчислявам — каза сухо консулът. Свещта припламна и се видя, че той, изправен в целия си ръст, гледаше втренчено в игривото пламъче със студени и внимателни очи, както не беше гледал нито веднъж през цялото следпладне. — От една страна: можете да дадете 33 335 на Готхолд и 15 000 на ония във Франкфурт, а това прави общо 48 335. От друга страна: можете да дадете само 25 000 на ония във Франкфурт и това ще означава за фирмата печалба от 23 335. Но то не е всичко. Ако допуснем, че вие изплатите на Готхолд известна сума като обезщетение срещу неговия дял от къщата, то принципът ще бъде нарушен: ще излезе, че тогава неговата сметка не е била окончателно приключена и след смъртта ви той ще може да предяви искане за наследствена част, равна на моята и сестрината. В такъв случай фирмата ще понесе загуба от стотици хиляди, която тя не може да предвиди, която аз като бъдещ единствен собственик не мога да предвидя… Не, татко!… — заключи той с енергично движение на ръката и се изправи още по-високо. — Длъжен съм да ви посъветвам да не отстъпвате!

— Ха така! Точка! N’en parlons plus! En avant! Да лягаме!

Последното пламъче угасна под металическата гугличка. В гъстия мрак двамата минаха през колонната зала и вън, пред стълбата за втория етаж, си стиснаха ръцете.

— Лека нощ, Жан… Courage! Без такива ядове не може… Довиждане утре на закуската!

Консулът се изкачи по стълбата и влезе в жилището си, а старецът слезе в мецанина, като се държеше за перилата. После просторната, стара, добре заключена къща потъна в тъмнина и мълчание. Гордост, надежди и опасения стихнаха, а вън дъждът ръмеше над безлюдните улици и есенният вятър свиреше край стрехите и ъглите.

Глава първа

След две и половина години пролетта настъпи по-рано от всякога преди — още към средата на април; в същото време стана едно събитие, което накара стария Буденброк да тананика от удоволствие и развълнува най-радостно неговия син.

Една неделна утрин към девет часа консулът седеше в стаята за закуска пред голямото кафяво писалище до прозореца; сводестият капак на писалището беше бутнат назад посредством един остроумен механизъм. Пред консула лежеше дебела кожена чанта, пълна с книжа, но той беше извадил една тетрадка с пресована корица и златен обрез и пишеше, наведен ниско над нея, с тънкия си, ситен и бърз почерк; пишеше усърдно и без прекъсване, освен когато потапяше гъшето перо в тежката металическа мастилница.

Двата прозореца бяха отворени и от градината, гдето меко слънце огряваше първите пъпки и няколко слаби птичи гласове си подхвърляха сърцати отговори, нахлуваше натежалият от свежи и нежни ухания пролетен въздух, който сегиз-тогиз подигаше леко и безшумно завесите. Оттатък, на масата за закуска, слънцето лежеше ослепително върху бялата покривка, поръсена тук-там с трохи, и играеше с къси, искрящи въртения и скокове върху позлатата на чашите, високи, но с малки столчета.

Двете крила на вратата към спалнята бяха отворени и оттам се долавяше гласът на Йохан Буденброк, който мънкаше съвсем тихо по една стара, шеговита мелодия:

Добрият и любезен мъж

жена си вкъщи жали —

люлее малкото дете

и бели портокали.

Той седеше отстрани на малката люлка със зелени копринени завески, поставена до високото балдахиново легло на консулшата, и я люлееше равномерно с една ръка. За да бъдат обслужвани по-лесно, консулшата и нейният съпруг бяха се настанили за известно време долу, а бащата и мадам Антоанета използваха за спане третата стая в мецанина; сега мадам Антоанета, препасала престилка върху раираната рокля и с дантелена шапчица върху дебелите бели букли, стоеше по назад до масата и се занимаваше с фланелен плат и хасе.

Консул Буденброк беше така погълнат от работата си, че не хвърли дори един поглед към съседната стая. Лицето му имаше сериозно и почти благоговейно-страдалческо изражение. Устата му беше леко отворена, брадичката му малко увиснала, а очите му навремени се премрежваха. Той написа: „Днес, 14 април 1838 г., сутринта в шест часа, моята мила жена Елизабета, по баща Крьогер, с божията милостива помощ роди благополучно дъщеричка, която при светото кръщение ще възприеме името Клара. Да, господ й помогна милостиво, макар че по думите на доктор Грабо раждането започна малко предивременно и преди това не всичко вървеше много добре, та Бетси изтърпя силни болки. О, има ли друг такъв господ, какъвто си ти, бог-саваот, който ни помагаш във всички беди и опасности и ни учиш да познаем волята ти, за да се страхуваме от тебе и да следваме вярно твоята воля и твоите повеления! О, господи, напътвай и води всинца ни, докато живеем на земята…“

Перото продължаваше да се движи гладко и бързо, като правеше тук-там по някоя търговска заврънкулка и беседваше ред по ред с бога. След две страници беше написано: „Извадих на най-малката си дъщеря осигурителна полица за сто и петдесет талера. Води я ти, о господи, по твоите пътища и я дари с чисто сърце, та един ден да влезе в селенията на вечния покой. Защото ние знаем колко е трудно да вярваме с цялата си душа, че скъпият и благ Исус е мой, защото нашето земно, малко, слабо сърце…“

След три страници консулът написа едно „амин!“, обаче перото продължи да се плъзга, плъзгаше се с тънък шум по още няколко листа; то написа за бистрия извор, който освежава морния друмник, за свещените рани на спасителя, от които капе кръв, за тесния и за широкия друм и за божието величие и слава. Не може да се отрече, че след едно или друго изречение консулът изпитваше желание да сложи край, да остави перото настрана и да влезе при съпругата си или да отиде в кантората. Но как? Толкова скоро ли се умори от беседата със своя творец и вседържител? Та това би било кражба спрямо господа, да прекъсне толкова рано писането… Не, не! Тъкмо като наказание за нечестивите си помисли той цитира и други дълги откъси от светите писания, помоли се за родители, жена и деца и за себе самия, помоли се и за брат си Готхолд… И най-сетне, след като написа последния библейски стих и последното трикратно „амин“, той поръси написаното със златист ситен пясък и облекчен се отпусна на стола си.

Метнал крак върху крак, той запрелиства бавно тетрадката отзад напред, за да прочете тук-там някой откъс от датите и размишленията, вписани там собственоръчно от него, и да се порадва още веднъж с благодарност на съзнанието, че божията ръка явно го е благославяла винаги и във всяка опасност. Беше заболял от тежка едра шарка и всички казваха, че нямало да остане жив, но той се спаси. Веднъж — още като дете — беше присъствал на приготовленията за някаква сватба, когато вариха много пиво (защото по стар обичай пивото трябваше да се вари у дома) и отвън пред вратата стоеше голям пивоварен чебър. Същият този чебър се обърна и затисна с такъв трясък и такава сила момчето с дъното си, че съседите се събраха веднага пред вратата и шестима от тях едвам смогнаха да дигнат отново чебъра. Главата на момчето беше пукната и по цялото му тяло течеше обилно кръв. Пренесоха го в един магазин и тъй като още даваше слаби признаци на живот, повикаха доктор и фелдшер. После започнаха да увещават бащата да преклони глава пред божията воля, защото било невъзможно детето да остане живо… Но чуйте: всемогъщият бог благослови лечебните средства и му помогна да оздравее напълно! След като повторно изживя в ума си тоя нещастен случай, консулът пак взе перото и написа зад последното си амин: „Да, господи, ще те славя вечно!“

Друг път, още съвсем млад момък, той беше пристигнал в Берген и бог го спаси от сигурно удавяне. Ето какво беше написал: „По време на силно морско вълнение, тъкмо когато се завърнаха риболовците от север, трябваше да положим големи усилия, за да минем между техните яхти и да стигнем до нашия мост. Случи се така, че аз трябваше да застана прав на ръба на товарната лодка с крака върху куките за веслата и гръб, опрян върху стената на яхтата, за да придърпам лодката по-близо. За мое нещастие дъбовите куки, върху които бях стъпил, се откъртиха и аз паднах презглава във водата. Изплувах веднъж на повърхността, но наблизо нямаше жив човек да ме подхване; изплувах втори път, но лодката мина над главата ми. Имаше достатъчно хора, които на драго сърце биха ме спасили, но те трябваше първо да бутат, та да не попадна под яхтата и лодката; цялата тяхна бутаница пак нямаше да помогне, ако в тоя миг въжето на една от риболовните яхти не беше се скъсало от само себе; благодарение на това яхтата се понесе назад към морето и аз, по божия отсъда, разполагах сега с по-голям простор. Когато излязох за трети път на повърхността, макар че сигурно не се е виждало нещо повече от косите ми — обаче от всички лодки наоколо главите заничаха над водата — един моряк, легнал в предния край на една лодка, успя да ме хване за косите, а аз се вкопчих в мишцата му. Но тъй като сам не можа да се задържи, той се развика и разрева така страшно, че другите в лодката го чуха, хванаха го бързо за бедрата и го държаха така здраво, че морякът можа да устои. Аз също го държах здраво, макар че той ме ухапа по рамото, и така накрая помогна и на мене…“ Следваше много дълга благодарствена молитва, която консулът препрочете с насълзени очи.

„Бих могъл да приведа много примери — пишеше на друго място, — ако бих бил склонен да разкрия страстите си, обаче…“ Ех, консулът прескочи тия неща и започна да чете тук-там по няколко реда от времето на женитбата и първото си бащинство. Тази женитба — ако трябваше да признае честно — не беше точно от ония, които биват наричани брак по любов. Баща му го беше потупал по рамото и обърнал вниманието му върху дъщерята на богатия Крьогер, която щеше да привнесе внушителна зестра във фирмата; той беше се съгласил на драго сърце и отсетне уважаваше и обичаше съпругата си като отредена му от бога спътница в живота…

Не беше по-друг и случаят с втората женитба на баща му.

Добрият и любезен мъж

жена си вкъщи жали… —

тананикаше той тихо в спалнята. Жалко, че баща му не обладаваше по-голям усет за всички тия стари записки и книжа. Беше стъпил с двата си крака в настоящето и не се занимаваше много с миналото на семейството, макар че по-рано все пак беше добавил с донякъде разкрасения си почерк две-три бележки, и то предимно за първия си брак.

Консулът отвори листовете, които бяха по-дебели и по-грапави, не като пришитите от него самия, и бяха започнали вече да жълтеят… Да, Йохан Буденброк сигурно е обичал трогателно тая първа съпруга, дъщеря на бременски търговец, и изглеждаше, че най-хубава в живота му е била тази една кратка година, прекарана редом с нея… „L’annee la plus heureuse de ma vie^[38]“ — пишеше там подчертано с накъдрена линия въпреки опасността, че мадам Антоанета можеше да го прочете…

Но после беше се родил Готхолд и детето бе съсипало Йозефина. По тоя въпрос върху грапавата хартия бяха нанесени чудновати бележки. Изглеждаше, че Йохан Буденброк е мразил искрено и горчиво това ново същество още от оня миг, когато първите му силни движения причинили ужасни болки на майката, докато най-сетне излязло живо и здраво на бял свят, а Йозефина починала с потънало във възглавката безкръвно лице; и той не простил никога на тоя безскрупулен натрапник, който растял як и безгрижен, за майцеубийството… Консулът не можеше да проумее това. „Тя е умряла — помисли си той, — когато изпълнявала възвишения дълг на жената, и аз бих пренесъл нежно любовта си към нея върху това същество, на което тя е дарила живот и ми го е оставила на раздяла…“ Обаче той, бащата, не беше виждал в лицето на първородния син никога нищо друго, освен нечестив разрушител на неговото щастие. После, по-късно, бе се венчал с Антоанета Дюшан, дъщеря на богато и много видно хамбургско семейство, и двамата бяха живели почтително и внимателно един до друг…

Консулът продължи да прелиства тетрадката. Прочете най-накрая кратките истории на собствените си деца — кога Том боледувал от брусница и Антония от жълтеница, а Кристиан оздравял от лещенка; прочете за разните пътувания до Париж, Швейцария и Мариенбад, които беше предприемал заедно с жена си, и се върна назад до пергаментовите, нацепени, прошарени с жълти петна листове, изписани с бледосиво мастило и много заврънкулки от стария Йохан Буденброк, баща на баща му. Тези записки започваха с разтегнато родословие, което гонеше главната линия. Как в края на шестнайсети век в Пархим живял някой си Буденброк, най-старият от известните досега, и неговият син станал общински съветник в Грабау. Как друг Буденброк, по занятие шивач, женен в Росток, „имал много пари“ — това беше подчертано — и създал необикновено количество деца, живи и мъртви, както дойдело… Как трети, вече на име Йохан, се установил като търговец в Росток и как в края на краищата, след някоя и друга година, дядото на консула дошъл тук и основал житарската фирма. За тоя прародител бяха известни всички дати: беше означено точно кога имал обикновена треска с изрив по кожата и кога истинска едра шарка; кога паднал от третия одър върху сушилнята и останал жив, макар че по пътя му имало безброй греди, и кога заболял от треска-огненица с буйстване — всичко беше грижливо отбелязано. Той същият беше добавил към бележките тук-там по някое добро напътствие за потомците си, между, които, изрисувано прилежно с високи готически букви и заградено в рамка, изпъкваше изречението: „Сине, върши радо работите си през деня, но върши само такива, че да можем да спим спокойно през нощта.“ После беше посочено подробно, че старата библия, печатана във Витенберг, е негова собствена и че трябва да мине у първородния му син и после у неговия първороден син…

Консул Буденброк притегли кожената чанта към себе си, за да извади и препрочете някой и друг от останалите листове. Имаше много стари, жълти, изпокъсани писма, писани от загрижени майки до синове на работа в чужбина, върху които получателите бяха отбелязали: „Редовно получено и съдържанието взето присърце.“ Имаше свидетелства за придобито поданство с герба и печата на свободния и ханзейски град, застрахователни полици, поздравителни поеми и покани до кръстници. Имаше трогателни търговски писма, писани например от сина до неговия баща и съдружник от Стокхолм или Амстердам, в които, редом с успокоителните сведения относно кажи-речи осигурената пшеница, вървеше настойчивата молба да поздрави веднага жената и децата… Имаше отделен дневник на консула за пътуването му из Англия и Брабант; той представляваше тетрадка, върху корицата на която имаше медна плочка с изображение на Единбургския дворец и големия пазар пред него. Тук бяха като печални документи злобните писма на Готхолд до баща му и най-сетне, като весел завършък, последното тържествено стихотворение на Жан-Жак Хофстеде…

Чу се леко, бързо дрънкане. В църковната кула върху потъмнялата картина, която висеше над писалището и представляваше старинен пазарен площад, имаше истински часовник, който сега удари по свой начин десет. Консулът затвори семейната чанта и я скъта грижливо в едно от задните отделения на писалището. После отиде в спалнята.

Стените тук бяха тапицирани с тъмно сукно на едри цветя — същия плат, от който бяха направени високите завеси на родилното легло. Във въздуха, леко затоплен от печката и пропит от смесената миризма на одеколон и медикаменти, се носеше някакво настроение на отдих и покой след превъзмогнати страхове и болки. Завесите на прозорците бяха спуснати и в стаята владееше сумрак.

Двамата стари стояха редом наведени над люлката и гледаха заспалото дете. Консулшата, облечена в елегантна дантелена блуза с великолепно фризирани червеникави коси, все още малко бледа, но щастливо усмихната, протегна на съпруга си своята хубава ръка, около китката на която и сега тихо звънтеше златна гривна. При това, по свой навик, тя изви колкото й беше възможно дланта навън и така сякаш повиши сърдечността на движението.

— Е, как си, Бетси?

— Отлично, отлично, мили Жан!

Взел ръката й в своята, застанал срещу родителите, той наведе лице над детето, което бързо и шумно пое въздух, и в течение на една минута продължи да вдъхва топлото, добродушно и умилно ухание, което лъхаше от него.

— Бог да те благослови! — каза той тихо и целуна челото на малкото същество, чиито жълти набръчкани пръстчета наподобяваха пилешки нокти.

— Сука чудесно — забеляза мадам Антоанета. — Виж, наддала е удивително…

— Ще ми повярвате ли, че прилича на Нета? — Лицето на Йохан Буденброк просто сияеше от щастие и гордост. — Поврага, тя има страшно черни очи…

Старата дама отклони скромно:

— Ах, как може отсега да се говори за прилика… Нали щеше да ходиш на църква, Жан?

— Да, десет е… значи, крайно време. Чакам децата.

И децата вече се обадиха. Те гълчаха непристойно по стълбата, но в същото време се разнесе усмирителното „пст!“ на Клотилда; след малко, облечени в кожените си палтенца — защото в църквата „Света Богородица“ естествено беше още зимно хладно, — те влязоха тихо и внимателно, първо, заради малката сестра и, второ, защото преди божествената служба беше необходимо да се съсредоточат. Лицата им бяха зачервени и възбудени. Какъв голям празник беше днес! Щъркелът — този щъркел положително има яки мускули — беше донесъл, освен сестричето още разни други разкошни неща: нова ученическа чанта от тюленова кожа за Томас, голяма кукла с истински — това беше необикновеното! — с истински коси за Антония, книга с пъстри картинки за послушната Клотилда, която обаче мирно и признателно се занимаваше почти изключително с кесиите с бонбони, каквито също бяха пристигнали, и за Кристиан цял куклен театър със султан, смъртта и дявола…

Целунаха майка си и им разрешиха да надникнат още веднъж лекичко, зад зелената копринена завеска; после заедно с баща си, който беше наметнал пелерината си и държеше в ръка псалтира, тръгнаха мълчаливо с отмерени крачки за черквата, последвани от пронизителния писък на внезапно събудилия се нов семеен член…

Глава втора

Тони Буденброк прекарваше лятото винаги в дома на родителите на майка си пред Крепостната стена; отиваше още през май или юни, и то с голяма радост.

Хубаво се живееше там, вън, на открито, в луксозно наредената вила с многото допълнителни сгради, с жилищата за прислугата, с навесите и огромната градина с плодни дървета, зеленчук и цветя, която се спускаше стръмно чак до Трава. Крьогерови живееха нашироко и макар че имаше разлика между това излъскано богатство и солидното, макар донякъде грубовато благосъстояние в родителския дом на Тони, все пак биеше на очи, че у майчините родители всичко беше поне с две степени по-разкошно, отколкото вкъщи; а това правеше впечатление на младата демоазел Буденброк.

Тук никога не ставаше дума тя да работи нещо из стаите или в кухнята; на „Менгщрасе“ дядо й и майка й също не отдаваха голямо значение на това, но баща й и баба й твърде често я караха да бърше прах и й сочеха като образец покорната, благочестива и прилежна братовчедка Тилда. У младата госпожица се събуждаха феодалните склонности на майчиното семейство, когато от стола люлка даваше някоя заповед на камериерката или на прислужника. Освен тях към персонала на старите господари се числяха още две момичета и един кочияш.

Каквото и да казват хората, приятно е сутрин, като се събудиш в голямата, тапицирана със светъл плат спалня, с първото движение на ръката си да докоснеш тежкия атлазен юрган; чудесно е също на първата закуска в стаята с терасата отпред, когато утринният въздух струи от градината през отворената стъклена врата, наместо кафе или чай да ти поднесат чаша шоколад — да, всеки ден, също като на рожден ден, шоколад с дебел резен сочен козунак.

С изключение на неделните дни Тони трябваше да взема тая закуска, разбира се, без дружина, понеже дядо и баба обикновено слизаха във вилата дълго време след започване на учебните занятия. След като изядеше козунака и шоколада, тя грабваше ученическата си чанта, слизаше със ситни крачки по стъпалата на терасата и тръгваше през угледната градина.

Малката Тони Буденброк беше крайно миловидна. Под сламената шапка напираха гъстите й, естествено къдрави руси коси, които от година на година потъмняваха все повече, а поиздадената напред горна устна придаваше на свежото й личице със сиво-сини живи очи някакво дръзко изражение, което личеше и в грациозната й дребна снага; тя стъпваше, като се полюляваше гъвкаво и уверено на тънките си нозе в снежнобели чорапи. Много хора познаваха и поздравяваха малката дъщеря на консул Буденброк, когато тя излезеше през градинската врата на кестеновата алея. Една жена, вероятно продавачка на зеленчук, която беше сложила на главата си голяма старомодна сламена шапка със светлозелени панделки и тъкмо изкарваше малката си каруца от селото, й подвикна дружелюбно: „Добро утро, мамзелке!“ А едрият носач на чували с жито Матисен, който мина покрай нея в черните си работни дрехи с шалвари, бели чорапи и обувки с токи, от голяма почит свали дори мъхестия си цилиндър.

Тони се спря за малко, за да почака съседката си Юлхен Хагенщрьом, с която обикновено отиваха заедно на училище. Юлхен беше дете с малко високи рамена и големи, блестящи черни очи; живееше в съседната вила, обраснала изцяло с лозници. Баща й, господин Хагенщрьом, чието семейство недавна се беше установило на местожителство тук, се бе оженил за една млада франкфуртчанка, дама с извънредно гъсти черни коси и най-едрите брилянти на ушите в целия град, която впрочем се казваше Землингер. Господин Хагенщрьом, съдружник в експортна фирма — „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ — проявяваше голямо усърдие и честолюбие в градските въпроси, обаче с женитбата си беше предизвикал известно отчуждение у хората с по-строги традиции Мьолендорпфови, Лангхалсови и Буденброкови; без оглед на това, въпреки пъргавата му деятелност като член на настоятелства, колегии, управителни съвети и тям подобни, не беше много обичан. Изглеждаше, че той просто си беше набил в главата да се противопоставя във всички случаи на членовете на кореняшките семейства, да оборва по хитър начин техните гледища, обаче да налага своето и да се показва много по-способен и по-необходим от тях. Консул Буденброк каза веднъж за него:

— Хинрих Хагенщрьом е натрапчив със затрудненията, които създава… Изглежда, че е избрал лично мене за жертва; пречи ми, гдето може. Днес направи сцена в Централната депутация за бедните, а преди няколко дни във финансовия отдел…

Йохан Буденброк пък добави:

— Стар крамолник!

Друг път баща и син седнаха разгневени и потиснати на трапезата. Какво се е случило ли? Ах, нищо… изпуснали голяма доставка на ръж за Холандия: „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ им я измъкнали под носа; голяма лисица бил този Хинрих Хагенщрьом…

Тони беше слушала твърде често подобни изказвания и затова не изпитваше много добри чувства към Юлхен Хагенщрьом. Ходеха заедно, защото бяха съседки, но обикновено се дразнеха една друга.

— Баща ми има хиляда талера! — каза Юлхен и си помисли, че лъже ужасно. — Твоят колко?

Тони замълча от завист и унижение. После каза съвсем спокойно и между другото:

— Шоколадът ми днес беше страшно вкусен… Какво собствено пиеш на закуска ти, Юлхен?

— Да, докато не съм забравила — отвърна Юлхен, — искаш ли да ти дам една от моите ябълки? Да, ами! Няма да ти дам!

При това стисваше устни и черните й очи овлажняваха от удоволствие.

Понякога в същото време отиваше на училище и Херман, брат на Юлхен, две-три години по-голям от нея. Тя имаше още един брат на име Мориц, но той беше болнав и вземаше частни уроци вкъщи. Херман беше рус, а носът му виси малко сплеснат над горната устна. Мляскаше също непрекъснато с устните, понеже дишаше само през устата.

— Глупости! — каза той. — Татко има много повече от хиляда талера.

Най-интересното у него беше това, че за втора закуска носеше в училището не хляб, а лимонова кифла: мека, овална млечна питка със стафиди, която на това отгоре той разрязваше на две и слагаше в средата резен наденица от език или гъши гърди. Такъв беше вкусът му.

За Тони Буденброк това беше нещо ново. Лимонова кифла с гъши гърди — но сигурно беше много вкусно! И когато той й позволи да погледне в тенекиената кутия, тя изяви желание да опита. Една сутрин Херман каза:

— Аз ще си изям сега всичко, Тони, но утре ще донеса още едно за тебе, ако и ти ми дадеш нещо в замяна.

На следната заран Тони излезе в алеята и почака пет минути, но Юлхен не дойде. Почака още една минута и тогава Херман пристигна сам; той люлееше напред-назад на каишката кутията със закуската и тихо мляскаше.

— Ето — каза той, — нося и за тебе лимонова кифла с гъши гърди; няма никак тлъстина… само месо. А ти какво ще ми дадеш?

— Да… искаш ли един шилинг? — попита Тони.

Бяха спрели насред алеята.

— Един шилинг… — повтори Херман, после преглътна и каза: — Не, искам нещо друго.

— Какво де? — попита Тони; беше готова да даде всичко каквото можеше за това лакомство.

— Една целувка! — извика Херман Хагенщрьом, прегърна с двете си ръце Тони и слепешката понечи да я целуне.

Но не можа да се докосне до лицето й, защото тя дръпна невъобразимо пъргаво главата си назад, натисна силно с ученическата чанта в лявата ръка гърдите му, а с дясната го плесна здравата три-четири пъти по лицето… Той политна назад; в същия миг обаче иззад едно дърво изскочи като черно дяволче сестра му Юлхен, нахвърли се, съскаща от ярост, върху Тони, дръпна шапката от главата й и изподраска ужасно лицето й… След тая случка дружбата им едва ли не свърши.

Впрочем Тони не допусна целувката на младия Хагенщрьом сигурно не от стеснителност. Тя беше доста дръзко същество и с палавщините си създаваше не малко грижи на родителите си, особено на консула. Макар че имаше интелигентна главица и в училище заучаваше бързо всичко, което се изискваше от нея, поведението й беше във висша степен незадоволително; в края на краищата работата стигна дотам, че директорката на училището, която се наричаше госпожица Агата Фермерен, се яви в къщата на „Менгщрасе“ и поизпотена от смущение, помоли най-вежливо консулшата да настави сериозно младата си дъщеря, тъй като същата, въпреки много любезни предупреждения, отново се провинила в открито безчинство насред улицата.

Нямаше нищо лошо в това, че Тони, когато излизаше из града, познаваше и бъбреше с всички; поне консулът беше съгласен с нея в тая точка, защото съзираше в това не високомерие, а обществено съзнание и любов към ближния. Тя се катереше заедно с Томас из складовете по брега на Трава между грамадите от овес и пшеница, изсипани по одрите, бръщолевеше с работниците и писарите, седнали в приземните тесни и тъмни кантори, помагаше дори при изкачването на пълните чували с макарата. Тя познаваше колачите, които минаваха по „Брайтещрасе“ с бели престилки и корита в ръцете; познаваше млекарките, които идваха с гюмовете от село, и понякога се качваше на колите им да се повози; познаваше белобрадите майстори в малките дървени златарски барачки, вградени в сводовете на пазарището, продавачките на риба, плодове и зеленчук на пазара, а така също носачите, които стояха по ъглите на улиците и дъвчеха тютюн… Всичко това беше хубаво!

Но какво е виновен един бледен голобрад човек на неопределена възраст и с тъжна усмивка на лицето, който сутрин прави обичайната си разходка по „Брайтещрасе“, че неволно започва да подскача на един крак при всеки внезапно разнесъл се вик „хей!“ или „у-у!“ например? А въпреки това зърнеше ли го, Тони веднага го караше да подскочи. Не е хубаво по-нататък да огорчаваш постоянно с викове „Чадърджийко!“ или „Гъбо!“ една съвсем дребничка женица с едра глава, свикнала да ходи с отворен огромен изпонадупчен чадър, все едно какво е времето. Заслужава също порицание да отидеш с две-три съмишленички пред къщурката на старата кукларка, която продава вълнени кукли в едно тясно коридорче на „Йоханисщрасе“ и има забележително червени очи, да задърпаш, колкото ти държат силите, връвта на звънеца и когато старицата излезе, да я попиташ с лицемерна любезност не живеят ли тук случайно господин и мадам Плювалникови, след това да побегнеш със страшен крясък… А всичко това вършеше Тони Буденброк, и то, както изглеждаше, с напълно спокойна съвест. Защото, когато някой от тия измъчени хора й се заканеше, трябваше да видите как тя отстъпваше крачка назад, отмяташе хубавата си глава с издадената напред горна устна и процеждаше отчасти с негодувание, отчасти с подигравка едно „ба!“, като че искаше да каже: „Посмей само да ми направиш нещо! Аз съм дъщеря на консул Буденброк, ако случайно не знаеш…“

Тя се движеше из града като малка кралица, която си е запазила ненакърнимото право да бъде радушна или жестока според вкуса и настроението си.

Глава трета

По отношение двамата синове на консул Буденброк мнението на Жан-Жак Хофстеде положително беше правилно.

Томас, определен още от рождението си за търговец и бъдещ собственик на фирмата, учеше в реалния отдел на старото училище с готически сводове. Той беше умен, жив и разбран човек, но се забавляваше чудесно, когато Кристиан, гимназистът, у когото личаха не по-малки дарби, но по-малка сериозност, подражаваше необикновено сполучливо на учителите, особено на способния господин Марцелус Щенгел, който преподаваше пеене, рисуване и тям подобни забавни предмети.

Господин Щенгел, в чиито джобове на жилетката винаги стърчаха по пет-шест чудесно подострени молива, носеше рижа перука и отворен светлокафяв жакет, който стигаше почти до глезените на краката му, а високата корава яка закриваше дори слепоочията му. Той беше остроумен и обичаше философските отлики като например: „Казах ти да нарисуваш линия, доброто ми дете, а какво рисуваш ти? Рисуваш черта!“ Той казваше „линя“ вместо „линия“. Или ще се обърне към някой ленивец: „Слушай какво ще ти кажа! Ти ще стоиш в четвърти клас не години, а с години!“ При това произнасяше „четвъйти“ вместо „четвърти“ и не „години“, а „гудини“… Най-любимото му занимание беше в час по пеене учениците да заучават хубавата песен „Гора зелена“. Тогава неколцина ученици трябваше да излязат в коридора и когато хорът запееше: „Бродим с чудна радост през поля, гори…“, да повторят последната дума съвсем тихо и предпазливо, като ехо. Веднъж тая задача биде възложена на Кристиан Буденброк, братовчеда му Юрген Крьогер и приятеля му Андреас Гизеке, син на пожарния командир; тримата обаче, наместо да произведат нежно ехо, бутнаха сандъка за въглища надолу по стълбата и за наказание трябваше да отидат в четири часа след пладне в жилището на господин Щенгел. Но тук стана нещо доста приятно. Господин Щенгел беше забравил всичко и заповяда на прислужницата си да поднесе „по“ чаша кафе на учениците Буденброк, Крьогер и Гизеке, след което отново пусна младите господа да си вървят…

Наистина отличните учени мъже, които изпълняваха задълженията си в сводестите стаи на старото — бивше манастирско — училище, под любезното ръководство на един радушен стар директор, смъркащ емфие, бяха безобидни и добродушни люде, единни в гледището, че наука и веселие не се изключват взаимно, и се стараеха да вършат работата си благосклонно и спокойно. В средните класове например имаше едни бивш проповедник, който преподаваше латински език, някой си пастор Хирте; този господин беше висок на ръст, имаше кестеняви бакенбарди и живи очи, а житейското му щастие се определяше сякаш от това сходство между името и титлата му. Той не знаеше насита в желанието си да му превеждат думата pastor^[39], а любим негов израз беше „безгранично ограничен“; не можа никога да се изясни дали това не беше съзнателна шега. Но имаше ли намерение да смае напълно учениците, той си послужваше с умението да стисне силно устни навътре в устата си и отново внезапно да ги изхвърли навън, така че се чуваше пукот сякаш от изхвръкнала запушалка на шампанско. Обичаше да се разхожда с дълги крачки из класната стая и да разказва с необикновена живост на отделни ученици целия техен бъдещ живот с изричното намерение да пораздвижи въображението им. После обаче подхващаше сериозно работата си, сиреч прослушваше съчинените с голяма сръчност от него самия стихове за правилата на genus’a — той казваше „правилата на Ginuss’a^[40]“ и разни други трудни строежи на речта; пастор Хирте рецитираше тия стихове с неизказано тържествено подчертаване на ритъма и римите…

За младините на Том и Кристиан не може да се каже нищо по-значително. По онова време домът Буденброк беше пълен със слънце, защото сделките в канторите вървяха отлично. Понякога се явяваше буря, някое дребно нещастие като следното:

Господин Щут на „Глокенгисерщрасе“, шивач, чиято съпруга купуваше стари дрехи и поради това влизаше във връзка с най-доброто общество… господин Щут, чийто корем беше покрит с вълнена риза и се спускаше в удивително закръгление над панталона… господин Щут беше ушил на младите господа Буденброк два костюма, които струваха общо седемдесет марки; обаче по желание на двамата той беше изявил готовност, без да му трепне ръката, да напише върху сметката осемдесет и да им връчи разликата в брой. Дребна сделка — наистина не много почтена, но съвсем не необикновена. Нещастието беше там, че поради намесата на някаква мрачна съдба всичко излезе наяве, че господин Щут, облякъл върху вълнената риза черен жакет, биде заставен да се яви в частната кантора на консула и в негово присъствие Том и Кристиан бяха подложени на строг разпит. Господин Щут, застанал с разкрачени нозе, но с наведена встрани глава и в почтителна стойка до креслото на консула, държа една цветиста реч, от съдържанието на която се разбра, че това било наистина непристойно и че след като работата се разкрила, той щял да бъде доволен, ако все пак получи седемдесет марки. Консулът се разсърди страшно от тая лоша игра, но след сериозни размишления стигна до извода, че ще трябва да увеличи дребните суми за лични нужди на синовете, защото писано е: „Не ни въвеждай в изкушение!“

На Томас очевидно можеше да се възлагат по-големи надежди, отколкото на брат му. Неговото поведение беше неизменно благоразумно-весело; Кристиан, наопаки, изглеждаше непостоянен — от една страна, клонеше към безразсъден комизъм, а от друга, можеше по най-страшен начин да изплаши цялото семейство.

Седнали са на трапезата, стигнали са до плодовете, ядат и разговарят спокойно. Неочаквано обаче Кристиан слага обратно в чинията нахапаната вече праскова, лицето му е бледо, а кръглите хлътнали очи над прекалено големия нос са разширени.

— Няма никога вече да ям праскова — казва той.

— Защо, Кристиан? Глупости! Какво ти е?

— Представете си, ако поради недоглеждане… глътна тая голяма костилка и тя ми заседне в гърлото… и не мога да си поема въздух… ще скоча и ще започна ужасно да се давя, вие всички също ще скочите…

И изведнъж добавя едно късо, стенещо, изпълнено с ужас „ох!“, изправя се неспокойно на стола си и се обръща настрана, като че се кани да побегне.

Консулшата и мамзел Юнгман наистина скокват.

— Боже господи… Кристиан, да не си я глътнал?!

Защото по всичко явно личи, че това действително се е случило.

— Не, не — казва Кристиан и лека-полека се успокоява, — но ако я бях глътнал!

Консулът, също пребледнял от страх, започва сега да му се кара, а и дядото чука възмутено по масата и казва, че не позволява подобни шутовщини. Обаче Кристиан действително не яде вече дълго време праскови…

Глава четвърта

Не беше само старческа немощ онова, което един студен януарски ден — приблизително шест години след като семейството беше влязло в къщата на „Менгщрасе“ — повали окончателно старата мадам Антоанета Буденброк на високото й балдахинено легло в спалнята на полуетажа. Старата дама беше държелива до самия този ден и носеше достолепно изправена едрите си бели странични букли, посещаваше заедно със съпруга и децата си главните гощавки, които се даваха в града, и по осанка не отстъпваше на елегантната си снаха, когато сами Буденброкови канеха гости. Един ден обаче съвсем неочаквано се яви някакво отчасти неустановено страдание — изпърво само лек катар на червата — и доктор Грабо предписа малко гълъбово месо и бял хляб; скоро обаче започнаха спазми, съпроводени от повръщане, които невъобразимо бързо доведоха до изтощение, до някакво кротко състояние на отпадналост, което вдъхваше опасения.

Но след като доктор Грабо има кратък сериозен разговор с консула вън на стълбата и след като втори, допълнително повикан лекар — един нисък, набит господин с черна брада и мрачен поглед — започна да идва редовно заедно с Грабо, физиономията на къщата сякаш изведнъж се промени. Ходеха на пръсти, шепнеха със сериозен вид, а на колите биде запретено да минават през преддверието. Като че беше влязло нещо ново, чуждо, необикновено, някаква тайна, която всеки четеше в очите на другия; мисълта за смъртта намери достъп и властваше безмълвно в просторните стаи.

Не биваше също да се ходи на празненства, тъй като дойдоха и гости. Болестта продължаваше вече четиринадесет или петнадесет дни и след една седмица пристигна от Хамбург старият сенатор Дюшан, брат на умиращата, заедно с дъщеря си; след още няколко дни дойде сестрата на консула заедно с мъжа си, франкфуртския банкер. Всички останаха да живеят в къщата и Ида Юнгман беше претрупана с работа — да се грижи за различните спални и да държи винаги в готовност хубави закуски с раци и порто, а в кухнята непрекъснато пържеха и печеха…

Горе край болничното легло седеше Йохан Буденброк; хванал безсилната ръка на своята стара Нета, той гледаше безмълвно, някъде пред себе си, с вдигнати вежди и поувиснала долна устна. Стенният часовник чукаше глухо и с дълги паузи, но много по-нарядко дишаше болната — еднократно, късо и повърхностно… Една сестра в черно облекло се занимаваше на масата с бульона, който щеше да се опита да й слага в устата; сегиз-тогиз влизаше безшумно някой член на семейството и отново изчезваше.

Старецът сигурно си спомняше как преди четиридесет и шест години бе седял за пръв път край смъртния одър на първата си съпруга и сигурно сравняваше безумното отчаяние, кипяло тогава в него, със замислената печал, с която сега, сам толкова остарял, гледаше промененото, безтрепетно и ужасно равнодушно лице на старата жена; тя никога не бе му създала голямо щастие, нито голяма болка, но дълги години бе издържала с благоразумно приличие до него и сега също така бавно си отиваше.

Той не мислеше много, само с леко поклащане на главата се взираше неотстъпно назад в своя собствен живот и в живота изобщо, който внезапно му се стори тъй далечен и чудноват; взираше се в тая излишно шумна суетня, сред която някога бе се намирал и той, която незабелязано бе се отдръпнала от него и сега ехтеше отдалече в учудено слухтящите му уши… Навремени той казваше полугласно като че на себе си:

— Куриозно! Куриозно!

И когато сетне мадам Буденброк изпусна без борба последната си, съвсем къса въздишка, когато в трапезарията, гдето биде прочетена заупокойната молитва, носачите дигнаха тежкия, покрит с цветя ковчег, за да го изнесат — неговото настроение не се промени, той дори не заплака; остана му обаче това леко, учудено поклащане на главата и това почти усмихнато „куриозно!“ стана негова любима дума… Нямаше съмнение, че и Йохан Буденброк се приближаваше към своя край.

Той започна да седи безмълвен и унесен в семейния кръг; и ако някой път вземеше на колената си малката Клара, за да й попее негли някоя от своите стари, забавни песни, например „Омнибусът из града пътува…“ или „Виж мухата на стената…“, той можеше внезапно да замълчи, да заклати глава със своето „куриозно!“, сякаш сепнат в дълъг, отчасти несъзнателен размисъл, да сложи внучката на пода и да се извърне настрана.

Един ден той каза:

— Жан, assez, нали?

И тутакси из града започнаха да циркулират чисто отпечатаните и снабдени с два подписа формуляри, в които Йохан Буденброк-стари си позволяваше да извести, че напредналата му възраст го заставяла да преустанови досегашната си търговска дейност и че поради това прехвърля с днешна дата основаното през лето 1768 от покойния му баща предприятие „Йохан Буденброк“, с всички активи и пасиви и под същата фирма, на своя син и донинешен associe Йохан Буденброк, с молба, дареното му от толкова страни доверие да бъде оказвано на неговия син… с дълбоко уважение — Йохан Буденброк-стари, който занапред престава да подписва.

Но след като това известие бе разпратено, след като старецът отказваше всеки път да се отбие в кантората, неговата апатична замисленост започна да се усилва по твърде обезпокоителен начин; по това време, към средата на март, само два-три месеца след смъртта на жена му, стигаше някоя лека пролетна хрема, за да легне болен. И после една нощ настъпи часът, когато семейството се събра и край неговото легло, когато той каза на консула:

— Бъди щастлив, Жан! И винаги courage!

И на Томас:

— Помагай на баща си!

А на Кристиан:

— Стани порядъчен човек!

Сетне замълча, погледна всички и с едно последно „куриозно!“ се обърна към стената.

До последния си дъх той не бе споменал Готхолд, а на писмената покана от страна на консула да навести баща си на смъртния му одър първородният син бе отвърнал с мълчание. На следната заран обаче, рано-рано, преди още да бяха разпратени некролозите, когато консулът излезе на стълбата, за да отиде в кантората и даде необходимите нареждания, стана нещо забележително: Готхолд Буденброк, собственик на фирмата „Зигмунд Щювинг и с-ие“, търговия с памучни платове на „Брайтсщрасе“, влезе с бързи крачки в преддверието. Четиридесет и шест годишен, нисък и дебел, той имаше гъсти, пепеляворуси бакенбарди, прошарени с бели нишки. Беше късоног и носеше широк като торба панталон от груб кариран плат. Той се качи по стълбата при консула, като дигна високо веждите си под полите на сивата си шапка, но веднага пак ги сви.

— Йохан — каза той с висок, приятен глас, без да подаде ръка на брата си, — какво става?

— Той почина тази нощ! — отвърна развълнуван консулът и улови братовата ръка, която държеше дъждобран. — Той… най-добрият баща!

Готхолд сви така силно вежди, че клепките му се затвориха. И след известно мълчание каза натъртено:

— Нищо ли не се промени до края, Йохан?

Консулът пусна веднага ръката му, отстъпи дори едно стъпало назад, кръглите му хлътнали очи се проясниха и той отговори:

— Нищо.

Готхолдовите вежди се дигнаха отново към полите на шапката и очите му се насочиха напрегнато към брата.

— А какво мога да очаквам от твоята справедливост? — попита той с понижен глас.

Сега пък консулът наведе очи, но сетне, без отново да ги вдигне, направи привичното си решително движение с ръка от горе на долу и отговори тихо и твърдо:

— В тоя тежък и сериозен миг аз ти подадох ръка като брат; обаче що се отнася до търговски работи, мога да те посрещна винаги само като шеф на почтената фирма, единствен собственик на която станах днес. Ти не можеш да очакваш от мене нищо, което противоречи на задълженията, произтичащи от това мое качество; всичките ми други чувства трябва да замълчат.

Готхолд си отиде… На погребението обаче, когато множеството от роднини, познати, търговски приятели, депутации, носачи на жито, служители в канторите и работници в складовете изпълваше стаите, стълбите и коридорите, а всички наемни файтони в града стояха наредени по цялата „Менгщрасе“ — на погребението той пак дойде и създаде искрена радост на консула. Нещо повече, той доведе дори съпругата си, по баща Щювинг, и трите си вече пораснали дъщери: Фридерика и Хенриета, двете много дълги и сухи, и осемнайсетгодишната Пфифи, най-малката, която изглеждаше прекалено ниска и дебела.

Старецът бе погребан в Буденброковата семейна гробница на края на гробищната горичка вън пред Крепостната порта. И след като пастор Кьолинг от черквата „Света Богородица“, един здравеняк с едра глава и груб начин на изразяване, възхвали умерения, богоугоден живот на покойника, като го противопостави на живота на „сластолюбците, чревоугодниците и пияниците“ — така се изрази той, макар че някои хора, спомнили си дискретността на неотколе умрелия стар Вундерлих, започнаха да клатят глави, — след като свършиха тържествените обреди и формалности и седемдесетте или осемдесетте наети файтони започнаха да се връщат в града — Готхолд Буденброк помоли да придружи консула, понеже искал да поговори насаме с него. И виж ти: тук, редом с природения брат на задната седалка на високия, широк, неугледен файтон, кръстосал късите си нозе, той се показа примирен и кротък. Съзнавал все повече и повече, каза той, че консулът трябвало да действа именно така и че той самият не искал да запази лош спомен за баща си. Отказвал се от исканията си, дори вече на драго сърце, тъй като имал намерение да се оттегли от търговията и да се отдаде на почивка с наследството си и с онова, което щяло да му остане; търговията с памучни платове не му доставяла голямо удоволствие, пък и вървяла тъй слабо, че не се решавал да хвърли още повече средства в нея… „Упорството спрямо бащата не му е донесло божията благодат!“ — помисли си консулът и се изпълни с благочестиво чувство; вероятно и Готхолд мислеше същото.

Като стигнаха на „Менгщрасе“, той отиде с брата си в стаята за закуска, гдето двамата изпиха по чашка стар коняк; от дългото стоене само по фрак в пролетния въздух господата усещаха студени тръпки. После Готхолд размени няколко вежливи и сериозни думи със снаха си, помилва децата по главите и си отиде, като обеща на следващия „детски ден“ да дойде в Крьогеровата вила пред Крепостната порта. Той започна вече да ликвидира.

Глава пета

На консула му беше мъчно само за едно, именно: Че баща му не можа да доживее постъпването на работа в предприятието на най-големия си внук, станало по Великден същата година.

Томас напусна училището на шестнадесет години. В последно време той беше много пораснал и от конфирмацията си — на която пастор Кьолинг със силни изрази му беше препоръчал умереност — започна да се облича като истински господин и поради това изглеждаше още по-голям. На шията му висеше дългата златна часовникова верижка, която му бе отредил дядото и на която беше закачен медальон със семейния герб. Този герб беше меланхолен: неравномерно щриховано поле, плитко тресавище с една самотна и гола върба на брега. Още по-старият пръстен с печат и зелен камък, носен вероятно най-напред от твърде заможния шивач в Росток, беше преминал заедно с голямата библия у консула.

Приликата на Томас с дядото беше станала така голяма, както приликата на Кристиан с бащата; особено напомняха за стареца заоблената, твърда брадичка и изящно изваяният прав нос. Косите му, вчесани отстрани на път и изтеглени с две дъги от тесните, покрити с многобройни сини жилки слепоочия, бяха тъмноруси; наопаки, дългите мигли и веждите, едната от които той обичаше да повдига, бяха необикновено светли и безцветни. Движенията, говорът и усмивката му, при която се виждаха доста лошите му зъби, бяха спокойни и разумни. На работата си гледаше сериозно и с желание.

Извънредно тържествен бе денят, в който, след първата закуска, консулът го взе и заведе в канторите, за да го представи на прокуриста господин Маркус, на касиера господин Хаверман и на останалия персонал, с който той всъщност отдавна стоеше на приятелска нога. Томас седна за пръв път на въртящия се стол пред писалището си. След пладне бащата го заведе в складовете покрай Трава — „Липа“, „Дъб“, „Лъв“ и „Кит“, — гдето Томас собствено също отдавна се чувстваше като у дома си, но тук го представи вече като сътрудник.

Той се отдаде всецяло на работата, като следваше безшумното и неотстъпно усърдие на бащата, който работеше със стиснати зъби и от време на време вписваше в дневника си по някоя молитва към бога да го подкрепи, защото трябваше да се възстановят значителните средства, загубени от фирмата — това благотворно понятие — при смъртта на стареца… Много късно една вечер, седнали в стаята с пейзажите, той изложи твърде подробно на консулшата в какво положение се намират.

Беше единадесет и половина; децата и мамзел Юнгман спяха вън в стаите край коридора, понеже вторият етаж беше сега празен и се използваше само от време на време за гости. Консулшата седеше на жълтия диван до съпруга си, който с пура в уста преглеждаше борсовия бюлетин в „Градски известия“. Тя беше навела глава над някакво копринено везмо и мърдаше леко устни, като в същото време броеше с иглата една редица бодове. Отстрани, на гиздавата масичка със златни орнаменти, на един подвижен свещник, горяха шест свещи; канделабърът висеше неизползуван.

Йохан Буденброк, който лека-полека наближаваше средата на четиридесетте, през последните години явно беше се състарил. Дребните му кръгли очи изглеждаха още по-хлътнали, големият извит нос изпъкваше още по-силно, както и скулите, а пепеляворусите му, грижливо вчесани на път коси изглеждаха над слепоочията съвсем леко напудрени. Консулшата от своя страна беше вече в края на тридесетте, обаче бе запазила напълно некрасивия си, но все пак блестящ вид; матовобелият цвят на лицето й с пръснатите по него лунички не беше загубил никак свежестта си. Червеникавите й, изкусно фризирани коси бяха озарени от светлината на свещите. Като плъзна малко встрани погледа на съвсем светлосините си очи, тя каза:

— Мили Жан, бих искала да те помоля да поразмислиш върху едно, именно, дали не би било разумно да ангажираме един прислужник. Аз стигнах до това убеждение. Като си спомня за моите родители…

Консулът отпусна вестника на колената си, свали пурата от устата си и я погледна внимателно, понеже се касаеше за парични разходи.

— Да, мила и обожаема Бетси — поде той и проточи обръщението, защото трябваше да подреди възраженията си. — Прислужник ли? След смъртта на родителите ние задържахме и трите момичета, като не включвам в тях мамзел Юнгман, и ми се струва…

— Ах, Жан, къщата е толкова голяма, че просто става фатално. Казвам на Дина: „Дете мое, в задната къща страшно отдавна не е бърсан прахът“, но не ми се ще да преуморявам хората; без това толкова се бъхтят, за да бъде тук всичко спретнато и чисто… Един прислужник би бил много на сгода за поръчки и тям подобни. Можем да вземем някой порядъчен и невзискателен човек от село… Но докато не съм забравила, Жан: Луиза Мьолендорпф е решила да уволни своя Антон; видях как уверено сервира той…

— Не крия — каза консулът и се поразмърда неловко на мястото си, — че тази мисъл ми е чужда. Сега ние не ходим на гости, нито каним гости у нас…

— Така е, но въпреки това често ни идват гости, и то не по моя вина, мили Жан, макар ти да знаеш, че аз от сърце се радвам. Пристигне отдалеко някой твой търговски приятел, ти го поканиш на вечеря, той още не си е взел стая в странноприемницата и пренощува естествено у нас. После дойде някой мисионер, който остана у нас седем-осем дни… По-другата седмица очакваме пастор Матиас от Канщат… Накъсо казано, разноските са незначителни.

— Но те се трупат, Бетси! Ние плащаме на четирима души вкъщи, а ти забравяш многото мъже, които са на служба във фирмата!

— Наистина ли не можем да си позволим един прислужник? — попита усмихнато консулшата, като погледна съпруга си с наведена встрани глава. — Като се сетя за домашния персонал на моите родители…

— Твоите родители, мила Бетси… Не, трябва най-сетне да те попитам дали собствено ти е ясно нашето положение?

— Не, Жан. Право е, нямам достатъчна представа…

— Добре, ще я добиеш лесно — каза консулът.

Той се намести сгодно на дивана, метна крак върху крак, смукна от пурата си и започна да казва невъобразимо леко цифрите си, като поприсви очи:

— Кратко и ясно: на времето, преди омъжването на сестра ми, покойният ми баща е имал кръгло и чисто 900 000 марки, като, разбира се, в тая сума не влизат недвижимите имоти и ценностите на фирмата. 80 000 отидоха като зестра във Франкфурт и 100 000 за основаване фирмата на Готхолд; остават 720 000. После дойде покупката на тая къща; тя, въпреки сумата, получена от продажбата на малката ни къща на „Алфщрасе“, с поправките и набавянето на нови вещи струва цели 100 000. Остават 620 000. Изплатихме като обезщетение във Франкфурт 25 000; остават 595 000. И такова би било положението при смъртта на баща ми, ако в течение на годините всички тия разходи не бяха покрити с кръгло 200 000 марки печалба. Значи, цялото състояние възлизаше на 795 000. После отделихме на Готхолд други 100 000 и още 267 000 за Франкфурт; като приспадна още няколко хиляди марки, отредени в завещанието на татко за болницата „Свети дух“, за търговската посмъртна каса и тъй нататък, остават около 420 000, с твоята зестра — 100 000 повече. Такова е приблизително положението в кръгли суми и без оглед на всевъзможни дребни колебания в състоянието. Ние не сме невъобразимо богати, мила Бетси; а освен това трябва да се има пред вид, че предприятието биде стеснено, обаче търговските разходи останаха същите, защото формата на предприятието не позволява да намалим разноските… Можа ли да ме разбереш?

С везмото на скута и след известно колебание консулшата кимна утвърдително с глава.

— Много добре, мили Жан — каза тя, макар че не беше разбрала всичко и съвсем не проумяваше защо всички тези едри суми трябва да й попречат да си вземе прислужник.

Консулът смукна от пурата, духна дима с наведена назад глава и после продължи:

— Ти сигурно си мислиш, че когато един ден бог прибере твоите скъпи родители при себе си, можем да очакваме някоя значителна сума. Това е вярно. Обаче не бива да я слагаме прекалено непредпазливо в сметката. Знам, че баща ти е имала доста неприятни загуби, причинени, както е известно, от Юстус. Юстус е крайно мил човек, но не е добър търговец и не е виновен за някои свои неуспехи. Той понесе извънредно нежелателни загуби от неколцина клиенти, отслаби оборотния си капитал и поради това се видя заставен да вземе скъпи пари чрез спогодби с банкери; сам баща ти трябваше неколкократно да му се притече на помощ със значителни суми, за да не стане някое нещастие. Подобни работи могат да се повторят и аз се опасявам, че ще се повторят, защото… прости ми, че говоря откровено, Бетси… онова радушно безгрижие, тъй симпатично у баща ти, който няма вече нищо общо с търговията, вреди на брата ти като търговец. Разбираш ме, нали? Той не е твърде предпазлив, а донякъде прибързан и повърхностен… Инак твоите родители… и това искрено ме радва… не се лишават от нищо, водят истински господарски живот, както подобава на положението и състоянието им.

Консулшата се усмихна снизходително; известно й беше предубеждението на нейния съпруг към елегантните склонности на бащиното й семейство.

— Достатъчно — продължи той и остави угарката от пурата си в пепелницата. — Аз за себе си се осланям главно на това, че бог ще запази трудоспособността ми, та с неговата всемилостива помощ да върна имуществото на фирмата на предишната му висота… Надявам се, че сега имаш по-ясна представа, мила Бетси?

— Пълна, Жан, пълна! — побърза да отговори консулшата, защото за тая вечер се отказа от прислужника. — Но хайде да си лягаме, а? Много късно стана…

Впрочем след няколко дни, когато веднъж консулът дойде в хубаво настроение от кантората на трапезата, все пак решиха да ангажират Мьолендорпфовия Антон.

Глава шеста

— Ще изпратим Тони в пансион, и то у госпожица Вайхброт — каза консул Буденброк и го заяви така положително, че то остана решено.

Както вече мимоходом отбелязахме, Томас се вживяваше талантливо в търговията, Клара растеше бързо, а апетитът на бедната Клотилда можеше да достави радост на всекиго; но не така доволни бяха родителите от Тони и Кристиан. Що се отнасяше до втория, най-дребното беше това, че почти всеки следобед биваше заставян да пие кафе у господин Щенгел; най-сетне това се видя прекалено на консулшата и един ден тя изпрати на господин учителя една гиздава записчица, с която го помоли да я навести на „Менгщрасе“, за да си поприказват. Господин Щенгел се яви с празничната си перука, с най-високата си корава яка и жилетка, пълна с моливи, наострени като копия; той седна с консулшата в стаята с пейзажите, а Кристиан подслушваше тайно разговора от трапезарията. Отличният възпитател изложи красноречиво, макар и донякъде смутено, своите гледища, изтъкна значителната разлика между „линия“ и „черта“, спомена за хубавата зелена гора и въглищния сандък; през цялото времетраене на тая визита той употребяваше постоянно израза „вследствие на това“, който сигурно му се виждаше най-подходящ за тая изискана обстановка. След четвърт час дойде консулът, изгони Кристиан и изрази на господин Щенгел дълбокото си съжаление за това, че неговият син му създавал поводи за недоволство…

— О, не, опазил бог, господин консуле! Моля най-покорно! Ученикът Буденброк има буден ум, той е голям веселяк. И вследствие на това… Но е малко палав, ако мога да си позволя, хм… и вследствие на това…

Консулът го разведе вежливо из къщата и после господин Щенгел се сбогува. Но всичко това не беше толкова лошо.

Лошото беше, че се разчу следното: една вечер ученикът Кристиан Буденброк получи позволение да отиде с един добър приятел в градския театър, гдето представяха „Вилхелм Тел“ от Шилер. В ролята на Валтер, сина на Тел, играеше една млада дама, някоя си демоазел Майер дьо ла Гранж, известна на обществото с една своя особеност, именно: все едно дали отговаряше на ролята и или не, тя имаше обичай да носи на сцената една брилянтна брошка. Тази брошка беше несъмнено истинска, защото всички знаеха, че е подарък от младия консул Петер Дьолман, син на покойния едър търговец на дървени материали Дьолман от „Първа Валщрасе“ пред Холстенската порта. Консул Петер се числеше към господата, наричани в града „бонвивани“ — както например и Юстус Крьогер, — сиреч: неговият начин на живот беше малко разпуснат. Той беше женен, имаше дори малка дъщеря, но от дълго време беше в раздор със съпругата си и живееше напълно като ерген. Състоянието, което бе му оставил неговият баща и чиято търговия той, така да се каже, продължи, беше твърде значително; но се говореше, че въпреки това той харчел от капитала. Отиваше на закуска обикновено в „Клуба“ или в общинската изба-пивница, срещаха го всяка заран към четири часа някъде по улиците и често предприемаше търговски пътувания до Хамбург. Преди всичко обаче беше пламенен любител на театъра, не пропускаше нито едно представление и проявяваше личен интерес към изпълнителите. Демоазел Майер дьо ла Гранж беше последната от младите актриси, които през последните години той бе отличил с брилянти…

Но да се върнем на въпроса. Младата дама в ролята на Валтер Тел — тя носеше и тук брилянтната брошка — изглеждаше извънредно мила и играеше тъй трогателно, че на ученика Кристиан от дълбоко въодушевление бликнаха сълзи в очите. Нещо повече: той се реши на една постъпка, която може да се роди само от прекалено силни чувства. Именно: в една от паузите купи в отсрещната цветарница за 1 марка и 8 1/2 шилинга един букет, с който този четиринадесетгодишен хлапак с голям нос и малки хлътнали очи пое смело пътя към сцената. Тъй като никой не го спря, пред една гардеробна врата той се сблъска с госпожица Майер дьо ла Гранж, която приказваше с консул Петер Дьолман. Като видя Кристиан с букета в ръка, консулът от смях едва ли не се удари о стената, но новият бонвиван направи сериозно най-хубавия си комплимент на Валтер Тел, подаде му цветята, поклати бавно глава и каза с тон, който от искреност звучеше почти горестно:

— Колко хубаво играхте, госпожице!

— Я го виж ти тоя Кришан Буденброк! — извика консул Дьолман с разлятото си произношение.

Обаче госпожица Майер дьо ла Гранж дигна хубавите си вежди и попита:

— Син на консул Буденброк ли?

После с голямо благоволение помилва по бузата новия си почитател.

Петер Дьолман разказа за удоволствие на слушателите още същата вечер в „Клуба“ тоя факт, който с невъобразима бързина се разчу из целия град и стигна дори до ушите на училищния директор; той от своя страна го направи предмет на разговор с консул Буденброк. Как възприе консулът тая работа? Той не се разгневи, а беше просто поразен и смазан… Седеше сякаш окончателно сломен в стаята с пейзажите, когато разказа случката на жена си.

— Ето какъв е нашият син, ето как се развива…

— Боже мой, Жан, баща ти би се смял на всичко това… Разкажи го в четвъртък и на моите родители. Папа чудесно ще се забавлява.

Тук консулът кипна:

— О, да, Бетси! Убеден съм, че ще се забавлява. Ще се радва, че неговата лекомислена кръв и неговите неблагочестиви наклонности са преминали не само у Юстус, у тоя… бонвиван, а очевидно и у едного от неговите внуци…Дявол да го вземе, ти сама ме принуждаваш да говоря така! Той ходи у тая особа! Харчи парите за дребни лични разходи по тая lorette^[41]! Вярно, той не разбира нищо, но наклонността се проявява! Наклонността се проявява!…

Да, тази случка беше лоша; но консулът се ужаси още повече, когато узна, че и поведението на Тони, както казахме, не беше много добро. Наистина с течение на годините тя престана да кара бледоликия човек да подскача на един крак и не ходеше вече у кукларката; но проявяваше един все по-дързък начин да отмята глава назад и разкриваше — особено след като беше прекарала лятото извън града у майчините родители — някаква опасна склонност към високомерие и суетност.

Един ден консулът много се ядоса, като я завари да чете заедно с мамзел Юнгман „Мимили“ от Клаурен^[42]; той попрелисти томчето, не каза нищо и го заключи навеки. Малко по-късно излезе наяве, че Тони — Антония Буденброк — се разхождала съвсем сама пред градската порта с един гимназист, приятел на нейния брат. Госпожа Щут, същата, която се движеше в най-висшите кръгове, видяла двамата и веднъж, като отишла да купува някакви стари дрехи у Мьолендорпфови, подметнала, че сега и мамзел Буденброк била вече на възраст, когато… Госпожа сенаторша Мьолендорпф пък беше го разказала с весел тон на консула. Тези разходки бяха осуетени. После обаче се оказа, че мадемоазел Тони получава писъмца от същия тоя гимназист, които той оставяше в старите, изкорубени дървета непосредствено зад Крепостната порта, запълнени недостатъчно с хоросан; тя самата също оставяше там писъмца за него. Когато това излезе наяве, изглеждаше вече наложително петнадесетгодишната Тони да бъде поставена под по-строг надзор в някой пансион, а именно — в пансиона на госпожица Вайхброт, на улица „Мюленбринк“ номер 7.

Глава седма

Тереза Вайхброт беше гърбава, толкова гърбава, че едва надхвърляше височината на маса. Беше на четиридесет и една години, но тъй като никога не бе отдавала значение на външната угледност, ходеше облечена като дама на шестдесет до седемдесет години. Върху сивите й, подпълнени букли над ушите беше закрепена шапчица със зелени панделки, които се спускаха към тесните й, детски рамена, а по сиромашката й черна рокличка никога не се виждаше накит, като изключим голямата овална брошка, върху която блестеше ликът на майка й, нарисуван върху порцелан.

Дребната госпожица Вайхброт имаше умни и проницателни кафяви очи, леко извит нос и тесни устни, които тя можеше да стисне по най-решителен начин. Изобщо в невзрачната й фигура и във всички нейни движения личеше известна настойчивост, която наистина изглеждаше донякъде смешна, но безусловно вдъхваше респект. За това допринасяше във висша степен и нейният говор. Тя говореше с пъргаво, отсечено движение на долната челюст и бързо, настойчиво поклащане на главата; речта й беше точна и без диалектни примеси, ясна, положителна и с грижливо подчертаване на всяка съгласна. В произношението на гласните пък прекаляваше по особен начин, като изговаряше например не „масло“, а „мясло“ или дори „мйясло“ и наричаше упорито джавкащото си кученце не „Боби“, а „Бйоби“. И безусловно правеше впечатление, когато кажеше на някоя ученичка: „Дйете, не бйъди тйолкова глюпава!“, и при това чукнеше късо два пъти със свития си показалец по масата. А когато французойката мадемоазел Попине слагаше прекалено много захар в кафето си, госпожица Вайхброт имаше особен маниер да погледне към тавана, да заиграе — сякаш свири на пиано — с една ръка по покривката на масата и да каже: „Аз бих изсипала цялата захарница!“ — така че мадемоазел Попине ужасно се изчервяваше.

Още като малко дете — мили боже, какво ли дребосъче е била като дете! — Тереза Вайхброт сама беше се нарекла „Зеземи“ и запази тая промяна на името си; дори разрешаваше на по-добрите и по-способни ученички — все едно дали пълни пансионерки или приходящи — да я наричат така.

— Наричай ме „Зеземи“, дйете! — каза тя още първия ден на Тони Буденброк, като я целуна късо и с лек пукот по челото. — Аз обичам това име.

По-голямата й сестра пък, мадам Кетелсен, се казваше Нели. Мадам Кетелсен, на около четиридесет и осем години, беше оставена от покойния си мъж без всякакви средства за препитание в живота; тя обитаваше една малка стая в горния етаж у сестра си и сядаше на общата трапеза. Обличаше се горе-долу като Зеземи, но за разлика от нея беше извънредно висока; около мършавите китки на ръцете си носеше вълнени маншети, за да ги пази топли. Тя не беше учителка, не знаеше какво е строгост и цялото й същество беше изпълнено с безобидност и тиха отрада. Ако някоя възпитаничка на госпожица Вайхброт извършеше лудория, тя започваше да се смее добродушно и тъй сърдечно, че избиваше в жалостивост, докато Зеземи чукнеше по масата и викнеше настойчиво „Нели!“, което прозвучаваше като „Нйели“; тогава тя плахо млъкваше.

Мадам Кетелсен слушаше по-малката си сестра, допускаше да я хока като дете и работата стигна дотам, че Зеземи започна искрено да я презира. Тереза Вайхброт беше начетена, почти учена мома, заставена от сериозни дребни борби да съхрани детската си вяра, положителната си религиозност и упованието, че един ден на небето ще бъде възнаградена за трудния си и невзрачен живот на земята. Мадам Кетелсен, наопаки, беше неука, наивна и простодушна.

— Добрата Нели! — казваше Зеземи. — Боже мой, тя е истинско дете, не е изпадала никога в съмнения, никога не е водила борба; тя е щастлива…

В тия думи се криеха в еднаква мяра презрение и завист и тази черта в характера на Зеземи беше слаба, макар и простителна.

Във високия партер на червената тухлена къщица в предградието, заобиколена от угледна градина, бяха разположени учебните помещения и трапезарията, а в горния етаж и в мансардата се намираха спалните. Възпитаничките на госпожица Вайхброт не бяха много на брой, защото пансионът приемаше само по-големи момичета и обучаваше само за трите горни класа — даже и приходящи ученички; пък и Зеземи внимаваше строго в нейното учебно заведение да влизат само дъщери от неоспоримо знатни семейства. Както вече загатнахме, Тони Буденброк биде посрещната с нежност, нещо повече: за вечеря Тереза беше приготвила „владишко“ — червен, сладък пунш, който се пиеше студен и който тя умееше да вари майсторски.

— Още малко влядишко? — питаше тя със сърдечно поклащане на главата и това звучеше тъй апетитно, че никой не можеше да откаже.

Госпожица Вайхброт седеше на две корави възглавници, премествани от дивана, на горния край на трапезата и ръководеше енергично и зорко храненето, изопваше като струна уродливото си телце, чукаше предупредително по масата, викаше „Нйели!“ и „Бйоби!“ и унизяваше с един поглед мадемоазел Попине, ако същата понечеше да обсеби всичкия желиран сос от студеното телешко печено.

На Тони отредиха място между две други пансионерки — между Армгарда фон Шилинг, руса и едра чифликчийска дъщеря от Мекленбург, и Герда Арнолдсен, която живееше в Амстердам, имаше елегантна и странна осанка, тежки, тъмночервени коси, приближени едно към друго кафяви очи и бяло, красиво, малко надменно лице. Насреща й бърбореше французойката, която приличаше на негърка и носеше огромни златни обици. На долния край на масата седеше с възкисела усмивка мършавата англичанка мис Браун, която също живееше в пансиона.

Сприятелиха се бързо с помощта на Зеземиното „влядишко“. Мадемоазел Попине разказа, че през последната нощ пак имала кошмари… All, quel horreur!^[43] В такива случаи тя обикновено викаше тъй силно: „Бомощ, бомощ! Крадеци, крадеци!“, че всички наскачваха от леглата. После се оказа, че Герда Арнолдсен не свирела пиано като другите, а цигулка и че баща й — майка й не била вече жива — обещал да й купи истински страдивариус. Тони не беше музикална; немузикални бяха повечето от Буденброкови и всички Крьогерови. Тя не можеше дори да различи хоралите, свирени в църквата „Света Богородица“. „Ах, органът в Nieuwe Kerk^[44] в Амстердам имал просто vox humana, човешки глас, с великолепен тембър!“

Армгарда фон Шилинг разказа за кравите в техния чифлик.

Тази Армгарда още от първия миг направи най-силно впечатление на Тони, защото беше първото дворянско момиче, с което тя влизаше в допир. Какво щастие да се казваш фон Шилинг! Нейните родители бяха собственици на най-хубавата стара къща в града и майчините й родители бяха знатни хора; но все пак те се казваха съвсем просто „Буденброк“ и „Крьогер“ и за това трябваше крайно да се съжалява. Внучката на знатния Лебрехт Крьогер пламтеше от възхита към дворянството на Армгарда и понякога тайно си мислеше, че всъщност това разкошно „фон“ би подхождало много повече на нея самата — защото, боже мой, Армгарда не умееше дори да цени щастието си! Тя се въртеше из къщата с дебелата си плитка, добродушни сини очи и провлечено мекленбургско произношение и съвсем не мислеше за това; не беше никак изящна, нямаше никакви претенции, никакъв усет за изящество. Тази дума „изящество“ бе заседнала удивително здраво в главичката на Тони и тя я прилагаше с настойчива почтителност спрямо Герда Арнолдсен.

Герда беше донякъде странна, издаваше нещо непознато и чуждоземно; въпреки възраженията на Зеземи тя обичаше да фризира малко очебийно разкошните си червени коси. Мнозина намираха също, че било нелепо да свири на цигулка — а трябва да отбележим, че „нелепо“ беше твърде суров, осъдителен израз. Обаче всеки трябваше да се съгласи с Тони, че Герда Арнолдсен беше изящно момиче. Снагата й, развита напълно за тая й възраст, привичките й, притежаваните вещи — всичко беше изящно; например парижките тоалетни принадлежности от слонова кост, ценени особено от Тони, тъй като и у тях вкъщи имаше всевъзможни предмети, които родителите или прародителите й бяха донесли от Париж и им придаваха голяма стойност.

Трите млади девойки сключиха веднага приятелски съюз, защото бяха в един и същи клас и обитаваха заедно най-голямата спалня в горния етаж. Колко забавни и приятни бяха часовете след десет, когато си лягаха и бъбреха, докато се събличаха — разбира се, полугласно, защото в съседната стая мадемоазел Попине започваше да сънува крадци; тя спеше заедно с малката хамбургчанка Ева Еверс, чийто баща, любител на изкуството и колекционер, беше се преселил в Мюнхен.

Кафявите раирани транспаранти бяха спуснати, на масата гореше ниската лампа с червен абажур, стаята бе изпълнена с лекото ухание на теменуги и чисто бельо, а така също със спокойното, стаено настроение на умора, безгрижие и мечтание.

— Боже мой — каза Армгарда, седнала полусъблечена на края на леглото си, — колко леко говори доктор Нойман! Влиза в класа, застава до масата и започва да говори за Расин…

— Има хубаво, високо чело — забеляза Герда, която е застанала пред огледалото между двата прозореца и вчесва косите си под светлината на две свещи.

— Да — казва бързо Армгарда.

— И ти заприказва за него само защото искаше да чуеш това, Армгарда! Гледаш го непрекъснато със сините си очи така, като че ли…

— Любиш ли го? — попита Тони. — Връзката на обувката ми просто не ще да се развърже… Герда, моля ти се! Така! Е, обичаш ли го, Армгарда? Ами че омъжи се за него! Той е много добра партия, ще стане гимназиален учител.

— Боже, ама че сте гадни! Та аз съвсем не го обичам. И сигурно няма да се омъжа за учител, а за чифликчия…

— За дворянин ли?

Тони изпусна чорапа, който държеше в ръка, и се вгледа замислено в лицето на Армгарда.

— Още не знам, но той трябва да притежава голямо имение… Ах, деца, как се радвам вече! Ще ставам в пет часа сутринта и ще шетам из стопанството…

Тя се зави с одеялото и се загледа мечтателно в тавана.

— Пред духовния й взор се мяркат петстотин крави — рече Герда и погледна през огледалото приятелката си.

Тони още не беше се съблякла, но отпусна предварително глава върху възглавницата, сплете ръце под тила и също се загледа умислено в тавана.

— Аз, разбира се, ще се омъжа за търговец — каза тя. — Той ще трябва да има много-много пари, за да можем да се наредим изящно. Дължа това на семейството си и на фирмата — добави тя сериозно. — Да, ще видите, че така ще стане.

Герда беше свършила нощната си фризура и сега миеше широките си, бели зъби, като си служеше с ръчното огледало от слонова кост.

— Аз по всяка вероятност няма да се омъжа — каза тя донякъде затруднено, понеже й пречеше ментовият прах. — Не виждам защо трябва да се омъжа. Нямам никакво желание. Ще се прибера в Амстердам и ще свирим дуети с папа, а после ще живея при омъжената си сестра.

— Жалко! — извика живо Тони. — Наистина жалко, Герда! Ти би трябвало да се омъжиш тук и да останеш завинаги тук… Слушай, ти би могла да се омъжиш например за някого от братята ми…

— За тоя с големия нос ли? — попита Герда и се прозя с лека, изящна и нехайна въздишка, като закри устата си с ръчното огледало.

— Или за другия, безразлично… Господи, как ще се наредите! Ще възложите тая работа на Якобс от „Фишщрасе“, той има изискан вкус. Аз ще ви навестявам всеки ден…

Но в тоя миг се чу гласът на мадемоазел Попине:

— Ah, voyons, mesdames! Лягайте вече, s’il vous plait^[45]! Тази вечер едва ли ще успеете да се омъжите!

Неделните дни и ваканциите обаче Тони прекарваше на „Менгщрасе“ или извън града у родителите на майка си. Какво щастие, ако на Великден времето беше хубаво и можеха да дирят шарените яйца и марципановите зайчета из огромната Крьогерова градина! Каква хубава ваканция край морето, когато живееха в курортния хотел, хранеха се table d’hote^[46], къпеха се и яздеха магарета! През последните години, когато консулът направеше хубави сделки, предприемаха и по-далечни пътешествия. Но преди всичко — каква Коледа с подаръци на три места: у дома, у дядо и баба и у Зеземи, гдето тази вечер „владишкото“ се лееше като река… Но все пак най-прекрасен беше Бъдни вечер у дома, защото консулът държеше на това, светият Христов празник да бъде посрещнат благоговейно с блясък и хубаво настроение. Когато се съберяха сериозно-тържествени в стаята с пейзажите, а прислужниците и разни стари и бедни хора, на които консулът стисваше синьо-червените ръце, се тълпяха в колонната зала… когато някъде вън екваше песен, подета от четири момчета — хористи в църквата „Света Богородица“, — тогава беше тъй тържествено, че човек просто усещаше сърцебиене! После, докато през пролуката на високата бяла двукрила врата проникваше уханието на елхата, консулшата прочиташе бавно коледния откъс от старата семейна библия с грамадни букви. И след като вън секнеше втората песен, всички запяваха „О, коледна елха“ и тръгваха в тържествено шествие през колонната зала за трапезарията — оная просторна зала със статуите до тапетите, гдето окиченото с бели кринове коледно дърво се издигаше разискрено, сияйно и уханно чак до тавана, а масата с подаръци стигаше от прозорците до вратата. Вън по замръзналия сняг на улицата свиреха на латерни италиански музиканти, а откъм пазарния площад долиташе глъчката на коледните продавачи и купувачи. С изключение на малката Клара децата също вземаха участие в късната вечеря в колонната зала, на която имаше в невиждани количества шарани и пълнени пуяци…

Тук трябва да споменем, че през тая година Тони Буденброк посети два мекленбургски чифлика. Тя прекара две-три летни седмици с приятелката си Армгарда в имението на господин фон Шилинг, разположено срещу Травемюнде на брега отвъд залива. А друг път замина с братовчедката си Тилда там, гдето беше инспектор господин Бернард Буденброк. Това имение се наричаше „Немилост“ и не носеше нито пара доход; но като място за почивка през ваканцията все пак не беше лошо.

Така минаваха годините и, общо взето, Тони прекара младините си честито.

Глава първа

Едно юлско следпладне, малко след пет часа, седяха пред „Портала“ в градината, гдето бяха пили кафето си. Вътре в белосаното помещение на градинската къща с високото стенно огледало, по стъклото на което бяха нарисувани птици в полет, и с двете лакирани двукрили врати в дъното, които в действителност не бяха врати и ръчките им също бяха нарисувани — там вътре въздухът беше много топъл и застоял, затова бяха изнесли вън леките мебели, изработени от чворесто байцвано дърво.

Консулът, съпругата му, Тони, Том и Клотилда седяха в дъга край кръглата покрита маса, по която блестеше употребеният вече сервиз, докато Кристиан, седнал малко настрана, заучаваше със злочесто изражение на лицето втората реч на Цицерон против Катилина. Консулът беше зает с пурата си и с „Известия“. Консулшата бе отпуснала коприненото везмо в скута си и наблюдаваше усмихнато малката Клара, която с Ида Юнгман търсеше теменужки из тревата, защото понякога там имаше теменужки. Тони беше подпряла глава на двете си ръце и четеше унесено „Серапионови братя“ от Хофман, а Том много предпазливо я гъделичкаше по шията с една сламчица; тя обаче от благоразумие се преструваше, че не усеща нищо. Клотилда, мършава и с възстаро изражение на лицето, облечена в пъстрата си басмена рокля, четеше един разказ под наслов „Сляпа, глуха, няма и въпреки това — щастлива“; междувременно огребваше бисквитените остатъци по покривката на масата, след това вдигаше купчината с петте си тръста и внимателно я изсипваше в устата си.

Небето, на което неподвижно стояха няколко бели облака, започна бавно да бледнее. Градинката със симетрично разположени алеи и лехи се разстилаше пъстра и чиста, озарена от следобедното слънце. Сегиз-тогиз се носеше уханието на резедите, засадени по окрайнината на лехите.

— Е, Том — каза благоразположено консулът и извади пурата от устата си, — въпросът с ръжта за „Ван Хенкдем и с-ие“, по който ти приказвах, вече се нарежда.

— Колко дава? — попита заинтересован Томас и престана да мъчи Тони.

— Шестдесет талера за хиляда кила… Не е лошо, нали?

— Отлично!

Том разбираше, че тази сделка беше много добра.

— Тони, държането ти не е comme il taut^[47] — забеляза консулшата и Тони, без да дига очи от книгата, свали единия лакът от масата.

— Какво от това — рече Том. — Да седи, както ще, тя завинаги ще си остане Тони Буденброк. Тилда и тя безспорно са най-красивите в семейството.

Клотилда щеше да припадне от почуда.

— Боже! Том?… — рече тя и беше непонятно колко дълго време можеше да проточи тия три къси срички.

Тони понесе мълчаливо закачката, защото Том я превъзхождаше и тя не можеше да му стори нищо; той веднага щеше да намери отговор и да накара всички да й се смеят. Ето защо тя само разтвори широко ноздри, пое силно въздух и сви рамене. Но когато консулшата заговори за предстоящия бал у консул Хунеус и спомена нещо за нови лачени обувки, Тони свали и другия лакът от масата и прояви жив интерес към тоя въпрос.

— Вие приказвате ли, приказвате — извика жаловито Кристиан, — а този урок е страшно мъчен! По-добре щеше да бъде и аз да стана търговец!…

— Да, на тебе всеки ден ти се иска нещо друго — рече Том.

Точно в тоя миг в двора влезе Антон; носеше визитна картичка на чаения поднос и всички в очакване устремиха очи към него.

— Грюнлих, агент — прочете консулът. — От Хамбург. Приятен човек, син на пастор, ползува се с добро ние в обществото. Аз правя сделки с него. Имаме да уреждаме един въпрос… Антон, кажи на господина да заповяда! Нямаш нищо против, нали, Бетси?

През градината дойде с доста къси крачки и малко протегната напред глава среден на ръст мъж на около тридесет и две години; носеше зеленожълт, вълнест, дългопол жакет и сиви плетени ръкавици, шапката и бастуна държеше в една ръка. Лицето му под светлорусите поопадали коси беше розово и усмихнато, но край едната ноздра се виждаше едра брадавица. Брадичката и горната му устна бяха гладко обръснати, а ярко-златожълтите му бакенбарди, по английската мода, бяха дълги и увиснали надолу. Още отдалеко той направи почтително-покорен жест с голямата си светлосива шапка, приближи се с една последна, твърде широка крачка и описа полукръг с горната половина на тялото си, като по тоя начин се поклони на всички.

— Аз преча, като влизам в един семеен кръг — каза той с мек глас и изискана сдържаност. — Някои са взели полезни книги, други беседват… Моля да ми простите!

— Добре дошли, драги господин Грюнлих! — каза консулът, който беше станал от мястото си, както сториха и двамата му синове, и стисна ръка на госта. — Радвам се, че мога да ви поздравя и вън от кантората, сред семейството си. Господин Грюнлих, мой добър търговски приятел, Бетси… Дъщеря ми Антония… Племенницата ми Клотилда… Томас познавате вече… Ето и втория ми син, Кристиан, гимназист.

Господин Грюнлих отговори повторно с поклон на всяко назовано име.

— Както казах — продължи той, — нямам намерение да играя роля на натрапник… Дойдох по търговски работи. И ако смея да помоля господин консула да се поразходим из градината…

Консулшата отговори:

— Ще ни засвидетелствате любезността си, ако не заговорите веднага с мъжа ми по търговски работи и се задоволите за известно време с нашата среда. Седнете!

— Хиляди благодарности — каза развълнуван господин Грюнлих.

Той седна на края на стола, донесен от Том, после се намести удобно, сложи шапката и бастуна на коленете си, поглади с ръка единия си бакенбард и се поизкашля: това покашляне прозвуча горе-долу като „хъ-ъ-м!“ Всичкото пък направи впечатление, като че той искаше да каже: „Това беше уводът. Ами сега?“

Консулшата откри главната част на разговора.

— В Хамбург ли живеете? — попита тя, като понаведе глава встрани и остави на мира ръкоделието в скута си.

— Да, госпожо консулша — отговори господин Грюнлих с нов поклон. — Местожителството ми е в Хамбург, но често пътувам. Много съм зает, търговията ми е извънредно оживена… хъ-ъ-м, да, мога да твърдя това.

Консулшата дигна вежди и пораздвижи устата си, сякаш казваше с почтително натъртване: „Тъй ли?“

— Неуморната дейност е за мене условие за живот — добави господин Грюнлих, полуобърнат към консула, и се покашля отново, като забеляза погледа, който госпожица Антония беше спряла върху него; този поглед беше студен и изпитателен, поглед, с какъвто млади девойки измерват непознати млади господа и изражението на който изглежда всеки миг готово да премине в презрение.

— Ние имаме роднини в Хамбург — забеляза Тони само за да каже нещо.

— Дюшанови — поясни консулът, — семейството на покойната ми майка.

— О, напълно ориентиран съм! — побърза да отговори господин Грюнлих. — Имам честта да познавам малко господата. Всички те са отлични хора, хора със сърце и дух… хъ-ъ-м. Действително светът би бил по-добър, ако във всички семейства царуваше такъв дух, както в тяхното. Там намираме вяра в бога, добросърдечие, съкровено благочестие, накъсо: истинското християнство, което е мой идеал. А с това тези госпожи и господа свързват благородна общителност, изящество, блестяща елегантност, госпожо консулша, която мене лично винаги ме е очаровала!

Тони си помисли: „Откъде ли познава родителите ми? Казва им неща, които те обичат да слушат…“

А консулът каза одобрително:

— Този двустранен вкус говори добре за всеки мъж.

Консулшата пък не можа да се сдържи да не подаде ръка на госта, като изви сърдечно и широко дланта, така че златната й гривна издаде лек звън.

— Вие мислите точно като мене, драги господин Грюнлих! — каза тя.

Господин Грюнлих направи нов поклон, седна, поглади бакенбарда си и се покашля, като че искаше да каже: „Да продължим!“

Консулшата каза няколко думи за ония майски дни през четиридесет и втора година, тъй страхотни за родния град на господин Грюнлих.

— Наистина — забеляза господин Грюнлих, — тежко нещастие, печално бедствие беше този пожар. Щети за сто тридесет и пет милиона, да, изчислени са приблизително точно. Впрочем аз лично дължа голяма благодарност на провидението…не бях ни най-малко засегнат. Пожарът се развихри главно в енориите Свети Петър и Николай… Градината ви е прекрасна — прекъсна се той, като с благодарност взе пура от консула, — но необичайно голяма за домашна градина! И какви пъстри цветя… О, господи, не крия слабостта си към цветята и към природата изобщо! Онези полски макове там гиздят неизказано.

Господин Грюнлих похвали достолепното разположение на къщата, похвали изобщо целия град, похвали също пурите на консула и намери да каже за всекиго по две-три любезни думи.

— Мога ли да си позволя да попитам какво четете, госпожице Антония? — попита той усмихнат.

Кой знае по каква причина, Тони внезапно сви вежди и отговори, без да погледне господин Грюнлих:

— „Серапинови братя“ от Хофман.

— Действително този писател даде забележителни творби — забеляза той. — Но моля за прошка… забравих името на втория ви господин син, госпожо консулша.

— Кристиан.

— Хубаво име! Обичам, ако ми позволите да кажа — и господин Грюнлих отново се обърна към домовладиката, — всички ония имена, които сами по себе си ни дават да разберем, че този, който ги носи, е християнин. Доколкото зная, името Йохан е наследствено във вашето семейство… кой не би се сетил веднага за Йоан, любимия Исусов ученик! Аз например, ако мога да си позволя тая забележка — продължи той красноречиво, — се казвам като повечето от моите прадеди Бендикс… име, което трябва да се вземе като простонародно умалително от Бенедикт. А какво четете вие, господин Буденброк? Ах, Цицерон! Трудно четиво са произведенията на тоя велик римски оратор. Quous que tandem Catilina^[48]… Хъ-ъ-м, да, аз може още не съм забравил окончателно латинския!

Консулът каза:

— За разлика от моя покоен баща аз винаги съм възразявал против това непрекъснато занимаване на младите умове с гръцки и латински език. Има толкова много сериозни и важни неща, необходими при подготовката им за практическия живот…

— Вие изказахте моето мнение, господин консуле — побърза да отговори господин Грюнлих, — преди аз да успея да го облека в думи! Трудно и както забравих да добавя, не неуязвимо четиво. Като оставям настрана всичко друго, спомням си няколко направо непристойни места в тия речи…

Когато настъпи пауза, Тони си помисли: „Сега е мой ред“. Защото господин Грюнлих спря погледа си върху нея. Наистина беше неин ред. Господин Грюнлих внезапно се надигна малко от стола си, направи късо, напрегнато и все пак елегантно движение с ръка към страната на консулшата и прошепна поривисто:

— Моля ви, госпожо консулша, обърнете внимание!… Заклевам ви, госпожице — прекъсна се той високо, като че Тони трябваше да разбере само това, — останете още един момент в това положение!… Обърнете внимание — продължи той отново с шепот — как слънцето трепка в косите на дъщеря ви! Никога в живота си не съм виждал по-хубави коси! — станал изведнъж сериозен от възторг, каза той някъде във въздуха, като че говореше на бога или на сърцето си.

Консулшата се усмихна благосклонно, а консулът каза:

— Не пускайте мухи в главата на момичето!

Тони повторно сви мълчаливо вежди. Няколко минути след това господин Грюнлих стана.

— Няма да ви досаждам повече, ей богу, не, госпожо консулша! Няма да ви досаждам повече! Аз дойдох по търговски работи… но кой би могъл да устои… А сега работата зове! Ако смея да помоля господин консула…

— Не е нужно да ви уверявам — каза консулшата — колко много ще се радвам, ако докато продължава вашият престой в тоя град, бихте се задоволили с нашия дом…

За един миг господин Грюнлих онемя от признателност.

— Задължен съм ви от цялата си душа, госпожо консулша! — каза той с умилно изражение. — Но не бива да злоупотребявам с вашата любезност. Аз обитавам две-три стаи в странноприемница „Град Хамбург“…

„Две-три стаи!“ — помисли си консулшата и точно това искаше господин Грюнлих да си помисли тя.

— На всеки случай — заключи тя, като повторно със сърдечно движение му подаде ръка — надявам се, че днес се видяхме не за последен път.

Господин Грюнлих целуна ръка на консулшата, почака един миг да му подаде ръка и Антония, която обаче не стана, описа полукръг с горната половина на тялото си, отстъпи широка крачка назад, поклони се повторно, после сложи със замах сивата си шапка, като отметна назад глава, и тръгна редом с консула…

— Приятен човек! — повтори консулът, като се върна при семейството и седна отново на мястото си.

— Намирам, че е глуповат — позволи си да забележи Тони, и то натъртено.

— Тони! Боже господи! Как съдиш! — извика консулшата донякъде възмутена. — Такъв благочестив момък!

— Такъв добре възпитан и общителен човек! — допълни консулът. — Не знаеш какво приказваш.

Случваше се понякога от вежливост родителите да разменят по тоя начин становищата си; тогава бяха още по-сигурни в единодушието си.

Кристиан набърчи големия си нос и каза:

— С каква важност говори само!… „Други беседват.“ Та ние изобщо не беседвахме! „Онези полски макове там гиздят неизказано.“ Понякога има вид, като че говори високо на себе си. „Аз преча… моля да ми простите!… Никога в живота си не съм виждал по-хубави коси!…“

И Кристиан имитира така сполучливо господин Грюнлих, че дори консулът неволно се разсмя.

— Да, придава си прекалена важност! — поде отново Тони. — Говореше непрекъснато за себе си. Търговията му била оживена, той обичал природата, той предпочитал тия или ония имена, той се казвал Бендикс… Бих искала някой да ми каже какво ни засяга това… Той приказва всички тия неща само за да се изтъква! — извика тя внезапно яростно. — Той ти говореше, мамо, и на тебе, папа, само онова, което вам е приятно да слушате, за да ви поласкае!

— Това не е укорително, Тони! — каза строго консулът. — Когато човек се намира в чужда среда, той се показва от най-добрата си страна, подбира думите си и се стреми да бъде харесан… ясно…

— Аз намирам, че е добър човек — каза кратко и проточено Клотилда, макар че тя беше единственото лице, на което господин Грюнлих не обърна ни най-малко внимание.

Томас се въздържа да каже мнението си.

— Достатъчно! — заключи консулът. — Той е добър християнин, способен, деятелен и високо образован човек. И ти, Тони, вече голямо момиче на осемнадесет или в най-близко време на деветнадесет години, към което той се отнесе тъй вежливо и галантно, би трябвало да обуздаваш склонността си да хвърляш укори. Всички сме хора, всички имаме слабости; а ти, прости ми, наистина си последната, която би имала право да замеря с камък… Том, на работа!

Тони промълви на себе си:

— Златожълти бакенбарди!

И сви вежди, както бе направила няколко пъти вече.

Глава втора

— Искрено се натъжих, че не ви заварих, госпожице! — каза след няколко дни господин Грюнлих на ъгъла на „Брайте“ и „Менгщрасе“, гдето случайно срещна Тони, която се прибираше у дома — Позволих си да навестя госпожа майка ви, за да й засвидетелствам почитанията си, и изпитах болка, като видях, че ви няма… Но сега съм възхитен, че все пак ви срещам!

Госпожица Буденброк се спря, тъй като господин Грюнлих заговори, ала очите й, които внезапно потъмняха и се попритвориха, не се дигнаха по-високо от гърдите на господин Грюнлих, а на устата й се появи онази подигравателна и крайно безжалостна усмивка, с която млада девойка измерва и отблъсва някой мъж… Устните й се раздвижиха. Какво да отговори? О, трябваше да каже някоя дума, която да отбие, да унищожи веднъж завинаги тоя Бендикс Грюнлих… но тази дума трябваше да бъде находчива, остроумна, убедителна, рязка, за да може едновременно да го нарани и да му вдъхне уважение.

— Това не почива на взаимност! — каза тя, все още спряла поглед върху гърдите на господин Грюнлих.

И след като запрати тая тънка отровна стрела, тя го заряза, отметна глава назад и си тръгна, поруменяла от гордост за саркастичното си красноречие. Когато се прибра вкъщи, узна, че господин Грюнлих е поканен за следния неделен ден на телешко печено.

И той дойде. Дойде в един съвсем моден, но изящен камбановиден и надиплен сюртук, който му придаваше известна сериозност и солидност; обаче розовото му лице беше усмихнато, оределите му коси грижливо вчесани на път, а бакенбардите му фризирани и напарфюмирани. Той яде рагу от миди, супа от сушени зеленчуци, печен калкан, телешко печено с картофи със сметана и карфиол, пудинг с вишнов ликьор и ръжен хляб с рокфорско сирене; намираше за всяко ястие нова похвала и умееше да я поднесе деликатно. Например дигаше десертната си лъжичка, поглаждаше някоя статуя на гоблена и казваше гласно сам на себе си:

— Бог ще ми прости, не мога другояче! Изядох голям къс, но този пудинг е тъй извънмерно разкошно приготвен, че трябва да помоля добрата домакиня за още едно късче!

След това смигваше дяволито на консулшата.

Той разговаря с консула за търговия и политика, при което даде израз на сериозни и здрави принципи; побеседва с консулшата за театър, приеми и тоалети; намери също любезни думи за Том, Кристиан и бедната Клотилда, дори за малката Клара и мамзел Юнгман… Тони седеше мълчаливо и той от своя страна не предприе нищо, за да се сближи с нея, а само сегиз-тогиз я гледаше с наклонена встрани глава и поглед, в който се криеше както огорчение, така и насърчение.

Когато се сбогува тази вечер, той беше засилил впечатлението, направено при първото му посещение.

— Съвършено възпитан човек! — каза консулшата.

— Човек благочестив и достоен за уважение! — каза консулът.

Сега Кристиан можеше да имитира още по-хубаво движенията и речта му, а Тони се навъси мрачно и каза веднага лека нощ, защото смътно предугаждаше, че не за последен път е видяла тоя господин, който с такава необикновена бързина беше покорил сърцата на нейните родители.

И действително един следобед, като се върна вкъщи от някаква моминска домашна забава, тя завари господин Грюнлих загнезден в стаята с пейзажите; той четеше гласно на консулшата от романа на Валтер Скот „Уевърлей“, и то с образцово произношение, понеже, както ги осведоми той, оживената му търговия често го заставяла да пътува из Англия. Тони седна настрана с друга книга и господин Грюнлих я попита с мек глас:

— Навярно това, което чета, не е по вкуса ви, госпожице?

Тя отметна глава назад и отвърна твърде остро и саркастично нещо като:

— Ни най-малко!

Но той не се смути, а започна отново да разказва за своите твърде рано умрели родители, главно за баща си, който бил проповедник, пастор, крайно благочестив и същевременно във висша степен светски човек…

После господин Грюнлих замина за Хамбург, но Тони не присъства на прощалната му визита.

— Ида! — каза тя на мамзел Юнгман, която й беше доверена приятелка. — Онзи човек си е заминал!

Но Ида Юнгман отговори:

— Ще видиш, дете…

След една седмица в стаята за закуска се разигра следната сцена: в девет часа Тони слезе и се учуди, като завари баща си на масата до майка й. Тя поднесе чело за целувка, седна свежа, гладна и със зачервени от съня очи на мястото си и си взе захар, масло и зелено сирене с растителни подправки.

— Чудесно, папа! Да заваря и тебе веднъж на масата! — каза тя, като хвана със салфетката горещото яйце и го разчупи с лъжичката.

— Почаках днес нашата сънливка — каза консулът, който пушеше пура и непрекъснато удряше леко по масата със сгънатия вестник.

Консулшата от своя страна довърши бавно, с грациозни движения закуската си и после се облегна назад на дивана.

— Тилда вече шета в кухнята — продължи многозначително консулът — и аз също щях да бъда на работа, ако майка ти и аз не трябваше да поговорим с дъщеричката си по един сериозен въпрос.

Тони, чиято уста беше пълна с хляб и масло, погледна баща си, сетне и майка си с някаква смесица от любопитство и уплаха на лицето.

— Яж първо, детето ми! — каза консулшата.

Но въпреки това Тони остави ножа на масата и извика:

— Моля, папа, кажи го веднага!

Консулът, който не преставаше да играе с вестника, повтори:

— Яж спокойно!

Докато мълчаливо и без апетит пиеше кафето и ядеше хляба си с яйцето и зеленото сирене, Тони започна да се досеща за какво се касаеше. Утринната свежест изчезна от лицето й, то попребледня; тя се отказа от меда и скоро заяви с тих глас, че е свършила.

— Мило дете — каза консулът, след като бе помълчал още един миг, — въпросът, по който искаме да поприказваме с тебе, стои в това писмо. — И сега наместо с вестника той зачука по масата с един голям синкав плик. — Ще бъда кратък: господин Бендикс Грюнлих, когото всички ние опознахме като честен и любезен човек, ми пише, че през време на престоя си тук се привързал дълбоко към дъщеря ни и моли официално за ръката й. Какво мисли по тоя въпрос нашето добро дете?

Тони седеше облегната назад на стола си с наведена глава, а дясната й ръка въртеше бавно сребърната халка на салфетката. Но изведнъж тя отвори очи, очи, които бяха съвсем потъмнели и пълни със сълзи. И промълви с угнетен глас:

— Какво иска този човек от мен? Какво съм му сторила?

След това избухна в плач.

Консулът хвърли един поглед към жена си и загледа посмутен празната си чаша.

— Мила Тони — каза кротко консулшата, — защо е това echauffement^[49]? Ти можеш да бъдеш уверена, нали, че твоите родители ти мислят само доброто и че не могат да те посъветват да отблъснеш житейското положение, което ти се предлага. Виж, аз съм съгласна, че ти още не питаеш някакви решителни чувства към господин Грюнлих, но това ще дойде с времето, уверявам те, ще дойде… На толкова младо момиче, каквото си ти, никога не е ясно какво собствено иска… Умът и сърцето са еднакво объркани… На сърцето трябва да се даде време, а умът да се държи разкрит за внушенията на опитни хора, които планомерно се грижат за нашето щастие…

— Аз не зная нищо за него — промълви Тони безутешно и притисна очите си с малката, бяла батистена салфетка, по която имаше петна от яйцето. — Зная само, че има златожълти бакенбарди и оживена търговия…

Горната й устна трепереше в плача и правеше неизказано трогателно впечатление.

Обзет от внезапна нежност, консулът бутна стола си към нея и усмихнато помилва косите й.

— Моя малка Тони — каза той, — та и какво ли би могла да знаеш за него? Ти си дете, виждаш ли, и не би знаела нещо повече за него дори ако той бе поживял тук не един месец, а цяла година… Ти си малко момиче, което още няма очи за света и трябва да се осланя на опита на други хора, които му мислят доброто…

— Не разбирам… не разбирам… — захлипа безпаметно Тони и мушна като котенце главата си под милващата ръка. — Той идва тук… казва на всички по нещо приятно… пак си заминава… и пише, че ме… не разбирам… как се решава… какво съм му сторила?!…

Консулът пак се усмихна.

— Това ти каза вече, Тони, и тъкмо то разкрива твоето детско объркване. Дъщеричката ми съвсем не бива да мисли, че ще я насилвам или измъчвам… Всичко това може да бъде обмислено спокойно, трябва да бъде обмислено спокойно, защото е нещо сериозно. Така и ще отговоря на първо време на господин Грюнлих и нито ще отблъсна молбата му, нито ще дам съгласието си… Има да се обмислят много работи… Така… виждаш ли? Решено! Сега папа ще отиде да си гледа работата… Adieu, Бетси.

— Довиждане, мили Жан.

Като остана насаме с дъщеря си, която седеше неподвижно и с наведена глава на мястото си, консулшата каза:

— Все пак вземи си и малко мед, Тони. Човек трябва да яде достатъчно…

Сълзите на Тони постепенно пресъхнаха. Главата й беше пламнала и пълна с мисли. Господи, какво нещо! Наистина тя знаеше, че един ден ще стане жена на търговец, ще сключи добър и изгоден брак, както подобава на достойнството на семейството и фирмата… Ала ето че й се случи внезапно и за пръв път някой да я поиска действително и напълно сериозно за жена. Какво поведение да държи? За нея, Тони Буденброк, изведнъж се отнасяха всички ония страшно важни изрази, които тя досега само беше чела: за нейното „да“, за „ръката“ й… „за цял живот“… Господи, какво съвършено ново положение из един път!

— А ти, мамо? — каза тя. — Значи, ти също ме съветваш да… дам дума? — Тя се подвоуми за миг пред това „дам дума“, защото й се стори прекалено високопарно и стеснително; после за пръв път в живота си го изрече с достойнство. Позасрами се от първоначалното си безпаметство. И сега, както преди десетина минути, не й се струваше по-малко безразсъдно да се омъжи за господин Грюнлих, обаче важността на положението й започна да я изпълва със задоволство.

Консулшата каза:

— Да те съветвам ли, детето ми? Мигар баща ти те посъветва? Той не те посъветва да откажеш, това беше всичко. Би било безотговорно както от негова, така и от моя страна, ако направехме това. Предложеният брак, мила Тони, е точно онова, което се нарича добра партия… Ще отидеш в Хамбург, ще живееш в прекрасни условия и на широка нога…

Тони седеше неподвижно. Изведнъж й се мярна нещо като копринени завеси на врати, каквито беше виждала в салона на майчините родители. Дали като мадам Грюнлих сутрин ще пие шоколад? Беше непристойно да пита.

— Както каза баща ти, имаш време да поразмислиш — продължи консулшата. — Обаче според нас ти трябва да имаш пред вид, че не всеки ден се явява такава възможност да станеш щастлива и че тази женитба е точно това, което ти предписват дългът и предназначението. Да, детето ми, трябва да ти напомня и това. Ти самата знаеш много добре, че пътят, който ти се открива днес, ти е предначертан.

— Да — каза замислено Тони, — така е.

Тя съзнаваше задълженията си към семейството и фирмата и се гордееше с тия задължения. Тя, Антония Буденброк, пред която носачът Матисен сваляше дълбоко мъхестия си цилиндър, тя, дъщерята на консул Буденброк, която се движеше из града като малка владетелка, беше проникната от историята на тяхното семейство. Та дори още шивачът в Росток „имал много пари“ и оттогава насам те бяха се издигали все по-блестящо. Тя беше призвана да засили по свой начин блясъка на семейството и фирмата „Йохан Буденброк“ чрез богата и достойна женитба… И Том работеше за това в кантората… Да, външно тази партия наистина беше подходяща, но непременно този господин Грюнлих ли трябваше да бъде? Тя го виждаше пред себе си със златожълтите му бакенбарди, с розовото му усмихнато лице, с брадавицата край ноздрата, с късите му крачки и… Струваше й се, че усеща вълнения му жакет и чува мекия му глас…

— Знаех си — каза консулшата, — че сме достъпни за спокойни представи… Може би сме взели вече решение?

— О, опазил бог! — извика Тони и подчерта това „о“ с внезапно негодуване. — Каква безсмислица, да се омъжа за Грюнлих! Аз непрекъснато го подигравах с хапливи изрази… Изобщо не разбирам, че още може да ме понася! Та той би трябвало да има малко гордост…

След това започна да си капе мед върху резен селски хляб.

Глава трета

Тази година Буденброкови не заминаха да летуват дори през училищната ваканция на Кристиан и Клара. Консулът заяви, че бил много зает с търговските си работи, пък и висящият въпрос с Антония допринесе да изчакат на „Менгщрасе“. Консулът саморъчно отправи на господин Грюнлих едно извънредно дипломатично писмо; но развитието на нещата се осуетяваше от упорството на Тони, проявявано по най-детински начин.

— Опазил бог, мамо! — казваше тя. — Не мога да го понасям! — При това натъртваше до крайна степен втората сричка на последната дума и по изключение не произнасяше „с“-то шипящо. Или заявяваше тържествено: — Татко! — Иначе Тони обикновено казваше „папа“. — Няма никога да му дам дума!

Работата сигурно би останала още дълго време на тая точка, ако около десет дни след първия разговор в стаята за закуска — беше по средата на юли — но се случи следното:

Беше следпладне — синьо, топло следпладне; консулшата бе излязла и Тони седеше сама с някакъв роман до прозореца в стаята с пейзажите, когато Антон й предаде една визитна картичка. Неуспяла още да прочете името, в стаята влезе един господин в камбановиден сюртук и панталон с грахов цвят; разбира се, че беше господин Грюнлих, върху лицето на когото лежеше изражение на умолителна нежност.

Тони скочи ужасена от стола и направи движение, като че искаше да избяга в трапезарията. Възможно ли беше да разговаря още с един господин, който бе поискал ръката й?

Сърцето й биеше чак до шията, а лицето й беше много пребледняло. Докато знаеше, че господин Грюнлих е далеко, сериозните преговори с родителите, внезапната важност на особата й и решението — всичко това просто я забавляваше. Но ето, той дойде пак! Стоеше пред нея! Какво ще стане? Почувства, че отново ще се разплаче.

Господин Грюнлих приближи към нея с бързи крачки, с разперени ръце и наведена встрани глава, с държането на човек, който мисли да каже: „Ето ме! Убий ме, ако искаш!“

— Каква щастлива случайност! — извика той. — Заварвам вас, Антония!

Той каза „Антония“.

Тони, с романа в дясната ръка, изправена до стола си, нацупи устни и процеди, като при всяка дума правеше движение с глава отдолу нагоре и подчертаваше всяка от тия думи с дълбоко негодувание:

— Какво… ви… прихвана?

Но въпреки това сълзите вече напираха в гърлото й.

Вълнението на господин Грюнлих беше толкова силно, че той не можеше да зачете това възражение.

— Можех ли да чакам по-дълго… Не бях ли заставен да се върна? — попита той настойчиво. — Преди една седмица получих писмото на вашия мил господин баща, това писмо, което ме изпълни с надежда! Можех ли да остана още дълго в тая половинчата увереност, госпожице Антония? Не издържах по-дълго… Скочих в една кола… Долетях… Наех две-три стаи в странноприемница „Град Хамбург“… и дойдох, Антония, за да чуя от вашите устни последното, решително слово, което ще ме направи по-щастлив, отколкото бих могъл да изразя с думи!

Тони беше вцепенена; смайването не позволи на сълзите й да бликнат. Такова, значи, беше въздействието на предпазливото бащино писмо, отложило всяко решение за неопределено време! Тя промълви три-четири пъти:

— Заблуждавате се… заблуждавате се…

Господин Грюнлих бе притеглил един стол с облегалки съвсем близко до нейния пред прозореца, седна и накара и нея отново да заеме мястото си; после, приведен напред, взел отмалялата й от безпомощност ръка в своята, продължи с развълнуван глас:

— Госпожице Антония… още от първия миг, от онзи следобед… спомняте си онзи следобед, нали?… когато ви видях за пръв път в кръга на вашите близки с тая тъй изящна, тъй приказно прелестна осанка… името ви стои написано… — той се поправи — издълбано с незаличими букви в сърцето ми. От онзи ден, госпожице Антония, мое единствено, пламенно желание е да спечеля за цял живот хубавата ви ръка. И вие сега ще превърнете в блажена увереност онова, за което писмото на вашия мил господин баща ми даде само надежда… нали?! Мога да се надявам… мога да бъда уверен, че ще ми отвърнете с взаимност!

Той улови и другата й ръка и я погледна дълбоко в плахо разширените очи. Днес не носеше плетените ръкавици; ръцете му бяха дълги, бели и пронизани от изпъкнали сини жилки.

Тони се втренчи в розовото му лице, в брадавицата край носа му и в очите, които бяха сини като на гъска.

— Не, не! — промълви тя бързо и уплашено. После каза още: — Не ви давам думата си!

Помъчи се да говори твърдо, но вече плачеше.

— С какво заслужих това колебание и двоумение от ваша страна? — попита той с много понижен и почти укорен глас. — Вие сте момиче, което глезят и пазят с любеща грижливост… но аз ви се заклевам, да, давам ви в залог честната си мъжка дума, че ще ви нося на ръце, че като моя съпруга няма да се лишавате от нищо, че в Хамбург ще водите достоен за вас живот…

Тони скочи, освободи ръцете си и извика съвсем отчаяно, като в същото време сълзите й бликнаха:

— Не… не! Аз казах не! Отказвам ви! Боже господи, нима не разбирате?!…

Господин Грюнлих също стана. Той отстъпи крачка назад, разпери ръце, като обърна към нея дланите си, и каза със сериозността на човек, преизпълнен от чест и решителност.

— Знаете ли, мадемоазел Буденброк, че не позволявам да ме оскърбяват по такъв начин?

— Но аз не ви оскърбявам, господин Грюнлих — каза Тони, защото съжаляваше, че беше избухнала.

Боже мой, тъкмо на нея ли трябваше да се случи това! Не беше си представяла, че ще стане така, когато поискат ръката й. Беше мислила, че ще бъде необходимо да каже само: „Вашето предложение ми прави чест, но не мога да го приема“ — и с това всичко да свърши…

— Вашето предложение ми прави чест — каза тя, доколкото можеше спокойно, — но аз не мога да го приема… Така и сега трябва да ви напусна… извинете, нямам повече време.

Но господин Грюнлих препречи пътя й.

— Отблъсвате ли ме? — попита той беззвучно.

— Да — каза Тони и от предпазливост добави: — за съжаление.

Тогава господин Грюнлих пое дълбоко дъх, направи две големи крачки назад, наведе горната половина на тялото си встрани, насочи показалеца си към килима и извика със страшен глас:

— Антония!…

Стояха миг така един срещу друг: той в искрено гневна и повелителна стойка, Тони бледа, разплакана и трепереща, притиснала влажната кърпичка върху устата си. Накрая той се обърна и с ръце на кръста мина два пъти нагоре-надолу из стаята, като че беше у дома си. После се спря до прозореца и погледна през стъклата в спускащия се вечерен здрач.

Тони тръгна бавно и с известна предпазливост към стъклената врата; но беше стигнала едва до средата на стаята, когато господин Грюнлих отново се изправи до нея.

— Тони! — каза той съвсем тихо, като улови кротко ръката й и се свлече… свлече се бавно на колене на пода до нея. Двата му златожълти бакенбарда лежаха върху ръката й. — Тони… — повтори той — вижте ме тук… Дотук ме докарахте… Имате ли сърце… сърце, което да чувства?… Изслушайте ме… Виждате пред себе си човек, който ще бъде унищожен, погубен, ако… да, който ще умре от скръб — прекъсна се той с известна бързина, — ако отблъснете любовта му! Ето, лежа пред вас… ще имате ли сърце да ми кажете: „Презирам ви…“?

— Не, не! — каза внезапно Тони с утешителен тон.

Сълзите й бяха пресъхнали, в нея се надигнаха умиление и жалост. Господи, колко ли силно я обичаше той, та докарваше дотам това, което на нея самата вътрешно беше съвсем чуждо и безразлично! Беше ли възможно тя да преживее това? За подобни работи се разказваше в романи, а ето че в обикновения живот един господин в сюртук лежеше на колене пред нея и я умоляваше! Мисълта да се омъжи за него беше й се сторила просто безумна, защото намираше, че господин Грюнлих е глуповат. Но, ей богу, в тоя миг той съвсем не беше такъв! В гласа му звучеше и върху лицето му беше изписан такъв честен страх, такава искрена и отчаяна молба…

— Не, не — повтори тя и дълбоко покъртена се наведе над него, — не ви презирам, господин Грюнлих, как можете да кажете подобно нещо!… Но сега станете… моля.

— Не искате да ме убиете? — попита той пак и тя каза още веднъж с едва ли не майчински утешителен тон:

— Не, не…

— Това е дадена дума! — извика господин Грюнлих и скочи на крака.

Но веднага, като видя уплашеното движение на Тони, пак коленичи и каза плахо-успокоително:

— Добре, добре… не говорете нищо повече, Антония! Този път достатъчно по тоя въпрос, моля ви… Ще поговорим пак… Друг път… Друг път… Сбогом за днес… Сбогом!… Аз ще си замина… Сбогом!

Той се изправи бързо, грабна голямата си сива шапка от масата, целуна й ръка и излетя през стъклената врата.

Тони видя как взе бастуна си в колонната зала и изчезна в коридора. Тя остана права насред стаята, окончателно объркана и изтощена, стиснала мократа си кърпичка в една от отпуснатите надолу ръце.

Глава четвърта

Консул Буденброк каза на съпругата си:

— Да можех да допусна, че Тони има някакво деликатно основание, поради което не се решава на тоя брак! Но тя е дете, Бетси, обича развлеченията танцува по балове, приема ухажванията на млади мъже, при това с удоволствие, защото знае, че е хубава и от добро семейство… Може би тайно и несъзнателно търси, но аз я познавам добре: тя, както се казва, още не е открила сърцето си… Ако я запитаме, тя би повъртяла глава насам-натам и ще се позамисли… но няма да открие никого… Тя е още дете, врабче, лудетина… Ако се съгласи, ще намери истинското си място, би могла да се нареди хубаво, както харесва на нея самата, и само след няколко дни ще обикне мъжа си… Той не е beau^[50], боже мой, съвсем не е beau, но все пак е във висша степен представителен и ако ми позволиш да употребя една търговска фраза, не можем да искаме овцата да има пет крака!… Ако е решила да чака, докато дойде някой хубавец и в същото време добра партия… ех, тогава нека бъде божията воля! Тони Буденброк винаги ще намери нещо добро. От друга страна обаче, остава известен риск. И пак ще се изразя по търговски: риба в морето има всеки ден, но не всеки ден има улов на риба! Вчера предобед имах дълъг разговор с Грюнлих, който продължава да иска най-сериозно ръката й; хвърлих поглед и в търговските му книги… той сам ми ги показа… Казвам ти, Бетси: такива книги могат да се сложат в рамка! Изказах му крайното си задоволство. За такова младо предприятие работите му се развиват много добре, да, много добре. Състоянието му възлиза на около 120 000 талера, което засега явно е само основа, защото той всяка година прибира добра печалба… Питах и Дюшанови; това, което ми казаха те, също не е лошо. Наистина те не знаели какво точно е положението му, но живеел gentlemanlike^[51], имал връзки с най-добрите кръгове на обществото, а търговията му по общо признание била оживена и широко разклонена… Онова, което узнах от неколцина други хамбургчани, например от банкера Кеселмайер, също ме задоволи напълно. Накъсо, както знаеш, Бетси, тази женитба е безусловно желателна за мене, защото смятам, че ще бъде само от полза за семейството и фирмата!… Боже мой, жал ми е, че детето се намира в такова угнетено състояние, че е обсадено от всички страни, ходи потиснато и почти не приказва; но аз просто не мога да се реша да откажа току-тъй на Грюнлих… Защото има още нещо, Бетси, което трябва да повтарям непрекъснато: през последните години нашето положение наистина не е много отрадно. Не че липсва божията благодат… съвсем не! Честният труд винаги бива заслужено възнаграден. Работите вървят спокойно… ах, дори прекалено спокойно само защото аз пипам крайно предпазливо. Не сме отишли напред, съществено напред, откак почина татко. Времената сега наистина не са добри за търговеца… Накъсо: радостта от търговията не е голяма. Дъщеря ни е вече на възраст за женене и има възможност да сключи брак, който в очите на всички хора изглежда изгоден и похвален… и тя трябва да го сключи! Не е препоръчително да чака, не е препоръчително, Бетси! Поговори още веднъж с нея; днес следобед аз й надумах здравата…

Консулът имаше право: Тони беше в угнетено състояние. Не казваше вече „не“, но също така нямаше сила да промълви „да“ — бог да й е на помощ! Тя сама не разбираше твърде ясно защо не можеше да изтръгне съгласието от себе си.

Междувременно ту бащата ще я дръпне настрана и ще й каже няколко сериозни думи, ту майката ще я накара да седне до нея и ще настои да вземе най-сетне решение… Не бяха посветили в тоя въпрос чичо Готхолд и семейството му, защото те винаги бяха настроени малко заядливо към роднините от „Менгщрасе“. Но дори Зеземи Вайхброт беше узнала тая работа и се опита с коректен тон да я предума. Мамзел Юнгман също й каза:

— Тони, детенцето ми, няма защо да се тревожиш. Ще останеш пак в първите кръгове на обществото…

Ако Тони отидеше на гости в тъй тачения от нея копринен салон на вилата пред Крепостната порта, старата мадам Крьогер винаги подхващаше:

— A propos^[52], чух да се приказва за някаква affaire^[53]. Надявам са, че ще бъдеш разумна, Тони…

Един неделен ден, когато тя седеше с родителите, братята и сестра си в църквата „Света Богородица“, пастор Кьолинг заговори със силни думи за оня библейски текст, гдето е казано, че жената е длъжна да напусне баща и майка, за да последва мъжа; из един път започна дори да отправя нападки. Тони ужасена дигна очи и ги впери в него, за да разбере дали даже не гледа към нея… Не, слава богу, той беше обърнал дебелата си глава на друга страна и проповядваше на благочестивото множество изобщо; но въпреки това беше съвършено ясно, че това е ново нападение срещу нея и всяка дума се отнасяше до нея. Една млада жена., жена, която е още дете, прогласяваше той, която още нямала собствена воля и собствено съзнание, а въпреки всичко се противопоставяла на любвеобилните родителски съвети, такава жена заслужавала наказание и всевишният щял да отвърне очите си от нея… При тоя обрат — един от онези, които пастор Кьолинг много обичаше и произнасяше въодушевено — Тони все пак биде пронизана от един остър поглед на неговите очи, придружен от страшен замах на ръката… Тони видя, че баща й до нея дигна ръка, сякаш искаше да каже: „Така! Но не толкова буйно…“ Нямаше никакво съмнение, че той или майка й бяха се споразумели с пастора. Поруменяла и приведена седеше тя на мястото си и имаше чувството, че очите на всички бяха обърнати към нея; следната неделя отказа решително да отиде на черква.

Ходеше мълчаливо, не се смееше много, позагуби апетит и понякога въздишаше тъй сърцераздирателно, като че се бореше с някакво решение, и после поглеждаше жалостиво родителите си… Трябваше да имат състрадание към нея. Тя действително отслабна и загуби от свежестта си. В края на краищата консулът каза:

— Така не бива вече, Бетси, нямаме право да малтретираме детето. Тя трябва да поизлезе, да се успокои и опомни; ще видиш, че тогава ще се вразуми. Аз не мога да се откъсна от работата си и лятото вече си отива… Но всички ние можем прекрасно да си останем у дома. Вчера случайно беше тук старият Шварцкопф от Травемюнде, командир на влекач. Подметнах няколко думи и той с удоволствие изяви готовност да вземе момичето за известно време у тях… Ще му дам малко възнаграждение… Там тя ще бъде в приятна домашна обстановка, може да се къпе, да гълта чист въздух и да дойде на себе си. Том ще я заведе и всичко ще бъде наред. И по-добре това да стане още утре, отколкото по-късно…

Тони радостно заяви, че е съгласна с тая мисъл. Наистина тя не срещаше вече господин Грюнлих, но знаеше, че той беше в града, преговаряше с родителите й и чакаше… Боже мой, той би могъл всеки ден отново да се изправи пред нея и да започне да вика и да моли! В Травемюнде и в чужда къща щеше да бъде в по-голяма безопасност от него… Ето защо тя бързо и весело нареди куфара си, след което в един от последните юлски дни се качи с придружаващия я Том във величествения екипаж на Крьогерови, каза в прекрасно настроение adieu и мина с облекчителна въздишка през Крепостната порта.

Глава пета

Пътят за Травемюнде върви все направо, минава се на сал по водата и после пак направо; двамата го познаваха добре. Сивото шосе се плъзгаше бързо под глухия и равномерен тропот от копитата на Лебрехткрьогеровите едри кафяви мекленбургски коне, макар че слънцето журеше и прахът забулваше невзрачната гледка. По изключение бяха обядвали в един часа, та братът и сестрата потеглиха точно в два; щяха да пристигнат, значи, малко след четири часа, защото ако обикновен файтон вземаше пътя за три часа, то за честолюбивия Крьогеров кочияш Йохен бяха достатъчни два.

Тони поклюмваше в мечтателна полудрямка под голямата си плоска сламена шапка и слънчобрана, който беше опряла върху задната стена; този слънчобран, гарниран с кремава дантела, беше със сив конопен цвят, каквато беше и опнатата й рокля с проста кройка. Краката си, в обувки с кръстосани връзки и бели чорапи, Тони беше метнала изящно един върху друг; седеше облегната удобно и елегантно назад, като че беше създадена за екипаж.

Том, вече двадесетгодишен, облечен изискано в дрехи от синьо-сиво сукно, беше бутнал сламената си шапка към тила и пушеше руски цигари. Той не беше израсъл много, но мустаците му, по-тъмни от косите и клепките, бяха започнали да растат силно. Подигнал по навик една от веждите малко по-високо, той гледаше облаците прах и прелитащите крайпътни дървета.

Тони каза:

— Никога не съм се радвала толкова, че отивам в Травемюнде, колкото сега. Първо, по известни причини… Том, не е необходимо да се подсмиваш! Искаше ми се да се отдалеча още няколко мили от едни златожълти бакенбарди… Второ, това Травемюнде, на „Предната редица“ у Шварцкопфови, ще бъде нещо съвсем друго. Няма да давам пет пари за курортното общество… Познавам го достатъчно добре… и съвсем не съм настроена за него… Освен това за оня човек… там всичко е открито, той не се стеснява… ще видиш, че някой ден ще се изправи с мила усмивка пред мене…

Том хвърли цигарата и си извади друга от тенекиената кутия, върху капака на която имаше художествено изображение на тройка, нападната от вълци — подарък на консула от някакъв руски клиент. Том имаше голяма страст към цигарите, тези малки люти пръчици с жълт наустник; пушеше ги в огромни количества и имаше лошия навик да вдишва дълбоко в дробовете дима, който после при говорене отново избликваше бавно навън.

— Да — каза той, — що се отнася до това, приморската градина гъмжи от хамбургчани. Консул Фриче, който е закупил цялото място, също е хамбургчанин… Правел сега блестящи сделки, казва папа… Впрочем ще пропуснеш много нещо, ако понякога не отиваш при тях… Естествено Петер Дьолман също е там; по това време той никога не остава в града, защото търговията му върви сама по себе си като в ситен тръс… Смешно! М-да… Чичо Юстус сигурно също идва неделен ден за малко насам, за да навести рулетката. Вярвам, че са там и Мьолендорпфови, и Кистенмакерови, в пълен състав, и Хагенщрьомови…

— Ех, естествено! Може ли да мине без Сара Землингер…

— Впрочем, тя се казва Лаура. Трябва да бъдем справедливи, дете.

— С Юлхен, разбира се… Юлхен щяла това лято да се сгоди с Аугуст Мьолендорпф. Юлхен ще се сгоди! Тогава ще влязат окончателно в тия кръгове. Знаеш ли, Том, възмутително е! Това семейство, дошло кой знае откъде…

— Да, боже мой… Щрунк и Хагенщрьом се издигат в търговията; това е главното…

— Разбира се. Известно е също как го постигат… Знаеш, с лакти… без всякаква кулантност и изисканост… Дядо казваше за Хинрих Хагенщрьом: „У него и петелът снася яйца.“ Точно тези бяха думите му.

— Да, да, сега това е безразлично. Печалба се пише с главна буква. А що се отнася до тоя годеж, той е напълно коректна сделка. Юлхен ще стане Мьолендорпф, а Аугуст ще получи добра зестра…

— Ах, Том… ти просто си решил да ме ядосваш, нищо друго… Аз презирам тия хора…

Том се разсмя.

— Боже мой… знаеш ли, трябва да се нагаждаме според тях. Както каза наскоро папа, те се издигат… Докато например Мьолендорпфови… А освен тава не може да се отрече способността на Хагенщрьомови. Херман е вече много полезен в предприятието, а Мориц, въпреки слабите си гърди, завърши блестящо училището. Бил много умен и следва право.

— Добре, Том… Но радва ме поне това, че има и други семейства, които нямат нужда да превиват гръб пред тях, и че например ние, Буденброкови, все пак…

— Така — рече Том, — но сега не бива да започваме със самохвалства. Всяко семейство има слаби места, гдето може да бъде уязвено — продължи той по-тихо, като погледна широкия гръб на Йохен. — Какво е положението на чичо Юстус например, знае само дядо господ. Като заговори за него, папа винаги поклаща многозначително глава; струва ми се, че дядо Крюгер няколко пъти е трябвало да му се притича на помощ с едри суми… С братовчедите също не всичко е в ред. Юрген, който е решил да следва, все още не си е взел зрелостния изпит… И от Якуб у „Далбек и с-ие“ в Хамбург не били много доволни. Парите никога не му стигат, макар че получава предостатъчно; и ако чичо Юстус му откаже, изпраща му леля Розалия… Не, смятам, че не бива да хвърляме камък по никого… Впрочем, ако ти искаш да се мериш с Хагенщрьомови, би трябвало все пак да се омъжиш за Грюнлих!

— Затова ли се качихме в колата, за да приказваме по тоя въпрос? Да, да! Би трябвало може би! Сега обаче не искам да мисля за това. Искам просто да го забравя. Сега отиваме у Шварцкопфови. Както знаеш, аз не съм ги виждала никога… Сигурно са мили хора?

— О! „Харна дърта кранта“ е тоя Дидерих „Сваткоп“… Но той не говори така винаги, а само когато е изпил повече от пет чаши грог. Веднъж беше дошъл в кантората и после отидохме заедно в Моряшкия дом. Той пи като смок. Баща му е роден на един норвежки кораб и после бил капитан по тая линия. Дидерих се е изучил добре; службата влекачен командир е отговорна и доста добре платена. Той е стар морски вълк, но винаги галантен към дамите. Ще видиш, че ще започне да те ухажва.

— Ами! А жената?

— Жена му не познавам. Сигурно е разбрана. Имат и един син, който в мое време беше във втори или първи клас и сега вероятно следва… Виж, ето морето! Остава ни не повече от четвърт час…

Минаха по една алея между млади буки непосредствено покрай морето, ширнало се синьо и тихо под слънцето. Появи се кръглият жълт маяк, мярнаха се за късо време заливът и кеят, червените покриви на градчето и малкото пристанище с платната и въжетата на ладиите. После влязоха между първите къщи, минаха покрай черквата и поеха по крайречната улица „Предна редица“, докато стигнаха до една гиздава малка къща, верандата на която беше затулена от гъста лозова шума.

Влекачният командир Шварцкопф стоеше пред верандата; когато каляската дойде съвсем близко, той свали моряшката си шапка. Беше възнисък, набит широкоплещест мъж с червено лице, бистросини очи и прошарена остра брада, отворена като ветрило от едното ухо до другото. Изтеглената надолу уста, в която беше захапал дървена лула в горната устна, която беше обръсната, корава, червена и изпъкнала, правеше впечатление на достойнство и честност. Под отворения му сюртук, украсен със златни ширити, блестеше бяла жилетка от пике. Той стоеше разкрачен и с малко изпъчен корем.

— Каквото си е право, мамзел, наистина е голяма чест за мене да се задоволите за известно време у нас… — Помогна внимателно на Тони да скочи от колата. — Моите почитания, господин Буденброк! Господин баща ви добре ли е със здравето? Ами госпожа консулшата?… Доставя ми искрено удоволствие!… Е, заповядайте, уважаеми! Жена ми е приготвила нещо като малка закуска… Идете в странноприемницата на Педерсен — каза той на кочияша, който беше внесъл куфара в къщата, — там ще настанят добре конете… Ще пренощувате у нас, нали, господин Буденброк? Ай, защо пък не? Та конете трябва да си поотдъхнат и няма да стигнете по светло в града…

— Знаете ли, тук се живее не по-лошо, отколкото в курортния хотел — каза след четвърт час Тони, като седнаха около масата на верандата да пият кафе. — Какъв разкошен въздух! Миризмата на водораслите стига чак дотук. Ужасно се радвам, че пак дойдох в Травемюнде!

Между зашумените подпори на верандата погледът стигаше до широката, разискрена в слънцето река с лодки и пристани, дори чак отвъд до салджийската къщица върху „Привала“ на издадения напред мекленбургски полуостров. Широките като панички кафени чаши със син ръб бяха необикновено грубовати в сравнение с изящния стар порцелан у дома; обаче масата, на която пред Тони имаше букет от полски цветя, беше съблазнително наредена, а и на път се огладнява.

— Да, ще видите, мамзел, че тук ще се оправите — каза домакинята. — Изглеждате малко изморена, ако мога да се изразя така; това е от градския въздух, после и от многото вечеринки…

Госпожа Шварцкопф, пасторска дъщеря от Шлутуп, изглеждаше на около петдесет години, беше с цяла глава по-ниска от Тони и доста слаба. Още черните й гладки и грижливо сресани коси бяха покрити с рядка мрежа. Носеше тъмнокафява рокля с малка бяла плетена яка и също такива маншети. Тя беше чиста, кротка и приветлива и подканяше усърдно Тони да си вземе от домашния козунак, поставен в лодковидно кошче и заобиколен от сметана, захар, масло и мед на пита. Кошчето беше украсено с ивица от низани мъниста; изработена от малката Мета, осемгодишно послушно дребно момиченце, облечено в шотландска рокличка и седнало с щръкнали корави светлоруси плитки до майка си.

Госпожа Шварцкопф се извини за стаята, отредена на Тони, гдето тя вече бе влизала да приведе в ред дрехите си. Била много скромна.

— О, много приятна е! — рече Тони.

Главното било, че гледала към морето. При тия думи тя топна четвърти резен козунак в кафето си. Том заприказва със стария за кораба „Вуленвевер“, който сега беше на поправка в града…

В тоя миг на верандата дойде с книга в ръка един момък на около двадесет години, който сне сивата си плъстена шапка, изчерви се и се поклони малко неумело.

— Е, синко — каза влекачният командир, — позакъсня… — После го представи: — Ето и моя син — назова някакво собствено име, което Тони не разбра. — Учи се за доктор… прекарва ваканцията при нас.

— Много ми е приятно — каза Тони, както я бяха учили.

Том стана и му подаде ръка. Младият Шварцкопф се поклони още веднъж, остави книгата настрана и седна до масата, като отново се изчерви.

Той беше среден на ръст, доста слаб и невъобразимо рус. Наболите му мустачки, безцветни като ниско остриганите коси, които покриваха продълговатата му глава, едва се виждаха; съответно на това цветът на лицето му беше извънредно светъл, кожата наподобяваше шуплив порцелан и ставаше яркочервена при най-нищожен повод. Очите му бяха малко по-тъмносини от бащините и имаха същото не много живо, добродушно-изпитателно изражение; чертите на лицето му бяха правилни и доста приятни. Когато започна да яде, той разкри необикновено хубаво изваяни, гъсто наредени зъби, лъскави като шлифована слонова кост. Носеше сиво затворено яке с капаци на джобовете и набран ластик на гърба.

— Да, моля да ме извините, закъснях — каза той. Речта му беше малко неравна и като че скърцаше. — Почетох на плажа и не навреме погледнах часовника.

После задъвка мълчаливо и само сегиз-тогиз поглеждаше изпитателно Том и Тони отдолу нагоре.

По-късно, когато домакинята отново настоя пред Тони да яде, той рече:

— В меда на пита можете да имате пълно доверие, госпожице Буденброк… Това е чист природен продукт… Човек знае поне какво поглъща… Знаете ли, трябва да ядете здравата! Тукашният въздух изтощава… ускорява обмяната на веществата. Ако не се храните достатъчно, ще отслабнете.

Той имаше някакъв наивен и приятен навик, когато говори, да се навежда напред и понякога да гледа другиго, не оногова, към когото се обръщаше.

Майка му го слушаше нежно и после се мъчеше да прочете в лицето на Тони впечатлението, предизвикано от думите му. Обаче старият Шварцкопф каза:

— Хайде господин докторе, стига си се надувал с твоята обмяна на веществата. Това съвсем не ни занимава.

Момъкът се засмя и погледна в чинията на Тони, като отново се изчерви.

Влекачният командир назова два-три пъти малкото име на сина си, но Тони нито веднъж не можа да го разбере. Беше нещо като „Моор“ или „Морд“ — невъзможно да се различи в разлятото и долнонемско произношение на бащата.

Като свършиха с яденето, Дидерих Шварцкопф отметна назад полите на сюртука си далеко от бялата жилетка и примижа доволно срещу слънцето, той и неговият син запушиха късите си дървени лули, а Том се посвети отново на цигарите си. После младите хора се впуснаха в оживен разговор за някогашни училищни случки, в които и Тони радостно взе участие. Споменаха за господин Щенгел… „Трябва да нарисуваш линия, а какво рисуваш ти? Рисуваш черта!“ Жалко, че го нямаше Кристиан, той умееше да го казва много по-добре…

Веднъж Том каза на сестра си, като посочи цветята пред нея:

— Господин Грюнлих би казал: „Тези цветя гиздят неизказано!“

Тони се изчерви от гняв, мушна го в ребрата и хвърли плах поглед към младия Шварцкопф.

Днес бяха чакали необичайно дълго кафето и останаха дълго време на масата. Беше вече шест и половина, отвъд над „Привала“ започна да се спуска вечерният здрач; капитанът стана.

— Е, ще ме извините — каза той. — Имам още малко работа във влекачната служба… ще вечеряме в осем, ако ви е приятно… а негли днес малко по-късно, Мета, а?… А ти — и той отново назова малкото име — стига си седял тук… Върви и се позанимай пак с кокалите си! Мамзел Буденброк сигурно ще вади нещата си от куфара… Или ако гостите искат да отидат на плажа… Не им пречи!

— Боже мой, Дидерих, защо да не поседи? — каза кротко и укорно госпожа Шварцкопф — И ако гостите намислят да отидат на плажа, защо да не отиде с тях? Та той е във ваканция, Дидерих!… И мигар да не се порадва на гостите ви?

Глава шеста

На другата сутрин в малката спретната стая с мебели, облечени в светла басма на цветя, Тони се събуди с онова възбудително и радостно чувство, с което отваряме очи сред нови житейски условия.

Тя седна в леглото, обви с ръце коленете си, облегна назад разрешената глава, примижа към тясната ослепителна ивица дневна светлина, която струеше в стаята между затворените капаци, и изрови бавно из паметта си вчерашните преживелици.

Нито една мисъл не докосна особата на господин Грюнлих. Градът, грозната сцена в стаята с пейзажите и внушенията на семейството и на пастор Кьолинг останаха далече зад нея. Тук тя ще се събужда всяка заран напълно безгрижна. Тези Шварцкопфови бяха великолепни хора. Снощи пиха истинско портокалово боле и се чукнаха за честито съжителство. Бяха се развеселили много. Старият Шварцкопф разказа морски случки, а младият им син описа Гьотинген, гдето следваше. Но странно беше, че тя все още не знаеше малкото му име! Беше внимавала напрегнато на вечерята, но вече никой не го назова; а не беше пристойно да пита. Замисли се напрегнато… Боже мой, как се казваше този момък? Моор… Морд?… Впрочем той бе й се понравил, този Моор или Морд. Как добродушно и шеговито се засмя, когато помоли за вода и наместо това каза няколко букви с числа зад тях! Старият много се разсърди. Да, това било научната формула на водата… разбира се, не на тая вода, защото формулата на тая травемюндска течност сигурно била много по-сложна. Всеки миг може да намериш в нея някоя медуза… Висшето началство има свои собствени понятия за сладка вода… Бащата отново го укори, че говори с пренебрежителен тон за началството. Госпожа Шварцкопф постоянно диреше да прочете по лицето на Тони възхита към сина си; и наистина той говореше много забавно, в едно и също време весело и учено… Младият господин се позанима доста много с нея. Тя му се оплака, че през време на яденето главата й се сгорещявала… Какво отговори той? Поогледа я и каза: да, артериите над слепоочията са пълни, но това не изключва възможността в главата й да няма достатъчно кръв или достатъчно червени кръвни телца… Може би е малко малокръвна…

От стенния часовник с дърворезба изскочи кукувица и изкука много пъти ясно и глухо.

— Седем, осем, девет — отброи Тони. — Ставай!

Тя скочи от леглото и блъсна капаците на прозорците. Небето беше малко заоблачено, но слънцето грееше. Погледът стигаше отвъд светлинните знаци и маяка далеко над къдравото море, което вдясно беше ограничено от дъгата на мекленбургския бряг и се ширеше на зеленикави и сини ивици, докато се слееше с омарата на хоризонта.

„После ще отида да се окъпя — помисли си Тони, — но преди това ще закуся здравата, за да не ме изтощава обмяната на веществата.“

Усмихна се и се залови с бързи и весели движения да се измие и облече.

Когато излезе от стаята, беше минало малко девет и половина. Вратата на стаята, гдето спа Том, стоеше отворена; той бе потеглил рано-рано обратно за града. Миризма на кафе стигаше чак дотук, в доста високо разположения горен етаж, гдето имаше само спални. Изглеждаше, че това беше характерната миризма на малката къща и тя се усилваше постепенно, докато Тони слизаше по стълбата с прости, плътни дървени перила и минаваше долу през коридора, покрай който бяха разположени дневната, трапезарията и бюрото на влекачния командир. Тя излезе на верандата в прекрасно настроение и свежа в бялата си рокля от ниже.

Госпожа Шварцкопф и нейният син седяха сами на масата, вече отчасти разтребена. Тя носеше върху кафявата си рокля синя карирана кухненска престилка. Пред нея стоеше малко кошче с ключове.

— Моля хиляди пъти за прошка — каза тя, като стана, — че не ви дочакахме, мамзел Буденброк. Ние, простите хора, ставаме рано. Толкова работа има да се върши… Шварцкопф е в бюрото си… Нали не ни се сърдите, мамзел?

Тони се извини от своя страна:

— Не бива да мислите, че винаги спя толкова до късно. Много ми е съвестно. Но болето снощи…

Тук младият син на семейството се засмя. Той стоеше прав зад масата с късата си дървена лула в ръка. Пред него лежеше вестник.

— Да, вие сте виновен — каза Тони. — Добро утро!… Вие непрекъснато се чукахте с мене… Сега заслужавам да пия студено кафе. Трябваше отдавна да съм закусила и да съм се изкъпала.

— Не, за млада дама би било много рано! Знаете ли, в седем часа водата беше още доста студена, единадесет градуса… След топлината от леглото реже малко като нож…

— Отгде пък знаете, че искам да се къпя в хладка вода, мосю? — И Тони седна до масата. — Вие сте държали кафето топло, госпожо Шварцкопф!… Ще си налея сама… много благодаря!

Домакинята гледаше как гостенката ядеше първите хапки.

— Добре ли спахте първата нощ, мамзел? Да, боже мой, дюшекът е напълнен с морска трева… ние сме прости хора… А сега ви желая добър апетит и весел предиобед, мамзел. На плажа сигурно ще срещнете познайници… Ако ви е приятно, синът ми ще ви придружи. Моля да ме извините, че не мога по-дълго да ви правя дружина, но трябва да се погрижа за яденето. Ще имаме пържена наденица… Приготвяме я колкото можем по-хубаво…

— Ще ям мед на пита — каза Тони, когато двамата останаха сами. — Виждате ли, човек поне знае какво поглъща!

Младият Шварцкопф стана и сложи лулата си върху перилата на верандата.

— Пушете си, пушете! Не, това съвсем не ме смущава. Когато у дома седна на закуска, в стаята винаги се носи вече дим от пурата на папа… Кажете — попита тя неочаквано, — вярно ли е, че едно яйце се равнява на сто двадесет и пет грама месо?

Той цял се изчерви.

— Подбивате ли се собствено с мене, госпожице Буденброк? — попита той с някаква смесица от смях и яд. — Снощи баща ми ме мъмри, че неуместно показвам учеността си и си придавам важност, както се изрази той…

— Но аз попитах съвсем безобидно! — Тони беше толкова слисана, че за миг спря да яде. — Придавате си важност ли? Как може да се каже подобно нещо! Аз на драго сърце бих желала да науча нещо… Боже мой, виждате ли, аз съм истинска гъска! У Зеземи Вайхброт винаги бях една от най-ленивите. А вие, струва ми се, знаете много…

В себе си тя помисли: „Придаване на важност ли? Когато се намира в чуждо общество, човек се разкрива от най-добрата си страна, подбира думите си и се стреми да бъде харесан — ясно…“

— Е да, равни са до известна степен — каза той поласкан. — Що се отнася до известни хранителни вещества…

След това, докато Тони закусваше и младият Шварцкопф продължаваше да пуши лулата си, започнаха да бъбрят за Зеземи Вайхброт, за пансионерските години на Тони, за приятелката й Герда Арнолдсен, която сега пак си беше в Амстердам, и Армгарда фон Шилинг, чиято бяла къща можеше да се види от плажа, поне при ясно време…

По-късно, свършила с яденето и изтривайки устата си, Тони посочи с очи вестника и попита:

— Има ли нещо ново?

Младият Шварцкопф се засмя и поклати с подигравателно съчувствие глава.

— Ах, не… Какво ли може да има?… Знаете ли, тези „Градски известия“ са жалко вестниче!

— О! Но баща ви и майка ви го получават редовно, нали?

— Е, да! — каза той и се изчерви. — Аз също го чета, както виждате, понеже нямам нищо друго под ръка. Но това, че търговецът на едро консул еди-кой си мислел да празнува сребърната си сватба, не може да ме разтърси много… Да, да! Вие се смеете… Но я попрочетете други вестници, „Кьонигсберг-Хартунгски вестник“ или „Рейнски вестник“… в тях бихте намерили нещо по-друго! Каквото и да казва пруският крал…

— Че какво казва той?

— Да… не; за жалост не мога да цитирам това пред дама… — Той отново се изчерви — Изрази се доста неблагосклонно за тия вестници — продължи той, с донякъде насилена иронична усмивка, която за миг засегна неприятно Тони. — Знаете ли, те не държат много мек език спрямо правителството, спрямо благородниците, поповете и едрите земевладелци… Умеят страшно да водят цензурата за носа…

— Тъй! Ами вие? И вие ли не държите много мек език към благородниците?

— Аз ли? — попита той и изпадна в затруднение.

Тони стана.

— Но по тоя въпрос ще поговорим друг път. Какво ще кажете, да вървя ли вече на плажа? Виждате ли, небето стана почти съвсем синьо. Днес няма вече да вали. Имам голямо желание да скоча в морето. Ще ме придружите ли?

Глава седма

Тя бе сложила голямата си сламена шапка и отворила слънчобрана си, защото горещината беше силна, макар че духаше лек морски вятър. Младият Шварцкопф със сивата плъстена шапка на главата и книга в ръката крачеше редом с нея и навремени я поглеждаше отстрани. Минаха по „Предната редица“ и се поразходиха из приморската градина, ширнала се безмълвна и без сянка с пясъчните си алеи и лехи с рози. Музикалният павилион, скрит между иглолистни дървета, се издигаше смълчан срещу курортния хотел, сладкарницата и двете швейцарски къщички, свързани чрез едно дълго междинно здание: Беше към единадесет и половина; курортистите сигурно бяха още на плажа.

Двамата прекосиха детското игрище с пейки и голяма люлка; минаха близко покрай топлата баня и тръгнаха бавно по Маяковото поле. Слънцето тегнеше върху тревата и извличаше от нея жарко, силно ухание на детелина и билки, в което с бръмчене спираха и се стрелваха сини мухи. Откъм морето, по което в далечината сегиз-тогиз светваха дребни кичури от пяна, долиташе монотонен глух ромон.

— Какво собствено четете? — попита Тони.

Момъкът взе в две ръце книгата и я прелисти бързо отпред назад.

— Ах, тя съвсем не е за вас, госпожице Буденброк! Пълна е с кръв, черва и други страхотии… Вижте, тук се говори за белодробен едем, на немски: белодробен оток. При него белодробните мехурчета са пълни с водниста течност… Това е във висша степен опасно и се случва при белодробно възпаление. Ако отокът е много силен, човек не може вече да диша и просто умира. И за всичко това се разказва съвсем хладнокръвно и нехайно.

— Пфуй!… Но щом човек е решил да става доктор… Аз ще се погрижа да бъдете наш домашен лекар, когато след време Грабо преустанови лекарската си практика, ще видите!

— Охо!… А какво четете вие, госпожице Буденброк, ако смея да попитам?

— Познавате ли Хофман? — попита Тони.

— Онзи с диригента и златното гърне ли? Да, много хубаво пише. Но знаете ли, той е повече за дами. Днес мъжете трябва да четат други работи.

— Сега трябва да ви питам нещо — каза Тони след няколко крачки и взе решение. — Именно, как всъщност е малкото ви име? Не можах нито веднъж да го разбера… и това просто ме нервира! Впуснах се дори в размишления…

— Впуснахте се в размишления ли?

— Ах, да… но сега недейте затруднява работата! Може би не е пристойно да питам, но съм любопитна естествено… Инак не ми трябва да го зная, докато съм жива.

— Казвам се Мортен — рече той и се изчерви както никога до тоя ден.

— Мортен? Хубаво е!

— Хубаво ли?…

— Да, боже мой… все пак е по-хубаво, отколкото да се казвате Хинц или Кунц. В него има нещо особено, чуждоземно…

— Вие сте романтичка, госпожице Буденброк; чели сте премного Хофман… Да, работата е просто, следната: дядо ми беше наполовина норвежец и се казваше Мортен. Аз съм кръстен на него. Това е всичко…

Тони се изкачваше внимателно през високата, остра тръстикова трева по края на голия бряг. Пред тях лежеше редицата от дървени плажови павилиони с конусовидни покриви и между тях погледът стигаше до плетените плажни столове; те бяха по-близко до водата и по топлия пясък около тях се бяха разположили семействата: дамите, сложили сини очила срещу слънцето, четяха книги, заети от библиотеката, а господата в светли костюми рисуваха отегчено с бастуните си различни фигури по пясъка. По-настрана играеха загорели деца с големи сламени шапки на главите; те гребяха пясък с лопатки, търкаляха се, ровеха за вода, печеха в дървени форми пясъчни сладкиши, дълбаеха тунели, шляпаха с голи крачета в плитките вълни и пускаха корабчета… Вдясно беше дървената сграда на баните, вдадена навътре в морето.

— Запътили сме се право към павилиона на Мьолендорпфови — каза Тони. — Хайде да свием малко встрани!

— На драго сърце… но сега вече сигурно ще останете при тях… Аз ще седна хей там на камъните.

— Да остана ли… Да, да, ще трябва все пак да им кажа добър ден. Но трябва да знаете, че ми е много противно. Дошла съм тук, за да имам мира…

— Да имате мира ли? От кого?

— Хм, от кого.

— Слушайте, госпожице Буденброк! Аз също трябва да ви питам нещо… но при сгода, по-късно, когато му дойде времето. Сега ще ми позволите да ви кажа сбогом. Ще седна хей там на камъните.

— Защо да не ви представя, господин Шварцкопф? — попита важно Тони.

— Не, ах, не… — каза бързо Мортен — благодаря. Знаете ли, не ми е мястото при тях. Ще седна на камъните…

Докато Мортен Шварцкопф вървеше надясно към големите, обливани от водата каменни блокове край банската сграда, Тони тръгна към една доста многобройна група, разположила се пред Мьолендорпфовия павилион и съставена от семействата Мьолендорпф, Хагенщрьом, Кистенмакер и Фриче. Като оставим настрана консул Фриче от Хамбург, собственик на курорта, и Петер Дьолман, бонвивана, групата се състоеше изключително от дами и деца, понеже беше делник и повечето господа гледаха работата си в града. Консул Фриче, възрастен господин с гладко обръснато, изящно лице, беше зает горе в отворения павилион с някакъв далекоглед, който насочваше към един платноход, мярнал се в далечината. Петер Дьолман, с широкопола сламена шапка на главата и кръгло подрязана моряшка брада, бъбреше с дамите, легнали на одеяла в пясъка или седнали на ниски столчета от корабно платно: госпожа сенаторша Мьолендорпф, по баща Лангхалс, която непрекъснато дигаше и сваляше лорнета с дълга дръжка и чиято глава беше покрита с посивели, неугледни коси; госпожа Хагенщрьом с Юлхен, която беше останала доста ниска, но вече носеше брилянти на ушите като майка си; госпожа консулша Кистенмакер с дъщеричката си и консулша Фриче, ниска дама с набръчкано лице, която носеше боне на главата и се занимаваше с домакинската работа на баните. Зачервена и изнурена, тя не мислеше за нищо друго, освен за вечеринки, детски балове, томболи и разходки на платноходи… На известно разстояние седеше жената, която й четеше. Децата играеха край водата.

„Кистенмакер и син“ беше процъфтяваща фирма за търговия с вина, която през последните години изтласкваше К. Ф. Кьопен. Двамината синове, Едуард и Стефан, работеха вече в бащиното предприятие.

На консул Дьолман липсваха напълно онези изискани маниери, които бяха присъщи например на Юстус Крьогер; той беше благоприличен бонвиван, чиято специалност бе добродушната грубост и който в обществото можеше да си позволи извънредно много, защото знаеше, че със самодоволното си дръзко и шумно държане беше обичан от дамите като голям оригинал. Когато на една гощавка у Буденброкови поднасянето на някакво ястие се забави дълго, та домакинята се намери в неудобно положение, а незаетите гости се понавъсиха, той възстанови веселото настроение, като с провлечения си и шумен глас изрева в диалект над цялата трапеза:

— Мина ми вече гладът, госпожо консулша!

Точно с тоя еклив и груб глас разказваше той в момента двусмислени анекдоти, които изпъстряше с диалектни изрази… Сенаторша Мьолендорпф, изтощена и безпаметна от смях, току викаше:

— Боже мой, господин консуле, престанете за миг!

Хагенщрьомови посрещнаха студено Тони Буденброк, всички други обаче й засвидетелствуваха голяма сърдечност. Сам консул Фриче слезе бързо по стъпалата на павилиона, защото се надяваше, че поне през следната година пак Буденброкови ще помогнат да се оживят баните.

— Ваш покорен слуга, мамзел! — каза консул Дьолман с най-възможното за него изискано произношение, защото знаеше, че госпожица Буденброк нямаше особено предпочитание към маниерите му.

— Мадемоазел Буденброк!

— Вие тук?

— Чудесно!

— И откога?

— И в какъв васхитителен тоалет! — Казаха точно така: „васхитителен“.

— А къде живеете?

— У Шварцкопфови?

— У влекачния командир?

— Колко оригинално!

— Аз намирам това ожясно оригинално! — Казаха точно така: „ожясно“.

— В града ли живеете? — попита повторно консул Фриче, собственикът на курортния хотел, без да даде да се разбере, че това го засяга неприятно.

— Няма ли да ни направите удоволствието да дойдете на следната вечеринка? — попита съпругата му.

— О, само за късо време в Травемюнде? — откликна друга дама.

— Не намирате ли, мила, че Буденброкови са малко прекалено резервирани? — обърна се съвсем тихо госпожа Хагенщрьом към сенаторша Мьолендорпф.

— И още не сте се къпали? — попита някой — Коя от другите млади дами още не се е къпала днес? Марихен, Юлхен, Луизхен? Разбира се от само себе си, че вашите приятелки ще ви придружат, госпожице Антония…

Няколко млади момичета се отделиха от групата, за да се къпят с Тони, и господин Петер Дьолман настоя да ги изпрати донякъде покрай брега.

— Господи, спомняш ли си как едно време ходехме заедно на училище? — обърна, се Тони към Юлхен Хагенщрьом.

— Д-да! Вие тогава винаги се правехте зла — каза Юлхен със състрадателна усмивка.

Тръгнаха над брега по мостчето от наредени две по две дъски към банската сграда; и когато минаха покрай камъните, гдето седеше Мортен Шварцкопф с книгата си, Тони му кимна отдалеко няколко пъти с бързо движение на главата. Някой поиска да се осведоми:

— Кого поздрави, Тони?

— О, беше младият Шварцкопф — каза Тони. — Той ме придружи насам…

— Синът на влекачния командир ли? — попита Юлхен Хагенщрьом и погледна зорко с лъскавите си черни очи към Мортен, който от своя страна оглеждаше с известна меланхолия елегантното общество.

Тони пак каза на висок глас:

— Съжалявам за едно, именно: че не е тук например Аугуст Мьолендорпф… Делничен ден сигурно е много скучно на плажа!

Глава осма

Така за Тони Буденброк започнаха хубави летни седмици, по-забавни и по-приятни от всички ония, които бе прекарала по-рано в Травемюнде. Тя разцъфтя, нищо вече не й тежеше; дързостта и безгрижието в думите и движенията й се върнаха. Като дойдеше неделен ден с Том и Кристиан в Травемюнде, консулът я гледаше с голямо задоволство. Тогава се хранеха table d’hôte, пиеха кафе под тентата на сладкарницата и слушаха музика, а после отиваха да погледат в залата с рулетките, гдето се тълпяха весели хора като Юстус Крьогер и Петер Дьолман. Консулът никога не играеше.

Тони се печеше на слънце, къпеше се, ядеше пържена наденица с лютив сос и правеше дълги разходки с Мортен: по шосето до съседното селище, покрай брега до високо разположения „Морски храм“, отгдето се откриваше широка гледка над морето и сушата; или нагоре в горичката зад курортния хотел, гдето на най-високото място беше окачена голямата камбана за повикване на table d’hôte… Или гребяха на лодка по Трава и отиваха на „Привала“, гдето можеше да се намери янтар…

Мортен беше занимателен спътник, макар че мненията му бяха малко несдържани и отрицателни. Той таеше строга и справедлива присъда за всичко и я изказваше решително, макар че при това се изчервяваше. Тони се натъжи и го укори, когато той с донякъде непохватен, но гневен жест обявя всички благородници за идиоти и мизерници; но тя изпитваше голяма гордост от това, че той изказваше пред нея открито и доверчиво възгледи, които премълчаваше пред родителите си. Веднъж каза:

— Ето какво още трябва да ви разкажа: в квартирата си в Гьотинген имам цял скелет… знаете, скелет от кости, сглобен леко с малко тел. Облякох тоя скелет с една вехта полицейска униформа… Не намирате ли, че това е чудесно? Но, за бога, не казвайте на баща ми!

Случваше се често Тони да се събере с градските си познайници на плажа или в приморската градина или отиваше на някоя вечеринка, или на разходка с платноход. Тогава Мортен седеше „на камъните“. Още от първия ден тези камъни станаха за двамата постоянен израз. „Седя на камъните“ означаваше: „Самотен съм и се отегчавам.“ Случеше ли се дъждовен ден, който загръщаше нашир и надлъж морето със сиво було и то се сливаше окончателно с натежалото небе, който освен това размекваше плажа и наводняваше пътищата, тогава Тони казваше:

— Днес и двама ще седим на камъните… сиреч на верандата или в дневната стая. Не остава нищо друго, Мортен, освен да ми свирите студентски песни, макар че те ужасно ме отегчават.

— Да — отговаряше Мортен, — да седнем… Но знаете ли, щом сте и вие, те престават да бъдат камъни.

Но той не говореше подобни работи в присъствие на баща си; майка му можеше да ги чуе.

— Е, сега? — попита влекачният командир след обяда, когато Тони и Мортен станаха и се приготвиха да излязат. — Къде ще отидат младите?

— Ще придружа малко госпожица Антония до „Морския храм“.

— Така! Бива ли? Я кажи, синко, Filius^[54], няма ли да бъде по-уместно да седнеш в стаята си и да преговориш нервните разклонения? Ще забравиш всичко, докато дойде време да се върнеш в Гьотинген.

Госпожа Шварцкопф обаче каза кротко:

— Боже мой, Дидерих! Защо да не отиде? Пусни го да отиде! Нали е във ваканция! И мигар да не се поразвлече с гостенката ни?

И те излязоха.

Тръгнаха покрай брега чак долу до водата, гдето приливът е намокрил, изгладил и втвърдил пясъка, та може да се ходи леко; гдето лежат разпръснати малки, обикновени бели миди и други, продълговати, големи, с променливи багри; между тях се вижда жълто-зелена морска трева с кръгли кухи плодове, които пукат, ако бъдат смачкани; има и медузи — прости, с цвета на водата, и червено-жълти, отровни, които парят, ако при къпане бъдат докоснати с крака…

— Да ви кажа ли колко глупава бях преди? — каза Тони. — Исках да извадя пъстрите звезди от медузите. Занесох цяла купчина медузи в кърпичката си у дома и грижливо ги сложих на слънце на балкона, за да се изпарят… И мислех, че звездите ще останат. Да, добре… Но когато отидох да проверя, намерих едно доста голямо мокро петно. Миришеше само малко на гнили водорасли…

Край тях ромонеха ритмично дългите вълни. Те вървяха с лице срещу свежия солен вятър, който долита волно и безпрепятствено, обвива ушите и предизвиква някакъв приятен шемет, някакво леко замайване… Вървяха в тоя безкраен, тихо свистящ покой на морето, който извисява до тайнствено значение всеки дребен шум, все едно дали далечен или близък…

Вляво се намираха еднообразни, нацепени склонове от жълта глина и сипеи с все нови и нови изпъкнали ъгли, които закриваха завоите на крайбрежието. Тук някъде, понеже брегът стана много каменлив, те се покатериха по склона, та горе през горичката да продължат стръмния си път към „Морския храм“. Този „Морски храм“ представляваше кръгъл павилион, скован от груби, необелени дървета и дъски, които отвътре бяха покрити с надписи, инициали, сърца и стихове… Тони и Мортен седнаха на тясната груба пейка в дъното на една от малките, обърнати към морето прегради, гдето миришеше на дърво като в кабините на банската сграда.

Съвсем тихо и тържествено беше тук горе по тоя следобеден час. Чуруликаха само няколко птици, а тихото шумолене на дърветата се омесваше с ромона на морето, което се ширеше дълбоко долу: в далечината се виждаха мачтите и платната на един кораб. Запазени от вятъра, който преди малко свиреше край ушите им, те внезапно усетиха, че тишината ги настройва за размисъл.

Тони попита:

— Пристига ли, или заминава?

— Как? — попита Мортен с бавния си тежък глас; каза бързо, сякаш се пробуждаше от дълбок унес: — Заминава. Това е „Кмет Стенбок“, заминава за Русия. — И добави след известна пауза: — Не бих желал да замина с него. Там работите вървели още по-възмутително, отколкото у нас.

— Така! — отвърна Тони. — Сега пак сте намислили да се заядете с благородниците, чета го по лицето ви, Мортен. Не е хубаво от ваша страна… Познавали ли сте някога някой благородник?

— Не! — извика почти възмутен Мортен. — Слава богу!

— Ето, виждате ли? А аз познавам. Във всеки случай момиче: Армгарда фон Шилинг там отвъд, за която вече ви разказах. Тя беше по-добродушна от вас и от мене, просто не съзнаваше, че е „фон“, ядеше метвурст и говореше за кравите си.

— Сигурно има изключения, госпожице Тони! — каза той бързо. — Но слушайте… вие сте млада дама и имате лично отношение към въпроса. Вие познавате един благородник и казвате: все пак той е добър човек! Сигурно… но не е необходимо да познаваш дори едного, за да осъдиш всички! Защото, вижте, тук се касае за принципа, за институцията! Да, сега ще замълчите… Как? Мигар някой трябва само да бъде роден, за да стане избраник и благородник… и да гледа презрително нас другите, които въпреки всичките си заслуги не можем да достигнем неговата висота?

Мортен говореше с наивно и добросърдечно негодувание; опита се да прави движения с ръцете, но видя сам, че бяха непохватни, и ги прекрати. Но продължи да говори. Беше в настроение. Седеше наведен напред, мушнал един палец между копчетата на якето си, и придаваше упорито изражение на добродушните си очи.

— Ние, буржоазията, третото съсловие, както ни наричаха досега, искаме да съществуват само благородници по заслуги, не признаваме вече това гнило благородничество, отричаме сегашното степенуване на съсловията. Искаме всички хора да бъдат свободни и равни, никой да не робува на друг, а всички да бъдат подчинени само на законите… Не бива да има вече никакви привилегии и никакви произволи!… Всички трябва да бъдат равноправни чеда на държавата. И както няма вече посредничество между простия човек и дядо господ, така и гражданинът трябва да има пряка връзка с държавата!… Ние искаме свобода на печата, на занаятите, на търговията… Искаме всички хора да се конкурират взаимно без предимства и да бъде увенчавана заслугата!… Обаче ние сме поробени и оковани… Какво исках да кажа? Да, слушайте: преди четири години бяха изменени общогерманските закони за университетите и печата… Хубави закони! Не бива да се пише или преподава истина, която може би не е в съгласие със съществуващия ред на нещата… Разбирате ли? Истината е потисната, не може да говори… И защо? Заради едно идиотско, овехтяло, грохнало положение, което, както всеки знае, рано или късно все пак ще бъде премахнато… Струва ми се, че вие съвсем не разбирате тая подлост! Силата, сегашната глупава, груба полицейска сила, която, съвсем не е в състояние да проумее духовното и новото… Не, като оставям настрана всичко, ще ви кажа още само едно… Пруският крал извърши голяма неправда! Тогава, през лето тринадесето, когато у нас бяха французите, той ни повика и обеща да ни даде конституция… Ние дойдохме и освободихме Германия…

Тони, която беше подпряла главичката си на ръката и го гледаше отстрани, поразмисли един миг сериозно дали той самият действително е помогнал за изгонването на Наполеон.

— … но мислите ли, че той изпълни обещанието си? О, не!… Сегашният крал е вития, мечтател, романтик… като вас, госпожице Тони… Защото трябва да имате пред вид едно: когато философите и поетите току-що са надвили и премахнали някоя истина, някой възглед, някой принцип, тогава лека-полека се явява един крал, който точно сега в своите размишления е стигнал именно до това, който точно сега смята това за най-новото и най-доброто и мисли, че трябва да действува съобразно с него… Да, такава е работата с кралете! Кралете са не само човеци, те са дори крайно посредствени човеци, остават винаги с няколко пощенски мили назад… Ах, с Германия стана същото, което стана с организирания студент; по време на освободителните войни той беше самоотвержен и възторжен момък, а сега е жалък филистер…

— Да, да — каза Тони. — Всичко това е хубаво. Но позволете да попитам: какво собствено ви засяга всичко това? Та вие не сте прусак?

— Ах, все едно, госпожице Буденброк! Да, назовавам семейното ви име, и то умишлено… Би трябвало всъщност да кажа и „демоазел“ Буденброк, за да бъда напълно справедлив към вас! Та мигар у нас хората са по-свободни, по-равни, повече граждани, отколкото в Прусия? Прегради, разстояния, аристокрация еднакво тук и там! Вие храните симпатии към благородниците… да ви кажа ли защо? Защото вие самата сте благородница! Да… Как, не го ли знаехте досега?… Баща ви е големец, а вие сте принцеса. Пропаст ви дели от нас, другите, които не принадлежим към вашия кръг от господствуващи семейства. Наистина от време на време вие можете за отмора да се поразходите с някого от нас покрай морето, но влезете ли отново във вашия кръг от предпочитани и отбрани хора, тогава ние можем да седим на камъните…

В гласа му беше се примесила някаква съвсем странна възбуда.

— Мортен — каза тъжно Тони. — Значи, все пак сте се ядосвали, когато седяхте на камъните! Та нали аз ви помолих да ви представя…

— О, вие пак схващате въпроса като млада дама, прекалено лично, госпожице Тони! Та аз говоря принципиално. Казах, че у нас не царува по-голяма братска човечност, отколкото в Прусия… И ако бих говорил лично — продължи той след къса пауза с по-тих глас, от който обаче не беше изчезнала странната възбуда, — то нямаше да приказвам за настоящето, а по-скоро може би за бъдещето… Когато някой ден вие като мадам еди-коя си изчезнете окончателно във вашата знатна среда… някой до края на живота си може да седи на камъните…

Той замълча, Тони също мълчеше. Тя не гледаше вече към него, а на другата страна, в дъсчената стена до себе си. Настъпи доста дълга и угнетителна тишина.

— Спомняте ли си — поде отново Мортен — деня, когато ви казах, че имам да ви задам един въпрос? Да, трябва да знаете, че той ме занимава още от първия следобед, когато пристигнахте тук… Не гадайте! Невъзможно е да знаете какво искам да кажа. Ще ви попитам друг път, при сгода; не е нещо бързо, не ме засяга всъщност никак, просто любопитство… Не, днес ще ви издам само едно… нещо друго… Гледайте!

С тия думи Мортен извади от джоба на якето си крайчеца на някаква тясна книжка на пъстри ивици и погледна Тони в очите с някаква смесица от очакване и тържествуване.

— Хубава е — каза тя в пълно неведение. — Какво означава това?

И Мортен заговори тържествено:

— Това означава, че съм член на една студентска корпорация в Гьотинген… сега знаете. Имам и фуражка със същите цветове, но за през ваканцията съм я сложил на главата на скелета с полицейската униформа… Защото тук не бива да се показвам с нея, разбирате ме… Но мога да се надявам, че няма да ме издадете, нали? Ако баща ми узнае за тая работа, ще стане някоя беда…

— Няма да кажа нито дума, Мортен! Можете да се осланяте на мене… Но аз не зная нищо от тая работа… Всички ли сте в заговор срещу благородниците?… Какво искате?

— Искаме свобода! — рече Мортен.

— Свобода ли? — попита тя.

— Е, да, свобода, знаете ли, свобода!… — повтори той, като направи неопределено, малко тромаво, но възторжено движение с ръка навън и надолу, над морето; но не на оная страна, гдето Мекленбургският бряг ограничаваше залива, а към откритото море, което се разстилаше величаво и необгледно към забуления хоризонт, леко накъдрено на все по-тесни и по-тесни зелени, сини, жълти и сиви ивици.

Тони последва с очи посоката на ръката му; и докато оставаше малко ръцете им, опрени една до друга на грапавата дървена пейка, да се сплетат, те се взряха дружно в далечината. Мълчаха дълго, а през това време до ушите им се носеше спокойният и ленив ромон на морето… И Тони внезапно се почувствува единна с Мортен в някаква велика, неопределена, пълна с догадки и копнеж, представа за това, което означаваше думата „свобода“.

Глава девета

— Забележително е, Мортен, че край морето човек не може да се отегчава. Полежете някой път на друго място цели три или четири часа по гръб, без да вършите нещо, без дори да се хванете за някаква мисъл…

— Да, да… Впрочем трябва да призная, че по-рано понякога съм се отегчавал, госпожице Тони; но това беше преди няколко седмици.

Есента дойде, нахлу първият силен вятър. По небето пърхаха бързо сиви тънки, покъсани облаци. Мътното, разбунено море беше покрито нашир и надлъж с пяна. Високи, могъщи вълни се валяха с неумолимо и страхотно спокойствие към брега, навеждаха се величествено, закръгляха се с тъмнозелен метален блясък и рухваха с грохот върху пясъка.

Сезонът беше свършил окончателно. Онази част на плажа, която по-рано беше оживявана от множеството летовници и гдето сега павилионите бяха отчасти разковани и прибрани, лежеше като измряла; виждаха се само няколко плетени стола. Но Тони и Мортен се разполагаха след пладне на по-отдалечено място: там, гдето започваха жълтите глинести склонове и гдето вълните запокитваха високо пяната си — чак до „Камъка на чайките“. Мортен беше натрупал и утъпкал един висок пясъчен хълм и Тони беше се облегнала гърбом на него, метнала един върху друг краката си в обувки с кръстосани връзки и бели чорапи; беше облякла мекото си сиво късо есенно палто, с едри копчета. Мортен лежеше с лице към нея на едната си страна, подпрял брадичката си на ръката. Самотна чайка се стрелваше сегиз-тогиз над морето, като надаваше алчния си крясък на граблива птица. Двамата гледаха зелените, обраснали с морска трева стени на вълните, които прииждаха застрашително и се разбиваха о канарата, опълчила се насреща им… слушаха тоя безумен, вечен грохот, който ни зашеметява, кара ни да немеем и убива чувството за време.

Най-сетне Мортен се пораздвижи, като че сам се будеше, и попита:

— Сега сигурно скоро ще си заминете, госпожице Тони?

— Не… защо? — отвърна Тони унесено, без да разбира.

— Да, боже мой, днес е десети септември, моята ваканция без това скоро свършва… Колко още може да продължи това? Радвате ли се на вечеринките в града? Я кажете: господата, с които танцувате, сигурно са любезни… Не, това също не исках да питам! Сега трябва да ми отговорите на едно — каза той, като с внезапно решение намести по-удобно брадичката си върху дланта и я погледна. — Знаете ли, касае се за въпроса, който отлагах толкова време. Така! Кой е този господин Грюнлих?

Тони изтръпна, погледна го бързо в лицето, а очите й започнаха да блуждаят като у човек, комуто припомнят отдавнашен сън. При това в нея се съживи чувството, което беше изпитала през времето, след като господин Грюнлих поиска ръката й: чувството на лична важност.

— Това ли искате да знаете, Мортен? — попита тя сериозно. — Добре, ще ви го кажа. Беше ми крайно неприятно, разбирате ли, че Томас спомена името му още първия следобед, но понеже вече сте го чули… достатъчно. Господин Грюнлих, Бендикс Грюнлих, е търговски приятел на баща ми, солиден търговец от Хамбург, който дойде в града и поиска ръката ми… Но не! — отговори тя бързо при едно движение на Мортен. — Аз го отблъснах, не можах да се реша да му дам думата си за цял живот.

— А защо не… ако смея да попитам? — каза неуместно Мортен.

— Защо ли? О, господи, защото не можех да го понасям! — извика тя почти с негодувание. — Би трябвало да го видите как изглеждаше и как се държеше! Между другото той имаше златожълти бакенбарди… съвсем неестествено! Убедена съм, че се фризира с оня прах, с който позлатяваме коледните орехи… Освен това беше лицемерен… Въртеше се около родителите ми и най-безсрамно говореше неща, каквито им беше приятно да слушат…

Мортен я прекъсна:

— А какво значи… Трябва да ми кажете още нещо… Какво значи: „Гиздят неизказано“?

Тони избухна в нервен смях, закиска се почти.

— Да… така говореше той, Мортен. Не каза: „Изглеждат добре“ или „Красят стаята“, а „Гиздят неизказано“… Толкова глуповат беше, уверявам ви!… При това е във висша степен натраплив; сподиряше ме непрекъснато, макар че аз винаги се отнасях иронично с него. Веднъж ми направи сцена и почти се разплака… моля ви: мъж, който плаче…

— Сигурно много ви е обичал — каза тихо Мортен.

— Но какво ме засягаше това! — извика тя учудено и се обърна настрана на пясъчния си хълм.

— Вие сте жестока, госпожице Тони… Винаги ли сте жестока? Кажете ми… Не сте могли да търпите тоя господин Грюнлих, но не сте ли се привързвали някога към другиго? Понякога си мисля: може би сърцето ви е студено? Ще ви кажа едно… и то е тъй вярно, че мога да ви се закълна: един мъж не е глуповат затова, защото плаче, че вие не искате да знаете за него… така е. Аз не съм сигурен, съвсем не съм сигурен, че също така няма да… Виждате ли, вие сте разглезено, изискано същество. Винаги ли само се присмивате на хората, които лежат в нозете ви? Наистина ли сърцето ви е студено?

След кратката веселост горната устна на Тони изведнъж започна да трепери. Тя обърна към него големите си натъжени очи, които бавно заблестяха от сълзи, и каза тихо:

— Ах, Мортен, така ли мислите за мене?… Не бива да мислите така за мене.

— Та аз съвсем не мисля така! — извика Мортен със смях, в който се долавяше умиление и трудно потиснато ликуване…

Той се превъртя така, че сега се намери легнал по корем до нея, облакъти се на земята, хвана с две ръце ръката й и я погледна възхитено и възторжено със стоманеносините си добродушни очи в лицето.

— И вие… вие няма да ми са присмеете, ако ви кажа, че…

— Зная, Мортен — прекъсна го тя тихо, като погледна встрани към свободната си ръка, която бавно изсипваше мекия бял пясък между пръстите си.

— Знаете!… А вие…_вие_, госпожице Тони…

— Да, Мортен. Аз много ви ценя. Вие сте ми много мил. По-мил от всички, които познавам.

Той се изправи, размаха ръцете си и не знаеше какво да стори. Скочи на крака, хвърли се веднага пак на земята до нея и извика с глас, който секваше, трептеше, ставаше креслив и пак зазвучаваше от щастие:

— Ах, благодаря ви, благодаря ви! Вижте, сега съм щастлив, както никога преди в живота си!…

После започна да целува ръцете й.

Внезапно каза по-тихо:

— Сега вие скоро ще заминете за града, Тони, а моята ваканция свършва след две седмици… Ще трябва да се върна в Гьотинген. Обещавате ли ми, че няма да забравите този следобед тук на брега, докато се завърна… като доктор… и мога да помоля баща ви за нас двамата, колкото и трудно да бъде? И че през това време няма да дадете дума на никакъв господин Грюнлих?… О, ще видите, няма да трае дълго! Аз ще работя като… пък и съвсем не е трудно…

— Да, Мортен — каза тя щастлива и унесена, като гледаше очите му, устата и ръцете му, които държеха нейните.

Той притегли ръката й още по-близко до гърдите си и попита умолително с понижен глас:

— Няма ли след това да ми… Не бива ли да… потвърдя това?…

Тя не отговори, дори не го погледна, а само съвсем тихо отмести по пясъчния хълм горната половина на тялото си по-близко до него; Мортен я целуна бавно и дълго по устата. После двамата се загледаха на различни страни в пясъка и безмерно се засрамиха.

Глава десета

Прескъпа демоазел Буденброк!

Колко време мина, откак на долуподписания не се е удало вече да зърне лика на най-прелестната девойка? Тези толкова малко редове трябва да ви кажат, че този лик не е престанал да витае пред духовния му взор, че в течение на тия трепетни и плахи седмици той неотстъпно си е спомнял за чудния следобед в родителския ви салон, когато от вашите устни се изплъзна едно обещание — наистина половинчато и свенливо, но все пак тъй ощастливяващо. Оттогава изтекоха дълги седмици, през които вие се оттеглихте от света с цел да се съсредоточите и разберете себе си, ето защо аз вече мога да се надявам, че времето на изпитанието е минало. Долуподписаният си позволява, прескъпа демоазел, да ви изпрати най-високопочтително приложеното пръстенче като залог на неговата безсмъртна нежност. С най-покорни почитания и най-любвеобилни целувки по ръцете ви аз се подписвам като

най-дълбоко предан на ваше високоблагородие

Грюнлих.

 

Мили папа!

О, господи, как се ядосах! Току-що получих от Гр. тук приложените писмо и пръстен; от вълнение ми се яви такова главоболие, че не зная какво друго по-разумно да направя, освен да препратя двете на тебе. Гр. не иска да ме разбере и това, което той тъй поетично описва като „обещание“, просто не е вярно; ето защо аз те моля настойчиво да му внушиш накъсо, че сега хиляди пъти по-малко, отколкото преди месец и половина съм в състояние да му дам дума за цял живот и не той трябва най-сетне да ме остави на мира, защото става смешен. На тебе, най-добрия баща, мога да кажа, че междувременно се обвързах с другиго, който ме обича, когото и аз обичам така, че просто не може да се изкаже. О, папа! Бих могла да изпиша по тоя въпрос много страници; става дума за господин Мортен Шварцкопф, който ще стане лекар и щом си вземе доктората, ще поиска ръката ми. Зная много добре, че е обичай да се женим за търговец, но пък Мортен принадлежи към другата част от видни господа, към учените. Той не е богат, което за тебе и мама наистина е много важно, но трябва, мили папа, да ти кажа следното: колкото млада и да съм, все пак животът е поучил някои, че само богатството невинаги прави някого щастлив. Оставам с хиляди целувки

твоя послушна дъщеря

Антония

 

П. П. Пръстенът, доколкото виждам, е от лошо злато и доста тънък.

 

Мила Тони!

Твоето писмо ме озадачи. Съобразно със съдържанието му известявам ти, че аз, верен на дълга си, не пропуснах да уведомя в подобаваща форма господин Гр. за твоето гледище по въпроса; обаче резултатът беше такъв, че искрено ме потресе. Ти си голямо момиче и се намираш в такава сериозно житейско положение, че аз не бива да се колебая и да не ти посоча последиците, до които може да доведе някоя лекомислена постъпка от твоя страна. И ето, като чу думите ми, господин Гр. изпадна в отчаяние и извика, че толкова много те обичал и тъй малко би могъл да се примири със загубата ти, та щял да сложи край на живота си, ако ти настояваш на решението си. Тъй като аз не мога да сметна за сериозно това, което ми пишеш за някаква привързаност на друго място, то те моля да овладееш възбудата си, предизвикана от изпратения пръстен, и да премислиш сериозно всичко още един път. Според моето християнско убеждение, мила дъще, дълг е на всеки човек да уважава чувствата на другите; и ние не знаем дали един ден висшият съдник няма да те държи отговорна за това, че мъжът, чиито чувства ти упорито и студено си презряла, е прегрешил спрямо собствения си живот. Бих желал обаче да възкреся в паметта ти едно нещо, което по-рано устно често съм ти давал да разбереш, и се радвам, че намирам повод да ти го повторя писмено. Защото, макар че устната реч въздействува като че ли по-живо и по-непосредствено, все пак писаното слово има предимството, че може да бъде подбрано и предадено по-спокойно, че е твърдо установено и че отново и все отново може да бъде четено и да въздействува равномерно в тая форма и позиция, които пишещият е добре премислил и пресметнал. Мила дъще, ние не сме родени за това, което с късогледи очи смятаме за наше собствено, дребно, лично щастие, защото не сме откъснати, независими и съществуващи сами за себе си единични създания, а сме брънки от една верига; и такива, каквито сме, ние не бяхме били мислими без редицата на ония, които са минали преди нас и са ни посочили пътищата, като те от своя страна са следвали една изпитана и достославна традиция — строго и без да поглеждат наляво или надясно. Както ми се струва от много седмици насам, твоят път лежи ясен и рязко очертан пред тебе; и ти не би била моя дъщеря, не би била внучка на твоя о’бозе почивш дядо и въобще достоен член на нашето семейство, ако сериозно имаш на ум да тръгнеш сама, упорито и лекомислено, по твои собствени, нередни пътеки. Това, мила Антония, те моля да закъташ в сърцето си.

Майка ти, Томас, Кристиан, Клара и Клотилда (която прекара няколко седмици при баща си в „Немилост“), а така също мамзел Юнгман те поздравяваме от все сърце; всички се радваме, че скоро ще можем отново да те заключим в обятията си.

С предана обич

баща ти.

Глава единадесета

Валеше проливен дъжд. Небе, земя и вода се сляха в едно, а поривистият вятър шибаше дъжда и го тласкаше срещу прозоречните стъкла, по които се стичаха не капки, а ручеи и ги правеха непрозирни. В тръбите на печката говореха жаловити и отчаяни гласове.

Следобед, когато Мортен Шварцкопф с лула в уста отиде към терасата, за да види какво е небето, пред него се изправи един господин в дълго, тясно, жълто карирано пардесю и сива шапка; пред къщата стоеше затворен файтон, чергилото на който лъщеше от мокрота, а колелата бяха цели опръскани с кал. Мортен слисан впери очи в розовото лице на господина; той имаше бакенбарди, които изглеждаха фризирани с оня прах, с който позлатяваме коледните орехи.

Господинът в пардесюто погледна Мортен, както се поглежда прислужник — леко примижал, без да го вижда, и попита с мек глас:

— Мога ли да поговоря с господин влекачния командир?

— Разбира се… — промълви запънато Мортен — мисля, че татко…

Сега господинът впи поглед в него; очите му бяха сини като на гъска.

— Вие ли сте господин Мортен Шварцкопф? — попита той.

— Да, господине — отговори Мортен, като се помъчи да придаде твърдо изражение на лицето си.

— Я гледай! Действително… — забеляза господинът в пардесюто и после продължи: — Имайте добрината, млади момко, да доложите за мене на господин баща си. Името ми е Грюнлих.

Мортен въведе господина през верандата в коридора, отвори му вдясно вратата на бюрото и се върна в дневната, за да уведоми баща си. Докато господин Шварцкопф излизаше, момъкът седна до кръглата, маса, облакъти се на нея и — без да погледне майка си, която седеше пред мътния прозорец и замрежваше чорапи — привидно се вдълбочи в „жалкото вестниче“, което не знаеше за какво друго да съобщи, освен за сребърната сватба на консул еди-кой си. Тони почиваше горе в стаята си.

Влекачният командир влезе в бюрото си с изражение на човек, който е доволен от погълнатия обед. Служебният му шинел върху издутата бяла жилетка беше разкопчан. Сивата му като лед моряшка брада се отделяше рязко от червеното лице. Езикът му сновеше спокойно между зъбите, при което добродушната му уста изпадаше в най-невероятни положения. Той се поклони късо, отсечено и с изражение, като че искаше да каже: „Нали така се прави?“

— Благословен обед — каза той; — на вашите услуги, господине!

Господин Грюнлих от своя страна се поклони бавно и ъглите на устата му се изтеглиха малко надолу. В същото време той каза тихо:

— Хъ-ъ-ъм.

Бюрото представляваше доста малка стая, стените на която на височина няколко стъпки бяха облицовани с дърво, а нагоре варосани, без тапети. На прозореца, по стъклата на който непрекъснато барабанеше дъждът, висяха пожълтели от пушек завеси. Надясно от вратата се намираше дълга, груба, покрита с книжа маса, над която на стената беше забодена голяма карта на Европа и друга, по-малка, на Балтийско море. От средата на тавана се спускаше старателно изработен моделна кораб с издути платна.

Влекачният командир покани госта си да седне на извития диван, облечен с черна напукана мушама и поставен срещу вратата, а сам той се настани със скръстени върху корема ръце на един дървен стол с облегалки; господин Грюнлих седна с неразкопчано пардесю и с шапка върху колената си точно на ръба на дивана, без да се допре до задната облегалка.

— Името ми, повтарям — каза той, — е Грюнлих, Грюнлих от Хамбург. За да ви се представя, ще спомена, че смея да се нарека близък търговски приятел на едрия търговец консул Буденброк.

— Allabonohr^[55]! Голяма чест за мене, господин Грюнлих! Но няма ли да седнете малко по-удобно? Ще пиете ли един грог след това пътешествие? Ще поръчам веднага в кухнята…

— Позволявам си да забележа — каза спокойно господин Грюнлих, — че времето ми е измерено, че колата ми ме чака и че съм заставен да ви помоля само за един кратък разговор.

— На вашите услуги, господине — повтори господин Шварцкопф, стреснат донякъде.

Настъпи пауза.

— Господин командир! — поде господин Грюнлих, като решително тръсна глава и я отметна малко назад.

После отново замълча, за да подсили въздействието на това обръщение, и затвори устата си здраво като кесия за пари, стегната с връв.

— Господин командир — повтори той и после заговори бързо: — Въпросът, който ме доведе при вас, се отнася непосредствено до младата дама, която от няколко седмици живее във вашия дом.

— Мамзел Буденброк ли? — попита господин Шварцкопф.

— Именно — отвърна господин Грюнлих беззвучно и с наведена глава; край ъглите на устата му се вдълбаха прави бръчки. — Аз се виждам принуден — продължи той с леко напевно натъртване, като в същото време очите му се местеха с небивало внимание от една точка на стаята към друга и после към прозореца — да ви разкрия, че преди известно време поисках ръката именно на тая демоазел Буденброк, че съм в пълно притежание на двустранното родителско съгласие и че госпожицата сама с недвусмислени думи ми отреди права върху ръката си, макар годежът още да не се е състоял официално.

— Истина ли? — полита живо господин Шварцкопф. — Аз не знаех тая работа. Честито, господин… Грюнлих! Искрено ви честитя! Намерили сте нещо добро, нещо реално…

— Много благодаря — каза господин Грюнлих със студено натъртване. — Обаче онова — продължи той с напевно повишен глас, — което ме доведе по тоя въпрос при вас, драги господин командир, то е обстоятелството, че в пътя на тоя съюз от твърде късо време насам се изпречват затруднения и тези затруднения… произлизат от вашия дом…

Последните думи той изговори с въпросително ударение, като че искаше да каже: „Възможно ли е това, което стигна до ушите ми?“

Господин Шварцкопф отговори изключително с това, че дигна високо към челото прошарените си вежди и улови с двете си ръце — кафяви моряшки ръце с руси косъмчета — страничните облегалки на стола си.

— Да. Действително. Така чух — каза господин Грюнлих с горестна положителност. — Чух, че вашият син, господин studiosus medicinae^[56], си е позволил… е, да, без да знае… да посегне върху правата ми; чух, че той е използувал присъствието на госпожицата тук, за да изтръгне от нея известни обещания…

— Какво? — извика влекачният командир, като се подиря силно на облегалките и скочи на крака. — Ще трябва тутакси… Това наистина е…

Той отиде с две крачки до вратата, отвори я грубо, подаде глава в коридора и извика с глас, който би заглушил най-яростния прибой:

— Мета! Мортен! Елате тук! Елате двама тук!

— Ще съжалявам много — каза господин Грюнлих с тънка усмивка, — ако предявявайки по-отдавнашните си права, засичам вашите собствени бащини планове, господин командир…

Дидерих Шварцкопф се обърна и впери в лицето му пронизителните си сини очи, обкръжени от дребни бръчици, сякаш напусто се мъчеше да разбере думите му.

— Господине! — каза той после с глас, който звучеше така, като че ли току-що си е изгорил гърлото с глътка лют грог. — Аз съм прост човек и не разбирам много от злословия и финеси… Но ако искате да кажете негли, че… хм, тогава аз ще ви кажа, че сте на крив път, господине, и че се заблуждавате по отношение на принципите ми! Аз зная кой е моят син, зная също коя е мамзел Буденброк и притежавам твърде много респект и твърде много гордост, господине, тъй че не мога да си правя такива бащини планове! А сега говорете и отговаряйте вие! Какво собствено става? Какво собствено чувам, а?

Госпожа Шварцкопф и синът й стояха на вратата; тя в пълно неведение, заета да оправи престилката си, а Мортен с изражение на вироглав грешник. Когато те влязоха, господин Грюнлих не се дигна от мястото си; остана да седи с права и най-спокойна стойка, със закопчано пардесю, на края на дивана.

— Значи, държал си се като глупав хлапак? — сопна се влекачният командир на Мортен.

Момъкът беше мушнал един палец между копчетата на якето си; погледът му беше мрачен и от упорство той беше дори издул бузи.

— Да, татко — каза той. — Госпожица Буденброк и аз…

— Така, значи! Тогава ще ти кажа, че си занесен палячо, голям глупак! И още утре трябва да си заминеш за Гьотинген, чуваш ли? Още утре! Цялата тази работа е детинщина, безполезна детинщина. Точка!

— Боже мой, Дидерих — каза госпожа Шварцкопф, като сплете умолително ръце, — това не може да се каже току-тъй! Кой знае…

Тя замълча и беше очевидно, че пред очите й рухна една прекрасна надежда.

— Желаете ли да говорите с госпожицата, господине? — обърна се влекачният командир с дрезгав глас към господин Грюнлих.

— Тя е в стаята си. Спи — заяви съчувствено и умилно госпожа Шварцкопф.

— Съжалявам — каза господин Грюнлих, макар че си поотдъхна облекчително, и стана. — Впрочем, повтарям, че времето ми е измерено и че колата ми ме чака. Позволявам си, господин командир — продължи той, като с шапката си описа пред господин Шварцкопф движение от горе на долу, — да ви изкажа пълното си задоволство и признателност пред вид мъжественото ви поведение и твърд характер. Имам чест. Прощавайте!

Дидерих Шварцкопф не му подаде ръка. Само понаведе късо и бързо тежката горна половина на тялото, си напред, като че искаше да каже: „Така се прави, нали?“

Господин Грюнлих мина със спокойни крачки между Мортен и майка му и излезе през вратата.

Глава дванадесета

Томас пристигна с Крьогеровата каляска. Последният ден беше настъпил.

Младият господин дойде към десет часа предиобед и позакуси със семейството в дневната. Седяха пак както първия ден, с тая разлика, че лятото си беше отишло, беше много студено и ветровито, та не можеха да бъдат на верандата, и Мортен го нямаше — беше в Гьотинген. Тони и той дори не се сбогуваха както трябва. Влекачният командир бе застанал край тях и казал: „Така. Точка. Дий!“

В единадесет часа братът и сестрата се качиха на колата; големият куфар на Тони беше завързан отзад. Тя беше бледа и зъзнеше в късото си есенно палто — зъзнеше от студ, умора, пътническа треска и някаква тъга, която от време на време внезапно се надигаше в нея и изпълваше гърдите й с напористо болезнено чувство. Тя целуна малката Мета, стисна ръка на домакинята и кимна с глава на господин Шварцкопф, когато той каза:

— Е, не ни забравяйте, мамзел! И не ни се сърдите, нали?… Така! Щастливо пътуване и почтителни поздрави на господин папа и госпожа консулшата…

После вратцата хлопна, едрите кафяви коне потеглиха и тримата Шварцкопфови размахаха кърпичките си…

Тони притисна глава в ъгъла на колата и се загледа през прозореца. Небето беше белезникаво забулено, Трава се диплеше на леки вълни, които бягаха бързо пред вятъра. Сегиз-тогиз по стъклата чукваха дребни капки. В края на „Предната редица“ хората седяха пред пътните врати и кърпеха мрежи; доприпкаха боси деца и се загледаха любопитно подир колата. Те оставаха тук…

Когато колата задмина последните къщи, Тони се наведе напред, за да види още веднъж маяка; после се облегна назад, като затвори уморените си и чувствителни очи. През нощта почти не беше спала от възбуда, стана рано, за да нареди куфара, и не пожела да закуси. Имаше някакъв блудкав вкус в засъхналата си уста. Чувствуваше се толкова отпаднала, че дори не се опитваше да задържи сълзите, които всеки миг се надигаха бавно и жарко в очите й.

Щом затвори клепачите си, тя отново се намери на верандата в Травемюнде. Видя жив пред себе си Мортен Шварцкопф, който й говореше наведен по навик напред и сегиз-тогиз поглеждаше добродушно-изпитателно някого другиго; който в смеха разкриваше хубавите си зъби и очевидно не знаеше, че те са толкова хубави… и изведнъж душата й се изпълни с покой и ведрина. Тя възкреси в паметта си всичко, което беше слушала и научила от него в безбройни разговори, и й достави блажено задоволство да даде сама на себе си тържествен обет, че ще скъта всичко в сърцето си като нещо свято и неприкосновено. Това, че пруският крал извършил голяма неправда, че „Градски известия“ било жалко вестниче, дори това, че преди четири години били възобновени общогерманските закони за университетите — тези неща щяха да й бъдат занапред достопочтени и утешни истини, скрито съкровище, което тя ще може да съзерцава, когато пожелае. Ще мисли за тия неща насред улицата, в семейния кръг, през време на ядене… Кой знае, може би тя ще поеме предначертания й път и ще се омъжи за господин Грюнлих; това беше съвсем безразлично. Но когато той й заговори, тя внезапно ще си помисли: „Аз зная нещо, което ти не знаеш… Благородниците — говоря по принцип — са за презиране!“

Тя се усмихна доволно… И изведнъж в тропота на колелата долови със съвършена, с невероятно жива яснота гласа на Мортен. Тя различи всеки звук на неговия добродушен, малко бавен и дрезгав глас, чу с ушите си как той каза: „Днес и двамата ще трябва да седим на камъните, госпожице Тони…“ — и този дребен спомен я надви. Гърдите й се свиха от печал и болка и тя остави без съпротива сълзите й да бликнат… Сгушила се в ъгъла, тя държеше с две ръце кърпичката пред лицето си и плачеше горчиво.

Томас, с цигара в уста, погледна някак безпомощно навън към шосето.

— Бедна Тони! — каза той накрая, като помилва палтото й. — Много ми е жал за тебе… виж, аз те разбирам прекрасно! Но какво да се прави? Всеки трябва да преживее подобно нещо… Повярвай ми… изпитал съм го и аз…

— Ах, Том, ти не си го изпитал! — изхлипа Тони.

— Не говори така! Ето сега например е определено в началото на идущата година аз да замина за Амстердам. Папа ми е намерил място… у „Ван дер Келен и с-ие“. Ще трябва да се разделя за дълго, дълго време…

— Ах, Том! Раздялата с родители, брат и сестра не е нищо!

— Да — каза Том доста провлечено.

Той пое дъх, като че искаше да каже нещо повече, но после замълча. Премести цигарата от единия ъгъл на устата в другия, дигна едната вежда по-високо и обърна глава настрана.

— И няма да трае дълго — поде той след малко. — Ще мине. Човек забравя.

— Но аз съвсем не искам да забравя! — извика отчаяно Тони. — Да забравиш… нима това е утеха?!

Глава тринадесета

После дойде и ги взе салът, ето Израелдорфската алея, Ерусалимския хълм, Крепостното поле. Колата мина през Крепостната порта, до която отдясно се издигаха стените на затвора, после се понесе по „Бургщрасе“ и прекоси „Коберг“. Тони гледаше сивите къщи с двускатни покриви, провесените над улицата маслени лампи, болницата „Светя дух“ и почти обезлистените вече липи пред нея… Господи, всичко стои, както си беше преди! То е стояло тук, неизменно и достолепно, докато тя бе си спомняла за него като за отколешен сън, който можеше да потъне в забрава! Тези сиви стрехи бяха прежното, привичното, унаследеното, което пак я прие и в което тя пак щеше да живее. Тя не плачеше вече и гледаше любопитно наоколо си. Мъката от раздялата се притъпи пред вида на тия улици и тия отдавна познати лица по тях. В тоя миг колата трополеше по „Брайтещрасе“ — мина носачът Матисен и свали ниско мъхестия си цилиндър с такова раболепно изражение, сякаш си мислеше: „Аз съм просто нищожество…“

Екипажът зави в „Менгщрасе“ и едрите кафяви коне спряха запъхтени пред къщата на Буденброкови, като заудряха с копита по настилката. Том внимателно помогна на сестра си да слезе, а Антон и Лина дотичаха да развържат и свалят куфара. Но трябваше да почакат, преди да влязат вкъщи — тъкмо сега през пътната врата минаваха непосредствено една зад друга три огромни транспортни коли, натоварени високо с пълни чували жито, по които с тлъсти черни букви се четеше фирмата „Йохан Буденброк“. Колите се повлякоха тромаво с еклив тропот през широкото преддверие и по плоските стъпала надолу към двора. Една част от зърното трябваше да се разтовари в задната сграда, а остатъкът да отиде в „Кита“, „Лъва“ или „Дъба“.

Когато братът и сестрата влязоха в преддверието, от кантората излезе консулът, мушнал перодръжката зад ухото, и разпери ръце към дъщеря си.

— Добре дошла у дома, мила Тони!

Тя го целуна и го погледна с очи, които още бяха зачервени от плач и в които се четеше нещо като срам. Но той не беше сърдит, не спомена нито дума. Каза само:

— Късно е, но ние почакахме с втората закуска.

Консулшата, Кристиан, Клотилда, Клара и Ида Юнгман бяха се събрали горена площадката на стълбата и я посрещнаха там…

Първата нощ на „Менгщрасе“ Тони спа здраво, дълбоко и на другата заран, 22 септември, слезе освежена и успокоена в стаята за закуска. Беше още много рано, едва седем часът. Завари само мамзел Юнгман, която приготовляваше утринното кафе.

— Ай, ай, Тони, детенцето ми — каза тя и погледна назад с малките си сънливи кафяви очи. — Защо толкова рано?

Тони седна пред писалището, капакът на което беше отворен, сплете ръце на тила и се загледа известно време в настилката на двора, добила черен блясък от мокротата, а после във влажната градина. Накрая започна любопитно да рови визитните карти и писмата върху писалището.

Непосредствено до мастилницата лежеше добре известната голяма тетрадка с пресована корица, златен обрез и разнородна хартия. Сигурно е била използувана снощи и беше истинско чудо, че папа не я е прибрал както обикновено в кожената чанта и заключил в специалното задно чекмедже.

Тя взе тетрадката, попрелисти я, зачете и се вдълбочи. Това, което четеше, бяха предимно прости, известни неща; но всеки от писателите в нея беше възприел от предходника си някакъв не прекалено тържествен начин на излагане, някакъв инстинктивно и неволно загатнат хроникален стил, който издаваше дискретния и затова толкова по-достолепен респект на едно семейство пред самото себе си, пред традицията и историята. За Тони това не беше нещо ново; неведнъж й беше разрешавано да се позанимае с тия страници. Но никога досега съдържанието им не й беше направило такова впечатление, както тая сутрин. Почтителната значимост, придавана тук дори на най-скромните факти, я замая… Тя се облакъти и зачете с растящо увлечение, с гордост и сериозност.

Не липсваше нито един момент от нейното собствено кратковременно минало: рождението й, детските болести, първият училищен ден, постъпването в пансиона на мадемоазел Вайхброт, първото й причастие… Ситният, равномерен търговски почерк на консула беше отбелязал всичко грижливо и с някакво почти религиозно уважение към фактите изобщо. Та мигар и най-нищожният факт не беше воля и дело на всевишния, който чудодейно е направлявал съдбините на семейството?… Какво ли има да се напише в бъдеще тук след нейното име, което тя беше получила от баба си Антоанета? И всичко това ще бъде четено от по-сетнешни семейни членове със същото благочестие, с което тя сега следеше някогашните събития.

Тя въздъхна облекчително, облегна се назад и сърцето й затуптя тържествено. Изпълни я страхопочит към самата себе си и тръпно я прониза присъщото й чувство за лична значимост, подсилено от духа, въздействието на който тя току-що бе изпитала. „Брънки от една верига“ — беше писал папа… да, да! Именно като брънка на тая верига тя имаше голямо и отговорно значение и беше призвана да съдействува дейно и решително в историята на тяхното семейство!

Тя прелисти назад чак до края на дебелата тетрадка, гдето консулът саморъчно беше резюмирал върху един огромен лист цялото родословие на Буденброкови със скоби и рубрики в прегледни дати: от бракосъчетанието на най-ранния родоначалник с пасторската дъщеря Бригита Шурен до женитбата на консул Йохан Буденброк с Елизабета Крьогер през 1825 година. От тоя брак, пишеше там, се родили четири деца… след което бяха нанесени едно под друго кръщелните имена с годината и деня на рождението; зад името на по-големия син обаче беше отбелязано, че по Великден 1842 година постъпил като стажант в бащиното предприятие.

Тони гледа дълго време името си и свободното място зад него. И после внезапно, изведнъж, с някаква нервна и припряна промяна на изражението — тя преглътна и за един миг устните й се раздвижиха много бързо една към друга — улови перото, не го натопи, а го блъсна в мастилницата, преви показалеца си, наведе ниско над рамото пламналата си глава и написа с несръчния си, висок, наведен, отляво надясно почерк: „…сгодила се на 22 септември 1845 г. за господин Бендикс Грюнлих, търговец в Хамбург.“

Глава четиринадесета

— Аз съм напълно на вашето мнение, скъпи приятелю. Този въпрос е важен и трябва да бъде приключен. Накъсо: традиционната зестра на млада девойка от нашето семейство е 70 000 марки.

Господин Грюнлих хвърли към бъдещия си тъст един къс и изпитателен поглед отстрани — поглед на търговец.

— Действително… — каза той и това „действително“ беше на дължина точно колкото левият му златожълт бакенбард, по които плъзна бавно пръстите си; и когато изрече докрай това „действително“, пусна и върха на бакенбарда си.

— Почитаеми татко — продължи той, — известно ви е дълбокото високоуважение, което аз храня към достопочтените традиции и принципи. Но… няма ли в настоящия случай това хубаво съображение да означава прекаленост?… Едно предприятие се разширява… едно семейство процъфтява… накъсо: условията са вече други и по-добри.

— Скъпи приятелю — каза консулът, — вие виждате в мое лице един кулантен търговец! Боже мой… ако бяхте ме оставили да се изкажа докрай, щяхте вече да знаете, че съм съгласен и готов да бъда отзивчив съответно на обстоятелствата и че към тия 70 000 прибавям с леко сърце още 10 000.

— Значи, 80 000… — каза господин Грюнлих; после направи едно движение с уста, като че искаше да каже: „Не е твърде много, но стига.“

Споразумяха се по най-любезен начин. Консулът стана и раздрънка доволно голямата връзка ключове в джоба на панталона си. Той бе достигнал „традиционния размер на зестрата в брой“ едва с тези 80 000.

След това господин Грюнлих се сбогува и замина за Хамбург. Тони не почувствува много нещо от новото си житейско положение. Никой не й пречеше да танцува у Мьолендорпфови, Лангхалсови, Кистенмакерови и в собствения си дом, да се пързаля на кънки по Крепостното поле и ливадите край Трава и да приема ухажванията на млади господа. В средата на октомври се яви възможност да присъствува на вечеринката, давана от Мьолендорпфови по случай годежа на големия им син с Юлхен Хагенщрьом.

— Том! — каза тя. — Няма да отида. Това е възмутително!

Но въпреки това отиде и се забавлява чудесно.

А благодарение на няколкото реда, които бе добавила към семейната история, тя бе си извоювала позволение да обикаля с консулшата или сама всички магазини в града, да прави поръчки с голям замах и да се грижи за прикята си, която трябваше да бъде изящна. До прозореца в стаята за закуска седяха по цял ден две шивачки, които поръбваха, везеха монограми и изяждаха огромни количества селски хляб със зелено сирене.

— Донесоха ли ти платно от Лентфьор, мамо?

— Не, чедо, но ето две дузини чаени салфетки.

— Добре. А обеща да го изпрати най-късно днес след пладне. Боже мой, трябва да се поръбят чаршафите!

— Ида, мамзел Битерлих пита где са дантелите за калъфите на възглавниците!

— В десния гардероб за бельо в преддверието, Тони.

— Лина!

— Можеш ти самата да изтичаш, миличка…

— О, господи! Мигар затова се омъжвам, за да тичам аз самата по стълбите…

— Помисли ли за венчалния тоалет, Тони?

— Moiré antique^[57], мамо!… Няма да се венчая без moiré antique!

Така изтекоха октомври и ноември. По Коледа пристигна господин Грюнлих, за да прекара Бъдни вечер в кръга на Буденброковото семейство; той не отклони и поканата на старите Крьогерови да ги навести по празниците. Държането му към годеницата беше изпълнено с оная деликатност, която имаха право да очакват от него. Никаква излишна тържественост! Никаква стеснителност в общество! Никакви нетактични нежности! Годежът бе подпечатан от една ефирна, дискретна целувка по челото в присъствие на родителите… Понякога Тони се учудваше малко, тъй като сегашното му щастие не изглеждаше да отговаря на онова отчаяние, което бе проявил при нейните откази. Той я гледаше изключително с ведрото изражение на собственик… Сегиз-тогиз, разбира се, останал случайно насаме с нея, можеше да го обземе шеговито-закачливо настроение — той се опитваше да я дръпне на коленете си, да доближи бакенбардите си до лицето й и да я попита с глас, който трепереше от веселост:

— Пипнах ли те най-сетне? Докопах ли те най-сетне?

Тони отговаряше:

— О, господи, вие се забравяте! — и ловко се изтръгваше.

Скоро след коледните празници господин Грюнлих се завърна в Хамбург, тъй като оживената му търговия изискваше неумолимо да присъствува лично. И Буденброкови мълчаливо бяха единодушни с него, че Тони преди годежа бе имала достатъчно време да го опознае.

Въпроса за жилището уредиха чрез писма. Тони, която се радваше извънмерно, че ще живее в голям град, даде израз на желанието си да се установят в центъра на Хамбург, гдето — на „Шпиталерщрасе“ — бяха и канторите на господин Грюнлих. Обаче годеникът с мъжко постоянство получи пълномощно да купи една вила извън града, близо до Аймсбютел… с романтично и уединено разположение, истинско идилично гнезденце, твърде подходящо за млада съпружеска двойка — „procul negotiis^[58]“. Да, наистина той още не беше забравил напълно латински!

Мина декември и в началото на четиридесет и шеста година направиха сватбата. Обичайната „тропаница“ в навечерието на сватбата, на която присъствуваше половината град, излезе великолепна. Приятелките на Тони — между тях беше и Армгарда фон Шилинг, пристигнала в града с файтон, висок като кула — танцуваха с приятелите на Том и Кристиан, между които бяха Андреас Гизеке, син на пожарния командир и studiosus juris^[59], а така също Стефан и Едуард Кистенмакер от фирмата „Кистенмакер и син“; за танци бяха определени трапезарията и коридорът, който за тая цел беше поръсен с талк… За „тропаницата“ се грижеше на първо място консул Петер Дьолман; той изпотроши върху каменните плочи на широкото преддверие всички глинени гърнета, които успя да докопа.

На госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“ пак се удаде случай да влезе във висшите кръгове — повикаха я в деня на сватбата да помага на мамзел Юнгман и на шивачката при обличането на Тони. Ей богу, не била виждала никога досега по-хубава булка. Макар че беше дебела, тя бе коленичила на пода и с възхитено дигнати очи забождаше малките миртови гранки върху бялото moiré antique.

Това ставаше в стаята за закуска. Господин Грюнлих, облечен в Дългопол фрак и копринена жилетка, чакаше пред вратата. Розовото му лице имаше сериозно и коректно изражение; върху брадавицата край лявата му ноздра се забелязваше малко пудра, а златожълтите му бакенбарди бяха грижливо фризирани.

Горе в колонната зала, гдето щеше да се извърши венчавката, бе се събрал целият род — едно внушително общество. Тук седяха старите Крьогерови, и двамата вече поспарушени, но както винаги с най-изискана външност. Тук бяха консул Крьогерови със синовете си Юрген и Якоб; вторият беше дошъл от Хамбург, отгдето дойдоха и Дюшанови. Тук бяха Готхолд Буденброк и жена му, по баща Щювинг, с Фридерика, Хенриета и Пфифи; за жалост, както изглеждаше, и трите едва ли вече щяха да се омъжат… Тук беше и мекленбургската роднинска линия, представлявана от Клотилдиния баща, господин Бернхард Буденброк, който беше пристигнал от „Немилост“ и разглеждаше с широко отворени очи невижданата господарска къща на богатия си сродник. Онези от Франкфурт бяха изпратили само подаръци, защото пътуването наистина беше много затруднително. На тяхно място обаче като единствени непринадлежащи към рода присъствуваха домашният лекар доктор Грабо и мамзел Вайхброт, майчински привързаната приятелка на Тони — Зеземи Вайхброт, със съвършено нови зелени панделки на шапчицата, които се спускаха върху страничните й букли, и в черна рокля.

— Бйъди щястливо, дьобро дьете! — каза тя, когато Тони влезе редом с господин Грюнлих в колонката зала, подиша се на пръсти и я целуна с лек пукот по челото.

Родът беше доволен от булката; Тони изглеждаше хубава, несмутена и весела, макар и малко бледа от любопитство и пътна треска.

Залата беше украсена с цветя и на дясната страна имаше издигнат олтар. Венчалния обред извърши пастор Кьолинг от църквата „Света Богородица“. Той ги настави изрично със силни думи да бъдат умерени. Всичко се изпълни по реда и обичая. Тони произнесе едно наивно и добродушно „да“, а господин Грюнлих направи първом „хъ-ъъм“, за да очисти гърлото си. После ядоха извънредно хубаво и много.

Докато горе в залата гостите, между тях и пасторът, продължаваха да ядат, консулът и съпругата му изпратиха младата двойка, която беше се приготвила за път. Валеше сняг и въздухът изглеждаше като бяла мъгла. Пред пътната врата беше спряла голяма пътнишка кола, пълна с куфари и чанти.

След като неколкократно и убедително заяви, че много скоро ще дойде да навести домашните си, но че и родителите няма да се забавят да й гостуват в Хамбург, Тони се качи весело в колата и консулшата я уви грижливо в топлата кожена завивка. Съпругът й също седна.

— Грюнлих — каза консулът, — новите дантели са най-отгоре в малката ръчна чанта. Пред Хамбург ще ги мушнете за малко под палтото, нали? Тия акцизи… Доколкото можем, трябва да ги заобикаляме. На добър час! Още веднъж на добър час, мила Тони! Сбогом!

— В Аренсбург ще намерите добър подслон, нали? — попита консулшата.

— Поръчано е, скъпа майко, всичко е поръчано! — отговори господин Грюнлих.

Антон, Лина, Трина и София също си взеха сбогом от „м’дам Грюнлих“.

Когато понечиха да затворят вратцата на колата, Тони биде обзета от внезапно вълнение. Въпреки затрудненията, които създаваше, тя разви отново пътната завивка, прекрачи безогледно коленете на господин Грюнлих, който измърмори нещо, и прегърна страстно баща си.

— Adieu, папа… Добри ми папа! — И после пошепна съвсем тихо: — Доволен ли си от мене?

Консулът я притисна за миг безмълвно до гърдите си; после я бутна малко пред себе си и разтърси подчертано искрено двете й ръце.

След това всичко беше готово. Вратцата хлопна, кочияшът цъкна с език, конете потеглиха така, че стъклата иззвънтяха, и консулшата остави вятър да развява батистената й кърпичка, докато колата, затрополила надолу по улицата, изчезна в снежната мъгла.

Консулът стоеше замислен до съпругата си, която с грациозно движение загърна по-добре раменете си с кожената пелерина.

— Ето че тя замина, Бетси.

— Да, Жан, първото си отиде. Вярваш ли, че ще бъде щастлива с него?

— Ах, Бетси, тя е доволна от себе си; това е най-непоколебимото щастие, което можем да постигнем на земята.

Те се върнаха при гостите си.

Глава петнадесета

Томас Буденброк се спускаше по „Менгщрасе“ към „Фюнфхаузен“. Нарочно не мина отгоре по „Брайтещрасе“, гдето поради многото познайници би трябвало непрекъснато да държи шапката в ръка. Мушнал ръце в широките джобове на топлата си тъмносива връхна дреха с пелерина, той крачеше доста замислен по твърдия, замръзнал, разискрен като кристали сняг, който скърцаше под обувките му. Вървеше по свой собствен път, за който никой нищо не знаеше… Небето светеше ясно, синьо и студено; въздухът беше свеж, остро уханен, а времето тихо, сурово, ведро и чисто с пет градуса студ — безподобен февруарски ден.

Томас слезе по „Фюнфхаузен“, прекоси „Бекергрубе“ и през една тясна напречна улица излезе на „Фишергрубе“. Измина няколко крачки по тая улица, която се спускаше в същата посока с „Менгщрасе“ стръмно надолу към Трава, и спря пред една ниска къща, една съвсем скромна цветарница с тясна врата и скъдна витринка, гдето на зелено стъкло бяха наредени няколко саксии с луковични растения.

Той влезе и тенекиеното звънче горе на вратата заджавка като бдително кученце. Вътре пред тезгяха стоеше ниска, дебела, възстара дама с турски шал на рамената и разговаряше с младата продавачка. Тя избираше между няколко саксии с цветя, оглеждаше ги, миришеше, придиряше и бръщолевеше така, че беше принудена постоянно да бърше устата си с ленената кърпичка. Томас Буденброк я поздрави вежливо и застана настрана. Тя беше безимотна сродница на Лангхалсови, добродушна и бъбрива стара мома, която носеше името на едно семейство от висшето общество, без обаче да принадлежи към тази сфера; канеха я не на големи гощавки и балове, а само на кафе в ограничен кръг от гости и всички, с малки изключения, я наричаха леля Лотхен. Взела под мишница една саксия, увита в копринена хартия, тя тръгна към вратата; Томас отново я поздрави и после каза с висок глас на продавачката:

— Дайте ми, моля, няколко рози… Да, безразлично. La France^[60]…

После, след като леля Лотхен затвори вратата зад себе си и изчезна, той каза по-тихо:

— Така, остави ги пак настрана, Ана… Добър ден, малка Ана! Да, ида днес с голяма мъка на сърцето.

Ана носеше бяла престилка над черната, проста рокля. Беше чудно хубава девойка — нежна като газела и с лице от почти малайски тил: малко изпъкнали скули, тесни черни очи, изпълнени от мек блясък, и матовожълтеникав тен, подобен на който не можеше да се намери. Ръцете й имаха същия цвят, бяха тесни и извънредно красиви за една обикновена продавачка.

Тя отиде зад тезгяха в десния край на малката цветарница, гдето не можеха да ги видят през витрината. Томас я последва отсам тезгяха, наведе се към нея и я целуна по устните и очите.

— Горкичкият! Съвсем си премръзнал! — каза тя.

— Пет градуса! — отвърна Томас. — Но не усетих нищо, защото бях много тъжен, като идвах насам. — Той седна на тезгяха, взе ръката й в своята и продължи: — Да, слушай, Ана… Днес трябва да бъдем разумни. Край…

— Ах, господи… — каза тя жаловито и преизпълнена от страх и мъка, дигна престилката.

— Рано или късно това трябваше да стане, Ана… Така! Не плачи! Решихме да бъдем разумни, нали? Какво да се прави? Човек трябва да преживее и такива работи.

— Кога?… — попита Ана, като хлипаше.

— В други ден.

— Ах, господи… защо в други ден? Още една седмица… Моля ти се!… Пет дни…

— Не може, мила, малка Ана. Всичко е решено и приготвено. В Амстердам ме чакат… Колкото и да ми се иска, не бих могъл да остана дори ден повече.

— И тъй ужасно далеко!…

— Амстердам ли? О, съвсем не! И можем винаги да мислим един за друг, нали? И аз ще ти пиша. Ще видиш, щом стигна, веднага ще ти пиша…

— Помниш ли… — каза тя — преди година и половина… На празника на стрелците?…

Той възхитен я прекъсна:

— Господи, да, година и половина!… Аз помислих, че си италианка… Купих си един карамфил и го забодох в илика си… Още го пазя… Ще го взема със себе си в Амстердам. Какъв прах и каква жега беше на ливадата!…

— Да, ти ми донесе чаша лимонада от съседната будка… Спомням си го като днес. Навсякъде миришеше на банички и хора…

— Но въпреки това беше хубаво! Не разбрахме ли и двама веднага по очите си какво ставаше с нас?

— Ти искаше да се повозиш с мене на въртележката… не, не можеше; нали трябваше да продавам! Господарката щеше да ми се кара…

— Да, не можеше, Ана… съзнавам напълно.

Тя каза тихо:

— И това остана едничкото, което съм ти отказала.

Той отново я целуна по устните и очите.

— Adieu, мила, добра, малка Ана!… Да, трябва да започнем да си казваме adieu!

— Ах, но ти ще дойдеш утре пак, нали?

— Да, сигурно, по това време, И в други ден сутринта, ако успея някак да се измъкна… Сега обаче искам да ти кажа едно нещо, Ана… Аз заминавам доста надалеко, да, все пак Амстердам е доста далеко… А ти оставаш тук. Но не уронвай достойнството си, Ана, чуваш ли?… Защото досега ти не си го уронила, това мога да ти кажа.

Тя плачеше в престилката си, която държеше пред лицето си със свободната ръка.

— Ами ти?… Ами ти?…

— Едни бог знае как ще тръгнат работите, Ана! Човек не остава вечно млад… Ти си умно момиче, не си казала никога нито дума за женитба или нещо подобно…

— Не, опазил бог… да искам такова нещо от тебе…

— Виждаш ли, човек не е господар на себе си… Ако бъда жив, ще поема предприятието, ще намеря богата жена… да, на раздяла съм откровен пред тебе… Ти също… така вървят нещата… Желая ти много щастие, мила, добра, малка Ана! Но не уронвай достойнството си, чуваш ли?… Защото досега не си го уронила… това мога да ти кажа…

Вътре беше топло. В малкото помещение се носеше влажно ухание на земя и цветя. Вън зимното слънце клонеше вече на заник. Нежна, чиста и сякаш рисувана върху порцелан бледа вечерна заря красеше небето отвъд реката. Скрили брадичката си зад дигнатите яки на горните палта, хората минаваха бързо край витрината и не виждаха двамата, които се разделяха в ъгъла на малката цветарница.

Глава първа

30 април 1846 год.

Мила мамо,

Хиляди благодарности за твоето писмо, в което ми съобщаваш за годежа на Армгарда фон Шилинг с господин фон Майбом от Пьопенраде. Сама Армгарда също ми изпрати вест (много изящна, с позлатени ръбове) и в същото време ми писа писмо, в което, крайно възхитена, ми разказва за годеника си. Бил много красив мъж и с изящни обноски. Колко ли е щастлива! Всички се женят; получих вест и от Ева Еверс от Мюнхен. Тя взема директор на пивоварна.

А сега, мила мамо, трябва да те попитам; защо все още не става дума за гостуване на консул Буденброкови тук? Може би чакате официална покана от Грюнлих? Съвършено ненужно, защото, както ми се струва, той съвсем не мисли за това и когато му напомням, казва: „Да, да, мило дете, баща ти има друга работа.“ Или може би мислите, че ще ме безпокоите? Ах, не, ни най-малко! Или може би мислите, че ще разбудите в мене носталгия? Мили боже, та аз съм разумна жена, стъпила съм с двата крака в живота и съм зряла.

Току-що бях на кафе у мадам Кезелау, много наблизко, приятни хора. Нашите съседи отляво, казват се Гусман (обаче къщите ни са доста далече една от друга), също са общителни хора. Имаме двама добри домашни приятели, които също живеят извън града: доктор Клаасен (за когото после ще трябва да ти разкажа още нещо) и банкера Кеселмайер, интимен приятел на Грюнлих. Не можеш да си представиш какъв комичен стар господин е той! Има бели, подстригани бакенбарди и черно-бели редки коси по главата, които приличат на пух и се развяват при най-слабия полъх.

Понеже прави смешни движения с главата, също като птица, и е доста бъбрив, аз винаги го наричам „Сврака“; но Грюнлих ми забранява, като казва, че свраката крадяла, а господин Кеселмайер бил честен човек. Когато ходи, той се навежда напред и гребе с ръцете като във вода. Пухът стига само до половината на тила и оттам нататък вратът му е съвсем червен и напукан. Той крие нещо крайно весело в себе си. Понякога ме тупа по бузите и казва: „Добра малка, женице, каква божия благодат за Грюнлих, че ви взе!“ После изважда очила (носи винаги три чифта, вързани на дълги шнурове, които непрекъснато се сплитат върху бялата му жилетка), слага ги на носа си, като при това съвсем го набръчква, и ме поглежда така забавно с отворена уста, че аз започвам да се смея на глас в лицето му. Но той съвсем не ми се сърди.

Грюнлих е много занят, потегля сутрин с нашата малка жълта кола за града и често се връща много късно у дома. Понякога седи край мене и чете вестника.

Когато отиваме на гости, например у Кеселмайер или у консул Гудщикер на „Алстердам“, или у сенатор Бок на „Ратхаусщрасе“, трябва да вземаме наемна кола. Много пъти вече съм молила Грюнлих да си купим купе, защото то е необходимо извън града. Той наистина ми обеща с половин уста; забележително е обаче, че не обича да ходи с мене в общество и очевидно не му е приятно, когато аз разговарям с хора в града. Да не е ревнив?

Нашата вила, която аз вече ти описах подробно, мила мамо, действително е много хубава и се разхубави още повече, като набавихме нови мебели. Не би могла да кажеш нищо против салона във високия партер: целият е в кафява коприна. Трапезарията до него е с много хубава дървена облицовка, столовете струват по 25 марки единият. Аз обикновено седя в цветарника, който ни служи за дневна. До него има един кабинет за пушене и игра на карти. В залата, която заема останалата половина на партера от другата страна на коридора, поставихме сега жълти щори и тя доби много изискан вид. Горе са спалните, банята, гардеробната и стаята за прислужничките. За жълтата кола имаме един малък коняр. От двете моми съм доста доволна. Не зная дали са напълно честни, но, слава богу, не се налага да си отварям очите на четири за всяка стотинка! Накъсо, всичко подобава на името ни.

А сега, мила мамо, иде нещо, най-важното, което бях оставила за края. Именно: преди известно време се почувствувах малко по-особено, знаеш, не съвсем здрава и все пак някак другояче; като ми се удаде случай, казах го на доктор Клаасен. Той е много дребен човек с голяма глава и още по-голяма извита шапка на нея. Винаги притиска бастуна си, дръжката на който представлява извита плоска кост, до дългата си брада; тя е почти светлозелена, защото дълги години я е почернял. Ах, трябваше да го видиш тогава! Той съвсем не ми отговори, а пооправи очилата си, попримига с червените си очички, кимна ми с картофения си нос, позакиска се и ме заоглежда така безсрамно, че аз не знаех къде да се дяна. После ме прегледа и каза, че всичко вървяло великолепно, но трябвало да пия минерална вода, понеже съм била може би малко малокръвна. О, мамо, довери това много предпазливо на добрия папа, та той да го впише в семейната книга. Колкото е възможно по-скоро ще чуеш и други новини.

Поздрави сърдечно от мене папа, Кристиан, Клара, Тилда и Ида Юнгман. Неотдавна писах на Томас в Амстердам.

Твоя предана и послушна дъщеря

Антония.

 

2 август 1846 г.

Драги Томас,

Получих с голяма радост съобщението за срещата ти с Кристиан в Амстердам; сигурно сте прекарали няколко весели дни. Нямам още известие как е минало пътуването на брат ти през Остенде за Англия, но се уповавам на бога, че е било благополучно. Кристиан реши да се откаже от научното поприще — дано не е станало много късно за него да научи нещо сигурно у шефа си мистер Ричардсон и дано сполука и благодат съпътствуват търговската му кариера! Мистер Ричардсон (Трийднийдл стрийт), както знаеш, е близък търговски приятел на моята къща. Смятам се щастлив, че можах да настаня двамината си синове във фирми, с които съм свързан приятелски. Ти сигурно чувствуваш вече изгодата от това. Изпитвам пълно задоволство, че господин ван дер Келен е увеличил заплатата ти още през настоящото тримесечие и ще ти отреди други, странични доходи; убеден съм, че си се показал и ще се показваш с добро поведение достоен за тая отзивчивост.

След всичко обаче изпитвам мъка, че здравето ти не е напълно на нужната висота. Това, което ми пишеш за нервозността си, ми спомня за моите собствени младини, когато работех в Антверпен и оттам трябваше да замина за Емс, за да се подложа на лечение. Ако подобно нещо се окаже необходимо и за тебе, синко, то аз, разбира се, съм готов да те подкрепя всячески, макар че през тия политически неспокойни времена се плаша от подобни разходи за нас другите.

Все пак майка ти и аз предприехме към средата на юни едно пътуване до Хамбург, за да навестим сестра ти Тони. Съпругът й не беше ни поканил, но пак ни посрещна с голяма сърдечност и в течение на двата дни, които прекарахме у него, ни се посвети така напълно, че занемари работите си и просто не ми остави време да отида в града, за да направя една визита у Дюшанови. Антония е в петия месец; лекарят й ни увери, че всичко ще протече по нормален и отраден начин.

Искам да спомена сега и за едно писмо на господин ван дер Келен, от което с радост узнах, че ти и по частен път си приятен гост в кръга на неговото семейство. Синко, ти си сега на възраст, когато започваш да береш плодовете на възпитанието, дадено ти от твоите родители. Нека ти послужи като съвет това, че аз на твоите години — както в Берген, така и в Антверпен — винаги се стараех да бъда услужлив и приятен на шефките, от което имах най-големи облаги. Дори като оставим настрана ласкателната приятност да общува по-отблизко със семейството на шефа, в лицето на жена му човек си създава благосклонна защитница, ако се яви случай — който, разбира се, по възможност би трябвало да се избягва, но все пак е допустим — да стане някоя грешка в работата или шефът да не е напълно доволен от едно или друго.

Що се отнася до твоите търговски планове за бъдещето, синко — те ме радват с живия интерес, който се проявява в тях, макар че аз не мога да се съглася напълно. Ти изхождаш от гледището, че най-естествено, трайно занимание на нашия роден град би трябвало да бъде пласментът на ония продукти, които се произвеждат в околностите, именно: жито, рапично семе, обработени и необработени кожи, вълна, растителни масла, тестени изделия, кокали и т.н., и мислиш да се посветиш на тоя бранш успоредно с комисионна търговия. Едно време, когато конкуренцията в тоя търговски отрасъл беше още твърде слаба (докато сега е значително нараснала), аз също така се занимавах с тая мисъл и направих няколко експеримента, доколкото имаше възможност и място за това. Пътуването ми из Англия имаше за цел главно да издири и в тая страна връзки за моите начинания. Стигнах накрая чак до Шотландия и завързах немалко полезни познанства, но много скоро съзрях и опасния характер, който носи експортът за тая страна; ето защо впоследствие аз го прекратих, още повече понеже винаги си спомнях предупреждението, завещано ни от нашия прадед, основателя на фирмата: „Сине, върши радо работите си през деня, но върши само такива, че да можем да спим спокойно през нощта.“

Решил съм да спазвам свято тоя принцип до края на живота си, макар че понякога човек изпада в колебания, като вижда хора, които явно преуспяват без такива принципи. Говоря за Щрунк и с-ие Хагенщрьом, които показват забележителен подем, докато ходът на нашите работи е прекалено спокоен. Ти знаеш, че след намалението на капитала поради смъртта на дядо ти предприятието не се е разраснало и аз се моля на бога да успея след смъртта си да ти го оставя поне в сегашното положение. Прокуристът господин Маркус е опитен и разумен помощник. Ах, ако майчиното ти семейство можеше да стиска малко по-здраво грошовете! Наследството ще бъде от такава голяма важност за нас!

Аз съм извънредно претрупан с търговски и градски работи. Старейшина съм на колегията на бергенските мореплаватели, а последователно ме избраха за градски депутат във финансовия отдел, в търговската колегия, в сметко-ревизионната депутация и в приюта за бедни „Света Анна“.

Майка ти, Клара и Клотилда те поздравяват сърдечно. Поръчаха ми да те поздравя и неколцина господа: сенаторите Мьолендорпф и доктор Йовердик, консул Кистенмакер, посредникът Гош, К. Ф. Кьопен, а от кантората господин Маркус и капитаните Клот и Кьотерман. Бог да те благослови, синко! Работи, моли се богу и пести!

С грижовна обич

баща ти.

 

8 октомври 1846 год.

Мили и високоуважаеми родители!

Долуподписаният се вижда в приятното положение да ви уведоми, че преди половин час вашата дъщеря и моя от душа любима съпруга Антония благополучно роди. По божия воля новороденото е момиче и аз не намирам думи да ви кажа колко радостно развълнуван съм. Състоянието на скъпата родилка, а така също на детето е отлично и доктор Клаасен се показа напълно доволен от вървежа на работата. Госпожа Гросгеоргис, акушерката, също казва, че било много леко. Вълнението ме принуждава да оставя перото. Изказвам на предостойните родители високопочтителната си нежност,

Б. Грюнлих.

Ако беше се родило момче, бях си наумила едно много хубаво име. Сега искам да я кръстим Мета, но Гр. настоява за Ерика,

Т.

Глава втора

— Какво ти е, Бетси? — попита консулът, като седна на трапезата и дигна чинията, с която бяха покрили супата му. — Недобре ли се чувствуваш? Какво ти е? Струва ми се, че имаш болнав вид.

Кръглата маса в просторната трапезария беше много оредяла. Освен родителите на нея всеки ден сядаха само мамзел Юнгман, десетгодишната Клара и мършавата, покорна и мълчаливо хранеща се Клотилда. Консулът се огледа наоколо — лицата на всички бяха удължени и натъжени. Какво беше станало? Той самият беше нервен и угрижен, понеже поради тая заплетена шлезвигхолщайнска история на борсата царуваше безпокойство… И още едно безпокойство се носеше из въздуха; по-късно, когато Антон излезе, за да донесе гозбата с месо, консулът узна какво беше станало вкъщи. Трина, готвачката Трина, момиче, което досега беше проявявало само преданост и честност, внезапно преминала към неприкрито бунтарство. За голямо неудоволствие на консулшата тя поддържала от известно време приятелство, нещо като духовна връзка с някакъв касапски калфа; и сигурно този вечно кървав човек беше повлиял по най-пакостен начин върху развитието на нейните политически убеждения. Когато консулшата я смъмрила заради лошо приготвения лучен сос, тя опряла голите са ръце на хълбоците и казала следното:

— Почакайте само, госпожо консулша! Няма да мине дълго време и на работата ще се тури друг ред; тогава аз ще седя в копринена рокля на дивана, а вие ще ми прислужвате…

Разбира се, консулшата веднага й казала, че я уволнява.

Консулът поклати глава. В последно време той самият биде заставен да долови разни тревожни неща. Наистина по-старите носачи и складови работници бяха достатъчно благоразумни и не се поддаваха на никакви внушения; обаче между младите имаше някои, които с държането си издаваха, че новият бунтарски дух коварно бе успял да намери достъп… През пролетта бяха се разиграли улични безредици, макар че вече имаше налице проект за нова конституция, отговаряща на повеленията на новото време; малко по-късно, въпреки възраженията на Лебрехт Крьогер и неколцина други вироглави стари господа, един декрет на сената провъзгласи тоя проект за държавна конституция. Избраха народни представители, свикаха сесия на градския съвет. Но спокойствие пак не настъпи. Хората се объркаха съвсем. Всеки искаше да ревизира конституцията и избирателното право, гражданите се караха. „Съсловен принцип!“ — казваха едни; същото казваше и консул Йохан Буденброк. „Всеобщо избирателно право!“ — казваха другите: същото казваше и Хинрих Хагенщрьом. Трети крещяха: „Всеобщи съсловни избори!“, и може би дори знаеха какво трябваше да се разбира под тия думи. После из въздуха започнаха да се носят и такива идеи като премахване на различието между граждани и жители, разширяване на възможността да се придобие гражданско право и от нехристияни… Нищо чудно тогава, че на Буденброковата Трина й текнаха мисли като тази за дивана и копринената рокля! Ах, трябваше да дойде и нещо по-лошо! Работите заплашваха да вземат страшен обрат…

Беше един от първите дни на октомври четиридесет и осма година — синьо небе с няколко леки, ефирни облака по него, озарени сребристобяло от слънцето, силата на което обаче не беше толкова голяма, та да не пращи печката зад високата лъскава решетка в стаята с пейзажите.

Малката Клара, тъмнорусо дете с твърде строги очи, седеше с някакво плетиво пред масата за шиене до прозореца, а Клотилда, занята със същото, беше се настанила на дивана, до консулшата. Макар че Клотилда Буденброк не беше много по-стара от омъжената си братовчедка — едва на двадесет и една година, — продълговатото й лице започваше вече да се изостря и пригладените й коси, открай време матовосиви, а не руси, допринасяха за вече завършения образ на стара мома. Тя беше доволна от това и не предприемаше нищо, за да го предотврати. Може би изпитваше потребност да остарее бързо, за да се избави бързо от всякакви съмнения и надежди. Понеже нямаше нито петак, знаеше, че на тоя широк свят не би се намерил никой да се ожени за нея; и тя чакаше покорно бъдещето си, което се състоеше в това — да живее в малка стая от дребна пенсия, която нейният могъщ чичо щеше да й издействува от касата на някое благотворително дружество за бедни девойки от видни семейства.

Консулшата от своя страна беше заета с прочитане на две писма. Тони разказваше как благополучно растяла малката Ерика, а Кристиан описваше разпалено лондонския живот, без обаче да спомене по-подробно дейността си у мистър Ричардсон… Консулшата, която наближаваше средата на четиридесетте, горчиво се оплакваше от съдбата на русите жени — да стареят толкова бързо! Нежният тен, съответствуващ на червеникави коси, ставал през тия години матов въпреки всякакви освежителни средства; косите пък бяха започнали неумолимо да побеляват, ако тя, слава богу, не притежаваше рецептата за някаква парижка тинктура, която на първо време предотвратявала това. Консулшата беше решила да не побелее никога. Ако един ден боята престанеше да действува, тя щеше да носи перука с цвета на младежките си коси… На върха на нейната все още изкусна прическа беше вързана малка копринена панделка с бяла дантела по краищата — начало, първо загатване за ония шапчици, които носят възрастни жени. Копринената й рокля беше широка и бухнала, а камбановидните й ръкави имаха подложки от колосана марля. Както винаги около китката на ръката й звънтяха две-три златни гривни.

Беше три часът следобед.

Внезапно откъм улицата се чуха викове и крясъци, някакъв самонадеян глъч, свирене с уста и тропот от много стъпки; шумът се приближаваше и растеше.

— Какво е това, мамо? — попита Клара, която погледна през шпионката на прозореца. — Толкова много хора… Какво им е? На какво се радват толкова?

— Боже! — извика консулшата, като захвърли писмата, скочи изплашена и отиде бързо на прозореца. — Дали не… О, господи, да, революцията… народът…

Работата беше там, че през целия този ден в града ставаха размирици. Сутринта на „Брайтещрасе“ бяха хвърлили камък и разбили стъклото на витрината на Бентиен, който търгуваше с платове; обаче един бог знаеше какво общо имаше прозорецът на господин Бентиен с висшата политика.

— Антон! — извика консулшата с разтреперан глас към трапезарията, гдето прислужникът се занимаваше със сребърните сервизи. — Антон, слез долу! Заключи пътната врата! Затвори навсякъде! Народът е…

— Да, госпожо консулша! — каза Антон. — Бива ли изобщо? Аз съм господарски слуга… Щом видят ливреята ми.

— Лоши хора — каза Клотилда тъжно и провлечено, без да прекъсва работата си.

В тоя миг в колонната зала се появи консулът и влезе през стъклената врата. Носеше палтото си метнато през мишцата и държеше шапката си в ръка.

— Излизаш ли, Жан? — попита ужасена консулшата.

— Да, мила, трябва да отида в градския съвет.

— Ами народът, Жан, революцията…

— Боже господи, не е толкова сериозно, Бетси… Ние сме в божиите ръце. Те задминаха вече къщата. Аз ще изляза през задния двор.

— Жан, ако ме обичаш… Нима ще се изложиш на такава опасност, нима ще ни оставиш сами тук… Ох, страх ме е, страх ме е!

— Мила, моля те, не се горещи толкова! Хората ще устроят някое дребно зрелище пред кметството или на пазара. Може би това ще струва на държавата още няколко прозоречни стъкла, нищо повече!

— Къде отиваш, Жан?

— В градския съвет… Отивам дори с много голямо закъснение, работата ме забави. Би било срамно да отсъствувам точно днес. Мислиш ли, че баща ти ще позволи да го спрат? Колкото и стар да е…

— Ех, върви тогава, Жан, и да те пази бог… Но бъди предпазлив, моля те, пази се! Внимавай и за татко! Дано нему се случи нещо…

— Не се тревожи, мила…

— Кога ще се върнеш? — извика консулшата подире му.

— Зависи. Към четири и половина… Ще видим. На дневен ред са важни въпроси, ще зависи от…

— Ах, страх ме е, страх ме е! — повтори консулшата, като гледаше безпомощно настрани и ходеше напред-назад, из стаята.

Глава трета

Консул Буденброк прекоси с бързи крачки големия двор. Като излезе на „Бекергрубе“, той долови зад себе си стъпки и зърна посредника Гош, увил се живописно в дългата си наметка, забързан също по тая пряка улица за заседанието. Той свали с една от дългите си мършави ръце йезуитската шапка от главата си, направи с другата ласкателен жест на смирение и процеди със стиснати устни:

— Господин консуле… привет!

Този посредник Сигизмунд Гош, ерген на около четиридесет години, въпреки това причудливо държане беше най-честният и най-добродушният човек на света, но с художествени наклонности и оригинален ум. Гладко бръснатото му лице се отличаваше с извит нос, остро изпъкнала брадичка, резки черти и широка, изтеглена надолу уста, тънките устни на която той стискаше по някакъв притворен и злобен начин. Стремеше се — и това му се удаваше донякъде — да излага на показ непокорна, красива и дяволска глава на интригант, да представя зъл, язвителен, интересен и зловещ характерен образ — нещо средно между Мефистофел и Наполеон… Посивялата си коса беше спуснал ниско и мрачно над челото. Съжаляваше искрено, че няма гърбица.

Сред жителите на стария търговски град той изпъква зле като чудновата и приветлива фигура. Принадлежеше към тях, тъй като по най-еснафски начин държеше малко, солидно и тачено, скромно посредническо бюро; в тясната му тъмна кантора обаче се виждаше голям шкаф за книги, пълен с поетични творби на всички езици, и се носеше мълва, че той от двадесетгодишната си възраст работел над превода на събраните драми от Лопе де Вега… Веднъж в някакво любителско представление на Шилеровия „Дон Карлос“ беше играл ролята на Доминго и това представляваше връхната точка на неговия живот.

От устните му никога не бе се откъснала неблагородна дума; дори в търговски разговори той процеждаше обичайните изрази през зъби и с особено изражение на лицето, като че искаше да каже: „Подлец! Проклинам твоите предци, макар отколе в гробове зарити!“ В известно отношение беше наследник и приемник на покойния Жан-Жак Хофстеде, с тая само разлика, че по нрав беше по-мрачен и по-патетичен и не притежаваше нито следа от оная шеговита веселост, която приятелят на Йохан Буденброк-стари беше донесъл от прежното столетие.

Един ден той неочаквано загуби на борсата шест и половина талера от две-три ценни книжа, купени от него със спекулативна цел. Тогава драматическият му усет го увлече окончателно и той даде истинско представление. Отпусна се на една пейка в такава поза, като че бе загубил битката при Ватерло, притисна свития юмрук върху челото си и повтори неколкократно с богохулен поглед към небето:

— Проклятие!

Тъй като дребните, спокойни, сигурни печалби, които прибираше след продажбата на някой парцел, всъщност го отегчаваха, тази загуба, този трагичен удар, с който небето беше поразило него, интриганта, беше истинска наслада, щастие, с което той живя цели седмици. Когато някой му кажеше:

— Чух, че ви сполетяло нещастие, господин Гош? Жалко…

Той обикновено отговаряше:

— О, скъпи приятелю! Uomo non educato dal dolorer iman sempre baimbino^[61]!

Естествено никой не проумяваше това. От Лопе де Вега ли беше? Но този Сигизмунд Гош положително беше учен и забележителен човек.

— В какви времена живеем! — каза той на консул Буденброк, като крачеше редом с него нагоре по улицата, приведен напред и подпиращ се на бастуна си. — Времена на буря и размирици!

— Прав сте — отвърна консулът. Времената били размирни. Днешното заседание щяло да бъде напрегнато. Съсловният принцип…

— Не, слушайте! — продължи да говори господин Гош. — Аз бях през целия ден в движение, наблюдавах простолюдието. Между тях имаше прекрасни момци, в очите им пламтеше ненавист и възторг…

Йохан Буденброк се разсмя.

— Бива си ви, приятелю! Изглежда, че това ви харесва? Не, позволете… всичко това е детинщина! Какво искат тези хора? Известен брой невъзпитани младежи, които използуват случая да устроят някое дребно зрелище…

— Така е! Обаче не можем да отречем… Аз видях, когато месарският калфа Беркемайер разби стъклото на господин Бентиен… Приличаше на пантера. — Господин Гош изговори последната дума с извънредно здраво стиснати зъби и после продължи: — О, не можем да отречем, че тази работа има и своята възвишена страна! Най-сетне веднъж нещо по-друго, знаете ли, нещо не всекидневно, насилствено, настъпление, ярост… буря… Ах, зная, народът е невежествен! Обаче сърцето ми, това мое сърце е с него…

Бяха стигнали вече пред простата къща, измазана с жълта блажна боя; тук, в приземния етаж, се намираше заседателната зала на градския съвет.

Тая зала беше част от бирарията и танцувалното заведение на една вдовица по име Зуеркрингел, но в определени дни стоеше на разположение на господата от градския съвет. През тесен павиран коридор, от дясната страна на който се намираха ресторантните помещения с миризма на бира и гозби, се стигаше до една врата отляво; тя беше от зелено боядисани дъски, нямаше нито ръчка, нито брава и беше толкова тясна и ниска, че никой не би допуснал зад нея да има такова голямо помещение.

Залата беше студена, гола, същински плевник, с белосан таван, по който изпъкваха гредите, и белосани стени: трите доста високи прозореца имаха зелени кръстачки и бяха без завеси. Срещу тях се издигаха амфитеатрално редица от седалки, в подножието на които се намираше една маса, украсена със зелена покривка, голям звънец, преписки и принадлежности за писане; тя беше определена за докладчика, протоколиста и присъствуващите комисари на сената. До стената, разположена срещу вратата, имаше няколко високи закачалки, отрупани с горни дрехи и шапки.

Когато консулът и неговият спътник влязоха един след друг през тясната врата в залата, там се носеше висока глъчка. Те очевидно бяха дошли последни. Помещението беше пълно с граждани, които стояха на групи и спореха с ръце в джобовете, на панталона, на кръста или във въздуха. От сто и двадесетте членове на съвета сигурно бяха се събрали стотина. Известен брой представители на селските райони, поради така стеклите се обстоятелства, бяха предпочели да си останат у дома.

Непосредствено до входа стоеше една група, съставена от по-дребни хора, двама-трима незначителни собственици на магазини, един гимназиален учител, „сирашкия баща“ господин Миндерман и господин Венцел, любимия бръснар. Господин Венцел, нисък як човек с черни мустаци, интелигентно лице и червени ръце, беше бръснал и тази сутрин консула, но тук стоеше на равна нога с него. Той бръснеше само във висшите кръгове, бръснеше почти изключително Мьолендорпфови, Лангхалсови, Буденброкови и Йовердикови; избора си в градския съвет дължеше на всестранната си осведоменост върху градските въпроси, на общителността и сръчността си, а така също на своето очевидно високо самочувство въпреки ниското му обществено положение.

— Знаете ли най-новото, господин консуле? — извика той разпалено и със сериозни очи на своя доброжелател.

— Какво да зная, драги Венцел?

— Тази сутрин никой още не можеше да го знае… Извинете, господин консуле, това е най-новото. Народът няма да отиде пред кметството или на пазара. Ще дойде тук и ще заплаши градския съвет! Подстрекава ги редактор Рюбзам.

— Ай, не е възможно! — каза консулът и се промъкна между предните групи към средата на залата, гдето зърна своя тъст заедно с присъствуващите сенатори доктор Лангхалс и Джеймс Мьолендорпф. — Вярно ли е, господа? — попита той, като им стисна ръцете.

Действително цялото събрание говореше само за това; размирниците идеха насам, чуваха ги вече.

— Сган! — каза студено и презрително Лебрехт Крьогер.

Той беше дошъл с екипажа си. Високата изискана фигура на някогашния кавалер â la mode започваше при обикновени обстоятелства да се привежда под товара на осемдесетте му години; днес обаче той стоеше напълно изправен и с полузатворени очи. Ъглите на устата, над които стърчеха право нагоре късите краища на бели мустаци, бяха се спуснали достолепно и презрително надолу. На черната му кадифена жилетка искряха две редици копчета от скъпоценни камъни.

Недалеко от тая група се виждаше Хинрих Хагенщрьом — набит, дебел господин с червеникави прошарени бакенбарди, дебела часовникова верижка над синята карирана жилетка и отворен жакет. Той стоеше заедно със съдружника си, господин Щрунк, и съвсем не поздрави консула.

По-нататък търговецът на платове Бентиен, чиято външност издаваше заможността му, беше събрал около себе си голям брой други господа, на които разказваше най-подробно случката със стъклото.

— Тухла, половина тухла, господа! Тряс… през прозореца и право върху един топ зелен рипс… Сбирщина!… Ех, държавата е длъжна сега…

От някой ъгъл непрекъснато се долавяше гласът на господин Щут от „Глокенгисерщрасе“, който беше облякъл черна дреха върху вълнената си риза и вземаше участие в размяната на мнения, като постоянно повтаряше с подчертано възмущение:

— Нечувано безсрамие!

Впрочем той казваше „безсрамие“.

Йохан Буденброк обикаляше из залата, за да поздрави на едно място стария си приятел К. Ф. Кьопен, на друго — неговия конкурент консул Кистенмакер. Стисна ръка на доктор Грабо и размени няколко думи с пожарния командир Гизеке, със строителя Фойгт, с докладчика доктор Лангхалс, брат на сенатора, с търговци, учители и адвокати…

Заседанието още не беше открито, но дебатите бяха крайно оживени. Всички господа проклинаха тоя драскач, тоя редактор, тоя Рюбзам, за когото знаеха, че е подстрекавал множеството… и то за какво? Бяха се събрали тук, за да решат дали да бъде запазен съсловният принцип в народното представителство, или да се въведе всеобщо и равно избирателно право. Сенатът беше внесъл вече предложение за второто. Но какво искаше народът? Искаше да стисне господата за гушата — това беше всичко. Поврага, господата никога не бяха се намирали в такова мръсно положение! Наобиколиха комисарите на сената, за да чуят тяхното мнение. Наобиколиха и консул Буденброк, който сигурно знаеше какво становище е заел кметът Йовердик; защото от миналата година, когато сенатор доктор Йовердик, шурей на консул Юстус Крьогер, стана председател на сената, Буденброкови се сродиха с кмета и това ги издигна много в очите на обществото…

Изведнъж грохотът вън се усили — революцията беше спряла пред прозорците на заседателната зала. Възбудената размяна на мнения внезапно секна. Онемели от ужас, господата сплетоха ръце на коремите си и се гледаха един другиго в лицата или в прозорците, зад които се издигаха юмруци и несдържан, безразсъден, оглушителен вой „У-у!“ изпълваше въздуха. После обаче съвсем неочаквано, като че ли сами бунтовниците се уплашиха от поведението си, вън стана тихо като в залата; и в дълбокото безмълвие, което се разля над всичко, само откъм най-долните редове, гдето беше седнал Лебрехт Крьогер, се чу една дума, изтръгнала се студено, бавно и натъртено из мълчанието:

— Сган!

Веднага след това от някой ъгъл се обади глух и възмутен глас:

— Нечувано безсрамие!

А сетне внезапно над събраните запърха бързият, разтреперан и тайнствен глас на Бентиен, търговеца на платове:

— Господа… господа… послушайте ме… Аз познавам къщата… Ако се качим на тавана, там има една капандура… Когато бях малък, замерях през нея котки… Можем спокойно да се покатерим на съседния покрив и да отидем на безопасно място…

— Недостойна страхливост! — изсъска през зъби посредникът Гош.

Той беше се облегнал гърбом със скръстени на гърдите ръце на масата на докладчика и гледаше втренчено, с наведена глава и със зловещ поглед към прозорците.

— Страхливост ли, господине? Защо? Дявол да го вземе… Тези хора хвърлят тухли! Аз им ядох попарата…

В тоя миг шумът вън пак се усили; но без да се издигне отново до първоначалната бурна височина, той ехтеше сега спокойно и непрекъснато като търпеливо, напевно и почти забавно жужене, в което сегиз-тогиз се долавяха свиркания с уста и единични викове: „Принцип!“ и „Гражданско право!“ Градските съветници се вслушваха благоговейно.

— Господа — заговори след известно време докладчикът господин доктор Лангхалс с понижен глас към събранието, — мисля, че действувам сега с ваше съгласие, като обявявам заседанието за открито.

Това предложение беше неуместно и не биде подкрепено ни най-малко от ничия страна.

— Не съм съгласен — обади се някой с доблестна решителност, която не допускаше никакво възражение.

Този човек беше селянин, казваше се Пфал, депутат на село Клайн-Щретщакен, околия Рицерау. Никой не си спомняше да е чул поне веднъж гласа му в пренията; обаче при сегашните обстоятелства дори мнението на най-простия човек имаше голяма тежест. Господин Пфал беше изразил неустрашимо и със сигурен политически инстинкт гледището на целия градски съвет.

— Бог да ни закриля! — каза възмутен господин Бентиен. — Там на горните редици могат да ни видят от улицата! Тези хора хвърлят тухли! Не, дявол да го вземе, аз им ядох попарата…

— Пък и проклетата врата е толкова тясна! — промълви отчаяно винарят Кьопен. — Речем ли да се измъкнем оттук, ще се изпребием… ще се изпомачкаме!

— Нечувано безсрамие! — обади се глухо господин Щут.

— Господа! — поде отново и настойчиво докладчикът. — Аз ви моля да имате пред вид… Аз съм длъжен в срок от три дни да представя на управляващия кмет препис от протокола, който ще се води днес… А и градът очаква обнародването му в печата. Във всеки случай бих желал да пристъпя към гласуване, да открия ли заседанието или не?…

Освен неколцина граждани, които подкрепиха докладчика, не се намери нито един, който да заяви, че е съгласен да се мине на дневния ред. Гласуването щеше да се окаже безцелно. Не биваше да се дразни народът. Никой не знаеше какво искаше този народ. Не биваше да го оскърбяват с едно или друго решение. Трябваше да изчакат и да кротуват. От църквата „Света Богородица“ удари четири и половина…

Подкрепиха се един другиго в решението да изчакат търпеливо. Започнаха да привикват на външния шум, който се усилваше, отслабваше, заглъхваше съвсем и отново се надигаше. Депутатите се поуспокоиха, поотпуснаха и насядаха по долните редици и столовете… Деятелността на всички тия способни граждани започна да се проявява. Тук-там се осмелиха да говорят за сделки, дори да сключат по някоя сделка… Посредниците се приближиха към едрите търговци… Затворените тук господа разговаряха като хора, изненадани от силна буря, за други неща и от време на време се ослушваха със сериозно и страхопочтително изражение в гръмотевицата. Стана пет часът, пет и половина и здрачът се спусна. Сегиз-тогиз някой се обаждаше с въздишка, че жена му го чакала за следобедното кафе; ето защо господин Бентиен си позволи да напомни за капандурата на покрива. Но мнозинството мислеше по тоя въпрос същото, което с фаталистично отрицателно поклащане на главата заяви господин Щут:

— Аз съм прекалено дебел за тая работа.

Спомнил си заръката на консулшата, Йохан Буденброк се навърташе край своя тъст и го погледна малко загрижено, когато го запита:

— Това дребно приключение не ви вълнува никак, нали, татко?

Под снежнобелия перчем върху челото на Лебрехт Крьогер се виждаха две синкави, тревожно издути жилки; и докато едната от неговите аристократични старчески ръце играеше с искрометните копчета по жилетката, другата, украсена с едър брилянт, трепереше върху колената му.

— Глупости, Буденброк! — каза той със странна умора. — Отегчен съм само, нищо друго. — Но сам се изобличи в лъжа, като внезапно изсъска: — Parbleu^[62], Жан! Тези подли мръсници би трябвало да бъдат респектирани, като им се надупчи търбухът с куршуми… Сбирщина!… Сган!…

Консулът измънка успокоително:

— Да… да… Имате право, твърде недостойна комедия… Но какво да се прави? Ще кротуваме. Свечерява се вече и хората скоро ще си отидат…

— Где е колата ми?… Да дойде колата ми! — изкомандува Лебрехт Крьогер, окончателно извън себе си. Яростта му избухна, цялото му тяло трепереше. — Поръчах я за пет часа!… Где се бави?… Заседание няма да има… Какво да правя тука?… Не съм наклонен и няма да допусна да се подбиват с мене!… Да дойде колата ми! Да не би да оскърбяват кочияша ми? Я проверете, Буденброк!

— Драги тъсте, ради бога, успокойте се! Не се гневете… това ви се отразява зле! Разбира се… ще отида да видя какво става с колата ви. На мен самия това положение омръзна. Ще поприказвам с хората, ще ги подканя да се приберат до домовете си…

Лебрехт Крьогер запротестира, заповяда с глас, добил внезапно студена и презрителна настойчивост:

— Чакайте, стойте! Не се унизявайте, Буденброк!

Но въпреки това консулът прекоси бързо залата.

Непосредствено пред малката зелена врата го настигна Сигизмунд Гош, който го хвана с костеливата си ръка за рамото и попита с грозен шепот:

— Къде, господин консуле?

Лицето на посредника беше покрито с безброй дълбоки бръчки. Острата му брадичка беше се издигнала с изражение на безумна решителност чак до носа, а посивелите му коси падаха мрачно над слепоочията и челото. Беше сгушил главата си така ниско между рамената, че действително му се удаде да добие уродлив вид, когато процеди:

— Аз реших да говоря на народа!

Консулът каза:

— Не, Гош, по-добре оставете аз да сторя това… Вероятно имам повече познайници между тия хора…

— Да бъде! — отговори беззвучно посредникът. — Вие сте по-голям човек от мене. — И като повиши глас, продължи: — Но аз ще ви придружа, ще застана редом с вас, консул Буденброк! Нека яростта на разбилите оковите си роби ме разкъса… Ах, какъв ден! Каква вечер! — каза той, когато излязоха навън; сигурно никога досега не беше се чувствувал толкова щастлив. — О, господин консуле! Ето народа!

Двамата минаха през коридора, излязоха навън пред пътната врата я застанаха на най-горното от трите тесни стъпала, които водеха към тротоара. Улицата представляваше странна гледка. Тя беше сякаш измряла, а по отворените, вече осветени прозорци на околните къщи се виждаха любопитни хора, които гледаха надолу към тъмното множество от бунтовници, стълпили се пред дома на градския съвет. Това множество не беше на брой много по-голямо от събранието в залата и се състоеше от млади работници по пристанището и складовете, носачи, ученици, неколцина моряци от търговски кораби и други хора, които живееха в бедните градски квартали по тесни и задънени улички или из полето. Имаше и три-четири жени, които сигурно очакваха от това начинание подобни успехи, с каквито се залъгваше готвачката на Буденброкови. Неколцина бунтари, уморили се да стоят прави, бяха седнали на плочника с крака в уличната вада и ядяха резени хляб, намазани с масло.

Беше близо шест часът и макар че здрачът бе се сгъстил много, маслените лампи по веригите над улицата още не бяха запалени. Този факт, това очевидно и нечувано нарушение на реда беше първото нещо, което разгневи искрено консула, и то беше причина той да заговори с доста отсечен и сърдит тон:

— Хора, що за щуротии вършите?

Вечерящите скочиха от тротоара. Задните, отвъд уличното платно, се подигнаха на пръсти. Неколцина пристанищни работници, на служба у консула, свалиха фуражките си. Даваха си един другиму знак да внимават, побутваха се отстрани и си казваха тихо:

— Този е консул Буденброк! Консул Буденброк ще държи реч! Затваряй си устата, Кришан, той може ужасно да кипне!… Онзи е посредникът Гош… гледай! Ама че маймуна!… Хлопа му нещо дъската, а?

— Корл Смолт! — поде отново консулът, като спря малките си хлътнали очи върху един около двадесет и две годишен кривокрак работник от складовете, застанал непосредствено пред стъпалата с фуражка в ръката и уста, пълна с хляб. — Хайде, думай, Корл Смолт! Време е вече! Ревахте доста целия следобед…

— Да, господин консол… — измънка Корл Смолт, като дъвчеше. — Ето каква е работата… обаче… Започнахме вече… Правим револуция…

— Какво, бръщолевите, Смолт?

— Да, господин консол… така приказвате вие… но ние започнахме вече… не сме доволни от работите… Искаме нов ред, а това не е кой знай що…

— Слушай, Смолт, и вие, другите хора! Който има ум в главата, ще се прибере у дома и няма да мисли за революция и да смущава реда тук…

— Свещения ред! — прекъсна го, съскайки, господин Гош.

— Реда, казах! — заключи консул Буденброк. — Не са запалени дори лампите… Май попрекалихте с революцията!

Корл Смолт обаче беше глътнал вече залъка си и понеже знаеше, че множеството е зад него, изпъчи гърди и започна да възразява:

— Да, господин консол, така приказвате вие. Но всичко това става зарад всеобщия принцип на избирателното право…

— Боже господи! Ама че си глупак! — извика консулът и от възмущение забрави да говори както досега на долно немско наречие. — Говориш направо безсмислици…

— Да, господин консол — отвърна Корл Смолт малко сплашен, — може и да е така, както си е. Обаче револуция трябва да стане, това е то. Револуция става навсякъде, в Берлин и в Париж.

— Смолт, какво собствено искате? Кажете де!

— Да, ще кажа, господин консол, ще кажа: искаме република.

— Ама че глупак си бил… Та вие имате република!

— Да, господин консол, тогава искаме още една.

Неколцина от околните, които бяха по-добре осведомени, започнаха да се смеят гръмко от сърце; и макар че само близкостоящите бяха разбрали отговора на Корл Смолт, тази веселост се предаде назад, докато цялото множество от републиканци избухна в разлят и добродушен смях. По прозорците на залата се показаха любопитните лица на неколцина господа от градския съвет с бирени чаши в ръцете… Единствен Сигизмунд Гош беше разочарован и натъжен от тоя обрат на нещата.

— Хайде, хора — каза накрая консул Буденброк, — мисля, че сега най-добре ще бъде всички да се приберете по домовете си!

Корл Смолт, слисан окончателно от въздействието, което беше предизвикал, отговори:

— Да, господин консол, така ще бъде най-добре. Да оставим тая работа настрана. И се радвам, господин консол, че не ми се сърдите. Хайде, останете със здраве, господин консол!

Множеството започна да се разпръсва в прекрасно настроение.

— Смолт, почакай! — извика консулът. — Я кажи, не си ли видял Крьогеровата кола, каляската от къщата пред Крепостната порта?

— Тъй вярно, господин консол! Тя дойде. Влезе във вашия двор, господин консол…

— Добре. Тогава изтичай бързо, Смолт, и кажи на Йохен да дойде тук. Господарят му иска да си отиде вкъщи.

— Тъй вярно, господин консол.

Корл Смолт метна фуражката на главата си, нахлупи кожената козирка ниско над очите си и затича с широки гъвкави крачки надолу по улицата.

Глава четвърта

Когато консул Буденброк и Сигизмунд Гош се върнаха в събранието, залата изглеждаше по-приветлива, отколкото преди четвърт час. Тя беше осветена от две големи парафинови лампи, поставени на масата на докладчика, и под тяхната жълта светлина седяха и стояха стълпени господата, наливаха си в лъскави чаши бира от бутилки, чукаха се и беседваха шумно в най-весело настроение. Госпожа Зуеркрингел, вдовицата Зуеркрингел, бе се погрижила чистосърдечно за своите затворени гости; тъй като обсадата можеше да продължи дълго време, тя с красноречиви думи беше им предложила да се подкрепят малко и използува размирните времена, като похарчи значително количество от светлата си, доста силна бира. Точно в тоя миг, когато двамата парламентьори влизаха отново в залата, прислужникът — по риза и с доброжелателна усмивка на лицето — внасяше нов запас от бутилки; и макар че вече беше вечер, макар че беше много късно, за да посветят тепърва вниманието си на ревизията на конституцията, никой не беше наклонен да прекъсне тая задушевна среща и да се прибере вкъщи. Във всеки случай днес нямаше да пият следобедно кафе.

След като стисна доста ръце, подадени да го поздравят за успеха му, консулът отиде незабавно при тъста си. Изглеждаше, че Лебрехт Крьогер беше единственият, чието настроение не се подобряваше — той седеше високо изправен, студен и неприязнен на мястото си. Когато консулът му съобщи, че в тоя миг колата спира пред пътната врата, той отвърна с подигравателен глас, който трепереше повече от ожесточение, отколкото от старческа немощ:

— Ще благоволят ли простаците да ме пуснат да се прибера в къщата си?

Консулът намести коженото палто върху раменете му и предложи да го придружи; старецът промълви едно нехайно „мерси“ и улови зетя си под ръка, но движенията му сега бяха вдървени и не напомняха ни най-малко предишните му изящни жестове.

Величествената каляска с два големи фенера на капрата спря пред вратата и двамата се качиха; за искрено задоволство на консула бяха започнали да палят лампите по улицата. Лебрехт Крьогер, с покривка върху коленете, седеше изпъчен, безмълвен, без да се облегне назад, с полузатворени очи, отдясно на консула; дръпнатите надолу ъгли на устата му започваха под късите краища на мустаците и се спускаха с две отвесни бръчки чак до брадичката. Яростта от понесеното унижение го ръфаше и глождеше. Той гледаше уморено и студено празната седалка насреща си.

Колата се носеше по улиците, сега по-оживени, отколкото в неделя вечер. Очевидно владееше празнично настроение. Народът, възхитен от благополучния развой на революцията, весело се разхождаше. Някои дори пееха. Тук-там момчета викаха: „Ура!“, когато колата минаваше край тях, и хвърляха фуражките си във въздуха.

— Ей богу, татко, мисля, че вие вземате много присърце тая работа — каза консулът. — Като си помисля само каква шутовщина беше всичко… Фарс… — И за да измъкне какъвто и да е отговор или изказване от стареца, той заговори живо за революцията изобщо. — Ако безимотната тълпа би могла да проумее колко малко служи на собственото си дело в тия времена… Ах, господи, навсякъде едно и също! Днес следобед имах кратък разговор с посредника Гош, тоя чудноват човек, който гледа на всичко с очите на поет и автор на пиеси… Вижте, тъсте, берлинската революция е подготвена на естетични чайни маси… После народът извоюва цялата тая работа, като изложи на опасност живота си… Ще си изкара ли разноските?

— Ще направите добре, ако отворите прозореца откъм вас — каза господин Крьогер.

Йохан Буденброк хвърли бърз поглед към него и незабавно спусна стъклото.

— Недобре ли се чувствувате, драги татко? — попита той загрижено.

— Не. Съвсем не — отговори строго Лебрехт Крьогер.

— Трябва да закусите и да си починете — каза консулът, като загърна по-плътно кожената покривка около коленете на тъста си само за да направи нещо.

Внезапно — екипажът трополеше по „Бургщрасе“ — се случи нещо страшно, именно: когато колата, на около петнадесетина крачки от потъналите в полумрак зидове на Крепостната порта, минаваше през една купчина от шумни и весели улични момчетии, през отворения прозорец влетя камък. Беше съвсем невзрачен полски камък, едва ли по-голям от кокоше яйце, запокитен в чест на революцията от ръката на някой Кришан Снут или Хайне Фос, сигурно не злоумишлено и вероятно без да замеря колата. Камъкът влетя беззвучно през прозореца, удари се беззвучно о покритите с дебел кожух гърди на Лебрехт Крьогер, търкулна се също така беззвучно надолу по кожената покривка и се спря на пода.

— Ама че простащина! — каза ядосано консулът. — Съвсем го удариха през просото тази вечер… Не ви нарани, нали, татко?

Старият Крьогер мълчеше, мълчеше обезпокоително. В колата беше много тъмно, така че изражението на лицето му не можеше да се види. Той седеше още по-изправен, по-висок и по-изпъчен от преди, без да се облегне назад. После дълбоко, много дълбоко из него се изтръгна бавно, студено и тежко една-единствена дума:

— Сган.

Понеже се опасяваше, че може да го раздразни повече, консулът не отговори. Колата мина с шумен екот през портата и след три минути се озова в широката алея пред желязната решетеста ограда с позлатени върхове, която опасваше Крьогеровото имение. От двете страни на широката градинска порта, която представляваше началото на заградения с кестенови дървета път към терасата, горяха ярко два фенера, капаците на които завършваха с позлатени копчета. Като погледна тук лицето на тъста си, консулът се ужаси. То беше жълто и набраздено от отпуснати бръчки. Досегашното студено, твърдо и презрително изражение на устата беше се разкривило в немощна, наклонена на една страна, увиснала и тъпоумна старческа гримаса… Колата спря на терасата.

— Помогнете ми — каза Лебрехт Крьогер, макар че консулът, слязъл пръв, вече бе отметнал кожената покривка й му подаваше ръката и рамото си за опора.

Той го поведе бавно няколко крачки по насипаната с чакъл земя към бялата лъскава външна стълба, която водеше към трапезарията. Още пред първото стъпало коленете на стареца се подкосиха. Главата се отпусна тъй тежко върху гърдите, че увисналата долна челюст се удари с тракане в горната. Очите се извъртяха и изцъклиха…

Лебрехт Крьогер, кавалерът â la mode, отиде при своите предци.

Глава пета

Година и два месеца по-късно, една снеговита и мъглива януарска утрин през 1850 година, господин и мадам Грюнлих заедно с малката си тригодишна дъщеричка седяха на столове, всеки от които беше струвал по двадесет и пет марки, в облицованата със светлокафяво дърво трапезария и закусваха.

Стъклата на прозорците бяха почти непрозрачни от мъглата; зад тях неясно се съзираха голи дървеса и храсти. В ниската печка със зелен емайл — в ъгъла до отворената врата за „цветарника“, гдето се виждаха листнати растения — пращеше червена жар и изпълваше стаята с мека, малко миризлива топлина. На насрещната страна през полудръпнати зелени сукнени завеси погледът стигаше в салона, тапициран с кафява коприна, и до една висока стъклена врата, зирките на която бяха затулени с насукан памук; в бяло-сивата, непрогледна мъгла зад нея едва се очертаваше една малка тераса. Трета врата отстрани извеждаше в коридора.

На снежнобялата ръчно тъкана дамаска на кръглата маса, застлана с дълга тясна покривка със зелена везба, беше поставен златно поръбен и тъй прозрачен порцеланов сервиз, че на места блещукаше като седеф. Чайникът къкреше леко. В плитка хлебна кошничка от тънко сребро във форма на голям назъбен и леко навит лист лежеха кръгли късчета и резени от козунак. Под един кристален захлупак бяха натрупани дребни жлебовати маслени топчета; под друг се виждаха различни сортове сирене: жълто, зелено, рокфор и бяло. Не липсваше и бутилка червено вино, която стоеше пред стопанина, защото господин Грюнлих закусваше топло ядене.

Той седеше с гръб към салона, вече облечен в черен жакет и светли панталони на едри карета, с току-що фризирани бакенбарди и лице, което в тоя утринен час изглеждаше още по-розово; ядеше по английски обичай леко опържен котлет. Наистина неговата съпруга намираше, че това е изящно, но същевременно и в такава висша степен противно, че не можа никога да се реши да замени с него привичната си закуска от хляб и яйце.

Тони беше в пеньоар; тя имаше особена слабост към пеньоарите. Нищо не й изглеждаше тъй изящно, както едно елегантно неглиже; и тъй като в родителския дом не смееше да даде воля на тая си страст, задоволяваше я двойно по-ревностно сега като омъжена жена. Тя имаше три такива, прилепнали о снагата й, нежни дрехи, при изработката на които може да се вложи повече вкус, изтънченост и фантазия, отколкото при бален тоалет. Днес обаче тя носеше тъмночервения пеньоар, цветът на който отговаряше точно на тона на тапетите над дървената облицовка. По самия плат, нашарен с едри цветя и по-мек от памук, бяха пришити навсякъде като ситен дъжд съвсем мънички мъниста със същия цвят. От закопчалката на шията чак до долния край минаваше права и гъста редица от червени кадифени панделки.

Буйните й пепеляворуси коси, украсени с тъмночервена кадифена панделка, бяха накъдрени над челото. Макар че външният й вид беше достигнал вече връхната си точка — което тя самата много добре знаеше, — детинското, наивно и дръзко изражение на издадената напред горна устна беше останало същото като преди. Клепките на сиво-сините й очи бяха зачервени от студената вода. Белите й, малко къси, но изящно изваяни Буденброкови ръце, нежните китки на които бяха обгърнати от меките кадифени маншети на ръкавите, вземаха и държеха ножа, лъжицата и чашата с движения, които днес по някаква причина бяха донякъде отсечени и припрени.

До нея, на детски стол във формата на кула, седеше малката Ерика — добре охранено дете с къси светлоруси къдри, облечено в неугледна и смешна рокличка, изплетена от дебела светлосиня вълнена прежда. То беше сграбчило с двете си ръчички една голяма чаша, в която се скриваше цялото му личице, и всеотдайно гълташе млякото си, като навремени изпускаше лека въздишка.

После госпожа Грюнлих позвъни и от коридора влезе прислужницата Тинка, за да свали детето от кулата и да го отнесе в детската стая на горния етаж.

— Можеш да я поразходиш половин час вън с количката, Тинка — каза Тони. — Но не по-дълго, и в дебелото палтенце, чуваш ли? Мъгливо е.

Тя остана насаме със съпруга си.

— Ти наистина ставаш смешен — каза тя след известно мълчание, като явно подлавяше отново някакъв прекъснат разговор. — Имаш ли някакви възражения? Кажи възраженията си!… Аз не мога винаги да се занимавам с детето….

— Ти не обичаш деца, Антония.

— Не обичам деца… не обичам деца… Нямам време! Заета съм с домакинството. Сутрин се събуждам с двадесет мисли, които трябва да бъдат осъществени през деня, а вечер си лягам с четиридесет, които още не са осъществени…

— Имаме две прислужници. А една млада жена…

— Две прислужници, добре. Тинка трябва да мие, да чисти, да разтребва, да прислужва. Готвачката е заета прекомерно. Ти рано-рано сутринта ядеш котлети… Та поразмисли, Грюнлих! Във всеки случай рано или късно ще трябва да вземем за Ерика бавачка, възпитателка…

— Не отговаря на материалното ни положение още отсега да държим специална прислужница за детето.

— Материалното ни положение!… О, господи! Ставаш смешен. Просяци ли сме? Принудени ли сме да се лишаваме от най-необходимото? Доколкото зная, аз ти донесох 80 000 марки зестра…

— Ах, тези твои 80 000!

— Разбира се!… Говориш пренебрежително за тях… Парите не те занимавали… Оженил си се за мене по любов… Добре, Но изобщо обичаш ли ме още? Не обръщаш никакво внимание на оправданите ми желания. Детето не бивало да има бавачка… Дори не става вече дума за купето, което ми е необходимо като насъщен хляб… Защо тогава ни караш да живеем постоянно извън града, щом не отговаря на материалното ни положение да държим кола, с която да отиваме благоприлично в общество? Защо се въсиш винаги когато отивам в града?… Най-приятно за тебе би било да се заровим веднъж завинаги тук и да не виждам вече жив човек. Винаги си кисел.

Господин Грюнлих наля червено вино в чашата си, дигна кристалния захлупак и мина на сиренето. Не отговори.

— Изобщо обичаш ли ме още? — повтори Тони. — Твоето мълчание е толкова невъзпитано, че с пълно право мога да си позволя да ти припомня една известна сцена в нашата стая с пейзажите… Тогава ти имаше друг вид!… Но още от първия ден сядаше с мене само вечер, и то за да си прочетеш вестника. Отначало поне се съобразяваше с желанията ми, но от известно време насам свърши и това. Ти ме пренебрегваш.

— А ти? Ти ме разоряваш.

— Аз? Аз те разорявам…

— Да. Разоряваш ме с ленивостта си, с манията си за прислуга и разточителство…

— О, не ме укорявай за доброто ми възпитание! Докато бях у родителите си, нямаше нужда да мръдна пръст. Сега се видях заставена лека-полека да гледам домакинството, но мога да изисквам да не ми отказваш най-простите помощни средства. Татко е богат човек; той не е могъл да очаква, че един ден няма да имам персонал.

— Тогава потърпи за третата прислужница, докато видим някаква полза от това богатство.

— Мигар желаеш смъртта на татко? Аз исках да кажа, че сме заможни хора, че не съм дошла с празни ръце при тебе.

Господин Грюнлих се усмихна, макар че беше зает с дъвчене. Усмихна се с чувство на превъзходство, тъжно и мълчаливо. Това обърка Тони.

— Грюнлих — каза тя по-спокойно. — Ти се усмихваш, говориш за материалното ни положение… Може би се мамя относно нашето положение? Да не си направил лоши сделки? Да не би…

В тоя миг на коридорната врата се почука късо, като тремоло на барабан, и в стаята влезе господин Кеселмайер.

Глава шеста

Като добър домашен приятел, господин Кеселмайер влезе без предизвестие, без шапка и горно палто и се спря на вратата. Външният му вид отговаряше напълно на описанието, което Тони беше дала в писмото до майка си. Имаше леко набита снага, нито дебела, нито тънка. Носеше черен, вече поизлъскан жакет, също такива тесни и къси панталони и бяла жилетка, над която една дълга, тънка часовникова верижка се кръстосваше с два-три шнура за очила. Върху червеното му лице се открояваха рязко подстригани бели бакенбарди, които покриваха бузите; брадичката и устните оставаха голи. Устата му беше малка, подвижна, смешна и имаше само на долната челюст два зъба. Докато стоеше смутен, унесен и замислен, мушнал ръце в отвесните джобове на панталоните си, господин Кеселмайер държеше тия два жълти, конусовидни кучешки зъба върху горната си устна. Белият и черен пух по главата му се развяваше леко, макар че не се усещаше в най-слаб полъх.

Най-сетне той извади ръцете си, наведе се с отпусната долна устна и с голяма мъка освободи един шнур от всеобщата бъркотия върху гърдите си. После с един замах набоде пенснето на носа си, като в същото време направи най-невероятна гримаса, огледа двамата съпрузи и забеляза:

— Аха!

Тъй като той употребяваше тоя израз извънредно често, трябва веднага да отбележим, че беше свикнал да го произнася по твърде различен и своеобразен начин. Можеше да го озвучи с провлечен, носов и метален звън, като отмяташе главата си назад, набръчкваше носа, разтваряше широко уста и размахваше двете си ръце из въздуха. Можеше от друга страна и без оглед към много нюанси да го подметне съвсем късо, сякаш случайно и кротко настрана, и това изглеждаше може би още по-смешно, понеже той изговаряше звука „а“ много неясно и носово. Днес той издаде едно бегло, ведро „аха“, съпроводено от леко, спазмодично поклащане на главата; личеше, че това „аха“ иде от някакво небивало весело душевно настроение… И все пак не биваше да му се вярва, защото беше всеизвестен факт, че господин Кеселмайер се държеше толкова по-весело, в колкото по-опасно настроение се намираше. Когато мяташе едно след друго стотици „аха“, когато непрекъснато набождаше очилата на носа си и отново ги пускаше, когато ръкомахаше, бръщолевеше и явно не смогваше да се откъсне от прекомерната си непохватност, тогава човек можеше да бъде уверен, че отвътре го разкъсва злост.

Господин Грюнлих попримига и го погледна с нескрито недоверие.

— Толкова рано? — попита той.

— Аха… — отговори господин Кеселмайер и размаха във въздуха една от малките си червени набръчкани ръце, като че искаше да каже: „Имай търпение, изненадата иде!“ — Трябва да поговоря с вас! Трябва незабавно да поговоря с вас, драги!

Той говореше във висша степен смешно. Валяше всяка отделна дума в устата си и я изхвърляше с невъобразимо усилие на малката си беззъба подвижна уста. Търкаляше „р“-то така, като че небцето му беше намазано с масло. Господин Грюнлих запримига още по-недоверчиво.

— Елате, господин Кеселмайер — каза Тони. — Седнете. Добре, че дойдохте… Сега слушайте! Трябва да станете съдия. Току-що водих спор с Грюнлих. Кажете сега: трябва ли едно тригодишно дете да има бавачка или не? Хайде!

Но господин Кеселмайер като че съвсем не й обръщаше внимание. Той седна, отвори по възможност най-широко мъничката си уста, набърчи нос и почеса с показалец стриганите си бакенбарди; шумът от това почесване действуваше неприятно на нервите. После с очи над пенснето огледа с ненаказано весело изражение елегантната маса за закуска, сребърната хлебна кошничка, етикета на бутилката червено вино…

— Защото — продължи Тони — Грюнлих твърди, че аз го разорявам.

Сега господин Кеселмайер я погледна… сетне погледна господин Грюнлих… и после избухна в нечуван смях.

— Вие го разорявате?… — извика той. — Вие… го… разо… Значи, вие го разорявате?… О, господи! Боже велики!… Забавно!… Във висша, висша, висша степен забавно!

После изля цял порой от различни „аха“.

Господин Грюнлих явно беше нервен и току се местеше на стола. Ту пъхваше дългия си показалец между яката и шията, ту прекарваше бързо златожълтите бакенбарди между пръстите си.

— Кеселмайер! — каза той. — Опомнете се най-сетне! Полудяхте ли? Престанете с тоя смях! Ще пиете ли вино? Искате ли пура? На какво собствено се смеете?

— На какво се смея ли?… Да, налейте ми чаша вино, дайте ми и пура… На какво се смея ли? Значи, вие смятате, че вашата госпожа съпруга ви разорява?

— Тя е прекалено предразположена към лукс — каза ядосано господин Грюнлих.

Тони съвсем не оспори това. Облегната спокойно назад, с ръце в скута върху кадифените панделки на пеньоара си, тя каза с дръзко издадена напред горна устна:

— Да… Такава съм. Разбира се. Наследила съм го от мама. Всички Крьогерови винаги са имали склонност към лукса.

Тя би заявила със същото спокойствие, че е лекомислена, сприхава, отмъстителна. Ясно изразеното й семейно чувство просто я откъсваше от понятията за свободна воля и самоопределение, като я караше да установява и признава качествата си с някакво почти фаталистично равнодушие — без да прави разлика и без да се опитва да ги поправя. Без сама да съзнава, тя беше на мнение, че всяко качество, все едно от какъв вид, означава нещо наследствено, някаква семейна традиция и е следователно нещо достопочтено, към което във всеки случай трябва да храним респект.

Господин Грюнлих беше привършил закуската си и димът от двете пури се смесваше с топлия лъх на печката.

— Желаете ли, Кеселмайер? — попита домакинът. — Вземете си още една! Ще ви налея и втора чаша вино… Искате, значи, да поприказвате с мене? Бързо ли е? Важно ли е?… Не намирате ли, че тук е много топло?… После ще потеглим заедно за града… Впрочем в пушалнята е по-хладно…

Но в отговор на всички тия старания господин Кеселмайер само махваше с ръка във въздуха, като че искаше да каже: това няма да доведе до нищо, драги!

Най-сетне станаха от масата. Тони остана в трапезарията, за да наглежда прислужницата при разтребването, а господин Грюнлих преведе търговския си приятел през цветарника. Той тръгна с наведена глава напред, като замислено въртеше между пръстите върха на левия бакенбард; господин Кеселмайер започна сякаш да гребе с ръцете си и изчезна подире му в пушалнята.

Минаха десет минути. Тони бе влязла за миг в салона, за да обърше лично с метличка от пъстри пера праха по мъничкото писалище от лъскаво орехово дърво и извитите крака на масата, и сега отиваше бавно през трапезарията в дневната. Тя вървеше спокойно и с неотречимо достолепие. Демоазел Буденброк явно не беше загубила като мадам Грюнлих нито частица от самочувствието си. Държеше се крайно изправена, притискаше малко брадичката си върху гърдите и гледаше нещата от горе на долу. Взела в едната си ръка гиздавото лакирано кошче с ключовете, мушнала небрежно другата в страничния джоб на тъмночервения си пеньоар, тя усещаше със строго изражение как дългата мека дреха се дипли по снагата й; в същото време обаче наивният и недосетлив вид на устата й издаваше, че цялото това достолепие беше нещо безкрайно детинско, безобидно и несериозно.

Тя влезе и тръгна бавно из цветарника с малката месингова лейка, за да накваси черната пръст на растенията. Обичаше много палмите си, които великолепно допринасяха за изяществото на жилището. Докосна внимателно младата издънка на едно от дебелите, кръгли стъбла, огледа нежно величествено разперените ветрила от листа и тук-там отряза с ножицата по някой пожълтял връх… Изведнъж се ослуша. Разговорът в пушалнята, който от няколко минути се беше оживил, сега се водеше на толкова висок глас, че тук вътре се разбираше всяка дума въпреки дебелината на вратата и тежкия плат на портиерата.

— Не крещете! Бъдете по-сдържан, за бога! — чу тя да вика господин Грюнлих, чийто мек глас не можа да издържи напрежението и поради това изби в квичене. — Я си вземете още една пура! — добави той сетне с отчаяна кротост.

— Да, с най-голямо удоволствие, много благодаря — отвърна банкерът; настъпи пауза, през която той вероятно палеше пурата. После каза: — Накъсо: да или не, едно от двете!

— Кеселмайер, продължете срока!

— Аха? Не-е, не, драги, по никакъв начин, и дума не може да става.

— Защо не? Какво ви е прихванало? Вразумете се, ради бога! Чакахте толкова време…

— Нито ден повече, драги! Ех, да речем, една седмица, но нито час повече! Мигар ще се намери човек, който още да вярва…

— Без имена, Кеселмайер!

— Без имена… добре! Мигар ще се намери човек, който още вярва на нашия многоуважаван господин тъст…

— Без обозначения!… Боже господи, не ставайте безразсъден!

— Добре, без обозначения! Мигар ще се намери човек, който още да вярва в тая фирма, с която се качва и пада вашият кредит, драги? Колко загуби тя при банкрута в Бремен? Петдесет хиляди? Седемдесет хиляди? Сто хиляди? Още повече? И децата знаят, че тя беше заангажирана, ужасно заангажирана… Тези работа са въпрос на настроение… До вчера… добре, без имена! До вчера тази фирма беше добре и несъзнателно ви пазеше напълно от всякакви притеснения… Днес тя отслабва и Б. Грюнлих е по-слаб, най-слаб… ясно е, нали? Нима сам не виждате? Та вие сте първият, който трябва да почувствува подобни колебания… Как ви посрещат? С какви очи ви гледат? Бок и Гудщикер сигурно са ужасно отзивчиви и доверчиви? Ами какво поведение държи Кредитна банка?

— Тя продължава срока.

— Аха? Лъжете! Зная, че тя още вчера ви е дала ритника. Един във висша, висша степен насърчителен ритник… Сега сам виждате… Но не се срамувайте! Във ваш интерес е естествено да ме уверявате, че другите са неизменно спокойни и сигурни… Не-е, драги! Пишете на консула! Аз ще почакам една седмица.

— На разсрочки, Кеселмайер!

— Сега пък да си играем на разсрочки! Човек прибягва до плащане на разсрочки, за да се убеди най-напред в нечия платежоспособност. Имам ли нужда да правя експерименти в тая насока? Та аз съм прекрасно осведомен как стои въпросът с вашата платежоспособност! Аха… Разсрочката е според мене нещо във висша, висша степен забавно…

— Обуздайте гласа си, Кеселмайер! Не се смейте непрекъснато така нечестиво! Положението ми е тъй сериозно… да, признавам, че е сериозно; но имам още много висящи сделки… Всичко може да се оправи. Слушайте, вижте какво: продължете ми срока и аз ще ви подпиша за двадесет процента лихва…

— Недейте, недейте… Това е във висша степен смешно, драги! Не-е, аз държа да се продава своевременно. Предложихте ми осем процента, аз продължих. Предложихте ми дванадесет, после шестнадесет процента и аз всеки път продължавах. Сега можете да ми предложите четиридесет, обаче и през ум не ми минава да ви дам продължение, дори през ум не ми минава, драги!… След като „Братя Вестфал“ в Бремен си смачкаха фасона, в момента всеки гледа да откъсне интересите си от онази фирма и да осигури вземанията си… Както казах, аз държа да се продава своевременно. Пазих подписите ви, докато Йохан Буденброк несъмнено беше добре… междувременно можах да прехвърля неплатените лихви към капитала и да ви увелича процента. Но човек държи известна стока само дотогава, докато тя се качва или поне се държи солидно, започне ли да пада, той я продава. Това ще рече: искам си капитала.

— Кеселмайер, вие нямате срам!

— Аха, нямам срам… във висша степен забавно!… Какво искате изобщо? Тъй и тъй трябва да се обърнете към тъста си! Кредитна банка кипи от ярост, а вие изобщо не сте неопетнен…

— Не, Кеселмайер… заклевам ви, изслушайте ме сега по-спокойно! Да, ще бъда откровен: признавам без заобикалки, че положението ми е сериозно. Не сте само вие и Кредитна банка… Предявиха ми полици… Изглежда, че всички са се наговорили…

— Разбира се. При тия обстоятелства… всичко иде наведнъж.

— Не, Кеселмайер, изслушайте ме! Направете ми удоволствие, вземете си още една пура…

— Та аз още не съм преполовил тая. Оставете ме на мира с пурите си! Платете…

— Кеселмайер, недейте предизвиква сега сгромолясването ми… Вие сте ми приятел, яли сте на трапезата ми…

— А вие не сте ли яли на моята, драги?

— Да, да… но не ми отказвайте сега кредита си, Кеселмайер…

— Кредит ли? Искате и кредит? Собствено, имате ли ум в главата! Нов заем?…

— Да, Кеселмайер, заклевам ви… малко, дреболия! Нужно е само да направя тук-там някои погашения и срочни плащания, за да възстановя респекта и търпението… Подкрепете ме и ще направите едра сделка! Както казах, много работи са висящи. Всичко ще тръгне на добре… Знаете, че съм пъргав и находчив…

— Не, драги, вие сте глупак и дръвник! Бихте ли имали преголямата добрина да ми кажете къде ще приложите сега вашата находчивост? Може би ще намерите някъде по широкия свят банка, която ще сложи на масата ви поне един сребърен грош? Или още някой тъст?… Ах, не… Вие отдавна нанесохте главния си удар. Подобни работи не се повтарят. Заслужавате уважение! Да, признавам напълно.

— Поврага, говорете малко по-тихо…

— Вие сте глупак! Пъргав и находчив… да, но винаги в полза на други хора. Вие сте безскрупулен, но въпреки това не сте извлекли облаги. Вършихте мошеничества, изнудихте капитал само за да ми плащате шестнадесет вместо дванадесет процента. Пратихте по дяволите цялата си честност, без да имате дори най-нищожна полза от това. Имате съвест на касапско куче, а сте несретник, глупак, беден шут! Има такива хора, те са във висша, висша степен забавни!… Защо собствено толкова се страхувате да се обърнете накрая с цялата тая история към въпросния човек? Защото не се чувствувате много спокоен ли? Защото тогава, преди четири години, не всичко беше в ред ли? Не всичко стана съвсем почтено, а? Да не се плашите, че известни неща…

— Добре, Кеселмайер, ще пиша. Ами ако откаже? Ако ме остави да рухна?

— О… аха! Тогава ще направим малък банкрут, във висша степен забавно банкрутче, драги! Това няма да ме засегне никак, ни най-малко! Лично аз горе-долу съм си изкарал парите от лихвите, които вие сегиз-тогиз успявахте да посъберете… а при разпродажбата на имуществото ви ще имам предимство, драги… И ще видите, че няма да остана с празни ръце. Осведомен съм какво имате в къщата си, уважаеми! Списъкът на инвентара отдавна е в джоба ми… Аха! Ще се погрижа да не бъдат укрити нито сребърната хлебна кошничка, нито някой пеньоар…

— Кеселмайер, вие сте яли на трапезата ми…

— Оставете ме на мира с вашата трапеза! След една седмица ще дойда за отговор. Отивам си пеша в града, малко движение ще ми се отрази страшно добре. Сбогом, драги! Останете със здраве…

И господин Кеселмайер като че си тръгна; да, отиде си. Тя долови неговите странни, повлекливи стъпки по коридора и мислено го видя как гребе с ръце във въздуха…

Когато господин Грюнлих влезе в цветарника, там стоеше Тони с месинговата лейка в ръка и го гледаше в очите.

— Какво стоиш… какво си облещила очи… — извика той, като разкри зъбите си, описа с ръце неопределени движения във въздуха и залюля насам-натам горната половина на тялото си.

Розовото му лице не притежаваше способността да пребледнее напълно. То се покри с червени петна като у болен от скарлатина.

Глава седма

Консул Йохан Буденброк пристигна във вилата към два часа след пладне; облечен в сива пътнишка горна дреха, той влезе в салона на Грюнлихови и прегърна дъщеря си с известна болезнена сърдечност. Беше бледен и изглеждаше състарен. Малките му очи лежаха дълбоко в орбитите, носът му изпъкваше остър и голям между хлътналите бузи, а устните му като че бяха станали по-тесни. По-рано брадата му представляваше две къдрави ивици, които се спускаха от слепоочията до средата на бузите, сега обаче тя растеше по шията му, под брадичката и долната челюст, полузакрита от коравата яка и високата вратовръзка, и беше посивяла като косата на главата.

Консулът бе прекарал тежки и съсипателни дни. Томас беше получил белодробен кръвоизлив и господин ван дер Келен уведоми писмено бащата за премеждието. Той бе оставил търговските работи в сигурните ръце на своя прокурист и бе заминал веднага по най-късия път за Амстердам. Бе се оказало, че заболяването на неговия син не представлява непосредствена опасност, но безусловно, целесъобразно било болният да промени климата, като отиде на юг, в Южна Франция; и тъй като по една благоприятна случайност било решено от по-рано синът на шефа също да замине на почивка, двамината млади хора заминаха заедно за По веднага след като Томас беше в състояние да пътува.

Едвам завърнал се у дома, бе го сполетял онзи удар, който за миг разтърси предприятието до основите му — онзи банкрут в Бремен, при който той загуби наведнъж 80 000 марки. От какво? Тъй като купувачите бяха преустановили плащанията си, полиците, теглени и шконтирани на името „Братя Вестфал“, бяха се върнали във фирмата. Покритие не липсваше и фирмата показа какво можеше, какво можеше да стори веднага, без колебание и затруднение. Това обаче не попречи консулът да изпита цялата оная студенина, въздържаност и недоверие, пораждани обикновено от подобно премеждие, от подобно накърнение на оборотния капитал, у банки, „приятели“ и чуждестранни фирми.

Той бе се изправил в целия си ръст, бе обхванал с един поглед, успокоил и уредил всичко, бе се опълчил срещу всичко… И точно тогава, насред борбата, насред телеграмите, писмата и сметките, върху главата му се струпа и това: Грюнлих, Б. Грюнлих, мъжът на неговата дъщеря, беше изпаднал в несъстоятелност и в едно дълго, объркано, безкрайно жаловито писмо молеше, просеше, хленчеше за временна помощ от сто до сто и двадесет хиляди марки! Консулът уведоми накъсо, повърхностно и предпазливо жена си, отговори студено и без да се задължава с нещо, че моли господин Грюнлих заедно със споменатия банкер Кеселмайер за един разговор в дома на първия, и замина.

Тони го покани в салона. Тя беше във възторг винаги когато можеше да приеме гости в кафявокопринения салон и понеже без да вижда ясно нещата, беше пропита от тържествено чувство за важността на сегашното положение, тя не направи днес изключение дори за баща си. Тя изглеждаше добре, хубава и сериозна. Беше облякла светлосива рокля, гарнирана с дантели на гърдите и на китките, с камбановидни ръкави и силно издут кринолин по последна мода, на якичката пред шията беше забола малка брилянтна тока.

— Добър ден, папа! Най-сетне пак те виждам! Как е мама? Имаш ли добри новини от Том?… Моля, съблечи се, седни, мили папа!… Няма ли да се поизмиеш и поочистиш? Аз поръчах да приготвят горе стаята за гости… Грюнлих също тъкмо се облича…

— Остави го на спокойствие, чедо, ще го почакам тук. Знаеш, че съм дошъл да поприказвам с мъжа ти… да поприказвам много, много сериозно с него, мила Тони. Господин Кеселмайер тука ли е?

— Да, татко. Седи в цветарника и разглежда албума…

— Где е Ерика?

— Горе в детската стая, с Тинка. Тя е добре. Къпе куклата си… разбира се, не във вода… куклата е восъчна… с една дума — играе.

— Разбира се. — Консулът въздъхна облекчително и продължи: — Не мога да допусна, мило дете, че положението… положението на твоя мъж ти е известно?

Той беше се наместил на един от фотьойлите, наредени около голямата маса, а Тони седеше в нозете му, на малко кресло, което представляваше три копринени възглавници, натрупани косо една върху друга. Пръстите на дясната му ръка играеха внимателно с брилянтите на шията й.

— Не, папа — отговори Тони, — трябва да призная, че не ми е известно нищо. Боже мой, знаеш ли, аз съм цяла гъска, не разбирам нищо! Неотдавна подслушах, когато Кеселмайер говореше с Грюнлих… Накрая ми се стори, че господин Кеселмайер пак се шегува… той винаги приказва много смешно. Един-два пъти дочух твоето име…

— Дочу моето име? Във връзка с какво?

— Не, за връзката не зная нищо, папа!… От тоя ден насам Грюнлих беше навъсен… да, непоносим, длъжна съм да кажа това… До вчера… Вчера беше кротък, весел и ме попита десет-дванайсет пъти дали го обичам, дали бих се застъпила за него пред тебе, ако му се наложи да те помоли за нещо…

— Ах…

— Да… Обади ми, че ти е писал и че ти си щял да дойдеш… Добре, че дойде! Малко страшно е… Грюнлих е натъкмил зелената маса за игра на карти… сложил е голямо количество хартия и моливи… щял си после да имаш там съвещание с него и Кеселмайер…

— Слушай, мило дете — каза консулът, като я помилва по косите. — Трябва да те попитам нещо, нещо сериозно. Кажи ми… ти обичаш мъжа си от все сърце, нали?

— Разбира се, папа — каза Тони с такова детински-лицемерно изражение, каквото беше си придала веднъж в миналото, когато я бяха попитали: „Ти няма вече никога да дразниш кукларката, нали, Тони?“

Консулът помълча един миг.

— Значи, ти го обичаш толкова — попита той после, — че не би могла да живееш без него… в никакъв случай, нали? Дори ако по божията воля неговото положение се промени дотам… ако се озове в условия, които няма да му позволяват вече да те огражда и занапред с всички тия неща?…

И ръката му описа бегло движение над мебелите и завесите по вратите на стаята, над позлатения часовник на огледалната етажерка и накрая над роклята й.

— Разбира се, папа — повтори Тони с онзи успокоителен тон, който възприемаше почти винаги, когато някой й говореше сериозно.

Тя погледна встрани от бащиното лице към прозореца, зад който беззвучно валеше ситен и гъст, замъгляващ дъжд. В очите й личеше онова изражение, което се явява у деца, когато след прочетената приказка сме толкова нетактични да им втълпяваме общи разсъждения върху морал и дълг — изражение, в което бяха смесени смут и нетърпеливост, кротост и сръдня.

Консулът я гледа в течение на една минута безмълвно и замислено, като премигваше с очи… Доволен ли беше от нейния отговор? У дома и по пътя той бе обмислил зряло всичко.

Всеки ще схване, че първото и най-съкровено решение на Йохан Буденброк беше: по възможност да избегне да даде на зетя си каквато и да било сума. Но като си спомнеше как настойчиво — нека употребим една по-мека дума — той самият подкрепяше тоя брак, като си спомнеше погледа, който детето му бе дигнало към него на раздяла след сватбата и бе го попитало: „Доволен ли си от мене?“ — той беше длъжен да се натовари с доста угнетителното съзнание за виновност спрямо дъщерята и да си каже сам, че този въпрос би трябвало да бъде решен единствено от нейната воля. Той много добре знаеше, че тя бе се съгласила на тоя брак не по любовни причини, но не изпускаше из предвид възможността, че изтеклите четири години, навикът и раждането на детето може да са променили много неща, че сега Тони може да се чувствува свързана тялом и духом с мъжа си и по убедителни религиозни и светски основания да отблъсне всяка мисъл за развод. В такъв случай, размишляваше консулът, би трябвало волю-неволю да даде всяка поискана парична сума. Наистина християнският дълг и женското достойнство повеляваха Тони безусловно да последва и в нещастието мъжа, с когото беше венчана, но ако тя действително разкриеше такова решение, той чувствуваше, че тогава няма право да я лишава занапред — не по нейна вина — от всички ония житейски украси и удобства, с които тя беше свикнала от дете… Наопаки, той се чувствуваше задължен да предотврати катастрофата и на всяка цена да спаси Б. Грюнлих. Накъсо: резултат на неговите размишления беше желанието да прибере дъщеря си заедно с детето й при себе си и да даде пътя на господин Грюнлих. Дано бог не допусне тая крайност! За всеки случай в ума му се въртеше онзи параграф от закона, който даваше право на развод, в случай че съпругът не е способен да прехранва жена си и децата си. Но преди всичко трябваше да узнае гледището на дъщеря си.

— Виждам — каза той, като продължи да милва нежно косите й, — виждам, мило дете, че те въодушевяват добри и похвални принципи. Обаче не мога да приема, че гледаш на нещата така, както, уви, трябва да се гледа на тях, именно: като на факти. Аз не те питах какво би направила в такъв или онакъв случай, а какво ще направиш сега, днес, тутакси. Не ми е известно доколко знаеш или се досещаш как стоят работите… затова се натоварих сам с печалния дълг да ти обадя, че твоят мъж се вижда принуден да прекрати плащанията си, че търговското му положение е неудържимо… мисля, че ме разбираш…

— Грюнлих е стигнал до банкрут? — попита тихо Тони, като се понадигна от възглавниците си и бързо улови ръката на консула.

— Да, чедо — каза той сериозно. — Не предполагаше ли?

— Не предполагах нищо определено — промълви тя. — Тогава, значи, Кеселмайер не се е шегувал? — продължи тя, втренчила косо поглед в кафявия килим пред себе си. — О, господи! — извика тя изведнъж и рухна на мястото си.

Едва в тоя миг пред очите й се разкри всичко онова, което се криеше в думата „банкрут“, всичко смътно и страшно, което тя бе изпитвала като дете при изговарянето на тая дума… „Банкрут“ — това беше нещо по-ужасно от смъртта, то означаваше бъркотия, разруха, разорение, срам, позор, отчаяние и нищета…

— Той е стигнал до банкрут! — повтори тя.

Беше до такава степен разбита и поразена от тая съдбовна дума, че не помисли за помощ дори ако тя би могла да дойде от баща й. Той я гледаше, дигнал вежди, с малките си хлътнали очи, които изглеждаха тъжни и умерени, но въпреки това издаваха някакво необикновено напрежение.

— Аз те попитах, значи — каза той кротко, — мила Тони, дали се чувствуваш готова да последваш мъжа си и в бедността? — Веднага след това обаче призна пред себе си, че инстинктивно бе избрал суровата дума „бедност“, за да я сплаши, и добави: — Той може отново да се замогне…

— Разбира се, папа — отговори Тони.

Но това не й попречи да избухне в сълзи. Тя захлипа в батистената си кърпичка, която бе наплетена с дантела и носеше монограм АГ. Плачът й още беше напълно детски — лишен от всякаква стеснителност и превземки. При това горната устна правеше неизказано трогателно впечатление.

Баща й продължи да я изпитва с очи.

— Сериозно ли казваш това, чедо? — попита той точно така безпомощен като нея.

— Не съм ли длъжна… — хлипаше тя. — Та аз съм длъжна…

— Съвсем не! — каза той живо, но гузно се поправи веднага: — Аз не бих те принуждавал безусловно, мила Тони. Да допуснем, че чувствата ти не те свързват неразривно с мъжа ти…

Тя го погледна в недоумение с очи, плувнали в сълзи.

— Как така, папа?…

Консулът се повъртя малко насам-натам и намери средство да се осведоми:

— Мило дете, можеш да бъдеш уверена, че би ми причинило голяма болка, ако се видя принуден да те изложа на всички ония несгоди и неприятности, които ще се явят тутакси поради нещастието на твоя мъж, поради разтурянето на предприятието и на домакинството ти… Аз желая да те изтръгна от тия първи неприятности и сега-засега да те прибера с малката Ерика у дома. Вярвам, че ще ми бъдеш благодарна…

Тони помълча един миг и през това време изтри сълзите си. Тя притисна кърпичката върху очите си, за да ги предпази от възпаление. После попита с решителен тон, без да повиши глас:

— Папа, виновен ли е Грюнлих? Поради лекомислие и безчестие ли изпада в нещастие?

— По всяка вероятност… — каза консулът. — Сиреч… не, не зная, чедо. Казах ти, че тепърва ще говоря с него и банкера му.

Тони като че не обърна внимание на тоя отговор. Седнала приведена върху трите си копринени възглавници, подпряла лакът върху коляното и брадичка върху ръката си, тя гледаше с отпусната глава унесено и мечтателно от горе на долу някъде в стаята.

— Ах, папа — каза тя тихо и почти без да движи устните си, — не щеше ли да бъде по-добре тогава…

Консулът не можеше да види лицето й, но върху него беше изписано онова изражение, което то имаше някои летни вечери в Травемюнде, когато се облягаше на прозореца в стаята си… Едната й мишца лежеше върху бащините колена, докато ръката висеше отпусната и без опора надолу. Дори тази ръка изразяваше някаква безкрайно тъжна и нежна покорност, някакъв преизпълнен от спомени благат копнеж, който се рееше в далечината.

— По-добре ли?… — попита консул Буденброк. — Ако не беше се случило какво, чедо?

Той беше от сърце готов да направи признанието, че би било по-добре да не бе сключвала тоя брак. Но Тони въздъхна и каза само:

— Ах, нищо!

Изглеждаше, че мислите й я държаха в плен, че беше някъде много далече и почти бе забравила „банкрута“. Консулът се видя принуден сам да изрече онова, което бе предпочел само да потвърди.

— Смятам, че отгатвам мислите ти, мила Тони — каза той. — Аз също от своя страна не се страхувам да ти призная, че в тоя час се разкайвам за оная крачка, която преди четири години ми се струваше умна и целебна…. Да, разкайвам се искрено. Вярвам, че пред бога не съм виновен, вярвам, че съм изпълнил дълга си, като се стараех да ти създам съществуване, което да подобава на твоя произход… Небето реши другояче… Не бива да мислиш, че твоят баща тогава лекомислено и безразсъдно е поставил на карта щастието ти! Грюнлих влезе във връзка с мене, снабден с най-добри препоръки… Той беше пасторски син, благочестив и общителен човек… По-късно аз събрах търговски сведения за него, които не можеха да бъдат по-благоприятни. Проучих материалното му положение… Всичко това е тъмно, тъмно и чака разяснението си. Но ти не ме обвиняваш, нали?

— Не, папа! Как можеш да кажеш подобно нещо! Недей, не го вземай толкова присърце, клети папа… Изглеждаш много блед, да ти донеса ли капки за стомах?

Тя бе обвила с ръце шията му и го целуна по страните.

— Благодаря ти — каза той. — Така, така… недей, благодаря ти. Да, прекарах тежки дни… Какво да се прави? Имах много ядове. Това са изпитания от бога. Но то не пречи… не мога да се чувствувам съвсем без вина спрямо тебе, чедо. Сега всичко се свежда към въпроса, който ти зададох вече, на който обаче ти още не си ми отговорила задоволително. Говори открито пред мене, Тони… обикна ли мъжа си през тия брачни години?

Тони отново се разплака, покри очи с двете си ръце, в които държеше батистената кърпичка, и промълви с хлипане:

— Ах… защо питаш, папа!… Никога не съм го обичала… винаги ми е бил противен… Нима не знаеш това?…

Би било трудно да се каже какво се разиграваше по лицето на Йохан Буденброк. Очите му гледаха изплашено и тъжно и все пак той стисна устните си така, че ъглите на устата и страните му се покриха с бръчки; това ставаше обикновено тогава, когато бе сключил някоя изгодна сделка. Той каза тихо:

— Четири години…

Сълзите на Тони изведнъж пресъхнаха. Стиснала влажната кърпичка в ръка, тя се изправи на мястото си и каза гневно:

— Четири години… О, колко пъти през тия четири години е седял край мене и е чел вестника си!…

— Бог ви дари дете… — каза развълнуван консулът.

— Да, папа… и аз много обичам Ерика… макар Грюнлих да твърди, че не съм обичала деца… Не бих се разделила никога с нея, казвам ти го… но Грюнлих… не! Грюнлих, не! А сега на всичко отгоре банкрутира! Ах, папа… ако решиш да ни прибереш, мене и Ерика, у дома… ще си дойда с радост! Сега знаеш.

Консулът стисна повторно устни; беше крайно доволен. Все пак трябваше още сега да засегне главния въпрос, но тук рискуваше малко при тая решителност, показана от Тони.

— При всичко това — каза той — ти, чедо, изглежда, забравяш напълно, че би могло да се помисли за подкрепа… и то от моя страна. Баща ти призна вече, че не може да се чувствува безусловно невинен спрямо тебе и в случай, м-да, в случай че ти се надяваш… очакваш това от него… той ще се притече на помощ, ще предотврати фалита, волю-неволю ще заплати дълговете на мъжа ти и търговията му ще тръгне отново…

Той я гледаше напрегнато-изпитателно и изражението на нейното лице го изпълни със задоволство — в него личеше разочарование.

— За колко се касае всъщност? — попита тя…

— Има ли значение, чедо… За голяма, голяма сума.

И консул Буденброк кимна няколко пъти с глава, като че ли тежестта на мисълта за тая сума го клатеше бавно насам-натам.

— При това — продължи той — не бива да скрия от тебе, че нашата фирма, независимо от сегашната история, претърпя загуби и отделянето на тая сума ще означава за нея отслабване, от което тя мъчно… мъчно би могла да се съвземе. Съвсем не казвам това, за да…

Той не довърши. Тони скочи, дори отстъпи една-две крачки назад и все още с влажната дантелена кърпичка в ръка извика:

— Добре! Достатъчно! Никога!

Тя имаше почти героичен вид. Думата „фирма“ падна точно на болното място. По всяка вероятност тя подействува по-решително дори от нейното отвращение към господин Грюнлих.

— Това не бива да направиш, папа! — продължи тя окончателно извън себе си. — Мигар искаш да банкрутираш и ти? Достатъчно! Никога!

В тоя миг вратата за коридора се отвори донякъде нерешително и в стаята влезе господин Грюнлих.

Йохан Буденброк се изправи с движение, което изразяваше: свършено.

Глава осма

Лицето на господин Грюнлих беше покрито с червени петна, но той беше облечен най-грижливо. Носеше черен, нагънат солиден жакет и панталон с грахов цвят, подобни на ония, с които някога бе правил първите си визити на „Менгщрасе“. Той се спря в някаква отпусната стойка, наведе очи към пода и каза с мек, морен глас:

— Татко…

Консулът се поклони студено и после с няколко енергични движения на пръстите оправи вратовръзката си.

— Благодаря ви, че дойдохте — добави господин Грюнлих.

— Това беше мой дълг, приятелю — отвърна консулът, — но се страхувам, че то ще остане единственото, което съм в състояние да направя по вашия въпрос.

Неговият зет му хвърли бърз поглед и стойката му стана още по-отпусната.

— Чух — продължи консулът, — че вашият банкер, господин Кеселмайер, ни чакал… Какво място определихте за разговора? Аз съм на ваше разположение.

— Моля, имайте добрината да ме последвате — прошушна господин Грюнлих.

Консул Буденброк целуна дъщеря си по челото и каза:

— Иди горе при детето си, Антония!

После мина през трапезарията и влезе в дневната заедно с господин Грюнлих, който вървеше ту пред него, ту след него и разтваряше портиерите.

Когато застаналият до прозореца господин Кеселмайер се обърна, белият и черен пух по главата му се изправи в после отново легна кротко назад върху черепа.

— Господин Кеселмайер, банкер… Консул Буденброк търговец на едро, мой тъст… — каза господин Грюнлих сериозно и скромно.

Лицето на консула беше неподвижно. Господин Кеселмайер се наведе с провиснали ръце, сложи двата си жълти кучешки зъба върху горната устна и каза:

— Ваш покорен слуга, господин консуле! Много се радвам, че имам удоволствието да се запозная с вас.

— Моля, простете, че ви накарах да чакате, Кеселмайер — каза господин Грюнлих.

Той беше преизпълнен от вежливост както към единия, така и към другия.

— Да минем на въпроса! — забеляза консулът и се обърна насам-натам, като че търсеше нещо.

Стопанинът побърза да отговори:

— Заповядайте, господа…

Когато влязоха в пушалнята, господин Кеселмайер каза весело:

— Пътувахте ли приятно, господин консуле?… Аха, дъжд! Да, лошо време, грозно, мръсно време! Да имаше поне малко мраз, малко сняг… Но няма. Дъжд! Кал! Във висша, висша степен противно…

„Какъв особен човек“ — помисли консулът.

По средата на малката стая с тъмни пъстри тапети имаше една доста голяма четвъртита маса със зелена покривка. Вън дъждът валеше по-силно. Беше толкова тъмно, че господин Грюнлих веднага запали трите свещи в сребърните свещници на масата. Върху зеленото сукно лежеха синкави търговски писма с печати на фирми и протрити, тук-там покъсани хартии, покрити с дати и собственоръчни подписи. Виждаха се още една дебела главна книга, металическа мастилница с безчислени подострени гъши пера и моливи и кутия със ситен пясък.

Господин Грюнлих покани гостите с тихи, тактични и сдържани движения, с каквито биват посрещани посетителите на погребение.

— Драги татко, моля, седнете на стола с облегалките — каза той кротко. — Господин Кеселмайер, бъдете така любезен да седнете тук…

Най-сетне редът бе установен. Банкерът седеше срещу стопанина, а консулът председателствуваше от стола с облегалките откъм широката страна на масата. Задната облегалка на стола му се допираше до вратата за коридора.

Господин Кеселмайер се наведе, провеси долната си устна, оправи един от шнуровете върху жилетката и си забоде очилата, като при това набърчи нос и отвори широко уста. После почеса с нервиращ шум стриганите си бакенбарди, опря ръце върху коленете, кимна към хартиите и забеляза късо и весело:

— Аха! Това е то всичко!

— Ще позволите да надникна по-дълбоко в положението на нещата — каза консулът и посегна към главната книга.

Неочаквано обаче господин Грюнлих простря като в закрила двете си ръце над масата — дълги, покрити с изпъкнали сини жилки ръце, които открито трепереха, и извика с развълнуван глас:

— Момент! Само един момент още, татко! О, нека да направя предварително няколко уводни бележки!… Да, вие ще надникнете, от вашите очи няма да убегне нищо… Но повярвайте ми: ще надникнете в положението на един клетник, а не на виновник! Татко, виждайте в мое лице човек, който се е борил неуморно срещу съдбата, но тя го е повалила! В тоя смисъл…

— Ще видя, приятелю, ще видя! — каза консулът с явно нетърпение и господин Грюнлих дръпна ръцете си, за да даде път на съдбата.

Изтекоха дълги, страшни минути на мълчание. Тримата господа седяха близко един до друг под неспокойната светлина на свещите и затворени от четири тъмни стени. Не се долавяше никакво друго движение, освен шумоленето на хартията, с която боравеше консулът. Единствен шум идеше от дъжда, който валеше вън.

Господин Кеселмайер беше бутнал палците на ръцете си в отворите на жилетката под мишниците, с останалите пръсти свиреше като на пиано по раменете си и поглеждаше с неизказана веселост ту единия, ту другия. Господин Грюнлих седеше, без да се облегне назад, с ръце върху масата, вперил мътни очи напреде си, и от време на време плъзваше плах поглед настрана към тъста си. Консулът прелистваше главната книга, следеше с нокътя на един пръст колонки от числа, съпоставяше дати и нахвърляше с молив по хартията своите ситни, нечетливи цифри. Изнуреното му лице изразяваше ужас от положението, в което „надникваше“… Най-сетне той положи лявата си ръка върху рамото на господин Грюнлих и каза потресен:

— Клетнико!

— Татко… — промълви господин Грюнлих.

Той наистина беше за окайване — по страните му се търкулнаха две едри сълзи и се загубиха в златожълтите му бакенбарди. Господин Кеселмайер проследи с най-голям интерес пътя на тия две капки, дори се поизправи на стола си, наведе се напред и се загледа с отворена уста в лицето на господин Грюнлих. Консул Буденброк беше дълбоко развълнуван. Поомекнал благодарение на нещастието, сполетяло самия него, той чувствуваше, че го увлича страдание, но бързо стана отново господар на чувствата си.

— Как е възможно! — каза той с безутешно клатене на глава. — За толкова малко години!

— Детска игра! — отговори весело господин Кеселмайер. — За четири години човек може чудесно да пропадне. Като си спомня само колко весели бяха до неотдавна братя Вестфал в Бремен…

Консулът го погледна с примигващи очи, но нито го видя, нито го чу. Той съвсем не беше дал израз на мисълта, върху която разсъждаваше. „Защо — питаше се той подозрително и все пак в недоумение, — защо всичко това става тъкмо сега? Б. Грюнлих можеше още преди две-три години да бъде там, гдето беше сега, това се виждаше от пръв поглед. Но той разполагаше с неизчерпаем кредит, получаваше капитал от банки, солидни къщи — като например сенатор Бок и консул Гудщикер — постоянно гарантираха с подписите си неговите начинания, а полиците му вървяха като налични пари. Защо тъкмо сега, сега, сега — и шефът на фирмата «Йохан Буденброк» сигурно знаеше какво разбираше под това сега — се явява това крушение на всички страни, това пълно оттегляне на доверието, като че ли бяха се наговорили, това единодушно, безогледно и невежливо изхвърляне върху Б. Грюнлих?“ Консулът би бил прекалено наивен, ако не знаеше, че реномето на неговата собствена фирма по необходимост бе се отразило благоприятно и на Грюнлих още след годежа с дъщеря му. Но нима кредитът на Грюнлих зависеше тъй всецяло, тъй очебийно, тъй изключително от неговия? Нима сам Грюнлих не представляваше нищо? Ами сведенията, които бе събрал консулът, търговските книги, които бе проверил?… Все едно! Решението му да не мръдне пръст в тая работа беше по-твърдо от всякога. Нека всички видят, че са си правили криво сметката! Очевидно Б. Грюнлих бе съумял да създаде мнение, че е здраво свързан с Йохан Буденброк? На това, както изглеждаше, ужасно широко разпространено заблуждение трябваше веднъж завинаги да се сложи край! Този Кеселмайер също има да се чуди. Имаше ли съвест у тоя палячо? Личеше как безсрамно е спекулирал единствено с това, че той, Йохан Буденброк, няма да допусне мъжът на дъщеря му да се разори… как непрекъснато е давал кредити на отдавна унищожения Грюнлих, като всеки път го е карал да подписва все по-жестоки, незаконни лихви…

— Както и да е — каза той късо. — Да дойдем на въпроса. Ако ме накарат да дам мнение като вещо търговско лице, съжалявам, но съм длъжен да заявя, че се касае за положение на един наистина нещастен, но и във висша стенен виновен човек.

— Татко… — промълви господин Грюнлих.

— Това обръщение звучи лошо в ушите ми! — каза бързо и сурово консулът. — Вашите вземания от господин Грюнлих, господине — продължи той, като се обърна бегло към банкера, — възлизат на шестдесет хиляди марки…

— Със закъснелите и прибавени към главницата лихви стават шестдесет и осем хиляди седемстотин петдесет и пет марки и петнадесет шилинга — отговори спокойно господин Кеселмайер.

— Много добре… И вие в никакъв случай не сте наклонен да продължите търпението си?

Господин Кеселмайер започна просто да се смее. Смееше се с отворена уста, на пресекулки, без следа от гавра и дори добродушно, като гледаше консула в лицето, сякаш го канеше и той да приглася в смеха.

Малките хлътнали очи на Йохан Буденброк се помътиха и обкръжиха внезапно с червени кръгове, които стигаха чак до скулите. Той беше запитал само формално и знаеше прекрасно, че отсрочката от страна на тоя един кредитор би променила съвсем незначително положението. Но начинът, по който отказваше този човек, го засрами и ожесточи до крайност. Той бутна с едно-единствено движение на ръката далеко от себе си всичко, което лежеше пред него, сложи изведнъж молива на масата и каза:

— В такъв случай заявявам, че не съм наклонен да се занимавам по-дълго и по какъвто и да било начин с тоя въпрос.

— Аха! — извика господин Кеселмайер, като разтърси ръце във въздуха. — Това се казва слово, това се казва достойно речено. Господин консулът урежда работата по съвсем прост начин. Без дълги преговори! На бърза ръка!

Йохан Буденброк дори не го погледна.

— Не мога да ви помогна, приятелю — обърна се той спокойно към господин Грюнлих. — Нещата трябва да вървят, както са тръгнали… Не съм в състояние да ги спра. Съвземете се и подирете утеха и сила в бога. Аз съм принуден да смятам тоя разговор за приключен.

Неочаквано лицето на господин Кеселмайер доби сериозно изражение и това изглеждаше много чудновато, но сетне той кимна насърчително на господин Грюнлих, който седеше неподвижно и само кършеше тъй силно дългите си ръце върху масата, че пръстите му пукаха тихо.

— Татко… господин консуле… — каза той с нерешителен глас — вие не бива… не можете да желаете разорението ми, бедата ми! Изслушайте ме! Касае се общо за един дефицит от сто и двадесет хиляди… Вие можете да ме спасите. Вие сте богат човек. Смятайте тая сума за каквото искате… като окончателно уравняване на сметката, като наследствен дял на вашата дъщеря, като заем под лихва… Аз ще работя… Знаете, че съм пъргав и находчив…

— Аз казах последната си дума — отговори консулът.

— Позволете да попитам: не можете ли? — обади се господин Кеселмайер и го погледна с набръчкан нос през очилата си. — Осмелявам се да обърна вниманието ви, господин консуле… че това всъщност тъкмо сега би било чудесен случай да докаже силата на фирмата „Йохан Буденброк“…

— Ще постъпите добре, господине, да предоставите на мене самия грижата за реномето на фирмата ми. За да докажа платежоспособността си, не е потребно да хвърлям парите си в първата срещната локва…

— Недейте, недейте! Аха, „локва“ е във висша степен забавно! Но не мислите ли, господин консуле, че обявяването в несъстоятелност на вашия зет би довело… а… би поставило… а… във фалшива, крива светлина и вашето положение?…

— Мога само повторно да ви препоръчам да предоставите на мене грижата за доброто ми име в търговския свят — каза консулът.

Господин Грюнлих погледна безпомощно своя банкер в лицето и поде отново:

— Татко… умолявам ви, разсадете какво вършите!… Та само за мене ли е думата? О, аз… нека загина! Но дъщеря ви, жена ми, тази, която аз толкова обичам… която спечелих след такава гореща борба… и нашето невинно дете, дете на двамата… и те ли да изпаднат в нищета? Не, татко, аз не ще понеса това! Ще се убия! Да, ще се убия със собствената си ръка… повярвайте ми! И нека тогава небето да ви оправдае от всякаква вина!

Йохан Буденброк седеше облегнат на стола си, бледен и с разтуптяно сърце. За втори път го връхлитаха чувствата на тоя човек, изразът на които безусловно носеше печат на неподправеност; трябваше отново — както едно време, когато бе уведомил господин Грюнлих за писмото на дъщеря си от Травемюнде — да чуе същата грозна заплаха. И отново го обзе тръпно онази възторжена страхопочит на неговото поколение пред човешките чувства, която винаги бе се намирала в разрез с неговия трезвен и практичен търговски усет. Ала този пристъп не продължи повече от една секунда. „Сто и двадесет хиляди марки…“ — повтори той на ума си, а после каза спокойно и твърдо:

— Антония е моя дъщеря. Ще смогна да предотвратя тя да страда невинно.

— Какво искате да кажете? — попита господин Грюнлих и бавно се вцепени.

— Ще узнаете — отговори консулът. — Засега няма какво да добавя към думите си.

Той стана, намести твърдо стола на пода и се обърна към вратата.

Господин Грюнлих седеше безмълвен, вцепенен, безпаметен и устата му се движеше тръпно на двете страни, без от нея да можеше да се изтръгне поне една дума. Но това приключващо и окончателно движение на консула накара веселостта на господин Кеселмайер да се върне отново, тя дори се усили, премина всяка граница и стана страхотна. Очилата паднаха от носа му, който се изтегли между очите, а мъничката му уста, в която самотно стърчаха двата кучешки зъба, щеше почти да се раздере. Малките му червени ръце загребаха във въздуха, пухът на главата му започна да се развява, лицето му с белите стригани бакенбарди се измени съвсем, дори се разкриви от особена веселост и стана алено като киновар.

— Аха! — изкрещя той така, че гласът му стана пресеклив. — Намирам, че това е във висша… висша степен забавно! Но все пак, господин консул Буденброк, поразмислете, преди да хвърлите в ямата такъв чудесен екземпляр зетче!… По широкия, прекрасен божи земен свят няма втора такава пъргавина и находчивост. Аха! Още преди четири години, когато за пръв път усетихме ножа до гърлото си… въжето на шията си… ние неочаквано накарахме да разтръбят на борсата годежа ни с мадмоазел Буденброк, преди още той да бе станал в действителност… Това заслужава уважение! Да, във висша степен похвално.

— Кеселмайер! — изкрещя господин Грюнлих, направи спазмодични движения с ръцете, като че се бранеше от призрак, и побягна в един ъгъл на стаята, седна на един стол, скри лице в ръцете си и се наведе тъй ниско, че краищата на бакенбардите му легнаха върху бедрата. Той дори дръпна няколко пъти колената си нагоре.

— Как всъщност направихме това? — продължи господин Кеселмайер. — Как всъщност подхванахме тая работа: да докопаме дъщеричката и ония 80 000 марки? Охо! Не е трудно да се нареди! Макар че обладаваме само за пет пари пъргавина и находчивост, не е трудно да се нареди! Показваме на спасителя господин папа много хубави търговски книги, чудесни, чистички търговски книги, в които всичко върви по мед и масло… с тая разлика само, че не отговарят напълно на суровата действителност… Защото в суровата действителност три четвърти от зестрата са вече дългове в полици!

Хванал ръчката, консулът стоеше бледен като мъртвец на вратата. Тръпки на ужас го полазиха по гърба. Не се ли намираше в тая малка, неспокойно осветена стая сам с един мошеник и една побесняла от злост маймуна?

— Господине, презирам думите ви — промълви той с неголяма увереност. — Презирам безумните ви клевети, още повече че те засягат и мене… мене, човека, който лекомислено тласна дъщеря си в нещастие. Аз бях събрал сигурни сведения за моя зет… останалото беше божия воля!

Той се обърна, понеже не искаше вече нищо да слуша, и отвори вратата. Но господин Кеселмайер изпищя подире му:

— Аха? Сведения? От кого? От Бок? От Гудщикер? От Петерсен? От „Масман и с-ие Тим“? Та те всички бяха заангажирани! Те всички бяха невъобразимо заангажирани! Те всички страшно се радваха, че тази женитба осигурява вземанията им…

Консулът тръшна вратата зад себе си.

Глава девета

В трапезарията шеташе Дора, не много честната готвачка.

— Помоли мадам Грюнлих да слезе! — заповяда консулът.

— Приготви се, чедо — каза той, когато Тони дойде и двамата минаха в салона. — Приготви се бързо и се погрижи Ерика също скоро да бъде готова за път. Ще отидем с колата в града… Ще пренощуваме в странноприемницата и утре ще си заминем.

— Да, папа — каза Тони.

Лицето й беше зачервено, разстроено и безпомощно. Тя направи няколко безполезни и бързи движения с ръце по талията си, без да разбира с какво следваше да започне приготовленията си и без още да може да повярва сериозно в истинността на тая случка.

— Какво да взема със себе си, папа? — попита тя плахо и възбудено. — Всичко ли? Всички дрехи? Един или два куфара?… Грюнлих наистина ли ще банкрутира?… О, господи!… Ами мога ли в такъв случай да си прибера накитите?… Папа, тогава прислужничките ще трябва да си отидат… аз не мога вече да им плащам… Грюнлих трябваше днес или утре да ми даде пари за домакинството…

— Остави това, чедо! Тези работи ще се уредят тук. Вземи само най-необходимото… един куфар… някой малък. Каквото е твое, ще ти бъде изпратено допълнително. Побързай, чуваш ли? Имаме…

В тоя миг господин Грюнлих дръпна портиерите встрани и влезе в салона. С бързи крачки, с разперени ръце; с осанка на човек, който ще каже: „Ето ме! Убий ме, ако искаш!“, той отиде при съпругата си и падна досам нея на двете си колена. Видът му будеше състрадание. Златожълтите му бакенбарди бяха разрошени, жакетът смачкан, вратовръзката изместена, яката разкопчана, а по челото му се забелязваха ситни капки.

— Антония! — каза той. — Виж ме… Имаш ли сърце, сърце, което да чувствува… Изслушай ме… Виждаш пред себе си човек, който ще бъде унищожен, погубен, ако… да, който ще умре от скръб, ако ти отблъснеш любовта му! Ето, лежа пред тебе… ще имаш ли сърце да ми кажеш: Презирам те… Напускам те…?

Тони заплака. Беше точно както едно време в стаята с пейзажите. Видя отново това разкривено от страх лице, тези умоляващи очи, вперени в нея… и видя отново с почуда и умиление, че този страх и тази молба бяха честни и непритворни.

— Стани, Грюнлих — каза тя, като хлипаше. — Моля, стани! — Тя го хвана за раменете и се помъчи да го дигне. — Аз не те презирам! Как можеш да кажеш подобно нещо!…

Без да знае какво друго би следвало да каже, тя се обърна съвършено безпомощна към баща си. Консулът я хвана за ръка, поклони се на зетя си и тръгна с нея към вратата за коридора.

— Отиваш ли си? — извика господин Грюнлих и скочи на крака.

— Аз ви заявих вече — каза консулът, — че не мога да поема отговорността да изоставя напълно невинното си дете в такова нещастие; добавям, че и вие не можете да сторите това. Не, господине, вие проиграхте притежанието на моята дъщеря. И благодарете на създателя си, че е запазил сърцето на това дете толкова чисто и наивно, та се разделя с вас без погнуса. Сбогом!

Но тук господин Грюнлих загуби ума си. Той би могъл да заговори за къса раздяла, за връщане и нов живот и негли би могъл да спаси наследството, но с разсъдливостта, пъргавината и находчивостта му беше свършено. Би могъл да вземе голямата, нечуплива, бронзова чиния от огледалната етажерка, той обаче взе тънката, изрисувана с цветя ваза, която се намираше непосредствено до нея, и я запрати с такава сила на пода, че тя се пръсна на хиляди парченца…

— А! Хубаво! Добре! — изкрещя той. — Върви си! Да не мислиш, че ще ревна по тебе, гъско такава? О не, заблуждавате се, скъпа моя! Аз се ожених за тебе само заради парите ти, но тъй като те далеч не бяха достатъчни, то побързай да се прибереш отново у дома си! Ти ми дотегна… дотегна… дотегна!

Йохан Буденброк изведе безмълвно дъщеря си навън. Той самият обаче се върна още веднъж, отиде до господин Грюнлих, който с ръце на кръста стоеше пред прозореца и гледаше втренчено дъжда, докосна кротко рамото му и каза тихо, но наставнически:

— Опомнете се. Молете се богу.

Глава десета

След като мадам Грюнлих се завърна заедно с малката си дъщеря, голямата къща на „Менгщрасе“ се изпълни за дълго време с някакво понижено настроение. Всички се движеха внимателно и приказваха нерадо „за онова“, изключение правеше главното действуващо лице в цялата тая история, което, наопаки, говореше разпалено за това и тогава наистина се чувствуваше в стихията си.

Тони се настани с Ерика на втория етаж, в онези стаи, които някога, приживе на старите Буденброкови, бяха заемали родителите й. Тя беше донякъде разочарована, че на баща й съвсем не минаваше през ума да ангажира отделна прислужничка за нея, преживя също така половин час на размисъл; когато той с меки думи й разясни, че на първо време за нея подобавало само да живее уединено и да се лишава от градските развлечения, защото, макар че по човешки схващания не била виновна за тая участ, отредена й от бога като изпитание, все пак положението й на разведена жена й налагало засега крайно въздържане. Ала Тони притежаваше прекрасната дарба да се нагажда към всяко житейско положение с талант, сръчност и жива радост от новото. Тя скоро започна да се харесва сама в ролята на невинно пострадала жена, носеше дрехи с тъмни цветове и приглаждаше хубавите си пепеляворуси коси, както когато беше младо момиче. Понеже й липсваха развлечения, тя се обезщетяваше у дома, като — пропита от невъобразима важност и неизтощима радост върху сериозността и значимостта на положението си — потъваше в размишления върху брака си, върху господин Грюнлих и изобщо върху живота и съдбата.

Но не всеки й даваше възможност за това. Наистина консулшата беше убедена, че съпругът й е действувал коректно и съобразно с бащиния си дълг, но щом Тони заговореше, тя дигаше излеко хубавата си бяла ръка и казваше:

— Assez, чедо. Не обичам да слушам за тая афера.

Едва дванадесетгодишната Клара не разбираше нищо от тая работа, а и братовчедката Тилда беше прекалено глупава.

— О, Тони, много печално! — това беше всичко, което тя смогваше да каже провлечено и с почуда.

Наопаки, младата жена откри внимателна слушателка в лицето на Ида Юнгман, която беше вече на тридесет и пет години и имаше право да се хвали, че косите й са посивели на служба в най-висшите кръгове.

— Не се страхувай, Тони, детенцето ми — казваше тя, — още си млада, ще се омъжиш повторно.

Впрочем Ида се посвети с любов и преданост на възпитанието на малката Ерика и й разказваше същите спомени и случки, които преди петнадесет години бяха слушали децата на консула, особено обичаше да разказва за един свой чичо в Мариенвердер, който умрял от хълцавица, понеже си „скъсал сърцето“.

Но най-радостно и най-дълго бъбреше Тони с баща си — било сутрин на първата закуска, било след обеда. Отношението й към него бе станало из един път много по-сърдечно от преди. Поради влиятелното му положение в града, поради усърдната му, солидна, строга и благочестива деятелност, тя бе изпитвала към него повече плаха страхопочит, отколкото нежност. През време на оная разправа в нейния салон обаче баща й бе се приближил човешки до нея и тя бе се изпълнила с гордост и умиление от обстоятелството, че я е удостоил с един интимен и сериозен разговор по тоя въпрос, че е предоставил на нея да вземе решението и че той, неприкосновеният, бе й признал почти смирено, че не се чувствува невинен спрямо нея. Тони сама положително никога не би се натъкнала на тая мисъл, но понеже го каза той, тя го повярва и благодарение на това нейните чувства към него станаха по-меки и по-нежни. Що се отнасяше до консула, той не промени становището си и смяташе, че е длъжен да се отплати с удвоена обич на дъщеря си за тежката й участ.

Йохан Буденброк лично не беше предприел никакви действия срещу своя зет мошеник. Наистина Тони и майка й бяха узнали в течение на някои разговори с какви нечестни средства си бил послужил господин Грюнлих, за да докопа 80 000 марки, но консулът не се решаваше да изнесе въпроса пред обществото, още по-малко — пред съда. Той се чувствуваше горчиво оскърбен в гордостта си на търговец и преглътна мълчаливо срама, че бе допуснал така глупаво да го изиграят.

Във всеки случай, след като беше обявена несъстоятелността на фирмата „Б. Грюнлих“, която впрочем предизвика значителни загуби на различни хамбургски фирми — той заведе решително бракоразводния процес. И главно този процес, мисълта, че тя, тя самата е център на действителен съдебен процес, изпълни Тони с неописуемо чувство на достойнство.

— Татко — каза тя, защото в такива разговори никога не наричаше консула „папа“. — Татко, напредва ли нашият въпрос? Ти мислиш, че всичко ще мине благополучно, нали? Параграфът е съвършено ясен, аз го проучих подробно, „Неспособност на мъжа да прехранва семейството си…“ Господа съдиите са длъжни да разберат това. Ако имахме син, щеше да остане у Грюнлих…

Друг път каза:

— Размислих отново надълго върху годините на моя брак, татко. Хм, затова, значи, този човек не искаше по никакъв начин да живеем в града, макар че аз толкова желаех! Затова, значи, не му беше приятно, че понякога ходех на гости в града! Разбира се, там съществуваше много по-голяма опасност, отколкото в Аймсбютел, че по някакъв начин бих могла да узная какво е действителното му положение!… Какъв мошеник!

— Не ние следва да го съдим, чедо! — отвърна консулът.

А след като съдът се произнесе за разтрогването на брака, тя поде с важно изражение на лицето:

— Вписа ли го в семейната тетрадка, татко? Не? Ех, тогава ще трябва аз да свърша тая работа… Моля, дай ми ключа от писалището.

И нанесе старателно и гордо под редовете, които бе написала зад името си преди четири години: „Този брак биде съдебно разтрогнат през месец февруари лето 1850“.

После остави перото настрана и поразмисли един миг.

— Татко — каза тя, — зная прекрасно, че това събитие представлява петно в нашата семейна история. Да, аз мислих много. Точно така, като че ли в тая книга има мастилено петно. Но бъди спокоен… ще се погрижа да го залича! Аз съм още млада… не намираш ли, че съм и още доста хубава? Макар че мадам Щут, като ме видя, каза: „Господи, мадам Грюнлих, колко сте остарели!“ Ех, невъзможно е човек да остане до края на живота си такава гъска, каквато бях аз преди четири години… животът естествено ни поучава… Накъсо: ще се омъжа повторно! Ще видиш, че всичко ще се оправи с някоя нова, изгодна партия! Какво ще кажеш?

— Всичко лежи в божите ръце, чедо. Но съвсем не е уместно да говорим сега за подобни работи.

По това време Тони започна да употребява твърде често израза „Такъв е животът“… При думата „животът“ тя дигаше хубаво и сериозно очи към небето, с което даваше да се подразбира колко дълбоко е вникнала в живота и съдбата на човека…

Масата в трапезарията се увеличи още повече през август същата година, когато Томас се завърна у дома от По. Тони доби сега възможност да излива отново душата са пред някого. Тя обичаше и тачеше от все сърце тоя брат, който едно време, при напускането на Травемюнде, бе разбрал и уважил болката й и в когото тя съзираше бъдещ шеф на фирмата и върховен глава на семейството.

— Да, да — каза той, — ние двамата преживяхме вече доста работи, Тони…

После дигна едната вежда нагоре, прехвърли руската цигара в другия ъгъл на устата и вероятно си спомни за малката цветарка с лице от малайски тип, която недавна бе се омъжила за сина на работодателката си и сега държеше самостоятелно цветарницата на „Фишергрубе“.

Томас Буденброк, все още малко бледен, имаше очебийно елегантна осанка. Изглеждаше, че последните години бяха оформили напълно телосложението му. Той правеше впечатление на военен с прическата си, събрана на малки хълмчета над ушите, с много остро засуканите — по френска мода — и с гореща маша изтеглени нагоре мустаци и с набитата си, доста широкоплещеста снага. Но синкавите, ясно забележими жилки върху тесните му слепоочия, косата над които беше окапала и образуваше две дъги, а така също лекото предразположение към разтрисания, което добрият доктор Грабо напусто се мъчеше да премахне, загатваха, че организмът му не беше особено силен. Що се касаеше до подробностите на телесното устройство, като например брадичката, носа и особено ръцете — удивително типични буденброковски ръце! — виждаше се, че приликата му с дядото беше станала още по-голяма.

Той говореше френски, примесен с испански звуци, и предизвикваше у всекиго почуда със склонността си към известни съвременни писатели, творчеството на които носеше сатиричен и полемичен характер. В града тази негова склонност беше разбрана само от мрачния посредник господин Гош, баща му я осъждаше по най-строг начин.

Това обаче не пречеше в очите на консула да се четат гордостта и щастието, с които го изпълваше големият му син. Веднага след пристигането му той отново го посрещна умилно и радостно като сътрудник в канторите си, гдето сам заработи сега с по-голямо задоволство, още повече че в края на годината умря старата мадам Крьогер.

Понесоха твърдо загубата на старата дама. Тя беше достигнала много дълбока старост и напоследък бе живяла съвсем самотно. Господ я прибра и Буденброкови получиха много пари, цели 100 000 талера, които увеличиха по най-желателен начин оборотния капитал на фирмата.

Друга последица на тоя смъртен случай беше следната: Юстус, шуреят на консула, щом видя в ръцете си остатъка от наследствения си дял, ликвидира и се оттегли на почивка, тъй като беше уморен от непрекъснатите си търговски неуспехи. Юстус Крьогер, бонвиванът, жизнерадостният син на кавалера â la mode, не беше много щастлив човек. Поради кулантността и ведрото си безгрижие той не сполучи да си създаде в търговския свят сигурно, солидно и несъмнително положение, беше загубил предварително значителна част от родителското си наследство, а напоследък се прибави и това, че по-големият син Якоб му създаваше големи грижи.

Младият човек, както изглеждаше, беше си избрал в големия Хамбург безпътно общество и в течение на редица години беше струвал на баща си неприлично количество марки, после, тъй като консул Крьогер отказваше да отделя повече, съпругата му — слаба и крехка жена — продължи да изпраща тайно парични суми на разхайтения син и поради това между двамата съпрузи бяха произлезли печални крамоли. Като капак на всичко — почти по същото време, когато Б. Грюнлих прекрати плащанията си — в Хамбург, във фирмата на господа „Далбек и с-ие“, гдето работеше Якоб Крьогер, се случи и нещо друго, странно: някакво вмешателство в чужди права, някаква нечестна постъпка. Никой не говореше за това и не задаваше никакви въпроси на Юстус Крьогер, но се мълвеше, че Якоб си е намерил в Ню Йорк работа като търговски пътник и в най-скоро време щял да се качи на кораба. Преди да замине, той се мярна веднъж в града, дошъл вероятно да измъкне от майка си още повече пари, свръх ония за пътни разноски, които беше му изпратил бащата; беше момък, облечен контешки и с нездрав вид.

Накъсо: работите стигнаха дотам, че консул Юстус — като че ли имаше само един прям наследник — говореше изключително за „моя син“, като подразбираше Юрген, който наистина не беше се провинил в никаква простъпка, но умствено изглеждаше крайно ограничен. Беше завършил с голяма мъка гимназия и от известно време се намираше в Йена, гдето беше се посветил на юриспруденцията, очевидно без много желание и успех.

Йохан Буденброк чувствуваше крайно болезнено не дотам почтеното развитие в семейството на жена си и наблюдаваше с плахо очакване собствените си деца. Той имаше право да храни пълно доверие в способностите и сериозността на големия си син, но що се отнасяше до Кристиан, мистър Ричардсон бе му писал, че младият човек овладял с несъмнена дарба английския език, обаче интересът му към работата невинаги бил достатъчен и проявявал прекалено голяма слабост към развлеченията в огромния град, например към театъра. Сам Кристиан разкриваше в писмата си жива потребност от странствуване и молеше ревностно за позволение да отиде на работа „оттатък“, сиреч в Южна Америка, може би в Чили.

— Та това е авантюризъм — каза консулът и му заповяда най-напред да изкара и тая четвърта година у мистър Ричардсон, за да усъвършенствува търговските си познания.

После си размениха още няколко писма върху неговите планове и през лятото на 1851 година Кристиан Буденброк наистина отплува за Валпарайзо, гдето беше си намерил служба. Той замина направо от Англия, без преди това да се завърне в родината.

Но без оглед към двамата си синове консулът с голямо задоволство забеляза с каква решителност и с какво самочувство Тони бранеше в града положението си като член на семейство Буденброк, а отначало бяха длъжни да предвидят, че в качеството си на разведена жена тя ще трябва да превъзмогне немалко злорадство и предубеждения от страна на другите семейства.

— О! — извика тя веднъж, когато се завърна със зачервено лице от разходка и запокити шапката си върху дивана в стаята с пейзажите. — Тази Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, тая Землингер, тази Юлхен, това същество… Какво ще кажеш, мамо? Тя не ме поздравява… да, не ме поздравява! Чака да я поздравя първа аз! Какво ще кажеш за това? Минах по „Брайтещрасе“ с вирната глава край нея и я гледах право в лицето…

— Стигаш много далече, Тони… Не, всичко има граници. Защо да не поздравиш първа мадам Мьолендорпф? Та вие сте на една възраст и тя е омъжена жена, каквато беше и ти…

— Никога, мамо! О, господи, тая гад!

— Assez, мила! Такива неделикатни думи…

— Ех, човек се увлича!

Ненавистта й към това „семейство, дошло кой знае откъде“, биваше подхранвана дори от представата, че сега Хагенщрьомови биха могли негли да се чувствуват в правото си да я гледат снизходително, но не по-малко и от щастието, с което процъфтяваше този род. Старият Хинрих умря в началото на 1851 година и неговият син Херман — онзи Херман, който ядеше лимонови кифли и комуто тя беше зашлевила плесница — ръководеше сега задружно с господин Щрунк бляскаво развиващата се експортна фирма и след една година се ожени за дъщерята на консул Хунеус, най-богатия човек в града, търговец на дървен материал, който бе успял да остави в наследство на всяко от трите си деца по два милиона. Брат му Мориц въпреки слабите си гърди бе завършил с необикновен успех висшето си образование и се установи в града като адвокат. Смятаха го за човек с бистър, хитър, находчив ум, дори за естет, и той скоро привлече голяма клиентела. Във външността му нямаше нищо землингеровско, но лицето му беше жълто, а зъбите му островърхи и тук-там изпадали.

Дори вътре в семейството беше правило да се движат с вдигната глава. Откак напусна търговията, чичо Готхолд се суетеше безгрижно с късите си нозе в широки панталони из скромното си жилище и ядеше от тенекиена кутийка бонбони против кашлица, защото обичаше много сладки неща, и оттогава в течение на годините неговото настроение към предпочетения природен брат постепенно бе станало по-меко и по-примирително. Това, разбира се, не изключваше обстоятелството, че той, като гледаше трите си неомъжени дъщери, изпитваше известно потайно задоволство от нещастния брак на Тони. А за жена му, по баща Щювинг, и особено за трите му моми — вече на двадесет и шест, двадесет и седем, двадесет и осем години — трябва да кажем, че проявяваха едва ли не прекален, далеч по-жив интерес към нещастието и бракоразводния процес на братовчедка си, отколкото едно време към годежа и сватбата й. На „детските дни“, които след смъртта на старата мадам Крьогер се устройваха отново всеки четвъртък на „Менгщрасе“, за Тони не беше много лесно да им отстоява.

— О, боже, клетичката! — каза Пфифи, най-малката, която беше ниска и дебела и имаше смешния навик на всяка дума да се клати, а в ъглите на устата й да се появява влага. — Значи, съдът се произнесе вече? Значи, сега пак си там, гдето беше?

— Ах, наопаки! — каза Хенриета, която имаше извънредно дълга и суха снага и по това приличаше на най-голямата сестра. — Сега положението ти е много по-тъжно, отколкото ако изобщо не беше се омъжвала.

— Така ще кажа и аз — потвърди Фридерика. — Тогава е несравнено много по-добре да не се омъжва човек.

— О, не, мила Фридерика! — отвърна Тони, като отметна глава назад и измисли твърде сполучлив и тънък отговор. — Ти сигурно си изпаднала в заблуждение! Знаеш ли, все пак човек вниква дълбоко в живота! Престава вече да бъде гъска! А освен това аз все още имам повече изгледи да се омъжа повторно, отколкото много други за пръв път.

— Така-а-а ли? — извикаха в един глас братовчедките.

Казаха „така-а-а“, с три „а“, зад които се таеше язвителност и невяра.

Зеземи Вайхброт обаче излезе толкова добра и тактична, че изобщо не отваряше дума по тоя въпрос. Тони навестяваше от време на време някогашната си възпитателка в червената къщичка на „Мюленбринк“ № 7, която все още беше оживявана от известен брой млади момичета, макар че пансионът започваше бавно да излиза от мода, но и деятелната стара мома биваше канена сегиз-тогиз на „Менгщрасе“ на сърнешко филе или пълнена гъска. Тогава тя се подигаше на пръсти и целуваше умилно изразително и с лек пукот Тони по челото. Що се отнасяше до неуката й сестра, мадам Кетелсен, трябва да кажем, че тя в последно време беше започнала много бързо да оглушава и не разбра почти нищо от Тонината история. Тя избухваше винаги така неуместно в своя невежествен, чистосърдечен, почти жалостив смях, че Зеземи постоянно се виждаше заставена да чукне по масата и да извика:

— Нйели!

* * *

Годините минаваха. Впечатлението, произведено от историята на консул Буденброковата дъщеря в града и в семейството, избледняваше все повече и повече. Тони сама си спомняше за своя брак единствено тогава, когато забележеше в лицето на здравата, подрастваща малка Ерика една или друга прилика с Бендикс Грюнлих. Но пак носеше светли дрехи, пак къдреше косите над челото си и ходеше като някога на гощавки и вечеринки у познатите си.

Все пак тя много се радваше, че имаше възможност всяка година през лятото да напусне за по-дълго време града — за жалост здравословното състояние на консула налагаше сега лечебен престой в по-отдалечени летовища.

— Човек не знае какво значи да старееш! — каза той веднъж. — Капне ли ми кафе на панталона и аз река да го махна със студена вода, веднага ми се явява силен ревматизъм… А какво ли не си позволявахме преди!

Понякога го слитаха пристъпи на замайване.

Отиваха в Оберзалцбрун, в Емс и Баден-Баден, в Кисинген; оттам предприемаха някое колкото поучително, толкова и забавно пътешествие през Нюрнберг за Мюнхен, през околностите на Залцбург и през Ишл за Виена, през Прага, Дрезден, Берлин у дома… И макар че мадам Грюнлих поради някакво нервно стомашно страдание, което беше започнало да се обажда напоследък, се виждаше принудена в баните да се подлага на строго лечение, тези пътувания представляваха за нея една крайно желателна промяна, защото тя съвсем не криеше, че у дома се отегчаваше малко.

— О, господи! Знаеш ли, татко, животът е такъв! — каза тя, като гледаше замислено тавана на стаята. — Разбира се, аз познах живота… Но тъкмо затова за мен е малко мрачна перспективата да седя винаги вкъщи като някоя глупачка. Дано не помислиш, че живея неохотно заедно с вас, папа… това би било ужасна неблагодарност и аз бих заслужавала да ме напляскаш! Но знаеш ли, животът е такъв…

Тя се ядосваше главно на това, че голямата бащина къща се изпълваше все повече с религиозен дух, тъй като благочестивите наклонности на консула се проявяваха толкова по-силно, колкото повече старееше и се поболяваше той; консулшата също започна да харесва тая духовна насока, откак сама застаря. Молитвите на трапезата бяха открай време обичайни в дома на Буденброкови, но сега от доста дълго време беше в сила един закон, според който сутрин и вечер семейството се събираше заедно с прислугата в стаята за закуска, гдето домовладиката прочиташе някой откъс от библията. Освен това от година на година се умножаваха посещенията на пастори и мисионери, защото достолепният патрициански дом на „Менгщрасе“ — гдето, казано между другото, се хапваше отлично — отколе беше известен като гостолюбен пристан в средите на лютеранското и реформистично духовенство, на Вътрешната и Външната мисия; ето защо от всички краища на отечеството при възможност пристигаха дългокоси господа, в черни одеяния, за да прекарат няколко дни тук… сигурни, че ще могат да водят богоугодни разговори, ще вземат участие в няколко питателни гощавки и ще получат звонкова подкрепа за светите си намерения. Градските проповедници, също влизаха и излизаха като домашни приятели.

Том беше толкова дискретен и разумен, че не се издаваше дори с усмивки, обаче Тони просто се подбиваше с господа духовниците; уви, нещо повече: не пропускаше нито един сгоден случай да ги направи смешни.

Понякога, когато консулшата страдаше от мигрена, задача на мадам Грюнлих беше да се погрижи за домакинските работи и да определи менюто. Един ден, когато в къщата току-що беше дошъл на гости един непознат проповедник, тя коварно нареди да се сготви мазна супа; тази гозба беше градски специалитет и представляваше просто бульон, приготвен с кисело зеле, в който разбъркваха всичко, определено за обеда: шунка, картофи, кисели сини сливи, сушени круши, карфиол, грах, боб, репи и други неща заедно с плодовия сок. Никой на света не можеше да яде такова ястие, ако не беше свикнал от дете.

— Вкусно ли е? Вкусно ли е, господин пасторе? — питаше непрекъснато Тони. — Не? О, господи, как не се досетих!

На лицето й се изписа истинско дяволито изражение и върхът на езика й заигра лекичко по горната устна, както обикновено правеше тя, когато измислеше или извършеше някоя лудория.

Дебелият господин остави смирено лъжицата на масата и каза простодушно:

— Аз ще почакам следващото ястие.

— Да, ще има и малък десерт — каза бързо консулшата, защото каквото и да било „следващо ястие“ беше немислимо след тая супа.

Последваха няколко пържени филии с ябълково желе и измаменият духовник стана гладен от трапезата, докато Тони едва се сдържаше да не се разкиска, а Том с голямо самообладание дигна едната си вежда нагоре.

Друг път Тони разговаряше в преддверието с готвачката Трина за домакински работи; пастор Матиас от Канщад, който пак им гостуваше от няколко дни, се приближи по това време у дома и позвъни на вратата на антрето. Трина отиде с тромавата си селяшка походка да му отвори и пасторът, вероятно с намерение да й каже две-три благи думи и да я поизпита, й каза дружелюбно:

— Обичаш ли господа?

Може би той беше намислил да й подари нещо, ако тя се окажеше вярна на спасителя.

— Да, господин пасторе — отговори Трина нерешително, почервеняла и с широко отворени очи. — Ама за кого ви е думата? За стария или за младия^[63]?

На трапезата мадам Грюнлих не пропусна да разкаже на висок глас тая случка така, че дори консулшата избухна в присъщия й пръхтящ крьогеровски смях.

Консулът, разбира се, наведе сериозно и сърдито очи над чинията си.

— Недоразумение… — каза смутено пастор Матиас.

Глава единадесета

Следващото се случи един неделен ден след пладне, към края на лятото 1855 година. Буденброкови седяха в стаята с пейзажите и чакаха консула, който още се обличаше долу. Бяха уговорили със семейство Кистенмакер едно празнично начинание — разходка до някаква увеселителна градина пред градската порта. С изключение на Клара и Клотилда, които всяка неделя вечер се събираха в къщата на една приятелка и плетяха чорапи за малки негърски деца, бяха решили да пият там кафе и може би, ако времето позволи, да се разходят на лодки по реката.

— Папа може да накара човека да полудее — каза Тони, като по навик подбираше силни думи. — Помните ли да се е приготвил някога навреме? Седи ли, седи пред писалището си… седи… трябва да свърши туй-онуй… Боже велики, може би наистина е необходимо да го свърши, не казвам нищо, макар да не допускам, че ще трябва да обявим банкрут, ако той остави перото четвърт час по-рано. После… като закъснее десет минути, той си спомня за обещанието и хуква нагоре по стълбата, като взема по две стъпала наведнъж, макар да знае, че горе му се завива свят и му се явява сърцебиене… Така е всеки път, когато сме поканени някъде или сме решили да поизлезем! Не може ли да не бърза толкова? Не може ли да тръгне навреме и да върви бавно? Това е непростимо. Ако беше мой мъж, мамо, щях да апелирам сериозно към съвестта му…

Облечена по модата в копринена рокля с преливащи багри, тя седеше на дивана до консулшата, която от своя страна носеше тежка роба от сива рипсена коприна, гарнирана с черни дантели. Краищата на шапчицата й, изработена от дантели и колосан тюл, бяха вързани под брадичката с атлазена панделка и се спускаха над гърдите. Пригладените й коси бяха неизменно червено-руси. В белите си ръце с нежносини жилки държеше кадифена чанта. В креслото край нея беше се отпуснал Том и пушеше цигара, а Клара и Тилда седяха една срещу друга до прозореца. Непонятно беше как бедната Клотилда поглъщаше напълно безуспешно всеки ден такава обилна и хубава храна. Тя ставаше все по-мършава и черната й рокля, в която не личеше никаква кройка, не можеше да скрие тоя факт. Върху продълговатото й, кротко, сиво лице под пригладените пепеляви коси стоеше прав и покрит с пори нос, който към върха надебеляваше.

— Мислите ли, че няма да вали дъжд? — попита Клара.

Младото момиче имаше навик, когато задаваше някакъв въпрос, да не повишава гласа си и поглеждаше в лицето всекиго поотделно с твърд и доста строг поглед. Кафявата й рокля беше украсена само с малка бяла колосана двойна яка и също такива маншети. Седеше изправена, сплела ръце в скута си. Прислужниците се страхуваха най-много от нея и тя отслужваше сутрин и вечер краткото богослужение, тъй като консулът не можеше вече да чете на глас, без да почувствува мозъчни смущения.

— Ще си вземеш ли за довечера качулката, Тони? — попита повторно тя. — Ще се развали от дъжда. Жалко за новата качулка. Смятам, че ще бъде по-разумно да отложите разходката си…

— Не — отговори Тони. — Кистенмакерови ще дойдат. Няма значение… Барометърът падна внезапно… ще имаме някоя дребна беда, кратък порой… Няма да продължи дълго. Папа още не е готов, добре, можем спокойно да почакаме, докато престане.

Консулшата дигна отбранително ръка.

— Мислиш, че ще се яви буря ли, Том? Ах, знаеш ли, страх ме е.

— Не — каза Том. — Приказвах тая сутрин на пристанището с капитан Клот. Знае се безпогрешно, че ще вали само кратък проливен дъжд… дори без силен вятър.

Втората седмица от септември докара закъснели горещини. При юго-югоизточен вятър лятото тегнеше над града по-душно, отколкото през юли. Над двускатните покриви сияеше странно тъмносиньо небе, на хоризонта бледо като в пустинята; след залез-слънце къщите и плочниците по тесните улици излъчваха тежка топлина като из пещ. Днес вятърът беше се обърнал напълно към запад и в същото време барометърът внезапно падна ниско… Голяма част от небето още беше синя, но бавно се надигаха скълбени сиво-сини облаци, гъсти и меки като възглавници.

Том добави:

— Аз също смятам, че дъждът ще ни бъде добре дошъл. Просто ще пукнем, ако тръгнем в тоя задух. Топлината е неестествена. Не съм преживявал подобно нещо дори в По…

В тоя миг в стаята влезе Ида Юнгман, хванала за ръка малката Ерика. Детето беше облечено набързо в току-що колосана басмена рокличка, разнасяше миризма на кола и сапун и изглеждаше много забавно. Цветът на лицето му беше розов като у господин Грюнлих, а и очите бяха негови; но горната устна беше от Тони.

Добрата Ида беше вече съвсем посивяла, почти побеляла, макар че едва беше прехвърлила четиридесетте. Но това беше семейна черта — чичото, който умрял от хълцавица, също имал бели коси на трийсетгодишна възраст; обаче малките й кафяви очи гледаха предано, бодро и зорко. Тя беше вече цели двадесет години на служба у Буденброкови и изпитваше гордост от това, че е необходима. Беше й поверен надзорът над кухнята, килера, шкафовете с бельо и порцелановите сервизи; правеше по-важните покупки, четеше приказки на малката Ерика, шиеше дрехи за куклите й, занимаваше се с нея, вземаше я по обед от училище, въоръжена с цял пакет резени бял хляб с масло, за да се разходи с нея до „Воденичния насип“. Всяка дама казваше на консулша Буденброк или на дъщеря й: „Каква мамзел имате, мила! Господи, казвам ви, тази особа струва повече от злато! Двайсет години!… Но дори да стане на шейсет и повече, пак ще бъде държелива! Такива костеливи хора… И какви верни очи има! Завиждам ви, мила!“ Но Ида Юнгман също имаше високо мнение, за себе си. Тя знаеше коя беше и когато на „Воденичния насип“ някоя обикновена слугиня седнеше с повереното й дете на същата пейка и започнеше разговор като равна с равна, мамзел Юнгман казваше: „Еричка, тук духа!“ — и се махваше оттам.

Тони притегли малката си дъщеря към себе си и я целуна по едната от розовите бузки, консулшата пък й протегна дланта си с донякъде разсеяна усмивка, защото наблюдаваше плахо небето, което тъмнееше все повече. Лявата й ръка барабанеше нервно по възглавката на дивана, а светлите й очи гледаха неспокойно все встрани към прозореца.

Разрешиха на Ерика да седне до баба си, а Ида се намести на едно кресло, без да се облегне назад, и започна да плете. Поседяха мълчаливо още известно време и чакаха консула. Въздухът беше душен. Вън изчезна последното късче синева и тъмносивото небе свисна ниско, тежко и бременно. Багрите на стаята — тоновете на пейзажите върху тапетите, жълтиката на мебелите и завесите — угаснаха, нюансите по Тонината рокля престанаха да се преливат, а очите на всички загубиха блясъка си. Утихна и вятърът, западният вятър, който допреди малко люлееше дърветата в двора на църквата „Света Богородица“ и дигаше в малки вихрушки праха по тъмната улица. За миг утихна съвсем.

После внезапно настъпи този момент… стана нещо беззвучно, страхотно. Задухът като че беше се удвоил, в продължение на една секунда атмосферното налягане сякаш се засили така бързо, че стегна мозъка, притисна сърцето, възпря дишането… Долу на улицата една ластовица прелетя така ниско, че крилата й докоснаха настилката… И този неотразим натиск, това напрежение, това растящо угнетение на организма биха станали непоносими, ако продължеха още една нищожна частица от мигновението, ако на достигнатата веднага от тях връхна точка не бе последвало отпускане, скок… дребно, спасително разчупване, което стана някъде нечуто, но всички мислеха, че са го чули… ако в същия момент, без предварително да беше паднала поне една капка, дъждът не рукна с такава сила, че водата закипя над отворите на уличните канали и заподскача високо по плочника…

Томас, свикнал поради болестта си да наблюдава проявите на нервите си, в тая странна секунда се приведе напред, дигна ръка към главата си и захвърли цигарата. После се огледа наоколо, за да види дали и другите са почувствували и забелязали това. Стори му се, че открива нещичко у майка си; останалите като че ли не бяха разбрали нищо. Сега консулшата погледна към гъстия дъжд навън, който забули напълно църквата „Света Богородица“, и въздъхна:

— Слава богу!

— Така — рече Том. — След две минути ще имаме хладина. Сега вън капките ще свиснат по листата на дърветата и ние ще пием кафе на верандата. Тилда, я отвори прозореца!

Шумът на дъжда нахлу по-силно. Той просто гълчеше. Всичко ромолеше, бълбукаше, шуртеше и кипеше. Вятърът отново се надигна, втурна се весело в гъстото було на дъжда, раздра го и го заподмята насам-натам. Всяка минута носеше по-голяма прохлада.

В тоя миг през колонната зала мина тичешком Лина, прислужничката Лина, и се втурна така бурно в стаята, че Ида Юнгман извика успокоително и укорно:

— Господи, ще кажа…

Сините неизразителни очи на Лина бяха широко разтворени, а челюстите й се движеха известно време напразно…

— Ах, госпожа консулке, ах, елате веднага… ах, господи, как се уплаших!…

— Добре — каза Тони, — пак е строшила нещо! Вероятно хубав порцелан! Не, мамо, твоят персонал…

Но момичето изломоти уплашено:

— Ах, не, мадам Грюнлих… ако беше това… но аз за господаря… отидох да му занеса обувките… господин консулът седи на креслото… и не може да приказва… само диша бързо… чини ми се, че става нещо недобро, защото господин консулът е страшно жълт…

— Тичай за Грабо! — изкрещя Томас и я изтика през вратата навън.

— Боже мой! Боже мой! — извика консулшата, като притисна с ръце лицето си и бързо излезе.

— За Грабо… с кола… веднага! — повтори бездиханно Тони.

Спуснаха се надолу по стълбата, през стаята за закуска, в спалнята. Но Йохан Буденброк беше вече мъртъв.

Глава първа

— Добър вечер, Юстус — каза консулшата. — Добре ли си? Седни.

Консул Крьогер я прегърна нежно и бегло, а после стисна ръка на най-голямата си племенница, която също седеше в трапезарията. Станал вече на около петдесет и пет години, той беше пуснал към малките си мустаци гъсти заоблени бакенбарди, които бяха напълно сиви и оставяха брадичката открита. Върху широката му розова лисина бяха пригладени грижливо две-три скъдни ивици от косми. Около ръкава на елегантния му жакет беше преметнат жалеен креп.

— Знаеш ли най-новото, Бетси? — попита той. — Да, Тони, тебе особено ще интересува. Накъсо казано, продадохме вече парцела пред Крепостната порта. На кого ли? Не на един човек, а на двама. Те ще си го поделят. Къщата ще бъде съборена, напреко през средата ще прекарат ограда и после търговецът Бентиен отдясно, а търговецът Сьоренсон отляво ще си построят по една кучешка колиба… ех, на добър им час!

— Нечувано! — каза госпожа Грюнлих, като сплете ръце на скута и дигна очи към тавана. — Дядовия парцел! Добре, по тоя начин имението е похабено. Негов чар беше тъкмо тази просторност… всъщност излишна… но това беше изящното. Голямата градина… чак до Трава долу… и къщата отзад с нагорния път, с кестеновата алея… Значи, поделят го, Бентиен ще стои пред едната врата и ще си пуши лулата, а Сьоренсон пред другата. Да, и аз ще кажа, „на добър им час“, чичо Юстус. Изглежда, че вече няма достатъчно изтънчени хора, за да обитават цялото. Добре, че дядо не доживя да види това.

Жалейното настроение виснеше още твърде тежко и сериозно, затова Тони не можеше да изрази с по-велегласни и по-силни думи възмущението си. Беше денят, на който трябваше да се отвори завещанието, две седмици след кончината на консула, пет и половина часът след пладне. Консулша Буденброк бе помолила брат си да дойде на „Менгщрасе“, та заедно с Томас и прокуриста господин Маркус да вземе участие в разговора върху разпорежданията на покойника и имущественото положение; Тони също изяви решението си да участвува в размяната на мисли. Тя каза, че дължала тоя интерес както на фирмата, така и на семейството, и се постара да придаде на тая среща характер на заседание, на семеен съвет. Тя беше затворила завесите на прозорците и макар че върху разтеглената, покрита със зелено сукно маса горяха двете парафинови лампи, в добавък беше запалила всички свещи по големите позлатени канделабри. Освен това беше наредила по масата голямо количество листове за писане и подострени моливи; никой не знаеше за какво собствено биха могли да бъдат употребени те.

Черната рокля придаваше на снагата й моминска стройност и макар че тя изпитваше може би по-силно от всички други болката от смъртта на консула, към когото в последно време бе се привързала тъй сърдечно, макар че и на днешния ден при мисълта за него проля на два пъти горчиви сълзи, все пак представата за тоя малък семеен съвет, за тоя дребен сериозен разговор, в който тя се канеше да вземе достойно участие, смогна да порумени хубавите й страни, да оживи погледа й, да придаде на движенията й радост и важност… Консулшата, наопаки, изтощена от страха, от болката, от хилядите жалейни формалности и тържественото погребение, имаше страдалчески вид. Лицето й, обкръжено от черните дантели по панделките на шапчицата, изглеждаше поради това още по-бледо, а светлосините й очи гледаха морно. Обаче в пригладените й червено-руси коси все още не се виждаше нито едно-единствено бяло влакънце… Все още ли употребяваше парижката тинктура, или беше сложила вече перука? Това знаеше само мамзел Юнгман, а тя не би го издала дори на дамите в тоя дом.

Седяха на края на трапезата и чакаха Томас и господин Маркус да дойдат от кантората. Боядисаните бели статуи на богове се откройваха гордо на поставките си върху небесносиния фон.

Консулшата каза:

— Ето каква е работата, драги Юстус… помолих те да дойдеш… ще бъда кратка. Касае се за детето, за Клара. Милият ми покоен Жан предостави на мене избора на опекун, от какъвто момичето се нуждае за още три години… Зная, че не обичаш да се претоварваш със задължения, твоят дълг спрямо жена ти, спрямо синовете ти…

— Спрямо сина ми, Бетси.

— Добре, добре. Но трябва да бъдем добри християни и милосърдни, Юстус. В евангелието пише: „Както ние прощаваме на нашите длъжници.“ Спомни си за милостивия небесен отец.

Брат й я погледна малко учудено. Такива изрази беше слушал досега само от устата на покойния консул.

— Както и да е! — продължи тя. — Тази милозлива длъжност не е свързана почти с никакви затруднения… Бих те помолила да поемеш опекунството.

— На драго сърце, Бетси. Приемам наистина на драго сърце. Не мога ли да видя питомката си? Доброто дете ми се вижда малко прекалено сериозно…

Повикаха Клара. Тя влезе бавно, облечена жалейно, бледа, с тъжно сдържани движения. Беше прекарала цялото време след бащината смърт в почти непрекъснати молитви в стаята си. Тъмните й очи бяха неподвижни, изглеждаше вкаменена от мъка и богобоязливост.

Вуйчо Юстус, галантен по начало, отиде насреща й, почти се поклони и й стисна ръка, после й каза няколко добре подбрани думи и тя пак си отиде, след като консулшата я целуна по неподвижните устни.

— Как е добрият Юрген? — поде отново консулшата. — Как се чувствува във Висмар?

— Добре — отговори Юстус Крьогер, като сви рамене и отново седна. — Струва ми се, че най-сетне си намери мястото. Той е добро момче, Бетси, честно момче, но… след като два пъти не можа да издържи изпита, това беше най-доброто за него… Юриспруденцията изобщо не го привличаше, а тази служба във Висмарската поща е напълно приемлива… Ами я кажи, чух, че Кристиан щял да си дойде?

— Да, Юстус, ще си дойде и дано бог го закриля по морето! Ах, тази работа трае ужасно дълго! Макар че му писах на другия ден след смъртта на Жан, той още не е получил писмото, а след това ще му трябват приблизително два месеца с кораба. Но трябва да си дойде, чувствувам такава голяма потребност да го видя, Юстус! Наистина Том казваше, че Жан никога не би се съгласил той да зареже службата си във Валпарайзо… но, моля ти се, не съм го виждала почти осем години! Освен това при сегашните обстоятелства, в тия тежки дни, искам всички да бъдат край мене… Това е естествено за една майка…

— Разбира се, разбира се! — каза консул Крьогер, като видя сълзи в очите й.

— Сега Том също е съгласен — продължи тя, — защото наистина Кристиан не би се чувствувал нигде така добре, както, в предприятието на покойния си баща, в предприятието на Том. Той може да остане и да работи тук… ах, непрекъснато се страхувам също, че тамошният климат ще му се отрази зле…

В тоя миг в залата влезе Томас Буденброк, придружен от господин Маркус. Фридрих Вилхелм Маркус, дългогодишен прокурист на покойния консул, беше висок на ръст и носеше кафяв редингот с жалеен креп. Той говореше много тихо, нерешително, с леко заекване, като в продължение на една секунда премисляше всяка дума. Имаше обичай да изпружва показалеца или средния пръст на лявата си ръка и да глади бавно и внимателно с него червено-кафявите си, занемарени, затулили устата мустаци или усърдно да трие ръцете си. В същото време кръглите му кестеняви очи гледаха замислено встрани и поради това той правеше впечатление на пълна конфузия и разсеяност, макар че винаги следеше внимателно и изпитателно разговора.

Томас Буденброк, станал в такава млада възраст шеф на голямата търговска къща, разкриваше в изражението на лицето и осанката си сериозно чувство на достолепие, но беше бледен и особено ръцете му, на една от които лъщеше сега големият наследствен пръстен с печат и зелен камък, бяха бели като маншетите, подали се из черните сукнени ръкави; тази бледнина на ръцете му беше някак мразовита и издаваше, че те бяха съвършено сухи и студени. Тези ръце, красиво поддържаните овални нокти на които често се обагряха синкаво, можеха в известни мигове, в известни, донякъде спазмодични и несъзнателни положения да добият неописуем израз на отблъскваща чувствителност и почти плаха сдържаност — израз, който беше чужд и не подобаваше на доста широките и буржоазни, макар и изящно изваяни ръце на Буденброкови.

Първа грижа на Том беше да отвори двукрилата врата към стаята с пейзажите, за да пусне и в трапезарията малко от топлината на печката, която гореше зад решетката от ковано желязо. После стисна ръка на консул Крьогер и седна на масата срещу господин Маркус, като с дигната вежда погледна доста учудено сестра си Тони. Но тя отметна глава назад и притисна брадичката върху гърдите си по такъв начин, че той не се осмели да направи никаква забележка относно нейното присъствие.

— Значи, още не бива да казваме „господин консул“? — попита Юстус Крьогер. — Нидерландия напразно ли се надява да поемеш търговското й представителство, Том?

— Да, вуйчо Юстус, сметнах, че така ще бъде по-добре… Виж, бих могъл да поема веднага консулството заедно с някои други задължения, но, първо, аз съм още доста млад… а после поприказвах с чичо Готхолд, който се зарадва и прие.

— Много разумно, моето момче. Много политично… Напълно gentlemanlike…

— Господин Маркус — каза консулшата, — драги господин Маркус. — Тя изви силно длани и му подаде ръката си, която той пое със замислен и признателен поглед встрани. — Помолих ви да дойдете… Вие знаете за какво се касае и аз зная, че сте съгласен с нас. В последните си разпореждания покойният ми мъж изказа желание след неговата кончина вие да вложите преданите си, изпитани сили в служба на фирмата не вече като чужд сътрудник, а като съдружник…

— Естествено, разбира се, госпожо консулша — рече господин Маркус. — Моля най-покорно да бъдете убедена, че ще съумея да оценя с признателност честта, направена на особата ми с това предложение, тъй като средствата, които аз съм в състояние да вложа във фирмата, са твърде незначителни. Не зная какво по-добро бих могъл да сторя пред бога и хората, освен да приема с най-голяма благодарност вашето и на господин сина ви предложение.

— Да, Маркус, благодаря ви тогава сърдечно за готовността да поемете част от голямата отговорност, която би била негли твърде тежка за мене.

Томас издума това бързо и нехайно, като подаде над масата ръка на своя associé, защото двамата отдавна бяха единни и всичко това беше формалност.

— Орташко месо и кучетата не го ядат… ех, вие двамата сигурно ще оборите тая глупост! — каза консул Крьогер. — А сега да видим какво е материалното положение, деца. Моя задача тук е да бъда нащрек за зестрата на моята питомка, останалото ми е безразлично. Имаш ли препис от завещанието, Бетси? А ти, Том, направи ли приблизителна сметка?

— Помня всичко — отвърна Том.

Облегнат назад, като движеше насам-натам по масата златния си молив, той погледна към стаята с пейзажите и започна да излага положението на нещата.

Работата беше там, че оставеното от консула имущество беше по-значително, отколкото би повярвал някой! Разбира се, зестрата на по-голямата дъщеря беше загубена, тежък удар беше и загубата, понесена от фирмата при банкрута в Бремен през петдесет и първа година. Четиридесет и осма, а и настоящата петдесет и пета година с техните размирици и войни също бяха докарали загуби. Ала Буденброковият дял в Крьогеровото наследство от 400 000 марки — тъй като Юстус предварително беше изразходвал голяма сума — възлизаше на цели 300 000 и макар че Йохан Буденброк по търговски навик постоянно се оплакваше, загубите все пак бяха изравнявани от 30 000 талера печалба в продължение на петнадесет години. Имуществото възлизаше, значи, вън от недвижимите имоти в кръгла цифра на 750 000 марки.

Дори Томас въпреки цялата му осведоменост в търговската дейност бе държан от бащата в неведение върху тая сума. И докато консулшата чу цифрата със спокойна дискретност… докато Тони гледаше с прелестно и достолепно недоумение право пред себе си, като все пак не можеше да отстрани от лицето си някакво плахо съмнение, което питаше: „Много ли е това? Твърде много ли е? Наистина ли сме богати хора?“… докато господин Маркус триеше бавно и привидно разсеяно ръцете си, а консул Крьогер явно се отегчаваше — тази цифра, изречена от Томас, изпълни него самия с нервозна и припряна гордост, която изглеждаше донякъде като недоволство.

— Ние би трябвало отдавна да сме достигнали милиона! — каза той със сподавен от възбуда глас, докато през същото време ръцете му трепереха. — Дядо в най-добрите си години е имал на разположение към 900 000… а какви усилия оттогава, какъв хубав успех, какви добри сделки от време на време! Ами мамината зестра! Маминото наследство! Ах, но това постоянно раздробяване… Боже мой, то лежи в естеството на работите. Простете, че в тоя миг говоря прекалено, изключително с оглед към фирмата и малко към семейството… Тия зестри, тия изплащания на чичо Готхолд и във Франкфурт, тия стотици хиляди, които трябваше да бъдат изтеглени от предприятието… И тогава бяха само двама души, брат и сестра на шефа на фирмата… Достатъчно, ще падне доста работа, Маркус!

В очите му кратко и буйно припламна страстното желание за творчество, победа и мощ, жаждата да подчини щастието. Той чувствуваше очите на всички хора отправени към него, преизпълнени от очакване, дали той ще подигне престижа на фирмата и стария род или дали поне ще съумее да го съхрани. Той срещаше на борсата такива изкосо изпитателни погледи от стари, добродушни, скептични и донякъде присмехулни търговски очи, които сякаш питаха: „Ще се справиш ли с работата, момче?“ „Ще се справя“ — казваше си той.

Фридрих Вилхелм Маркус потри замислено ръцете си, а Юстус Крьогер каза:

— Само по-спокойно, Том! Времената не са някогашните, когато дядо ти беше пруски военен доставчик.

След това започна подробен разговор по едрите и дребни разпореждания в завещанието, разговор, в който взеха участие всички и в който консул Крьогер поддържаше доброто настроение, като постоянно наричаше Томас „негово височество нине владетелния княз“.

— Складовете като недвижим имот ще останат, съобразно традицията направо у короната — каза той.

Инак изобщо решиха, че всичко по възможност трябва да остане непокътнато, че госпожа Елизабета Буденброк по принцип е универсална наследница и цялото имущество остава в предприятието, после господин Маркус констатира, че той като съдружник увеличава оборотния капитал със 120 000 марки. За Томас определиха като начално частно имущество 50 000, същата сума и за Кристиан, в случай че той основе самостоятелна фирма. Юстус Крьогер се разгорещи по въпроса, когато прочетоха следния пасаж: „Предоставям на усмотрението на многообичаната ми жена да определи сумата за зестра на многообичната ми по-малка дъщеря Клара, в случай че тя встъпи в брак…“

— Да речем, 100 000! — предложи той, като се облегна назад, метна крак върху крак и позасука с две ръце късите си посивели мустаци.

Той беше въплътена кулантност, спряха се обаче на традиционната сума от 80 000 марки.

„В случай че многообичната ми по-голяма дъщеря Антония встъпи повторно в брак — пишеше по-долу, — то като се има пред вид фактът, че за първия й брак са изразходвани вече 80 000 марки, сумата за прикя не бива да надвишава 17 000 талера…“

Госпожа Антония раздвижи колкото с грациозен, толкова и с възбуден жест ръцете си напред, за да издърпа назад ръкавите на роклята си, и извика, като дигна очи към тавана:

— Грюнлих… ха! — Това екна като боен вик, като тръбен призив. — Известна ли ви е собствено историята с тоя човек, господин Маркус? — попита тя. — Един безгрижен следобед ние седим в градината… пред портала… Нали знаете, господин Маркус, нашия портал. Добре! Кой се вестява? Една особа със златожълти бакенбарди… Какъв мошеник!…

— Така — рече Томас. — За господин Грюнлих ще поприказваме после, нали?

— Добре, добре! Едно трябва да признаеш, Том, ти си умен човек, но аз имам опит. Разбираш ли, макар че до преди късо време бях толкова наивна, сега зная от опит, че в живота не всичко винаги става по честен и справедлив начин…

— Да… — каза Том.

И те продължиха, навлязоха в подробности, узнаха разпорежданията за голямата семейна библия, за диамантените копчета на консула, за много отделни неща… Юстус Крьогер и господин Маркус останаха за вечеря.

Глава втора

В началото на февруари 1856 година след осемгодишно отсъствие Кристиан Буденброк се завърна в родния си град. Той пристигна с пощенската кола от Хамбург. Беше облечен в жълт костюм на едри карета, който явно издаваше нещо тропическо, донесе човката на една мечоносна риба и една дълга захарна тръст и прие с отчасти разсеяно, отчасти смутено държане прегръдките на консулшата.

Той запази това държане и сутринта на другия ден след пристигането си, когато семейството отиде в гробището пред Крепостната порта, за да положи венец на гроба. Застанаха един до друг на засипания от сняг път пред доста голямата плоча, върху която имената на почиващите тук обкръжаваха издялания от камък семеен герб… пред изправения мраморен кръст досам малката гола през зимата гробищна горичка. Тук бяха всички, с изключение на Клотилда, която беше заминала за „Немилост“, за да наглежда болния си баща.

Тони положи венеца върху бащиното име, издълбано наскоро със златни букви в плочата, и после въпреки снега коленичи край гроба, за да се помоли тихо; черният воал се развяваше около снагата й, а широката й рокля се разстилаше доста живописно и устремно встрани. Един бог знаеше колко скръб и благочестие, а от друга страна — колко суетност на хубава жена имаше в това изящно положение. Томас нямаше настроение да мисли върху това. Но Кристиан погледна отстрани сестра си със смесено изражение на присмех и плахост, като че искаше да каже: „Ще можеш ли да дадеш сметка за това? Няма ли също да се смутиш, когато се изправиш? Колко неприятно!“ Когато стана, Тони улови тоя поглед, но съвсем не се смути. Тя отметна назад глава, оправи воала и роклята си и се обърна с достолепна увереност да си върви. Кристиан явно почувствува облекчение.

Ако покойният консул със своята фанатична любов към бога и разпнатия на кръста беше първият в рода си, който таеше и подхранваше некатадневни, нееснафски и диференцирани чувства, то двамината негови синове, както изглеждаше, бяха първите Буденброкови, които изтръпваха плахо от свободното и наивно проявяване на такива чувства. Томас сигурно бе изживял с по-раздразнителна болезненост смъртта на баща си, отколкото, да речем, дядо му загубата на своя баща. Но въпреки това той не падаше на колене край гроба, никога не бе се хвърлял като сестра си Тони на масата, за да хлипа детински, чувствуваше във висша степен неуместни примесените със сълзи едри приказки, с които мадам Грюнлих между печеното и десерта обичаше да превъзнася качествата на характера и личността на покойния баща. Спрямо такива изблици той проявяваше тактична сериозност, спокойно мълчание, сдържано поклащане на главата, но тъкмо тогава, когато никой не бе споменал или помислил за мъртвеца, неговите очи се пълнеха бавно със сълзи, без изражението на лицето му да се промени.

Кристиан се държеше другояче. При тия наивни и детински излияния на сестра си той просто не беше в състояние да запази самообладание; навеждаше се над чинията си, извръщаше се, издаваше потребност да се скрие някъде, прекъсваше я дори неколкократно с тихо и измъчено „Боже мой… Тони…“, като в същото време големият му нос се набираше в безчислени бръчици.

Нещо повече: той проявяваше открито безпокойство и смут всеки път, когато разговорът се обърнеше към покойника, и изглеждаше, че се плашеше и отбягваше не само неделикатните прояви на дълбоки и тържествени чувства, но и самите чувства.

Не бяха го виждали нито веднъж да отрони сълза за смъртта на бащата. Това не можеше да бъде обяснено единствено с дългото отвикване. Но беше забележително, че той — противно на обичайното си отвращение към подобни разговори — непрекъснато дръпваше насаме сестра си Тони и я караше да му разказва твърде нагледно и в подробности какво беше се разиграло онзи страхотен следобед на смъртта: защото мадам Грюнлих разказваше извънредно живо.

— Значи, беше жълт? — попита той за пети път. — Какво изкрещя момичето, когато се втурна при вас?… Значи, беше съвсем жълт?… И не можа да каже нищо, преди да умре?… Какво каза момичето? Какво само могъл да направи още? „Уа… уа?…“

Той замълча, мълча дълго време и неговите малки, кръгли, хлътнали очи блуждаеха бързо и замислено из стаята.

— Отвратително! — каза той внезапно и се видя, че докато се изправяше, го полазиха тръпки.

И той започна, да ходи непрекъснато напред-назад из стаята с неспокойни и замислени очи, а Тони се чудеше, че брат й, който по непонятни причини сякаш се срамуваше, когато тя скърбеше гласно за баща си, повтаряше още по-високо, с един вид страшна замисленост, неговите предсмъртни звуци, които с много труд бе успял да изкопчи от прислужничката Лина.

Кристиан съвсем не беше се разхубавил. Беше сух и бледен. Кожата по черепа му лежеше силно обтегната, големият гърбав нос изпъкваше остър и безплътен между скулите, а косите на главата му бяха вече явно оредели. Шията му беше тънка и много дълга, а мършавите му нозе показваха силно изкривяване навън… Обаче изглеждаше, че престоят в Лондон беше му повлиял най-силно, а тъй като и във Валпарайзо беше дружил повечето с англичани, цялата му осанка беше придобила нещо английско и то му прилягаше доста добре. Нещо английско се криеше също в удобната кройка и вълнения, здрав плат на костюма му, в елегантността на широките му и солидни обувки и в начина, по който червено-русите, гъсти мустаци висяха с възкисел израз над устата му. Дори ръцете му, матовобели и порести, каквито стават от жега, по необясними причини правеха впечатление на английски с ниско отрязаните и заоблени, чисти нокти.

— Я кажи — попита той неочаквано, — известно ли ти е това чувство… мъчно е да се опише… когато си нагълтала корав залък и отзад те боли целият гръб?

При това целият му нос отново се покри с обтегнати дребни бръчици.

— Да — отговори Тони, — това е най-обикновено нещо. Но като изпиеш глътка вода…

— Така ли? — възрази той недоволно. — Не, струва ми се, че не се разбираме.

И по лицето му премина някаква неспокойна сериозност.

В същото време той беше първият в цялата къща, който започна да изпада във волно и чуждо на траура настроение. Не беше забравил умението да имитира покойния Марцелус Щенгел и често говореше по цели часове като него. На трапезата попита за градския театър — има ли добър състав, какво се играе…

— Не зная — каза Том с прекалено равнодушно натъртване, за да не се забележи сприхавостта му. — Това не ме занимава сега.

Но Кристиан като че не чу нищо и заговори за театър.

— Не мога просто да ви опиша с какво удоволствие отивам на театър! Дори само думата „театър“ почти ме ощастливява… Не зная дали някой от вас изпитва подобно чувство? Бих могъл да седя с часове неподвижно и да гледам спуснатата завеса… При това се радвам, както когато бях дете и влизахме тук да видим какво ни е донесъл дядо Коледа… Дори само настройването на оркестровите инструменти! Бих ходил на театър само за да слушам това!… Особено обичам любовните сцени… Някои жени умеят тъй добре да уловят с две ръце главата на любимия… Изобщо актьорите… В Лондон и във Валпарайзо дружех много с актьори. В началото бях наистина горд, че мога да разговарям с тях в обикновения живот. В театъра наблюдавам внимателно всяко тяхно движение… много интересно е! Някой каже последната си дума, обръща се най-спокойно и излиза бавно, уверено и без смущение през вратата, макар да знае, че очите на целия театър са впити в гърба му… Как може подобно нещо! По-рано непрекъснато копнеех да надникна поне веднъж зад кулисите… да, а сега съм там, кажи-речи, като у дома си, смея да твърдя това. Представете си: в един оперетен театър… това се случи в Лондон… една вечер завесата се дигна, докато аз бях още на сцената… Приказвах с мис Уатерклоз… госпожица Уатерклоз… много хубаво момиче. Както и да е! Неочаквано пред мене се открива салонът със зрителите… Ей богу, не зная как съм побягнал от сцената!

От малцината, които се намираха на трапезата, се засмя само мадам Грюнлих, но Кристиан продължи да говори и очите му шареха наоколо. Говореше за английски концертни певици по кафенетата, разказа за някаква дама, която излизала на сцената с напудрена перука, чуквала с дълъг бастун по пода и пяла песента:

— Мария, знаете ли, Мария е най-безсрамната от всички… Когато някоя направи най-грешното: That’s Maria^[64]. Мария, знаете, е най-лошата от всички… порокът…

Той произнесе последната дума с отвратително изражение, като набърчи носа си и дигна дясната ръка с препънати пръсти.

— Assez, Кристиан! — каза консулшата. — Това съвсем не ни интересува.

Но погледът на Кристиан се плъзна разсеяно над нея и той сигурно би престанал да говори дори без нейното възражение, защото, докато малките му кръгли, хлътнали очи шареха неуморно, сам като че беше потънал в дълбок, неспокоен размисъл върху Мария и порока.

Внезапно той рече:

— Странно… понякога не мога да гълтам. Да, няма нищо смешно, за мене това е страшно сериозно. Помисля си, че може би не мога да гълтам, и после действително не мога. Залъкът се намира вече там, най-отзад, но това тук, шията, мускулите… просто не работят… не се подчиняват на волята, знаете. Да, работата е следната: аз дори не се решавам да си послужа както трябва с волята.

Тони извика извън себе си:

— Господи, Кристиан, какви глупости дрънкаш! Не се решаваш да си послужиш с волята, за да гълташ… Не, ти наистина ставаш смешен! Какво собствено си седнал да ни приказваш…

Томас мълчеше. А консулшата каза:

— Това е от нервите, Кристиан. Да, крайно време беше да се прибереш у дома; тамошният климат щеше накрай да те поболи.

След като се нахрани, той седна пред малкия хармониум, който се намираше в трапезарията, и си придаде вид на виртуоз пианист. Тръсна глава назад, като че отмяташе косите си, поразтри ръце и погледна отдолу нагоре в стаята; после беззвучно — без да натиска педалите, защото съвсем не умееше да свири и беше въобще немузикален като повечето Буденброкови, — наведен усърдно напред той започна да манипулира с баса, изпълняваше безумни пасажи, дръпваше се назад, гледаше в унес нагоре и с двете ръце блъскаше мощно и победно клавишите… Дори Клара започна да се смее. Свирнята му беше измамна, преизпълнена от страст и шарлатания, преизпълнена с неотразим комизъм, който носеше фарсовия и ексцентричен англо-американски характер и нямаше никакво намерение да засегне дори за миг неприятно някого, защото той самият се чувствуваше извънредно благат и уверен.

— Винаги ходех много често на концерти — каза той, — прави ми удоволствие да гледам как се държат хората с инструментите си!… Да, наистина дивно е да бъдеш човек на изкуството!

После започна отново. Ала внезапно спря. Съвсем неочаквано стана сериозен — така изненадващо, че изглеждаше сякаш от лицето му падна маска. Той се изправи, прокара ръка през редките си коси, отиде на друго място и седна там мълчалив, разстроен и с неспокоен поглед; върху лицето му се изписа изражение, като че се вслушваше в някакъв тайнствен шум.

— Понякога намирам, че Кристиан е малко странен — каза една вечер мадам Грюнлих на брат си Томас, като останаха насаме. — Как говори той собствено? Струва ми се, че навлиза някак забележително в подробностите… не зная как да се изразя! Разглежда нещата от такава чудновата страна…

— Да — каза Том, — много добре разбирам какво искаш да кажеш, Тони. Кристиан е безкрайно индискретен… трудно е да се намери подходящ израз. Липсва му нещо, което може да бъде наречено равновесие, лично равновесие. От една страна, той не е в състояние да запази самообладание спрямо нетактични наивности на други хора… Не е дорасъл дотам, не умее да сподавя раздразнението си, загубва напълно хладнокръвието си… От друга страна обаче, може да загуби до такава степен хладнокръвието си, че сам изпада в най-неприятна бъбривост и разкрива най-съкровените си мисли. Понякога това изглежда просто страшно. Не ти ли се струва, като че говори трескав човек? Когато някой бълнува, той е точно така невъздържан и безогледен… Ах, работата стои просто така: Кристиан се занимава прекалено много със самия себе си, с процесите в собствената си душа. Понякога го обзема истинска мания да извади наяве и да даде гласност на най-дребните и най-дълбоките от тия процеси… процеси, за които един разумен човек нехае, за които не иска да знае, и то по простата причина че се стеснява да ги довери другиму… В подобно доверяване се крие много безсрамие, Тони! Виждаш ли, друг човек също може да каже като Кристиан, че обича театъра, но ще го каже инак, с по-лек, по-скромен акцент. Кристиан обаче го казва натъртено, което значи: тази моя страст към сцената не е ли нещо небивало забележително й интересно? При това той воюва с думите, преструва се, че се бори да даде израз на нещо изключително изящно, потайно и странно…

— Ще ти кажа едно — продължи той след известна пауза, като хвърли цигарата си през вратцата на решетката от ковано желязо в печката. — Сам понякога съм размишлявал върху това плахо, тщеславно и любопитно занимание със себе си, защото и аз по-рано имах тая склонност. Но забелязах, че то прави човека разсеян, ленив и неуверен… а увереността, равновесието е за мене главното. Винаги ще има хора, на които е дадено правото за тоя интерес към самите тях, за това подробно наблюдение на собствените усещания, това са поетите, които са в състояние да дадат достоверен и красив израз на собствения си, предпочитан вътрешен живот и по тоя начин обогатяват чувствения мир на други хора. Но ние, дете мое, сме обикновени търговци, нашите самонаблюдения са отчаяно незначителни. В краен случай можем да кажем, че настройването на оркестрови инструменти ни доставя забележително удоволствие и че понякога не се решаваме да наложим волята си, за да глътнем нещо… Ах, поврага, ние трябва да се запретнем и да постигнем нещо, както нашите предшественици са постигнали…

— Да, Том, ти изказа моето мнение. Като си представя, че тези Хагенщрьомови все повече и повече се надуват… о, господи, тези гадове, знаеш… Мама не иска да чува тая дума, но тя е единствено подходяща. Да не би да мислят, че в тоя град, освен тях няма други знатни семейства? Ха, иде ми да се изсмея, знаеш, иде ми да се изсмея на глас!…

Глава трета

Шефът на фирмата „Йохан Буденброк“ бе измерил своя брат с дълъг, изпитателен поглед веднага след пристигането му, а през първите дни бе го наблюдавал съвсем неочебийно и между другото, след това любопитството му изглеждаше задоволено и мнението му съставено, ала по неговото спокойно и дискретно лице не можеше да се прочете никаква преценка. В средата на семейството той му говореше с безразличен тон за безразлични неща и се забавляваше наравно с другите, когато Кристиан даваше някое представление.

След около една седмица той му каза:

— И така, ние ще работим заедно, момчето ми… Доколкото зная, ти си съгласен с маминото желание, нали?… Хм, както знаеш, Маркус стана мой съдружник срещу такъв дял от печалбата или загубата, който отговаря на внесения от него капитал. Аз мисля, че ти външно като мой брат трябва да заемеш неговото предишно място, длъжността прокурист… поне репрезентативно… Що се отнася до работата ти, не зная доколко си напреднал в търговските си познания. Струва ми се, че досега си безделничил малко, а?… На всеки случай английската кореспонденция ще ти допадне най-много… След това обаче трябва да те помоля за едно нещо, драги! В качеството си брат на шефа естествено ти наистина ще заемаш едно много добро положение между останалите чиновници… Но не е необходимо да ти казвам, че ще им внушиш много повече уважение, като се изравниш с тях и изпълняваш енергично своя дълг, отколкото ако използуват предимствата си и си позволяваш свободи. Значи, ще спазваш работното време и външните форми, нали?

И после той му направи едно предложение относно прокурата, което Кристиан прие, без да мисли и без да се пазари — със смутено и разсеяно изражение, което свидетелствуваше за много слаба алчност и за ревностно желание въпросът да бъде приключен по-бърже.

На следния ден Томас го въведе в канторите и така започна Кристиановата дейност в служба на старата фирма.

След смъртта на консула работите бяха поели отново своя непрекъснат и солиден ход — но скоро пролича, че откак Томас Буденброк взе юздите в ръцете си, в предприятието започна да владее по-творчески, по-свеж и по-предприемчив дух. Дръзваха от време на време по-едри сделки, от време на време засилваха и използуваха с повишено самочувство кредита на фирмата, който при бившата управа беше всъщност само понятие, теория, лукс… На борсата господата си кимаха един другиму:

— Буденброк иска да печели пари с и с-ие — говореха те.

Но все пак бяха много доволни, че Томас трябваше да влачи подире си препочтения господин Фридрих Вилхелм Маркус като оловна топка, вързана за крака му. Влиянието на господин Маркус забавяше хода на работата. Той поглаждаше грижливо с два пръста мустаците си, подреждаше с педантична любов към реда принадлежностите за писане и чашата с вода, която стоеше винаги на писалището му, изпитваше с разсеяно изражение на лицето всяка работа от няколко страни и имаше навик да излиза пет-шест пъти през работно време на двора и в пералнята, гдето слагаше цялата си глава под струята на чешмата и по тоя начин се ободряваше.

— Двамата се допълват — говореха помежду си шефовете на по-едрите търговски къщи, например консул Хунеус на консул Кистенмакер; моряците и складовите работници, а така също дребнобуржоазните семейства повтаряха това мнение, защото градът се интересуваше как ли младият Буденброк ще „хване в ръце работата“… Господин Щут от „Глокенгисерщрасе“ също каза на жена си, която се движеше във висшите кръгове:

— Двамата се допълват чудесно, мога да си представя?

Обаче „личността“ в предприятието беше все пак по-младият от двамата съдружници — в това нямаше никакво съмнение. То проличаваше още в обстоятелството, че тъкмо той умееше да общува със служещите във фирмата, с капитаните на корабите, с ръководителите на складовете, с коларите и складовите работници. Той говореше непринудено на техния език и въпреки това се държеше на недостъпно разстояние. Ала когато господин Маркус кажеше в диалект на някой простодушен работник: „Разбрахте ли ме?“, това звучеше така напълно невъзможно, че съдружникът му, седнал срещу него от другата страна на писалището, просто започваше да се смее и това беше знак за цялата кантора да се развесели.

Томас Буденброк, преизпълнен от желание да запази и увеличи оня блясък на фирмата, който отговаряше на прежното й име, изобщо обичаше да хвърля цялата си личност във всекидневната борба за успех, защото прекрасно знаеше, че дължеше не една сделка на уверените си и елегантни обноски, на подкупващата си любезност и на ловкостта и тактичността в разговора.

— Търговецът не бива да е бюрократ! — казваше той на Стефан Кистенмакер от фирмата „Кистенмакер и син“, някогашен негов съученик, който се вслушваше във всяка дума на умствено превъзхождащия го приятел, за да я разнесе отсетне като свое собствено мнение. — За да бъдеш търговец, трябва да си личност, такъв е моят вкус. Не вярвам, че може да се извоюва голям успех, като се седи на въртеливо столче в кантората; поне на мене такъв успех не би доставил голяма радост. Успехът не иска да бъде пресмятан само на писалището. Аз винаги чувствувам потребност да дирижирам лично вървежа на работите с очи, уста и жест… да го владея с непосредственото влияние на волята си, на таланта си, на щастието си… наречи го, както щеш. Но за жалост тази лична намеса на търговеца постепенно излиза от мода… Времето върви напред, но изоставя, струва ми се, най-доброто… Съобщенията стават все по-леки, курсовете се научават все по-бързо… Рискът намалява, но с него и печалбата… Да, старите бяха по-добре. Дядо ми например, старият господин с напудрена перука и леки обувки, потеглил в кола с четири коня за Южна Германия като доставчик на пруската армия. После очаровал хората, пускал в ход способностите си и натрупал невероятно много пари, Кистенмакер!… Ах, опасявам се, че с течение на времето търговецът ще става все по-банално същество…

Така се оплакваше той понякога и затова всъщност най-любими му бяха ония сделки, които той сключваше случайно, например, когато на семейна разходка се отбиеше в някоя воденица, побъбреше с поласкания от тая чест собственик и без много да мисли, en passant^[65], в хубаво настроение сключеше изгоден договор с него… Неговият съдружник беше чужд на подобни работи.

Що се отнасяше до Кристиан, изглеждаше на първо време, че се отдава с истинско усърдие и удоволствие на дейността си, нещо повече, изглеждаше, че се чувствува изключително добре, беше доволен и в продължение на няколко дни ядеше с апетит, пушеше късата си лула и наместяше рамената си в английския жакет по начин, който изразяваше неговото удовлетворение и приятност. Сутрин той слизаше почти едновременно с Томас в кантората и сядаше до господин Маркус, косо срещу брат си, в едно подвижно кресло; и той седеше на кресло наравно с двамата шефове. Прочиташе най-напред „Известия“, като допушваше спокойно утринната си цигара. После отваряше долното долапче на писалището, наливаше си чашка стар коняк, разкършваше ръце, за да даде свобода на движенията си, казваше „хайде!“ и подлавяше в добро настроение работата си, като движеше езика между зъбите. Английските му писма бяха извънредно ловко съставени и резултатни, защото той пишеше така, както и говореше — речта му се лееше направо, неподбрано, равнодушно и без всякакво усилие.

В средата на семейството той посвоему обличаше в думи настроението, което го изпълваше.

— Търговията е все пак прекрасна, действително ощастливяваща професия! — каза той. — Солидна, невзискателна, дейна, спокойна… ей богу, аз съм роден за нея! И като вътрешен човек в предприятието, знаете ли… с една дума, чувствувам се добре като никога. Отида заранта бодър в кантората, прегледам вестника, пуша, помисля туй-онуй, радвам се, че службата ми е хубава, изпия един коняк и после поработя нещо. Дойде обед, нахраня се в семейството, почина си и отида пак на работа… Пиша… имам хубава, гладка, чиста канцеларска хартия, хубаво перо, линия, нож за рязане хартия, печат, всичко първо качество, редовно… и свършвам всичко старателно, поред, едно след друго, и накрая прибера всичко. И утре е ден. И като се качвам горе за вечеря, чувствувам се преизпълнен от задоволство… всяка клетка се чувствува доволна… ръцете се чувствуват доволни…

— Господи, Кристиан! — извика Тони. — Не ставай смешен! Ръцете се чувствуват доволни!…

— Да! Така е! Значи, не си го изпитвала? Искам да кажа… — И той се разпали от желание да изрази, да обясни това. — Знаеш, затваряш пестника си… той не е много як, защото си уморен от работата. Но не е влажен… не те ядосва… Самият пестник се чувствува добре и приятно… то е чувство на себедоволство… Можеш да седиш съвсем тихо, без да се отегчаваш…

Всички мълчаха. После Томас каза напълно равнодушно, за да потули неудоволствието си:

— Струва ми се, че човек не работи, за да… — Но се прекъсна, не повтори нищо. — Аз поне имам други цели пред очите си — добави той.

Обаче Кристиан, чиито очи шареха из стаята, не чу тия думи, защото беше се замислил, и започна тутакси да разказва някаква случка, станала във Валпарайзо, някаква афера с убийство, на която той присъствувал лично…

— Но изведнъж човекът изважда нож…

Кой знае по каква причина Томас винаги се отнасяше неодобрително към тия разкази, каквито Кристиан знаеше много и които забавляваха чудесно мадам Грюнлих; консулшата, Клара и Клотилда изпадаха в ужас, а мамзел Юнгман и Ерика слушаха със зяпнали уста. Томас обикновено подхвърляше хладни подигравателни забележки и явно даваше да се разбере какво мисли, именно че Кристиан преувеличава и лъже, което положително не беше вярно, но Кристиан разказваше вдъхновено и цветисто. Дали на Томас беше неприятно, че по-малкият му брат е скитал повече по света и видял повече от него? Или съзираше с неудоволствие в тия разкази с ножове и револвери някаква възхвала на безредието и екзотичното насилие?… Но беше несъмнено, че Кристиан нехаеше за братовото отрицателно държане към неговите разкази, той самият беше тъй всецяло погълнат от описанията си, че нямаше възможност да проверява дали те имат успех или неуспех пред другите, а когато свършеше, се оглеждаше замислено и разсеяно в стаята.

Ако изобщо отношенията, между двамата братя с течение на времето се влошиха, не Кристиан беше онзи, комуто хрумна да покаже или да таи каквато и да било вражда спрямо брат си, нито се осмели да изкаже мнение, съждение или преценка за него. Той мълчаливо и самопонятно не допускаше да се появи каквото и да било съмнение в това, че признава превъзходството, по-голямата сериозност, по-голямата способност, сръчност и достопочтеност на по-големия брат. Но точно това неограничено, равнодушно и невойнствено подчинение дразнеше Томас, защото при всеки удобен случай Кристиан стигаше с леко сърце дотам — да си придаде вид, че изобщо немари всяко превъзходство, сръчност, достопочтеност и сериозност.

Той сякаш съвсем не забелязваше, че шефът на фирмата го гледаше все повече и повече с безмълвно неудоволствие и имаше основание за това, тъй като за жалост Кристиановото усърдие в работата започна да намалява значително още след първата седмица, а още повече след втората. Първият признак беше този, че подготовката за работа, която изпърво изглеждаше като изкуствено и рафинирано удължено предвкусване на радостта — четенето на вестника, изпушването на първата цигара след закуската и пиенето на коняк, — отнемаше все повече време и в края на краищата запълваше целия предиобед. После от само себе си дойде и другото: Кристиан започна да не зачита строгото спазване на работното време, дохождаше сутрин все по-късно с първата си цигара в уста, за да се заеме с подготовката за работа, отиваше да обядва в клуба и се връщаше много късно, понякога чак вечерта, а понякога изобщо не се връщаше…

Този клуб, в който членуваха предимно неженени търговци, държеше на първия етаж над една пивница няколко комфортни помещения, гдето посетителите се хранеха и се събираха за непринудени, често не съвсем невинни развлечения: имаше рулетка. Членове бяха и неколцина малко лекомислени глави на семейства като например консул Крьогер и — разбира се от само себе си — Петер Дьолман; идваше и полицейският сенатор Кремер, „най-влиятелният човек“. Така се изразяваше за него доктор Гизеке, Андреас Гизеке, син на пожарния командир, някогашен Кристианов съученик, който беше се установил в града на адвокатска практика и към когото младият Буденброк тутакси се привърза в нова дружба, макар че той минаваше за доста безпътен бонвиван.

Кристиан или Кришан — както обикновено го наричаха, — който от предишни години беше повече или по-малко познайник или приятел с всички, тъй като мнозина от тях бяха ученици на покойния Марцелус Щенгел, биде приет тук с отворени обятия, тъй като на търговците и жените беше известна неговата дарба да бъде забавен в общество, макар че не поставяха на високо равнище умствените му способности. Действително той даваше тук най-хубавите си представления, разказваше най-интересните си случки, играеше на клубното пиано ролята на виртуоз, имитираше английски и трансатлантически актьори и оперни певци, описваше по най-безобиден и най-забавен начин женски афери, станали в най-различни части на света — защото несъмнено Кристиан Буденброк беше „бонвиван“, — разказваше приключения, които беше преживял на кораби, по влакове, в Санкт Паули, в Уайтчапел, в джунглите… Той разказваше пленително, увлекателно, без усилия, плавно, с леко жаловито и провлечено произношение, смешно и безобидно като английски хуморист. Разказваше историята на едно куче, изпратено в кутия от Валпарайзо за Сан Франциско и на това отгоре — краставо. Един бог знае в какво собствено се криеше живецът на тоя анекдот, но в неговата уста той беше необикновено комичен. А когато после всички наоколо се превиваха от смях, той самият седеше с големия си извит нос, с тънката си, прекалено дълга шия, с червеникаворусите си, вече съвсем оредели коси, с някаква неспокойна и необяснима сериозност на лицето, с метнати един върху друг мършави, изкривени навън крака и шареше замислено наоколо с малките си, кръгли, хлътнали очи… Изглеждаше почти като че всички се смеят за негова сметка, като че се смеят на него… Но той не помисляше за това.

Вкъщи разказваше с особено удоволствие за кантората във Валпарайзо, за прекомерната горещина, която царувала там, и за някакъв млад англичанин на име Джони Тъндерстром, голям развейпрах, невероятен тип, когото той „Бог да ме убие, ако лъжа!“ — никога не виждал да работи, но който въпреки това бил похватен търговец.

— Боже мили! — каза той. — При тая жега! Но ето че шефът влиза в кантората, ние, осем души, сме налягали като мухи и пушим цигари, за да прогоним поне москитите. Боже мили! „Хм — казва шефът, — не работите ли, господа?…“ „Не, сър! — казва Джони Тъндерстром. — Както виждате, сър!“ И всички ние духваме в лицето му дима от цигарите си. Боже мили!

— Защо собствено казваш непрекъснато „боже мили“? — попита раздразнено Томас.

Но не това го ядосваше. Той чувствуваше, че Кристиан разказваше тая случка с такава голяма радост само затова, защото тя му даваше възможност да говори с подигравка и презрение за работата.

Тогава майка им дискретно мина на друга тема.

„Много грозни неща има по земята — помисли си консулша Буденброк, по баща Крьогер. — Братя също могат да се мразят и презират, това се случва, колкото страшно и да изглежда. Но за такива работи не бива да се говори, трябва да се потулват. Не е нужно хората да ги знаят.“

Глава четвърта

Една тъжна нощ през месец май чичо Готхолд, консул Готхолд Буденброк, вече шестдесетгодишен, получи сърдечни спазми и след големи мъки умря в прегръдките на съпругата си, по баща Щювинг.

Синът на клетата мадам Йозефина, който беше много ощетен в сравнение с по-силните брат и сестра, природени от мадам Антоанета, отдавна беше се примирил със съдбата си, а през последните години, особено след като неговият племенник му беше предоставил нидерландското консулство, ядеше без всякакво злопаметство бонбони против кашлица от тенекиената си кутийка. Старият семеен раздор — под формата на някаква обща и неопределена неприязненост — беше поддържан и подхранван по-скоро от жените в неговия дом: не толкова от добродушната му и ограничена съпруга, колкото от позастарелите моми, които не бяха в състояние да погледнат нито консулшата, нито Антония, нито Томас без едно мъничко отровно пламъче в очите си…

Всеки четвъртък, на традиционните „детски дни“, в четири часа се събираха в голямата къща на „Менгщрасе“ да обядват и да прекарат вечерта; понякога се вестяваха също консул Крьогерови или Зеземи Вайхброт с неуката си сестра. Именно тук дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ с непринудено предпочитание отваряха реч за изтеклия брак на Тони, за да накарат мадам Грюнлих да каже няколко думи, а те през това време да си разменят къси, иронични погледи… Или се впускаха в общи разсъждения каква недостойна суетност било да се боядисват косите и разпитваха крайно съчувствено за Якоб Крьогер, племенника на консулшата. На бедната, невинна и търпелива Клотилда — единствената, която действително трябваше да се почувствува по-долу дори от тях — те сервираха по някоя подигравка, която съвсем не беше безобидна като ония, които безпаричната и гладна девойка трябваше да понася от Том или Тони с провлачено и любезно недоумение. Те се присмиваха на Кларината строгост и прекалена набожност, откриха много скоро, че отношенията между Кристиан и Томас не бяха много добри и че, слава богу, не беше нужно да уважават Кристиан, защото виждаха в негово лице шут, смешен човек. Що се отнасяше до Томас, у когото не можеха да открият никаква слабост и който от своя страна ги срещаше със снизходително равнодушие и сякаш им казваше: „Разбирам ви и ви съжалявам“… към него те се отнасяха с леко отровно уважение. За малката, розова и угледна Ерика трябваше все пак да се каже, че тя изоставаше по обезпокоителен начин в растежа си. На това отгоре Пфифи, като се тресеше от учудване и в ъглите на устата й се появяваше слюнка, обръщаше вниманието на всички върху поразителната прилика на детето с мошеника Грюнлих…

Сега трите стояха разплакани с майка си край смъртния одър на бащата и макар да им се струваше, че дори тази смърт иде по вина на роднините от „Менгщрасе“, все пак изпратиха човек да им обади.

Посред нощ звънецът на пътната врата заехтя в широкото преддверие и тъй като Кристиан бе се върнал късно у дома и се чувствуваше болен, Томас стана и тръгна сам в пролетния дъжд.

Той дойде точно навреме, за да види последните конвулсивни тръпки на стария господин, след това стоя дълго със скръстени ръце в тая стая на смъртта и гледаше късото тяло, което изпъкваше под завивките, мъртвото лице с донякъде меки черти и бели бакенбарди.

„Ти не живя много добре, чичо Готхолд — мислеше той. — Ти много късно се научи да правиш концесии, да проявяваш съобразителност… а това е необходимо… Ако аз бях като тебе, щях още преди години да се оженя за магазин… Трябва да се пази външното приличие!… Изобщо искаше ли ти животът ти да бъде по-друг, а не какъвто беше? Макар че беше упорит и сигурно вярваше, че тази упоритост е нещо идеалистично, твоят дух обладаваше твърде малко размах, твърде малко фантазия, твърде малко от оня, идеализъм, който прави човека способен да крепи с безмълвен ентусиазъм — по-благат, по-ощастливяващ, по-задоволяващ, отколкото една потайна любов, — да брани, да издигне до чест, власт и блясък някое абстрактно благо, старо име, търговска фирма… Липсваше ти усет за поезия, макар че ти беше толкова храбър да залюбиш и да се ожениш напук на бащината ти заповед. Ти не обладаваше и честолюбие, чичо Готхолд. Разбира се, старото име е обикновено буржоазно име и човек трябва да го крепи, като доведе до разцвет предприятието за търговия със зърнени храни, като издигне до почит, обич и власт собствената си личност, в един малък кръг от хора… Ти сигурно си мислил: «Ще се оженя за Щювинг, която обичам, не давам пет пари за каквито и да било практични съображения, защото те са дребнавост и еснафщина…» О, ние също сме пообиколили света и имаме достатъчно ум, за да видим както трябва, че границите на нашето честолюбие, гледани отвън и отгоре, са тесни и невзрачни. Но на земята всичко е символ, чичо Готхолд! Ти не знаеше ли, че човек може да бъде големец и в малък град? Че може да бъде Цезар в някой среден търговски град на Балтийско море? Разбира се, за това са необходими малко фантазия, малко идеализъм… а ти ти нямаше, каквото и да си мислил за себе си.“

Томас Буденброк се обърна, отиде до прозореца и загледа — с ръце на гърба и усмивка на интелигентното си лице — слабо осветената, забулена от дъжда готическа фасада на кметството отсреща.

Поради естеството на нещата службата и титлата на кралски нидерландски консул, които Томас веднага след смъртта на баща си можеше да вземе за себе си, преминаха сега към него. Тони Грюнлих изпитваше безмерна гордост, че извитата отгоре табела с лъвове, гербове и корона се виждаше сега отново над вратата на тяхната къща на „Менгщрасе“, точно под девиза „Dominus providebit“.

Веднага след като приключи тая работа, през месец юни същата година, младият консул потегли на път — замина по търговски работи за Амстердам, без сам да знае колко време ще се бави там.

Глава пета

Смъртните случаи обикновено създават настроения, които обръщат човешкия дух към небето, ето защо никой не се учуди, че след смъртта на съпруга й от устата на консулша Буденброк сегиз-тогиз излизаха твърде религиозни изрази, които по-рано никой не беше чувал от нея.

Скоро обаче всички видяха, че това не беше нещо временно, и из града бързо се узна фактът, че консулшата е решила да тачи паметта на покойника по един особен начин: тя, която през последните години на живота му и откак сама старееше, бе симпатизирала на религиозните му наклонности, сега възприе напълно неговия благочестив мироглед.

Тя се стремеше да изпълни голямата къща с духа на покойника, с оная кротка и сериозна набожност, която не изключваше известна достолепна ведрина на сърцето. Утринните и вечерни молебствия бяха продължени в по-широк размер. Семейството се събираше в трапезарията, а прислугата в колонната зала, консулшата или Клара прочитаха някой откъс от голямата семейна библия с огромни букви, след което консулшата посвирваше на хармониума, а останалите изпяваха две-три строфи от сбирката с църковни песни. Често на мястото на библията се появяваше някоя проповедническа или назидателна книга с черна подвързия и златен обрез — „Съкровищница“, „Псалтир“, „Часослов“, „Утринни звуци“ и „Поклоннишки посох“, вкъщи имаше безброй такива книги и тяхната неотменна нежност спрямо сладкия, блажен младенец Исус действуваше донякъде противно.

Кристиан не се вестяваше често на тия молебствия. Томас намери сгоден случай да възрази много внимателно и отчасти шеговито срещу същите, но неговото възражение биде отбито с кротост и достолепие. Що се касаеше до мадам Грюнлих, тя за жалост не се държеше винаги напълно коректно. Една заран — точно по това време у Буденброкови гостуваше проповедник от друг град — трябваше да пеят по една тържествена, дълбоко благочестива и съкровена мелодия следните думи:

О, господи, признавам честно:

голям негодник бях всегда

и греховете ме покриват

като желязото ръжда.

 

Ти, зная, ще подхвърлиш кокал

дори на шугавия пес,

умра ли, боже, прибери ме

по милост в райския си лес!

Госпожа Грюнлих бе така смазана вътрешно, че захвърли книгата и напусна залата.

Сама консулшата обаче изискваше от себе си много повече, отколкото от децата си. Тя устрои например неделно училище. Всяка неделя преди пладне на „Менгщрасе“ позвъняваха цял рояк момиченца от основното училище: Стине Фос, която живееше до градската стена, Мике Щут от „Глокенгисерщрасе“ и Фике Снут от Трава или Клайне Грьопелгрубе, или Енгелсвиш с пшеничнорусите коси, пригладени с вода; те минаваха през големия пруст и се събираха отзад в светлата градинска стая, която от дълго време вече не се използуваше за кантора, там бяха наредени чинове и консулша Буденброк, по баща Крьогер, в рокля от тежък черен атлаз, с бяло достолепно лице и двойно по-бяло дантелено боне на главата, седеше срещу тях зад една масичка, на която имаше чаша подсладена вода, и в продължение на един час ги занимаваше с катехизиса.

Тя основа и така наречената „Ерусалимска вечер“, на която освен Клара и Клотилда трябваше, волю-неволю, да взима участие и Тони. Един път седмично около разтеглената маса в трапезарията, под светлината на лампи и свещи, се събираха двадесетина дами на възраст, когато е вече време да се погрижат за по-добро място на небето; пиеха чай или „владишко“, ядяха хлебчета, намазани с масло, и пудинг, четяха на глас религиозни песни и статии и изработваха разни ръкоделия, които в края на годината биваха продавани на един базар и получената при продажбата сума се изпращаше в Ерусалим за мисионерски нужди.

Това благочестиво дружество беше образувано главно от дами, които принадлежаха към обществената сфера на консулшата, и в него влизаха сенаторша Лангхалс, консулша Мьолендорпф и старата консулша Кистенмакер; но други стари дами, по-земни и по-простодушни по нрав, като например мадам Кьопен, се присмиваха на приятелката си Бетси. Членки на дружеството бяха още съпругите на градските проповедници, а така също овдовялата консулша Буденброк, по баща Щювинг, и Зеземи Вайхброт заедно с неуката си сестра. Но понеже пред лицето на Исуса не съществуват рангове и обществени различия, на Ерусалимските вечери участвуваха също по-бедни и чудновати хора като например едно дребно, сбръчкано същество, преизпълнено от богоугодничество и модели за плетива. Тя живееше в болницата „Свети дух“, казваше се Химелсбюргер^[66] и беше последен представител на рода си; тя самата се наричаше тъжно „последната химелсбюргерка“ и при това мушваше куката под шапчицата си да се почеше.

Но много по-забележителни бяха две други членки, две чудновати стари моми, близначки, които носеха пастирски шапки от осемнайсетия век и избелели преди няколко години рокли, вървяха ръка за ръка из града и вършеха добри дела. Наричаха се Герхарт и твърдяха, че водели потеклото си по права линия от Паул Герхарт^[67]. Мълвеше се, че съвсем не били лишени от средства; но те живееха най-окаяно и даваха всичко на бедните.

— Мили мои — забеляза веднъж консулшата, която понякога се срамуваше малко заради тях, — бог прозира сърцата, но дрехите ви не са много спретнати… Човек трябва да държи на облеклото си.

Те само целунаха по челото елегантната си приятелка, която не можеше да се откаже от ролята на светска дама — целунаха я със снизходителното, любвеобилно и състрадателно превъзходство на нищия над знатния, който дири спасение за душата си. Те съвсем не бяха глупави създания и върху техните дребни, грозни, сбърчени папагалски лица блестяха кротко премрежени кестеняви очи, които гледаха света с някакъв странен израз на благост и мъдрост… Сърцата им бяха преизпълнени от чудновати и тайнствени познания. Те знаеха, че когато настъпи последният ни час, всички наши скъпи покойници ще дойдат с песни да ни вземат. Те изговаряха думата „господ“ с лекотата и наивността на първите християни, които са чули от собствената уста на учителя думите: „Не след дълго време ще ме видите!“ Те развиваха забележителни теории за вътрешен зрак и догадки, за пренасяне и странствуване на мислите, тъй като Леа, едната от тях, беше глуха и въпреки това знаеше почти винаги за какво става дума.

Тъй като Леа Герхарт беше глуха, на Ерусалимските вечери обикновено четеше тя, пък и дамите намираха, че тя чете хубаво и трогателно. Тя изваждаше от торбичката си една старовремска книга, която беше смешно и несъразмерно по-висока, отколкото широка, и носеше на предната корица в медна гравюра лика на техния прародител с неестествено издути бузи, хващаше книгата в двете си ръце и за да може що-годе да се чува сама, започваше да чете със страхотен глас, който ехтеше така, като че ли вятърът виеше в кюнците на печката:

— Реши ли сатана да ме погълне…

„Хм — помисли си Тони Грюнлих, — кой ли сатана ще се реши да те погълне!“ Но не каза нищо, а продължи да яде пудинга си и се замисли дали един ден и тя ще стане толкова грозна като двете госпожици Герхарт.

Тя не беше щастлива, чувствуваше досада и се ядосваше на пасторите и мисионерите, чиито посещения след смъртта на консула бяха зачестили може би още повече и които по мнение на Тони се разпореждаха прекалено в къщата и получаваха премного пари. Последното обстоятелство засягаше всъщност Томас, но понеже той мълчеше, сестра му от време на време мърмореше под нос нещо за хора, които изяждали къщите на вдовици и в замяна ги залъгвали с дълги молитви.

Тя мразеше ожесточено тия чернодрешковци. Като зряла жена, която беше познала живота и не беше вече глупачка, тя виждаше, че няма основание да вярва в тяхната безусловна светост.

— Боже мой, мамо — каза тя веднъж, — не бива да злословим за ближния… зная добре! Но все пак ще кажа едно и бих се учудила, ако животът не те е поучил в него, именно че не всички, които носят дългополи дрехи и казват: „Господи! Господи!“, винаги са напълно неопетнени.

Остана неизяснено как се отнасяше Томас към такива истини, застъпвани с невъобразима настойчивост от сестра му. Кристиан пък нямаше никакво мнение по въпроса, той се ограничаваше да наблюдава с набърчен нос тия господа, а след това да ги имитира в клуба или в семейството.

Но вярно е, че Тони страдаше най-много от духовните гости. Един ден наистина се случи следното. Един мисионер на име Йонатан, който беше ходил в Сирия и в Арабия, човек с големи укорителни очи и печално увиснали бузи, се изправи пред нея и я подкани с тъжна строгост да реши въпроса, дали нейните изкуствени къдрици над челото могат да бъдат в хармония с истинското християнско смирение… Уви, той не беше взел пред вид хапливото, саркастично витийство на Тони Грюнлих! Тя помълча няколко мига и личеше, че мозъкът й работи. После каза:

— Моля, господин пасторе, занимавайте се със собствените си къдрици!

Тя сви малко рамене, отметна назад глава, като все пак се помъчи да притисне брадичката до гърдите си, прошумя с роклята си край него и излезе. А пастор Йонатан имаше извънредно малко коса на главата си, можеше дори да се каже, че черепът му беше гол.

Друг път можа да пожъне още по-голям успех. Пастор Тришке от Берлин, Плачи-Тришке, който носеше това прозвище, защото всяка неделя на известно място от проповедта си започваше да плаче… Този същият Плачи-Тришке, който се отличаваше с бледо лице, зачервени очи и истински конски челюсти и в продължение на осем или десет дни гостуваше у Буденброкови, като се състезаваше в яденето с бедната Клотилда и отслужваше молебствия, се влюби при тоя случай в Тони. Влюби се не в безсмъртната й душа, а в горната й устна, в пищните й коси, в хубавите й очи и в разцъфналата й снага! И този божи служител, който в Берлин имаше жена и много деца, не се посвени, използувайки като посредник прислужника Антон, да остави в спалнята на мадам Грюнлих, на втория етаж, едно писмо, ловка смесица от библейски цитати и някаква странна ласкателна нежност… Тя го намери, като си лягаше, прочете го, слезе с твърди стъпки по стълбата в междинния етаж и се втурна в стаята на консулшата; тук, под светлината на свещите, тя прочете без всякакво смущение и на висок глас пред майка си писмото от душеспасителя… Така появата на Плачи-Тришке на „Менгщрасе“ стана невъзможна.

— Такива са всички! — каза мадам Грюнлих. — Да, такива са всички! О, господи, аз бях по-рано гъска, глупачка, мамо, но животът разби доверието ми в хората. Повечето от тях са мошеници… Уви, така е! Грюнлих!…

Това име екна като фанфара, като кратък призив от бойна тръба, който тя запрати във въздуха с малко подигнати рамене и с поглед към небето.

Глава шеста

Зиверт Тибуртиус беше дребен, слаб човек с голяма глава и редки, но дълги руси бакенбарди, краищата на които той понякога за удобство премяташе отляво и отдясно през раменете си. Кръглият му череп беше покрит от безброй съвсем дребни къдрици, наподобяващи вълнени охлювчета. Ушите му бяха големи, прекалено щръкнали, с навити дълбоко навътре ръбове и на върха заострени като у лисица. Носът му лежеше като дребно плоско копче върху лицето, скулите му изпъкваха, а сивите му очи, които обикновено бяха много присвити и шареха малко тъпо наоколо, можеха в известни моменти да се разширяват по невъобразим начин, да стават все по-големи и по-големи, да изпъкнат, почти да изскочат из орбитите.

Така изглеждаше пастор Тибуртиус, родом от Рига, който бе служил няколко години в Северна Германия и сега, на път за родния си край, гдето му бяха предложили проповеднишко място, мина през града. Снабден с препоръката на един свой колега, който понякога също бе ял на „Менгщрасе“ телешка супа с много подправки и шунка с лучен сос, той навести почтително консулшата и бе поканен да остане като техен гост за няколко дни, колкото щеше да продължи престоят му; обитаваше просторната стая за гости на първия етаж, в която се влизаше от коридора.

Но той остана по-дълго, отколкото сам бе очаквал. Мина една седмица и все още не беше ходил да види една или друга забележителност — „Мъртвешкият танц“ и „Апостолския часовник“ на църквата „Света Богородица“, кметството, „Моряшкото дружество“ или слънцето с подвижните очи в катедралата. Минаха десет дни и той заговори повторно за отпътуване, обаче пак отложи още след първата думичка, с която го поканиха да остане.

Като човек беше по-добър от господата Йонатан и Плачи-Тришке. Не го беше никак грижа, че къдрите над челото на госпожа Антония са дело на машата, и не й пишеше писма. Толкова по-внимателно обаче се занимаваше с Клара, по-малката и по-сериозна сестра. В нейно присъствие, когато говореше, излизаше или влизаше тя, често се случваше очите му да се разширят по невъобразим начин, да стават все по-големи и по-големи, да изпъкнат, почти да изскочат из орбитите… Той седеше почти през целия ден край нея, като водеше духовни, и мирски разговори или й четеше с високия си, пресеклив глас и със смешно подскокливо балтийско произношение.

Той беше казал още първия ден:

— Имайте милост, госпожо консулша! С какво съкровище и божия благодат сте сподобена в лицето на вашата дъщеря Клара. Тя е наистина прекрасно дете!

— Имате право — отвърна консулшата.

Но той повтаряше това толкова често, че тя започна да го поглежда дискретно и изпитателно със светлите си сини очи и го накара да разкаже малко по-подробно за потеклото си, за материалното си положение и изгледите си за бъдещето. Оказа се, че произхождал от търговско семейство, че бог прибрал майка му, че нямал братя и сестри и че старият му баща живеел като рентиер от доста доходното си имущество в Рига, което един ден щяло да бъде негова, на пастор Тибуртиус, собственост; впрочем службата му осигурявала достатъчно приходи.

Що се отнасяше до Клара Буденброк, тя беше вече на деветнадесет години, истинска млада дама със строга и своеобразна хубост: тъмна, пригладена коса, сериозни кестеняви очи, които въпреки това гледаха мечтателно, леко извит нос, донякъде твърдо затворена уста и висока, стройна снага. Вкъщи тя беше се привързала най-близко към бедната си и също така набожна братовчедка Клотилда, чийто баща беше умрял неотдавна и която се носеше с мисълта да се „нареди самостоятелно“, сиреч — да отиде на пансион с няколкото гроша и мебели, които беше наследила. Разбира се, Клара не обладаваше нищо от провлеченото, търпеливо и гладно смирение на Тилда. Наопаки, в отношенията си с прислужниците, дори с братята и сестра си, та и с майка си, тя държеше малко заповеднически тон; нейният алтов глас, който смогваше само да се понижава твърдо, но не и да се издига въпросително, носеше военачалнически характер и придобиваше често отсечен, суров, сприхав и надменен тембър — главно в дни, когато Клара имаше главоболие.

Преди смъртта на консула да покрие с траур семейството, тя беше участвувала с недостъпно достолепие във вечеринките в родителския дом и вкъщите на хора с равно обществено положение. Консулшата я наблюдаваше и не можеше да скрие сама от себе си, че ще бъде мъчно да ожени Клара въпреки внушителната й зестра и домакинските й способности. Тя не можеше да си представи като мъж на тая сериозна и богобоязлива девойка някого от техните близки, скептични и добродушни търговци, които обичат да си попийват вино, а по-скоро някой свещеник; и тъй като тази мисъл вълнуваше радостно консулшата, нежните въведения на пастор Тибуртиус бяха посрещнати от нейна страна с пълна и радушна отзивчивост.

И работата наистина се разви крайно прецизно. Един топъл и безоблачен юлски следобед семейството направи излет. Консулшата, Антония, Кристиан, Клара, Тилда, Ерика Грюнлих с мамзел Юнгман, а заедно с тях и пастор Тибуртиус излязоха далеко извън Крепостната порта, седнаха на открито в една селска кръчма и ядоха на прости дървени маси ягоди, мляко в паници и червена булгурена каша; след закуската се разходиха из голямата зеленчукова и овощна градина, която се спускаше надолу чак до реката, под сянката на разни плодни дървета, между храсти от френско и цариградско грозде, покрай аспержови и картофени ниви.

Зиверт Тибуртиус и Клара Буденброк поостанаха зад другите. Много по-нисък от нея, преметнал краищата на бакенбардите през двете рамена, той беше свалил опашатата черна сламена шапка от голямата си глава, изтриваше от време на време челото си с носна кърпа и с широко разтворени очи водеше с нея дълъг и благ разговор, в течение на който по едно време двамата се спряха и Клара каза със сериозен и спокоен глас „да“.

После, като се завърнаха у дома и консулшата, поуморена и посгорещена, седеше сама в стаята с пейзажите — вън виснеше замислената тишина на късния неделен следобед, — пастор Тибуртиус седна край нея в летния здрач; двамата поведоха също такъв дълъг и благ разговор, в края на който консулшата каза:

— Достатъчно, драги господин пасторе. Вашето предложение отговаря на майчините ми желания и аз мога да ви уверя, че и вие от ваша страна не сте направили лош избор. Кой би помислил, че вашето пристигане и престой в къщата ни ще бъдат тъй чудно благословени!… Днес няма още да кажа последната си дума, защото е редно преди това да пиша на моя син, консула, който в момента, както знаете, се намира в чужбина. Вие заминавате утре жив и здрав за Рига, за да поемете службата си, а ние мислим да отидем за две-три седмици на море… Скоро ще получите известие от нас и дано даде бог да се видим отново щастливи.

Глава седма

Амстердам, 20 юни 1856 г.

Хотел „Хет Хаазие“

 

Мила майко,

Току-що получих твоето съдържателно писмо и бързам да ти благодаря най-сърдечно за вниманието, което ми оказваш, именно — да поискаш съгласието ми за въпросната работа; разбира се от само себе си, че аз не само давам съгласието си, но и прибавям моите най-радостни благопожелания, убеден напълно, че вие, ти и Клара, сте направили добър избор. Хубавото име Тибуртиус ми е познато и аз вярвам положително, че папа е бил в търговски връзки с баща му. Във всеки случай Клара ще се нареди добре, а положението й на пасторша ще отговаря на темперамента й.

Тибуртиус, значи, замина за Рига и ще навести повторно годеницата си през август? Ех, наистина ще стане весело тогава у нас, на „Менгщрасе“ — много по-весело, отколкото всички вие можете да предвидите, защото не знаете по какви странни причини аз съм тъй чрезмерно радостен и изненадан от годежа на мамзел Клара и за какво чудесно съвпадение се касае. Да, моя чудесна госпожо майко, ако аз днес благоволявам да изпратя тържествено от Амстел за Балтийско море съгласието си за земното щастие на Клара, това става съвсем просто, при условие че с обратна поща ще получа саморъчно от тебе също такова съгласие относно също такава работа! Бих дал три звонкови жълтици да можех да видя лицето ти, а особено лицето на нашата неустрашима Тони, когато ще четете тия редове… Но да минем на въпроса.

Моят малък, чист хотел, с хубава гледка към канала, е разположен в средата на града, недалеко от борсата, а работата, заради която дойдох тук (касаеше се за създаването на нова, ценна връзка — знаеш, че предпочитам да върша тия неща лично), се развива още от първия ден по един желателен начин. Понеже в града ме познават добре още от годините на търговското ми учене тук, бях търсен много и в обществото, макар че много семейства са на морски бани. Бях на малки вечеринки у ван Хекдомови и Мьоленови, а още на третия ден след пристигането си трябваше да се облека официално, за да присъствувам на една вечеря у моя бивш шеф господин ван дер Келен, която той даваше след сезона и очевидно в моя чест. На трапезата седях до — би ли ви доставило удоволствие да гадаете? — госпожица Арнолдсен, Герда Арнолдсен, бивша съпансионерка на Тони; присъствуваха също нейният баща, голям търговец и негли още по-голям виртуоз цигулар, омъжената му дъщеря и нейният съпруг.

Спомням си прекрасно, че Герда — позволете още отсега да я наричам само по име — още като съвсем младо момиче, още когато учеше у мамзел Вайхброт на „Мюленбринк“, ми направи силно и почти незаличимо впечатление. Сега обаче я видях отново: по-едра, по-развита, по-хубава, по-духовита… Позволете ми да не описвам външността й, тъй като скоро ще можете да я видите със собствените си очи; пък и не желая да преувеличавам.

Можете да си помислите, че намерихме много допирни точки за занимателен разговор на трапезата, но още след супата ние напуснахме областта на старите анекдоти и минахме към по-сериозни и по-увлекателни неща. В музиката не можех да вървя в унисон с нея, тъй като ние, достойните за окайване Буденброкови, разбираме твърде малко от това изкуство. Но с нидерландската живопис бях запознат по-добре, а в литературата се разбрахме напълно.

Времето наистина летеше. След вечерята аз помолих да бъда представен на стария господин Арнолдсен, който прояви към мене изключителна любезност. По-късно в салона той изнесе малък цигулков концерт, на който свири и Герда. Тя изглеждаше великолепно и макар че аз нямам понятие от цигулка, пак разбрах, че тя умее да свири на инструмента си (истински страдивариус) така, че човек усеща сълзи в очите си.

На следния ден направих визита на Арнолдсенови, които живеят на „Буйтенкант“. Най-напред ме прие една възрастна компаньонка, с която трябваше да говорим на френски, но скоро дойде Герда и ние разговаряхме близо един час както предишния ден, само че този път се сближихме още повече, стремяхме се още повече да се разберем и опознаем. Пак стана дума за тебе, мамо, за Тони, за нашия хубав стар град и за моята дейност там…

Още този ден взех твърдо решение, което гласеше: тази или никоя друга, сега или никога! Срещнах се още веднъж с нея на градинско увеселение у моя приятел ван Свинден, после бях поканен на едно малко музикално соаре у Арнолдсенови, на което се опитах да направя на младата дама едно половинчато и нерешително признание; отговорът беше насърчителен. И една заран преди пет дни отидох у господин Арнолдсен и го помолих за позволение да поискам ръката на дъщеря му. Той ме прие в частната си кантора.

— Драги консуле — каза той, — вие сте ми във висша степен добре дошли, колкото и тежко да ми е на мене, стария вдовец, да се разделя с дъщеря си. Но какво ще каже тя? Тя до вчера държеше твърдо на решението си да не се омъжи никога. Имате ли известни шансове?

И той беше крайно учуден, когато му отговорих, че госпожица Герда наистина ми е дала основание да храня надежда.

Той й дал няколко дни срок да си помисли и аз вярвам, че от егоизъм я е посъветвал да не се омъжва. Но безполезно: аз съм неин избраник и вчера следобед ние се сгодихме официално.

Не, мила мамо, не те моля сега да благословиш писмено тая връзка, защото в други ден си заминавам оттук, но ще взема обещание от Арнолдсенови, че те — бащата, Герда и омъжената й сестра — ще ни дойдат на гости през август и тогава ти без друго ще признаеш, че тя е най-подходящата за мене. Защото, вярвам, няма да имаш нищо против, че Герда е само три години по-малка от мене?! Надявам се, не си мислила никога, че бих могъл да взема за жена някоя подевка от средата на Мьолендорпфови, Лангхалсови, Кистенмакерови, Хагенщрьомови.

А що се касае до „партията“… Ах, почти се страхувам, че Стефан Кистенмакер и Херман Хагенщрьом, и Петър Дьолман, и вуйчо Юстус, и целият град ще започнат да си намигат дяволито, когато узнаят каква е „партията“, защото моят бъдещ тъст е милионер… Боже мой, какво да ти кажа по тоя въпрос? В нас има толкова половинчати неща, които могат да бъдат тълкувани така или иначе. Аз обожавам с ентусиазъм Герда Арнолдсен, но съвсем нямам намерение да надничам много дълбоко в душата си, за да установя дали и доколко голямата зестра, която доста цинично ми пошушнаха на ухо още при първата среща, е допринесла за тоя ентусиазъм. Аз я обичам, но моето щастие и моята гордост стават много по-големи при мисълта, че тя, ставайки моя жена, в същото време донася на фирмата ни значителен добавъчен капитал.

Мила мамо, приключвам това писмо, което пред вид обстоятелството, че само след няколко дни ще можем да поприказваме устно за моето щастие, стана вече прекалено дълго. Пожелавам ти приятно и полезно прекарване на баните и те моля да поздравиш най-сърдечно от мене всички у дома.

С предана обич

твой послушен син Т.

Глава осма

Действително оживено и празнично беше лятото тази година в дома на Буденброкови. В края на юли Томас се върна отново на „Менгщрасе“ и — подобно на други господа, задържани в града от работата си — навести няколко пъти близките си на морето; Кристиан обаче си даде редовен отпуск и остана на морето, защото се оплакваше от някаква неопределена болка в левия крак, с която доктор Грабо не беше в състояние да се справи и върху която Кристиан толкова по-обстойно размишляваше…

— Не е болка… не може да се нарече болка — обясняваше той затруднено, като прокарваше ръка нагоре и надолу по същия крак, набръчкваше големия си нос и шареше наоколо с очите си. — То е някаква мъка, непрекъсната, тиха, обезпокоителна мъка по целия крак… и от лявата страна, от тая страна, дето се намира сърцето… Странно… аз го намирам странно. Как мислиш ти, Том?

— Да, да… — казваше Том. — Сега имаш спокойствие и морски бани…

После Кристиан слизаше към морето, за да разказва на летовниците случки, които караха целия плаж да кънти от смях, или отиваше в курортния хотел, гдето играеше на рулетката с Петер Дьолман, вуйчо Юстус, доктор Грабо и неколцина хамбургски бонвивани.

Както винаги, когато бяха в Травемюнде, консул Буденброк и Тони навестиха старите Шварцкопфови на „Предната редица“.

— Добър ден, мадам Грюнлих! — каза влекачният командир и от радост заговори на долнонемско наречие. — Спомняте ли си още за нас? Ужасно отдавна беше, но беше дяволски хубаво време… А нашият Мортен отдавна е доктор в Бреслау и е завъртял голяма клиентела, хлапакът му с хлапак…

После госпожа Шварцкопф се разшета, свари кафе и както в миналото седнаха да закусят на верандата — само че сега всички бяха с по цели десет години по-стари; Мортен и малката Мета, която беше се омъжила за кмета на Хафкруг, бяха далеко оттук, командирът беше съвсем побелял, доста оглушал и вече пенсионер, косата на жена му също се сивееше вече под обичайната мрежа, мадам Грюнлих не беше вече гъска и познаваше живота, което обаче не я възпря да изяде много мед на пита, понеже каза:

— Това е чист природен продукт, човек поне знае какво поглъща!

В началото на август обаче Буденброкови, както и повечето други семейства, се зърнаха в града и после настъпи великият миг, когато почти по едно и също време на „Менгщрасе“ пристигнаха пастор Тибуртиус от Русия и Арнолдсенови от Холандия; щяха да гостуват продължително.

Много хубава беше сцената, когато консулът заведе за пръв път своята годеница в стаята с пейзажите при майка си, която я посрещна с разперени ръце и наклонена настрана глава. Герда, която пристъпяше с непринудена и горда грация по светлия килим, имаше висока, разкошна снага. Тази двадесет и седем годишна девойка разкриваше някаква елегантна, странна, пленителна и загадъчна хубост: имаше тежки тъмночервени коси, приближени кестеняви очи, обкръжени от леки синкави сенки, широки блестящи зъби, които се показваха при усмивка, правилен, доста голям нос и дивно, изящно изваяна уста. Лицето й беше матовобяло и донякъде надменно, но въпреки това тя го наведе, когато консулшата с кротка сърдечност хвана главата й с двете си ръце и целуна снежнобялото й чело, по което не се виждаше никакво петънце.

— Да, сега ти казвам добре дошла в нашия дом и семейството ни, мила, хубава, благословена дъще — каза тя. — Ти ще го ощастливиш… Та не виждам ли вече как го ощастливяваш?!

И притегли с дясната си ръка Томас, за да целуне и него.

Никога — освен може би през годините на дядото — в голямата къща, гдето леко се настаниха всички гости, не е било по-весело и по-задушевно. Само пастор Тибуртиус от скромност си избра стая в задната сграда, до билярдната зала; останалите: господин Арнолдсен — пъргав, духовит мъж към края на петдесетте, с посивяла, заострена брада и радушен размах във всяко движение, по-голямата му дъщеря — дама с болнав вид, неговият зет — елегантен бонвиван, който започна да обикаля града и да посещава клуба с Кристиан, и Герда се разпределиха по излишните стаи в приземния етаж, до колонната зала и на първия етаж…

Антония Грюнлих беше доволна, повече от доволна, че тъкмо сега Зиверт Тибуртиус беше единственият духовник в родителския дом. Годежът на почитания дълбоко от нея брат, фактът, че неговата избраница беше именно нейната приятелка Герда, блестящата партия, която озаряваше с ново сияние семейното име и фирмата, зестрата от 300 000 марки, за която тя беше чула да се мълви, мисълта, какво ще кажат сега градът, другите семейства, а особено Хагенщрьомови… всичко това допринесе тя да изпадне в състояние на непрекъсната възхита. Най-малко три пъти на час прегръщаше пламенно бъдещата си снаха.

— О, Герда! — извика тя веднъж. — Обичам те, знаеш ли, винаги съм те обичала! Зная, че ти не можеш да ме понасяш, че винаги си ме мразила, но…

— Моля ти се, Тони! — отвърна госпожица Арнолдсен. — Откъде-накъде да те мразя? Смея ли да попитам какво лошо собствено си ми сторила?

Обаче по някакви причини, вероятно единствено от чрезмерна радост и обикновена словоохотливост, Тони упорито продължаваше да твърди, че Герда я мразела, но че тя самата от своя страна — и очите й се напълниха със сълзи — отплащала на тая омраза с любов. После дръпна Томас настрана и му каза:

— Хубаво направи, Том! О, господи, много хубаво направи! Защо не беше жив татко да види това… Знаеш ли, иде ми да ревна! Да, сега някои грешки ще бъдат поправени… дори историята с оная особа, чието име не бих желала да произнеса…

После й хрумна да дръпне Герда в една празна стая и да й разкаже със страшни подробности целия си брак с Бендикс Грюнлих. Тя бъбреше също така по цели часове с нея за пансионерските години, за разговорите вечер на лягане, за Армгарда фон Шилинг от Мекленбург и Ева Еверс от Мюнхен… Към Зиверт Тибуртиус и годежа му с Клара се отнасяше с почти пълна немара, но и те не й обръщаха никакво внимание. Двамата обикновено седяха тихо ръка в ръка и приказваха кротко и сериозно за хубавото си бъдеще.

Тъй като жалейната година на Буденброкови още не беше изтекла, двата годежа бяха отпразнувани само в семейството, но въпреки това Герда Арнолдсен се прочу много бързо в града и личността й стана главен предмет на разговорите на борсата, в клуба, в градския театър, в обществото…

— Знаменита! — казваха бонвиваните и цъкваха с език, защото „знаменито“ беше най-новият хамбургски израз на нещо изрядно фино, все едно дали се касаеше за червено вино, за пури, за гощавка или за търговска платежоспособност.

Ала между солидните, простодушни и почтени граждани имаше мнозина, които клатеха глави.

— Странно… тези тоалети, тези коси, тази стойка, това лице… малко прекалено странно!

Търговецът Сьорен Сен се изрази така:

— Тя има мъничко нещо особено…

При това се обърна и набърчи лице, като че ли на борсата бяха му предложили лоша оферта.

Но от консул Буденброк не можеше да се очаква друго. Този Томас Буденброк беше малко претенциозен, малко… по-другояче; даже по-другояче от прадедите си. Знаеше се, знаеше го особено Бентиен, търговецът на платове, че той доставяше от Хамбург не само цялото си изящно и модно горно облекло — пардесюта, жакети, шапки, жилетки, панталони и вратовръзки, — но и бельото си. Знаеше се дори, че сменя ризата си всеки ден, понякога даже два пътя на ден, и че парфюмира носната си кърпа и мустаците си, засукани â la Наполеон III. И всичко това той вършеше не заради фирмата и заради външната представителност — търговската къща „Йохан Буденброк“ не се нуждаеше от това, — а от лична наклонност към изтънченост и аристократизъм… как иначе да го изразиш, дявол да го вземе! А освен това тези цитати от Хайне и от други поети, които понякога вмъкваше в речта си при най-обикновени случаи, при разглеждане на търговски или градски въпроси… Сега на всичко отгоре тази жена… Да, и у него самия, у консул Буденброк, имаше „мъничко нещо особено“… което, разбира се, би следвало да се отбележи с най-голяма почтителност, защото семейството беше високо уважавано, фирмата — във висша степен платежоспособна, а шефът — умен, любезен човек, който обичаше града и сигурно щеше да му служи с успех. Пък беше и дяволски чудесна партия, говореха за кръгло 100 000 талера… Впрочем… и между дамите се намираха някои, които наричаха Герда Арнолдсен просто „нелепа“, а трябва да напомним, че „нелепа“ беше твърде сурова, осъдителна дума.

Но имаше един, който се прекланяше с яростен възторг пред годеницата на Томас Буденброк още от първия път, когато я зърна на улицата — посредникът Гош.

— Ах! — казваше той в клуба или в „Моряшкото дружество“, като дигаше чашата си с пунш и разкривяваше в страхотна мимика интригантското си лице. — Каква жена, господа! Хера и Афродита, Брунхилда и Мелузина в един образ… Ах, все пак животът е красив! — добавяше той веднага.

И нито един от гражданите, които седяха с чаша бира в ръка около него на тежките резбени дървени пейки в стария моряшки дом, под моделите на платноходи и огромни риби… нито един от тях не можеше да разбере какво събитие беше появата на Герда Арнолдсен в скромния живот на посредника Гош, алчен за необикновени приключения…

Незадължено, както казахме, да устройва по-големи празненства, малкото общество на „Менгщрасе“ имаше много свободно време да се сближи по-тясно. Взел Кларината ръка в своята, Зиверт Тибуртиус разказваше за родителите си, за младините си и плановете за бъдещето; Арнолдсенови разказваха за родословното си дърво, корените на което били в Дрезден и от което само този един клон бил присаден в Нидерландия; после мадам Грюнлих поиска веднъж ключа от писалището в стаята с пейзажите и довлече със сериозен вид чантата със семейните книжа, в които и Томас беше отбелязал вече най-новите събития. Тя описа важно историята на Буденброкови, разказа за шивача в Росток, който имал много пари, и прочете старото стихотворение по случай едно минало семейно тържество:

Силата в съюз е верен

с хубост в целомъдрен свян —

до прекрасната Венера

с прилежният Вулкан…

като при това намигна към Томас и Герда и заигра с езика по горната си устна, и от уважение към историята тя не прескочи намесата в семейните съдбини на една особа, чието име всъщност не би желала да произнесе…

В четвъртък към четири часа дойдоха обичайните гости. Юстус Крьогер дойде с немощната си съпруга, с която живееше в голямо несъгласие, защото тя непрекъснато изпращаше пари на непрокопсания и лишен от наследство Якоб дори в Америка; тя ги спастряше просто от домакинските пари и ядеше с мъжа си почти само булгурена каша — нямаше какво да се прави. Дойдоха дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, които въпреки всичко трябваше да зачетат истината и да установят, че Ерика Грюнлих пак не е надебеляла, че е заприличала още по-силно на баща си, на тоя мошеник, и че годеницата на консула носела доста очебийна фризура… Дойде и Зеземи Вайхброт, подигна се на пръсти, целуна с лек пукот Герда по челото и каза развълнувано:

— Бъди щястливо, дьобро дьете!

После на трапезата господин Арнолдсен държа един от своите духовити и пълни с фантазия тостове в чест на годениците. Накрая, през време на кафето, засвири на цигулка като истински циганин — буйно, страстно, майсторски… Герда също донесе своя страдивариус, от който никога не се разделяше, нахлу с една сладка кантилена в неговите пасажи и двамата засвириха разкошни дуети; свиреха в стаята с пейзажите, до хармониума, на същото място, гдето някога дядото на консула беше свирил на флейта своите малки, мечтателни мелодии.

— Възвишено! — обади се Тони, седнала наведена дълбоко назад в едно кресло. — О, господи, как възвишено го намирам! — И тя продължи да изразява живите си и искрени усещания сериозно, бавно, важно и с дигнати нагоре очи… — Да, знаете ли, животът е такъв… Не всекиму и невинаги е дадена такава дарба! Знаете ли, на мене небето отказа подобно нещо, макар че много нощи го молих… Аз съм гъска, глупачка… Да, Герда, слушай какво ти казвам… аз съм по-стара и познах живота… Ти би трябвало всеки ден да благодариш коленопреклонно на всевишния за това, че си толкова богопомазано същество…

— … помазано — повтори Герда и разкри смеешком хубавите си бели широки зъби.

По-късно всички се събраха по-близо един до друг, за да обсъдят задружно необходимите подробности за близкото бъдеще и да хапнат винено желе. Взеха решение в края на тоя месец или в началото на септември Зиверт Тибуртиус и Арнолдсенови да се завърнат по родните си места. Веднага след Коледа щеше да стане по най-разкошен начин в колонната зала венчавката на Клара, а сватбата в Амстердам, на която — ако е живот и здраве — мислеше да присъствува и консулшата, трябваше да бъде отложена за началото на следната година, за да могат да си отдъхнат от първата. Томас се възпротиви, но не постигна нищо.

— Моля! — каза консулшата и положи ръка върху рамото му. — Зиверт има prévenir^[68]!

Пасторът и годеницата му се отказаха от сватбено пътешествие. Герда и Томас обаче решиха единодушно да заминат през Горна Италия за Флоренция, гдето щяха да се бавят около два месеца. През това време Антония заедно с тапицера Якоб от „Фишщрасе“ щеше да приготви хубавата малка къща на „Брайтещрасе“, собственост на някакъв преселил се в Хамбург ерген; консулът вече водеше преговори за покупката й. О, Тони ще я нареди така, че те ще останат доволни!

— Ще се наредите изящно! — каза тя и всички бяха убедени в това.

Кристиан с тънките си, криви крака и голям нос се разхождаше из стаята, гдето две годенишки двойки се държаха за ръцете и гдето не се приказваше за нищо друго, освен за венчавки, прикя и сватбени пътешествия. Той усещаше мъка, някаква неопределена мъка в левия си крак и гледаше сериозно, неспокойно и замислено всички с малките си кръгли хлътнали очи. Накрая си послужи с произношението на Марцелус Щенгел и каза на бедната си, позастаряла мършава братовчедка, седнала тихо между щастливците и още гладна, макар че току-що бе станала от трапезата:

— Е, Тилда, сега и ние скоро ще се оженим; разбира се… всеки поотделно.

Глава девета

Приблизително седем месеца по-късно консул Буденброк и съпругата му се завърнаха от Италия. По „Брайтещрасе“ лежеше сняг. Към пет часа след пладне файтонът спря пред простата, измазана с блажна боя фасада на къщата. Няколко деца и възрастни граждани се спряха да гледат слизането на пътниците. Госпожа Антония Грюнлих, горда с извършените от нея приготовления, стоеше на пътната врата, зад нея, също готови за посрещането, с бели шапчици, голи ръце и дебели раирани поли, бяха се изправили двете прислужнички, избрани вещо от нея за снахата.

Припряна и зачервена от работа и радост, тя се спусна по плоските външни стъпала, прегърна облечените в шуби Герда и Томас, които слязоха от натоварената с куфари кола, и ги въведе в антрето.

— Прибрахте се най-сетне! Прибрахте се най-сетне, щастливци! Пообиколихте добре света! Видяхте ли къщата? Стълбове крепят нейния покрив^[69]… Герда, ти си станала още по-хубава! Чакай, дай да те целуна! Да, и по устата!… Така! Добър ден, Том, да, ще целуна и тебе. Маркус каза, че междувременно работите тук вървели много добре. Мама ви чака на „Менгщрасе“, но преди това се поотпуснете… Искате ли чай? Ще се изкъпете, нали? Всичко е приготвено. Не ще има причини за оплаквания. Якоб се потруди здравата, пък и аз помогнах, каквото можех…

Спряха се заедно на площадката, докато момичетата и кочияшът внасяха багажа. Тони каза:

— Стаите в партера на първо време няма да ви са много необходими… на първо време — повтори тя и върхът на езика й заигра по горката устна. — Тази тук е хубава — и тя отвори една врата отдясно, непосредствено до антрето. — Пред прозорците се вие бръшлян… Прости дървени мебели… дъб… Там отзад, оттатък коридора, има друга, по-голяма. Тук отдясно са кухнята и килерът… Хайде сега да се качим горе — искам да ви покажа всичко.

Изкачиха се по удобната стълба, покрита с широка тъмночервена пътека. Горе, зад стъклена етажна врата, се виждаше тесен коридор. Край него се намираше трапезарията с тежка кръгла маса, на която вреше самовар, и тъмночервени, наподобяващи дамаска тапети, край които бяха наредени резбени столове от орехово дърво с плетени седалки и един тежък бюфет. Имаше удобна дневна, тапицирана със сиво сукно и отделена само чрез портиери от тесния салон с еркер; креслата тук бяха от зелен раиран рипс. Ала почти четвъртина от целия етаж заемаше една зала с три прозореца. После минаха в спалнята.

Тя беше разположена отдясно на коридора, имаше пъстри завеси на прозорците и огромни легла от махагоново дърво. Но Тони отиде към малката решетъчна врата отзад, натисна ръчката и откри входа към една вита стълба, която водеше в сутерена — за банята и стаичките на прислужниците.

— Хубаво е тук. Ще остана тук — каза Герда и с облекчителна въздишка се отпусна в креслото до едно от леглата.

Консулът се наведе над нея и я целуна по челото.

— Уморена ли си? Право, и на мене ми се иска да се поизмия…

— Аз пък ще отида да видя какво става с водата за чая — каза госпожа Грюнлих, — ще ви чакам в трапезарията…

И излезе.

Когато Томас влезе в трапезарията, горещият чай вече димеше в чашите от майсенски порцелан.

— Ето ме — каза той. — Герда иска да си почине още половин час. Боли я главата. После ще отидем на „Менгщрасе“… Всички здрави ли са, мила Тони? Мама, Ерика, Кристиан?… Но сега, добра Тони — продължи той с крайно любезно движение, — благодарим ти, Герда също, за големия труд. Колко хубаво си подредила всичко! Не липсва нищо, ще трябва само жена ми да набави две-три палми за балкона, а аз да потърся няколко свестни маслени картини. Е, хайде, разказвай! Как си, какво прави през това време!

Той бе притеглил до себе си един стол за сестрата и докато приказваха, пиеше бавно чая и ядеше една бисквита.

— Ах, Том — отговори тя. — Какво мога да правя? Животът ми остана зад мене…

— Глупости, Тони! Животът, та животът… Но се отегчаваме доста, нали?

— Да, Том, отегчавам се просто невъобразимо, понякога ми иде да ревна от скука. Заниманието с тая къща ми достави радост и не би повярвал колко съм щастлива, че се завърнахте… Но, знаеш ли, не ми се стои много у дома, ако това е грях, нека господ ме накаже! На тридесет години съм вече, но това още не е възраст да стана задушевна приятелка на последната Химелсбюргерка, на дамите Герхарт или на някого от мамините чернодрешковци, които изяждат вдовишки къщи… Аз не им вярвам, Том, те са вълци в овчи кожи… змийско котило… Всички ние сме слаби хора с грешни сърца и ако тям хрумне да ме погледнат състрадателно, мене, клетото лекомислено създание, аз ще им се изсмея в лицето. Винаги съм била на мнение, че всички хора са равни и че между нас и дядо господ няма нужда от посредничество. Знаеш политическите ми принципи. Аз искам, щото отношението на гражданина към държавата…

— Чувствуваш се, значи, малко самотна, а? — попита Томас, за да я отведе отново на правия път. — Но слушай: ти имаш Ерика!

— Да, Том, и аз обичам детето от все сърце, макар една известна особа да твърдеше, че не съм обичала деца… Но, виждаш ли… аз съм откровена пред тебе, аз съм честна жена, говоря, каквото ми е на сърцето, и не обичам да пустословя…

— Много хубаво правиш, Тони.

— Накъсо казано, печално е, че детето ми напомня прекалено за Грюнлих… Буденброкови от „Брайтещрасе“ също казват, че много приличало на него… И после, когато то се изправи пред мене, винаги неволно помислям: „Ти си вече стара жена с голяма дъщеря и животът остана зад тебе. Някога ти живя тоя живот в продължение на няколко години, но сега можеш да станеш на седемдесет или осемдесет години, ще си кукуваш у дома и ще слушаш, когато Леа Герхарт чете на глас.“ Толкова тъжно ми става при тая мисъл, Том, че в гърлото ми засяда буца и ме души. Защото, знаеш ли, аз се чувствувам още толкова млада и жадувам да изляза още веднъж в живота…Ив края на краищата не се чувствувам много добре не само у дома, а и в града. Не мисли, че съм сляпа, та не виждам какво е положението ми, не съм вече гъска — имам очи. Съвсем ясно е, че съм разведена жена, и ми се дава да разбера това. Повярвай ми, Том, като тежък камък лежи неотстъпно на сърцето ми мисълта, че опетних семейното име, макар и не по собствена вина. Ти можеш да вършиш каквото щеш, можеш да печелиш пари и да станеш първият човек в града… но хората въпреки това ще приказват: „Да… впрочем сестра му е разведена жена.“ Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, не ме поздравява… нищо, тя е гъска! Но така е с всички семейства… И все пак, Том, не губя надежда, че всичко би могло да се поправи. Аз съм още млада… Не съм ли и още доста хубава? Мама не може вече да ми даде много нещо, но все пак парите ми не са малко. Дали да се омъжа повторно? Признавам открито, Том, че имам много голямо желание. По тоя начин всичко ще се нареди, петното ще бъде изтрито… О, господи, да можех да намеря мъж, достоен за нашето име, да можех отново да си устроя дом!… Мислиш ли, че е напълно изключено?

— Опазил бог, Тони! По никакъв начин! Не съм престанал да разчитам на това. Но преди всичко смятам, че е необходимо да поизлезеш, да се поразведриш, да си създадеш разнообразие.

— Именно! — отвърна живо тя. — Сега трябва да ти разправя една случка.

Много доволен от предложението й, Томас се облегна назад. Пушеше вече втора цигара. Здрачът гъстееше.

— Значи, докато ви нямаше, за малко щях да си намеря работа, щях да стана компаньонка в Ливерпул. Би ли окачествил това като възмутително?… Все пак може да се поспори, нали?… Да, да, вероятно би било недостойно. Но аз изпитвах толкова силно желание да се махна. Накъсо казано, всичко се осуети. Изпратих портрета си на въпросната мисис, но тя се отказа от услугите ми, понеже съм била прекалено хубава, имала голям син. „Вие сте прекалено хубава“ — писа ми тя. Ах, никога не съм се забавлявала така!

Двамата се разсмяха много сърдечно.

— Сега обаче имам нещо друго пред вид — продължи Тони. — Поканена съм на гости. Ева Еверс ме покани да й погостувам в Мюнхен… да, впрочем тя сега се казва Ева Нидерпаур, мъжът й е директор на пивоварна. Както й да е, помоли ме да я навестя и аз възнамерявам да се възползувам от тая покана в най-скоро време. Разбира се, Ерика не би могла да дойде с мене. Би трябвало да я дам на пансион у Зеземи Вайхброт. Там би се чувствувала отлично. Имаш ли да възразиш нещо?

— Нищо. Във всеки случай необходимо е да промениш обстановката.

— Да, именно! — каза тя с благодарност. — Но сега е твой ред, Том! Аз говоря непрекъснато за себе си. Каква себична жена съм! Сега разказвай ти. О, господи, колко ли си щастлив!

— Да, Тони! — каза той твърдо. Настъпи пауза. Той духна дима от цигарата над масата и продължи: — Първо, много доволен съм, че се ожених и си създадох собствено домакинство. Ти ме познаваш — не ме бива за ерген. Ергенството винаги е свързано с изолираност и хайлазуване, а у мене, както знаеш, има доста честолюбие. Не смятам, че съм приключил кариерата си: нито търговски, нито политически… казвам го на шега. И човек спечелва доверието на хората едва след като стане домакин и глава на семейство. Но въпреки това всичко висеше на косъм, Тони… Аз съм малко придирчив. Дълго време смятах, ще е невъзможно да намеря някъде по света подходяща жена. Но появата на Герда беше решителна. Разбрах веднага, че единствено тя може да бъде моя жена, именно тя… макар да зная, че много хора в града ми се сърдят, че имам такъв вкус. Тя е едно от ония чудни създания, каквито на земята има малко. Разбира се, тя е много по-друга от тебе, Тони. Ти си по-простодушна, по-естествена също… Госпожа сестра ми е просто по-темпераментна — продължи той, като внезапно премина към по-лек тон. — Впрочем Герда също има темперамент… той се проявява, когато свири на цигулката си; но понякога тя може да бъде малко студена… Накъсо казано, тя не бива да бъде мерена с обикновеното мерило. Тя е човек на изкуството, своеродно, загадъчно, възхитително същество.

— Да, да — каза Тони.

Тя беше слушала сериозно и внимателно брат си. Вечерта бе нахлула в стаята, но те не се сетиха да запалят лампата.

В тоя миг се отвори вратата към коридора и в здрача пред двамата се изправи една стройна снага в пищно нагъната домашна роба от снежнобяло пике. Бялото лице беше обкръжено от тежки тъмночервени коси, а край ъглите на приближените кестеняви очи лежеха синкави сенки.

Беше Герда, майката на бъдещи Буденброкови.

Глава първа

Томас Буденброк сядаше на първа закуска в хубавата трапезария почти винаги сам, тъй като съпругата му излизаше много късно от спалнята поради мигрена и общо разстройство, които често я хващаха преди пладне. Веднага след това консулът отиваше на „Менгщрасе“, гдето бяха останали канторите на фирмата, сядаше на втора закуска в мецанина заедно с майка си, Кристиан и Ида Юнгман и се виждаше отново с Герда на обеда в четири часа.

Търговската дейност запази живота и движението в партера на голямата къща на „Менгщрасе“, етажите обаче бяха пусти и самотни. Малката Ерика биде приета на пълен пансион — с легло и храна — от мадмоазел Вайхброт, бедната Клотилда беше отишла с няколкото си мебели на евтин пансион у вдовицата на някакъв гимназиален учител, някоя си докторша Крауземинц. Дори прислужникът Антон беше напуснал къщата, за да премине към младите господари, гдето беше по-нужен, и когато Кристиан отидеше в клуба, консулшата и мамзел Юнгман сядаха съвсем сами в четири часа на кръглата маса, на която не бяха прибавили вече нито една дъска за разтегляне и която се губеше в просторната трапезария, наподобяваща храм с много икони.

След смъртта на консул Йохан Буденброк светският живот на „Менгщрасе“ заглъхна и консулшата не виждаше вече край себе си други гости, освен членовете на семейството, които се събираха всеки четвъртък, продължаваха също посещенията на едно или друго духовно лице.

Нейният син и съпругата му обаче бяха дали вече първата си голяма гощавка — гощавка, на която бяха сервирали в трапезарията и дневната, гощавка с нарочна готвачка, временно наети прислужници и с Кистенмакерови вина, обедна гощавка, която бе започнала в пет часа и миризмите и глъчката на която бяха продължили до единадесет часа. Бяха присъствували всички Лангхалсови, Хагенщрьомови, Хунеусови, Кистенмакерови, Йовердикови и Мьолендорпфови, търговци и учени, съпружески двойки и бонвивани. Гощавката бе завършила с игра на карти и малко музика и на борсата за нея се приказваше цяла седмица след това с най-похвални изрази. Наистина всички видяха, че младата госпожа консулша умееше да се държи в общество. Останал в края на тая вечер насаме с нея в двете помещения, осветени от догарящи свещи, сред разместените мебели, в гъстия сладникав и тежък дъх от изискани ястия, парфюми, вина, кафе, цигари и цветя по тоалетите и трапезите, консулът бе стиснал ръцете й и бе казал:

— Много добре, Герда! Нямаше за какво да се червим. Подобни неща са много важни… Нямам никакво желание да се занимавам много с балове и да давам възможност на младежта да скача у нас; нямаме и достатъчно място. Но улегналите хора трябва да си похапват добре тук. Такава гощавка струва малко повече пари… но те не са вложени зле.

— Имаш право — бе отговорила тя и бе оправила дантелите, през които кожата над гърдите й сияеше като мрамор. — Аз също предпочитам гощавките пред баловете. Гощавката действува извънредно успокоително. Днес след пладне свирих и се чувствувах малко по-особено. Сега мозъкът ми е така мъртъв, че дори тук да падне гръм, не бих се зачервила, нито бих побледняла.

* * *

Днес в единадесет и половина часа, когато консулът седна на масата за закуска до майка си, тя му прочете следното писмо:

Мюнхен, 2 април 1857 г.

„Мариенплац“ №5

 

Мила мамо!

Моля да ми простиш, защото наистина е срамно, че съм тука вече цяла седмица, а още не съм ви писала, толкова много съм погълната от всичко, което може да се види — но за това после. Най-напред ще попитам добре ли сте всички вие, мили мои, ти, Том, Герда, Ерика, Кристиан, Тилда и Ида? Това е най-важното.

Ах, какво ли не видях през тия дни. Пинакотеката^[70], Глиптотеката^[71], Придворната пивоварна, Придворния театър, църквите и много други неща. Трябва да ви разкажа устно за всичко това, инак ще трябва да пиша до смърт. Направихме вече и разходка с кола из Изарската долина, а за утре сме си предначертали излет до езерото Вюрмзее. И така ще продължи; Ева е много мила към мене, а господин Нидерпаур, директорът на пивоварната, е радушен човек. Живеем в центъра на града на един много хубав площад с фонтан в средата, също като у нас на пазара, и къщата е много близко до кметството. Такава къща не съм виждала никога! Изпъстрена е цялата от горе до долу с картини — на свети Георги, който убива змея, и стари баварски князе в празнични одеяния и гербове. Представете си!

Да, Мюнхен ми харесва изключително. Казват, че тукашният въздух укрепвал много нервите и в момента стомахът ми е в ред. Пия с голямо удоволствие много бира, още повече поради това, че водата тук не е много добра за здравето, но с яденето още не мога да свикна както трябва. Хората тук ядат твърде малко зеленчук, а твърде много брашно, например в сосовете — бог да ти е на помощ, когато ги ядеш! Тук просто нямат представа какво значи хубаво телешко филе, тъй като касапите насичат всичко по най-безобразен начин. Чувствувам тежко липсата на риба, а освен това наистина е лудост да гълтам непрекъснато едно след друго салата от краставици и картофи с бира. Винаги после стомахът ми издава звуци. Изобщо ще трябва тепърва да свикна с някои неща, защото — както можете да си представите — се намирам в чужда страна. Например непривичните за мене пари, трудното разбиране с простите хора и прислужниците, защото аз говоря много бързо за тях, а те много неразбрано за мене; накрай пък и католицизмът, който, както знаете, аз мразя и не зачитам за нищо…

На това място консулът се разсмя и се облегна назад на дивана, взел в ръката си резен хляб, намазан с масло и посипан с настъргано сирене.

— Да, Том, ти се смееш — каза майка му и допря няколко пъти средния пръст на ръката си до покривката, — но на мене много ми се нрави това, че тя държи крепко за вярата на своите предци и презира неевангелските брътвежи. Зная, че във Франция и Италия у тебе се е развила известна симпатия към папската църква, но това у тебе, Том, не е религиозност, а нещо друго, и аз разбирам какво. Макар че трябва да проявяваме търпимост, все пак играта и любителството в тия работи са във висша степен осъдителни и аз ще моля бога в течение на годините да ви вдъхне необходимата сериозност, на тебе и на твоята Герда, защото зная, че тя също не е от много вярващите. Ще простиш на майка си, че ти прави тая бележка.

„На върха на фонтана — продължи да чете тя, — който мога да видя от прозореца си, е поставена статуйка на света Богородица; понякога я увенчават и тогава там коленичат прости хорица с броеници в ръце и се молят. Наистина гледката е много хубава, но в евангелието е казано: прибери се в стаицата си! По улиците тук често се виждат монаси с твърде достопочтен вид. Но представи си, мамо. Вчера по «Театинерщрасе» покрай мене мина в колата си един висш църковник, беше може би архиепископ, възрастен господин, да… и този господин ме погледна от прозореца на колата така, като че ли беше гвардейски лейтенант! Знаеш, мамо, че аз не храня твърде добри чувства към твоите приятели мисионери и пастори, но Плачи-Тришке сигурно не е нищо в сравнение с тоя бонвиван — църковен княз…“

— Пфу! — вметна загрижено консулшата.

— Такава си е Тони! — каза консулът.

— Каква, Том?

— Хм, ами ако тя го е провокирала малко… за опит? Аз познавам Тони. На всеки случай този поглед я е позабавлявал чудесно… каквото сигурно е било намерението и на стария господин.

Консулшата не каза нищо, а продължи да чете:

„Завчера Нидерпаурови дадоха вечеринка, която беше чудно хубава, макар че аз невинаги можех да следя разговора и неведнъж намерих тона доста equivoque^[72]. Беше дошъл дори един певец от Придворната опера, който пя песни, и един млад живописец, който ме помоли да му позирам за портрет. Аз обаче му отказах, защото смятам, че е непристойно. Най-добре се забавлявах с един господин на име Перманедер. Мислила ли си, че някой може да се казва така? Той е търговец на хмел, приятен, забавен мъж в напреднала възраст и ерген. Беше ми съсед на трапезата и аз се държах за него, понеже той беше единственият протестант сред гостите; макар че е верен мюнхенски жител, той води потеклото си от Нюрнберг. Уверяваше ме, че познавал прекрасно нашата фирма по име. Можеш да си представиш, Том, с каква радост ме изпълни почтителният тон, с който той каза това. Осведоми се също точно колко братя и сестри сме и т.н. Попита също за Ерика, дори за Грюнлих. Навестява понякога Нидерпаурови и утре вероятно ще дойде с нас на Вюрмазее.

Сега adieu, мила мамо, не мога да пиша повече. Ако е живот и здраве, както винаги казваш ти, ще остана тук още три или четири седмици и тогава ще мога да ви разказвам устно за Мюнхен, защото писмено не зная с какво да започна. Но мога да кажа, че градът много ми харесва, стига само човек да си дресира готвачката да му приготвя по-прилични сосове. Виждаш ли, аз съм стара жена, чийто живот е останал далеко зад нея, и няма вече какво да очаквам на земята, но рече ли Ерика един ден — ако е живот и здраве — да се омъжи тук, аз, признавам, не бих имала нищо против…“

На това място консулът отново престана да яде и смеешком се облегна назад на дивана.

— Тя няма цена, мамо! Несравнима е, когато започне да лицемери! Ужасно я обичам за това, че просто не е в състояние да се преструва… та ако ще би да се намери дори на хиляда мили далеч оттук…

— Да, Том — каза консулшата, — тя е добро дете и заслужава да бъде щастлива.

После дочете писмото.

Глава втора

В края на април госпожа Грюнлих се прибра отново в родителския дом. Тя очевидно беше във весело настроение и преизпълнена от надежди, макар че сега зад нея отново лежеше късче живот, макар че отново започнаха дни като прежните, макар че отново трябваше да участвува в молебствията и на Ерусалимските вечери да слуша четенето на Леа Герхарт.

Когато брат й, консулът, я посрещна на гарата — тя пристигна от Бюхен — и влязоха с файтона през Холстенската порта в града, той не можа да се сдържи да не й направи комплимент, че тя — след Клотилда — все пак била най-хубавата в семейството. Тя обаче отвърна:

— О, господи! Мразя те, Том. Да се подиграваш по такъв начин с една стара жена…

Но все пак това беше вярно. Мадам Грюнлих се запазваше по един прекрасен начин и като се гледаха нейните гъсти, пепеляворуси коси, бухнати от двете страни на темето, пригладени над двете уши и на върха на главата прибрани с широк гребен от костенуркова коруба… като се гледаше мекото изражение на нейните сиво-сини очи, на хубавата й горна устна, на изящния овал и нежния цвят на лицето й, всеки би казал, че е на двадесет и три, а не на тридесет години. Тя носеше извънредно елегантни дълги златни обици, каквито в малко по-друга форма беше носила някога и баба й. Свободно легналият корсаж от лек тъмен копринен плат с атлазени ревери и плоски дантелени еполети придаваха на бюста й възхитително нежен израз.

Както споменахме, тя беше в прекрасно настроение, ето защо в четвъртък, когато дойдоха консул Буденброкови и дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, консул Крьогерови, Клотилда и Зеземи Вайхброт с Ерика, тя разказа най-нагледно за Мюнхен, за бирата, за задушената юфка, за живописеца, който искал да я рисува, и за дворцовите екипажи, които й направили огромно впечатление. Спомена мимоходом господин Перманедер и в случай че Пфифи Буденброк би се решила да забележи, че подобно пътуване наистина било нещо твърде приятно, но че въпреки това не се виждал никакъв практически резултат, то госпожа Грюнлих би се престорила, че не чува, като с неизказано достойнство би отметнала назад глава и въпреки това би се помъчила да притисне брадичката си върху гърдите.

Обаче тя доби навик винаги когато чуеше, че звънецът от антрето екнеше в широкия пруст, да изтичва на площадката на стълбата, за да види кой иде. Какво ли означаваше това? Знаеше го невям само Ида Юнгман, дългогодишна довереница и възпитателка на Тони, която от време на време й казваше:

— Тони, детенцето ми, ще видиш, че ще дойде! Няма да се покаже диване.

Всички членове на семейството бяха благодарни на завърналата се Антония за нейната веселост. Настроението в техния дом се нуждаеше крайно от разведряване по простата причина че отношенията между шефа на фирмата и по-малкия му брат с течение на времето не се подобриха, а се влошиха твърде печално. Майка им, консулшата, която следеше загрижено тоя ход на нещата, положи големи усилия да въдвори що-годе мир между двамата. Кристиан изслушваше с разсеяно мълчание нейните внушения да отива по-редовно в кантората, а напомнянията на брата си — със сериозно, неспокойно и замислено изражение на срам и без да противоречи, като след това в продължение на няколко дни се занимаваше малко по-усърдно с английската кореспонденция. Все повече и повече обаче в душата на големия брат се надигаше някакво сприхаво презрение към по-малкия, което не намаляваше от обстоятелството, че Кристиан посрещаше неговите избухвания безропотно, като замислено шареше с очи.

Напрегнатата дейност на Томас и състоянието на нервите не му позволяваха да слуша съчувствено или нехайно Кристиановите подробни описания на неговите променливи болестни прояви; пред майка си или пред сестра си той недоволно ги наричаше „нелепи последици от противно самонаблюдение“.

Болката, неопределената болка в Кристиановия ляв крак от известно време беше изчезнала след употребата на някакви външни средства, но затрудненията при гълтане още се обаждаха често на трапезата, а напоследък беше се прибавил някакъв краткотраен задух, някакво астматично страдание, което Кристиан в продължение на много седмици смяташе за белодробна туберкулоза, естеството и проявите на която той с набърчен нос се мъчеше да опише подробно на семейството си. Потърсиха помощта на доктор Грабо. Той установи, че сърцето и белите дробове работели много добре, че това не често затруднение в дишането се дължало на известна ленивост на някои мускули, и предписа за облекчаване на дишането, първо, употребата на ветрило, второ — някакъв зеленикав прах, който да се запалва и да се вдишва димът. Кристиан си служеше с ветрилото даже в кантората, а когато веднъж шефът му направи бележка, той отговори, че във Валпарайзо всеки служещ в кантората имал ветрило поради жегата.

— Джони Тъндерстром… боже мили!

Но когато един ден, след като доста дълго време бе мърдал сериозно и неспокойно насам-натам в креслото си, Кристиан извади от джоба си праха, запали го и напълни кантората с такъв гъст и вонящ пушек, че неколцина се разкашляха силно, а господин Маркус цял пребледня — двамата братя стигнаха до открито спречкване, до скандал, до страшна крамола, която щеше да доведе веднага до разрив, ако консулшата още веднъж не бе потушила всичко, като им поговори разумно и отново ги сдобри.

Но не беше само това. Консулът следеше с недоволство живота, който Кристиан водеше вън от къщи, и то почти винаги дружно с адвоката доктор Гизеке, негов бивш съученик. Консулът съвсем не беше лицемер. Той добре си спомняше своите собствени младежки грехове. Знаеше прекрасно, че родният му град, този пристанищен и търговски град, гдето прилежните, високоуважаеми граждани почукваха с такова несравнимо достопочтено изражение на лицето с бастуните си по тротоара, съвсем не беше пристан на неопетнен морал. Тук хората се обезщетяваха за дните си, прекарани на канцеларския стол, не само с тежки вина и тежки ястия… Но тези обезщетения бяха загърнати с дебелия плащ на солидна почтеност и ако за консул Буденброк върховен закон беше да пази външно благоприличие, то в това отношение той се разкриваше пропит от мирогледа на своите съграждани. Адвокатът Гизеке се числеше към „учените“, които удобно се нагаждаха към житейските навици на търговците, числеше се също така към всеизвестните бонвивани, което всеки можеше да прочете по лицето му. Но като всички други заможни бонвивани той умееше да си придава благопристоен вид, отбягваше да буди негодувание и пазеше славата си на човек с ненакърнима солидност на политическите и професионални принципи. Току-що беше се разчул, годежът му с една от госпожиците Хунеус — значи, той добиваше посредством женитбата си място във висшето общество и значителна зестра. Проявяваше силно подчертан интерес и беше твърде деятелен в градските работи, ето защо се говореше, че е насочил вниманието си към едно място в кметството и накрай навярно към креслото на стария кмет доктор Йовердик.

Кристиан Буденброк, негов приятел, същият онзи, който някога бе пристъпил с твърди крачки към мадемоазел Майер дьо ла Гранж и бе й поднесъл букет с думите: „Колко хубаво играхте, госпожице!“, този Кристиан поради характера си и дългите скитнишки години бе се развил в бонвиван от прекалено наивен и безгрижен сорт: не само в сърдечните работи, а изобщо той не беше наклонен да упражнява насилие върху чувствата си, да пази дискретност, да проявява достолепие. Целият град например се смееше на неговата връзка с една фигурантка от летния театър, госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“, същата онази, която се движеше във висшето общество, разказваше на всяка дама, готова да я слуша, че „Кришан“ пак се мярнал открито посред бял ден на улицата с оная от „Тиволи“.

Не му се сърдеха и за това. Всички бяха тъй упорито скептични, че не проявяваха сериозно морално негодувание. Кристиан Буденброк и донякъде консул Петер Дьолман, когото напълно западналото предприятие караше да живее по също такъв безгрижен начин, бяха обичани като веселяци и просто необходими за всяка мъжка компания. Но на тях, разбира се, не се гледаше сериозно и не ги търсеха за сериозна работа. Знаменателно беше, че в целия град, в клуба, на борсата, на пристанището двамата бяха известни само с малките си имена — „Кришан“ и „Петер“, — а зложелатели като например Хагенщрьомови можеха да се смеят не на Кришановите разкази и шеги, а на самия Кришан.

Той не се замисляше върху това или го отминаваше с немара след един миг на странно неспокоен размисъл — такъв беше нравът му. Но брат му, консулът, знаеше всичко, той знаеше, че Кристиан създава уязвима точка за противниците на семейството и… имаше вече доста такива уязвими точки. Родството с Йовердикови беше далечно и нямаше да има никаква стойност след смъртта на кмета. Крьогерови не играеха вече никаква роля, живееха уединено и имаха неприятности със сина си… Неравният брак на покойния чичо Готхолд остана нещо неприятно… Сестрата на консула беше разведена жена, макар че не биваше да се губи надежда за повторно омъжване… Брат му пък стана смешен човек — деятелни господа се смееха благосклонно или подигравателно на неговите клоунства, с които запълваха свободните си часове. На всичко отгоре той правеше дългове и в края на тримесечието, като останеше без пари, позволяваше открито да бъде издържан от доктор Гизеке и с това направо излагаше фирмата.

Ненавистното презрение, с което Томас гледаше на брат си и което този понасяше с някакво замислено равнодушие, се проявяваше във всички ония изтънчени дребнавости, които се наблюдават между членове на едно и също семейство, зависими един от друг. Ако например станеше дума за историята на Буденброкови, то Кристиан можеше да изпадне в настроение — което впрочем не прилягаше много на лицето му, — да заговори сериозно, с обич и възхита за родния град и предците си. Консулът тутакси прекъсваше разговора с някоя студена забележка. Не можеше да понася това. Презираше тъй силно брат си, че не му позволяваше да обича там, гдето обичаше той самият. Би предпочел Кристиан да говори за това с диалекта на Марцелус Щенгел. Беше чел една книга, някакво историческо съчинение, което беше му направило силно впечатление и което той, развълнуван, хвалеше. Несамостоятелният в умствено отношение Кристиан, който сам никога не би открил тая книга, но беше впечатлителен и достъпен за всяко чуждо влияние, също я прочете. Подготвен вече по тоя начин и с разбудена възприемчивост, той я намери прекрасна и се помъчи да изрази най-точно чувствата си… и интересът на Томас към тая книга тутакси угасна. Той говореше вече равнодушно за нея, даваше си вид, като че ли изобщо не я е чел, предостави на брат си да се възхищава сам.

Глава трета

След втората закуска консул Буденброк отиде в „Хармония“, читалня за мъже, прекара там един час и се върна на „Менгщрасе“. Той влезе през задния вход, мина бързо покрай градината по каменната пътека, която водеше между обраснали със зеленина зидове и свързваше задния двор с предния, прекоси преддверието и попита виком в кухнята дали брат му е у дома — да му обадели, когато се върнел. После мина през кантората, гдето служащите веднага наведоха още по-ниско глави над сметките по писалищните маси, влезе в частното си бюро, остави настрана шапката и бастуна, облече работната дреха и седна на мястото си до прозореца срещу господин Маркус. Между очебийно светлите му вежди се виждаха две бръчки. Жълтият наустник на допушената руска цигара минаваше неспокойно от единия ъгъл на устата в другия. Движенията, с които взе хартия и принадлежностите за писане, бяха тъй отривисти и резки, че господин Маркус поглади замислено с два пръста мустаците си и плъзна бавен, изпитателен поглед към съдружника си, а младите хора се спогледаха с дигнати вежди. Шефът беше разгневен.

След половин час, в течение на който не бе се долавяло нищо друго, освен скърцането на перото и равнодушното покашляне на господин Маркус, консулът погледна зад зелената прозоречна дъска и видя, че Кристиан иде. Той пушеше. Връщаше се от клуба, гдето беше закусил и поиграл на карти. Беше накривил малко шапката си над челото и размахваше жълтия си бастун, донесен „оттам“, ръкохватката на който представяше бюст на монахиня, изрязан от абаносово дърво. Личеше, че е в добро здраве и прекрасно настроение. Като тананикаше тихо някаква песен, той влезе в кантората, каза: „Добро утро, господа!“, макар че беше лъчезарно пролетно следпладне, и се отправи към мястото си, за да „поработи малко“. Но консулът стана и на минаване покрай него му каза, без да го погледне:

— Искам да ти кажа нещо, драги.

Кристиан го последва. Минаха доста бързо през преддверието. Томас беше сложил ръце на гърба и Кристиан неволно направи същото, като обърна към него големия си нос, щръкнал, остър, костелив и извит между хлътналите бузи над увисналите по английски над устата червено-руси мустаци. Като минаваха през двора, Томас рече:

— Ела за малко с мене в градината, приятелю!

— Добре — отвърна Кристиан.

После отново последва дълго мълчание. Те завиха наляво по външния път, покрай „Портала“ с фасада в стил рококо, и обиколиха градината, гдето на дърветата попарваха първите пъпки. Най-сетне консулът бързо пое дъх и каза на висок глас:

— Страшно се ядосах преди малко заради твоето поведение.

— Моето?

— Да. Разказаха ми в „Хармония“ за една забележка, подхвърлена от тебе снощи в клуба и тъй неуместна, тъй невъобразимо нетактична, че аз не намирам думи… Бламажът не се е забавил. Срязали са те по един окаян начин. Ще благоволиш ли да си спомниш?

— Ах, сещам се какво искаш да кажеш. Кой ти го разказа?

— Не е важно. Дьолман. Разбира се, на такъв висок глас, че сега могат да се радват и онези хора, на които случката още не беше известна.

— Да, Том, не отричам… Засрамих се заради Хагенщрьом.

— Заради… Това е наистина… Слушай! — извика консулът, като наведе настрана глава, протегна напред двете си ръце с дланите нагоре и възбудено-демонстративно ги разтърси. — Ти казваш гласно в едно общество, съставено както от търговци, така и от учени: „Всъщност, погледнат на светло всеки търговец е шарлатанин“… ти, сам търговец, член на фирма, която се стреми с всички сили към абсолютна безукорност, към неопетнена солидност…

— Боже мой, Томас, та аз го казах на шега!… Макар че… всъщност… — добави Кристиан, като набърчи нос и наведе малко косо глава напред, после в това положение направи няколко крачки напред.

— На шега! На шега! — извика консулът. — Аз си въобразявах, че разбирам от шега, но ти сам си видял как е разбрана тази шега. „Аз от своя страна поставям твърде високо професията си“ — отговорил ти е Херман Хагенщрьом… И ти продължаваш да седиш там… пропаднал човек, който не дава пет пари за професията си…

— Да, Том, моля те, какво ще кажеш за това? Уверявам те, изведнъж цялото хубаво настроение отиде по дяволите. Хората се разсмяха така, като че ми даваха право. А този Хагенщрьом седи и казва страшно сериозно: „Аз от своя страна…“ Глупак! Аз наистина се засрамих за него. Снощи лежах дълго буден в леглото и изпитвах някакво особено чувство. Не зная дали си го изпитвал и ти…

— Стига си брътвил, моля те, стига си брътвил! — прекъсна го консулът. Той цял трепереше от негодувание. — Признавам… да, признавам, че отговорът може би не е бил подходящ за настроението, че е бил блудкав. Но човек трябва да подбира хората, пред които казва подобни работи… ако те непременно трябва да бъдат казани… не бива в безразсъдството си да се излага на такова презрително срязване! Хагенщрьом е използувал случая да ни удари плесница… да, не само на тебе, а на нас! Та не разбираш ли какво значат думите му: „Аз от своя страна…“? „До това прозрение сте стигнали невям в кантората на вашия брат, нали, господин Буденброк?“ Ето какво значат те, магаре такова!

— Хм… магаре… — рече Кристиан и върху лицето му се изписа смутено, неспокойно изражение.

— В края на краищата ти не принадлежиш само на себе си — продължи консулът, — но въпреки това би трябвало да ми бъде безразлично, когато ти правиш смешен лично себе си… И с какво ли не се правиш смешен! — извика той.

Томас беше бледен и ясно се виждаха сините жилки по тесните му слепоочия, гдето косата образуваше две хлътнатини назад. Беше дигнал една от светлите си вежди и дори в твърдите, издълго засукани върхове на мустаците му имаше нещо гневно, когато той с резки движения на ръцете изговаряше думите си, като че ги хвърляше на пътеката встрани от Кристиановите крака:

— Ти се правиш смешен с любовните си истории, с шутовщината, с болестите си… А с паричните си средства…

— О, Томас — рече Кристиан, тръсна сериозно глава и дигна донякъде тромаво единия си показалец. — Що се касае за това, ти не можеш да го разбереш напълно. Виждаш ли, работата е следната… Човек трябва, тъй да се рече, да държи в ред съвестта си… Не зная дали ме разбираш… Грабо ми предписа някакво мазило за шийните мускули… добре! Не го ли употребя, пропусна ли да го употребя, аз изглеждам сам на себе си напълно загубен и безпомощен, ставам неспокоен, неуверен, плах, изобщо не съм в ред и не мога да гълтам. Но ако го употребя, то чувствувам, че съм изпълнил дълга си и съм в ред, тогава съвестта ми е спокойна, аз съм мирен и доволен и гълтам чудесно. Уверен съм, че това не се дължи на мазилото, но знаеш ли… работата е там, че подобна представа… разбери ме правилно… може да бъде отстранена само чрез друга представа… противопредстава. Не знам дали ме разбираш.

— О да… О да… — извика консулът и за миг се хвана с две ръце за главата. — Прави го! Действувай така! Но не говори за него! Недей да бръщолевиш за него! Остави другите хора на мира с твоите противни финеси! Ти се правиш смешен от сутринта до вечерта и с това неприлично бръщолевете. Но едно ти казвам и повтарям: не давам пет пари, когато ти правиш глупак сам себе си, забранявам ти обаче, чуваш ли, забранявам ти да злепоставяш фирмата така, както си направил това снощи!

Кристиан не отговори, а приглади бавно с ръка скъдните си червеникаворуси коси; върху лицето му се изписа някаква неспокойна сериозност и очите му започнаха да шарят неспирно и разсеяно наоколо. Несъмнено още го занимаваше онова, което бе казал накрая. Паузата продължи. Томас крачеше в безмълвно отчаяние напред.

— Ти казваш, че всички търговци са шарлатани — поде той отново. — Добре. Дотегна ли ти тази професия? Разкайваш ли се, че си станал търговец? Някога ти издействува позволение от баща ни…

— Да, Том — каза замислено Кристиан, — наистина бих предпочел да следвам. Знаеш ли, в университета сигурно е много приятно… Ходиш, ако имаш желание, съвсем доброволно, сядаш и слушаш като в театъра…

— Като в театъра… Ах, най-добре ще бъде да станеш смешник в някое кафе-шантан… Не се шегувам. Убеден съм напълно сериозно, че това е твой божествен идеал! — каза твърдо консулът и Кристиан съвсем не му възрази. Той гледаше замислено във въздуха наоколо. — И ти имаш наглостта да правиш подобна забележка, ти, който нямаш представа… да, нямаш дори представа какво е труд! Ти запълваш живота си с театър, безделие и глуми, създаваш си цяла низа от чувства, усещания и състояния, с които можеш да се занимаваш, да ги наблюдаваш и подхранваш и за които можеш да бръщолевиш по най-безсрамен начин…

— Да, Том — каза Кристиан донякъде натъжен и прокара отново ръка по главата си. — Това е вярно, ти го изрази съвършено правилно. Виждаш ли, това е разликата между нас. Ти също обичаш да гледаш пиеси, ти също, между нас казано, имаше някога любовчици и чете известно време с удоволствие романи, стихове и тям подобни… Но ти винаги съумяваше великолепно да съчетаеш това с редовната работа и сериозността на живота… Аз обаче, виждаш ли, аз съм лишен от тая способност. Аз се изхабявам напълно в другото, в тия празни работи, знаеш, и не ми остава нищо за порядъчните… Не зная дали ме разбираш…

— Значи, съзнаваш това?! — извика Томас, като се спря и скръсти ръце върху гърдите. — Признаваш го с половин уста, но все пак го караш постарому. Та мигар си куче, Кристиан?! Боже господи, човек има гордост! Не бива да се води живот, който даже не се решаваме да защитим. На такъв си ти! Такъв ти е характерът! Когато осъзнаеш нещо, когато го проумееш и можеш да го опишеш… Не, Кристиан, търпението ми е изчерпано! — И консулът отстъпи бързо крачка назад, като с едната ръка направи рязко водоравно движение. — Повтарям: изчерпано е! Ти получаваш заплата като прокурист, но не идваш на работа. Все пак това не ме ядосва. Върви и пропилявай живота си както досега! Ала където станеш и седнеш, ти компрометираш всинца ни. Ти си нарастък, нездраво място върху снагата на семейството ни. Ти са нещо зловредно тук в тоя град и ако тази къща беше моя собственост, то аз бих те изпъдил, бих те изхвърлил през вратата навън! — изкрещя той, като описа с ръка буйно и широко движение над градината, двора и просторния пруст.

Не можеше вече да се сдържа. Трупаната от дълго време страшна ярост избухна най-сетне.

— Какво те е прихванало, Томас? — попита Кристиан.

Обзе го негодувание, което му придаде доста странен вид. Беше спрял в стойка, присъща често на кривоноги хора: малко прегънат, малко във вид на въпросителна; главата, коремът и раменете му се издаваха напред, а около кръглите му, хлътнали очи, които той разшири, доколкото му бе възможно, се появиха червени кръгове, които стигаха чак до скулите — също като у баща му, когато беше разгневен.

— Защо ми говориш така? — каза той. — Какво, съм ти сторил? Аз ще си отида сам, няма нужда да ме изхвърляш. Пфуй! — добави той с искрен укор и придружи тая дума с късо движение на ръката, която сви в пестник, като че хващаше муха.

Забележително беше, че сега Томас не отговори още по-сприхаво, а наведе мълчаливо глава и после тръгна отново по пътя около градината. Изглеждаше, че го изпълваше със задоволство, отразяваше му се просто благотворно това, че най-сетне можа да разгневи, брат си, че най-сетне бе го накарал да възрази енергично, да протестира.

— Можеш да ми вярваш — каза той спокойно, като отново събра ръце на гърба, — че съжалявам искрено за тоя разговор, Кристиан, но той трябваше най-сетне да се състои. Такива сцени в семейния кръг са нещо страшно, но ние трябваше най-сетне да си поговорим открито… И можем да си поприказваме съвсем спокойно за тия неща, момчето ми. Както виждам, сегашната длъжност не ти допада, нали?

— Да, Том, правилно си забелязал. Виждаш ли, отначало аз наистина бях извънредно доволен… и тук ми е по-добре, отколкото ако бях в някое чуждо предприятие. Но мисля, че нещо не ми достига… и това нещо е самостоятелността. Винаги съм ти завиждал, като те гледах да седиш и работиш, защото всъщност това не представлява никаква работа за тебе, ти не работиш, защото си заставен, а като господар и шеф: други работят за тебе, а ти изчисляваш, управляваш и си свободен… То е съвсем друго нещо…

— Добре, Кристиан. Но не можеше ли да го кажеш по-рано? Та ти имаш пълната свобода да станеш самостоятелен или по-самостоятелен. Знаеш, че татко е отредил еднакво за тебе и за мене по един предварителен дял от 50 000 марки. Разбира се от само себе си, че аз всяка секунда съм готов да ти броя тая сума, ако ти искаш да я оползотвориш разумно и солидно. В Хамбург, па и навсякъде другаде има сигурни, но стеснени предприятия, които се нуждаят от приток на капитал и в които ти би могъл да влезеш като съдружник… Ще пообмислим всеки поотделно този въпрос, а при сгода ще поприказваме и с мама. Сега имам работа, а ти би могъл през тия дни да приключиш английската кореспонденция, моля те… Какво ще кажеш например за „Х. К. Ф. Бурместер и с-ие“ в Хамбург, внос-износ! — попита го той, докато бяха още в преддверието. — Познавам тоя човек и съм убеден, че той веднага ще се съгласи…

Този разговор се състоя в края, на май 1857 г. Още в началото на юни Кристиан замина през Бюхен за Хамбург. Неговото отпътуване беше тежка загуба за клуба, градския театър, „Тиволи“ и за целия волен дружески кръг в града. Всички бонвивани начело с доктор Гизеке и Петер Дьолман го изпратиха на гарата и му поднесоха цветя, дори пури, като се смяха, колкото им държаха силите — спомняха си несъмнено всички ония случки, които бе им разказвал Кристиан. Накрая под всеобщо шумно одобрение адвокатът доктор Гизеке забоде на палтото на Кристиан един голям книжен карнавален орден, боядисан златно. Този орден произхождаше от един дом близко до пристанището, една странноприемница, гдето вечер над входната врата гореше червен фенер — място за непринудени срещи, които винаги биваха весели. Връчиха тоя орден на заминаващия Кришан Буденброк за особени заслуги.

Глава четвърта

От антрето се позвъни и госпожа Грюнлих, вярна на новия си навик, отиде на площадката на стълбата, наведе се над бяло лакираните перила и надникна към пруста. Но щом долу отвориха вратата, тя изведнъж се наведе още по-ниско, после се дръпна мигновено назад, притисна с една ръка кърпичката си върху устата, прибра с другата полите си и изтича поприведена нагоре. На стълбата за втория етаж срещна мамзел Юнгман и с отмалял глас й пошепна нещо, на което Ида от радостна уплаха отговори на полски нещо като „боже, света Богородице!“

По същото време консулша Буденброк седеше в стаята с пейзажите и с две големи дървени куки плетеше шал, покривка или нещо подобно. Беше единадесет часът преди пладне.

През коленната зала мина прислужницата, почука на стъклената врата, влезе с тромави крачки и предаде на консулшата една визитна картичка. Консулшата пое картичката, понамести очилата си, защото при ръчна работа слагаше очила, и я прочете. После отново дигна очи към руменото лице на момичето, прочете повторно и пак погледна момичето. Накрая каза радушно, но твърдо:

— Какво е това, мила? Какво значи това?

Върху картичката беше напечатано: „Кс. Нопе и с-ие“. Но както Кс. Нопе, така и знакът „и“ бяха задраскани дебело със син молив, та беше останало само „с-ие“.

— Помоли господина да заповяда — каза консулшата, понеже разбра сега, че „с-ие“-то моли да бъде приет.

Момичето излезе. Веднага след това стъклената врата отново се отвори и влезе един възнисък човек, който за миг застана в тъмното дъно на стаята и каза нещо провлечено, което звучеше като:

— Имам честта…

— Добро утро! — каза консулшата. — Няма ли да се приближите?

Тя се подпря леко с ръка върху възглавката на дивана и се понадигна, защото още не знаеше дали е наложително да се изправи съвсем.

— Позволих си… — отговори господинът с радушно напевно и провлечено ударение, като се преви учтиво, пристъпи две крачки напред, след това отново се спря и се огледа, сякаш търсеше място за сядане или закачалка за шапката и бастуна, които бе внесъл в стаята; роговата ръкохватка на бастуна, извита като птичи нокът, беше дълга горе-долу стъпка и половина.

Беше мъж на около четиридесет години, с къси ръце и крака и доста пълен; носеше широко отворена връхна дреха от кафяв лоден и светла, пъстра жилетка, която покриваше в мека дъга корема му и върху която блестеше златна часовникова верижка с истински букет, с цяла сбирка от рогови, кокалени, сребърни и коралови висулки; панталоните му имаха неопределен сиво-зелен цвят, бяха много къси и изглеждаха ушити от необикновено корав плат, тъй като долните им ръбове нямаха гънки и образуваха правилни кръгове около кончовите на късите и широки обуща. Светлорусите му редки мустаци, увиснали като ресни над устата, придаваха на кръглата му като топка глава с чип нос и доста редки, неугледни коси нещо тюленовско. „Мухата“, която непознатият господин носеше между долната устна и брадичката си, в противовес на мустаците му, бе щръкнала малко като четина. Бузите му бяха извънредно дебели, тлъсти, издути и сякаш дръпнати към очите, които те превръщаха в две съвсем тесни, светлосини цепки и в ъглите на които образуваха ситни бръчки. Поради това лицето изглеждаше отекло и имаше някакво смесено изражение от сърдитост и честно, неловко, трогателно добродушие. От малката брадичка се спускаше стръмна линия, която се губеше в тясната бяла вратовръзка — линията на гушава шия, която не би могла да търпи висока корава яка. Долната половина на лицето и шията, тилът и вратът, бузите и носът — всичко преливаше донякъде безформено и подпухнало едно в друго. Поради всички тия подутини цялата кожа на лицето беше обтегната и на отделни места — под долния край на ушите и от двете страни на носа — зачервена и изпръхнала.

В едната от късите бели и тлъсти ръце господинът държеше бастуна, в другата — зелено тиролско шалче, украсено с брадица от дива коза.

Консулшата бе свалила очилата си и се подпираше все още в полуизправено положение върху възглавката на дивана.

— С какво мога да ви услужа? — каза тя вежливо, но твърдо.

Тогава господинът сложи с решително движение шапката и бастуна върху капака на хармониума, потри доволно освободените ръце, погледна чистосърдечно консулшата със светлите си подпухнали очички и каза:

— Моля да простите, уважаема госпожо, че ви дадох такава картичка, нямах друга под ръка. Казвам се Перманедер, Алоис Перманедер от Мюнхен. Може би, уважаема госпожо, сте чували вече името ми от госпожа дъщеря ви…

Той изговори всичко това високо и с доста грубо ударение на своя чепат диалект, пълен с внезапни уплътнения, но с някакво доверчиво примижаване на очните цепки, което като че казваше: „Все ще се разберем някак си…“

Консулшата бе се изправила напълно и пристъпи сега към него с наклонена встрани глава и протегнати ръце.

— Господин Перманедер? Вие ли сте? Разбира се, дъщеря ми ни е разказвала за вас. Зная колко много сте допринесли, щото престоят й в Мюнхен да бъде приятен и забавен… Но какво ви довея в нашия град?

— Ококорихте се, нали? — каза господин Перманедер, като седна до нея в едно кресло, което тя му бе посочила с изящен жест, и започна да трие доволно с две ръце късите си, заоблени бедра.

— Моля, как казахте? — попита консулшата.

— Облещихте се, нали? — отвърна господин Перманедер, като престана да трие колената си.

— Много мило! — каза консулшата в пълно недоумение и се облегна с престорено задоволство назад, сложила ръце в скута си.

Но господин Перманедер забеляза това: той се понаведе, описа бог знае защо с ръката няколко кръга във въздуха и каза с голямо напрежение на силите:

— Ама вие, уважаема госпожо, много се… чудите!

— Да, да, драги господин Перманедер, вярно е — отвърна радостно консулшата.

След като се разбраха, настъпи пауза, й за да запълни тая пауза, господин Перманедер каза с деловита въздишка:

— Тя е една… ама нейсе, запуши я!

— Хм, как, моля? — попита консулшата и светлите й очи се плъзнаха малко встрани.

— Тя е една мътна и кървава! — отвърна господин Перманедер извънредно високо и сурово.

— Много мило — каза успокоително консулшата.

По този начин приключиха и тая точка.

— Смея ли да попитам какво ви е довело толкова далече, драги господине? Истинско пътешествие от Мюнхен дотук…

— Търговийка — каза господин Перманедер, като повъртя късата си ръка насам-натам във въздуха, — дребна търговийка с пивоварната „Валкмюле“, уважаема госпожо.

— Да, вярно, вие търгувате с хмел, драги господин Перманедер! „Нопе и с-ие“, нали? Вярвайте ми, че сегиз-тогиз съм чувала от моя син, консула, много хубави работи за вашата фирма — каза вежливо консулшата, но господин Перманедер отклони:

— Добре, добре! Няма що да приказваме за това. Да, цялата работа е там, че аз отдавна имах желание да ви навестя, уважаема госпожо, и да видя отново госпожа Грюнлих. Това стига, за да се реши човек да тръгне.

— Благодаря ви — каза сърдечно консулшата и още веднъж му поднесе ръка, като извъртя силно дланта си, — но сега ще трябва да уведомят дъщеря ми — добави тя, стана и отиде до стъклената врата, гдето висеше везаната връв за звънеца.

— Да, бог да ме убие, ако лъжа, много драго ще ми е — извика господин Перманедер и се завъртя заедно с креслото към вратата.

Консулшата заповяда на момичето:

— Помоли мадам Грюнлих да слезе, мила!

После се върна на дивана, след което и господин! Перманедер отново завъртя креслото си обратно.

— Много драго ще ми е… — повтори той разсеяно, като разглеждаше тапетите, голямата мастилница от севърски порцелан върху писалището и мебелите. После каза няколко пъти:

— Тя е една мътна и кървава!… Тя е една мътна и кървава!…

Той потърка коленете си и въздъхна тежко без видима причина. Това приблизително запълни времето до появата на госпожа Грюнлих.

Тя положително бе се понагласила — беше облякла светла блуза и поприбрала фризурата си. Лицето й изглеждаше по-свежо и по-хубаво откогато и да било по-рано. Върхът на езика й играеше дяволито в единия ъгъл на устата.

Когато тя влезе, господин Перманедер скочи от креслото и тръгна с небивал възторг насреща й. Той цял се развълнува, улови двете й ръце, разтърси ги и извика:

— Е, госпожа Грюнлих! Е, здравейте! Е, как прекарахте цялото това време? Какво правихте тук? Исусе, Богородице, радвам се като луд! Спомняте ли си още за град Мюнхен и за нашите планини? Ама весело я карахме, нали?! Да, дявол да го вземе! Ето че пак се виждаме! Кой би могъл да си го помисли…

Тони от своя страна също го поздрави много живо, притегли един стол до неговия и двамата забъбриха за седмиците, прекарани в Мюнхен. Разговорът потече безпрепятствено и консулшата го следеше, като кимаше снизходително и насърчително на господин Перманедер, превеждаше си един или друг от неговите изрази на книжовен немски език и после всеки път се облягаше назад на дивана, доволна, че го е разбрала…

Господин Перманедер трябваше да обясни и на госпожа Антония причината за пътуването си, но явно придаде толкова малко значение на своята „търговийка“ с пивоварната, та почти изглеждаше, че всъщност не е имал никаква работа в града. В замяна на това той се осведоми с голям интерес както за другата дъщеря, така и за синовете на консулшата и изказа гласно съжалението си, че Клара и Кристиан отсъствуваха, тъй като отдавна имал желание да се запознае с „целокупната фамилия“…

Отговори съвсем неопределено на въпроса колко време ще престои в града, но когато консулшата каза: „Очаквам всеки миг синът ми да дойде за закуска. Господин Перманедер, ще ни доставите ли удоволствието да хапнете заедно с нас резен хляб с масло?“ — той прие с голяма готовност поканата, преди още тя да беше изречена докрай, сякаш я бе очаквал.

Консулът дойде. Той бе заварил празна стаята за закуска и се яви в работната си престилка — припрян, преуморен и претрупан с работа, — за да подкани другите да седнат и закусят набърже. Но щом зърна причудливата фигура на госта с необикновените висулки по часовниковата верижка, лоденовата връхна дреха и брадицата от дива коза върху хармониума, той дигна внимателно глава, а когато му назоваха името, което твърде често беше чувал от устата на госпожа Антония, хвърли бърз поглед към сестра си и поздрави господин Перманедер с най-подкупваща любезност. Изобщо не седна, а веднага слязоха в мецанина, гдето мамзел Юнгман беше сложила масата и самоварът вече шумеше — истински руски самовар, подарък от пастор Тибуртиус и съпругата му.

— Това ви улеснява — каза господин Перманедер, като седна и обгърна с един поглед богатия избор от студени закуски върху масата.

Сегиз-тогиз, поне в множествено число, той с най-невинно изражение на лицето заговаряше домакините във второ лице.

— Не е като онази от вашата придворна пивоварна, господин Перманедер, но все пак се пие по-приятно от нашата местна бира.

И консулът му наля от пенливата кафява бира „Портер“, която той самият обикновено пиеше по това време.

— Благодаря, комшу! — каза господин Перманедер, като дъвчеше, и не забеляза ужасения поглед, който му хвърли мамзел Юнгман.

Бирата „Портер“ обаче той пиеше така сдържано, че консулшата поръча да донесат бутилка червено вино; сега той явно се разведри и отново забъбри с госпожа Грюнлих. Поради големия си корем седеше доста далече от масата, държеше нозете си широко разкрачени и обикновено спускаше едната от късите си ръце с тлъсти бели пръсти право надолу, отвесно на облегалката; дебелата си глава с тюленови мустаци навеждаше малко встрани с изражение на кисело доволство, премигваше чистосърдечно с очи и слушаше думите и отговорите на Тони.

Тя му раздробяваше гъбите с изискани движения, защото той беше съвсем несръчен в тия непознати лакомства и непрекъснато вметваше различни разсъждения върху живота.

— О, господи, колко тъжно е, господин Перманедер, че всичко добро и хубаво в живота отлита толкова бързо! — каза тя, като загатваше за дните, прекарани в Мюнхен.

После остави за миг ножа и вилицата настрана и дигна сериозен поглед към тавана. Сегиз-тогиз пък правеше колкото смешни, толкова и бездарни опити да говори на баварски диалект.

През време на закуската се похлопа — стажантът от кантората донесе телеграма. Консулът я зачете, като бавно плъзгаше пръстите си по единия от дългите върхове на мустаците, и макар да се виждаше, че беше напрегнато зает със съдържанието на телеграмата, пак попита с най-безгрижен тон:

— А как върви търговията, господин Перманедер?

Веднага след това се обърна към стажанта:

— Добре.

И младият човек си отиде.

— О, господи, комшу — отговори господин Перманедер, обърна се тромаво като човек с дебела и вдървена шия към страната на консула и отпусна сега другата ръка надолу през облегалката. — Не заслужава да се говори, тя е една мътна и кървава! Виждате ли, Мюнхен — той изговаряше името на родния си град винаги така, че другите едвам отгатваха какво казваше, — Мюнхен не е търговски град… Там всеки си гледа спокойствието и халбата бира… Никой няма да вземе да чете телеграма през време на ядене, никой. Тук имате по-друг размах, дявол да го вземе!… Благодаря, ще пийна още чашка… Мътна и кървава е! Съдружникът ми Нопе отдавна иска да, се премести в Нюрнберг, понеже там има борса и предприемчив дух… но аз няма да напусна моя Мюнхен… Никога!… Мътна и кървава е!… Виждате ли, конкуренцията е голяма, много голяма… а износът просто смешен… Дори в Русия скоро ще започнат да засаждат това растение…

Изведнъж той хвърли необикновено бърз поглед към консула и каза:

— Впрочем… не е напълно вярно, комшу! Все пак търговийката си я бива! Печелим добри пари от акционерната пивоварна, гдето, знаете, директор е Нидерпаур. Те бяха съвсем мъничко дружество, но ние им дадохме кредит и пари в брой с четири на сто лихва срещу ипотека… за да могат да си разширят зданието… И сега вършат добра работа, имат повече оборот и годишна печалба… сега хвърля! — заключи Господин Перманедер, отказа с благодарност да вземе цигара или пура, поиска позволение, извади от джоба лула с продълговата рогова глава и се обви цял в дима й.

После двамата с консула се впуснаха в търговски разговор, който веднага премина на политическа тема и засегна отношението на Бавария към Прусия, крал Макс и император Наполеон… разговор, в който господин Перманедер сегиз-тогиз вмъкваше съвършено непонятни изрази и паузите в който запълваше с тежки въздишки като например: „Ама че въртели!“; или: „Таквиз ми ти работи!“

Мамзел Юнгман от изумление забравяше да дъвче непрекъснато дори когато имаше хапка в устата и гледаше онемяла госта със светлите си кестеняви очи, като по навик държеше ножа и вилицата отвесно на масата и ги движеше леко насам-натам. В тия стаи никога не бяха слушали такива думи, никога не бе ги изпълвал такъв дим от лула, чужда им беше такава кисело-приятна безцеремонност на обноските… След като загрижено се осведоми за нападките, на които неизбежно трябваше да бъде изложена една тъй малобройна евангелистка община сред католическо море, консулшата се загърна в приветливо недоумение, а Тони през време на закуската като че се позамисли и стана донякъде неспокойна. Консулът обаче се забавляваше превъзходно, дори склони майка си да поръча да донесат втора бутилка червено вино и покани настойчиво господин Перманедер да ги навести на „Брайтещрасе“, жена му щяла извънредно да се радва…

Цели три часа след пристигането си търговецът на хмел започна да се приготовлява за тръгване и изтръска лулата си. Допи чашата с вино, заяви за нещо, че е „мътна и кървава“, и стана.

— Имам чест, уважаема госпожо… Останете със здраве, госпожо Грюнлих… Останете със здраве, господин Буденброк.

При тоя израз Ида Юнгман дори изтръпна и пребледня.

Консулшата и синът й размениха по един поглед. Господин Перманедер беше издал намерението си — да се върне сега в скромната странноприемница край река Трава, гдето беше отседнал.

— Мюнхенската приятелка на дъщеря ми и нейният съпруг — каза старата дама, като пристъпи повторно към господин Перманедер — са далеко и ние сигурно не ще намерим скоро сгоден случай да се покажем признателни за тяхното гостоприемство. Но ако вие, драги господине, бихте ни доставили радостта, докато сте в нашия град, да се задоволите с нашия дом… ще ни бъдете от сърце добре дошъл.

Тя му протегна ръка и виж ти: господин Перманедер незабавно се съгласи, прие и тая покана също тъй бързо и с готовност, както бе приел поканата за закуска. Целуна ръка на двете дами — което като че не подхождаше много на лицето му, — отиде да вземе шапката, и бастуна си от стаята с пейзажите, обеща повторно, че ще поръча веднага да пренесат куфара тук и да дойде отново в четири часа, след като свърши работата си; консулът го придружи надолу по стълбата. В антрето обаче той се обърна, още веднъж и рече със сдържано-възторжено поклащане на главата:

— Не ми се сърдете, комшу, но госпожа сестра ви е голям симпатяга. Останете със здраве!

И си отиде, като продължаваше да клати глава.

Консулът изпитваше настойчива потребност да се качи още веднъж горе и да види какво правят дамите. Ида Юнгман тичаше вече с чаршафи из къщата, за да приготви една стая край коридора.

Консулшата седеше още на масата за закуска, беше вперила светлите си очи в едно петно на тавана и барабанеше леко с белите си пръсти по покривката на масата. Тони седеше със скръстени ръце до прозореца и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, а право напреде си; изражението на лицето й беше достолепно и дори строго. Цареше мълчание.

— Е? — попита Томас, като застана на вратата и извади една цигара от кутията с тройката. Раменете му се друсаха от смях.

— Приятен човек — отвърна простодушно консулшата.

— Аз съм на същото мнение.

После консулът се обърна с бързо и извънредно галантно-хумористично движение към Тони, като че най-почтително питаше и нея за мнението й. Тя мълчеше. Гледаше строго право напреде си.

— Но мисля, Том, че би трябвало да остави тия грозни думи — продължи малко загрижено консулшата. — Доколкото разбрах, той казваше „дявол да го вземе“, „мътна и кървава“…

— О, няма нищо, мамо! Той не мисли лошо, като ги казва.

— И може би донякъде прекалява с тая nonchalance^[73] в държанието си, Том, а?

— Да, боже мили, такива са южногерманците! — отвърна консулът, духна бавно дима от цигарата в стаята, усмихна се на майка си и спря скрито очи върху Тони.

Консулшата не забеляза това.

— Ще дойдете днес с Герда да обядваме заедно, нали, Том? Бъдете така любезни!

— На драго сърце, мамо, с най-голямо удоволствие. Говоря искрено: очаквам голямо развлечение от тоя гост. Сигурно и ти? Той е вече нещо по-друго от твоите свещеници.

— Всеки посвоему, Том.

— Съгласен! Отивам си… A propos! — каза той, хванал вече ръчката на вратата. — Ти си му направила много силно впечатление, Тони! Да, няма никакво съмнение. Знаеш ли какво каза преди малко за тебе долу? „Голям симпатяга“… буквално така.

Но тук госпожа Грюнлих се обърна и каза на висок глас:

— Добре, Том. Ти ми го издаваш… и той сигурно не ти е забранил… но все пак не зная дали е уместно да ми го обаждаш. Едно обаче зная и бих желала да го кажа: в живота не е важно как се казва или изразява нещо, а как е замислено и почувствувано в сърцето. Ако ти се подбиваш с начина, по който се изразява господин Перманедер… ако го намираш дори смешен…

— Кого? И през ум не ми минава, Тони. Защо се горещиш…

— Assez! — каза консулшата, като хвърли сериозен и умолителен поглед към сина си, който означаваше: „Пощади я!“

— Е, не се сърди, Тони! — каза той. — Не исках да те ядосвам. Така. А сега си отивам и ще дам нареждане някой от складовите работници да му пренесе куфара тук… Довиждане!

Глава пета

Господин Перманедер се премести на „Менгщрасе“, обядва на следния ден у Томас Буденброк и съпругата му, а на третия — беше четвъртък — се запозна с Юстус Крьогер и жена му, с дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, които го намериха ужасно комичен — те казаха „ожасно“, — със Зеземи Вайхброт, която се държа доста строго към него, а така също с бедната Клотилда и малката Ерика, на която бе донесъл кесия с нещо „за амкане“, тоест бонбони.

Той беше в неизчерпаемо весело настроение с киселите си тежки въздишки, които не означаваха нищо и като че идеха от някакъв излишък на приятност, с лулата си, с куриозната си реч и с безгрижното си заседяване: той оставаше цели часове след яденето в най-удобно положение на мястото си, пушеше, пиеше и бърбореше. И макар че придаде съвсем нов и чужд тон в мирния живот на стария дом, макар че цялото му същество внесе нещо, което не отговаряше на стила на тия стаи, той все пак не смути нито една от владеещите привички. Присъствуваше редовно на утринните и вечерните молебствия, помоли за позволение да види неделното училище на консулшата и дори се мярна за миг в залата на Ерусалимската вечер, за да бъде представен на дамите, след което, разбира се, когато Леа Герхарт започна да чете на глас, смутено си излезе.

Той скоро стана известен в града и в големите къщи говореха с любопитство за Буденброковия гост от Бавария; но той нямаше връзки нито със семействата, нито на борсата. А тъй като сезонът беше напреднал, тъй като повечето хора се готвеха да отидат на море, консул Буденброк се отказа от намерението да въведе господин Перманедер в обществото. Той самият се посвети живо и настойчиво на госта. Въпреки всички търговски и градски задължения намери време да го разведе из града, да му покаже всички средновековни забележителности — църквите, портите, фонтаните, пазара, кметството, „Моряшкото дружество“, — да го развлича по всякакъв начин, дори да го запознае на борсата с най-близките си приятели. И когато консулшата, майка му, намери сгоден случай да му поблагодари за тая пожертвователност, той забеляза сухо:

— Ех, майко, какво ли не прави човек…

Консулшата не отговори нищо на тия думи — дори не се усмихна, нито помръдна клепките си; плъзна мълчаливо встрани погледа на светлите си очи и зададе някакъв въпрос за съвсем друго нещо.

Тя проявяваше равномерно сърдечна любезност към господин Перманедер, което не можеше да се каже толкова безусловно за нейната дъщеря. Наистина търговецът на хмел беше загатнал още на третия или четвъртия ден след пристигането си, че е свършил работата си с тукашната пивоварна, но оттогава бяха минали вече десетина дни; ето защо той бе присъствувал вече на два „детски дни“ и на всяка от тия четвъртъчни вечери, когато господин Перманедер говореше или представяше нещо, госпожа Грюнлих неведнъж хвърляше бързи и плахи погледи към семейния кръг — към вуйчо Юстус, братовчедките Буденброк или Томас, — изчервяваше се, седеше по цели минути неподвижна и безмълвна на мястото си или дори излизаше от стаята.

* * *

Хладното дихание на ясната юнска нощ поклащаше леко зелените щори в спалнята на госпожа Грюнлих на втория етаж, тъй като и двата прозореца бяха отворени. В една чаша на нощната масичка встрани от балдахиновото легло върху слой елей, който от своя страна плуваше върху водата, с която до половина беше напълнена чашата, горяха няколко малки фитила и озаряваха с кротка, равномерна и слаба светлина голямата стая с праволинейни столове с облегалки, възглавките на които бяха облечени със сиво платно, за да не се замърсяват. Госпожа Грюнлих лежеше в леглото. Хубавичката й глава тънеше меко във възглавниците, обшити по краищата с широки дантели, а ръцете й бяха се отпуснали свити върху юргана. Но очите й — тъй прекалено замислени, че не можеха да се затворят — следяха бавно движенията на едно голямо насекомо с продълговато телце, което пърхаше упорито около светлата чаша с милиони безшумни движения на крилцата. На стената до леглото, между две стари медни гравюри — средновековни изгледи от града, — поставен в рамка, се четеше девизът: „Бог да те води по пътищата ти!“ Но утеха ли е това за човек, който среднощ лежи с отворени очи и трябва да определи, да реши — съвсем сам, без чужд съвет, с „да“ или „не“ — живота си… и не само живота си!

Беше много тихо. Цъкаше само стенният часовник, а сегиз-тогиз в съседната стая, отделена от спалнята на Тони само чрез завеси, се разнасяше покашлянето на мамзел Юнгман. Там светлината още беше ярка. Преданата прусачка още седеше изправена пред разтегателната маса под висящата лампа и замрежваше чорапите на малката Ерика, чието дълбоко и спокойно дишане ясно се долавяше; възпитаничките на Зеземи Вайхброт имаха лятна ваканция и поради това детето живееше на „Менгщрасе“.

Госпожа Грюнлих въздъхна, поизправи се и подпря глава на ръката си.

— Ида — попита тя с понижен глас, — още ли замрежваш чорапи?

— Да, да, Тони, детенцето ми — чу се гласът на Ида. — Ти спи! Утре трябва да станеш рано и няма да си се наспала.

— Добре, Ида… Значи, утре заран ще ме събудиш в шест?

— Шест и половина съвсем няма да бъде късно, детенцето ми. Колата е поръчана за осем. Хайде заспи пак, та утре да бъдеш бодра!

— Ах, аз не съм заспивала!

— Ай, ай, Тони, не бива така! Мигар искаш да оклюмаш в Швартау? Изпий седем глътки вода, легни на дясната страна и брой до хиляда…

— Ах, Ида, моля ти се, ела за малко при мене! Не мога да заспя, казвам ти. Неволно премислям толкова неща, че ме боли главата… Виж, струва ми се, че имам треска, а освен това се обажда и стомахът. Или пък е от малокръвието, защото жилите над слепите ми очи са се надули и пулсират така силно, че ме болят… толкова са препълнени, обаче това не изключва въпреки всичко в главата да има много малко кръв.

Чу се отместване на стол и между завесите се появи кокалестата изправена снага на Ида Юнгман, облечена в проста старомодна кафява рокля.

— Ай, ай, Тони, треска ли? Я да видим, детенцето ми! Ще ти направя компресче.

Тя отиде с донякъде мъжките си дълги и твърди крачки към скрина, извади една кърпичка, натопи я в мивката, върна се до леглото и я сложи внимателно върху челото на Тони; след това я приглади още няколко пъти с двете си ръце.

— Благодаря, Ида, това действува добре… Ах, седни още за малко при мене, добра, стара Ида… тук, на края на леглото. Виж, неволно мисля непрекъснато за утре… Какво да правя? Всичко в главата ми се върти.

Ида седна до нея, като взе отново в ръка иглата и чорапа, обтегнат върху дървената гъба; навела пригладените си посивели коси, тя проследи бодовете с неуморно светлите си кестеняви очи и каза:

— Мислиш ли, че ще те попита утре?

— Положително, Ида. Няма никакво съмнение. Не ще пропусне тоя удобен случай. Как стана с Клара? Също на такъв излет… Виждаш ли, аз бих могла да го избягна. Бих могла да вървя с другите и да не го допусна близко до себе си… Но тогава всичко ще бъде свършено. Той каза, че в други ден си заминава и ще му бъде невъзможно да остане по-дълго, ако утре не излезе нищо от тая работа. Утре трябва да се реши… Но какво да отговоря, Ида, ако той ме попита!? Ти още не си била омъжена и затова всъщност не познаваш живота, но ти си честна жена, разумна си и си на четиридесет и две години. Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет? Такава нужда имам.

Ида Юнгман отпусна чорапа в скута си.

— Да, да, Тони, аз също мислих много по тоя въпрос. И намирам, че няма какво повече да те съветвам, детенцето ми. Той не може вече да се махне оттук — Ида каза „макне“, — преди да е поговорил с тебе и с майка ти, и ако не искаш, трябваше да го отпратиш по-рано…

— Имаш право, Ида, но не можех да го направя, защото в края на краищата, трябва да се омъжа! Непрекъснато си мислех: „Има време да се върна, още не е твърде късно!“ А сега лежа и се мъча…

— Харесва ли ти, Тони? Кажи честно!

— Да, Ида. Ще излъжа, ако отрека. Той не е хубав, но това не е важно в живота, инак е голям добряк и неспособен на злина, повярвай ми. Като се сетя за Грюнлих… о, господи! Той говореше постоянно, че е пъргав и находчив, и прикриваше коварно мошеничеството си… Виждаш ли, Перманедер не е такъв. Бих казала, че той е малко ленив и гледа много спокойно на живота, което впрочем, от друга страна, също заслужава укор, защото положително няма да стане милионер и ми се струва, че е донякъде наклонен към нехайство и да я „кара криво-ляво“, както се изразяват там долу; и това именно исках да ти кажа, Ида, там е работата. Именно в Мюнхен, гдето той беше между себеподобни, между хора, които говореха и бяха като него, там аз просто го обичах, толкова мил, чистосърдечен и приятен го намирах. И веднага забелязах, че това почиваше на взаимност. Може би допринасяше и обстоятелството, че той ме смята за богата жена, за много по-богата, отколкото съм, защото, както знаеш, мама не може вече да ми даде много нещо… Ала убедена съм, че това няма никакво значение за него. Той просто няма чувство за много пари… Стига… Какво исках да кажа, Ида?

— В Мюнхен, Тони. Но тук?

— Но тук, Ида! Забелязала си какво исках да кажа. Тук, гдето е напълно откъснат от истинската си среда, гдето всички са другояче, по-строги, по-честолюбиви и по-достолепни, така да се каже… тук аз често се срамувам заради него. Да, признавам ти открито, Ида, аз съм честна жена, срамувам се заради него, макар че това е лошо от моя страна. Виждаш ли… няколко пъти в разговори се случва той да каже „ме“ вместо „ми“. Там долу е така, Ида, среща се, случва се дори с най-образовани хора, когато са в хубаво настроение; то не причинява никому болка, не струва пари, нещо обикновено е и никой не се учудва. Но тук мама го поглежда отстрани, Том дига вежда, а вуйчо Юстус трепва и почти изпръхтява, както винаги правят Крьогеровци, а пък Пфифи Буденброк хвърля особен поглед на майка си, на Фридерика или на Хенриета и тогава се засрамвам така, че ми иде да побягна от стаята; и не ми минава през ум, че бих могла да се омъжа за него…

— Ами, Тони! Та нали ще живееш в Мюнхен с него!

— Имаш право, Ида. Но нали първо ще направим годеж и ще трябва да го отпразнуваме! И моля те, нали ще трябва постоянно да се срамувам пред нашето семейство, пред Кистенмакерови, пред Мьолендорпфови и пред другите за това, че не е никак изящен!… Ах, Грюнлих беше по-изящен, в замяна на което обаче беше вътрешно черен, както едно време винаги казвал господин Щенгел… Ида, вие ми се свят; моля те, натопи пак компреса!… В края на краищата трябва да се омъжа — каза повторно тя, като въздъхна облекчително и пое студения компрес. — Главното е да отида отново под венчило, а не да се излежавам още тук като разведена жена… Ах, Ида, тези дни неволно си спомням миналото, когато Грюнлих се яви за пръв път, и сцените, които ми правеше… Истинско безобразие, Ида!… После Травемюнде, Шварцкопфови… — каза тя бавно и спря за малко замечтан поглед върху замреженото място на Ерикиния чорап. — После годежът и Аймсбютел, и нашият дом… беше изящен, Ида! Като си спомня за пеньоарите… с Перманедер няма да бъде същото; знаеш ли, животът ни прави все по-скромни… като си спомня за доктор Клаасен, за детето, за банкера Кеселмайер… и после край… Беше ужасно, нямаш представа. И след като човек е преминал такива страшни изпитания в живота… Но Перманедер няма да се впусне в мръсни работи, това не мога да очаквам никога от него… А в търговско отношение бихме могли спокойно да му се осланяме, защото аз наистина съм уверена, че той печели доста много с Нопе от Нидерпауровата пивоварна. А като стана негова жена, Ида, ще видиш: ще се постарая веднага да го направя по-честолюбив, да се издигнем… да си даде труд, за да прави чест на мене и на всинца ни, защото той поема това задължение, щом води жена от Буденброкови!

Тя скръсти ръце под главата си и погледна към тавана.

— Да, има вече горе-долу десет години, откак взех Грюнлих… Десет години! И сега пак съм в същото положение, пак трябва да дам дума някому. Знаеш ли, Ида, животът е страшно сериозен! Но разликата е в това, че тогава се дигна голям шум и всички ме увещаваха и мъчеха, сега обаче всички се спотайват и смятат, че е естествено аз да кажа „да“. Защото трябва да знаеш, Ида, че този годеж с Алоис… аз го наричам отсега Алоис, защото в края на краищата ще се омъжа за него… този годеж не е нещо празнично и радостно и не за моето щастие се касае всъщност тук, а за нещо друго: като сключвам тоя втори брак, аз мирно и тихо заличавам първия си брак, защото това е мой дълг спрямо семейното име. Така мисли мама, така мисли и Том…

— Ами, Тони! Ако не го искаш и ако знаеш, че той няма да те направи щастлива…

— Ида, аз познавам живота, не съм вече гъска и имам очи да гледам. Мама… вярно, тя не би настоявала много, защото не се спира на несигурни неща и ще каже assez. Но Том го иска. Просто не мога да разбера Том. Знаеш ли как разсъждава Том? Той разсъждава така: „За всекиго! За всекиго, който не е абсолютно недостоен. Защото този път не става въпрос за блестяща партия, а само за това — чрез втория брак да загладиш що-годе грешката с първия.“ Така разсъждава той. И бъди сигурна, че веднага след пристигането на Перманедер той най-потайно е събрал търговски сведения за него; и тъй като те са били доста благоприятни и достоверни, въпросът за него е решен. Том е политичен и знае какво иска. Кой духна под опашката на Кристиан?… Да, Ида, изразът е суров, но така е. И защо? Защото той компрометираше фирмата и семейството, а същото върша и аз според него; не с дела и думи, Ида, а просто с моето съществуване като разведена жена. Той иска на това да се сложи край и е прав; бога ми, аз не го обичам по-малко поради всичко това и се надявам, че почива на взаимност. В края на краищата, в течение на всички тия години аз непрекъснато съм жадувала да изляза отново в живота, защото у мама се отегчавам; нека бог ме накаже, ако това е грях, но аз съм едва на тридесет години и се чувствувам млада. Това не е еднакво у всички, Ида; ти имаше бели косми още на тридесет години, то е по наследство в семейството ви и чичо ти Прал, който умрял от хълцавица…

Тя продължи да разсъждава в нощта, като сегиз-тогиз повтаряше:

— В края на краищата трябва да се омъжа…

После заспа и спа пет часа кротко и дълбоко.

Глава шеста

Над града лежеше лека мъгла, но господин Лонгует от „Йоханисщрасе“, собственик на наемни файтони, който в осем часа спря самолично на „Менгщрасе“ с една покрита, но отворена от всички страни излетна кола, каза:

— Няма да мине и час, и слънцето ще се покаже.

Можеха следователно да бъдат спокойни.

Консулшата, Антония, господин Перманедер, Ерика и Ида Юнгман бяха закусили заедно и слязоха един подир друг, готови за път, в широкото преддверие; чакаха Герда и Том. Госпожа Грюнлих, в кремава рокля с атлазена връзка под брадичката, имаше превъзходен вид, макар че не беше спала достатъчно; изглеждаше, че колебанията и въпросите в душата й бяха приключени, защото — докато в разговор с госта закопчаваше бавно копчетата на леките си ръкавици — изражението на лицето й беше спокойно, уверено, почти тържествено. Беше си възвърнала онова настроение, което й бе свойствено от предишните години. Чувството за собствената важност, за значителността на предоставеното й решение, съзнанието, че отново е настъпил ден, който й вменяваше в дълг да се намеси със сериозно решение в семейната история — това чувство и съзнание я изпълваше цяла и караше сърцето й да бие по-силно. Тази нощ тя бе видяла насън онова място в семейната тетрадка, гдето възнамеряваше да впише факта на втория си годеж — факт, който щеше да заличи и обезсили онова черно петно в тетрадката; ето защо сега тя се радваше напрегнато на мига, когато щеше да дойде Том, за да го поздрави със сериозно кимване на главата.

Консулът и съпругата му пристигнаха с малко закъснение, тъй като младата консулша Буденброк не беше навикнала да свършва толкова рано тоалета си. Той имаше добър и бодър вид в светлокафявия, ситно кариран костюм, между широките ревери на който се виждаше ръбът на лятната жилетка; когато забеляза несравнимо достолепното изражение върху лицето на Тони, в очите му се появи усмивка. Ала Герда, чиято донякъде болезнена и загадъчна хубост контрастираше странно с хубавото здраве на зълва й, не проявяваше никакво празнично и излетно настроение. Вероятно не беше си отспала. Тъмнолилавият цвят на робата й хармонираше крайно своеобразно с тъмночервените й тежки коси и караше кожата на лицето й да изглежда още по-бяла и по-матова, синкавите сенки в ъглите на приближените кестеняви очи бяха сега по-дълбоки и по-тъмни. Тя подложи студено на свекървата челото си за целувка, подаде с доста иронично изражение ръка на господин Перманедер и отвърна само с недружелюбна усмивка, когато госпожа Грюнлих, като я видя, плесна с ръце и извика на висок глас:

— О, господи, Герда, колко хубава си пак!…

Герда изпитваше дълбоко нежелание към начинания като днешното, особено през лятото, и то в неделен ден. Тя, в чиито стаи завесите на прозорците обикновено бяха спусната и там цареше полумрак, тя, която излизаше рядко, се плашеше от слънцето, от праха, от празнично облечените еснафи, от миризмата на кафе, бира, тютюн… и най-силно от всичко друго на света ненавиждаше изпотяването и всеки derangement^[74]. Когато уговориха излета до Швартау и „Исполинският гъсталак“, та мюнхенският гост да се запознае малко и с околностите на стария град, тя беше казала мимоходом на Томас:

— Мили приятелю, ти знаеш: такава, каквато ме е направил бог, аз се нуждая от спокойствие и делничност… Такъв човек не е създаден за освежаване и разнообразие. Ще ме освободите от това задължение, нали…

Тя нямаше да се омъжи за него, ако не беше предварително сигурна, че ще получава съгласието му в подобни случаи.

— Да, мили боже, естествено ти си права, Герда. Хората обикновено си въобразяват, че се развличат в подобни случаи. Но въпреки това вземат участие, защото не желаят да изглеждат чудаци пред другите и на самите себе си. Тази суетност се крие у всекиго; у тебе не ли?… Инак лесно изпадаме в привидна самота и злочестие и позагубваме уважението на околните. И още нещо, мила Герда. Ние всички имаме причина да ухажаваме малко господин Перманедер. Не се съмнявам, че ти разбираш какво е положението. Заражда се нещо и би било жалко, просто жалко, ако не излезе нищо…

— Мили приятелю, не виждам доколко моето присъствие… Но все едно. Щом ти го желаеш, ще дойда. Ще се примирим с това удоволствие.

— Ще ти бъда искрено признателен.

Излязоха на улицата. Действително слънцето вече проникваше през утринната мъглица, камбаните на „Света Богородица“ биеха празнично и птиче чуруликане изпълваше простора. Кочияшът свали шапка, консулшата му кимна с оная патриархална благосклонност, която понякога смущаваше малко Томас, и каза:

— Добро утро, драги! Хайде, качвайте се, мили! Сега е точно време за утринна молитва; но днес сърцата ни ще славят бога на открито сред природата, нали, господин Перманедер?

— Дадено, госпожо консулша.

Качиха се един след друг по двете тенекиени стъпала през тясната задна вратичка в колата, която можеше да побере десет души, и се наместиха на възглавниците с бели и сини ивици; без съмнение тези цветове бяха подбрани в чест на господин Перманедер. После ръчката на вратата щракна и се затвори, господин Лонгует цъкна с език, извика: „Дий!“, мускулестите кафяви коне потеглиха и колата се понесе надолу по „Менгщрасе“, покрай Трава, край Холстенската порта и после сви надясно по шосето за Швартау.

Ниви, ливади, групи от дървета, чифлици… и всички диреха с очи в издигащата се оредяла синкава мъгла чучулигите, гласовете на които долавяха. Томас пушеше цигари, оглеждаше се внимателно, когато минаваха покрай жито, и обясняваше на господин Перманедер кога ще узрее. Търговецът на хмел, понакривил зелената си шапка с брадица от дива коза, беше в истинско младежко настроение: балансираше бастуна си с огромната рогова ръкохватка върху бялата си и широка длан, дори върху долната си устна — фокус, който предизвика шумно одобрение особено от страна на малката Ерика, макар че постоянно излизаше несполучлив — и повтори няколко пъти:

— Не е Цугшпице^[75], ама ще има малко катерачка! Па ще падне и дяволски джумбуш, голям майтап, нали, госпожа Грюнлих?!

После заразказва с много темперамент за планински излети с раница на гърба и кирка за лед в ръка, за което консулшата го възнагради с няколко възторжени: „Гледай ти!“, а след това — кой знае в какъв ред на мисли — развълнуван изказа съжаление за отсъствието на Кристиан, за когото чул, че бил голям веселяк.

— Зависи — каза консулът. — Но в такива случаи е неподражаем, вярно е… Ще ядем раци, господин Перманедер! — извика той развеселен. — Раци и балтийски омари! Опитали сте ги вече няколко пъти у майка ми, но моят приятел Дикман, съдържател на ресторанта „Исполинският гъсталак“, доставя винаги първокачествени. И курабийки, прочутите местни курабийки! Мигар тяхната слава още не е стигнала до Изар^[76]?

Госпожа Грюнлих накара два-три пъти кочияша да спре, за да си накъса макове и синчец по края на шосето, и господин Перманедер всеки път заявяваше твърдо и с истинска необузданост, че ще й помогне, но все пак не изпълни нито веднъж обещанието си, понеже се страхуваше малко от качването и слизането.

Ерика ликуваше всеки път, когато видеше някоя подхвръквала гарга, а Ида Юнгман — която, както винаги, дори при най-сигурно хубаво време, носеше дълга, отворена мушама и дъждобран — пригласяше с нехайния си и малко цвилещ смях като истинска възпитателка, която се нагажда не само външно към детските настроения, а ги изживява по също такъв детски начин; ето защо Герда, която не беше я видяла как побелява в семейството, я изгледа няколко пъти донякъде студено и учудено.

Стигнаха в Олденбург и пред очите им се извишиха букови гори. Колата мина през градеца, прекоси пазарното площадче с кладенеца, от който водата се вадеше с ведро, излезе отново на открито, изтрополи по моста над рекичката Ау и най-сетне спря пред едноетажната гостилница „Исполинският гъсталак“. Тя беше разположена от едната страна на равно място с тревисти площи, пясъчни пътеки и селски лехи, от другата страна на това място се издигаше амфитеатрално гората. Отделните тераси бяха свързани с грубо направени стъпала, за които бяха използували високи коренища и изпъкнали камъни, а по самите тераси, между дърветата, бяха наредени бяло боядисани маси, пейки и столове.

Буденброкови съвсем не бяха първите гости. Няколко добре охранени прислужнички и дори един келнер в мазен фрак крачеха пъргаво по празното място и носеха студено ядене, лимонади, мляко и бира за масите горе, около които, макар и доста отдалечени едно от друго, бяха насядали вече няколко семейства с деца.

Господин Дикман, съдържателят, по риза и с жълто везано кепе на главата, се изправи самолично до вратичката, за да помогне на господата и дамите да слязат; и докато Лонгует откарваше колата настрана, за да разпрегне конете, консулшата каза:

— Значи, драги, сега най-напред ще се поразходим и после, след час или час и половина, ще дойдем да закусим. Моля, сервирайте ни там… но не много високо; струва ми се, че на втората тераса…

— Постарайте се, Дикман — добави консулът. — Водим разглезен гост.

— И дума да не става! Стига ми чаша бира и малко сирене…

Но господин Дикман не можеше да проумее това и занарежда бързо:

— Всичко, каквото имаме, господин консул… Раци, омари, разни наденици, разни сиренета, пушена змиорка, пушена лакерда, пушена чига…

— Добре, Дикман, ваша работа. После ще ни дадете шест чаши мляко и чаша бира, ако не се лъжа, господин Перманедер, нали?

— Една бира, шест млека… Сладко мляко, маслено мляко, кисело мляко, мляко в панички, господин консул…

— По наполовина сладко и маслено мляко, Дикман. Значи, след един час.

И те прекосиха празното място.

— Наш дълг е най-напред да навестим извора, господин Перманедер — каза Томас. — Извора, това ще рече: извора на Ау. Ау пък е малката рекичка, на която лежи Швартау и на която през сивото Средновековие е бил разположен отначало нашият град, докато изгорял; знаете, изглежда, че не е бил много солиден. После го изградили наново на Трава. Впрочем с името на тая рекичка са свързани болезнени спомени. Като деца ние намирахме, че е много смешно да се щипем един другиго по ръцете и да се питаме: „Как се казва реката край Швартау?“ И естествено, понеже болеше, неволно извиквахме името: „Ау!“… Виж ти! — извика той изведнъж, на десет крачки от стръмнината. — Изпреварени сме от Мьолендорпфови и Хагенщрьомови.

Действително горе на третата горска тераса на две събрани маси седяха главните представители на тия две изгодно сродени семейства и закусваха, като оживено разговаряха. Председателствуваше старият сенатор Мьолендорпф — бледен господин с бели, редки и остри бакенбарди, който страдаше от захарна болест. Съпругата му, по баща Лангхалс, въртеше в ръката си лорнет с дълга дръжка и както винаги прошарените коси покриваха в безпорядък главата й. Тук беше и синът й Август, рус млад човек с приятна външност и съпруг на Юлхен, по баща Хагенщрьом; дребната жива Юлхен с големи, светли черни очи и горе-долу толкова едри брилянти на ушите седеше между братята си Херман и Мориц. Консул Херман Хагенщрьом започваше много да пълнее, защото водеше превъзходен живот; говореше се, че още сутринта ядял пастет от гъши дроб. Червеникаворуса къса брада обрамчваше лицето, а носът му — също като майчиния — висеше очебийно сплескан над горката устна. Доктор Мориц, с плоски гърди и жълтеникав цвят на лицето, при оживен разговор показваше заострените си поизпадали зъби. Двамата братя бяха довели жените си, защото и юристът беше женен от няколко години за госпожица Путфаркен от Хамбург; тя имаше коси с маслен цвят и крайно безизразни, явно от английски тип, но извънредно красиви и правилни черти на лицето, защото доктор Хагенщрьом смяташе, че е несъвместимо със славата му на естет да се ожени за грозно момиче. Тук бяха най-сетне малката дъщеря на Херман Хагенщрьом и малкият син на Мориц Хагенщрьом; двете деца, облечени в бели дрешки, бяха още отсега, кажи-речи, сгодени, защото Хунеусхагенщрьомовото богатство не биваше да се разкъсва. Всички ядяха бъркани яйца с шунка.

Поздравиха се чак когато Буденброкови минаха на близко разстояние край тях. Консулшата наведе малко разсеяно и като че учудено глава, Томас свали шапка и раздвижи устни, като че каза нещо вежливо и хладно, а Герда се поклони официално като на непознати. Господин Перманедер обаче, възбуден от изкачването, размаха несмутено зелената си шапка и извика с висок весел глас:

— Ха добрутро ви!

Сенаторша Мьолендорпф веднага дигна лорнета към очите си.

Тони от своя страна сви леко рамене, отметна глава назад, като въпреки това се помъчи да притисне брадичката си върху гърдите, и поздрави сякаш от недостижима висота, като погледна точно встрани от широкополата елегантна шапка на Юлхен Мьолендорпф. В тая минута тя взе окончателно и твърдо решение…

— Хвала и слава на бога, Том, че ще закусваме чак след един час! Знаеш, не бих желала тази Юлхен да ми брои залците… Забеляза ли как ни поздрави? Почти не поздрави. Моето мнение не е меродавно, но все пак шапката й беше невъобразимо безвкусна.

— Хм, що се касае до шапката… Пък и ти, мила, сигурно не би я поздравила по-любезно. Впрочем не се ядосвай, ще ти се образуват бръчки по лицето.

— Да се ядосвам ли, Том? О не! Ако тези хора си въобразяват, че са много влиятелни, то заслужават да им се изсмее човек в лицето и нищо повече. Мога ли да попитам каква разлика има между тая Юлхен и мене? Ето каква: че се е омъжила не за мошеник, а за обикновено „диване“, както казва Ида, но ако някой ден се озове в живота в моето положение, ще видим дали би намерила друг.

— Което ще рече, че ти от своя страна ще намериш. Така ли?

— Диване ли, Томас?

— Много по-добре, отколкото мошеник.

— Не е нужно да бъде нито едното, нито другото. Но за тия работи не се говори.

— Правилно. Но гледай, ние изостанахме, а господин Перманедер се изкачва бодро…

Сенчестият горски път стана равен и не след дълго време стигнаха до извора — хубаво романтично кътче с дървен мост над малка пропаст, насечени скатове и нависнали дървета с оголени корени. Консулшата беше донесла сребърна сгъваема чаша; всички се наведоха над малкия каменен басейн непосредствено под мястото на извирането, гребнаха и се подкрепяха със свежата, съдържаща желязо вода. Обаче господин Перманедер получи малък пристъп на галантност — настоя госпожа Грюнлих лично да му поднесе чашата с вода. После, преизпълнен от благодарност, повтори няколко пъти:

— А-а-а, много мило!

Той разговаряше любезно и внимателно както с консулшата и Томас, така също с Герда и Тони, дори с малката Ерика. Герда, която преди бе се измъчвала от краткотраен пристъп на треска и бе вървяла в някаква мълчалива и скована нервност, сега започна да се съживява и когато с по-бърз ход се върнаха отново пред гостилницата и седнаха на втората тераса около една обилно наредена маса, тя, Герда, с любезни изрази изказа съжаление, че господин Перманедер щял вече да си замине — точно сега, когато се поопознали, когато например могло твърде лесно да се установи, че и двете страни проявяват все по-рядко диалектни недоразумения и недоумения… Тя би могла смело да твърди, че нейната приятелка и зълва Тони казала два-три пъти с истинска виртуозност „здравейте!“ на баварско наречие.

Господин Перманедер отбягна да даде утвърдителен отговор на думите „да си замине“, а предпочете да се посвети на лакомствата, с които бе отрупана масата и които той отвъд Дунава не ядеше всеки ден.

Изядоха спокойно вкусните неща, при което малката Ерика се радваше най-много на салфетките от копринена хартия, които й се струваха несравнимо по-хубави от големите ленени салфетки у дома; келнерът й позволи да пъхне няколко в джоба си за спомен. После семейството поседя още доста дълго време на приказки с госта и през това време той изпуши няколко черни пури към бирата, а консулът — няколко цигари, но беше забележително, че никой вече не отвори дума за заминаването на господин Перманедер и изобщо не засегнаха никак бъдещето. Разказаха си спомени, обсъдиха политическите събития през последните години, господин Перманедер се подруса от смях на няколко анекдота за четиридесет и осма година, които консулшата беше чула от покойния си съпруг, и сам разказа за революцията в Мюнхен и за Лола Монтен^[77], към която госпожа Грюнлих прояви безкраен интерес. После обаче, след като лека-полека мина един часът след пладне, след като Ерика, цяла зачервена и понесла куп маргаритки, детелини и тревички, се завърна с Ида от разходка и напомни за курабийките, които трябваше да купят, решиха да се поразходят до селото долу. Тъй като днес всички бяха гости на консулшата, тя плати сметката с една съвсем не дребна златна монета.

Пред гостилницата дадоха нареждане след един час колата да бъде готова, защото искаха да си починат малко в града, преди да седнат на трапезата; после тръгнаха бавно към ниските прашни къщи на селцето, понеже слънцето приличаше.

Като минаха по моста над Ау, веднага всички се наредиха непринудено, някак от само себе си, и този ред бе спазен през целия път; начело вървеше мамзел Юнгман, защото правеше дълги крачки, а край нея скачаше неуморно Ерика и гонеше зелеви пеперуди, подир тях се движеха заедно консулшата, Томас и Герда, а накрая, дори на известно разстояние, госпожа Грюнлих с господин Перманедер. Отпред беше шумно, тъй като малкото момиченце ликуваше и Ида пригласяше със своеобразно дълбокото си добродушно цвилене. Тримата в средата мълчеха, защото Герда поради праха отново бе изпаднала в някакво нервно униние, а старата консулша и синът й бяха потънали в мисли. Отзад също беше тихо, но само привидно, защото Тони и гостът от Бавария разговаряха с понижен глас и интимно. За какво приказваха? За господин Грюнлих.

Господин Перманедер сполучливо забеляза, че Ерика била много мило и хубаво дете, но че въпреки това не приличала почти никак на госпожа мама. Тони отговори:

— Тя е цяла на татко си и може да се каже, че не губи нищо от това, защото външно Грюнлих беше джентълмен… каквото си е право! Например той имаше златожълти бакенбарди, крайно оригинално! Никога вече не съм виждала подобно нещо…

После — макар че Тони бе му разказала доста подробно брачната си история още у Нидерпаурови в Мюнхен — той се осведоми още веднъж за всичко и заразпитва надълго и нашироко, с някакво плахо съчувствено премигване, за всички подробности на банкрута.

— Той беше лош човек, господин Перманедер, инак татко не би ме взел от него, повярвайте ми. Знаете ли, не всички хора на земята имат добро сърце; животът ме научи на това, колкото и млада да съм още за жена, която от десет години е вдовица или нещо подобно. Той беше лош, а банкерът му Кеселмайер беше още по-лош и на всичко отгоре глупав и самоуверен като младо куче. Това обаче не значи, че аз самата се смятам ангел и без каквато и да било вина… не ме разбирайте криво! Грюнлих ме пренебрегваше, а когато някой път седнеше край мене, започваше да чете вестник; освен това той ме мамеше и ме заставяше да кисна непрекъснато в Аймсбютел, защото в града бих могла да чуя за тинята, в която беше затънал… Но аз също съм слаба жена, имам недостатъци и положително невинаги съм постъпвала правилно. Например с моето лекомислие, прахосничество и нови пеньоари дадох на мъжа си основание за грижи и оплаквания… Но мога да добавя: имам извинителна причина и тя се състои в това, че когато се омъжих, бях дете, гъска, глупачка. Ще повярвате ли например че съвсем късо време преди годежа си аз не знаех за изменението на общогерманските закони за университетите и печата, станало четири години по-рано?! Хубави закони впрочем!… Ах, да, наистина много тъжно е, господин Перманедер, че живеем само веднъж и не можем да започнем живота си отново; бихме подхванали някои работи по-умело…

Тя замълча и наведе напрегнато очи към пътя. Бе му дала, не без известно умение, една опорна точка — не беше оставила далече умозаключението, че започването на съвсем нов живот наистина е невъзможно, но слагането основи на нов, по-добър брак все пак не е изключено. Обаче господин Перманедер пропусна тая възможност и се ограничи само да нахока със силни думи господин Грюнлих, при което „мухата“ върху малката му кръгла брадичка настръхна.

— Простак, мръсник! Да ми падне сега в ръцете това проклето куче, ще му зашия такъв шамар…

— Пфуй, господин Перманедер! Не, престанете! Трябва да прощаваме и да забравяме. Пък и всевишният казва: „Аз ще въздавам мъст…“ Попитайте мама. Ей богу, не зная где се намира сега Грюнлих и как му е провървяло в живота, но му желая доброто, макар че той може би не го заслужава…

Стигнаха в селото и спряха пред малката къща, в която се помещаваше пекарнята. Спряха почти несъзнателно и видяха със сериозни и разсеяни погледи, без да си дават сметка за това, как Ерика, Ида, консулшата, Томас и Герда изчезнаха приведени през смешно ниската врата на продавницата — толкова вдълбочени бяха в разговора, макар че досега бяха приказвали само излишни и незначителни неща.

До тях имаше една ограда, а край нея дълга тясна леха, в която растяха няколко резеди; навела позачервеното си лице, госпожа Грюнлих разравяше невероятно усърдно рохкавата черна пръст с върха на слънчобрана си. Господин Перманедер, чиято зелена шапчица с брадица от дива коза беше се смъкнала над челото, стоеше съвсем близко до нея и сегиз-тогиз вземаше участие с бастуна си в това прекопаване на лехата. Той също бе навел глава; но неговите малки светлосини подпухнали очи, които бяха станали съвсем светли и дори бяха се позачервили, гледаха отдолу нагоре към нея с някаква смесица от покорство, натъженост и напрежение; със също такъв израз висяха над устата му проскубаните дълги мустаци.

— И сега — каза той — сигурно ужасно ви е страх от брака и не ви се иска да опитате още веднъж, нали, госпожо Грюнлих?…

„Колко е несръчен! — помисли си тя. — Та аз ще трябва да потвърдя това…“

И отговори:

— Да, драги господин Перманедер, признавам открито пред вас, че за мене би било много трудно да дам повторно дума някому за цял живот, защото, знаете ли, аз почерпих поука, как страшно сериозно е това решение… А освен това би трябвало да бъда твърдо убедена, че се касае за действително почтен, благороден, добросърдечен човек…

Тогава той си позволи да попита дали го смята за такъв човек и тя отговори:

— Да, господин Перманедер, смятам ви за такъв.

Сетне последваха само няколко тихи и кратки думи, в които се съдържаше годежът, а за господин Перманедер — позволение да се обърне у дома към консулшата и Томас.

Когато останалите членове на дружината, натоварени с няколко големи кесии, пълни с курабийки, излязоха отново на пътя, консулът хвърли дискретен поглед над главите на двамата, които бяха изпаднали в дълбоко смущение. Господин Перманедер дори не се помъчи да го скрие, но Тони си сложи маската на някакво почти царствено достолепие.

Побързаха да се доберат до колата, защото небето беше се забулило и паднаха първите дъждовни капки.

* * *

Както предполагаше Тони, скоро след пристигането на господин Перманедер нейният брат бе събрал точни сведения за положението му: в резултат бе се оказало, че „Кс. Нопе и с-ие“ била много ограничена в търговската си дейност, но напълно солидна фирма и прибирала добра печалба в задружната работа с акционерната пивоварна, директор на която беше господин Нидерпаур; бе се оказало също, че частта на господин Перманедер, събрана с Тонините 17 000 талера, би била достатъчна за водене на хубав буржоазен живот без лукс. Консулшата биде уведомена за това и в един обстоен разговор между нея, господин Перманедер, Антония и Томас, който се състоя вечерта след годежа в стаята с пейзажите, бяха уредени безпрепятствено всички въпроси — даже относно малката Ерика, която по желание на Тони и с трогателното съгласие на годеника й също щеше да се пресели в Мюнхен.

След два дни търговецът на хмел си замина — „защото инак Нопе ще почне да ругае“, — а още през юли госпожа Грюнлих отново се срещна с него в родния му град; заедно с нея дойдоха Том и Герда, с които тя щеше да прекара четири-пет седмици на баните Кройт, докато консулшата с Ерика и Юнгман остана на Балтийско море. Между другото двете двойки в Мюнхен имаха възможност да огледат къщата на „Кауфингерщрасе“ — много близко до Нидерпаурови, — която господин Перманедер възнамеряваше да купи и да дава по-голямата част от нея под наем: доста особена стара къща с тясна стълба, която започваше непосредствено зад пътната врата и водеше право, без площадка и завой, като небесна лестница за първия етаж; там, от двете страни, се тръгваше назад по коридор и се стигаше до разположените към улицата стаи.

Към средата на август Тони се завърна у дома, та в течение на следните седмици да се посвети на грижите за прикята си. Наистина много нещо беше останало още от годините на първия й брак, но трябваше да се допълни с нови покупки; и един ден от Хамбург, отгдето доставяха немалко работи — пристигна дори един пеньоар… разбира се, този път гарниран не с кадифени, а с обикновени сукнени панделки.

Есента беше вече доста напреднала, когато господин Перманедер пристигна отново на „Менгщрасе“; не искаха да протакат по-дълго работата.

Що се отнася до отпразнуването на сватбата, тя протече точно така, както бе желала и очаквала Тони — без много шум.

— Ще оставим всякакви разкоши настрана — каза консулът, — ти си пак омъжена и все едно, като че просто никога не си преставала да бъдеш.

Разпратиха много малко картички, с които известяваха за годежа, но мадам Грюнлих естествено се погрижи, щото Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, непременно да получи една от тях; от сватбено пътешествие се отказаха, защото господин Перманедер ненавиждаше „такива ми ти едни бъхтаници“, а за Тони, завърнала се неотдавна от летуване, дори пътуването до Мюнхен изглеждаше дълго. Венчавката, за сцена на която сега послужи не колонката зала, а църквата „Света Богородица“, се извърши в тесен семеен кръг, Тони носеше достолепно портокалови цветчета наместо мирти и главният пастор Кьолинг държа с малко по-слаб глас, отколкото преди, но все още със силни изрази проповедта си върху умереността.

От Хамбург пристигна Кристиан, облечен твърде елегантно и поотслабнал, но с весело изражение на лицето; той разказа, че общата търговия с Бурместер вървяла „знаменито“, заяви, че Клотилда и той щели да се оженят вероятно едва „на небето“ — разбира се, „всеки поотделно!“ — и закъсня много за църквата, защото беше се отбил в клуба. Вуйчо Юстус беше доста развълнуван и както винаги се показа много внимателен: подари на младоженците извънредно хубави прибори за ядене от тежко сребро. Той и жена му почти гладуваха вкъщи, защото слабоволната майка продължаваше да изплаща от домакинските си пари дълговете на отдавна лишения от наследство и отречен Якоб, който, както се мълвеше, понастоящем се намирал в Париж. Дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ забелязаха:

— Ех, дано този брак излезе солиден!

Неприятно беше, че всички се съмняваха дали те действително се надяваха на това.

Зеземи Вайхброт обаче се повдигна на пръсти, целуна възпитаницата си, вече госпожа Перманедер, с лек пукот по челото и каза с най-сърдечен глас:

— Бъди щястливо, дьобро дьете!

Глава седма

Рано сутринта, още в осем часа, щом станеше от леглото, слезеше по витата стълба зад малката вратичка в сутерена, окъпеше се и облечеше отново домашния си халат, консул Буденброк започваше да се занимава с обществени работи. Именно тогава в банята пристигаше бръснарят господин Венцел с интелигентното си лице и червени ръце, в които държеше паничка с топла вода, взета от кухнята, и останалите принадлежности; господин Венцел беше член на градския съвет. И докато консулът сядаше с наведена назад глава на един голям стол с облегалки, а господин Венцел разбиваше пяна, между двамата почти винаги се завързваше разговор, който почваше с нощната почивка и времето, минаваше веднага към събитията по широкия свят, спираше после на интимни градски въпроси и обикновено свършваше със съвсем тесни търговски и семейни работи. Всичко това удължаваше много процедурата, защото всеки път, когато консулът започнеше да говори, господин Венцел трябваше да вдигне бръснача от лицето му.

— Добре ли спахте, господин консуле?

— Благодаря, Венцел, да. Хубаво ли е времето днес?

— Мраз и малко снежна мъгла, господин консуле. Пред църквата „Свети Яков“ момчетията пак са направили пързалка за шейни, дълга около десет метра, за малко щях да тупна, като се връщах от кмета. Дявол да ги вземе…

— Прегледахте ли вече вестниците?

— Да, „Известия“ и „Хамбургски новини“. Само за бомбите на Орсини^[78], нищо друго. Страхотна работа. На път за операта… Чудесна шайка се е събрала там…

— Струва ми се, че това няма никакво значение. Няма нищо общо с народа и единственият резултат е само този, че се удвоява полицията, натискът върху печата и тям подобни. Той стои нащрек… Да, вярно, вечни безредици, защото той, за да се държи на власт, винаги трябва да предприема нещо. Но аз го уважавам въпреки всичко. С такива традиции човек поне няма да бъде диване, както казва мамзел Юнгман, а касата за пекарните и евтините цени на хляба например наистина ми вдъхват уважение. Той несъмнено прави много нещо за народа…

— Да, същото каза и господин Кистенмакер.

— Стефан ли? Говорихме вчера с него по тоя въпрос.

— И с Фридрих Вилхелм Пруски работата не е добра, господин консуле, няма да го бъде. Говори се вече, че принцът окончателно щял да стане регент…

— О, много любопитен съм! Този Вилхелм още отсега се проявява като либерален ум и сигурно не храни като брата си тайно отвращение към конституцията. В края на краищата този клетник се съсипва от мъка… Нещо ново от Копенхаген?

— Нищо, господин консуле. Не искат. Общогерманският съюз може да заявява, колкото си ще, че общата конституция за Холщайн и Лауенбург е незаконна… На ония оттатък просто не минава през ума да я отменят.

— Да, нещо нечувано, Венцел. Те открито предизвикват Бундестага за екзекуция и ако той беше малко по-бдителен… Ох, тези датчани! Спомням си много живо как, когато бях още съвсем малко момче, непрекъснато се ядосвах на една песен, която започваща със следния куплет:

Gib mir, gib allen denen,

die sich von Herzen sehnen…^[79]

На ум аз винаги пишех „denen“ с „ä“ без да разбирам, че така молех дядо господ да даде нещо и на датчаните^[80]… По-внимателно по попуканото място, Венцел! Не се смейте… Да, а сега отново въпросът за пряката железопътна линия за Хамбург! Немалко дипломатически борби е струвала тя и ще струва още доста, докато господата в Копенхаген се съгласят да дадат концесия…

— Да, господин консуле. И глупавото е там, че железопътната компания „Алтона-Кил“ и дори цял Холщайн е против това; така каза преди и кметът доктор Йовердик. Ужасно ги е страх, че Кил ще процъфти…

— Разбира се, Венцел. Подобна нова връзка между Балтийско и Северно море… И ще видите, че „Алтона-Кил“ няма да прекрати интригите си. Те са в състояние да построят конкурентна линия: източнохолщайнска, Ноймюнстер — Нойщад. Да, не е изключено. Но ние не бива да се плашим, трябва да имаме пряка линия за Хамбург.

— Вие трябва да вземете присърце тоя въпрос господин консуле.

— М-да… доколкото ми позволяват силите и доколкото мога да упражня нищожното си влияние… Аз се интересувам за нашата железопътна политика и това е семейна традиция, защото баща ми още от 1851 г. влизаше в управителния съвет на бюхенската железопътна линия; на това обстоятелство именно дължа избора си там на едва трийсет и две годишна възраст, тъй като моите заслуги още не са значителни.

— О, господин консуле!… След вашата реч тогава в градския съвет…

— Да, аз наистина направих малко впечатление с нея, но във всеки случай налице е добрата воля. Знаете ли, аз мога да бъда само благодарен, че моят баща, дядо и прадядо утъпкаха пътя ми и че голям дял от доверието и доброто име, които те си спечелиха, биде незабавно пренесено върху мене, ако не беше така, аз не бих могъл да бъда толкова смел… Та какво ли не направи баща ми след 48 година и в началото на това десетилетие за реформиране на нашето пощенско дело! Спомнете си само, Венцел, как в градския съвет той предупреждаваше за опасността от сливане на хамбургските дилижанси с пощата… И как през 50 година в Сената, който тогава беше безотговорно муден, настояваше непрекъснато и внасяше все нови предложения за присъединяване към австро-германския пощенски съюз. Баща ми е един от малцината, на които трябва да благодарим сега за ниската такса на писмата, за бандеролните пратки, за пощенските марки, за пощенските кутии и телеграфните връзки с Берлин и Травемюнде… Ако той и още двама-трима други не бяха притискали непрекъснато Сената, то сигурно навеки щяхме да изостанем далеч зад датската и Турн-Таксисовата поща. Затова сега се вслушват, когато аз кажа мнението си по подобни въпроси.

— Ей богу, господин консуле! Това, което казвате, е вярно. А що се отнася до хамбургската линия, преди три дена кметът доктор Йовердик ми каза: „Стигнем ли веднъж дотам, да можем да закупим в Хамбург подходящ терен за гара, ще изпратим консул Буденброк като член на комисията, в такива преговори консул Буденброк може да свърши по-добра работа, отколкото някои юристи.“ Точно така каза.

— Хм, това е твърде ласкателно за мене, Венцел. Но я насапунисайте още малко брадичката; трябва да стане по-гладка. Да, с една дума, трябва да действуваме! Нямам нищо против Йовердик, но той е вече на години; струва ми се, че ако аз бях кмет, всичко би вървяло малко по-бързо. Не мога да ви опиша какво задоволство изпитвам, че са подети работите за газовото осветление и най-сетне тия фатални маслени лампи с техните вериги ще изчезнат; мога да кажа, че и аз не съм съвсем непричастен в тоя успех… Ах, какво ли няма още да се върши! Защото, Венцел, времената се менят и ние имаме безброй задължения към новото време. Като си спомня за собствените си ранни младини… Вие помните по-добре от мене каква беше тогава гледката у нас. Улиците без тротоари, между камъните на настилката високо поникнала трева, а къщите с издадени напред части, стълбища и пейки. Средновековните сгради пък бяха загрозени от пристройки и непрекъснато се рушаха, защото хората имаха пари и никой не гладуваше, държавата обаче беше бедна, всички живуркаха, както казва зет ми Перманедер, и за сериозни поправки не можеше дори да се мисля. Тогавашните поколения бяха заможни и щастливи; знаете ли, дядо ми имаше един интимен приятел, голям добряк, Жан-Жак Хофстеде, който само се разхождаше и превеждаше от френски малки неприлични стихотворения… Но това не можеше да продължава непрекъснато, много неща се промениха и трябва още да се променят. Нашите жители, както знаете, не са все още 37 000, а вече над 50 000 и характерът на града се променя. Сега имаме нови постройки, предградия, които се разширяват, хубави улици и можем да възстановим паметниците на нашето велико минало. Но в края на краищата всичко това е само външно. Повече от най-важните работи драги Венцел, още изостават; и сега отново стигам до ceterum censeo^[81] на покойния ми баща: митническия съюз. Венцел, ние трябва да влезем в митническия съюз, от това не би трябвало да се прави вече никакъв въпрос и всички вие сте длъжни да ми помагате в борбата… Повярвайте ми, като търговец аз съм по-добре ориентиран от нашите дипломати; страхът, че ще загубим част от самостоятелността си и свободата си, е просто смешен в тоя случай. Вътрешността на страната, Мекленбург и Шлезвиг-Холщайн, ще ни разтвори вратите си, а това е много желателно, тъй като ние вече нямаме такава власт над връзките със Севера, както по-рано… Достатъчно… Моля, подайте ми кърпата, Венцел! — приключи консулът.

И след като кажеха още две-три думи за последната цена на ръжта, която възлизала на петдесет и пет талера и все още клоняла безобразно към спадане, след като споменяха някое семейно събитие в града — господин Венцел изчезваше през сутерена, за да излее пяната от лъскавата паничка върху настилката на улицата, а консулът се качваше по витата стълба и отиваше в спалнята, за да целуне по челото събудилата се вече Герда и да се облече.

Тези къси утринни разговори с будния бръснар съставяха увода на оживени и дейни дни, преизпълнени от размисли, приказване, пазарене, писане, пресмятане, отиване и връщане… Благодарение на пътуванията си, на познанията и интересите си Томас Буденброк в своята среда съвсем не беше буржоазно ограничен по ум и сигурно беше първият, който почувствува тесните и дребнави условия, в които се движеше. Ала вън, в широките предели на родината, след подема на обществения живот, предизвикан от революционните години, последва период на отпускане, на затишие и поврат — толкова пуст, че не можеше да занимава един жив ум. Но Томас обладаваше голяма духовна сила, превърна в своя любима истина сентенцията за изключително символичното значение на всяка човешка дейност и постави цялото си достояние от воля, възможности, ентусиазъм и активен размах в служба на малката общност, гдето името му беше едно от първите, а така също в служба на името и фирмата, които беше наследил… Той обладаваше такава голяма духовна сила, че можеше едновременно да се подсмива и да гледа сериозно на честолюбивото си желание да достигне величие и власт в един малък свят.

Веднага след като изяде в трапезарията закуската си, донесена от Антон, той облече всекидневни дрехи и отиде в кантората си на „Менгщрасе“. Остана там малко повече от един час. Написа две-три бързи писма и телеграми, даде някой указания, позавъртя, тъй да се рече, голямото движещо колело на предприятието и след това предостави на равнодушния страничен поглед на господин Маркус да надзирава работата на машината.

Той се явяваше и говореше на заседания и събрания, отбиваше се на борсата под готическите аркади на пазарния площад, правеше инспекционни обиколки из пристанището и в складовете, преговаряше като собственик на кораб с капитаните… До вечерта следваха още много работи, прекъсвани само от кратката закуска заедно със старата консулша и от обеда с Герда, след който прекарваше половин час на дивана с пура в устата и вестник; беше все едно дали се касаеше за собственото му предприятие или за мита, данъци, строежи, железница, поща, грижи за бедните. Надникваше и в области, които собствено не го интересуваха и обикновено биваха предоставяни на „учените“, но особено във финансовите работи прояви бързо блестяща дарба.

Той внимаваше строго да не занемарява и салонния живот. Наистина точността му в това отношение не стоеше на нужната висота: той пристигаше винаги едва в последната секунда, когато съпругата му, облякла разкошен тоалет, и колата долу на улицата бяха чакали вече половин час, казваше: „Прости ми, Герда, работата…“ — и обличаше бързо фрака. Но в салоните — на гощавки, на балове и вечеринки — умееше да проявява жив интерес, да бъде любезен събеседник и той, и съпругата му не отстъпваха по външен блясък на другите богаташки къщи; кухнята му и избата му се славеха като „знаменити“, той самият беше ценен като вежлив, внимателен и съобразителен домакин, а духовитостта на тостовете му надхвърляше средното равнище. Тихите вечери обаче той прекарваше край Герда, като с цигара в устата слушаше свиренето й на цигулка или четеше заедно с нея някоя книга — немски, френски, руски разкази, които избираше тя.

Така работеше той и постигаше успех, защото славата му в града растеше и фирмата процъфтяваше въпреки откъсването на капитал за самостоятелна търговия на Кристиан и за втората женитба на Тони. Но въпреки всичко имаше неща, които за по няколко часа сковаваха смелостта му, накърняваха гъвкавостта на ума му и помрачаваха настроението му.

На първо място — Кристиан в Хамбург. През пролетта на настоящата 58 година неговият съдружник господин Бурместер внезапно почина от мозъчен удар. Наследниците му изтеглиха капитала на покойния от фирмата и тогава консулът настойчиво посъветва брата си да не поема изцяло фирмата със собствени средства, защото знаел колко трудно било — с неочаквано силно намалял капитал да се удържи едно широко очертано предприятие. Но Кристиан настоя да запази самостоятелността си, пое активите и пасивите на „Х. К. Ф. Бурместер и с-ие“… и трябваше да се очакват неприятности.

На второ място — Клара, сестрата на консула в Рига. Нищо от това, че бракът й с пастор Тибуртиус беше останал бездетен, защото Клара Буденброк никога не бе изказвала желание да има деца и несъмнено обладаваше твърде малък майчински талант. Но както можеше да се съди от нейните и от мъжовите й писма, здравето й не беше задоволително: болките в главата, от които тя страдаше още като момиче, започнали отново — така пишеха те — да се явяват периодично в почти непоносима степен.

Това беше обезпокоително. Третата грижа пък беше тази, че и тук у тях все още нямаше никаква сигурност за продължението на семейното име. Герда се отнасяше към тоя въпрос с крайно равнодушие, което беше много близко до сърдит отказ. Томас не говореше за мъката си. Ала старата консулша взе работата в свои ръце и дръпна Грабо настрана.

— Докторе, нека си остане между нас, но най-сетне, трябва да се направи нещо, нали? Малко планински въздух в Кройт и малко морски въздух в Глюксбург или Травемюнде, изглежда, не помага. Какво ще кажете вие?

И Грабо — понеже приятната му рецепта: „Строга диета! Малко гълъбово месо, малко бял хляб“ — в тоя случай вероятно не би помогнала много — предписа бани в Пирмонт и Шлангенбад…

Това бяха три сериозни опасения. Но какво правеше Тони? Клета Тони!

Глава осма

Тя пишеше.

„Когато й кажа фрикасе, тя не разбира, защото тук го наричат просто каша; ако тя каже карфиол, едва ли у нас ще намериш човек, комуто да мине през ума, че става дума за цветно зеле; кажа ли аз пържени картофи, тя вика дотогава: «А», докато аз кажа барабой. На звука «а» тя придава значение: «Какво обичате?» Тази е втора поред, понеже първата, която се казваше Кати, аз си позволих да изпъдя — отвръщаше веднага с грубости; или може би ми се е струвало така, може да съм се лъгала, както след това разбирам, защото тук никога не си сигурен дали всъщност хората говорят грубо или любезно. Сегашната, която се казва Бабета, но трябва да се произнася Бабет, има впрочем доста приятна exterieur^[82] и е малко южняшки тип, който тук често се среща, има черни коси, черни очи и зъби, за които би могло да й се завижда. Тя е по-послушна и приготвя под мое ръководство някои от нашите родни ястия, като вчера например киселец със стафиди; но после ми беше много мъчно, понеже Перманедер ми се разсърди много за тоя зеленчук (макар че извади една по една стафидите с вилицата) и целия следобед не ми проговори, а само мърмореше. Мога да кажа, мамо, че животът невинаги е лесен.“

Но не само „кашата“ и киселецът вгорчаваха живота й. Още през медения месец я слетя един удар, на главата й се струпа нещо непредвидено, неподозирано, невъобразимо; стана едно събитие, което й отне всяка радост и което тя не смогна да преодолее. Събитието беше следното:

Съпрузите Перманедер живееха вече от няколко седмици в Мюнхен, когато консул Буденброк можа да изтегли в брой определената по завещание зестра на сестрата — 51 000 марки; той обърна тая сума в гулдени и я изпрати честно и почтено на господин Перманедер. Господин Перманедер вложи парите в солидна банка срещу добра лихва. Но ето какво каза на съпругата си, без да се подвоуми и без да се изчерви:

— Тонерл — той я наричаше Тонерл. — Тонерл, сега съм добре и нямаме нужда от повече. Дявол да го вземе, бъхтах се цял живот и сега искам да имам мира. Ще дадем под наем партера и другия етаж, това жилище е хубаво, няма що да се нареждаме толкова аристократически и да се големеем… Ще си ядем спокойно шунката, а вечер аз ще се отбивам в бирарията. Не съм фукльо и не ми се ще да трупам пари, ще си гледам вече живота! От утре зарязвам работата и ставам рентиер.

— Перманедер! — извика тя, и то за пръв път с оня особен гърлест звук, с който обикновено назоваваше името на господин Грюнлих.

Но той отговори късо:

— Я не викай толкова!

И после избухна една от ония ранни, сериозни и силни крамоли, които разклащат завинаги щастието на един брак…

Той излезе победител. Нейната пламенна съпротива се разби в неговото неотразимо желание за „живот“ и накрая господин Перманедер изтегли капитала си, вложен в търговията с хмел; сега господин Нопе от своя страна можеше да задраска със син молив „и с-ие“-то върху визитката си картичка. И подобно на мнозинството от своите приятели, с която всяка вечер на винаги резервираната маса в бирарията играеше карти и изпиваше редовно по три литра бира, съпругът на Тони ограничи дейността си в увеличаване на наемите като домопритежател и скромно, спокойно рязане на купоните от ценните книжа.

Всичко това беше съобщено на консулшата по един твърде прост начин. Но в писмата, които госпожа Перманедер писа по тоя въпрос на брата си, ясно личеше болката, изпитвана от нея. Клета Тони! Бяха надминати дори най-големите й опасения. Тя знаеше предварително, че господин Перманедер не обладаваше нито следа от „пъргавината“, проявявана така прекалено от първия й съпруг, но и през ум не й беше минало, че той ще провали напълно очакванията, за които тя бе приказвала пред мамзел Юнгман в навечерието на годежа, че окончателно ще забрави всички задължения, които поемаше, като взе жена от Буденброкови…

Това трябваше да бъде превъзмогнато и домашните й разбраха от нейните писма, че се примирява с положението. Тя живееше доста еднообразно с мъжа си и Ерика, която ходеше на училище, грижеше се за домакинството си, общуваше дружелюбно с хората, дошли като наематели на партера и на първия етаж, а така също със семейство Нидерпаур на Мариенплац, разказваше сегиз-тогиз и за представления на Придворния театър, на които ходеше с приятелката си Ева, тъй като господин Перманедер не обичаше подобни работи и се оказа, че в „свидния“ си Мюнхен, гдето бе станал на четиридесет и няколко години, той нито веднъж не беше надниквал вътре в Пинакотеката.

Дните минаваха… Голямата Тонина радост от новия живот изчезна безвъзвратно, когато господин Перманедер, получил зестрата й, веднага преустанови всякаква дейност. Нямаше никаква надежда. Не би могла никога да пише на домашните си за някакъв успех, за някакъв възход. Неизменно до края на живота й всичко щеше да остане така, както беше сега — безгрижно, но ограничено и невъобразимо малко „изящно“. Това я потискаше като бреме. И от писмата й съвсем ясно се виждаше, че точно това не много повишено настроение затрудняваше привикването й на южногерманските условия. То ставаше на части. Тя започна да се разбира с домашните прислужници и продавачите, да казва „каша“ вместо „фрикасе“ и да не слага вече на мъжа си плодови супи, след като той ги нарече „гадна помия“. Общо взето обаче, тя остана завинаги чужденка в новата си родина, защото чувството, че тук долу не представлява нищо забележително да си член на семейството Буденброк — това чувство представляваше за кея постоянно, непрекъснато унижение; и макар да разказваше в едно писмо, че някакъв зидар с бирена кана в едната ръка и връзка репички в другата я заговорил на улицата, като казал: „Молим, колко ти е часът, комшийке?“ — все пак въпреки цялата шеговитост се чувствуваше твърде силен, сподавен тон на негодувание; и можеха да бъдат убедени, че тя е отметнала назад главата си и не е удостоила човека нито с отговор, нито с поглед… Впрочем не само тази безцеремонност и това нищожно чувство за дистанция й станаха чужди и неприятни, тя не проникна дълбоко в мюнхенския живот и бит, но все пак я обгръщаше мюнхенският въздух, въздухът на един голям град, пълен с хора на изкуството и буржоа, които не вършеха нищо — донякъде деморализиран въздух, който тя невинаги можеше да вдишва с хумор.

Дните минаваха… Но ето: все пак изглеждаше, като че ще дойде едно щастие, по което напразно копнееха на „Брайтещрасе“ и на „Менгщрасе“ — в началото на новата 1859 година надеждата, че Тони за втори път ще стане майка, се превърна в увереност.

Сега радостта просто трептеше в писмата й — писма, които отколе не бяха изпълвани с такива палави, детински и важни изрази. Консулшата, която не обичаше вече пътуванията — с изключение на летните пътувания, които впрочем все повече се ограничаваха до крайбрежието на Балтийско море, — съжаляваше, че е заставена през това време да бъде далеч от дъщеря си, и се задоволи само да я увери писмено в божията подкрепа; Том и Герда обаче съобщиха, че ще дойдат на кръщавката, и Тонината глава се пълнеше с планове за изящното им посрещане. Клета Тони! Писано било това посрещане да стане безкрайно тъжно и тази кръщавка, мяркала се пред очите й като възхитително малко празненство с цветя, сладкиши и шоколад, изобщо не се състоя: отрочето, момиченце, се яви на бял свят, но само след петнадесет минути, през които лекарят напусто се помъчи да съхрани безсилния малък организъм, скъса връзката си с битието.

Когато пристигнаха в Мюнхен, консул Буденброк и съпругата му видяха, че самата Тони не е вън от всяка опасност. Тя беше отпаднала много по-тежко от първия път и стомахът й, от нервната слабост на който тя често бе страдала и по-рано, в продължение на много дни отказваше да приеме каквато и да било храна. Все пак тя оздравя и Буденброкови можеха да си заминат спокойни от тая страна; от друга страна обаче, те бяха доста замислени, защото за тях бе проличало твърде ясно, а особено от наблюдателните очи на консула не беше убягнало, че дори общото страдание не беше в състояние да сближи значително двамата съпрузи.

Не можеше да се отрече, че господин Перманедер имаше чувствително сърце. Той беше искрено потресен, като гледаше безжизненото дете, и от подпухналите му очи се ронеха едри сълзи, които се стичаха по издутите бузи към проскубаните мустаци; той изпусна няколко тежки въздишки; и неведнъж промълви:

— Мътна и кървава! Мътна и кървава!

Но Тони скоро видя, че „животът“ му не беше пострадал много, вечерните часове в придворната бирария скоро разпръснаха мъката му и той продължи да „живурка“ с оня удобен, добродушен, малко кисел и малко тъп фатализъм, който се съдържаше в неговото: „Тя е мътна и кървава!“

Отсега нататък Тонините писма не загубиха вече тона на безнадеждност и дори на обвинение. „Ах, майко — писа тя, — какво ли не се струпа на главата ми! Първо Грюнлих и банкрутът, после Перманедер като рентиер и накрая мъртвороденото. С какво заслужих толкова много нещастия?!“

Когато консулът се прибереше у дома и прочетеше подобни редове, не можеше да не се усмихне, защото въпреки цялата скръб, която се криеше в тях, той долавяше един лек тон на донякъде смешна гордост. И той знаеше, че Тони Буденброк, все едно дали беше мадам Грюнлих или мадам Перманедер, винаги си оставаше дете, знаеше, че тя минаваше през всички тия преживелици на възрастна жена почти с недоумение, но после с детска сериозност, с детска важност и преди всичко с детска съпротивителна сила.

Тя не можеше да проумее с какво беше заслужила тия страдания, защото, макар че се присмиваше на голямата майчина набожност, самата беше тъй преизпълнена от набожност, че вярваше дълбоко в награда и правда на земята. Клета Тони! Смъртта на второто й дете не беше нито последният, нито най-тежкият удар, който трябваше да понесе.

Когато 1859 година вече клонеше към своя край, случи се нещо страхотно…

Глава девета

Беше един ден към края на ноември, студен есенен ден със заоблачено небе, което вече почти миришеше на сняг, и понесла се на кълба мъгла, пронизвана навремени от слънцето, един от онези дни, през които острият североизточен вятър свистеше с коварен вой край огромните ъгли на църквите в пристанищния град и човек много лесно можеше да си навлече някое белодробно възпаление.

Когато по пладне консул Томас Буденброк влезе в стаята за закуска, той завари майка си до масата с очила на носа и наведена над някакъв лист.

— Том — каза тя, като го погледна и дръпна с две ръце листа настрана, сякаш се двоумеше дали да му го покаже. — Не се плаши… Нещо неприятно… не мога да разбера… от Берлин… Сигурно се е случило нещо…

— Моля! — каза той късо.

Промени цвета на лицето си и за миг мускулите на слепоочията му изпъкнаха, защото той стисна зъби. После протегна с крайна решително движение ръка, сякаш искаше да каже: „Само по-бързо, моля! Кажи неприятното без всякаква подготовка!“

Прочете прав редовете върху листа, като дигна една от светлите си вежди, и бавно изтегли между пръстите си дългите краища на мустаците. Беше телеграма със следното съдържание:

„Не се плашете. Пристигам с първия влак с Ерика.

Всичко се свърши. Ваша нещастна Антония.“

— С първия влак… С първия влак — каза той сприхаво и погледна консулшата, като бързо поклати глава. — Какво значи „с първия влак“?

— Просто така се казва, Том, няма никакво по-нататъшно значение. Иска да каже „тутакси“ или нещо подобно…

— И от Берлин? Какво прави в Берлин? Как се е озовала в Берлин?

— Не зная, Том, още не мога да разбера, телеграмата пристигна преди десет минути. Но сигурно се е случило нещо и ние трябва да изчакаме каквото и да е. Дано даде бог всичко да се обърне на добре. Седни, синко, и яж!

Той седна и машинално си наля бира в дебелата висока чаша.

— „Всичко се свърши“ — повтори той. — И после: „Антония“. Детинщини…

Сетне яде и пи мълчаливо.

След известно време консулшата се осмели да забележи:

— Дали е във връзка с Перманедер, Том?

Той само сви рамене, без да дигне очи.

Като си отиваше, хванал вече ръчката на вратата, той каза:

— Да, мамо, трябва да я чакаме. Тъй като вероятно няма да иска да се изтърси вкъщи късно през нощта, сигурно ще пристигне утре през деня. Моля да ме уведомите.

* * *

Консулшата чакаше всекичасно. Спа крайно недостатъчно през нощта, позвъни за Ида Юнгман, която сега спеше до нея в най-задната стая на мецанина, поръча й да приготви подсладена вода и дори поседя доста дълго време изправена на леглото с ръкоделие в ръцете. Следният предиобед премина също в плахо напрежение. На втората закуска консулът заяви, че Тони; ако изобщо дойде, могла да пристигне само в три часа тридесет и три минути след пладне от Бюхен. По това време консулшата седеше до прозореца в стаята с пейзажите и се мъчеше да чете някаква книга, върху черната кожена корица на която се виждаше златна палмова вейка.

Денят беше като вчерашния: студ, мъгла и вятър; зад лъскавата решетка от ковано желязо пращеше печката. Старата дама трепваше и поглеждаше навън всеки път, щом доловеше трополене на колела. И после към четири часа, тъкмо когато не внимаваше и почти беше забравила за дъщеря си, долу в къщата настана раздвижване… Тя обърна бързо горната половина на тялото си към прозореца и изтри с дантелена кърпичка влагата от стъклото: наистина долу беше спряла кола и по стълбата кънтяха стъпки, които се изкачваха.

Тя се хвана за облегалката на стола, за да стане, но намисли нещо по-добро: отпусна се наново и само изви с почти неприязнено изражение глава към дъщеря си, която влезе с бързи крачки, едва ли не се втурна в стаята; Ерика Грюнлих, хваната за ръка от Ида Юнгман, беше се спряла до стъклената врата.

Госпожа Перманедер носеше гарнирана с кожи наметка и продълговата филцова шапка с воал. Изглеждаше много бледа и отслабнала, очите й бяха зачервени, а горната й устна трепереше както някога в детските дни, когато Тони плачеше. Тя дигна ръце нагоре, отпусна ги пак и след това се плъзна на колене пред майка си, като скри лице в диплите на роклята на старата дама и горчиво изхлипа. Всичко това правеше впечатление, като че ли по същия тоя начин бе долетяла на един дъх от Мюнхен — и лежеше сега, достигнала целта на бягството си, изтощена и спасена. Консулшата помълча един миг.

— Тони! — каза тя сетне с нежен укор, изтегли предпазливо голямата игла, която прикрепяше шапката на госпожа Перманедер за фризурата й, сложи шапката на прозоречната дъска и погали ласкаво и успокоително с две ръце пищните пепеляворуси коси на дъщеря си. — Какво има, чедо? Какво се е случило?

Но трябваше да се въоръжи с търпение, защото мина доста дълго време, докато получи отговор на въпроса си.

— Мамо!… — промълви госпожа Перманедер. — Мамо!

Повече нищо.

Консулшата дигна и обърна глава към стъклената врата и докато с едната ръка прегръщаше дъщеря си, протегна другата към внучката, изправила се смутено там с пръст на устата.

— Ела, детето ми, ела и кажи добър ден! Пораснала си и имаш бодър и добър вид; да поблагодарим богу за това. На колко години стана вече, Ерика?

— На тринайсет, бабо.

— Я гледай! Цяла дама…

Тя се наведе над главата на Тони, целуна малкото момиче и продължи:

— Качи се сега с Ида горе, детето ми, скоро ще се храним! Знаеш ли, сега майка ти има да поприказва с мене.

Останаха сами.

— Е, мила Тони? Няма ли да спреш плача? Когато господ ни праща някакво изпитание, трябва да го понасяме твърдо. Носи кръста си… Така пише в евангелието. Но може би ти също имаш желание най-напред да отидеш горе, за да си починеш и да се ободриш, а след това да слезеш при мене? Нашата добра Юнгман е приготвила стаята ти… Благодаря ти за телеграмата. Много ни изплаши…

Тя се прекъсна, защото из диплите на роклята й се надигнаха тръпни, сподавени звукове:

— Той е мизерник… мизерник… мизерник…

Госпожа Перманедер не можеше да преодолее тая силна дума, беше сякаш всецяло под властта й. При това тя притисна още по-здраво лицето си в скута на консулшата и даже сви пестник встрани от стола.

— За мъжа си ли казваш това, чедо? — попита старата дама след известна пауза. — Не би трябвало да ми минава през ума такава мисъл, зная, но не ми остава нищо друго да мисля, Тони. Перманедер ли ти е причинил страдания? От него ли се оплакваш?

— Бабет!… — промълви госпожа Перманедер. — Бабет!

— Бабета ли? — повтори въпросително консулшата.

После се облегна назад и светлите й очи погледнаха през прозореца навън. Разбра за какво се касаеше. Настъпи пауза, прекъсвана сегиз-тогиз от все по-рядкото хлипане на Тони.

— Тони — каза консулшата след известно време, — разбирам, че наистина ти е причинена мъка… че имаш основание за жалба… но беше ли нужно да изявяваш така бурно тая жалба? Необходимо ли беше и това пътуване от Мюнхен дотук заедно с Ерика? На хората, по-малко разсъдливи от тебе и от мене, би могло да се стори, че ти няма да се върнеш никога при мъжа си…

— И няма да се върна!… Никога!… — извика госпожа Перманедер, като из един път дигна глава, погледна диво с разплакани очи майка си в лицето и после също така внезапно скри отново глава в диплите на роклята й.

Консулшата се престори, че не е чула тоя вик.

— А сега — поде тя с повишен глас и обърна бавно глава от едната страна на другата, — а сега добре, че си тук. Защото ще можеш да облекчиш сърцето си и да ми разкажеш всичко, а после ще видим как ще поправим грешката с любов, снизхождение и разум.

— Никога! — извика пак Тони. — Никога!

Но после заразказва. И макар че не всяка дума се разбираше — защото тя говореше в надиплената рокля на консулшата, разказът й беше експлозивен и накъсан от викове на крайно негодувание, — все пак стана ясно, че положението на нещата е било просто следното.

В полунощ между двайсет и четвърти и двайсет и пети на текущия месец госпожа Перманедер, която през деня страдала от разстройство на стомашните нерви и поради това си легнала много късно, се стреснала в леката си дрямка. Причина за събуждането й бил някакъв продължителен шум вън на стълбата, някакъв неумело потиснат, тайнствен шум, в който могло да се различи скърцане на стъпала, кискане с кашлица, сподавени думи на отбрана и извънредно странни звуци — нещо като ръмжене и пъшкане… Тя не могла да се съмнява нито за миг в естеството на тоя шум. Едва доловила нещо с още замаяни от съня сетива, госпожа Перманедер схванала веднага какво става. Кръвта от лицето й се смъкнала в сърцето, което се свило и продължило да работи с тежки удари, задушавало я. В течение на една дълга жестока минута лежала като зашеметена и парализирана под завивките, но после, понеже този безсрамен шум не заглъхвал, тя с разтреперани ръце запалила свещта, станала от леглото, преизпълнена от отчаяние, ярост и погнуса, отворила буйно вратата и със свещта в ръка, по пантофи, изтичала напред близко до стълбата — до оная права като конец небесна лестница, която водела непосредствено от пътната врата към първия етаж. И там, на горните стъпала на тая именно небесна лестница, й се разкрила въплътена онази картина, която тя била видяла вече в душата си вътре в спалнята, когато се вслушвала с разширени от ужас очи в недвусмисления шум… Било боричкане, непозволена и безнравствена борба между готвачката Бабета и господин Перманедер. Момичето — с връзка ключове и също със свещ в ръката, защото сигурно по това късно време е имало някаква работа в къщата — се дърпало насам-натам и се мъчело да се отскубне от господаря, който от своя страна, с килната на тила шапка, го бил прегърнал и непрекъснато се опитвал да притисне тюленовите си мустаци до лицето му, сегиз-тогиз това наистина му се удавало… При появата на Антония готвачката прошушнала нещо като „Исусе, света Богородице!“, господин Перманедер също повторил „Исусе, света Богородице!“ и я пуснал. И докато момичето мигновено изчезнало ловко и безследно, той застанал с увиснали ръце, увиснала глава и увиснали мустаци пред съпругата си и фъфлел нещо действително безсмислено като „Мътна и кървава!… Мътна и кървава!…“ Когато се осмелил да дигне очи от земята, тя не била вече там, намерил я в спалнята на леглото в полуседнало-полулегнало положение, отчаяно хлипаща и повтаряща непрекъснато думата „Срам!“ Той се спрял и са облегнал в отпусната стойка на вратата, после внезапно направил бегло движение с рамото напред, сякаш я мушкал ободрително в ребрата, и казал: „Успокой се! Недей, Тонерл, успокой се! Виж, Францл Рамзауер празнува тая вечер именния си ден… Всички понаправихме главите…“ Но силната алкохолна миризма, която той разпръснал в стаята, довела до крайност възбудата й. Тя не хлипала вече, отпадналостта и слабостта й изчезнали, темпераментът й я накарал да скочи и в безмерното си отчаяние запратила гласно в лицето му цялата си погнуса, цялото си отвращение, дълбокото си презрение към целия негов живот и характер… Господин Перманедер не мълчал. Главата му горяла силно, защото в чест на приятеля си Рамзауер той бил изпил не само много бира, но и „шампиянско“, той й отговорил, отговорил й буйно, избухнала крамола — далече по-страшна от оная при оттеглянето на господин Перманедер като рентиер. Госпожа Антония грабнала дрехите си, за да се отдели във всекидневната стая… И тогава накрай подире й екнали две думи, две думи от негова страна, две думи, които тя не можела да повтори, които нейните устни никога не биха били в състояние да произнесат, две думи… две думи…

Това беше главното съдържание на признанието, което мадам Перманедер направи в диплите на майчината рокля. Но „думите“, тези „думи“, които през оная страхотна нощ бяха я смразили до мозъка на костите — тези думи тя не можеше да преодолее, не можеше да повтори; ей богу, не би могла да повтори, твърдеше тя, макар че консулшата съвсем не настояваше, а само едва забележимо, бавно и замислено кимна с глава, като погледна хубавите пепеляворуси коси на Тони.

— Да, да, — каза тя, — трябваше да чуя тъжни работи, Тони. И разбирам много добре всичко, мое бедно малко момиче, защото аз не съм само твоя майка, а и жена като тебе… Разбирам сега колко оправдана е болката ти и как твоят мъж в миг на слабост е забравил напълно какво ти дължи…

— Миг ли!? — извика Тони, скочи, отстъпи две крачки назад и изтри трескаво очите си. — Миг ли, мамо?!… Той забрави какво дължи на мене и на името ми… той не го съзнаваше от самото начало! Мъж, който взема зестрата на жена си и съвсем просто става рентиер! Мъж без честолюбие, без стремежи, без цели! Мъж, в жилите на когото има не кръв, а гъста каша от ечемик и хмел… да, убедена съм в това! Мъж, който след това стига и до такива низости като тая с Бабет… и който, когато посочиш мерзостта му, отговаря с такива думи… такива думи…

Стигна отново до думите, до ония думи, които не искаше да повтори. Изведнъж обаче пристъпи крачка напред и каза с неочаквано спокоен и кротко заинтригуван глас:

— Колко е гиздаво! Откъде е, мамо?

Тя посочи с брадичката си една дребна вещ, изплетена от тръстика кошничка, нещо като гиздаво малко каче, украсено с атлазени панделки, в което консулшата от известно време насам прибираше ръкоделието си.

— Аз си го купих — отговори старата жена. — Имах нужда от него.

— Изящно!… — каза Тони, като го разглеждаше с наклонена настрана глава.

Консулшата също спря очите си на тоя предмет, но без да го вижда, защото беше дълбоко замислена.

— Е, мила Тони — каза тя най-сетне, като още веднъж протегна ръце на дъщеря си, — каквато и да е работата, все едно! Ти си тук, чедо, и затова ми бъди от сърце добре дошла! Ще можем да обсъдим всичко с по-спокоен ум… Иди в стаята си, съблечи се, отпусни се… Ида! — извика тя с повишен глас към трапезарията. — Да се сложат прибори за мадам Перманедер и Ерика, мила!

Глава десета

След като се нахрани, Тони веднага се оттегли в спалнята си, защото през време на обеда консулшата бе потвърдила предположението й, че Томас е узнал за пристигането й. Тя обаче, както изглеждаше, не жадуваше много да се срещне с него.

Консулът дойде към шест часа след пладне. Влезе в стаята с пейзажите и поведе дълъг разговор с майка си.

— И как е тя? — допита той. — Как се държи?

— Ах, Том, опасявам се, че е непримирима… Боже мой, толкова силно е раздразнена… И после онези думи… само да знаех какви думи й е казал…

— Ще отида при нея.

— Иди, Том! Но почукай тихо да не се изплаши. И остани спокоен, чуваш ли? Нервите й не са в ред. Не яде почти нищо… Знаеш, стомахът й… Поговори спокойно с нея!

Той се изкачи бързо по стълбата за втория етаж, като по навик вземаше стъпалата през едно и замислено сучеше мустаците си. Но още докато чукаше, лицето му се проясни, защото той беше решил колкото е възможно по-дълбоко да разглежда работата с хумор.

Като чу едно страдалческо: „Влез!“ — той отвори вратата и завари госпожа Перманедер легнала с горните си дрехи на леглото, завесите на което бяха дръпнати, зад гърба си беше сложила пухената завивка, а на нощната масичка стоеше стъкълце с капки за стомах. Тя се пообърна, подпря глава на ръката си и го погледна с нацупена усмивка. Той се поклони много дълбоко и с разперени ръце описа тържествен жест.

— Милостива госпожо!… На какво дължим честта да видим сред нас жителката на един престолен град?…

— Целуни ме, Том! — отговори тя и се изправи, поднесе му страната си и пак се обърна назад. — Добър ден, доброто ми момче! Както виждам, ти съвсем не си се променил след ония дни в Мюнхен.

— Хм, скъпа моя, за това не можеш да съдиш тук при спуснати транспаранти. И на всеки случай нямаш право да ми грабваш под носа комплимента, който естествено се пада на тебе…

Задържал ръката й в своята, той притегли един стол и седна до нея.

— Както много пъти вече съм казвал: ти и Клотилда…

— Засрами се, Том!… Как е Тилда?

— Добре, разбира са. Мадам Крауземинц се грижи за нея и гледа да не я остави гладна. Това обаче не пречи на Тилда всеки четвъртък да поглъща тук невъобразими количества… като че в аванс за следната седмица.

Тя се разсмя така сърдечно, както дълго време вече не бе се смяла, но после се пресече с въздишка и попита:

— А как е търговията?

— М-да… караме я криво-ляво. Трябва да бъдем доволни.

— Слава богу, че поне тук всичко е наред! Но, ах, съвсем не съм разположена да бъбря весело…

— Жалко. Човек би трябвало, quand meme^[83], да запази хумора си.

— Не, с него е свършено, Том… Ти знаеш всичко?

— Ти знаеш всичко!… — повтори той, пуска ръката й и из един път дръпна стола си малко по-назад. — Свети боже, как звучи само! „Всичко“! Какво ли не е погребано само е това „всичко“! „Положих също любовта си и мъката си в него аз“^[84], а? Не, слушай сега!

Тя мълчеше. Докосна го с един учуден и дълбоко оскърбен поглед.

— Да, очаквах такова изражение — каза той, — защото ти не би била тука без такова изражение на лицето. Но позволи ми, добра Тони, да гледам на тая работа толкова по-прекалено леко, колкото по-прекалено тежко гледаш ти на нея и ще видиш, че ще се допълваме по най-изгоден начин…

— Прекалено тежко ли, Томас? Прекалено тежко ли?…

— Да. Боже господи, нека не играем трагедия! Нека поговорим малко по-скромно, а не с „всичко се свърши“ и „вашата нещастна Антония“! Разбери ме правилно, Тони! Ти добре знаеш, че аз съм първият, който се радва от сърце на пристигането ти. Отдавна имах желание да ни дойдеш веднъж на гости без мъжа си, да поседим отново тъй съвсем en famille^[85]. Но това, че пристигаш сега и пристигаш така, pardon, но това е глупост, моето дете!… Да… остави ме да се доизкажа! Сигурно е вярно, че Перманедер се е държал доста зле, и бъди убедена, че и аз ще му дам да разбере това…

— Едно ще ти кажа, Томас. Аз му дадох вече да разбере как се е държал и не само му „дадох да разбере“ — прекъсна го тя, като се изправи и сложи едната ръка върху гърдите си. — Съобразно моето чувство за такт смятам всякакви по-нататъшни разправии с тоя човек за съвършено неуместни!

Като издума това, тя отново се отпусна назад и се загледа строго и неподвижно в тавана.

Той се наведе сякаш под тежестта на думите й и в същото време погледна усмихнато коленете си.

— Добре, тогава няма да му напиша някое грубо писмо, да бъде така, както заповядваш ти! В края на краищата това си е твоя работа и напълно достатъчно е ти сама да му натриеш носа, то е твой дълг като негова жена. Пък и ако обмислим внимателно, ще видим, че не можем да му отречем смекчаващи вината обстоятелства. Негов приятел празнувал имен ден, той се прибира у дома в празнично настроение, в малко прекалено добро разположение на духа, и се провинява в някакво дребно отклонение, в дребно, непристойно кръшване.

— Томас — каза тя, — не те разбирам. Не разбирам тона, с който говориш. Ти… човек с твоите принципи… ти обаче не си го видял. Как я беше сграбчил в пиянството си, как изглеждаше той самият…

— Мога да си представя: доста комично. Но тъкмо там е бедата, Тони, че ти не гледаш на тая работа откъм комичната й страна, за това естествено е виновен стомахът ти. Ти залавяш мъжа си в някаква слабост, виждаш го малко смешен… Но това не би трябвало да те възмущава тъй страшно, а по-скоро да ти се стори донякъде забавно и той да ти стане човешки по-близък… Едно ще ти кажа: естествено ти не би могла току-тъй да одобриш с усмивка и мълчание неговото поведение. Опазил бог! Ти заминаваш: това е демонстрация, може би малко припряна, това е може би прекалено строго наказание… не бих желал да го видя как унил седи в този момент в стаята си, но наказанието все пак е справедливо. Бих те помолил само да обозреш нещата с по-малко негодувание и повече от политична гледна точка… говорим си между четири очи. Аз съм длъжен да ти загатна само, че все пак в брака не е никак безразлично на чия страна се намира моралният превес. Разбери ме, Тони! Твоят мъж се е изложил, в това няма съмнение. Той се е компрометирал, станал е малко смешен… тъкмо затова, защото на постъпката му трябва да се погледне безгрижно, не дотам сериозно… Накъсо казано: неговото достойнство не е вече неприкосновено, сега ти решително разполагаш с известно превъзходство; и ако допуснем, че съумееш да го използуваш както трябва, то ти ще осигуриш щастието си. И когато ти след… да речем, две седмици… да, моля, толкова време най-малко трябва да те задържа у нас!… след две седмици се завърнеш в Мюнхен, ще видиш…

— Аз няма да се завърна в Мюнхен, Томас…

— Моля? — попита той, като закриваше лицето си, сложи ръка до ухото и се понаведе напред.

Тя лежеше по гръб, притиснала здраво тила си върху пухената завивка, така че брадичката изглеждаше дръпната с известна строгост напред.

— Никога! — каза тя.

После изпусна продължително и шумно въздуха от дробовете си и се покашля бавно и натъртено — сухо покашляне, което у нея се превръщаше в нервен навик и вероятно беше във връзка със стомашното й страдание.

Настъпи пауза.

— Тони — каза той внезапно, като стана и отпусна тежко ръка върху облегалката на стола в стил ампир, — няма да ни правиш скандал!

Тя го погледна изкосо и видя, че той беше бледен и мускулите над слепоочията му играеха. Положението й беше вече неудържимо. Тя също се развълнува и за да скрие страха, който изпитваше от него, повиши глас и кипна. Скочи бързо, плъзна краката си от леглото и поде с пламнали страни, свити вежди и резки движения на главата и ръцете:

— Скандал ли, Томас?! Ти ми заповядваш да не правя скандал, когато ме покриват със срам, когато просто ме заплюват в лицето?! Достойно ли е това за един брат? Да, моля, трябва да ми позволиш тоя въпрос! Да, първо, съобразителността и тактичността са хубави неща! Но има една граница в живота, Том… а аз познавам живота не по-лошо от тебе… една граница, гдето страхът от скандал започва да се нарича малодушие, да! И ми е чудно, че трябва да ти го кажа аз, простата гъска и глупачка… Да, такава съм и разбирам много добре защо Перманедер не ме обичаше: аз съм стара и грозна жена, а Бабет сигурно е по-хубава. Но това не го освобождаваше от уважението, което дължеше на потеклото ми, на възпитанието ми и на усета ми! Ти, Том, не си видял по какъв начин забрави той това уважение, а който не е видял, не знае нищо; от друга страна пък, не може да се разкаже колко противен беше той в това състояние… Ти не си чул и думите, които ми подвикна той… на мене, на сестра ти… когато аз прибрах нещата си и напуснах стаята, за да спя на дивана във всекидневната. Да, трябваше да чуя зад себе си думи, казани от неговата уста… думи… думи… Накъсо казано, Том трябва да знаеш, че всъщност тези думи ме накараха, принудиха ме цялата нощ да събирам нещата си в куфарите, да събудя рано-рано Ерика и да се махна, защото не можех да остана при един мъж, в чието присъствие трябва да очаквам подобни думи… И както казах, няма никога да се върна при такъв мъж… защото не искам да пропадна, да загубя сама всякакво уважение към себе си и да нямам никаква опора в живота!

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш тия проклети думи? Да или не?

— Никога, Томас! Моите устни никога няма да ги повторят! Зная какво дължа на самата себе си и на тебе в тоя дом.

— Тогава с тебе не може да се говори!

— Може да е така и бих искала да не говорим повече по тоя въпрос…

— Какво мислиш да правиш? Ще се разведеш ли?

— Ще се разведа, Том. Решила съм твърдо. Дължа тоя начин на действие на себе си, на детето си и на всинца вас.

— Хм, това е безсмислица — каза той спокойно, завъртя се на тока си и се махна от нея, като че ли целият въпрос изобщо беше изчерпан. — За развод са нужни двама, детето ми; и все пак смешна е мисълта, че Перманедер току-тъй и с удоволствие ще изяви готовност за това.

— Остави тая грижа на мене — каза тя, без да се плаши. — Мислиш, че той ще се противопостави, и то заради моите 17 000 талера? Грюнлих също не искаше, но го принудиха. Има начини. Ще отида при доктор Гизеке; той е приятел на Кристиан и ще ми помогне. Наистина преди беше малко по-друго… зная какво искаш да кажеш. Тогава беше „неспособност мъжът да прехранва семейството си“, да! Виждаш впрочем, че съм прекрасно осведомена по тия въпроси, а ти наистина се правиш, като че ли ще се развеждам за пръв път в живота си!… Но това няма никакво значение, Том. Не е изключено да се окаже невъзможно… да… и ти да излезеш прав. Но това не променя нещо. То не променя решението ми. Нека тогава задържи парите… в живота има по-възвишени неща! Мене обаче той никога вече няма да види.

След това тя се покашля. Беше станала от леглото и седнала на един стол, облакътена на страничната облегалка и забила тъй силно брадичката си в ръката, че четири свити пръста бяха сграбчили долната устна. Така, извърнала настрани горната половина на тялото си, тя гледаше втренчено с възбудени и зачервени очи през прозореца навън.

Консулът ходеше напред-назад из стаята, въздишаше, клатеше глава и свиваше рамене. Накрая застана със сплетени ръце пред нея.

— Ти си съвсем незрял човек, Тони — каза той малодушно и умолително. — Всяка изречена от тебе дума е просто детинщина! Ще склониш ли най-сетне, ако те помоля, поне за миг да погледнеш нещата като възрастен човек?! Не виждаш ли: държиш се така, като че ли си преживяла нещо сериозно и тежко, като че ли твоят мъж жестоко те е измамил, покрил те е с позор пред очите на света?! Та поразмисли сама и разбери, че не е станало нищо! Че жива душа не знае нищо за тая безразсъдна случка на небесната стълба в къщата на „Кауфингерщрасе“, че съвсем не накърняваш своето собствено достойнство, ако съвсем спокойно, най-много с донякъде присмехулно изражение се върнеш при Перманедер!… Наопаки, ти ще навредиш на достойнството ни, ако не направиш това, защото тогава ще направиш нещо от тая дреболия, тогава ще направиш скандал…

Тя пусна бързо брадичката си и го погледна в лицето.

— Сега млъкни, Томас! Сега редът е мой. Сега слушай! Как? Само това ли е срамно и скандално в живота, което се разчува и стига до ушите на хората? Ах, не! Много по-лош е тайният скандал, който скрито гложди човека и подяжда самоуважението! Та нима ние, Буденброкови, сме хора, които външно се показват „знаменити“, както сте свикнали да казвате винаги тук, а в замяна между нашите четири стени гълтаме унижения? Чудя ти се, Том. Представи си татко! Прецени как би се държал той днес и после решавай, както той би решил! Не, трябва да царува чистота и откровеност… Ти можеш всеки ден да покажеш на хората търговските си книги и да заявиш: ето, вижте!… С никого от нас не бива да бъде другояче. Зная каква ме е създал господ. Не се страхувам от нищо. Нека само Юлхен Мьолендорпф мине покрай мене и не ме поздрави! Нека само Пфифи Буденброк седне някой четвъртък тук й се затресе от злорадство и каже: „Хм, за жалост, става вече втори път; но естествено и двата пъти са виновни мъжете!“ Аз съм се издигнала високо над тия работи, Томас! Зная, че съм постъпила така, както съм сметнала за най-добре. Но от страх пред Юлхен Мьолендорпф и Пфифи Буденброк да гълтам оскърбления и да позволя да бъда ругана на невъзможен бираджийски диалект… от страх пред тях да издържа при един мъж, в един град, гдето би трябвало да привиквам на такива думи, на такива сцени като тази на небесната стълба, гдето би трябвало да отрека напълно себе си, потеклото си, възпитанието си и всичко у мене само за да изглеждам щастлива и доволна… това наричам недостойно, това наричам скандално, чуваш ли!…

Тя се пресече, заби отново брадичката си в ръката и се втренчи възбудено в стъклата на прозорците. Той стоеше пред нея подпрян на един крак, с ръце в джобовете на панталона, спрял очите си върху нея, но без да я вижда, потънал в мисли, и движеше бавно главата си насам-натам.

— Тони — каза той, — няма да ме измамиш. Аз го знаех и преди, но ти се издаде с последните, си думи. Не се касае за мъжа, а за града. Съвсем не се касае за онова безразсъдство на небесната стълба, а изобщо за всичко. Ти не си могла да се аклиматизираш. Бъди искрена!

— Тук си прав, Томас! — извика тя; дори скочи и протегна ръка право към лицето му.

Нейното лице беше румено. Тя стоеше изправена като боец, уловила с една ръка стола и жестикулираща с другата, и държеше реч, пламенна, вълнуваща реч, която бликаше неудържимо. Консулът я гледаше с дълбока почуда. Новите думи кипяха и извираха толкова бързо, че просто не и оставаше време да си поеме дъх. Да, тя намираше думи, даваше израз на цялото негодувание, което се бе насъбрало в нея през тия години — донякъде безразборно и объркано, но му даде израз. Беше някаква експлозия, избухване на напълно отчаяна честна натура… Разрази се нещо, срещу което не можеше да се издигне никакво възражение, нещо стихийно, по което не можеше вече да се спори…

— Тук си прав, Томас! Кажи го още веднъж! Ех, казвам ти изрично, че не съм вече глупачка и зная какво да мисля за живота. Вече не се вкаменявам, като чуя, че в него невинаги всичко се върши честно и почтено. Познавах хора като Плачи-Тришке, бях омъжена за Грюнлих и познавам бонвиваните в нашия град. Не съм някоя невинна селска мома, чуваш ли, и случката с Бабет сама по себе си, откъсната от всичко друго, не би ме накарала да избягам, повярвай ми! Работата е там, Томас, че тя препълни чашата… а не трябваше много, защото тя собствено беше вече пълна… отдавна вече пълна… отдавна вече пълна! Нещо съвсем нищожно можеше да я накара да прелее, камо ли това… камо ли съзнанието, че дори в това отношение не мога да се осланям на Перманедер. Това тури капак на всичко. Дойде ми вече до гуша. Това из един път накара да узрее решението ми да се махна веднъж завинаги от Мюнхен… а това решение зрееше отдавна в мене отдавна, Том, защото аз не мога да живея там долу, кълна се в бога и в цялото му свято войнство! Ти не знаеш колко нещастна бях, Томас, защото дори когато ти дойде да ни навестиш, аз не ти дадох да забележиш нищо, не, защото съм тактична жена, която не иска да досажда с жалби на другите и да излива всеки делничен ден сърцето през устата си; аз винаги съм клоняла към затвореност. Но страдах, Том, страдах с цялата си душа и сърце, тъй да се каже, с цялата си личност. Също като растение, позволи ми да си послужа с тоя образ, също като цвете, пресадено на чужда почва… макар че ти ще сметнеш това сравнение неподходящо, защото аз съм грозна жена… но не бих могла да попадна на по-чужда почва и бих предпочела да отида в Турция! О, ние, които живеем тук горе, не би трябвало да отиваме никога на друго място! Трябва да си стоим край нашия морски залив и да се прехранваме честно от труда си… Понякога вие се подбивахте с моите симпатии към благородниците… да, през тия години аз често си спомнях ония няколко думи, които веднъж преди доста дълго време бе ми казал някой, един умен човек: „Вие храните симпатии към благородниците… — каза той. — Да ви кажа ли защо? Защото вие самата сте благородница! Баща ви е големец, а вие сте принцеса. Пропаст ви дели от нас другите, които не принадлежим към вашия кръг от господствуващи семейства…“ Да, Том, ние се чувствуваме като благородници, чувствуваме се на известно разстояние от другите и не би трябвало дори да правим опит да живеем другаде, гдето не знаят нищо за нас и не умеят да ни ценят, защото няма да изпитаме нищо друго, освен унижения и ще ни сметнат смешно високомерни. Да, всички ме сметнаха смешно високомерна. Никой не ми го каза, но аз го чувствувах всекичасно и пак страдах. О, лесно е да изглеждаш високомерен в такава страна, гдето ядат тортата с нож, гдето принцове говорят на завален немски език и гдето смятат за проява на влюбеност, ако господин дигне от земята ветрилото на дама! Да се аклиматизирам ли? Не! Както е несъмнено, че съм твоя сестра, така несъмнено е, че не мога и никога не бих могла да се аклиматизирам сред хора без достойнство, морал, честолюбие, изящество и строгост, сред външно неугледни, невежливи и развлечени хора, сред хора, които в същото време са лениви и лекомислени, тромави и повърхностни! Ева Еверс можа… Добре! Но Еверс не е Буденброк, а освен това тя има мъж, който е способен на нещо в живота. Ала какъв беше моят случай? Помисли, Томас, започни отначало и си спомни! Оттук, от тоя дом, който има известна слава, в който хората се трудят и си поставят някакви цели, аз отидох там, при Перманедер, който използува зестрата ми, за да стане рентиер… Ех, това беше типично за там, беше наистина характерно, но то в същото време беше и едничкото отрадно нещо. Какво по-нататък? Ще се роди дете. Как се радвах! То би ме възнаградило за всичко. Какво става? То умира. То е мъртво. Перманедер не беше виновен, ей богу, не. Той направи каквото можа и два-три дни не отиде дори в кръчмата. Но все пак трябва да го кажа, Томас. Можеш да бъдеш уверен, че това не ме направи по-щастлива. Аз издържах, без да роптая. Движех се сама, неразбрана, навикана като високомерна, и си казвах: дала си му дума за цял живот. Той е малко непохватен и ленив и измами надеждите ти, но е добряк и сърцето му е чисто… А после трябваше да преживея това и да го видя в такъв противен миг, после се убедих: той ме разбира така добре, умее да ме тачи толкова по-добре от другите, че подвиква подире ми такива думи… думи, каквито нито един от твоите складови работници не би подвикнал на кучето си! Разбрах тогава, че нищо не ме задържа и че би било срамно да остана. А тук, като потеглих с файтона от гарата по „Холстенщрасе“, край нас мина носачът Нилсен и свали ниско цилиндъра си; аз отвърнах на поздрава му: съвсем не високомерно, а както татко поздравяваше хората… така… с ръка. Сега съм тук. Том, можеш да впрегнеш двайсет работни коня, но в Мюнхен няма да ме върнеш. А утре ще ида при Гизеке!

Тая реч държа Тони; после, доста изтощена, се облегна назад на стола, заби брадичката си в ръката и втренчи поглед в стъклата на прозореца.

Консулът стоеше съвсем изплашен, зашеметен, почти потресен пред нея, и мълчеше. После въздъхна облекчително, дигна ръце до височината на раменете и ги отпусна върху бедрата си.

— Да, в такъв случай няма какво да се прави! — каза той тихо, обърна се леко на тока си и се запъти към вратата.

Тя погледна подире му със същото изражение, с което беше го посрещнала: страдалческо и нацупено.

— Том? — попита тя. — Сърдиш ли ми се?

Той държеше овалната ръчка на вратата в едната ръка, а с другата направи морно отбранително движение.

— Ах, не. Съвсем не.

Тя протегна ръка към него и положи глава върху рамото си.

— Ела, Том… Сестра ти не е много честита в живота. Всичко се струпва на нейната глава… И в тоя миг тя няма никого, който да я подкрепи…

Той се върна и улови ръката й — отстрани, до известна степен равнодушно и вяло, без да я погледне.

Изведнъж горната й устна затрепери.

— Сега ти ще трябва да работиш сам — каза тя. — С Кристиан не може да се захване нищо както трябва… а с мене е свършено… Изложих се съвсем… не ме бива вече за нищо… да, безполезна жена съм и вие ще трябва да ме храните по милост. Не бих помислила никога, Том, че така напълно няма да ми се удаде да ти помагам малко. Сега ще трябва сам-самичък да имаш грижата, щото ние, Буденброкови, да запазим мястото си… И нека бог ти помага!

Две сълзи, едри, светли детски сълзи се търкулнаха по страните й, кожата на които показваше вече малки грапавини.

Глава единадесета

Тони не се отдаде на безделие, а подхвана здраво работата си. Надявайки се, че тя би могла да се успокои, да се смири, да промени решението си, консулът на първо време поиска само едно от нея: да кротува и да не излиза от къщи; Ерика също. Всичко можеше да се обърне на добре… На първо време в града не биваше да се разчува нищо. Семейният ден в четвъртък беше отложен.

Но още на първия ден след пристигането й адвокатът доктор Гизеке получи от госпожа Перманедер саморъчно писмо, с което тя го молеше да я навести на „Менгщрасе“. Прие го сама в средната стая край коридора на първия етаж, гдето беше затоплено и на една тежка маса тя беше наредила — кой знае за каква цел — мастилница, принадлежности за писане и голямо количество бяла хартия канцеларски формат, взета от кантората. Седнаха на два стола с облегалки.

— Господин докторе! — каза тя, като скръсти ръце, отметна глава назад и погледна нагоре към тавана. — Вие сте мъж, който познава живота еднакво като човек и професионалист. Ще си позволя да говоря открито.

И после тя му разкри как беше станало всичко онова с Бабет и в спалнята, след което доктор Гизеке каза, че съжалява, но е длъжен да й обясни, че нито печалната случка на стълбата, нито въпросното оскърбление, върху което тя не пожела да се изкаже подробно, представляват достатъчна причина за развод.

— Добре — каза тя. — Благодаря ви.

После го помоли да й изброи всички законни причини за развод и изслуша с ясен ум и жив интерес една доста дълга лекция върху правните положения да получи обратно зестрата си, след което със сериозна приветливост освободи доктор Гизеке.

Тя слезе в приземния етаж и дръпна консула в частната му кантора.

— Томас — каза тя, — моля те да пишеш незабавно на оня човек… не бих желала да назовавам името му. Що се отнася до парите ми, аз съм най-подробно осведомена. Той трябва да каже какво мисли. Така или иначе, мене няма да ме види вече. Ако се съгласи на развод, който да има законна сила, добре: ще направим постъпки да представи сметка и да върне зестрата ми. Ако откаже, пак нямаме основание да губим надежди, защото трябва да знаеш, Том, че Перманедер има право на зестрата, че тя по юридическа форма остава негова собственост… така е, признавам… но в материално отношение, слава богу, и аз все пак имам права…

Консулът се разхождаше с ръце на гърба из кантората и мърдаше нервно раменете си, защото изражението, с което тя произнесе думите „юридическа форма“, беше неизказано гордо.

Той каза, че нямал свободно време. Ей богу, бил претрупан с работа. Тя трябвало да потърпи и да бъде така добра — да поразмисли още петдесет пъти! Предстояло му, и то още утре, едно пътуване до Хамбург за някаква конференция, някакъв досаден разговор с Кристиан.

Кристиан беше писал и помолил да му помогнат, да му услужат временно с пари, които консулшата да вземе от бъдещото му наследство. Търговията му беше в окаяно положение, но макар че постоянно беше подхвърлян на редица телесни болки, той явно се развличаше царски в ресторанта, в цирка, в театъра; ако можеше да се съди по дълговете, които излизаха наяве сега и които бе успял да направи благодарение на прочутото си име, той живееше далече над възможностите си. На „Менгщрасе“, в клуба и в целия град знаеха кой предимно беше виновен за това: една женска особа, независима дама, която се казваше Алина Пуфогел и имаше две хубави деца. Кристиан Буденброк не беше единственият хамбургски търговец, който поддържаше тесни и скъпи връзки с нея…

Накъсо: освен Тонините бракоразводни желания имаше и други противни неща и пътуването до Хамбург беше неотложно. Впрочем вероятно Перманедер от своя страна ще се обади пръв.

Консулът замина и се завърна в гневно и мрачно настроение. Но тъй като от Мюнхен все още не беше дошла никаква вест, се видя заставен да направи първата стъпка. Той писа, писа хладно, делово и малко надменно. Неотречимо било, че Антония в съвместния си живот с Перманедер била подложена на тежки разочарования… дори когато се оставели настрана всякакви подробности, общо взето, тя не могла да намери в тоя брак щастието, на което се надявала… желанието й да разтрогне тоя съюз трябвало да изглежда оправдано в очите на всеки справедливо мислещ човек… за жалост решението й да не се завръща в Мюнхен изглеждало непоколебима. И следваше въпросът, какво отношение заема господин Перманедер спрямо тия факти…

Напрегнати дни… После господин Перманедер отговори.

Отговори така, както не очакваше никой — нито доктор Гизеке, нито консулшата, нито Томас, нито дори Антония. Склони с простички думи на развод.

Той писа, че съжалява от сърце за случилото се, но че зачита желанието на Антония, защото сам съзнавал, че тя и той не подхождали един за друг. Ако преживените с него години са били тежки за нея, той я моли да се помъчи да ги забрави и да му прости… Тъй като едва ли някога щял да ги види отново, нея и Ерика, той пожелаваше на нея и на детето вечно, безмерно щастие… Алоис Перманедер. В послепис той изрично предлагаше да възстанови незабавно зестрата. Той самият можел да живее спокойно с онова, което притежавал от по-рано. Не се нуждаел от никакъв срок, защото нямало да се ликвидира търговия, къщата била негова работа, сумата стояла незабавно на разположение.

Тони просто се позасрами и за пръв път изпита готовност да каже, че нищожната страст в парични въпроси на господин Перманедер била похвална.

Сега отново встъпи в ролята си доктор Гизеке. Той влезе във връзка със съпруга относно причината на развода, спряха се на „непреодолима взаимна антипатия“ и започна процес — вторият бракоразводен процес на Тони, отделните фази на който тя следеше сериозно, компетентно и с невъобразимо усърдие. Говореше за него, гдето седнеше и станеше, така че консулът няколко пъти се ядоса. На първо време не беше в състояние да сподели мъката си с никого, защото умът й беше зает с думи като „плодове“, „доходи“, „акцесии“, „дотални въпроси“, „тангибилии“, които тя постоянно произнасяше с достолепна сръчност, като отмяташе глава назад и подигаше малко раменете. Най-дълбоко впечатление в обясненията на доктор Гизеке бе й направил един параграф, в който се говореше за евентуално „съкровище“, намерено на мястото, купено с парите от зестрата; това съкровище трябва да бъде смятано като съставни част на зестрата и да се върне заедно с нея след разтрогване на брака. За това несъществуващо съкровище тя разказа на всички: на Ида Юнгман, на вуйчо Юстус, на бедната Клотилда, на дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, които впрочем, когато узнаха за случилото се, плеснаха с ръце в скута си и се спогледаха вцепенени от почуда, че им беше отредено да изпитат и това задоволство. Разказа за него на Тереза Вайхброт, която отново се зае с образованието на Ерика Грюнлих, и даже на добрата мадам Кетелсен, която по много причини не разбра нищо.

После дойде денят, в който съдът се произнесе окончателно за развода и той влезе в законна сила, денят, в който Тони извърши последната необходима формалност, като помоли Томас да й даде семейната тетрадка и вписа саморъчно новия факт. Сега се налагаше да свикне с новото положение на нещата.

Тя излезе храбра. Не дочуваше с неприкосновено достолепие удивително злорадите дребнави подмятания на дамите Буденброк, по улиците не забелязваше с неизказана студенина главите на срещнатите Хагенщрьомови и Мьолендорпфови и се отказа напълно от всякакъв салонен живот, който впрочем от ред години не се разиграваше вече в родителския дом, а така също и в дома на нейния брат. Останаха й най-близките домашни: консулшата, Томас, Герда; останаха й Ида Юнгман, майчински привързаната приятелка Зеземи Вайхброт, Ерика, за чието изящно възпитание се грижеше и в чието бъдеще може би скътваше сетните си тайни надежди… Така живееше тя и така отлиташе времето.

По-късно, по някакъв съвсем необясним начин, някои членове на семейството узнаха „думите“, страхотните думи, изплъзнали се през оная нощ от устата на господин Перманедер. Какво беше казал той? „Пръждосвай се по дяволите, мръсна свиньо!“

Така приключи вторият брак на Тони Буденброк.

Глава първа

Кръщавка!… Кръщавка на „Брайтещрасе“!

Има всичко, каквото в дни на упование се е мяркало пред замечтаните очи на мадам Перманедер, всичко. Защото на масата в трапезарията — внимателно и без трополене, което би смутило тържествения обред оттатък в залата — домашната прислужница налива сметана и горещ шоколад в много чаши, наредени гъсто една до друга на огромен чаен поднос с позлатени мидообразни дръжки; прислужникът Антон нарязва висок козунак, а мамзел Юнгман нарежда бонбони и свежи цветя в сребърни десертни блюда, като критично наклонява глава към рамото си и държи двете кутрета далече от останалите пръсти.

Няма да мине още много време и всички тези прелести ще бъдат поднесени на дамите и господата, насядали във всекидневната и в салона. И дано стигнат за всички, защото днес е събрано семейството в широк — макар и не в най-широк — смисъл: чрез Йовердикови са малко роднина и с Кистенмакерови, чрез тях с Мьолендорпфови и тъй нататък. Невъзможно би било да се тегли граница… Йовердикови пък са представени от главата на семейството, над осемдесетгодишния доктор Каспар Йовердик, сега управляващ кмет.

Той пристигна с кола и се изкачи по стълбата, подпирайки се на бастуна си и на ръката на Томас Буденброк. Неговото присъствие повишава достойнството на тържествения обред; и без съмнение този обред е достоен за всяко достойнство!

Защото там, в залата, пред една масичка, нагласена като олтар и украсена с цветя, зад която говори млад свещеник, в черна одежда със снежнобяла, колосана, набрана яка, наподобяваща воденичен камък — там пред тая масичка една едра, набита, добре охранена, облечена в червено и златно особа държи на дебелите си ръце нещо мъничко, нещо, което се губи в дантели и атлазени панделки… Наследник! Продължител на рода! Нов Буденброк! Разбират ли всички какво означава това?

Разбират ли безмълвната възхита, с която бе занесена новината от „Брайте“ на „Менгщрасе“, когато се чуха първите, тихи, неуверени думи? Разбират ли мълчаливия ентусиазъм, с който при тая вест госпожа Перманедер прегърна майка си, брата си и — по-предпазливо — снаха си? И ето че сега, когато настъпи пролетта, пролетта на 1861 година, той е дошъл на бял свят и приема тайнството на своето кръщение — той, върху когото отдавна лежат толкова надежди, за когото отдавна толкова се говори, когото очакваха и жадуваха от дълги години, за когото молиха бога и мъчиха доктор Грабо… той дойде на бял свят и изглежда съвсем невзрачен.

Ръчичките му играят със златните ширити по дрехата на дойката, а главата, покрита от дантелена шапчица със светлосиня гарнитура, лежи малко настрана и извърната нехайно от пастора върху възглавницата, така че очите гледат в залата и към роднините с някакво почти старчески мъдро премигване. В тия очи с много дълги мигли на горните клепки светлосиният цвят на бащиния и кестенявият на майчиния ирис са се слели в някакъв светъл, неопределен, наспроти осветление променлив златистокафяв цвят; ала ъглите на двете страни в началото на носа са дълбоки и в тях лежат синкави сенки. Това придава на личицето му, което още не може да бъде наречено така, нещо предивременно характерно и не разхубавява дете на едномесечна възраст; но бог ще даде това да не значи нещо лошо, защото същото личи и у майката, а тя е здрава… Но все едно: детето е живо. А обстоятелството, че е момче, предизвика невъобразима радост преди четири седмици.

Детето е живо и не би могло да бъде другояче. Консулът никога няма да забрави как преди четири седмици, когато можеше вече спокойно да остави майката и детето сами, добрият доктор Грабо му стисна многозначително ръка и каза:

— Бъдете признателен, драги приятелю! Малко оставаше да…

Консулът не се осмели да попита какво малко оставаше да… Отпъжда в ужас мисълта, че с това отдавна напусто жадувано мъничко същество, дошло така странно беззвучно на света, за малко щеше да се случи същото, както с втората дъщеричка на Антония… Но той знае, че преди четири седмици майката и детето прекараха един отчаян час: ето защо сега се навежда щастлив и нежен над Герда, която седи пред него до старата консулша, отпуснала се на един стол с облегалки и кръстосала лачените обувки върху кадифена подложка.

Колко бледа е още! И как странно хубава е тя с тая бледност, с тежките си тъмночервени коси и с тия загадъчни очи, спрени с някаква забулена присмехулност върху проповедника. Той е господин Андреас Прингсхайм, pastor marianus^[86], издигнал се още твърде млад за главен пастор след внезапната смърт на стария Кьолинг. Той е сплел жарко ръце непосредствено под дигнатата брадичка. Има руси, ситно къдрави коси и кокалесто, гладко обръснато лице, мимиката на което се мени между фанатична сериозност и върховно просветление и изглежда донякъде театрална. Той е от Франкония, гдето в продължение на няколко години е закрилял малка лютеранска община сред море от католици; поради стремлението му към чисто и патетично произношение диалектът му се е превърнал в някакъв съвсем своеобразен говор с дълги и тъмни или внезапно натъртени гласни и „р“, което се търкаля покрай зъбите.

Той славослови бога с тих, повишен или мощен глас и семейството го слуша: госпожа Перманедер, загърнала се в достолепна сериозност, която скрива възхитата и гордостта й; Ерика Грюнлих, вече близо петнадесетгодишна, добре развита девойка с прибрана на кок плитка и с розовото лице на баща си; Кристиан, който пристигна тази сутрин от Хамбург и сега шари с хлътналите си очи ту към едната, ту към другата страна. Пастор Тибуртиус и съпругата му не се уплашиха да дойдат чак от Рига, за да присъствуват на обреда; Зиверт Тибуртиус, който е преметнал краищата на дългите си редки бакенбарди през рамената и чиито малки сиви очи сегиз-тогиз се разширяват по невъобразим начин, стават все по-големи и по-големи, изпъкват, почти изскачат из орбитите… и Клара, която гледа с тъмни сериозни и строги очи и навремени дига една ръка към главата си, защото усеща болка. Те донесоха разкошен подарък на Буденброкови: една грамадна, изправена, препарирана кафява мечка с отворена паст, убита от един сродник на пастора някъде из вътрешността на Русия; тази мечка стои сега с блюдо за визитни картички между предните лапи долу на площадката.

На Крьогерови гостува синът им Юрген, пощенският чиновник от Росток: просто облечен, мълчалив млад човек. Но никой не знае къде е Якоб, никой, освен майка му, тази слаба жена, която тайно продава сребърни прибори, за да праща пари на лишения от наследство син. Присъствуват също дамите Буденброк и те изпитват дълбока радост от щастливото семейно събитие, което обаче не пречи на Пфифи да забележи, че детето имало доста нездрав вид; за съжаление това трябваше да потвърдят както консулшата, по баща Щювинг, така също Фридерика и Хенриета. Обаче бедната Клотилда, сива, мършава, търпелива и гладна, е развълнувана от словата на пастор Прингсхайм и от надеждата за козунак с шоколад. Присъствуват и лица, които не се числят към семейството — господин Фридрих Вилхелм Маркус и Зеземи Вайхброт.

Сега пасторът се обръща към кръстниците и говори за техния дълг. Единият е Юстус Крьогер. Изпърво консул Буденброк не се съгласи да го поканят.

— Не бива да предизвикваме стареца да върши безразсъдства! — каза Томас. — Той има всеки ден страхотни сцени с жена си заради сина, малкото му състояние се топи и от мъка започва вече да занемарява външността си. Какво си мислите? Ако го помолим да стане кръстник, той ще подари на детето цял сервиз от тежко злато и не ще приеме никаква благодарност.

Вуйчо Юстус обаче, като чу за друг кръстник — назоваха Стефан Кистенмакер, приятел на консула, — се обиди толкова много, че все пак поканиха него; и за голямо задоволство на Томас Буденброк подареният от него златен стакан не беше прекалено тежък.

Ами вторият кръстник? Той е този снежнобял, достолепен стар господин с висока вратовръзка и мек, черен, сукнен жакет, от задния джоб на който винаги се подава краят, на червена носна кърпичка: кметът доктор Йовердик, който седи на най-удобния стол с облегалки и се е навел над бастуна си. Това е голямо събитие, победа! Някои хора не могат да разберат как е станало. Боже велики, та те не са почти никакви роднини! Буденброкови просто дръпнаха стареца за косите… И действително: консулът и мадам Перманедер скроиха една хитрина, една малка интрига. Всъщност в първата радост, когато майката и детето бяха вече вън от всякаква опасност, това беше обикновена шега. „Момче е, Тони! Ще викаме кмета за кръстник!“ — бе извикал консулът. Обаче Тони подхвана идеята и сериозно се зае да я осъществи, след което той също поразмисли и се съгласи да направят опит. Използуваха за тая цел вуйчо Юстус, който изпрати жена си при снаха й, съпругата на търговеца на дървен материал Йовердик, която от своя страна да поподготви престарелия си свекър. Накрая Томас Буденброк навести най-почтително върховния държавен глава и целта бе постигната…

В тоя миг дойката сваля шапчицата на детето, пасторът поръсва предпазливо скъдните коси на малкия Буденброк с две-три капки от сребърната, позлатена отвътре паничка, сложена пред него, и назовава бавно, натъртено имената, на които го кръщава: Юстус, Йохан, Каспар. След кратка молитва и роднините минават един след друг покрай кроткото и равнодушно същество, за да му честитят с целувка по челото. Тереза Вайхброт минава последна и дойката трябва да й понаведе детето; затова Зеземи му слага с лек пукот две целувки и казва между тях:

— Дьоброто дьете!

След три минути всички се събират на групи в салона и във всекидневната и сладките неща започват да обикалят. Пастор Прингсхайм в дългата си одежда, изпод която се подават широки, лъснати с вакса ботуши, и с набраната си яка също е седнал, отпива леко хладната сметана от горещия шоколад и разговаря с просветлено лице по твърде лек начин, който в противовес на проповедта му упражнява особено въздействие. Във всяко от неговите движения се чете: „Вижте, аз мога да забравя, че съм свещеник, и да бъда напълно безгрижен, весел мирянин!“ Той е непринуден в обноските си, приветлив мъж. Разговаря със старата консулша в душеспасителен тон, с Томас и Герда — като светски човек и с изискани жестове, с госпожа Перманедер — в тона на сърдечна, закачлива веселост… Сегиз-тогиз, когато се поопомни, скръства ръце на скута, отмята глава назад, навъсва вежди и източва лицето си. Засмее ли се, той поема въздуха на пресекулки и със съскане през затворените зъби.

Изведнъж вън в коридора настава раздвижване, чува се как прислужниците се смеят и на вратата се появява един странен човек, дошъл да честити. Този човек е Гроблебен — Гроблебен, от чийто мършав нос постоянно, по всяко годишно време, виси продълговата капка, без някога да падне. Гроблебен е складов работник у консула, но неговият работодател му е отредил службата и на ваксаджия, за да може тъй да припечели допълнително някоя и друга пара. Рано сутринта той пристига на „Брайтещрасе“, взема оставените пред вратата обувки и ги почиства долу в пруста. На семейни тържества обаче той се вестява в празничните си дрехи, донася цветя и — докато капката на носа му балансира — отправя с плачлив и душеспасителен глас кратко приветствие, след което получава паричен дар. Но той не го прави заради парите!

Днес е облякъл черен жакет — овехтял жакет от консула, — но е обул чизми с високи кончови, а около шията си е намотал син вълнен шал. В ръката си — суха, червена ръка — държи голям букет от бледи, малко прекалено широко цъфнали рози, листицата на които отчасти капят бавно на килима. Малките му възпалени очи примигват наоколо и, както изглежда, не виждат нищо… Той застава на вратата, държи букета пред себе си и заговаря веднага, докато старата консулша след всяка дума му кимва насърчително и вметва къси изречения, за да го улесни, консулът го наблюдава, като дига една от светлите си вежди, а някои членове на семейството, като например госпожа Перманедер, закриват устата си с носна кърпичка.

— Аз съм беден човек, госпожи и господа, но имам чувствително сърце и отблизко ме засяга щастието и радостта на моя господар, консол Буденброк, който винаги е бил добър към мене, и затова съм дошъл, за да честитя от все сърце на господин консола и на госпожа консолката и на целокупната високоуважаема фамилия, и дано детето да расте и да порасте, защото вие заслужавате това пред бога и пред хората и защото няма много господари като консол Буденброк… Той е благороден господар и всевишният ще го възнагради за всички добрини…

— Тъй, Гроблебен! Хубаво го казахте. Много благодаря, Гроблебен. А за какво са ви тези рози?

Но Гроблебен още не е свършил; той напряга плачливия си глас и заглушава думите на консула.

— … всевишният ще го възнагради за всички добрини, казвам, него и целокупната високоуважаема фамилия, когато дойде денят да се изправим пред неговия престол, защото един ден всички, бедни и богати, ще легнат в гроба, такава е божията света воля и решение; едни ще получат хубав лъскав ковчег от сухо дърво, а други — някой стар сандък, но всички ние ще изгнием, всички ние ще изгнием… ще изгнием… ще изгнием!…

— Ех, Гроблебен! Ние празнуваме кръщавка днес, а вие говорите за гниене!…

— Ето и няколко цветя — заключава Гроблебен.

— Благодаря ви, Гроблебен! Но това е прекалено много! Защо сте похарчили толкова пари, драги! И такава реч отдавна не съм слушал! Дръжте! Повеселете се и вие на тоя ден!

Консулът слага ръка на рамото му и му дава един талер.

— Вземете, драги! — казва старата консулша. — Но обичате ли Исуса Христа?

— Обичам го от сърце, госпожа консолка, истина ви казвам!

Гроблебен взема и от нея един талер, трети — от мадам Перманедер; после си тръгва с поклони и е толкова замислен, че пак си отнася розите, доколкото листицата им не са изпокапали на килима.

След малко си отива кметът, консул Буденброк го изпраща до колата долу и това е знак за тръгване и на другите гости, тъй като Герда Буденброк има нужда от почивка. В стаите настъпва тишина. Последни остават старата консулша с Тони, Ерика и мамзел Юнгман.

— Да, Ида — казва консулът, — мислех си… и майка ми е съгласна… някога вие се грижехте за всинца ни… И когато малкият Йохан поотрасне… Сега сме му взели дойка, а след нея сигурно ще има нужда от бавачка… Желаете ли после да се пренесете у нас?

— Да, да, господин консуле, и ако госпожа съпругата ви е съгласна.

Герда също е доволна от тоя план и предложението се превръща незабавно в решение.

На тръгване, стигнала вече до вратата, госпожа Перманедер се обръща още веднъж. Тя отива повторно до брата си, целува го по двете бузи и казва:

— Хубав ден е днешният, Том, и аз съм щастлива, както от години не съм била! Слава богу, ние Буденброкови още не берем душа; заблуждава се във висша степен всеки, който мисли така! Сега, когато имаме малкия Йохан… много хубаво, че го кръстихме пак Йохан… Сега ми се струва, че трябва да дойдат още веднъж съвсем други дни!

Глава втора

Кристиан Буденброк, собственик на фирмата „Х. К. Ф. Бурместер и с-ие в Хамбург“, с модерна сива шапка на главата и жълтия си бастун с калугерски бюст в ръката, влезе във всекидневната на брата си, който беше седнал до Герда и четеше. Беше девет и половина часът вечерта след кръщавката.

— Добър вечер! — каза Кристиан. — Томас, трябва неотложно да поговоря с тебе… Извинявай, Герда… Бързо е, Томас.

Минаха оттатък в тъмната трапезария, гдето консулът запали една от газените лампи на стената и огледа брата си. Не предугаждаше нищо добро. Освен първото поздравление още не бе му се отдала възможност да говори с Кристиан, но бе го наблюдавал внимателно днес през време на семейното тържество и видя, че беше необикновено сериозен и безпокоен; нещо повече: докато пастор Прингсхайм държеше проповедта си, Кристиан по някаква причина излезе веднъж за няколко минути от залата. Томас не беше му писал вече нито ред от онзи ден в Хамбург, когато Кристиан получи от ръцете му десет хиляди марки като предварителен дял от наследството, за да погаси някои дългове. „Карай все така! — бе му казал консулът. — Така скоро ще прахосаш грошовете си. Колкото се отнася до мене, надявам се, че занапред ще кръстосваш по-нарядко пътищата ми. През всички тия години ти подложи моето приятелство към тебе на прекалено тежки изпитания…“ Защо бе дошъл сега? Сигурно го е накарало нещо неотложно.

— Е? — попита консулът.

— Не мога повече — отговори Кристиан, като седна отстрани на един от високите столове с облегалки, наредени около масата; шапката и бастуна си държеше между мършавите колена.

— Смея ли да попитам какво не можеш повече и какво те води при мене? — каза консулът, който остана прав.

— Не мога повече — повтори Кристиан, започна да върти със страшно безпокойна сериозност главата си насам-натам и зашари из стаята с малките си, кръгли, хлътнали очи.

Той беше сега на тридесет и три години, но изглеждаше много по-стар. Червеникаворусите му коси бяха така силно оредели, че почти цялата горна част на черепа му стоеше оголена. Бузите му бяха хлътнали дълбоко и скулите изпъкваха силно; между тях пък се изгърбваше с чудовищна извивка големият му, безплътен и мършав нос.

— Да беше само това — продължи той, като прокара ръка над лявата си страна, без да докосне тялото си. — Знаеш, не е болка, а мъка, някаква постоянна, неопределена мъка. Доктор Дрьогемюлер в Хамбург ми каза, че от тая страна всички нерви били много къси! Странно е… Понякога ми се струва, като че ли тук на тая страна ще стане гърч или парализация, парализация завинаги… Нямаш представа… нито една вечер не мога да заспя както трябва. Скоквам, защото внезапно сърцето ми престава да тупти и ме обзема ужасен страх… Това се случва не един, а десет пъти, преди да заспя. Не зная дали ти е познато… ще ти го опиша съвсем подробно… То е…

— Остави! — каза студено консулът. — Не допускам, че си дошъл тук, за да ми разкажеш това.

— Не, Томас. Да беше само това; но не е единствено това! Касае се за търговията… Не мога повече.

— Пак ли не си в ред?

Консулът не избухна, дори не повиши глас. Попита напълно спокойно, като с морна студенина погледна брата си отстрани.

— Да, Томас. И трябва да ти кажа истината… и без това ще се… никога не съм бил в ред; дори онези десет хиляди тогава не ми помогнаха, както сам знаеш… Те ми бяха нужни само за да не затворя веднага кантората. Работата е следната: веднага след това понесох други загуби, от кафе… и при банкрута в Антверпен… Това е вярно. Но после не вършех вече собствено нищо и мирувах. Но все пак трябва да се живее, а имам полици и други дългове… пет хиляди талера. Ах, ти не знаеш колко съм изпаднал! И на всичко отгоре тая мъка…

— Значи, мирувал си! — изкрещя извън себе си консулът; в тоя миг въпреки всичко загуби самообладание. — Оставил си колата, затънала в калта, и си се забавлявал другаде! Да не си мислиш, че аз не виждам ясно как си живял… в театъра, в цирка, в клубовете и с долнопробни жени…

— Искаш да кажеш за Алина… Да, Томас, ти нямаш много усет за тия неща, а аз за нещастие имам може би прекалено много усет към тях; ти си прав, че тази работа ми струваше извънредно много пари все още ми струва доста много… но ще ти кажа нещо… говорим си тук насаме като братя… Третото дете, момиченцето, което се роди преди половин година… то е от мене.

— Магаре!

— Не говори така, Томас! Дори в гнева си трябва да бъдеш справедлив спрямо нея и спрямо… Защо пък да не е от мене? А колкото се отнася до Алина, тя съвсем не е долнопробна, не бива да казваш такова нещо. Съвсем не е безразлично с кого живее и заради мене тя скъса с консул Холм, който има много повече пари от мене, такова хубаво чувство има към мене… Не, Томас, ти нямаш понятие какво чудесно същество е тя! И е тъй здрава… тъй здрава!… — повтори Кристиан, като диша със свити пръсти и с длан навътре едната си ръка пред лицето, както правеше винаги, когато разказваше за „That’s Maria!“ и порока в Лондон. — Трябва само да видиш зъбите и, когато се смее! Не съм срещал досега в целия овят такива зъби, нито във Валпарайзо, нито в Лондон… Няма да забравя, никога оная вечер, когато се запознах с нея… в гостилницата за стриди на Улих… Тогава тя ходеше с консул Холм, но аз поразказах нещо и се държах донякъде мило с нея… и като я постигнах после… м-да, Томас! Това е съвсем друго чувство, не както когато направиш някоя добра сделка… Но ти не обичаш да слушаш такива неща, чета го и сега по лицето ти, пък и без това вече слагам край. Ще й кажа сбогом, макар че заради детето ще остана във връзка с нея… Ще изплатя в Хамбург всичко, каквото дължа, разбираш ли, и ще затворя. Не мога повече. Поприказвах с мама и тя ще ми даде предварително тия пет хиляди талера, за да приведа всичко в изправност. Ти ще се съгласиш с това, защото е по-добре да кажат просто: Кристиан Буденброк ликвидира и заминава за чужбина… отколкото да направя банкрут. Прав съм, нали? Ще отида пак в Лондон, Томас, ще си намеря служба в Лондон. Забелязвам все повече и повече, че не ме бива за самостоятелност. Такава отговорност… Като служащ вечер ще се прибирам безгрижно у дома. В Лондон бях преди на драго сърце… имаш ли нещо против?

През цялото време на тоя разговор консулът бе обърнал гръб на брат си и с ръце в джобовете на панталоните чертаеше с единия крак фигури по пода.

— Добре, замини за Лондон — каза той съвсем просто.

И без да се обърне поне наполовина към Кристиан, той го остави зад себе си и тръгна назад към всекидневната.

Кристиан го последва. Отиде при Герда, която четеше сама, и й подаде ръка.

— Лека нощ, Герда. Да, Герда, значи, в най-скоро време аз отново ще отида в Лондон. Забележително е как ни подмята животът. Отново в неизвестността, знаеш, в такъв голям град, гдето през две крачки има приключения и може да се преживее толкова много. Странно… Познато ли ти е това чувство? То се крие тук, приблизително в стомаха… много странно!

Глава трета

Джеймс Мьолендорпф, най-старият сенатор от търговското съсловие, умря по един гротескен и ужасен начин. Този диабетичен старец беше загубил до такава степен инстинкта за самосъхранение, че през последните години на живота си се отдаваше все повече и повече на страстта си към сладкиши и торти. Доктор Грабо, който беше домашен лекар и на Мьолендорпфови, протестираше с цялата енергия, на която беше способен, а загриженото семейство изтръгваше с кротко насилие сладките неща из ръцете на върховния си глава. Ала какво направи сенаторът? Умствено рухнал, какъвто си и беше, той си наел стая, по-скоро стаица, истинска дупка, някъде на някаква неотговаряща на положението му улица — на Клайне Грьопелгрубе, край градската стена или в Енгелсвиш, — гдето се скривал да яде торта… Там и намериха предалия богу дух старец с уста още пълна с несдъвкан сладкиш, остатъците от който бяха изцапали жакета му и лежаха пръснати по сиромашката маса. Смъртоносен мозъчен удар бе изпреварил бавното съхнене.

Семейството се постара да потули противните подробности на тоя смъртен случай; но те се разчуха бързо из града и бяха тема за разговори на борсата, в клуба, в „Хармония“, в канторите, в градския съвет и по баловете, гощавките и вечеринките, защото това се случи през февруари — през февруари на 62 година — и салонният живот беше в пълен ход. Даже приятелките на консулша Буденброк си разказваха на Ерусалимската вечер за смъртта на сенатор Мьолендорпф, когато Леа Герхарт направи пауза в прочита; за това шушнеха дори малките момичета от неделното училище, като прекосяваха страхопочтително просторното преддверие на Буденброкови, а господин Щут на „Глокенгисерщрасе“ води по тоя въпрос подробен разговор с жена си, която се движеше във висшето общество.

Все пак интересът не можеше да остане дълго време насочен към минали неща. Още с първия слух за смъртта на тоя стар общински съветник изникна големият въпрос… а когато пръстта го покри, този единствен въпрос занимаваше всички умове: „Кой ще бъде негов приемник?“

Какво напрежение и каква подмолна шетня! Чужденецът, дошъл да разгледа средновековните забележителности и прелестните околности на града, не забелязва нищо; но какво движение под повърхността! Каква агитация! Напълно честни, здрави, незасегнати от скептичност мнения се сблъскват едно с друго, трещят убедително, изпитват се взаимно и бавно-бавно се споразумяват. Страстите са възбудени. Честолюбие и суетност ровят потайно. Погребани надежди се размърдват, надигат се и рухват разочаровани. Старият търговец Курц на „Бекергрубе“, който при всеки избор получавал три или четири гласа, в деня на избора ще седи разтреперан в писалището си и ще чака поканата; но и този път няма да бъде избран, ще продължи с изражение на простодушие и самодоволство да почуква тротоара с бастуна си и един ден ще легне в гроба с тайната скръб, че не е станал сенатор.

Когато в четвъртък на семейния обед у Буденброкови стана дума за смъртта на Джеймс Мьолендорпф, госпожа Перманедер, след няколко съчувствени израза, започна да играе с върха на езика по горката си устна и хвърли лукав поглед към брата си; това накара дамите Буденброк да си разменят неописуемо язвителни погледи, а сетне и трите като по команда да затворят за секунда здраво очите и устата си. Консулът отвърна за момент хитрата усмивка на сестра си и даде друга насока на разговора. Той знаеше, че в града беше изказана мисълта, която Тони лелееше блажено в душата си.

Назоваха и отхвърляха едни имена. Появяваха се и пресяваха други. Хенинг Курц на „Бекергрубе“ беше много стар. Най-сетне потребна беше свежа сила. Консул Хулене, търговецът на дървен материал, чиито милиони впрочем едва ли биха натежали, беше изключен съгласно конституцията, тъй като брат му беше член на Сената. Консул Едуард Кистенмакер, търговецът на вина, и консул Херман Хагенщрьом се затвърдиха на бюлетината. От самото начало обаче заедно с тях постоянно се чуваше името Томас Буденброк. И колкото по наближаваше денят на избора, толкова по-ясно ставаше, че то, заедно с името на Херман Хагенщрьом, имаше най-много шансове.

Несъмнено Херман Хагенщрьом имаше привърженици и почитатели. Неговото залягане в обществени работи, смайващата бързина, с която бе процъфтявала и бе се разширила фирмата „Щрумпф и с-ие Хагенщрьом“, луксът, поддържан от консула, животът на широка нога, воден от него, и пастетът от гъши дроб, с който закусваше — всичко това безусловно правеше впечатление. Този едър, донякъде прекалено затлъстял човек с червеникава, късо подрязана цяла брада и сплеснат нос, легнал върху горната устна… този човек, за чийто дядо никой, па и той самият не знаеше нищо, чийто баща поради женитбата си с богата, но подозрителна в потеклото си жена за малко щеше да стане невъзможен в обществото и който все пак — сватосал се както с Хунеусови, така също и с Мьолендорпфови — бе приобщил и приравнил името си с ония на петте или шестте господствуващи семейства… този човек неотречимо беше в града забележителна и вдъхваща уважение особа. Новото, а и привлекателното в личността му, това, което го отличаваше и му отреждаше в очите на много хора ръководно положение, беше либералната и толерантна основна черта на неговия характер. Начинът, по който печелеше, и харчеше парите — непринудено и с широк замах, — се отличаваше от упорития, търпелив труд на съгражданите-търговци, ръководени от строго завещани принципи. Този човек беше отмахнал от себе си спъващите окови на традицията и култа към миналото, стоеше на собствените си нозе и немареше за всичко старомодно. Той не обитаваше някоя от старите, построени с безразсъдно пространствено разточителство патрициански къщи, около огромните каменни прустове на които се виеха бяло лакирани галерии. Неговата къща на „Зандщрасе“ — южно продължение на „Брайтещрасе“ — с проста, блажно боядисана фасада, с практично оползотворени пространствени условия и богата, елегантна, удобна мебелировка, беше нова и очистена от всякакъв надут стил. Между другото: преди късо време, като даваше една от големите си вечеринки, той бе поканил в тая своя къща една певица от градския театър, бе я помолил след вечерята да изпее нещо пред гостите, сред тях беше и неговият брат, юристът, естет и почитател на изкуството, и накрая бе й дал много голям хонорар. В градския съвет той не подкрепяше предложенията да се отпускат големи суми за възстановяване и опазване на средновековните паметници. И факт беше, че той пръв, абсолютно пръв в целия град, въведе газово осветление в жилището и канторите си. И ако консул Хагенщрьом пазеше някаква традиция в живота си, тя беше възприетият от неговия баща неограничен, напредничав, търпелив и нескован от предразсъдъци начин на мислене; на него именно дължеше той възхитата, която му засвидетелствуваха.

Престижът на Томас Буденброк беше от по-друг вид. Той не беше само той самият — в негово лице тачеха все още незабравените личности: баща му, дядо му и прадядо му; и дори като се оставеха настрана неговите собствени търговски и обществени успехи, беше носител на вековна гражданска слава. Разбира се, лекият, изискан и пленително любезен начин, по който той разкриваше и използуваше тая слава, беше най-важният момент. Отличаваше го също високата степен на формална образованост, необикновена дори за учените му съграждани. Навсякъде, гдето можеше да се прояви, тази образованост будеше колкото изумление, толкова и респект…

На четвъртъците у Буденброкови, в присъствие на консула, за предстоящия избор ставаше дума обикновено само под формата на къси и почти равнодушни забележки, при които старата консулша дискретно зарейваше светлите си очи настрана. Въпреки това обаче от време на време госпожа Перманедер не можеше да се въздържи да не блесне що-годе с удивителното си познание на конституцията, отделните точки на която — доколкото се отнасяха до избора на сенатски членове — бе проучила подробно, както преди точно една година бракоразводните параграфи. Тя говореше тогава за избирателни камари, изборни граждани и бюлетини, преценяваше всички въображаеми евентуалности, казваше наизуст дословно и гладко тържествената клетва, полагана от избирателите, разказваше за „откровеното обсъждане“, провеждано съобразно конституцията от отделните избирателни камари за всички ония, чиито имена са означени в списъка на кандидатите, и даваше израз на голямото си желание — да й се разреши да вземе участие в „откровеното обсъждане“ на Херман Хагенщрьомовата личност. Един миг по-късно тя се наведе напред и заброи сливовите костилки в компотената чиния на брата си:

— Богат в палат, цар и въглищар, силен и разсилен, хоп и поп, клетник и съветник! — каза тя.

И понеже в малката чиния една костилка не достигаше, тя бързо взе с върха на ножа друга от своите и я прехвърли оттатък. След трапезата обаче, вече неспособна да се сдържа, дръпна консула за ръкава и го завлече до един прозорец.

— О, господи, Том! Ако станеш… ако гербът ни бъде поставен в бойната стая на кметството… ще умра от радост! Просто ще падна мъртва, ще видиш!

— Добре, мила Тони! Но ще те помоля за малко повече твърдост и достойнство. Инак тези неща не ти липсват?! Та да не приличам в нещо на Хенинг Курц? Ние представляваме нещо и без „сенатор“… Надявам се, че ще останеш жива в единия и в другия случай.

Агитациите, обсъжданията, борбите на мненията продължиха. Консул Петер Дьолман, бонвиванът с напълно замрялото търговско предприятие, което съществуваше още само по име, и с двадесет и седем годишна дъщеря, чието наследство той изяждаше на закуска, също взе участие в тях; на една гощавка, дадена от Томас Буденброк, и на друга в дома на Херман Хагенщрьом той всеки път наричаше съответния домакин с еклив и глъчен глас „господин сенаторе“. А Сигизмунд Гош, старият посредник Гош, се въртеше из града като ревнал лъв и се заканваше, че няма да му мигне окото да удуши всекиго, който не е наклонен да гласува за консул Буденброк.

— Консул Буденброк, господа… ех, какъв човек! Аз стоях рамо до рамо с баща му, когато той през 48 година обузда с две думи яростта на повилнялата тълпа… Ако на земята имаше справедливост, то още баща му, дори бащата на баща му трябваше да бъде член на сената…

Всъщност обаче не толкова особата на консул Буденброк избиваше такива пламъци в душата на господин Гош, колкото младата госпожа консулша, по баща Арнолдсен. Посредникът никога не бе разменил нито дума с нея. Той не се числеше към кръга на богатите търговци, не ядеше на трапезите им и не си разменяше визити с тях. Но както вече споменахме, едва-що Герда Буденброк се появи за пръв път в града, и ето че я зърнаха очите на мрачния посредник, които неотстъпно шареха жадно за нещо необикновено. Той схвана тутакси със сигурен инстинкт, че този образ е подходящ да придаде малко повече съдържание на неговото незадоволено съществуване и й се предаде тялом и духом, стана роб на оная, която не знаеше дори името му. От тоя миг насам той обикаляше мислено тая нервозна и крайно резервирана дама, на която никой не го представяше, както тигър обикаля укротителя си: със същото сдържано, яростно изражение, със същото коварно-смирено държане, с което на улицата сне пред нея йезуитската си шапка, без тя да беше очаквала това… Този свят на посредствеността не му даваше никаква възможност да извърши за тая жена някакво страхотно злодеяние, за което той — гърбав, мрачен и студен, загърнат в плаща си — би отговарял със сатанинско равнодушие. Нейните скучни навици не му позволяваха да качи чрез убийство, престъпление и кървави сплетни тая жена на императорски трон. Тя не му даваше никаква друга възможност, освен тая — да гласува в кметството за избора на нейния яростно уважавай съпруг, а на нея самата — може би да посвети един ден превода на всички драми от Лопе де Вега.

Глава четвърта

Всяко освободено място в соната трябва да бъде заето отново в срок от четири седмици; така повелява конституцията. От смъртта на Джеймс Мьолендорпф са изтекли три седмици и ето че настъпи изборният ден — мек ден в края на февруари. На „Брайтещрасе“ пред кметството с фасада от проредени гледжосани тухли с островърхи кули и кулички, извишили се на фона на сивобелезникавото небе, с покритата външна стълба, закрепена върху издадени напред колони, с готическите си аркади, през които погледът стига до пазарния площад с фонтана… пред кметството към един часа по пладне се трупат хора. Те стоят неотстъпно в мръсноводнистия сняг на улицата, който се стопява напълно под краката им, поглеждат се един друг, после пак гледат право напред и изопват шии. Защото там, зад оня портал, в заседателната зала, с четиринадесетте наредени в полукръг кресла, изборното събрание, съставено от членове на сената и на градския съвет, очаква още в тоя късен час предложенията на избирателните камари.

Въпросът бе се проточил. Изглеждаше, че дебатите в камарите не стихваха, че борбата е сурова и че досега на събранието в заседателната зала не е било предложено едно и също лице, защото в такъв случай кметът веднага би го обявил за избрано. Странно! Никой не може да схване откъде идват, где и как се пораждат, но през портала до улицата проникват и се разпространяват слухове. Може би там вътре се е изправил господин Касперсен, по-старият от двамата общински разсилни, Който винаги сам се нарича „държавен чиновник“, и със стиснати зъби и извърнати очи отправя през единия ъгъл на устата си всичко узнато навън. Сега се говори, че предложенията са постъпили в заседателната зала и че всяка от трите камари е предложила един от тримата: Хагенщрьом, Буденброк, Кистенмакер. Дано даде бог сега поне при общия избор чрез тайно гласуване с бюлетини да се получи непременно мнозинство на гласовете! Който не носи топли галоши или шушони, започва да дига нозе и да стъпва твърдо, защото краката го болят от студ.

Тук стоят и чакат хора от всички слоеве на народа. Виждат се моряци с гола, татуирана шия, пъхнали ръце в широките ниски джобове на панталоните, носачи на жито в блузи и къси панталони от черно лъскаво платно и с тяхното несравнимо честно изражение на лицето, колари, слезли от наредените на висок куп чували с жито, за да изчакат с камшик в ръка изборния резултат, слугини с шалчета на шия, престилка и дебела пола на ивици, с малка бяла шапчица върху темето и голяма кошница с дръжка, мушната на гола ръка, продавачки на риба и на зеленчук със сламени обувки, дори две-три хубавички млади градинарки с високи холандски шапки, къси поли и дълги, надиплени бели ръкави, бликнали из пъстро везаните елечета… Между тях има граждани, собственици на близки продавници, които са излезли гологлави и разменят мненията си, млади, добре облечени търговци, синове, които привършват три или четиригодишния си стаж в кантората на баща си или на някого от неговите приятели, ученици с чанти и пакети от книги…

Зад двамина дъвчещи тютюн работници с корави моряшки бради стои дама, която в силна възбуда обръща насам-натам глава, за да може да гледа между раменете на двамата едри мъжаги към кметството. Тя носи един вид дълга вечерна наметка, гарнирана с кафяви кожи, която държи с двете си ръце отвътре, а лицето й е закрито напълно от гъсто кафяво було. Шушоните й ситнят непрекъснато в снежната вода.

— Бога ми, с твоя господин Курц пак нищо няма да стане — казва единият работник на другия.

— Не, Дьозбартел, няма какво повече да ме занимаваш с него. Сега всички ще гласуват за Хагенщрьом, Кистенмакер и Буденброк.

— Да, и сега се пита кой от тримата стои по-горе от другите.

— Хм, кажи ти!

— Знаеш ли какво? Струва ми се, че ще изберат Хагенщрьом.

— Брей, че си умник… Не викай дявола!

После той изплюва тютюна на земята пред себе си, понеже навалицата не му позволява да го изхвърли в дъга, изтегля с две ръце панталона си по-високо над колана и продължава:

— Хагенщрьом знае само да плюска и е станал такъв шишко, че просто не може да диша през носа… Не, щом с моя господин Курц и този път няма да излезе нищо, тогава съм за Буденброк. Него си го бива…

— Ех, право казваш, но Хагенщрьом е много по-богат.

— Това не е важно. За това не питат.

— Освен това Буденброк винаги е ужасно изтънчен с маншетите си, с копринените си вратовръзки и със засуканите си мустаци. Виждал ли си го, като ходи? Винаги подскача малко като птица…

— А бе, глупчо, за това не става дума!

— Имал сестра, която зарязала двамината си мъже, а?

Дамата във вечерната наметка трепва.

— Ех, както ще да е, ние не знаем нищо по тая работа, пък и консулът нищо не е крив.

„Не, нали?! — мисли дамата с булото, като стисва ръцете си под наметката. — Нали? О, слава богу!“

— И после — добавя човекът, който е за Буденброк, — и после кметът Йовердик е кръстник на сина му, а това има значение, аз ти казвам…

„Нали? — мисли дамата. — Да, слава богу, това е подействувало!“

Тя трепва. Излетял е нов слух, носи се в зигзаг назад и достига до нея. Общият избор не е разрешил въпроса. Едуард Кистенмакер, получил най-малко гласове, е отпаднал. Борбата между Хагенщрьом и Буденброк продължава. Един гражданин забелязва с важно изражение на лицето, че ако се получи равенство на гласовете, ще се наложи да бъдат избрани петима арбитри, които ще трябва да решат по вишегласие.

Внезапно отпред, непосредствено пред портала, се обажда глас:

— Избран е Хайне Зеехаз!

А Зеехаз е един винаги и вечно пиян човек, който разнася хляб на ръчна количка. Всички се смеят и се повдигат на пръсти, за да видят кой е шегобиецът. Дамата с булото също бива обзета от нервен смях, който за миг раздрусва раменете й. После обаче с движение, което иска да каже: „Мигар бива в тоя час да се правят шеги?…“ — припряно се опомня и отново занича поривисто между двамината работници към кметството. Но в същия миг отпуска ръце, така че вечерната й наметка се разтваря отпред, и стои с отпуснати рамене безсилна, унищожена.

Хагенщрьом! Никой не знае откъде дойде тази вест. Но тя е тук и едновременно навсякъде, изскочила сякаш от земята или паднала от небето. Няма възражение. Решено е, Хагенщрьом! Да, да, значи той. Няма какво повече да се очаква. Дамата с булото можеше да го знае отнапред. Така е винаги в живота. Сега може просто да се прибере у дома. Тя чувствува, че в гърдите й се надига плач…

Това състояние не е продължило дори една секунда, когато през цялата човешка навалица минава неочакван удар, внезапно движение, някакъв тласък, който се разпространява отпред назад и долепва предните до задните, докато в същото време там в портала светва нещо ясночервено… Червените палта на двамата общински разсилни, Касперсен и Улфелт, които се явяват редом в официално одеяние, с триъгълна шапка, бели панталони за езда, жълти маншети и дворцов меч и минават през отстъпващото множество.

Те вървят като съдбата: сериозни, безмълвни, затворени, без да поглеждат надясно или наляво, с наведени очи… и поемат с неумолима решителност посоката, дадена им от изборния резултат, който им е известен. И те не отиват по посока на „Зандщрасе“, а се спускат надясно към „Брайтещрасе“!

Дамата с булото не вярва на очите си. Но в кръг около нея разбират какво е положението. Хората се повличат в същата посока подир общинските разсилни и си казват:

— Не, не! Буденброк! Не Хагенщрьом!…

И ето че от портала излизат и разговарят възбудено разни господа, завиват и тръгват с бързи крачки надолу по „Брайтещрасе“, за да поздравят първи избраника.

Тогава дамата прибира с ръце вечерната си наметка и започва да тича. Тя тича така, както всъщност иначе дама никога не тича. Булото й се развява и открива пламналото й лице, но това й е безразлично. И макар че един от гарнираните й с кожа шушони непрекъснато шляпа във воднистия сняг и й пречи по най-злостен начин, тя изпреваря всички. Пристига първа пред ъгловата къща на „Бекергрубе“, звъни неистово на антрето и вика на момичето, което й отваря:

— Идат, Катрин, идат!

Тя се изкачва бегом по стълбата, втурва се горе във всекидневната, гдето нейният брат, който наистина е малко бледен, оставя вестника настрана и като че я възпира малко с движението на ръката си. Тя го прегръща и повтаря:

— Идат, Том, идат! Избран си ти, Херман Хагенщрьом пропадна.

 

 

Това стана един петък. Още на следния ден сенатор Буденброк се изправи в заседателната зала пред стола на покойния Джеймс Мьолендорпф и в присъствие на събраните стареи, както и на настоятелството на градския съвет, положи следната клетва: „Ще ръководя добросъвестно службата си, ще работя с всички сили за благото на държавата, ще се придържам точно о конституцията на същата, ще управлявам честно общественото имущество и при изпълнение на службата си, а особено въз всички избори, няма да се съобразявам нито с личните си изгоди, нито с роднините и приятелите си. Ще спазвам законите на държавата и ще въздавам справедливост всекиму, все едно дали той е богат или беден. Ще мълча вредом, гдето се изисква мълчание, и ще държа в тайна всичко, което ми се повелява да държа в тайна. Нека бог ми помага!“

Глава пета

Нашите желания и начинания изхождат от известни потребности на нервите ни, които трудно могат да бъдат определени с думи. Това, което у Томас Буденброк наричаха „суетност“ — грижите, които той полагаше за външността си, лукса, който влагаше в тоалета си, — в действителност беше нещо съвсем друго. Първоначално то не беше нищо повече от стремежа на един делови човек да е уверен, че от главата до краката обладава винаги оная коректност и безукорност, която придава твърдост. Но изискванията, които той самият и другите предявяваха към дарбите и силите му, растяха непрекъснато. Той беше претрупан с частни и обществени задължения. При „издигането в съветник“, сиреч при разпределението на службите между сенатските членове, нему бе се паднало като главен ресор данъчното дело. Но му отнемаха време също така железниците, митата и други държавни работи, а в хиляди заседания на управителни и надзорни съвети, гдето от деня на избора му беше възложено председателството, той се нуждаеше от цялата си съобразителност, приветливост и гъвкавост, за да щади постоянно чувствителността на много по-стари хора, привидно да се преклони пред техния по-отколешен опит и все пак да задържи властта в ръцете си. И ако всички установяваха забележителното обстоятелство, че в същото време очебийно растеше и неговата „суетност“ — тоест потребността да се освежава и подновява телесно, да сменя два-три пъти на ден дрехите си, да се възстановява и ободрява така, като че е станал заран от сън, — то това означаваше просто отслабване на пъргавината му и бързо изхабяване, макар че Томас Буденброк беше едва на тридесет и седем години.

Когато добрият доктор Грабо го молеше да си дава малко повече почивка, той отговаряше:

— О, драги докторе, още не съм стигнал дотам.

Искаше да каже с тия думи, че има да работи още необгледно много върху себе си, преди — може би в далечно бъдеще — да стигне окончателно целта си, да си извоюва онова положение, когато ще може спокойно да се радва на успехите си. В действителност той не вярваше, че ще дочака това положение. Нещо неспирно го тласкаше напред и не му даваше мира. Дори когато видимо си почиваше, например след трапеза, като четеше вестниците и с известно бавно усърдие сучеше източения връх на единия си мустак, сините жилки над бледите му слепоочия отново се появяваха — знак, че умът му беше зает с хиляди заплетени планове. И сериозността му беше еднакво силна както при измисляне на някоя търговска маневра или публична реч, така и при намерението най-сетне веднъж да поднови набърже целия си запас от долно бельо и горни ризи, та поне в това отношение да бъде за известно време в ред.

Такива покупки и възстановления му доставяха временно известно задоволство и успокоение, още повече че можеше без всяко угризение да си позволява такива разходи, защото през тия години търговията му вървеше отлично, както някога в дните на дядо му. Името на фирмата се прочу не само в града, но и по-далече, а и славата му в обществения живот непрекъснато растеше. Всички признаваха със завист или радостно участие способностите и сръчността му, докато той самият напусто се бореше да създаде сгода и ред във всичко, тъй като постоянно се чувствуваше безнадеждно изостанал зад въображението си, изпълнено с планове.

Ето защо не беше никакво високомерие това, че през лятото на настъпващата 63-та година сенатор Буденброк започна да живее с мечтата да си построи нова, голяма къща. Само щастливците тъпчат на едно място. Към тая мисъл го тласна неговата неуморност, а съгражданите му биха могли да припишат това начинание на „суетността“ му, която също имаше дял в него. Нов дом, коренна промяна на външния живот, прибиране, пренасяне, ново обзавеждане с изхвърляне на всичко вехто и излишно, на цялата утайка от минали години — тази представа го изпълваше с чувство на чистота, новост, свежест, недокоснатост, укрепналост… И той сигурно се нуждаеше от всичко това, защото вложи голямо усърдие и вече бе спрял погледа си на едно определено място.

Касаеше се за доста голям парцел в долния край на „Фишергрубе“. Там се продаваше една посивяла от старост, зле поддържана къща, собственицата и единствена обитателка на която — достигнала библейска възраст стара мома, останка от някакъв забравен род — неотколе беше умряла. На това място намисли сенаторът да построи къщата си и го оглеждаше изпитателно всеки път, когато отиваше на пристанището. Съседите бяха симпатични: хубави буржоазни къщи с двускатни покриви; най-скромна между тях изглеждаше точно насрещната — тясно здание с малка цветарница в приземния етаж.

Той се занимаваше напрегнато с това намерение. Направи приблизителна сметка за разноските и макар че установената на първо време сума не беше дребна, той реши, че беше в състояние да я отдели без усилие. Все пак изтръпваше при мисълта, че цялата тази работа би могла да излезе безполезна лудория, и признаваше в себе си, че всъщност в сегашната му къща имаше достатъчно място за него, жена му, детето и прислугата. Ала несъзнателните му потребности излязоха по-силни и в желанието си да бъде укрепен и оправдан в намерението си от външна страна, той го разкри най-напред на сестра си.

— Накъсо, Тони, какво ще кажеш по тоя въпрос? Витата стълба за банята тук е много забавна, но в действителност къщата представлява обикновена кутия. И не е никак достолепна, нали? А сега, когато ти наистина доведе работите дотам, че аз станах сенатор… С една дума: задължен ли съм на положението си да дигна нова къща?

Ах, господи, какво ли не беше задължен той на положението си в очите на мадам Перманедер! Тя се изпълни със сериозно въодушевление. Скръсти ръце на гърдите и тръгна с поиздигнати рамене и отметната назад глава нагоре-надолу из стаята.

— Имаш право, Том! О, господи, имаш пълно право! Не може да се възрази нищо, тъй като човек, който на всичко отгоре е взел жена от Арнолдсенови със 100 000 талера… Впрочем аз съм горда, че доверяваш това най-напред на мене; много мило от твоя страна!… И ето какво ще ти кажа, Том: ако строиш, то непременно нещо изящно!

— Е, да, така мисля и аз. Решил съм да похарча малко повече паря. Ще я прави Фойгт и аз вече се радвам, че ще разгледаме плана двама с тебе. Фойгт има голям вкус.

Второто съгласие Томас получи от Герда. Тя похвали много плана. Данданията по пренасянето нямало да бъде приятна, но надеждата за голяма музикална стая с добра акустика я настройваше щастливо. А що се отнасяше до старата консулша, тя беше тутакси готова да погледне на строежа като на логическа последица на другите щастливи случаи, които тя посрещаше със задоволство и благодарност. От рождението на наследника и избора на консула в сената насам майчината й гордост се проявяваше още по-нескрито от преди; тя казваше „Моят син, сенаторът“ по начин, който дразнеше страшно дамите Буденброк от „Брайтещрасе“.

Застарелите моми наистина не намираха почти никакво разнообразие за темите на разговорите си, като гледаха забележителния възход във външния живот на Томас. Малко удоволствие им доставяше в четвъртък да се подиграват на бедната Клотилда, а въпросът с Кристиан беше окончателно приключен: благодарение посредничеството на някогашния си шеф мистър Ричардсон той беше намерил служба в Лондон и неотдавна беше съобщил телеграфически оттам безразсъдното си желание да вземе за съпруга госпожица Пуфогел, но това негово желание беше отблъснато по най-строг начин от консулшата, така че за тях Кристиан сега просто влизаше в категорията на Якоб Крьогер. Ето защо те се утешаваха донякъде с дребните слабости на консулшата и на госпожа Перманедер, като например отваряха въпрос за фризури, понеже консулшата беше в състояние да заявява с най-невинно изражение на лицето, че носела косите „си“ съвсем просто. А всички хора, надарени от бога с разум — преди всички други пък дамите Буденброк, — знаеха, че неизменно червеникаворусите букли под шапчицата на старата дама отдавна вече не можеха да бъдат наречени „нейни“ коси. Но още по-голямо удоволствие им доставяше, когато успяваха да накарат братовчедката Тони да поразкаже нещо за лицата, които по ненавистен начин бяха повлияли върху досегашния й живот. Плачи-Тришке! Грюнлих! Перманедер! Хагенщрьом!… Тези имена, които Тони, когато беше раздразнена, с подигнати малко рамене запращаше във въздуха като къси тръбни звуци на погнуса, отекваха твърде приятно в ушите на чичо-Готхолдовите дъщери.

Впрочем те не скриваха от себе си — и по никакъв начин не поемаха отговорността да мълчат, — че малкият Йохан страхотно бавно се учел да ходи и да говори. Те имаха право и трябва да се признае, че Хано — това галено име беше въвела за сина си госпожа сенаторша Буденброк — по времето, когато вече можеше да назовава твърде правилно всички членове на семейството, все още не беше в състояние да произнесе ясно и разбрано имената на Фридерика, Хенриета и Пфифи. Колкото се отнасяше до ходенето, той и сега, на възраст година и три месеца, не бе успял да направи нито една самостоятелна крачка; и точно по това време дамите Буденброк заявиха с безнадеждно поклащане на главите, че това дете щяло да остане до края на живота си нямо и хромо.

По-късно трябваше да признаят, че това тъжно пророчество се е дължало на заблуда, обаче никой не отричаше, че Хано поизоставаше в развитието си. Още в най-ранните дни на живота си той бе заставен да води тежка борба и държи в постоянен страх близките си. Беше се явил на бял свят като кротко и немощно дете, а скоро след кръщавката го навести пристъп на повръщане и дрисък, който трая само три дни, но за малко щеше да накара сърцето му да спре окончателно — това сърце, приведено в движение с толкова труд! Детето остана живо и сега добрият доктор Грабо, едновременно с препоръките за по-грижливо хранене и гледане, взе мерки срещу кризите, очаквани при поникването на зъбите. Но когато първото бяло връхче понечи да пробие венеца, започнаха гърчове, които после се повториха няколко пъти, все по-силни и по-страхотни. Пак стигнаха дотам, че старият лекар безмълвно стисна ръцете на родителите… Детето лежеше в крайно изтощение и втренченият встрани поглед на дълбоко засенените очи говореше за мозъчно възпаление. Кончината изглеждаше почти желателна.

Въпреки това Хано отново се посъвзе, погледът му започна да се спира на предметите и макар че прекараните страдания забавяха напредъка му в говорене и ходене, нямаше вече непосредствена опасност.

Хано беше с тънки ръце и нозе и доста висок за годините си. Светлокестенявите му много меки коси започнаха по това време да растат невъобразимо бързо, бяха едва забележимо къдрави и се спуснаха скоро до раменете на надиплената му дрешка, която приличаше на престилка. Семейните прилики също започнаха да проличават съвършено ясно у него. Още от самото начало той имаше напълно типични Буденброкови ръце: широки, малко къси, но изящно изваяни; носът му беше точно като носа на бащата и пра-дядото, макар да изглеждаше, че ноздрите ще останат още по-нежни. Обаче цялата продълговата и тясна долна половина на лицето не беше характерна нито за Буденброкови, нито за Крьогерови, а за майчиното семейство — подобно на устата му, която отрано, още отсега, клонеше да стои затворена по някакъв едновременно тъжен и плах начин… с оня израз, към който по-късно все повече и повече се нагаждаше погледът на неговите своеобразни златистокестеняви очи със синкави сенки.

Той заживя под изпълнените със сдържана нежност погледи, които му даряваше бащата, под грижите, с които майка му бдеше над дрехите и телесното му състояние, обожаван от леля си Антония, отрупван с подаръци — конници и колелца — от консулшата и вуйчо Юстус; и когато хубавата му количка се мернеше на улицата, хората гледаха любопитно и с очакване подире му. Ала що се отнасяше до достопочтената бавачка мадам Дехо, която още заемаше временно тая длъжност, беше решено предварително, че в новия дом на нейно място ще влезе Ида Юнгман; консулшата щеше да си потърси друга помощница.

Сенатор Буденброк осъществи плановете си. Покупката на парцела на „Фишергрубе“ не създаде никакви затруднения, а посредникът Гош веднага яростно изяви готовност да се занимае с къщата на „Брайтещрасе“; тя бе купена от господин Стефан Кистенмакер, чието семейство растеше и който печелеше добри пари от червено вино с брата си. Господин Фойгт пое строежа и скоро на четвъртъчните семейни срещи започнаха да разгъват окончателния чертеж и да гледат предварително фасадата: великолепна неизмазана сграда с кариатиди от пясъчник, които крепяха издадения напред еркер, и с равен покрив, за който Клотилда провлечено забеляза, че след пладне там би могло да се пие кафе… Даже по отношение на партерните помещения в къщата на „Менгщрасе“, които щяха сега да стоят празни, защото сенаторът мислеше да пренесе и канторите си на „Фишергрубе“, всичко се нареди бързо и благополучно: оказа се, че градското застрахователно дружество срещу пожар имаше желание да наеме стаите за канцеларии.

Настъпи есента, сивите стени рухнаха и се превърнаха на прах, а когато зимата дойде и отново си отиде, над просторните изби се издигна новата къща на Томас Буденброк. В града нямаше по-привлекателна тема за разговор. Къщата стана знаменита, стана най-хубавата къща надлъж и нашир. Дали и в Хамбург имаше по-хубави? Но и сигурно беше излязла ужасно окъпа, а старият консул едва ли би си позволил някога подобно разточителство… Съседите, хората, които живееха вкъщите с островърхите двускатни покриви, висяха по прозорците, гледаха как работят зидарите по скелето, радваха се, като виждаха, че сградата расте, и се мъчеха да определят кога ще се празнува поставянето на главната покривна греда.

Празникът дойде и мина най-тържествено. Горе на равния покрив един стар зидар-мазач държа реч, в края на която хвърли през рамото си бутилка с шампанско, а през това време вятърът поразклащаше тежко огромния венец от рози, зелена шума и пъстри листа, поставен между знамената. После в една близка гостилница дадоха гощавка на всички работници — бира, резени хляб с масло и шунка и пури. Те бяха насядали на дълги маси. Сенатор Буденброк, придружен от съпругата и малкия си син, когото мадам Дехо носеше на ръце, влезе в ниското помещение, мина между редиците на работниците и прие с благодарност шумното приветствие, което те му поднесоха… Когато излязоха вън, бавачката сложи отново Хано в количката му, а Томас и Герда прекосиха платното на пътя, за да хвърлят още един поглед върху червената фасада с белите кариатиди. Оттатък, пред малката цветарница с тясната врата и скъдна витринка, в която върху поставка от зелено стъкло се пъчеха една до друга няколко саксии с луковични растения, стоеше Иверсен, собственикът на продавницата, рус мъж, едър като исполин, облечен във вълнена дреха. До него стоеше жена му, която беше много по-слаба и лицето й беше тъмен, южняшки тип. Тя държеше за ръка едно четири-пет годишно момче, буташе бавно напред-назад с другата ръка количка, в която спеше второ, по-малко дете, и личеше, че пак беше бременна.

Иверсен се поклони колкото дълбоко, толкова и тромаво, а жена му, която не спираше да бута напред-назад детската количка, огледа спокойно и внимателно с черните си продълговати очи сенаторшата, запътила се към тях под ръка със съпруга си.

Томас се спря и посочи с бастуна си нагоре към венеца.

— Хубаво го направихте, Иверсен!

— Заслугата не е моя, господин сенатор. Жена ми свърши тая работа.

— Ах, тъй ли! — каза късо сенаторът, като донякъде сепнато дигна глава и погледна за една секунда открито, твърдо и радушно госпожа Иверсен в лицето. И без да добави дума повече, той се сбогува с вежливо махане на ръката.

Глава шеста

Един неделен ден в началото на юли сенатор Буденброк бе влязъл от около един месец в новата си къща — госпожа Перманедер навести привечер брата си. Тя прекоси хладния, покрит с каменни плочи пруст, който беше украсен с релефи по Торвалдсен и от който една врата отдясно водеше към канторите, и позвъни на вратата за антрето, отваряна от кухнята посредством натискане на една гумена топка; когато стигна на площадката до подножието на главната стълба, гдето стоеше мечката, подарък от семейство Тибуртиус, дойде прислужникът Антон и й обади, че сенаторът бил още на работа.

— Добре — каза тя, — благодаря, Антон, ще отида там.

Но преди това отмина входа за канторите и тръгна малко надясно, натам, гдето над главата й се разгръщаше колосалното стълбище; това стълбище се образуваше на първия етаж от продължението на чугунени перила, а на втория се разширяваше като колонна галерия в бяло и златно. От замайващата височина на „горното осветление“ висеше огромен сияен златен канделабър.

— Изящно! — каза тихо и доволно госпожа Перманедер, като хвърля поглед на тоя открит и светъл разкош, който за нея означаваше просто мощта, блясъка и тържеството на Буденброкови.

Но после се сети, че беше дошла по тъжна работа, и се запъти бавно към входа за канторите.

Томас беше сам вътре, седеше на мястото си до прозореца и пишеше писмо. Той вдигна очи, като едновременно вдигна и една от светлите си вежди, и подаде ръка на сестра си.

— Добър вечер, Тони. Какво хубаво носиш?

— Ах, не много хубаво, Том!… Слушай, стълбището наистина е великолепно!… Впрочем защо седиш в полумрак и пишеш?

— Да… писмото е бързо. Значи, нищо хубаво. Във всеки случай, хайде да се поразходим из градината, там е по-приятно. Тръгвай!

Като минаваха през хола, от първия етаж се носеше тремолото на цигулково адажио.

— Слушай! — каза госпожа Перманедер, като за миг се спря. — Герда свири. Божествено! О, господи, тази жена… е фея! Как е Хано, Том?

— Сигурно тъкмо вечеря с Юнгман. Неприятно е, че все още не може да ходи както трябва…

— И това ще се оправи, Том, и това ще се оправи! Доволни ли сте от Ида?

— О, как да не сме доволни…

Прекосиха разположения по-назад каменен пруст, като оставиха отдясно кухнята, минаха през една стъклена врата и по две стъпала излязоха в угледната, ухаеща цветна градина.

— Е, какво има? — попита сенаторът.

Беше топло и тихо. Уханията от строго очертаните лехи се носеха във вечерния въздух, а фонтанът, обкръжен от високи лилави перуники, мяташе с кротък ромон струята си към тъмното небе, По което вече блещукаха първите звезди. В дъното малка открита стълба с два ниски обелиска отстрани водеше към издигната, покрита с чакъл площадка, гдето стоеше открит дървен павилион със спусната тента, под която имаше няколко градински стола. Един зид отляво отделяше парцела от съседната градина, отдясно обаче калканът на съседната къща беше обкован изцяло с дървена скара, предназначена с течение на времето да бъде покрита от виещи се растения. Отстрани на откритата стълба и павилиона се виждала няколко храста френско и цариградско грозде, но имаше само едно високо дърво — един чепат орех, извишил се вляво до зида.

— Ето каква е работата — отговори нерешително госпожа Перманедер, когато двамата започнаха да обикалят бавно по чакълената пътека предната част на двора. — Тибуртиус пише…

— За Клара ли? — попита Томас. — Моля те, накъсо и без заобикалки!

— Да, Том, тя е на легло, зле е и докторът се опасявал, че се касае за туберкули… туберкулоза на мозъка… колкото и тежко да ми е да го кажа… Виж тук: ето писмото, което ми праща нейният мъж. Приложението, което е адресирано до мама и в което, казва той, пишело същото, трябва да й предадем, слея като я подготвим донякъде. А ето още едно второ приложение, също до мама, писано твърде неуверено с молив лично от Клара. Според думите на Тибуртиус тя самата казала, че тези нейни редове били последни и било печално, че не си давала труд да живее. Да, тя винаги копнееше да отиде на небето… — завърши госпожа Перманедер и изтри очите си.

Сенаторът вървеше мълчаливо до нея с ръце на гърба и ниско оборена глава.

— Ти мълчиш, Том… Имаш право. Какво ли би могло да се каже?! И това точно сега, когато и Кристиан лежи болен в Хамбург.

Наистина така беше. Кристиановата „мъка“ в лявата страна беше се превърнала в такива реални болки, че покрай тях той бе забравил всички други по-дребни оплаквания. Понеже не знаеше как да си помогне, бе писал на майка си, че трябвало да се завърне у дома, за да бъде гледан от нея, бе напуснал службата си в Лондон и заминал. Но едва пристигнал в Хамбург, той трябваше да легне, лекарят установи ставен ревматизъм и нареди да го пренесат от хотела в болницата, тъй като на първо време беше невъзможно да продължи пътя си. Сега лежеше там и диктуваше извънредно тъжни писма на болногледача си.

— Да — отговори тихо сенаторът, — изглежда, че едно влече подире си друго.

Тя положи за миг ръката си около раменете му.

— Но ти не бива да униваш, Том! Още нямаш право за това. Ти се нуждаеш от твърдост…

— Да, ей богу, нуждая се.

— Защо, Том? Я кажи: защо собствено завчера, в четвъртък, ти през целия следобед беше толкова мълчалив? Мога ли да зная?

— Ах… търговията, моето момиче. Една немного дребна партида ръж биде не твърде изгодно… м-да, с една дума: трябваше да продам твърде неизгодно една голяма партида…

— Ех, случва се, Том! Случило се е днес, а утре ще го наваксаш. Но трябва ли подобно нещо веднага да ти разваля настроението?

— Не е вярно, Тони — каза той и поклати глава. — Настроението ми не пада под нулата от неуспехи. Наопаки. Такава е вярата ми и затова имам неуспех.

— Но какво става с настроението ти? — попита тя уплашена и учудена. — Би следвало да се приеме… ти би следвало да бъдеш весел, Том! Клара е жива… с божията помощ всичко ще тръгне на добре. И изобщо! Ето, ние се разхождаме из твоята градина, гдето всичко ухае. Там е къщата ти; не къща, а мечта! В сравнение с нея Херман Хагенщрьом живее в колиба. Ти постигна всичко това…

— Да, тя е почти прекалено хубава, Тони. Искам да кажа: още е прекалено нова. Тя още ме смущава донякъде и може би оттук иде лошото настроение, което напоследък и във всичко ми вреди. Аз се радвах много на всичко това и тази предварителна радост както винаги беше най-хубавото; истински хубавото идва винаги твърде късно, то винаги се наканва твърде късно, тогава, когато вече човек не може да му се радва както трябва…

— Не можеш вече да се радваш ли, Том?! На твоите млади години!

— Човек е млад или стар наспроти това как се чувствува… и когато то, хубавото и желаното, дойде късно и тромаво, то иде налепено с всички дребнави, нечакани, досадни дрънкулки, с целия прах на действителността, който твоето въображение не е слагало в сметката и който те дразни… дразни…

— Да, да… Но какво значи, Том: млад или стар наспроти това, как се чувствува човек?…

— Да, Тони. Може да премине… разстройство… така е. Но напоследък се чувствувам по-стар, отколкото в действителност съм. Имам грижи в търговията, а и в надзорния съвет на бюхенската железница вчера консул Хагенщрьом просто ме повали на земята с речта си, обори ме, почти ме изложи на всеобщ присмех… Струва ми се, като че нещо започва да ми се изплъзва, като че ли вече не държа тъй здраво в ръцете си това неопределено нещо, както по-рано… Какво представлява успехът? Някаква тайна, неизразима сила, съобразителност, готовност… съзнанието, че само с присъствието си упражнявам натиск върху движенията на живота край мене… вярата, че животът се нагажда към моите изгоди… Щастието и успехът са в нас. Ние трябва да ги държим здраво, в корените им. Щом тук вътре нещо започне да отслабва, да се отпуска, да се уморява, всичко около нас се освобождава, опира се, бунтува се, изтръгва се от нашето влияние… И тогава едното иде подир другото, зареждат се несполука след несполука и с нас е свършено. През последните дни мислех често за една турска поговорка, която бях прочел някъде: „Щом завършиш къщата, иде смъртта.“ Хм, не е нужно да бъде непременно смъртта. Но обратен ход… упадък… началото на края… Виждаш ли, Тони — продължи той, като хвана под ръка сестра си и гласът му стана още по-тих. — Спомняш ли си, когато кръщаваха Хано? Тогава ти ми каза: „Струва ми се, че сега за нас трябва да започнат съвсем други дни!“ Още го чувам съвсем ясно и тогава изглеждаше, че ти ще излезеш права, защото дойде изборът в сената, на който аз спечелих, а тук от земята израсна тази къща. Но „сенатор“ и „къща“ са външни работи, а аз зная нещо, върху което ти още не си мислила, зная го от живота и от историята. Зная, че често външните, видими и осезаеми поличби и символи на щастието и възхода се явяват чак тогава, когато, в действителност всичко вече отново върви надолу. Тези външни поличби се нуждаят от време, за да пристигнат, както светлината на някои от тия звезди там горе, за която не знаем дали не е на път да угасне, дали не е угаснала вече тъкмо когато е най-лъчезарна…

Той замълча и те повървяха известно време безмълвно; фонтанът ромонеше в тишината и шепнеше в шумака на ореха. После госпожа Перманедер въздъхна така дълбоко, че някой би го взел за хлипане.

— Колко тъжно говориш, Том! Никога до днес не си говорил толкова тъжно. Но добре направи, че си каза какво ти тежи, сега ще ти бъде по-леко да го избиеш из ума си.

— Да, Тони, трябва да се помъча да го избия някак. А сега дай ми двете писма от Клара и пастора! Ще бъдеш доволна, ако те освободя от тая работа и утре преди пладне поприказвам самият аз с мама. Добрата мама! Но ако наистина се касае за туберкули, ще трябва да се примирим.

Глава седма

— И ти не ме питаш?! Заобикаляш ме?!

— Постъпих така, както трябваше да постъпя.

— Постъпила си безгранично погрешно и неразумно!

— Разумът не е върховно нещо на земята.

— Без фрази!… Касае се за една най-обикновена справедливост, която ти си пренебрегнала по един възмутителен начин.

— Ще ти забележа, синко, че ти от своя страна немариш за страхопочитанието, което ми дължиш.

— А аз ще отговоря, мила мамо, че никога до днес не съм забравил това страхопочитание, но че моето качество на син става равно на нула, когато се изправям пред тебе с въпроси на фирмата и на семейството като върховен глава по мъжка линия и на мястото на моя баща…

— Искам да млъкнеш вече, Томас.

— О, не, няма да замълча, докато ти не схванеш безмерното си безразсъдство и слабост.

— Ще разполагам със състоянието си наспроти желанията си.

— Справедливостта и разумът слагат граница на твоите желания.

— Не съм помисляла никога, че ще бъдеш в състояние така да ме обиждаш!

— Не съм помислил никога, че ще бъдеш в състояние да ме удариш така безогледно в лицето!…

— Том! Том! — чу се изплашеният глас на госпожа Перманедер.

Тя седеше пред прозореца на стаята с пейзажите и кършеше ръце, докато брат й ходеше със страшно възбудени, крачки из стаята, а консулшата, смазана от гняв и болка, седеше на дивана, като се подпираше с една ръка на възглавката, а другата при някоя силна дума отпускаше върху масата. Тримата носеха траур за Клара, която беше напуснала земните селения, и тримата бяха бледи и извън себе си.

Какво ставаше? Нещо ужасно, страхотно, нещо, което на самите участници изглеждаше чудовищно и невероятно. Крамола, ожесточена разправа между майка и син.

Беше през август, едно душно следпладне. Само десет дни след като сенаторът крайно предпазливо бе предал на майка си двете писма от Зиверт и Клара Тибуртиус, беше му се паднала втора тежка задача: да порази старата дама с известието за смъртта. После бе заминал за Рига да присъствува на погребението, бе се върнал заедно със зетя си Тибуртиус, който прекара няколко дни сред семейството на покойната си съпруга, а също така навести Кристиан в хамбургската болница… И сега, когато пасторът от два дни отново се намираше в родината си, консулшата с явно колебание бе направила това разкритие пред сина си…

— 127 500 марки! — извика той и разтърси сплетените ръце пред лицето си. — Нека зестрата да бъде загубена! Нека да задържеше ония 80 000, макар че нямат дете! Но наследството! Да му заделяш Клариното наследство, без да ме питаш! Да ме заобикаляш!…

— Ради Христа, Томас, бъди справедлив! Можех ли да сторя друго? Можех ли?!… Тя, която е вече при бога, откъсната от всичко земно, тя ми пише от смъртния си одър… с молив… с трепереща ръка… „Майко — пишеше тя, — ние няма да се видим никога вече на земята и аз чувствувам ясно, че тези мои редове са последни… Пиша ти с последното си съзнание, което се отнася до мъжа ми… Бог не ни благослови с деца, но онова, което би било мое, ако аз бях те надживяла, дай го, когато един ден ме последваш там… дай го нему, за да го ползува приживе! Майко, тази е последната ми молба… молбата на една умираща… ти няма да я отблъснеш…“ Не, Томас! Аз не я отблъснах, не можех да я отблъсна. Телеграфирах й и тя е склопила в мир очите си…

Консулшата се разрида.

— И пред мене не обелват зъб! Крият всичко! Заобикалят ме! — повтори сенаторът.

— Да, Томас, мълчах, защото чувствувах, че трябва да изпълня последната молба на умиращото си дете… и зная, че ти би се помъчил да ми запретиш това.

— Да, ей богу, щях да ти го запретя!

— Но ти не би имал право, защото три от децата ми са на едно мнение с мене!

— О, струва ми се, че моето мнение тежи повече от мнението на две жени и на един изтощен глупак…

— Говориш за сестрите и брат си толкова бездушно, колкото сурово с мене.

— Клара беше набожна, но невежа жена, мамо! Тони е дете… което до тоя час също не е знаело нищо, защото щеше предварително да го раздрънка, нали? Кристиан пък… Да, този Тибуртиус си е осигурил съгласието на Кристиан. Кой можеше да очаква подобно нещо от него?! Още ли не знаеш, още ли не разбираш какво представлява този изобретателен пастор? Подлец! Мошеник!

— Зетьовете са винаги негодници — каза с глух глас госпожа Перманедер.

— Мошеник! Какво прави? Заминава за Хамбург, сяда на леглото на Кристиан и започва да го увещава. „Да! — казва Кристиан. — Да, Тибуртиус. Бог да ви пази! Имате ли представа за мъката в лявата ми страна?…“ О, глупостта и злобата са в заговор срещу мене!

И сенаторът — вече извън себе си, облегнат върху решетката от ковано желязо на печката — притисна сплетените си ръце върху челото.

Този пристъп от негодувание не отговаряше на обстоятелствата. Не, не тези 127 500 марки го докараха до такова състояние, в каквото никой досега не беше го виждал. То се дължеше по-скоро на това, че в предварително дадената негова сприхавост, към веригата от поражения и унижения, които трябваше да понесе през последните месеци в търговските си и градски работи, се прибави сега и този случай. Нищо вече не му се удаваше. Нищо не вървеше по волята му. Дотам ли беше стигнало, че в дома на неговите деди го „заобикаляха“ по най-важните въпроси? Че някакъв си пастор от Рига го надхитряше зад гърба му? Сам би могъл да осуети това, но никой не пожела да изпита влиянието му. Събитията бяха взели своя ход без него. Но нему се струваше, че по-рано това не би могло да се случки, че по-рано то не би дръзнало да се случи! Отново бе разклатена вярата му в собственото щастие, власт и бъдеще… И това, което през време на тая сцена избухна пред майката и сестрата, не беше нищо друго, освен вътрешната му слабост и отчаяние.

Госпожа Перманедер стана и го прегърна.

— Успокой се, Том — каза тя. — Ела на себе си! Толкова лошо нещо ли е станало? Та ти ще се разболееш? Тибуртиус едва ли ще живее толкова дълго… и след неговата смърт тази наследствена част ще се върне у нас! Пък би могло и да се измени, ако искаш. Не може ли да се измени, мамо?

Консулшата отговори само с хлипане.

— Не… Ах, не! — каза сенаторът, като се оборави и описа с ръка леко отрицателен жест. — Ще остане така, както е. Да не си въобразявате, че аз ще хукна по съдилищата и ще заведа процес срещу майка си, та да прибавя публичен скандал към семейния? Да става, каквото ще — заключи той и се запъти с безсилни крачки към стъклената врата, гдето още веднъж се спря.

— Само не мислете, че положението ни е много добро — каза той с понижен глас. — Тони загуби 80 000 марки, а Кристиан, освен зестрата си от 50 000 марки, които прахоса, изразходва и други 30 000 в аванс, които ще се увеличат, тъй като той не печели нищо и ще има нужда от лечение в Йоинхаузен. Сега губим завинаги не само Кларината зестра, но и целият й имуществен дял излиза за неопределено време от семейството. А търговията върви зле, отчаяно зле точно оттогава, откак аз похарчих повече от 100 000 за къщата си. Не, не може да бъде добро положението на едно семейство, в което се създават поводи за сцени като днешната. Повярвайте ми… да, повярвайте ми едно: ако татко беше жив, ако беше присъствувал на днешната ни разправия, щеше да сплете ръце и да моли бога да ни вземе под закрилата си.

Глава осма

Война и бойни викове, разквартируване и суетня! Пруски офицери заемат редицата паркетирани стаи на изящния първи етаж в новата къща на сенатор Буденброк и целуват ръце на домакинята; Кристиан, който се е завърнал от Йоинхаузен, ги въвежда в клуба, а в къщата на „Менгщрасе“ мамзел Северин, Рикхен Северин, новата прислужница на консулшата, заедно с момичето мъкне цели купища дюшеци в „Портала“, старата градинска къща, пълна с войници.

Навсякъде гъмжило, смут и напрежение. Войскови части излизат през градската порта, други влизат, заливат града, ядат, пият, изпълват ушите на гражданите с барабанен бой, тръбни сигнали и команди, после пак заминават. Приветствуват престолонаследници, преминават една след друга войскови части. После тишина и очакване.

В края на есента и през зимата войските се завръщат, увенчани с победа, биват отново разквартирувани и после заминават под викове „ура“ на облекчително отдъхващите си жители. Мир, краткотрайният, натежал от събития мир през 1865 година.

И между две войни, недокоснат и спокоен в диплената си дреха, която прилича на престилка, и с къдравите си, меки коси, малкият Йохан играе в градината край фонтана или на „Чардака“, отделен нарочно за него посредством малка колонна естрада от терасата на втория етаж — играе игрите на четири и половина годишната си възраст… Тези игри, дълбокият смисъл и прелестта на които никой възрастен вече не може да разбере и за които не е нужно нищо друго, освен три дребни камъчета или късче дърво, което може би носи като шлем цветче от радика, но преди всичко: чистата, силна, пламенна, целомъдрена, още несмутена и ненаплашена фантазия на оная честита възраст, когато животът още се страхува да ни докосне, когато още нито дълг, нито вина дръзват да сложат ръка на нас, когато ние имаме право да виждаме, да чуваме, да се смеем, да се удивяваме и да мечтаем, без още светът да изисква от нас да му служим, гдето нетърпението на ония, които ние все пак бихме желали да обичаме, още не ни мъчи по признаци и първи доказателства, че бихме могли да служим както трябва… Ах, няма да мине дълго време и всичко ще се нахвърли върху нас с просташкото си надмощие, за да ни изнасилва, обучава, поваля на земята, смалява, погубва…

Докато Хано играеше, ставаха велики работи. Войната пламна, победата клонеше ту към едната, ту към другата страна и накрая бе спечелена, родният град на Хано Буденброк, присъединил се благоразумно към Прусия, поглеждаше не без задоволство към богатия Хамбург, който трябваше да заплати за своята вяра в Австрия с това, че престана да бъде свободен град.

Но през юли, непосредствено преди сключването на примирието, едно едро франкфуртско предприятие фалира и търговската къща „Йохан Буденброк“ загуби на един път кръглата сума от 20 000 талера.

Глава първа

Господин Хуго Вайншенк, от известно време заемащ длъжността директор на градското застрахователно дружество срещу пожар, правеше впечатление на делови, заможен, и властен човек, когато със затворения си жакет, с тесните си черни мустаци, враснали мъжествено и сериозно в ъглите на устата, с еластичните си и самоуверени крачки прекосяваше широкия пруст, за да отиде от предните в задните канцеларски помещения, като държеше двата си пестника пред себе си и непринудено движеше лактите си отстрани.

От другата страна беше Ерика Грюнлих, вече двадесетгодишна — едра, разцъфнала девойка, свежа и хубава, цялата здраве и сила. Случеше ли се тя да слиза по стълбата или да минава покрай горните перила тъкмо когато се зададеше господин Вайншенк — а това се случваше често, — то директорът сваляше цилиндъра от късите си черни коси, които над слепоочията вече започваха да побеляват, разкършваше се по-силно в талията на жакета си и поздравяваше младата девойка с удивения и възхитен поглед на кестенявите си очи, които шареха дръзко наоколо… Ерика побягваше, сядаше на някоя ниска прозоречна дъска и плачеше по цял час от безпомощност и смущение.

Госпожица Грюнлих бе отраснала добродетелно под надзора на Тереза Вайхброт и мислите й не стигаха далеко. Тя плачеше от цилиндъра на господин Вайншенк, от начина, по който той дигаше и спускаше отново веждите си, щом я зърнеше, от крайно царствената му стойка и от двата балансиращи пестника. Обаче майка й, госпожа Перманедер, виждаше по-далече.

Бъдещето на дъщеря й я занимаваше от години, защото на Ерика — сравнена с други девойки, вече на възраст за женене — липсваха много работи. Госпожа Перманедер не само не се движеше в обществото, но дори живееше във вражда с него. Мисълта, че поради двукратния й развод висшите кръгове я смятат малоценна, беше се превърнала за нея донякъде в натраплива представа и тя виждаше презрение и злорадство там, гдето вероятно имаше само безразличие. Вероятно например консул Херман Хагенщрьом, този свободомислещ и почтен човек, когото богатството бе направило ведър и благосклонен, би я поздравил на улицата, ако това не му бе запретено най-строго от погледа, с който тя, отметнала глава назад, гледаше някъде встрани от лицето му — това „лице с вид на пастет от гъши дроб“, което тя, ако употребим един от силните й изрази, „мразеше като чумата“. Ето защо Ерика не се движеше в сферата на вуйчо си, сенатора, не посещаваше балове и разполагаше с твърде малко възможности да се запознава с господа.

Въпреки това, особено откак самата тя, както казваше, беше си „изпяла песента“, госпожа Антония таеше пламенно желание дано дъщеря й осъществи ония надежди, в които тя, майката, бе ударила на камък, именно: да сключи изгоден и щастлив брак, който да прави чест на семейството, и да покрие със забрава майчините несрети. Особено заради по-големия си брат, който в последно време проявяваше толкова малко радост и надежда, Тони жадуваше да даде доказателство, че щастието на тяхното семейство още не е изчерпано, че то още не е стигнало до своя край… Втората й зестра, онези 17 000 талера, които господин Перманедер бе й върнал с такава голяма почтеност, стояха готови за Ерика. И едва забелязала нежната връзка, която се плетеше между дъщеря й и директора, проницателната и опитна госпожа Антония започна да отрупва небето с молитви: дано господин Вайншенк им направи визита. И той им направя визита. Яви се на първия етаж, биде посрещнат от трите дами — баба, дъщеря и внучка, — побеседва десетина минути с тях и обеща да дойде пак някой ден след пладне на кафе и непринуден разговор.

Стана и това, опознаха се. Директорът беше роден в Силезия, гдето още живееше старият му баща; изглеждаше обаче, че мисълта за родителското семейство не го занимаваше и че Хуго Вайншенк беше по-скоро Selfmademan^[87]. Той притежаваше и невроденото, не много, сигурно, малко прекалено и донякъде недоверчиво самочувствие на такъв; обноските му не бяха съвършени, а той самият като събеседник беше ужасно непохватен. Впрочем и жакетът му беше с доста еснафска кройка и на места излъскан, маншетите с големи, черни янтарни копчета изглеждаха не съвсем нови и чисти, а нокътят на средния пръст на лявата му ръка поради някаква злополука беше напълно изсъхнал и почернял и представляваше доста неприятна гледка; това обаче не пречеше на Хуго Вайншенк да бъде достоен за уважение, прилежен, енергичен човек с 12 000 марки годишен доход, а в очите на Ерика Грюнлих — дори хубавец.

Госпожа Перманедер бързо обхвана с поглед и прецени положението. Поприказва открито по тоя въпрос с консулшата и сенатора. Беше ясно, че интересите се срещаха и допълваха. Подобно на Ерика, директор Вайншенк също нямаше никакъв допир с обществото; двамата си бяха просто взаимно необходими и явно предопределени от бога един за друг. Ако директорът, който наближаваше четиридесетте и чиято коса вече се прошарваше, желаеше да си създаде домакинство, което да подобава на длъжността му и да отговаря на материалното му положение, то женитбата с Ерика Грюнлих му откриваше достъп до едно от първите семейства в града, можеше да го издигне в професията му и да го затвърди на служебното му място. Що се отнасяше до благополучието на Ерика, то госпожа Перманедер имаше право да си каже, че в случая могат да се смятат изключени поне нейните собствени несрети. Хуго Вайншенк не показваше ни най-малка прилика с господин Перманедер и се отличаваше от Бендикс Грюнлих с качеството си на солиден чиновник със сигурна заплата, което не изключваше по-добра бъдеща кариера.

С една дума: от двете страни беше налице много добра воля, следобедните посещения на директор Вайншенк се заповтаряха бързо едно след друго и през януари — януари 1867 година — той си позволи да помоли с няколко къси, мъжествени и прями думи за ръката на Ерика Грюнлих.

От тоя ден нататък той се числеше към семейството, започна да участвува в „детските дни“ и бе приет твърде радушно от близките на годеницата си. Без съмнение той почувствува веднага, че не беше много на мястото си сред тях, но облече това чувство в двойно по-смело държане и консулшата, вуйчо Юстус, сенатор Буденброк — недотам обаче и дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ — проявиха тактична снизходителност спрямо тоя способен канцеларист и салонно неопитен човек на суровия труд.

Тази снизходителност беше необходима, защото постоянно се виждаха заставени с някоя и друга ободрителна и отвличаща вниманието дума да прогонят мълчанието, което се възцаряваше на семейната маса в трапезарията, когато например директорът се занимаваше прекалено закачливо с бузите и мишците на Ерика, когато в разговора поискваше да се осведоми дали портокаловият мармалад е сладкиш — казваше с нагло натъртване „златкиж“ — или когато изказваше мнение, че „Ромео и Жулиета“ било пиеса от Шилер. Тия неща той казваше с голяма живост и твърдост, като безгрижно триеше ръце и се облягаше косо с горната половина на тялото назад на стола.

Той се разбираше най-добре със сенатора, който съумяваше да направлява ловко разговора върху политика и търговия, без да се случеше някое нещастие. Съвършено отчайващо обаче излезе неговото отношение към Герда Буденброк. Личността на тая дама го озадачаваше до такава степен, че той не беше в състояние да намери тема, достатъчна за двеминутен разговор с нея. Понеже знаеше, че тя свири на цигулка, и този факт му бе направил силно впечатление, той се ограничи върху това — на всяка семейна среща в четвъртък да й задава шеговито все един и същ въпрос:

— Как се чувствува цигулката?

След третия път обаче сенаторшата изобщо не му отговори.

Кристиан от своя страна обикновено наблюдаваше с набърчен нос новия си сродник и на следния ден имитираше подробно държането му и начина на изразяване. Вторият син на покойния консул Йохан Буденброк беше оздравял от ставния си ревматизъм в Йоинхаузен, беше останала обаче известна вдървеност на крайниците, а не бяха изчезнали напълно периодичната „мъка“ в лявата му страна — там, където „всички нерви са по-къси“, — нито останалите смущения, на които се чувствуваше подхвърлен: затрудненията в дишането и гълтането, неправилностите в биенето на сърцето и склонността към паралитични прояви или страхът от тях. Външният му вид също така не отговаряше на човек, който се намираше едва в края на тридесетте. Главата му беше напълно оголяла, само към тила и над слепоочията имаше още малко оредяла червеникава коса, а малките му кръгли очи, които шареха с неспокойна сериозност, бяха хлътнали повече от всякога преди в орбитите си. Но по-огромен и по-кокалест от преди стърчеше неговият голям гърбав нос между мършавите и бледи бузи, над гъстите червено-руси мустаци, увиснали над устата. А панталоните от здрав и елегантен английски плат висяха халтаво около сухите му криви нозе.

От завръщането си у дома той обитаваше както някога една стая край коридора на първия етаж в майчината си къща, но прекарваше по-голямата част от времето си в клуба, отколкото на „Менгщрасе“, защото животът му тук не беше много приятен. Рикхен Северин, приемницата на Ида Юнгман, която сега управляваше прислужниците на консулшата и ръководеше домакинството, това набито, двадесет и седем годишно селско същество с червени напукани бузи и месести устни, схвана със селския си усет за факти, че не бива да обръща голямо внимание на тоя безработен разказвач на разни истории, който беше ту детински глупав, ту окаян и когото уважаваното лице, сенаторът, поглеждаше пренебрежително с дигната вежда; ето защо тя просто нехаеше, за неговите нужди.

— Ах, господин Буденброк! — казваше тя. — За вас пък съвсем нямам време!

Тогава Кристиан я поглеждаше с набърчен нос, като че искаше да каже: „Не те ли е срам?“ — и си отиваше с вдървени нозе.

— Мислиш ли, че винаги имам свещ? — каза той на Тони. — Рядко. Обикновено трябва да запаля клечка кибрит, за да си легна.

Заяви й също, тъй като парите за дребни разходи, които получаваше от майка си, не му стигаха:

— Лоши времена!… Да, едно време всичко беше другояче! Какво ще кажеш за това: сега аз често трябва да търся назаем пет шилинга, за да си купя зъбен прах.

— Кристиан! — извика госпожа Перманедер. — Недостойно е! С клечка кибрит! Пет шилинга! Поне не го разправяй!

Тя беше възмутена, разярена, оскърбена в най-светлите си чувства, но това не променяше нещата.

Петте шилинга за зъбен прах Кристиан заемаше от стария си приятел Андреас Гизеке, доктор по двете права. Той имаше щастие с това приятелство и то му правеше чест, защото адвокатът Гизеке, този бонвиван, който умееше да пази достойнството си, и през последната зима, когато старият Каспар Йовердик кротко склопи навеки очи и доктор Лангхалс зае мястото му, беше избран за сенатор. Това обаче не оказа никакво влияние върху неговия начин на живот. Всички знаеха, че след женитбата си за една от госпожиците Хунеус той стана собственик на голяма къща в центъра на града, но притежаваше и в предградието Санкт Гертруд оная малка, обраснала със зеленина и гиздаво наредена вила, в която живееше сам-самичка една още млада и извънредно хубава дама с неопределено потекло. Над входната врата блестеше с красиви позлатени букви думата „Квисисана“^[88] и тихата къщица беше известна в целия град под това име, което всички произнасяха с много меки „с“-та и много тъмни „а“-та. Но Кристиан Буденброк, като най-добър приятел на сенатор Гизеке, бе си създал достъп в „Квисисана“ и бе постигнал успех по същия начин, както в Хамбург у Алина Пуфогел и при подобни случаи в Лондон, във Валпарайзо и на много други точки по земята. Той бе „разказвал малко“, бе се показал „малко мил“ и сега влизаше и излизаше в зелената къщица също така редовно като самия сенатор Гизеке. Не е известно дали това ставаше със знанието и съгласието на последния, положително е обаче, че Кристиан Буденброк получаваше в „Квисисана“ напълно безплатно същото приятно развлечение, за което сенатор Гизеке трябваше да плаща с едрите пари на своята съпруга.

Наскоро след годежа на Хуго Вайншенк с Ерика Грюнлих директорът предложи на своя сват да постъпи на служба в застрахователното дружество и Кристиан действително поработи цели две седмици в касовата служба. За съжаление обаче след това се оказа, че не само мъката му в лявата страна, но и другите му твърде неопределени страдания се засилват; разбра се впрочем, че и директорът беше крайно сприхав началник, който при една грешка съвсем не се посвени да нарече свата си „тюлен“… и Кристиан се видя заставен да напусне тая служба.

Що се касаеше обаче за мадам Перманедер, тя беше щастлива, светлото й душевно настроение се разкриваше в някои изказвания, като например това, че земният живот все пак понякога имал и своите добри страни. Тя действително разцъфтя отново през тия седмици, които с ободряващата си суетня, многостранните планове, жилищните грижи и треската около прикята й напомняха прекалено ясно дните на нейния собствен пръв годеж, подмладяваха я и я изпълваха с безгранична радост и надежда. В изражението на лицето и в движенията й личеше отново до голяма степен грациозната палавост на моминските й дни; нещо повече: с разпуснатата си веселост тя накърни така светостта на цяла една Ерусалимска вечер, че дори Леа Герхарт отпусна книгата на своя родоначалник в скута си и се загледа в залата с големите, недоумяващи и недоверчиви очи на всички глухи хора.

Ерика нямаше да се отдели от майка си. Със съгласието на директора, дори по негово желание, решиха госпожа Антония — поне на първо време — да живее у Вайншенкови, за да може да помага на неопитната Ерика в домакинството. И тъкмо това предизвика в нея безценното чувство като че никога не беше живял нито някакъв Бендикс Грюнлих, нито Алоис Перманедер, като че се стопяваха и изчезваха като дим всички несполуки, разочарования и страдания на нейния живот и като че тя имаше право да започне още веднъж отначало с нови надежди. Наистина тя наставяше Ерика да бъде признателна на бога, който й дарявал единствено любимия мъж, докато самата тя, майката, била заставена да убие първата си сърдечна привързаност в името на дълга и разума; наистина тя с трепереща от радост ръка записа в семейната тетрадка името на Ерика, а редом с него и името на директора… но всъщност годеница беше тя, самата тя, Тони Буденброк. Тя избра повторно с веща ръка завесите на вратите и килимите, разрови повторно магазините за мебели и платове, тръгна повторно да търси и наеме изящно жилище. Тя можеше повторно да напусне благочестивия огромен родителски дом и преставаше да бъде обикновена разведена жена, повторно й се даваше възможност да дигне главата си и да започне нов живот, който беше в състояние да разбуди всеобщо внимание и да закрепи достойнството на семейството… Да, сън ли беше? Появиха се и пеньоари, два пеньоара, за нея и за Ерика, от мек ръчно тъкан плат, с широки шлейфове и гъсти редици кадифени панделки от шията чак до долния край.

Но седмиците течеха и годенишките дни на Ерика Грюнлих клоняха към своя край. Младата двойка направи само няколко посещения, тъй като директорът — сериозен и неопитен в салонния живот, човек на труда — беше решил да посвети свободните си часове на домашна интимност. Гощавката в деня на годежа събра в голямата зала на къщата на „Фишергрубе“ Томас, Герда, годениците, Фридерика, Хенриета и Пфифи Буденброк с най-близките приятели на сенатора и отново всички се озадачиха, като видяха, че директорът не преставаше да тупа Ерика по деколтираната шия.

Денят на сватбата настъпи.

Както едно време, когато госпожа Грюнлих бе сложила миртов венец на главата си, място на венчавката стана колонната зала. Госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“, същата, която се движеше във висшето общество, помогна на булката при оправяне диплите на бялата атлазена рокля и нагласяване зелената украса на главата; сенатор Буденброк беше първи, а сенатор Гизеке, приятелят на Кристиан, втори шафер; две бивши приятелки на Ерика от пансиона станаха шаферки. Директор Хуго Вайншенк имаше внушителен я мъжествен вид и настъпи само веднъж дългия воал на Ерика; пастор Прингсхайм, сплел ръце под брадичката си, извърши божествената служба с цялата оная възвишена тържественост, която му беше присъща, и всичко мина достолепно и по обичая. Когато разменяха пръстените и в тишината се чуха глухото и звучното „да!“ — двете малко пресипнали, — госпожа Перманедер, рухнала под властта на минало, настояще и бъдеще, заплака гласно; плачът й беше все още някогашният неин несмутен и неприкрит детски плач. Дамите Буденброк, от които Пфифи в чест на тържествения ден беше закачила на очилата си златна верижка, както винаги при такива случаи се усмихваха малко кисело. Мадмоазел Вайхброт, Тереза Вайхброт, която през последните години беше станала още по-дребна от преди, Зеземи, вързала на тънката си шийка овалната брошка с лика на майка си, каза с прекалено голяма твърдост, която трябваше да потули дълбокото й вътрешно умиление:

— Бйъди щястливо, дьобро дьете!

Последва една колкото тържествена, толкова и солидна гощавка в кръга на белите статуи на богове, изпъкващи в неизменно спокойна стойка върху синия гоблен, но към края на гощавката младоженците изчезнаха, за да започнат пътешествието си из няколко столици…

Това стана около средата на април, а в течение на следващите две седмици госпожа Перманедер с помощта на тапицера Якобс изпълни един от шедьоврите си — изящното обзавеждане на оня просторен първи етаж, нает в една къща по средата на „Бекергрубе“, стаите на който, украсени с много цветя, приютиха по-късно завърналата се у дома съпружеска двойка.

И започна третият брак на Тони Буденброк.

Да, правилно беше да се каже така. Сам сенаторът един четвъртък, когато Вайншенкови отсъствуваха, употреби тоя израз, който изпълни с голямо задоволство госпожа Перманедер. Действително тя се нагърби с всички грижи по домакинството, но в същото време теглеше към себе си всяка радост и гордост и един ден, сблъскала се неочаквано на улицата с консулша Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, тя я погледна с такова тържествуващо и предизвикателно изражение, че госпожа Мьолендорпф се видя заставена да поздрави първа. Гордостта и радостта в изражението и осанката й се превръщаха в сериозна тържественост, когато развеждаше роднините, дошли да видят новия им дом, като в същото време Ерика Вайншенк сама приличаше почти на гост, който се възхищава.

Повлякла подир себе си шлейфа на пеньоара си, с малко повдигнати рамене, с отметната назад глава и мушнала на ръката си украсената с атлазени панделки кошничка за ключовете — тя лудееше за атлазени панделки, — госпожа Антония показваше ла гостите мебелите, завесите на вратите, прозрачния порцелан, лъскавите сребърни прибори, големите маслени картини, които беше купил директорът — все натюрморти с хранителни продукти и голи женски тела, защото такъв беше вкусът на Хуго Вайншенк, — и движенията й като че казваха: „Виждате ли как се наредих в живота? Тук е почти толкова изящно, колкото някога у Грюнлих, и положително по-изящно, отколкото у Перманедер!“

Дойде старата консулша, облечена в копринена рокля на сиви и черни ивици и обгърната от дискретното ухание на „Пачули“; тя плъзна спокойно светлите си очи по всичко и даде да се разбере, че е доволна, без да изрази гласно признанието и възхитата си. Сенаторът дойде с жена си и детето, посмя се с Герда на Тониното блажено високомерие и с голям труд й попречи да натъпче до задушаване с козунак и порто обожавания от нея малък Хано… Дойдоха дамите Буденброк и забелязаха единодушно, че всичко било много хубаво — толкова хубаво, че те от своя страна, понеже били скромни девойки, не биха желали да живеят там… Дойде бедната Клотилда, посивяла, търпелива и суха, не се докачи, че й се присмиват, и изпи четири чаши кафе, след което с провлечени и любезни думи похвали всичко останало… От време на време, когато не заварваше никого в клуба, пристигаше Кристиан, изпиваше чаша бенедиктин и разправяше, че сега бил наклонен да поеме представителството на една фирма за шампанско и коняк, работата била лека и приятна, той разбирал от тия неща, щял сам да бъде господар на себе си — щял да драсне сегиз-тогиз по някоя дума в бележника си и — хоп! — тридесет талера печалба! После поиска назаем от госпожа Перманедер четиридесет шилинга, за да можел да поднесе букет на първата изпълнителка на любовни роли в градския театър, заговори — един бог знае в каква връзка на мислите! — за „Мария“ и „порока“ в Лондон, спомни си случката с краставото куче, пътувало в кутия от Валпарайзо до Сан Франциско, и накрая, понеже вече беше се запалил, разказа още много други истории с такова красноречие и комизъм, че би могъл да забавлява цял салон, пълен с хора.

Той се въодушеви, заговори на чужди езици. Говореше на английски, испански, долнонемски и хамбургски, разказа чилийски приключения, убийства с нож и кражби в Уайтчапел, хрумна му да хвърли поглед в запаса си от куплети и запя, като навремени рецитираше с образцова мимика и с талантливи живописни движения на ръцете:

На мен все тъй се пада —

да мина през площада;

и днес едно момиче

видях пред мен да тича.

Признавам, много фина

тя беше в кринолина,

с тепсията, която

красеше й главата.

Аз казах: „Мила дамо,

защо не тръгнем двама?“

Но тя се врътна леко

и рече: „По-далеко

от мене стой, юначе,

та после да не плачеш!“

Като свърши с това, той започна да описва цирка „Ренц“ и да възпроизвежда твърде изкусно цялата програма на един английски клоун; човек можеше да помисли, че се намира пред манежа. Разнесоха се обичайните крясъци зад завесата: „Отворете вратата!“, препирнята с главния коняр и след това, на провлечен и жалостив англо-немски език, последваха редица разкази. Най-напред историята за оня човек, който насън глътнал мишка и поради това отишъл при ветеринарния лекар, който от своя страна го посъветвал сега пък да глътне котка. Разказа и историята за „баба ми, която беше много държелива жена“, гдето тази същата баба по пътя за гарата преживяла безброй приключения и накрая, макар да била „много държелива жена“, влакът потеглил под носа й… след което Кристиан прекъсна духовития завършек с тържествуващ вик:

— Музика, господин капелмайстор!

И сам той, сякаш пробудил се от сън, изглеждаше много учуден, че музиката не засвирваше.

Но после внезапно той онемя, изражението на лицето му се промени, движенията му се отпуснаха. Малките му, кръгли хлътнали очи зашариха с неспокойна сериозност по всички посоки, той прокара ръка по лявата си страна надолу и сякаш се вслушваше в душата си, гдето ставаше нещо странно. Изпи още една чаша ликьор, поразвесели се повторно, опита се да разкаже още някоя случка и след това си тръгна в доста потиснато настроение.

Госпожа Перманедер, която през тия дни беше изключително весела и бе се забавлявала чудесно, изпрати палаво брата си до стълбата.

— Довиждане, господин фирмен представител, който да разказва обича и по момичета тича! Дърта овца! Отбий се пак някой път!

Тя се изсмя с пълно гърло подире му и се върна в стаята си.

Но Кристиан Буденброк не се засегна от това, беше замислен и не чу нищо. „Хм — помисли си той, — я да отида за малко в «Квисисана»!“ И заслиза бавно, вдървено и с леко накуцване по стълбата, понакривил шапката на главата си и подпирайки се на бастуна с бюста на монахиня.

Глава втора

Една вечер през пролетта на 68 година, към десет часа, госпожа Перманедер се озова в първия етаж на къщата на „Фишергрубе“. Сенатор Буденброк седеше сам във всекидневната, където мебелите бяха от набраздено дърво с маслинен цвят, до кръглата средна маса под светлината на голямата таванска газена лампа. Той беше разтворил пред себе си „Берлински борсов вестник“ и четеше, леко наведен над масата, с цигара между показалеца и средния пръст на лявата ръка и със златно пенсне на носа, с което си служеше от известно време при работа. Той чу стъпките на сестра си, която минаваше през трапезарията, свали очилата от очите си и погледна напрегнато към тъмнината, докато Тони се показа в светлината между завесите на вратата.

— Ах, ти си! Добър вечер. Върна ли се вече от Пьопенраде? Как са твоите приятели?

— Добър вечер, Том! Благодаря, Армгарда е добре… Защо си така съвсем самотен тук?

— Да, хубаво направи, че дойде. Тази вечер трябваше да ям сам-самичък като папата. Госпожица Юнгман не е много подходяща за компания, понеже всеки миг скача и тича оттатък да види какво прави Хано. Герда е в казиното. Свири цигуларят Тамайо. Заведе я Кристиан…

— Поврага!… както казва мама. Да, Том, забелязах напоследък, че Герда и Кристиан се погаждат.

— Аз също. Откакто е постоянно тук, той започна да й се нрави. Тя го слуша много внимателно, когато той описва страданията си… Боже мой, забавен й е. Напоследък тя ми каза: „Той не е буржоа, Томас! По-малко буржоа дори от тебе!“

— Буржоа ли… буржоа ли, Том?! Хм, струва ми се, че на тоя широк божи свят няма по-добър буржоа от тебе…

— Е да, но не в тоя смисъл… Посъблечи се, моето момиче. Видът ти е великолепен. Селският въздух ти е подействувал добре, а?

— Отлично — каза тя, като остави настрана късата си наметка и шапката си с лилави копринени панделки, и седна с царствена осанка в един от фотьойлите до масата. — Всичко се подобри през това време, и стомахът, и сънят. Току-що издоеното топло мляко, надениците и шунката… наедряваш като добичетата и житото. И този пресен мед, Том! Винаги съм го смятала за едно от най-добрите хранителни средства. Това е чист природен продукт. Знаеш поне какво поглъщаш! Да, наистина беше любезно от страна на Армгарда, че си спомни за някогашното ни приятелство в пансиона и ме покани. Господин фон Майбом също беше много внимателен… Молиха ме от сърце да остана още две-три седмици, но нали знаеш: Ерика мъчно се справя без мене и особено сега, след като се роди малката Елизабета…

— A propos, как е детето?

— Благодаря, Том, добре е, слава богу, върви много добре за четирите си месеца, макар Фридерика, Хенриета и Пфифи да казват, че било нежизнеспособно…

— Ами Вайншенк? Как се чувствува като баща? Аз го виждам всъщност само от четвъртък на четвъртък.

— О, той не се е променил! Виждаш ли, той е много добросъвестен и прилежен мъж, а до известна степен дори примерен съпруг: презира кръчмите, идва си от работа направо у дома и прекарва свободните си часове край нас. Но работата е там… ние сме си между нас, Том, и можем да си поговорим открито — той изисква от Ерика да бъде постоянно весела, постоянно да приказва и да се шегува, защото, казва, когато се прибирал уморен и разстроен у дома, искал жена му да го развлича по лек и радушен начин, да го забавлява и развеселява, затова, казва, била жената на света…

— Глупак! — промърмори сенаторът.

— Какво?… Да, Том, а лошото е там, че Ерика клони малко към меланхолия, сигурно го е наследила от мене. От време на време тя е сериозна, мълчалива и замислена и тогава той кипва и я хока с думи, които, искрено казано, невинаги са много изискани. Така твърде често се вижда, че той собствено не е човек от добро семейство и за жалост не е получил онова, което ние наричаме изящно възпитание. Да, признавам ти открито: няколко дни преди да замина за Пьопанраде, той разби капака на супника о земята, понеже супата беше пресолена…

— Чудесно!

— Не, наопаки. Но за това няма да го съдим. Боже мой, всеки от нас има своите недостатъци, а такъв способен, солиден и работлив човек… Опазил бог… Не, Том! Груба външност при добро сърце… това още не е най-лошото в земния живот. Ще ти кажа и друго: там, гдето бях, видях още по-тъжни работи. Веднъж, когато остана насаме се мене, Армгарда плака горчиво.

— Какво говориш?! Мигар господин фон Майбом…

— Да, Том. И тъкмо тази беше мисълта ми. Ние седим тук и бъбрим спокойно, в действителност обаче аз дойдох тази вечер по един твърде сериозен и важен въпрос.

— Тъй ли? Какво става с господин фон Майбом?

— Ралф фон Майбом е любезен човек, Томас, но лекомислен, комарджия. Играе хазарт в Росток, играе във Варнемюнде и дълговете му са като морски пясък. Просто да не повярваш, ако поживееш две-три седмици в Пьопенраде! Господарската къща е изящна, всичко наоколо расте великолепно, млякото, надениците и шунката са в изобилие. В такъв чифлик понякога нямат мерило за действителните житейски условия… С една дума, истината е следната: те са в ужасно разклатено положение, Том. Армгарда хлипаше сърцераздирателно, когато ми призна това.

— Тъжно, тъжно.

— Можеш спокойно да го потретиш. Но както отсетне разбрах, работата е там, че те ме бяха поканили по не съвсем безкористни подбуди.

— Как така?

— Ще ти кажа, Том. Господин фон Майбом има нужда от пари, нуждае се веднага от по-голяма сума и понеже знаеше за старото приятелство, което съществува между жена му и мене, и му беше известно, че аз съм твоя сестра, то в притесненото си положение той се обърнал към жена си, която от своя страна се обърна към мене… Разбираш ли?

Сенаторът раздвижи върховете на пръстите на дясната си ръка напред-назад по темето си и поразкриви лице.

— Мисля, да — каза той. — Изглежда, че твоят сериозен и важен въпрос, ако не се лъжа, има пред вид известен аванс срещу жътвата в Пьопенраде? Но струва ми се, че вие, ти и твоите приятели, сте на крив адрес. Първо, аз никога досега не съм правил сделки с господин фон Майбом и влизането в търговски връзки сега ще изглежда доста странно. Второ: ние, прадядо, дядо, татко и аз, наистина сегиз-тогиз сме давали аванс на селяни, ако те иначе с личността и материалното си положение изобщо предлагаха известна сигурност… Но както ти самата преди две минути ми характеризира личността и материалното положение на господин фон Майбом, за такава сигурност тук не може да става дума…

— Ти се заблуждаваш, Том. Аз те оставих да се доизкажеш, но ти се заблуждаваш. Тук не може да се касае за аванс. Майбом има нужда от 35 000 марки…

— Виж го ти!

— 35 000 марки, падежът на която е само след две седмици. Ножът е опрял до гърлото и открито казано, той трябва да се погрижи да продаде още сега, веднага.

— На зелено? Горкичкият! — И сенаторът, който си играеше с пенснето по покривката на масата, поклати глава. — За нашите условия този случай ми се струва доста необичаен — каза той. — Слушал съм за подобни сделки главно в Хесен, гдето една немалка част от селяните са в ръцете на евреи… Кой знае в мрежата на какъв кожодер ще попадне горкият господин Майбом.

— Евреи? Кожодери? — извика крайно учудена госпожа Перманедер. — Но тук става дума за тебе, Том, за тебе!

Изведнъж Томас Буденброк хвърли пенснето на масата пред себе си, така че то се плъзна малко по вестника, и обърна рязко цялата горна половина на тялото си към сестрата.

— За… мене ли? — попита той с устните, без да издаде звук, после добави високо: — Върви да спиш, Тони! Ти си преуморена.

— Да, Том, така ни казваше Ида Юнгман вечер точно когато ние се развеселявахме. Но аз те уверявам, че никога не съм била по-будна и по-бодра, отколкото сега, макар че съм дошла посред нощ, за да ти предам предложението на Армгарда… значи, косвено, на Ралф фон Майбом.

— Добре, аз приписвам това предложение на твоята наивност и на безпомощността на Майбомови.

— Безпомощност? Наивност? Не те разбирам, Томас, уви, невъзможно ми е да те разбера! Предлага ти се възможност да направиш едно добро дело и в същото време най-хубавата сделка в живота си…

— Ах, мила, говориш непрекъснато безсмислици! — извика сенаторът и се дръпна нетърпеливо назад. — Прощавай, но ти с твоята наивност можеше да накараш човека да кипне! Значи, ти не схващаш, че ме съветваш да извърша нещо крайно недостойно, някакви нечисти манипулации?! Да ловя риба в мътна вода! Да ограбя брутално един човек? Да използувам притеснението на тоя чифликчия? Да измамя беззащитен човек? Да го принудя да ми отстъпи на половина цена цялата си реколта, за да мога аз да прибера незаконна печалба?

— Ах, така ли гледаш на тая работа?! — каза госпожа Перманедер, изплашена и замислена, и продължи отново живо: — Не е нужно, Том, съвсем не е нужно да гледаш на въпроса от тая страна! Да го принудиш ли? Но нали той иде при тебе?! Той се нуждае от парите и би желал да уреди тоя въпрос по пътя на приятелството, тайно и безшумно, затова е надушил връзката с нас и затова бях поканена!

— Накъсо казано: той се мами по отношение на мене и характера на фирмата ни. Аз имам традиции. В продължение на сто години ние не сме правили такава сделка и аз не съм наклонен да слагам началото на подобни маневри.

— Разбира се, ти имаш традиции, Том, и аз ги уважавам. Сигурно е, че татко не би се впуснал в такова нещо, ей богу, не! Та и кой твърди това? Но колкото и глупава да съм, зная, че ти си съвсем друг човек, не като татко, че откак ти пое предприятието, там духа съвсем друг вятър и че междувременно направи никои неща, които той нямаше да направи. Да, защото ти си млад и предприемчив. Но все се страхувам, че в последно време ти се поизплаши от някоя и друга несполука… И ако сега не работиш вече с такъв добър успех както по-рано, причината се крие там, че от прекалена предвидливост и плаха добросъвестност пропускаш възможностите за добри печалби…

— Ах, моля те, мило дете, дразниш ме! — каза с рязък глас сенаторът и се заобръща насам-натам. — Да говорим за нещо друго!

— Да, виждам, че си раздразнен, Томас. Беше раздразнен от самото начало. И тъкмо затова аз продължих да говоря, за да ти докажа, че ти без право се чувствуваш обиден. Но ако се попитам защо си раздразнен, мога да си кажа само, че всъщност ти не си съвсем несъгласен да се занимаеш с тоя въпрос. Защото, колкото и глупава жена да съм, зная от себе си и от други хора, че в живота човек се дразни и озлобява от някое предложение само тогава, когато не се чувствува много сигурен в съпротивата си и вътрешно се изкушава силно да се съгласи.

— Много тънко — отвърна сенаторът, разкъса със зъби наустника на цигарата си и замълча.

— Тънко ли? Не, това е най-простата поука, която ми даде животът. Но достатъчно, Том. Няма да настоявам. Мога ли да те предумам за подобно нещо? Не, защото нямам необходимите познания. Аз съм обикновена глупачка… Жалко… Ех, все едно. Аз проявих голям интерес. Бях, от една страна, изплашена и натъжена заради Майбомови, от друга страна обаче, се радвах за тебе. Мислех си така: Том от известно време е малко невесел. По-рано се оплакваше, а сега дори не се оплаква. Загуби тук-там пари, времената са лоши, и то тъкмо сега, когато моето положение, благодарение на божията благост, отново се оправи и аз се чувствувам щастлива. Мислех си още: ето нещо за него, сполучлив удар, добър улов. Така би могъл да си върне някои загуби и да покаже на хората, че до днес фирмата „Йохан Буденброк“ още не е напусната напълно от щастието. И ако бе се съгласил, щях да бъда много горда, че съм била посредница, защото ти знаеш, че винаги съм мечтала и жадувала да допринеса що-годе за славата на името ни… Достатъчно… Значи, сега въпросът е приключен. Все пак ме ядосва мисълта, че Майбом така или иначе и във всеки случай ще трябва да продаде на зелено, Том, и ако дойде и се позавърти в града, все ще намери купувач… Ще намери. И той ще бъде Херман Хагенщрьом, този негодник…

— О, да, съмнително е дали той ще изпусне такова нещо — каза с горчивина сенаторът.

А госпожа Перманедер отговори три пъти едно след друго:

— Виждаш ли, виждаш ли, виждаш ли?!

— Каква нелепост! Говорим тук с голямо разточителство на сериозност… поне от твоя страна… за нещо съвсем неопределено, нещо, което виси напълно във въздуха. Доколкото си спомням, дори не съм те запитал още за какво собствено се касае, какво собствено продава господин фон Майбом? Та аз изобщо не познавам Пьопенраде.

— О, естествено, би трябвало да заминеш за там! — каза тя бързо. — Росток е на хвърлей камък оттук, а оттам до Пьопенраде вече не е нищо. Какво продава ли? Пьопенраде е голямо имение. Зная положително, че дава повече от хиляда чувала пшеница… Но нищо не ми е точно известно. Какво е положението с ръжта, овеса и ечемика? Дали има по петстотин чувала от всяко? Повече или по-малко? Не зная. Мога само да ти кажа, че всичко вирее великолепно. Но не мога да ти дам числа, Том, аз съм гъска. Ти естествено ще трябва да заминеш…

Настъпи пауза.

— Хм, не си заслужава трудът да хабим дори две думи по тоя въпрос — каза късо и твърдо сенаторът, грабна пенснето си, пъхна го в джоба на жилетката, закопча жакета си, стана и тръгна напред-назад из стаята с бързи, силни и свободни движения, които умишлено изключваха всеки признак на размисъл.

После се спря до масата, понаведе се над нея към сестра си, почука леко с върха на свития показалец по дъската и каза:

— Ще ти разкажа една история, мила Тони, от която ще разбереш какво е мнението ми по тоя въпрос. Познавам твоята faible^[89] към благородниците изобщо и към мекленбургските сановници специално, ето защо те моля да имаш търпение, ако някой от тия господа в моята история получи урок, който не се забравя лесно… Знаеш, че между тях има немалко, които не се отнасят с голямо уважение към търговците, макар че се нуждаят толкова от нас, колкото и ние от тях… които в търговските отношения подчертават прекалено дебело превъзходството на производителя над посредника… превъзходство, което аз до известна степен им признавам. Накъсо казано: те гледат на търговеца така, както гледат на вехтошаря-евреин, на когото продават износени дрехи, с пълното съзнание, че са надхитрени от него. Аз се лаская от мисълта, че общо взето, не правя на тия господа впечатление на морално малоценен експлоататор и съм срещал между тях търговци, далеч по-неотстъпчиви от мене. Към едного от тях обаче трябваше най-напред да упражня следното насилие, за да се приближа обществено що-годе до него. Беше господарят на Грос-Погендорф, за когото сигурно си слушала и с когото преди година често имах работа, граф Щрелиц, феодал във висша степен, с квадратно стъкло на окото… не можех да разбера как не се порязваше… с лачени чизми с обърнати горе кончови и в ръката бич за езда със златна дръжка. Той имаше навик да ме гледа от невъобразима висота с полуотворена уста и полузатворени очи… Първото ми посещение у него беше многозначително. След една встъпителна кореспонденция заминах за чифлика му, един прислужник доложи за пристигането ми и аз влязох в работната му стая. Граф Щрелиц седеше пред писалището си. Отвръща на поклона ми, като се понадига от стола, дописва последния ред на някакво писмо, после се обръща към мене, като гледа някъде над главата ми, и започва преговорите за стоката си. Аз се облягам гърбом на масичката пред дивана, скръствам ръце и нозе и ми е весело на душата. Стоя така прав цели пет минути и разговаряме. След още пет минути сядам на масичката и започвам да люлея единия си крак във въздуха. Преговорите ни продължават и след като изтичат петнайсет минути, той ми казва нехайно с едно наистина снизходително движение на ръката: „Няма ли впрочем да седнете?…“ „Как? — отвърнах аз. — О, не е нужно! Аз отдавна съм седнал.“

— Така ли му каза? Така ли му каза? — извика възхитена госпожа Перманедер; тя веднага почти забрави всичко предишно и заживя напълно с тоя анекдот. — „Аз отдавна съм седнал!“ Отлично!

— М-да, и те уверявам, че от тоя миг нататък графът промени напълно държанието си, че ми подаваше ръка, когато отивах у него, и ме заставяше да седна… и че по-късно почти се сприятелихме. Но защо ти разказвам всичко това? За да те попитам: ще имам ли смелостта, правото, вътрешната увереност да дам същия урок и на господин фон Майбом, ако той, преговаряйки с мене върху кръглата стойност на реколтата си, случайно забрави… да ми предложи стол?

Госпожа Перманедер мълчеше.

— Добре — каза тя после и стана. — Имаш право, Том, и както вече казах, няма да настоявам. Ти трябва да знаеш какво следва да направиш и с това — точка! Но вярвай, че ти говорих с добри намерения. Така. Лека нощ, Том! Или не, почакай! Трябва първом да целуна твоя Хано и да поздравя добрата Ида. После пак ще се отбия при тебе.

И излезе.

Глава трета

Тя се качи по стълбата на втория етаж, остави „Чардака“ отдясно, мина покрай белозлатните перила на галерията и прекоси една стая, коридорната врата на която стоеше отворена и от която втора врата водеше наляво към облекалнята на сенатора. После натисна предпазливо ръчката на насрещната врата и влезе.

Тази стая беше извънредно просторна и прозорците й закрити с диплени пъстри завеси. Стените бяха малко голи. Освен една много голяма гравюра с черна рамка, която висеше над леглото на госпожица Юнгман и представляваше Джакомо Майербеер, обкръжен от героите на своите опери, имаше още известен брой английски цветни илюстрации, които представляваха деца с жълти коси и червени дрешки и бяха забодени с карфици по светлите тапети. Ида Юнгман седеше по средата на стаята до голямата разтегателна маса и замрежваше чорапите на Хано. Преданата прусачка беше вече в началото на петдесетте, но макар че беше започнала да посивява твърде рано, гладките й коси все още не бяха побелели, а оставаха в строго определено състояние на прошареност, изправената й снага беше все още тъй едра, кокалеста и държелива, а кестенявите й очи все още толкова светли, бистри и неуморни, както преди двадесет години.

— Добър вечер, Ида, добра душо! — каза с понижен глас, но весело госпожа Перманедер, защото късият разказ на брата й бе я накарал да изпадне в прекрасно настроение. — Как си, стара барако?

— Ай, ай, Тони! Барака ли, детенцето ми? Какво правиш по това късно време тука?

— Да, бях при моя брат… по работа, която не търпеше отлагане. За жалост от тая работа не излезе нищо… Спи ли? — попита тя и посочи с брадичката си към малкото легло, поставено до лявата странична стена; горният край беше закрит със зелен плат и стигаше почти до високата врата, която водеше за спалнята на сенатор Буденброк и съпругата му.

— Пст — каза Ида, — да, спи.

Госпожа Перманедер пристъпи на пръсти до малкото легло, дръпна предпазливо завеските, наведе се и погледна заспалия си племенник в лицето.

Малкият Йохан Буденброк лежеше по гръб, но беше обърнал личицето си, обкръжено от дълги светлокестеняви коси, към стаята и дишаше с лек шум направо във възглавницата. Една от ръцете му, пръстите на която едва се подаваха от прекалено дългите и широки ръкави на нощницата, лежеше върху гърдите му, а другата — до него върху юргана, сегиз-тогиз превитите пръсти потрепваха леко. По полуотворените устни също се забелязваше някакво слабо движение, сякаш те се мъчеха да образуват думи. От време на време по цялото му личице минаваше от горе на долу нещо болезнено, то започваше с потръпване на брадичката, отиваше към устата, предизвикваше трептения на нежните ноздри и раздвижване мускулите на тясното чело. Дългите мигли не бяха в състояние да закрият синкавите сенки, легнали в ъглите на очите.

— Сънува — каза с умиление госпожа Перманедер.

После се наведе над детето, целуна леко затоплената от съня бузичка, нагласи старателно завеските и отиде отново до масата, гдето в жълтия светлик на лампата Ида наместваше друг чорап върху дървената гъба, огледа дупката и започна да я замрежва.

— Ти замрежваш, Ида. Забележително, аз собствено не те помня другояче.

— Да, да, Тони… Нямаш представа колко къса детето, откак тръгна на училище!

— Но то е такова мирно и кротко дете?!

— Да, да… Но въпреки това…

— Радва ли се, че ходи на училище?

— Не, не, Тони. Предпочиташе да го уча аз и по-нататък. И на мене щеше да ми бъде много приятно, детенцето ми, защото господа учителите не го познават от малък, както го познавам аз, и не знаят как точно трябва да го подхванат, за да учи. Често му е трудно да внимава и бързо се изморява…

— Горкичкият! Били ли са го вече?

— Не-е! Боже господи, мигар могат да бъдат толкова коравосърдечни?! Ами че само като ги погледне с очичките си…

— Как беше изобщо, когато отиде за пръв път? Плака ли?

— Да, плака. Много лесно се разплаква… Не високо, а само тъй… на себе си. После се хвана за палтото на господин брат ти и непрекъснато го моли да го оставят у дома…

— Значи, брат ми го заведе? Да, тежък е този момент. Ида, повярвай ми. О, спомням си, като че беше вчера! Аз вих… уверявам те, вих като вързано куче, ужасно тежко ми беше. А защо? Защото вкъщи ми беше много добре, също като на Хано. Веднага ми обърна внимание, че всички деца от знатни къщи плачеха, докато другите бяха съвсем спокойни и само се пулеха насреща ни и се хилеха… Боже мой! Какво му е, Ида?

Тя не довърши движението с ръката си и се обърна уплашено към малкото легло, отдето един вик прекъсна бъбренето им, вик на уплаха, който в следващия миг се повтори с още по-измъчено, по-ужасено изражение на лицето и после се разнесе бързо три, четири, пет пъти едно след друго… „Ох! Ох! Ох!“ — много висок, крайно изплашен, негодуващ и отчаян протест, сигурно отправен към нещо отвратително, което бе се явило или случило в съня му. В следния миг малкият Йохан се изправи в леглото, замълви някакви неразбираеми думи, а широко разтворените му, тъй своеобразно златистокестеняви очи се втренчиха в някакъв съвършено друг овят, без да виждат нещо от действителността.

— Няма нищо — каза Ида. — Неговият pavor^[90]. Ах, понякога е много по-страшно!

Тя остави съвсем спокойно работата настрана, отиде с дългите си, тежки крачки при Хано, заприказва му с дълбок, успокоителен глас и го сложи отново под завивката.

— Да, тъй — pavor… — повтори госпожа Перманедер. — Буден ли е сега?

Но Хано не беше буден, макар че очите му останаха широко разтворени и втренчени и устните му продължиха да се движат.

— Какво? Тъй… тъй… Сега нима вече да бърборим… Какво казваш? — попита Ида.

Госпожа Перманедер също се приближи, за да се вслуша в неспокойния мълвеж.

— Аз в градинката отидох — говореше Хано с натежал език, — лукчетата да полея…

— Декламира стихотворенията си — обясни Ида Юнгман, като поклати глава. — Тъй, тъй! Стига вече, заспи, момченцето ми!…

— Малко… гърбаво човече… там заварих да… се смее… — изрече Хано и после въздъхна.

Ала изведнъж изражението на лицето му се промени, очите му се позатвориха, той подвижи глава насам-натам върху възглавницата и продължи с тих, болезнен глас:

Грее златната луна,

нани, рожбо, нани-на!

Полунощ удари вън —

боже, изпрати ми сън!…

При тия думи обаче изхлипа издълбоко, зад миглите му блеснаха сълзи, които се зарониха бавно по страните му… И се събуди. Прегърна Ида, огледа се с мокри очи, промълви доволно нещо за „леля Тони“, посгуши се и скоро продължи спокойно съня си.

— Странно! — каза госпожа Перманедер, когато Ида се върна и седна до масата. — Какви бяха тези стихотворения, Ида?

— Има ги в читанката му — отвърна госпожица Юнгман — и под тях е напечатано: „Чудният рог на едно момче“. Куриозни са… През последните дни трябваше да ги учи наизуст и говори много за онова с човечето. Знаеш ли го? Много страшно е. Това гърбаво човече се вре навсякъде, чупи гърнето, изяжда петмеза, краде дървата, спира чекръка, присмива се на хората… а после накрая се моли да споменат и него в молитвата! Да, и ето докъде докара момченцето ни! Хано размишляваше непрекъснато върху това. И знаеш ли какво каза? Два-три пъти каза: „Нали, Ида, то не върши тия работи от лошотия, не ги върши от лошотия!… Върши ги, защото му е тъжно и после му става още по-тъжно… Ако се помолим богу за него, то няма вече да върши всички тия работи.“ И тази вечер, когато майка му влезе да му каже лека нощ, преди да отиде на концерта, той я попита дали да се помоли и за гърбавото човече.

— И помоли ли се и за него?

— Не на глас, вероятно наум. А за другото стихотворение, което се казва „Часовникът на дойката“, той изобщо не каза нищо, а само плака. Много лесно се разплаква, миличкото, и после дълго не спира…

— Но какво толкова тъжно има в това стихотворение?

— Отгде да знам… Разплака се още като започна да казва началото, мястото, на което преди малко изхлипа в съня си… а после и за коларя, който още в три часа трябва да стане от сламата…

Госпожа Перманедер покъртена се засмя, но после си придаде сериозен вид.

— Но чуй какво ще ти кажа, Ида: не е хубаво, смятам, че не е хубаво, дето всичко му действува така болезнено. Коларят ставал в три часа… ех, мили боже, та затова е колар! Детето… забелязах отдавна… има склонност да гледа на всичко с прекалено проницателни очи и да взема всичко твърде присърце… Това го подравя отвътре, повярвай ми. Трябва да се поговори сериозно с доктор Грабо… Но работата е там — продължи тя, като скръсти ръце на гърдите, наведе глава настрани и забарабани недоволно с върха на обувката си по пода, — че Грабо позастаря. Но независимо от това, колкото и добър да е по сърце, почтен, наистина прекрасен човек… що се касае до лекарските му качества, нямам много голямо доверие в него… да, Ида, нека бог ми прости, ако се лъжа! Така например това безпокойство у Хано, стряскането му нощем, тези пристъпи на страх в съня му… Грабо ги знае и всичко, каквото може да направи, то е… да ни каже какво е, да ни назове някое латинско име: pavor nocturnus… Да, мили боже, това е много поучително… той е мил човек, добър приятел на семейството, всичко, но не е светило. Значителният човек изглежда по-другояче и още на млади години му личи, че в него има нещо. Грабо преживя бурната 48 година, той беше по онова време млад човек. Но мислиш ли, че поне веднъж се развълнува за свободата, за справедливостта, за рухването на привилегиите и произвола? Той е учен, но аз съм убедена, че едновремешните нечувани общогермански закони за университета и печата са го оставили напълно равнодушен. Никога не се е държал малко буйно, никога не е попрекалил в нещо. Лицето му открай време е все тъй продълговато и кротко, той все тъй предписва гълъбово месо и бял хляб, а ако случаят е сериозен, и по лъжица сок от ружа… Лека нощ, Ида! Ах, не, мисля, че има по-други лекари!… Жалко, че не мога да видя Герда… Да, благодаря, в коридора е още светло. Лека нощ!

Когато госпожа Перманедер отвори вратата на трапезарията, за да надникне във всекидневната и да каже лека нощ на брата си, тя видя, че всички стаи бяха осветени и Томас с ръце на гърба ходеше напред-назад.

Глава четвърта

Останал сам, сенаторът седна отново до масата и извади пенснето си, за да дочете вестника. Но само след две минути дигна очи от печатната хартия и — без да променя положението на тялото си — гледа дълго време втренчено право пред себе си през завесите на вратата в тъмнината на салона.

Как до неузнаваемост се изменяше лицето му, когато останеше сам! Мускулите на устата и страните, инак дисциплинирани и принудени да се подчиняват — в служба на едно непрекъснато напрежение на волята, — сега се отпускаха и разхлабваха, изражението на будност, съобразителност, любезност и енергия, поддържано отдавна само по изкуствен начин, падаше като маска от това лице и го оставяше в състояние на изтерзаност и умора, очите, спрели с мътен и тъп израз върху един предмет, без да го обгръщат, се зачервяваха и започваха да сълзят. И понеже нямаше смелостта — и затова не се опитваше — да измами себе си, той успяваше от всички мисли, които изпълваха, тежко, безредно и тревожно ума му, да откъсне само една — безнадеждната мисъл, че Томас Буденброк на четиридесет и две, години беше изнурен човек.

Той въздъхна дълбоко, прокара бавно ръка по чедото и очите си, запали машинално нова цигара, макар да знаеше, че пушенето му вреди, и продължи да се взира през дима в тъмнината. Каква противоположност между страдалческата отпуснатост на чертите му и елегантния почти войнствен вид на тая глава: парфюмираните засукани мустаци, прекалено гладко обръснатите брадичка и бузи, грижливо фризираната, вчесана на тесен път коса, която на върха започваше да оредява — това обаче беше старателно прикрито — и бягаше с две продълговати дъги от нежните слепоочия; под ушите тя не беше дълга и накъдрена, както едно време, а подрязана извънредно късо, за да не личи, че на това място посивяваше… Той сам чувствуваше тая противоположност и разбираше, че никому вън в града не можеше да убегне противоречието, което съществуваше между неговата подвижност, гъвкава активност и матовата бледност на лицето му.

Не че сега в обществения живот беше по-малко важна и по-малко необходима личност, отколкото по-рано. Приятелите повтаряха и завистниците не можеха да отрекат, че кметът доктор Лангхалс бе потвърдил на много висок глас думите, казани от неговия предшественик Йовердик: че сенатор Буденброк бил дясна ръка на кмета. Но фирмата „Йохан Буденброк“ не беше вече онова, което бе преди години, и това изглеждаше да е такава общоизвестна истина, че господин Щут от „Глокенгисерщрасе“ можеше да го разправя на жена си, когато на обед седяха да погълнат заедно супата си с късчета сланина… И това караше Томас Буденброк да простенва.

И все пак самият той беше допринесъл най-много за изникването на това гледище. Беше богат човек и нито една от понесените загуби — дори тежката загуба през 66 година — не можа да постави сериозно под въпросителна съществуването на фирмата. Но макар че продължи — съвсем естествено — да спазва по подобаващ начин външните житейски форми и на гощавките си да поднася по толкова блюда, колкото очакваха гостите му, все пак представата, че щастието и успехът са го напуснали — тази представа, която беше повече вътрешна истина и не почиваше на външни факти, — го накара да изпадне в състояние на такова мнително малодушие, че той — както никога по-рано — започна да се държи за парите си и в частния си живот да пести по един почти дребнав начин. Прокле стотина пъти скъпия строеж на новата къща, която — така чувствуваше той — беше му донесла само нещастия. Летните пътувания бяха преустановени и тяхната малка градина в града трябваше да им замени летуването на море или в планината. По негова многократна и строга заповед ястията, които той ядеше заедно със съпругата си и малкия Хано, бяха толкова прости, че действуваха комично в сравнение с просторната паркетирана трапезария с висок луксозен таван и разкошни дъбови мебели. В течение на доста дълго време десерт беше позволен само в неделен ден. Неговата лична външна елегантност остана непроменена, но дългогодишният прислужник Антон разказваше в кухнята, че сега сенаторът сменял бялата си риза през ден, тъй като прането съсипвало страшно тънкото платно… Той знаеше и други работи. Знаеше също, че щял да бъде уволнен. Герда протестира. Трима прислужници не били достатъчни за поддържането на такава голяма къща. Не помогна нищо: Антон, който от толкова години седеше на капрата, когато Томас Буденброк отиваше с колата в сената, биде уволнен с подобаващ паричен дар.

На тия мерки отговаряше и нерадостното темпо, с което се движеше търговията. Не се усещаше вече нищо от новия и свеж въздух, с който някога младият Томас Буденброк беше съживил предприятието, а съдружникът му, господин Фридрих Вилхелм Маркус — който участвуваше с нищожен капитал и поради това не би могъл в никакъв случай да има значително влияние, — по природа и темперамент беше лишен от всякаква инициатива.

С течение на годините неговата педантичност беше се засилила и превърнала в пълно чудачество. Трябваше му четвърт час — с едновременно приглаждане на мустаците, покашляне и равнодушни погледи встрани, — за да отреже върха на пурата си и да го прибере в кесията за пари. Вечер, когато газовите лампи осветяваха като с дневен зрак всеки ъгъл на кантората, той не забравяше никога да постави на писалището си и запалена стеаринова свещ. През половин час ставаше, за да отиде на чешмата и да облее главата си. Един предиобед, поради нечия небрежност, под писалището му бе останал един празен чувал за жито, който той сметна за котка и под смеха на целия персонал започна да я кълне и пъди… Не, той не беше човекът, който би могъл, в противовес на сегашното безсилие на съдружника си, да се намеси енергично и благотворно в сделките, и често сенаторът, втренчил като сега морен поглед в мрачината на салона, биваше обзет от срам и отчаяно нетърпение, като се сетеше за невзрачните размери на предприятието, за дребните сделчици, до които в последно време беше се принизила фирмата „Йохан Буденброк“.

Но не беше ли по-добре така? Нещастието, мислеше той, също има срок. Не беше ли мъдро, докато то властвува в нас, да кротуваме, да не мърдаме, да изчакваме и спокойно да събираме вътрешни сили? Защо трябва точно сега да му се вестяват с това предложение, да го смущават предивременно в благоразумното примирение и да го изпълват с колебалия и съмнения? Настъпило ли беше вече времето? Указание ли беше това? Не го ли насърчаваха да се изправи и нанесе удар? Той беше отблъснал това оскърбително предложение с цялата оная решителност, която беше в състояние да придаде на гласа си, но мигар всичко наистина беше приключено, откак Тони излезе? Изглеждаше не, защото той все още седеше тук и размишляваше. „Човек се дразни от някое предложение само тогава, когато не се чувствува много сигурен в съпротивата си…“ Дяволски хитра особа е тази малка Тони!

Какво й беше противопоставил той? Доколкото си спомняше, бе й казал много хубави и убедителни неща. „Нечиста манипулация… Да ловя риба в мътна вода… Брутално ограбване… Да измами беззащитен човек… Незаконна печалба…“ Отлично! Питаше се обаче дали това беше подходящ случай да си послужи с такива едри думи. Консул Ферман Хагенщрьом не би ги търсил и не би ги намерил. Какво беше Томас Буденброк: търговец, човек на откритото дело или скрулульозен мъдрувач?

О да, този беше въпросът. Откак се помнеше, този беше винаги неговият въпрос. Животът беше суров, а търговският живот в безогледния си и несантиментален ход беше копие на огромния и целокупен живот. Беше ли стъпил Томас Буденброк здраво с двата крака като дедите си в тоя суров и практичен живот? Открай време и много често той бе имал причини да се съмнява в това. Много често още от младини бе заставян да коригира чувствата си към тоя живот… Няма ли да се научи веднъж завинаги, че не бива да чувствува нанасянето и понасянето на суровост не като суровост, а като нещо самопонятно?

Спомни си въздействието, което бе упражнила върху него катастрофата през 66 година, и възкреси неизказано болезнените чувства, които бяха го връхлетели тогава. Той бе загубил голяма сума пари… ах, не това бе най-непоносимото! Бе заставен да почувствува за пръв път върху себе си и в цялата й пълнота жестоката бруталност на търговския живот, в който всички добри, кротки и радушни трепети на сърцето бягат уплашени пред грубия, гол и властнически инстинкт за самосъхранение и в който понесеното нещастие събужда у приятелите, у най-добрите приятели, не съчувствие, не състрадание, а „недоверие“ — студено, отблъскващо недоверие. Не бе ли знаял това? Трябваше ли да се учудва? Как бе се срамувал отсетне в часове на спокойствие и сила, че през ония безсънни нощи бе роптал, че преизпълнен от погнуса и неизцелимо наранен, бе се бунтувал срещу грозната и безсрамна суровост на живота!

Каква детинщина бе това! Колко смешни бяха тези трепети всеки път, когато ги изпитваше! Как изобщо беше възможно те да се пораждат в него? Защото нека попитаме още веднъж: практичен човек ли беше той или нежен мечтател?

Ах, хиляди пъти вече бе си задавал тоя въпрос и бе си отговарял ту така — в часове на сила и самоувереност, — ту иначе — в часове на умора. Но той беше чрезмерно проницателен и честен и в края на краищата не можеше да не признае пред себе си истината, че беше смесица от едното и другото.

През целия си живот бе се представял външно пред хората като деен човек и доколкото с право бе смятан за такъв, не се ли дължеше то на съзнателното превъзходство — както самият той на драго сърце цитираше тая Гьотева максима и отсъда? Той имаше в миналото успехи, но не бяха ли те резултат само на ентусиазма, на размаха, който дължеше на размисъла? А сега, когато беше рухнал, когато неговите сили — дай боже да не бъде завинаги! — изглеждаха изчерпани, не беше ли това необходима последица от неувереността, от неестественото и съсипателно противоречие вътре в него?… Дали баща му, дядо му, прадядо му биха купили на зелено реколтата в Пьопенраде? Все едно! Все едно! Но сигурно беше, че те бяха практични хора, че бяха по-пълно, по-цялостно, по-яко, по-несмутено и по-естествено практични от него!…

Обзе го силно безпокойство, потребност от движение, простор и светлина. Той бутна стола си назад, мина оттатък в салона и запали няколко газови пламъчета на канделабъра над средната маса. После застава на едно място, засука бавно и трескаво дългите краища на мустаците си и се заоглежда в тая луксозна стая, без да вижда нещо. Тя заемаше заедно с всекидневната цялата лицева ширина на къщата, беше обзаведена със светли вити мебели и имаше вид на стая за музика — за това допринасяха големият концертен роял, върху който лежеше кутията с цигулката на Герда, отрупаната с нотни свитъци етажерка до него, високото писалище с дърворезба, и над вратите барелефите на амурчета, свирещи на музикални инструменти. Еркерът беше пълен с палми.

Сенатор Буденброк стоя две-три минути неподвижно. После се оборави, върна се във всекидневната, отиде в трапезарията и освети и нея. Зашета пред бюфета, изпи чаша вода, за да успокои сърцето си или изобщо за да направи нещо, и после с ръце на кръста тръгна из къщата. Пушалнята беше с дървена облицовка и тъмни мебели. Той отвори машинално шкафчето с пурите, но веднага пак го затвори, после отиде до игралната маса и дигна капака на едно малко дъбово ковчеже, в което имаше карти за игра, бележници и тям подобни. Взе в ръката си, изсипа обратно с тракане няколко костени жетона, пусна капака и тръгна отново.

С пушалнята граничеше малък кабинет с пъстри прозорчета. Той беше празен, имаше само няколко твърде леки масички за сервиране, пъхнати една под друга, а на тях беше поставено бюфетче с ликьори. От него пък се влизаше в залата с огромен паркетен под и четири високи, обърнати към градината прозореца с виненочервени завеси; тя също заемаше цялата ширина на къщата. Беше мебелирана с два-три тежки ниски дивана със същия виненочервен цвят на завесите и множество столове с високи облегалки, наредени строго покрай стените. Имаше и една камина, зад решетката на която лежаха неистински въглища с ивици от червено-златна гланцова хартия и изглеждаха, като че горят. Върху мраморната плоча пред огледалото се виждаха две огромни китайски вази.

Сега всички стаи бяха осветени от единични газови пламъчета като след тържество, когато последният гост току-що е потеглил с колата си. Сенаторът прекоси веднъж залата надлъж, после застана до прозореца точно срещу вратата на кабинета и погледна навън в градината.

Месецът стоеше малък между високи раздърпани облаци, а водната струя на фонтана ромонеше в тишината под свирналите клони на ореха. Томас погледна към павилиона, в дъното на градината, погледна малката бяла, лъскава тераса с двата обелиска, правилните, посипани с чакъл пътеки, недавна прокопаните, строго очертани лехи и полянки… но цялата тази гиздава и спокойна симетрия съвсем не го успокои, а го нарани и раздразни. Той улови ръчката на прозореца, облегна чело върху ръката си и остави мислите си да поемат отново своя мъчителен ход.

Накъде го водеше всичко това? Той си припомни забележката, която преди беше направил пред сестра си и на която сам, след като я изрече, се ядоса като на нещо във висша степен излишно. Той говори за граф Щрелиц, за благородниците-земевладедци и по този повод беше изказал недвусмислено мнението си, че следва да се признае известно социално превъзходство на производителя над посредника-търговец. Правилно ли беше това? Ах, боже мой, неизразимо безразлично е дали е правилно или не! Но необходимо ли беше да изказва тая мисъл, да я обсъжда, изобщо да му хрумва? В състояние ли беше той да си представи своя баща, дядо си или някого от своите съграждани как би дошъл той до тая мисъл и как би я изказал? Човек, отдаден твърдо и уверено на своята професия, знае само нея, признава само нея, цени само нея…

Внезапно почувствува как кръвта се качи гореща в главата му, как лицето му пламна от друг, по-далечен спомен. Видя се как обикаля с брат си Кристиан градината зад къщата на „Менгщрасе“, увлечени в спор, в една от тия тъй печални, разпалени крамоли… По присъщия си, индискретен и компрометиращ начин Кристиан беше направил пред ушите на много хора едно срамно изказване и той — възмутен, разярен, възбуден до крайност — му бе поискал сметка. Собствено, беше казал Кристиан, собствено и всъщност всеки търговец е измамник… Как? Мигар този глуповат и недостоен израз по същество се различаваше толкова много от онзи, който той самият току-що беше си позволил пред своята сестра? Той бе се възмутил тогава, бе протестирал яростно. Но какво беше казала тази хитра, малка Тони? Който кипва…

— Не! — извика внезапно сенаторът на висок глас, дигна рязко тава, пусна ръчката на прозореца, просто се отблъсна сам от нея и каза все тъй високо: — Край!

После се покашля, за да се откъсне от неприятното усещане, което му причиняваше неговият собствен самотен глас, обърна се, сложи ръце на кръста и с оборена глава тръгна напред-назад през всички стаи.

— Край! — повтори той. — Трябва да се сложи край! Аз ще се покваря, ще се проваля, ще стана по-безразсъден от Кристиан!

О, трябваше безкрайно да благодари, че му беше съвършено ясно в какво положение се намираше! Сега беше в негова власт да се коригира! Силом!… Я да видим… я да видим… какво беше това предложение, което му направиха? Реколтата… Да купи на зелено реколтата в Пьопенраде?

— Ще я купя! — каза той с поривист шепот и дори поклати едната си ръка с протегнат показалец. — Ще я купя!

Сигурно на такава работа се казва „удар“! Сгоден случай — малко пресилено казано, — просто да се удвои един капитал от, да речем, 40 000 марки… Да, това беше указание, знак на съдбата, да се издигне! Касаеше се за начало, за пръв удар и свързаният с него риск не означаваше нищо друго, освен едно отрицание повече на всякакви морални скрупули. Успее ли, тогава той отново ще държи щастието и мощта в тия свои вътрешни еластични клещи…

Не, господа „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ за жалост ще изпуснат тоя улов! В града се намираше една фирма, която в тоя случай, благодарение на лични връзки, имаше предимство! Действително тук решаваше личният елемент. Не се касаеше за обикновена сделка, която може да се сключи равнодушно и в обичайните форми. Тази сделка — така, както я бе очертало посредничеството на Тони — носеше до известна степен характер на частна работа, която трябваше да бъде уредена дискретно и вежливо. Ах, не! Херман Хагенщрьом не е човек за такава работа! Томас използуваше конюнктурата като търговец и — ей богу! — ще съумее да я използува и после при продажбата. От друга страна обаче, оказваше на притеснения чифликчия една услуга, която единствено той беше задължен да окаже поради дружбата на Тони с госпожа фон Майбом. Значи, ще пише… ще пише още тази вечер — не на канцеларска хартия с печата на фирмата, а на обикновен лист, на който стоеше напечатано само „Сенатор Буденброк“, — ще пише и ще запита най-внимателно дали ще им бъде приятно, да ги навести през идните дни… Все пак — щекотлива работа. Малко хлъзгава почва, по която трябваше да се движи с известна грация… Толкова по-добре — тъкмо работа за него!

И крачките му станаха по-бързи, дишането му — по-дълбоко. Той седна за миг, скокна и тръгна отново напред-назад из всички стаи, премисли още веднъж цялата работа, помисли за господин Маркус, за Херман Хагенщрьом, Кристиан и Тони, видя пред себе си жълтите зрели жита в Пьопенраде, люшкани от вятъра, помечта за всеобщия подем на фирмата след тоя „удар“, отби гневно всички колебания, разтърси ръка и каза:

— Ще я купя!

Госпожа Перманедер отвори вратата към трапезарията и извика:

— Лека нощ!

Той отговори несъзнателно.

Влезе Герда, която Кристиан беше довел до пътната врата. В нейните странни, приближени кестеняви очи се таеше загадъчният блясък, който обикновено им придаваше музиката. Сенаторът се изправи машинално пред нея, попита машинално за испанския виртуоз и как е минал концертът и след това я увери, че също скоро ще си легне.

Но не отиде да си легне, а поде отново разходката си из стаите. Мислеше за чувалите с пшеница, ръж, овес и ечемик, които щяха да напълнят складовете „Лъв“, „Кит“, „Дъб“ и „Липа“, помисли върху цената… о, съвсем не неприлична цена, които възнамеряваше да предложи; към полунощ слезе тихо долу в кантората, запали стеариновата свещ на господин Маркус и написа на един дъх писмо до господин фон Майбом в Пьопенраде — писмо, което препречете с трескава, натежала глава и което му се стори най-хубавото и най-тактичното писмо през целия му живот.

Това беше през нощта срещу двадесет и седми май. На следния ден той разкри по лек и хумористичен начин на сестра си, че е разгледал въпроса от всички страни и не можел просто да отхвърли молбата на господин фон Майбом и да го отпрати към първия срещнат джебчия. На 30 същия месец замина за Росток и оттам потегли с наемна кола за село.

Настроението му през следните дни беше превъзходно, походката му — гъвкава и свободна, изражението на лицето му — ласкаво. Той закачаше Клотилда, смееше се от сърце на Кристиан, шегуваше се с Тони, игра в неделя цял час с Хано на „Чардака“ на втория етаж — помогна на сина си да изкачи с макара съвсем мънички чували с жито в един малък неизмазан тухлен склад, като през цялото време имитираше глухите, провлечени викове на работниците… А на 3 юни, на заседанието на градския съвет, държа по най-скучния предмет на света — по някакъв данъчен въпрос — такава отлична и духовита реч, че му биде дадено право по всички точки; консул Хагенщрьом се опита да му възрази, обаче се изложи на всеобщ присмех.

Глава пета

Невнимание ли или преднамереност беше това от страна на сенатора? Той за малко щеше да отмине един факт, станал сега всеизвестен благодарение на госпожа Перманедер, която се занимаваше най-предано и всеотдайно със семейните книжа — факта, че в документите 7 юли 1768 година беше означен като ден, на който бе основана фирмата, и че предстоеше стогодишнината й.

Когато Тони с развълнуван глас обърна вниманието му върху това обстоятелство, Томас като че ли се почувствува неприятно засегнат. Подобрението на настроението му не продължи дълго. Той твърде скоро отново се умълча и стана може би по-мълчалив от преди. Напускаше понякога кантората посред работата и обзет от безпокойство, се разхождаше самотно в градината, спираше се от време на време, като че някой се изпречваше пред него и го задържаше, въздъхваше и закриваше с ръка очите си. Не казваше нищо, не изливаше мъката си… Пък и пред кого ли? Господин Маркус — нещо удивително — кипна за пръв път в живота си, когато неговият съдружник го уведоми с няколко думи за сделката в Пьопенраде, и се отказа от всякакво участие и отговорност. А пред сестра си, госпожа Перманедер, Томас се издаде един четвъртък вечерта на улицата, когато тя се сбогуваше с него и загатна нещо за реколтата, издаде се с едно-единствено кратко стисване на ръката, към което бързо и тихо добави думите:

— Ах, Тони, бих желал отдавна да съм я продал!

После внезапно се пресече и си отиде, като остави госпожа Антония слисана и покъртена.

В това внезапно ръкостискане като че бликна някакво отчаяние, в тия пошепнати думи кънтеше дълго потискан страх. Но когато при първия сгоден случай Тони опита да се върне на тоя въпрос, той се загърна в толкова по-отблъскващо мълчание, преизпълнен от срам за слабостта, в която за миг беше се отпуснал, преизпълнен с ожесточение за негодността си да отговаря сам пред себе си за това начинание.

Сега той каза неохотно и сърдито:

— Ах, мила, иска ми се просто да игнорираме това!

— Да го игнорираме ли, Том? Невъзможно! Немислимо! Да не мислиш, че би могъл да прикриеш тоя факт? Да не мислиш, че целият град би могъл да забрави значението на тоя ден?

— Не казвам, че е възможно, казвам, че бих предпочел да отминем тоя ден с мълчание. Хубаво е да се празнува миналото, когато човек е весел за настоящето и бъдещето… Прието е да си спомняме за дедите, когато знаем, че сме единни с тях и сме уверени, че винаги сме действували в техен смисъл… Ако юбилеят се падаше в по-сгодно време… С една дума: не съм много разположен да празнувам.

— Не бива да говориш така, Том! Ти сигурно не си искрен, защото прекрасно знаеш, че би било срамно, да, срамно да не се отпразнува стогодишният юбилей на фирмата „Йохан Буденброк“! Сега си малко нервен и аз зная защо… макар собствено да няма никаква причина за това… Но когато този ден настъпи, ти също ще бъдеш радостно развълнуван като всинца нас.

Тя имаше право — не можеше този ден да бъде отминат с мълчание. Не мина дълго време и в „Известия“ се появи една подготвителна бележка, която съдържаше подробна рекапитулация на историята на старата прославена търговска къща, като я свързваше с тържествения ден — а тя дори не беше необходима, за да се обърне вниманието на почитаемото търговско съсловие. Ала що се отнасяше до семейството, в четвъртък Юстус Крьогер пръв отвори дума за предстоящото събитие, а госпожа Перманедер, след като дигнаха десерта, се погрижи да сложи тържествено на масата достопочтената кожена чанта със семейните документи, та всички да се занимаят обстойно — като предвкусване на празника — с данните, известни за живота на покойния Йохан Буденброк, основател на фирмата, прадядо на Хано. Тя прочете с религиозна сериозност кога имал обикновен обрив и кога истинска шарка, кога паднал от третия одър върху сушилнята и кога имал огненица с буйства. Това обаче не й беше достатъчно и тя посегна още по-назад, чак до шестнадесетия век, до най-стария известен Буденброк, онзи, който бил общински съветник в Грабау, и до шивача в Росток, който „имал много пари“ — това беше подчертано — и извънредно много живи и мъртви деца…

— Какъв великолепен човек! — извика тя и започна да чете на глас стари, пожълтели, изпокъсани писма и празнични поеми.

* * *

Разбира се, сутринта на седми юли пръв поднесе поздравленията си господин Венцел.

— Да, господин сенаторе, ето години! — каза той, като запремята живо бръснача и каиша в червените си ръце. — И мога да кажа, че приблизително половината от това време аз съм бръснал в уважаемото ви семейство… и благодарение на това съм преживял доста неща, тъй като винаги пръв аз говорех с шефа. Покойният господин консул също беше най-приказлив сутрин и някой път ще ме попита: „Венцел, ще попита, как мислите за ръжта? Дали да продавам, или мислите, че цената й ще се покачи още?“

— Да, Венцел, и аз не мога да си представя цялата работа без вас. Вашата професия, както често съм ви казвал, наистина крие нещо твърде прелестно. Като завършите сутрин обиколката си, вие сте по-умен от всички, защото под бръснача ви са минали шефовете на почти всички големи къщи, вие знаете настроението на всекиго поотделно и всеки може да ви завижда, защото това е твърде интересно.

— Право е, господин сенаторе. Но що се отнася до вашето настроение, господин сенаторе, ако мога така да се изразя… тая заран вие пак сте малко бледен, господин сенаторе.

— Така ли? Да, имам главоболие и както може да предвиди човек, няма да премине толкова скоро, защото ми се струва, че днес ще ме поизморят.

— Така мисля и аз, господин сенаторе. Участието е голямо, участието е много голямо. Понадникнете после през прозореца. Безчислени знамена! А долу пред „Фишергрубе“ са хвърлили котва „Вуленвевер“ и „Фридерика Йовердик“, целите покрити с флагчета.

— М-да, побързайте, Венцел, нямам време за губене.

Днес сенаторът не взе първо работната си дреха, а облече веднага към светлия си панталон черен, отворен жакет, който позволяваше да се вижда жилетката от бяло пике. Можеха да очакват посещения още преди пладне. Той хвърли последен поглед в тоалетното огледало, прокара още веднъж дългите краища на мустаците си през горещата маша и с къса въздишка тръгна към вратата. Играта започваше… Дано този ден свърши по-скоро! Дали ще може поне за миг да остане сам, да отпусне за миг лицевите си мускули? Да посреща през целия ден, да приема с такт и достолепие поздравленията на стотици хора, да намери — с голямо внимание и сигурна нюансировка — подходящи думи за всекиго: почтителни, сериозни, приветливи, иронични, шеговити, снизходителни, сърдечни… и от следпладне до късно през нощта — гощавка само за мъже в общинската изба-пивница…

Не беше вярно, че имаше главоболие. Беше само уморен и едва-що беше минало първото утринно спокойствие на нервите, той почувствува отново гнета на тая неопределена, безнадеждна скръб. Защо беше излъгал? Защо постоянно му се струваше, че е гузен за това свое неразположение? Защо? Защо? Но сега нямаше право да размишлява върху това.

Когато влезе в трапезарията, насреща му дойде пъргаво Герда. Тя също беше вече в салонен тоалет. Носеше гладка пола от шотландски плат, бяла блуза и върху нея тънко копринено зуавско жакетче, тъмночервено като тежките й коси. Тя се усмихна и откри широките си правилни зъби, които бяха по-бели от хубавото й лице; днес се усмихваха и очите й — тези приближени, загадъчни, кестеняви очи със синкави сенки.

— Цели часове вече съм на крака, от това можеш да извадиш заключение с какъв ентусиазъм ти честитя.

— Я виж! Значи, стоте години ти правят впечатление?

— Най-дълбоко! Възможно е обаче това да се дължи изобщо на тържеството. Какъв ден! Това например — и тя посочи масата за закуска, украсена с цветя от градината — е дело на госпожица Юнгман. Впрочем лъжеш се, ако си мислиш, че сега можеш да пиеш чай. В салона вече те чакат най-важните членове на семейството с празничен дар, в който аз също имам малък дял… Слушай, Томас! Това естествено е само начало на хорото от визити, което ще последва. Изпърво ще издържа, но към обед ще се оттегля, да знаеш! Макар че барометърът е паднал малко, небето все още е безсрамно синьо; наистина то хармонира прекрасно с флаговете… защото целият град е окичен с флагове… но ще имаме страшна жега. Ела сега оттатък! Закуската ти ще почака. Трябваше да станеш по-рано. Сега ще понесеш първото умиление на гладен стомах.

Консулшата, Кристиан, Клотилда, Ида Юнгман, госпожа Перманедер и Хано се намираха в салона. Последните двама държаха право и не без мъка празничния дар от семейството — едно голямо паметно табло. Консулшата прегърна дълбоко развълнувана първородния си син.

— Драги синко, хубав е този ден… хубав ден — повтори тя. — Не бива да престанем никога да славим в сърцата си бога за цялата милост… за цялата милост…

Тя се разплака.

Сенаторът почувствува известна слабост в тая прегръдка, като че нещо вътре в него се отдели и го напусна. Устните му потрепериха. Изпълни го някаква несигурна потребност да остане така, със затворени очи, в прегръдките на майка си, на гърдите й, в нежния парфюм, който лъхаше от меката коприна на роклята й, да не вижда и да не чува нищо… Той я целуна и се изправи, за да подаде ръка на брата си, който я стисна с отчасти разсеяно и отчасти смутено изражение, присъщо му на тържества. Клотилда каза нещо провлечено и любезно. Що се отнасяше до госпожица Юнгман, тя се ограничи да се поклони много дълбоко, като в същото време ръката й играеше със сребърната часовникова верижка върху плоските й гърди.

— Ела, Том — каза госпожа Перманедер с нерешителен глас, — не можем вече да го държим, Хано и аз.

Тя носеше таблото комай сама, тъй като ръчичките на Хано не можеха да помогнат много, и във възторженото си свръхусилие наподобяваше образ на прехласната в неземни видения мъченица. Очите й бяха влажни, страните — много поруменели, а върхът на езика й играеше ту отчаяно, ту дяволито по горната устна.

— Да, сега е ваш ред! — каза сенаторът. — Какво е пък това? Елате, пуснете го, ще го подпрем.

Той изправи таблото встрани от пианото до стената и застана пред него, заобиколен от близките си.

В тежката рамка от орехово дърво с резба беше обтегнат картон, върху който под стъкло бяха залепени портретите на четиримата собственици на фирмата „Йохан Буденброк“, под всеки беше напечатано със златни букви името и годината. Ето, фотографиран от стара маслена рисунка, лика на основателя Йохан Буденброк — висок и сериозен стар господин, който стискаше здраво устните си и гледаше строго и твърдо високо над жабото си. Ето широкото и простодушно лице на Йохан Буденброк, приятеля на Жан-Жак Хофстеде; ето консул Йохан Буденброк, пъхнал брадичката си във висока колосана яка, с широка набръчкана уста и голям, силно извит нос, опрял върху тогова, който го гледаше, одухотворените си очи, свидетелствуващи за религиозен унес, ето най-сетне и самия Томас Буденброк в малко по-млади години… Един стилизиран златен житен клас се виеше между ликовете, под които, също в златен печат, блестяха многозначително едно до друго числата 1768 и 1868. Най-отгоре обаче с високи готически букви и с почерка на оногова, който го беше оставил като завет към своите потомци, се четеше напътствено: „Синко, работи радо през деня, но работи само така, че през нощта да можем да спим спокойно.“

Сложил ръце на кръста, сенаторът гледа дълго време таблото.

— Да, да — каза той неочаквано с доста подигравателно натъртване, — хубаво нещо е несмутената нощна почивка… — После додаде сериозно, макар и донякъде нехайно, обърнат към всички присъствуващи: — Благодаря ви сърдечно, мили мои! Подаръкът е много хубав и смислен. Какво ще кажете… къде да го окачим? В частната кантора?

— Да, Том, над писалището ти в частната кантора! — отговори госпожа Перманедер и прегърна брата си, после го отведе в еркера и посочи навън.

Под тъмносиньото лятно небе на всички къщи се вееха двуцветни знамена — по цялата „Фишергрубе“ надолу, от „Брайтещрасе“ до пристанището, гдето корабите „Вуленвевер“ и „Фридерика Йовердик“ в чест на собственика си стояха в пълна флагова украса.

— Така е по целия град! — каза госпожа Перманедер и гласът й потрепери. — Аз излязох да се поразходя, Том. Хагеншрьомови също са сложили знаме. Ех, биха ли посмели да не сложат… Ще им изпочупя прозорците с камъни…

Той се усмихна и тя го заведе назад в стаята към масата.

— Ето телеграми, Том… естествено първите, личните, от нетукашните роднини. Другите, от търговските приятели, отиват в кантората…

Отвориха няколко телеграми: от хамбургчани, от франкфуртчани, от господин Арнолдсен и близките му в Амстердам, от Юрген Крьогер във Висмар… Изведнъж госпожа Перманедер страшно се изчерви.

— Той е посвоему добър човек — каза тя и подаде на брата си току-що разпечатаната от нея телеграма, която носеше подпис: Перманедер.

— Но времето минава — каза сенаторът, като натисна в края джобния си часовник, за да отскочи капакът. — Искам да пия чай. Ще ми правите ли компания? После къщата ще заприлича на гълъбарник…

Съпругата му го задържа, като скрито даде знак на Ида Юнгман.

— Само един миг още, Томас! Знаеш, че Хано трябва да отиде на урок… а иска да ти каже едно стихотворение. Ела, Хано! И все едно че в стаята няма никого. Не се вълнувай!

Малкият Йохан трябваше и през ваканцията — защото юли влизаше в лятната ваканция — да взема частни уроци го смятане, за да може да настигне класа си в тоя предмет. Някъде в предградието Санкт-Гертруд, в гореща стаица, гдето не миришеше на нещо хубаво, го чакаше човек с червена брада и нечисти нокти на ръцете, за да упражнява с него това проклето умножение. Преди това обаче трябваше да каже на папа стихотворението — онова стихотворение, което с помощта на Ида бе заучил старателно на „Чардака“ на втория етаж.

Облечен в копенхагенското си моряшко костюмче с широка ленена яка, бял нагръдник и дебел моряшки възел, който се подаваше изпод яката, той се облегна на рояла, скръстил нежните си нозе и извърнал малко настрана горната половина на тялото си — стойка, пълна с плаха и несъзнателна грация. Преди две или три седмици бяха му отрязали дългите коси, защото в училището му се смееха не само другарчетата, но и учителите. Ала на главата те все още бяха гъсти, меки и къдрави, като започваха ниско от слепоочията и нежното му чело. Той бе спуснал клепките си, така че дългите кестеняви мигли лежеха върху синкавите сенки край очите му, а затворените му устни бяха поразкривени.

Той много добре знаеше какво щеше да се случи. Неминуемо ще се разплаче и от плач не ще може да каже до края това стихотворение, което караше сърцето на човек да се свива от мъка, също както когато в неделя в църквата „Света Богородица“ органистът господин Пфюл свиреше по особен, трогателно-тържествен начин на органа. Да, ще се разплаче, както ставаше винаги, когато изискваха от него да покаже какво може, когато го подлагаха на изпит, когато преценяваха способностите му и духовните му дарби. Папа много обичаше това. Защо пък й трябваше на мама да му казва: „Не се вълнувай!“ Тя го каза за насърчение, но постигна тъкмо обратното, той чувствуваше това. Сега те стояха и го гледаха. Опасяваха се и очакваха да се разплаче… възможно ли беше тогава да не се разплаче? Той дигна очите си и подири очите на Ида, която играеше с часовниковата си верижка и му кимна с глава по присъщия й възкисело-грубоват начин. Той почувствува неизмерима потребност да се притисне до нея, тя да го изведе оттук и да не чува нищо друго, освен нейния дълбок, успокоителен глас, с който му говори: „Успокой се, Ханохен, момченцето ми, няма нужда да го казваш…“

— Е, да чуем, синко! — каза късо сенаторът.

Той беше седнал в едно кресло до масата и чакаше. Не се усмихна и днес… както винаги друг път в подобни случаи. Сериозен, дишал едната си вежда, той измерваше снагата на малкия Йохан с изпитателен, дори студен поглед.

Хано се изправи. Поглади с ръка полираното дърво на рояла, плъзна плах поглед по обкръжилите го присъствуващи и понасърчен от кротостта, която зареше към него от очите на баба му и леля Тони, каза с тих, малко твърд глас:

— „Пастирска неделна песен“… от Уланд.

— О, драги, не така! — извика сенаторът. — Какво си се залепил до пианото и си събрал ръцете на корема! Застани свободно! Говори свободно! Това най-напред. Я иди там между завесите на вратата! Сега дигни глава… и отпусни спокойно ръцете…

Хано застана пред прага на всекидневната и отпусна ръцете. Дигна послушно глава, но наведе така ниско миглите си, че от очите му не се виждаше нищо. Навярно те плуваха вече в сълзи.

— „Днес мирен божи ден е“ — каза той съвсем тихо.

Но толкова по-високо екна гласът на баща му, който го прекъсна:

— Преди да започнеш, трябва да се поклониш, синко! И после: много по-високо. Моля, повтори! „Пастирска неделна песен“….

Това беше жестоко и сенаторът много добре знаеше, че по тоя начин отнемаше на детето последния остатък от твърдост и съпротивителна сила. Но не биваше да допуска да му го отнемат! Не биваше да позволява да го объркват! Трябваше да добие непоколебимост и мъжество…

— „Пастирска неделна песен“ — повтори той неумолимо и насърчително.

Но с Хано беше свършено. Главата му бе клюмнала ниско над гърдите, а дясната му ръчичка, подала се бледа и прошарена от синкави жилки из много тесния долен край на тъмносиния моряшки ръкав, на който беше извезана котва, задърпа трескаво брокатения плат на завесата.

— „И аз съм сам в полето“ — смогна да каже той още и после всичко беше окончателно свършено.

Настроението на стихотворението отлетя. Обзе го безкрайна жалост към самия себе си, гласът отказа напълно да му се подчинява и сълзите бликнаха невъзпрепятствувани под клепките му. Той изведнъж закопня силно за ония минали нощи, когато беше малко болен от гърло, лежеше с леко повишена температура в креватчето си, а Ида идваше да му даде нещо за пиене и ласкаво да смени компреса на челото му… Той се наведе настрана, сложи глава върху ръката, с която се държеше за завесата, и захлипа.

— Хм, това не е удоволствие! — каза сурово и сърдито сенаторът и стана. — Защо плачеш? Би трябвало да се плаче за това, че дори на ден като днешния не можеш да събереш достатъчно енергия, за да ни доставиш радост. Та да не си малко момиченце? Какво ще стане от тебе, ако продължаваш така? Да не възнамеряваш и в бъдеще да се къпеш в сълзи всеки път, когато трябва да говориш пред хора?

„Не — мислеше Хано отчаян, — няма никога да говоря пред хора!“

— Помисли си по тоя въпрос до днес след пладне — заключи сенаторът и докато Ида Юнгман, коленичила до своя питомец, изтриваше очите му и му говореше отчасти укорно, отчасти нежно-утешително, отиде в трапезарията.

Докато закусваше набърже, консулшата, Тони, Клотилда и Кристиан си взеха сбогом от него. Те щяха да обядват днес заедно с Крьогерови, Вайншенкови и дамите Буденброк тук у Герда, а сенаторът волю-неволю трябваше да присъствува на гощавката в общинската изба-пивница; не мислеше да остане там до късно и се надяваше, че вечерта ще завари близките си още у дома.

Той изпи на украсената маса горещия чай, като го изливаше от чашата в чинийката, изяде набърже едно яйце и на стълбата дръпна няколко пъти от цигарата си. Гроблебен, увил и през лятото вълнен шал около шията си, надянал ботуши на лявата си ръка, хванал четката за ваксане в дясната и с една продълговата капка под носа, влезе от градинската площадка в предния хол и посрещна господаря си пред най-долните стъпала на главната стълба, гдето сега бяха наместили изправената кафява мечка с блюдото за визитни картички.

— Е, господин сенатор, сто години… и едни са бедни, а други са богати…

— Добре, Гроблебен, добре!

Сенаторът пусна една монета в ръката с четката, после прекоси хола и влезе в приемната кантора, разположена най-близко. В главната кантора го посрещна касиерът, висок човек с предани очи, за да му поднесе с грижливо подбрани изрази честитките на целия персонал. Сенаторът поблагодари с две-три думи и отиде на мястото си до прозореца. Но едва понечи да хвърли поглед в донесените вече вестници и да отвори писмата, на вратата към предната площадка се похлопа и дойдоха хора да поднесат поздравления.

Беше делегация на складовите работници, шестима мъже, които влязоха разкрачено и тежко като мечки, изтеглиха невъобразимо честно ъглите на устата си надолу и започнаха да въртят каскетите в ръцете си. Водачът им, определен да поднесе поздравлението, изплю на пода кафявия сок от тютюневата дъвка, дръпна нагоре панталоните си и заговори с буен, развълнуван глас за „сто години и още много по сто години“… Сенаторът им обеща значително увеличение на заплатата за тая седмица и ги пусна да си вървят.

Дойдоха данъчни чиновници, за да поздравят шефа от името на отдела. На тръгване те се сблъскаха на вратата с неколцина моряци, които под водачеството на двама кормчии бяха изпратени от двата кораба на предприятието „Вуленвевер“ и „Фридерика Йовердик“, спрели по това време в пристанището. Дойдоха също депутации от носачите на жито с черни блузи, къси панталони и цилиндри на главата. Навремени се обаждаха отделни граждани. Пристигна шивачът Щут от „Глокенгисерщрасе“, облякъл черен жакет върху вълнена риза. Честитиха му неколцина съседи, между тях и цветарят Иверсен. Един стар пощенски раздавач с бяла брада, халки на ушите и сълзливи очи, оригинален чудак, когото сенаторът, ако беше в добро настроение, обикновено заговаряше на улицата и го наричаше „господин пощенски началник“, извика още от вратата:

— Не идвам за това, господин сенатор, не идвам за това! Знам, хората си мислят, че всеки, който дойде днес, ще получи нещо… но аз не идвам за това!…

Все пак взе с благодарност монетата.

Нямаше край. Към десет и половина часа дойде прислужницата и обади, че сенаторшата посреща първите гости в салона.

Томас Буденброк напусна кантората и се качи бързо по главната стълба. Горе до входа на салона той се спря за половин минута пред огледалото, оправи връзката си и вдъхна за миг уханието на одеколона, с който беше понаръсил кърпичката си. Беше бледен, макар че тялото му се потеше, и ръцете и краката му бяха студени. Посрещането в кантората беше го почти съсипало. Той въздъхна дълбоко и влезе в пълната със слънце стая, за да каже „добре дошли“ на консул Хунеус, едър търговец на дървен материал и притежател на пет милиона, на съпругата му, дъщеря му и нейния съпруг, господин сенатор доктор Гизеке. Бяха пристигнали заедно от Травемюнде, гдето прекарваха целия юли, и — както повечето от първите семейства — прекъснаха летуването си само по случай търговския юбилей на Буденброкови.

Не бяха поседели още дори три минути на светлите вити кресла, когато пристигна консул Йовердик, син на починалия кмет, със съпругата си, по баща Кистенмакер, и когато консул Хунеус се сбогува, срещна брата си, който имаше един милион по-малко, но в замяна беше сенатор…

Сега вече хорото започна. Голямата бяла врата с релефа от свирещи амурчета над нея не остана нито за миг затворена и откриваше постоянно гледката към стълбището, заляно от зрака на „горното осветление“, и към главната стълба, по която непрекъснато се качваха и слизаха гости. Но понеже салонът беше просторен и групите, които се образуваха, се заседяваха в разговори, пристигащите бяха далеч по-многочислени от напускащите и скоро не се ограничаваха вече само със салона, а стояха прави и в паркетирания коридор; освободиха момичето от задължението да отваря и затваря вратата, а я оставиха изобщо отворена. Шумни и гръмки разговори от женски и мъжки гласове, стискане на ръце, поклони, шеги и висок, волен смях, който възлита между колоните на стълбището и отеква от тавана, от големия стъклен диск на „горното осветление“. Сенатор Буденброк, изправен ту пред стълбата, ту вътре пред прага на еркера, приема сериозно и официално промълвените или сърдечно и гласно поднесени поздравления. Кметът доктор Лангхалс, набит, изискан господин, чиято бръснала брадичка е закрита от бялата връзка, с къси, сиви бакенбарди и уморен поглед на дипломат, бива посрещнат почтително от всички присъствуващи. Дошли са винарят консул Едуард Кистенмакер и съпругата му, по баща Мьолендорпф, а така също неговият брат и съдружник Стефан, най-верният привърженик и приятел на сенатор Буденброк заедно с жена си, една извънредно здрава чифликчийска дъщеря. Овдовялата сенаторша Мьолендорпф седи в салона като на престол по средата на дивана, а ето че в тоя миг влизат децата й, господин консул Аугуст Мьолендорпф и съпругата му Юлхен, по баща Хагенщрьом, поднасят честитката си и тръгват между събраните, като поздравяват наляво и надясно. Консул Херман Хагенщрьом диша малко затруднено, право в червеникавата си брада, с плоския си нос, легнал направо върху горната устна; той използува перилата на стълбата като опора за тежкото си тяло и бъбри с господин сенатор доктор Кремер, шефа на полицията, чиито прошарени със сиви влакна кестеняви бакенбарди заграждат като рамка лицето му, усмихващо се с известна кротка хитрост. Прокурорът доктор Мориц Хагенщрьом, чиято красива съпруга, по баща Путфаркен от Хамбург, също е тук, усмихнат открива острите си поизпаднали зъби. За миг се вижда как старият доктор Грабо държи между двете си длани дясната ръка на сенатор Буденброк и веднага след това бива изместен от строителя Фойгт. По стълбата се качва с разперени ръце и възторжено унесено лице пастор Прингсхайм; той е облечен в граждански дрехи и само дължината на сюртука му издава неговия сан. Присъствува и Фридрих Вилхелм Маркус. Господата, които представляват някоя организация — сената, градския съвет, търговската камара, — са дошли във фрак.

Часът е единадесет и половина. Горещината се е засилила много. Домакинята се е оттеглила преди четвърт час.

Неочаквано долу откъм антрето долита тропот и шум от повлекливи стъпки, като че ли в хола из един път са влезли много хора, и в същото време се разнася глъчен и еклив глас, който изпълва цялата къща. Всички се устремяват към перилата, струпват се по целия коридор, пред вратите за салона, за трапезарията и пушалнята и заничат надолу. Там се подрежда една дружина от петнадесет-двадесет мъже с музикални инструменти, командувани от един господин с кестенява перука, посивяла моряшка брада и изкуствени челюсти от широки жълти зъби, които той показва, когато говори високо… Какво става? Влиза консул Петер Дьолман с оркестъра на градския театър. Самият той вече се качва по стълбата, като размахва в ръка пакет с програми.

И ето, в тая невъзможна и неопределима акустика, гдето тоновете се сливат, акордите взаимно се поглъщат и стават безсмислени и гдето над всичко друго господствува прекалено високото и скърцащо грухтене на големия басов тромпет, надуван от един дебеланко с отчаяно изражение на лицето, започва серенадата, свирена на търговската къща „Буденброк“ по случай юбилея; тази серенада започва с хорала „Благодарете всички богу“, последван тутакси от една парафраза върху „Хубавата Елена“ от Офенбах, подир която пък щяха да свирят китка от народни песни… Доста обемиста програма.

Хубава приумица на Дьолман! Честитят на консула и сега никому не се тръгва, докато не свърши концертът. Стоят прави или седят в салона и в коридора, слушат и бъбрят.

Томас Буденброк стоеше заедно със Стефан Кистенмакер, сенатор доктор Гизеке и строителя Фойгт от другата страна на главната стълба, до външната врата към пушалнята и недалеко от страничната стълба за втория етаж. Облегнал се на стената, той вметваше сегиз-тогиз по някоя дума в разговора на своята група, но през останалото време гледаше мълчаливо в празното пространство над перилата. Горещината бе станала още по-силна, още по-угнетителна, но не беше вече изключено да вали дъжд: ако можеше да се съди по сенките, които минаваха над „горното осветление“, по небето имаше облаци. Да, тези сенки бяха толкова чести и следваха тъй бързо една подир друга, че постоянно сменяващото се трепкащо осветление на стълбището накрая предизвика болка в очите. Блясъкът на позлатените гипсови украшения, на месинговия канделабър и на жълтите метални инструменти долу гаснеше всеки миг и веднага след това отново се разискряше. Само веднъж сянката се задържа малко по-дълго от обикновено и междувременно се чу как пет, шест или седем пъти, с доста дълги промеждутъци и леко пращене — върху стъкления, диск на „горното осветление“ тупна нещо твърдо: без съмнение няколко ледени зърна от градушка. После слънчевата светлина изпълни отново къщата от горе до долу.

Има едно състояние на душевна потиснатост, когато всичко онова, което при нормални условия ни ядосва и предизвиква здрава реакция на недоволство, сега ни смазва с някаква морна, тъпа и безмълвна горест. С такава горест бе изпълнен Томас от поведението на малкия Йохан, с такава горест го измъчваха чувствата, които будеше в него цялата тази празничност, а още повече онези чувства, които при най-добра воля беше неспособен да изпита. Той се помъчи на няколко пъти да се оборави, да проясни погледа си и да си каже, че този ден е хубав и без друго би трябвало да го изпълни с повишено и радостно настроение. Макар че шумът на инструментите, глъчката и гледката на безбройните хора разтърсваха нервите му и заедно със спомените за миналото, за баща му често го довеждаха до леко умиление, все пак превес вземаше впечатлението на смешното и срамното, легнало върху всичко, на лошата, обезобразена от акустиката музика, на това банално събрание от хора, които бъбрят за курсове и гощавки… и тъкмо тази смесица от умиление и погнуса го хвърляше в някакво морно отчаяние.

В дванадесет и четвърт, когато програмата на оркестъра от градския театър клонеше вече към своя край, стана нещо, което съвсем не накърни и не прекъсна празничното настроение, но поради търговския си характер застави домовладиката да остави за няколко минути гостите си. Ето какво стана: през една пауза на музиката по стълбата се изкачи най-младият стажант в кантората, дребен, уродлив човек, смутен неизказано от безчислените дами и господа и сврял дълбоко между раменете поруменялата от срам глава; той размахваше прекалено широко напред-назад едната от двете си неестествено дълги и тънки ръце, за да си придаде вид на увереност и небрежност, а в другата държеше напреде си някаква сгъната хартийка — телеграма. Изкачвайки се по стълбата, той диреше с плахо скокливи погледи шефа си и като го откри, запромъква се с бързо мълвени извинения през гъмжилото от гости, което му преграждаше пътя.

Срамежливостта му беше съвсем излишна, защото никой не му обръщаше внимание. Без да го погледнат и като продължаваха да приказват, правеха му с леко движение път и едва забелязаха бегло, когато той се поклони и подаде телеграмата на сенатор Буденброк, който се дръпна малко, настрана от Кистенмакер, Гизеке и Фойгт, за да я прочете. Дори днес, когато повечето от телеграфическите известия представляваха обикновени честитки, докато траеше работното време, всяка телеграма трябваше веднага и безусловно да му бъде предавана.

Пред стълбата за втория етаж коридорът правеше чупка и продължаваше по дължината на залата в посока към стълбата от черния вход, гдето имаше още една, странична врата за залата. Срещу стълбата за втория етаж се намираше отворът на шахтата с макарата, с която се изтегляха горе ястията от кухнята, а до стената имаше доста голяма маса, на която прислужницата обикновено почистваше сребърните прибори. Тук именно се спря сенаторът, обърна гръб на уродливия стажант и отвори телеграмата.

Изведнъж очите му се разшириха така, че всеки, който би го видял, би се стъписал ужасен; той пое само веднъж късо и трескаво въздух, но така бурно, че гърлото му мигновено пресъхна и той се закашля.

Успя да каже:

— Така. Добре.

Но глъчката зад него не позволи да се разбере.

— Така. Добре — повтори той, но само първата дума беше звук, втората беше шепот.

Тъй като сенаторът не се помръдна, не се обърна, дори не загатна с някакво движение, че може да си върви, гърбавият стажант се поклати още един миг неуверено и нерешително ту на единия, ту на другия крак. После направи отново непохватния си поклон и си отиде по стълбата на черния вход.

Сенатор Буденброк остана прав до масата. Ръцете му, в които държеше отворената телеграма, висяха отпуснати пред него и докато все още с полуотворена уста дишаше късо, затруднено и бързо, при което горната половина на тялото му се движеше силно напред-назад, той непрекъснато клатеше глава насам-натам в недоумение, като че бе го поразил удар.

— Малко градушка… малко градушка… — повтаряше той безсмислено.

Но после дишането му стана по-дълбоко и по-спокойно, а движението на тялото му по-бавно; полузатворените му очи се забулиха с някакво морно и почти угнетено изражение, той закима тежко с глава и се обърна настрана.

Отвори вратата към залата и влезе. Мина бавно с наведена глава по лъскавия под на просторното помещение и седна на един от тъмночервените ъглови дивани до прозореца в дъното. Тук беше тихо и хладно. Чуваше се ромонът на фонтана в градината, една муха се блъскаше с жужене о стъклото на прозореца, а от коридора до него достигаше само някакъв глух шум.

Отпусна безсилно глава върху възглавницата и затвори очи.

— Така е добре, така е добре — промълви той полугласно и после повтори още веднъж с облекчителна въздишка, доволен, избавен: — Така е много добре!

Почина си пет минути с отпуснати крайници и спокойно изражение на лицето. После се изправи, сгъна телеграмата, пъхна я във вътрешния джоб на жакета си и стана, за да отиде при гостите.

Но в същия миг изохка отвратен и се отпусна наново върху възглавницата. Музиката… музиката засвири отново с някакъв нелеп шум, който би трябвало да означава галоп и в който тимпан и чинели маркираха ритъма; обаче останалите, избързали или закъснели, сливащи се потоци от ехтящи звуци не спазваха тоя ритъм и така се получаваше натрапчива, наивно-невъзмутима, непоносимо дразнеща дандания от скърцане, блъскане и безкрайни трели, раздирана от налудничавите писъци на пиколата.

Глава шеста

— О, Бах! Себастиан Бах, препочитаема госпожо! — извика господин Едмунд Пфюл, органист в църквата „Света Богородица“, който крачеше дълбоко развълнуван напред-назад в салона, докато Герда седеше усмихната пред рояла, подпряла глава на ръката си, а Хано, обгърнал с две ръце едно от колената си, слушаше свит в едно кресло. — Право е… както казвате вие… че благодарение на него хармонията нанесе победа над контрапункта… той създаде съвременното учение за хармонията, право! Но благодарение на какво? Трябва ли да ви казвам благодарение, на какво? Благодарение на напредващото развитие на контрапунктовия стил… вие самата знаете това не по-зле от мене! Значи, какво е било двигателен принцип на това развитие? Учението за хармонията ли? О, не! Съвсем не! А учението за контрапункта, препочитаема госпожо! Учението за контрапункта!… До какво, питам ви, доведоха абсолютните експерименти на учението за хармонията? Ще съветвам… докато езикът ме слуша… ще съветвам да не се вярва на голите експерименти в учението за хармонията.

Той се разпалваше много в такива разговори и не се стесняваше от това, защото в тоя салон се чувствуваше като у дома си. Неговата едра недодялана снага с малко високи рамене, облечена в кафяв жакет, полите на който закриваха подколенните трапчинки, се появяваше всяка сряда след пладне на прага и докато чакаше партньорката си, той отваряше с ласкави движения рояла „Бехщайн“, нареждаше щимовете за цигулка на дърворезбената стойка за ноти и подлавяше леко и виртуозно някаква къса прелюдия, като самодоволно отпускаше глава от едното рамо върху другото.

Удивително буйната коса, невероятното количество от ситни, твърди, червеникавокафяви и прошарени със сиви нишки къдрици караха тая глава да изглежда необикновено едра и тежка, макар че тя стоеше свободно на дългата шия с много голяма адамова ябълка, щръкнала над обърнатата яка. Невчесаните бухлати мустаци с цвета на косата стърчеха на лицето му по-далеко напред от малкия сплеснат нос. Кожата под кръглите му кестеняви и светли очи беше подпухнала и образуваше малки торбички, а когато свиреше — погледът му сякаш прозираше мечтателно предметите и спираше някъде зад тях. Лицето му… не беше изразително, най-малкото — не носеше печата на силна и будна интелигентност. Клепките обикновено бяха полуспуснати, а бръснатата брадичка често увисваше хлабаво и безводно, но без долната устна да се отделя от гордата, и това придаваше на устата му някакво меко, строго затворено, тъпо и пожертвователно изражение, каквото наблюдаваме у сладко заспал човек…

Ала тази мекота на външния му вид стоеше в странен контраст със строгостта и достолепието на характера му. Едмунд Пфюл беше високо ценен органист и славата на неговата контрапунктова ученост не остана затворена между стените на родния му град. Издадената от него малка книга върху църковните тоналности бе препоръчана в две-три консерватории за домашно занимание, а тук-там, гдето в чест на бога ехтеше орган, свиреха негови фуги и преработки на хорали. Тези композиции, както и импровизациите, с които се проявяваше той неделен ден в църквата „Света Богородица“, бяха напълно издържани, безукорни, изпълнени от неумолимото, внушително, морално-логично достолепие на строгата догма. Съдържанието им беше чуждо на всяка земна красота и това, което изразяваха, не докосваше чисто човешкия усет на нито един мирянин. От тях говореше, в тях тържествуваше победно техниката, превърната в аскетична религия, тържествуваше умението, въздигнато в самоцел, в абсолютна светост. Вярно, Едмунд Пфюл се отнасяше пренебрежително към всяка приятна музика и говореше без обич за красивите мелодии. Но въпреки това, колкото загадъчно да е, не беше сух човек, нито закостенял педант.

— Палестрина^[91]! — казваше той с категоричен вид, който просто вдъхваше страх.

Но веднага, след като изсвиреше на инструмента една поредица от архаични номера, върху лицето му се изписваше мекота, унес и мечтание и погледът му се зарейваше в някаква свещена далечина, сякаш той непосредствено съзираше в тая работа сетната необходимост на всичко, каквото ставаше на земята… Поглед на музикант, който ни се струва мъгляв и пуст, защото витае в царството на една по-дълбока, по-чиста, по-избистрена и по-безусловна логика, а не в тесния мир на нашите езикови понятия и мисли.

Ръцете му бяха едри, меки, привидно без кости и покрити с лунички; също така мек и глух, като че ли хранопроводът му беше задръстен от залък, беше гласът, с който той поздравяваше Герда, когато тя разтвореше завесите на вратата и влезеше откъм всекидневната.

— Ваш слуга, уважаема госпожо!

Докато се подигаше малко от стола и с наведена глава поемаше почтително подадената от нея ръка, той с лявата си ръка вече даваше твърдо и ясно квинтите. Герда грабваше веднага своя страдивариус и настройваше бързо, с уверен слух струните.

— Концерта в сол минор от Бах, господин Пфюл. Струва ми се, че цялото адажио прозвуча миналия път твърде лошо…

И органистът засвирваше. Но щом екнеха първите акорди, обикновено се случваше следното: вратата за коридора се отваряше бавно, крайно предпазливо и малкият Йохан се примъкваше беззвучно на пръсти по килима до някое кресло. Сядаше там, обгръщаше с две ръце коленете си, мируваше и се ослушваше — както в звуците, така и в това, което говореха.

— Да лизнем малко музика, Хано, а? — питаше го Герда през някоя пауза и плъзваше към него погледа на приближените си, засенени очи, в които музиката беше запалила някакъв влажен блясък.

Тогава той ставаше и с безмълвен поклон подаваше ръка на господин Пфюл, който погалваше леко и ласкаво Хано по светлокестенявите коси, легнали меко и грациозно около челото и слепоочията.

— Можеш да послушаш, моето момче — казваше той с кротко натъртване.

Детето гледаше малко плахо голямата адамова ябълка на органиста, която при говорене се качваше нагоре, след това се връща ще тихо и бързо на мястото си, сякаш едва можеше да дочака продължението на свиренето и на разговорите.

Изпълниха една част от Хайдн, няколко страници от Моцарт, една соната от Бетховен. После обаче, докато Герда с цигулката под мишница диреше други ноти, случи се нещо неочаквано: господин Пфюл, Едмунд Пфюл, органист в църквата „Света Богородица“, подхвана едно волно интермецо и лека-полека премина към някакъв твърде странен стил, при което в неговия унесен взор засия срамежливо щастие… Под пръстите му започна някакъв растеж и цъфтеж, някакво везане и пеене, от което — изпърво тихо и глъхнещо, после все по-ясно и по-могъщо — в изкусна контрапунктика започна да се отделя стародавен, грандиозен, причудливо надут маршов мотив… Подем, сплитане, преход… и с развръзката на акорда цигулката поде във фортисимо. Изсвириха увертюрата на „Майсторите-певци“.

Герда Буденброк беше пламенна почитателка на новата музика. Но що се отнасяше до господин Пфюл, тя се натъкна при него на такава яростна съпротива и негодувание, че изпърво беше загубила всякаква надежда да го спечели за себе си.

В деня, когато за пръв път сложи на нотната му поставка извлечение за пиано от „Тристан и Изолда“ и помоли да й го просвири, той след двадесет и пет такта скочи с всички признаци на крайна погнуса и започна да ходи бързо напред-назад между еркера и рояла.

— Няма да го свиря, уважаема госпожо! Аз съм най-покорен ваш слуга, но няма да свиря! Това не е музика… повярвайте ми… аз винаги си въобразявах, че разбирам що-годе от музика. Това е хаос! Това е демагогия, богохулство и лудост! Това е парфюмиран дим, в който бляскат светкавици! Това е край на всякакъв морал в изкуството! Няма да го, свиря!

Като каза тия думи, той се отпусна повторно на стола и докато адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу, докато преглъщаше и покашляше глухо, той изсвири още двадесет и пет такта, после затвори рояла и извика:

— Пфуй! Не, бога ми, това е прекалено! Простете ми, уважаема госпожо, но аз говоря открито… Вие ме хонорувате, плащате ми вече цяла година за услугите… и аз съм човек в скромни житейски условия. Но ще напусна службата си тук, ще се откажа, ако ме принуждавате да свиря такива нечестиви работи!… А там на онзи стол седи детето. То влезе тихо, за да слуша музика. Нима искате да отровите напълно неговия дух?

Но колкото страшен и да се показваше — бавно, крачка по крачка, с привикване и увещания тя го притегли на своя страна.

— Пфюл — каза тя, — бъдете справедлив и погледнете спокойно на въпроса. Смущава ви неговият необичаен похват при употребата на хармонии… Вие смятате, като сравнявате двамата, че Бетховен е чист, ясен и естествен. Спомнете си обаче как Бетховен накара да кипнат съвременниците си, учили се постарому… Пък даже и Бах! Боже мой, обвиниха го в липса на благозвучност и яснота!… Вие говорите за, морал… но какво разбирате под морал в изкуството? Ако не се лъжа, то е противоположност на хедонизма^[92], нали? Е добре, тази противоположност е дадена тук. Също като у Бах. Но тук тя е по-величава, по-съзнателна, по-задълбочена, отколкото у Бах. Повярвайте ми, Пфюл, тази музика не е толкова чужда на вашата съкровена същина, колкото вие си мислите!

— Фокуси и софизми… простете — измърмори господин Пфюл.

Но тя излезе права: всъщност тази музика не му беше толкова чужда, както сам той отначало мислеше. Наистина той не смогна да се примири напълно с „Тристан“, макар че в края на краищата изпълни с голямо умение молбата на Герда да нагласи „Любовната смърт“ за цигулка и пиано. Най-напред той каза две-три похвални думи за известни пасажи от „Майсторите-певци“… и след това в него започна неотразимо да се надига и крепне обич към това изкуство. Той не го признаваше, плашеше се почти от него и го отричаше с мърморене. Но вече не беше необходимо партньорката му да го увещава дълго — след като на старите майстори биваше дадена дължимата дан — да поусложни техническия си похват и да премине към лайтмотивите, което той вършеше с изражение на срамежливо и почти сърдито щастие в очите си. Нерядко след свирнята пък се завързваше спор върху отношението на тоя музикален стил към стила на строгата догма и един ден господин Пфюл заяви, че се смятал задължен — макар че темата не го засягала лично — да добави към книгата си за църковния стил едно приложение: „Върху употребата на стари тоналности в църковната и народна музика на Рихард Вагнер“.

Хано седеше много мирно, обгърнал по навик едното коляно с малките си ръце, като триеше езика си о един кътник, поради което устата му изглеждаше малко разкривена. Наблюдаваше с големи, втренчени очи майка си и господин Пфюл. Слушаше свирнята и разговорите им и благодарение на това още след първите крачки, които беше направил по житейския си друм, съзря в музиката нещо извънредно сериозно, важно и дълбокомислено. От това, което двамата говореха, той разбираше само сегиз-тогиз по някоя дума, а онова, което свиреха, обикновено лежеше далеко извън границата на неговите възприятия. Но въпреки това идваше всеки път отново и издържаше по цели часове неподвижно на мястото си и без да се отегчава, защото беше тласкан от вяра, обич и страхопочит.

Беше едва на седем години, когато започна да се опитва да повтаря самостоятелно на рояла известни звукови съчетания, които бяха му направили впечатление. Майка му го наблюдаваше усмихнато, поправяше ударите по клавишите, които той подбираше с безмълвно усърдие, и му обясняваше защо не бива да липсва тъкмо този тон: защото благодарение на него от тоя акорд щяло да се получи следващият. И неговият слух му потвърждаваше казаното от нея.

Герда Буденброк го остави да се позанимава малко сам, но после реши, че трябва да взема уроци по пиано.

— Мисля, че той няма наклонност да стане солист — каза тя на господин Пфюл — и това всъщност ме радва, защото подобно желание има и тъмна страна. Не говоря за зависимостта на солиста от акомпанятора, макар че тя понякога може да бъде много чувствителна. И ако вие не ми бяхте под ръка… Обаче тогава винаги съществува опасността човек да стигне до повече или по-малко съвършена виртуозност… Виждате ли, зная от опит това. Признавам ви открито: аз съм на мнение, че за солиста музиката започва в действителност чак тогава, когато той достигне твърде висока степен на умение. Напрегнатото съсредоточаване върху дисканта, неговата фразировка и създаването на тонове, при което полифонията стига до съзнанието само като нещо твърде неопределено и общо… всичко това може много лесно да доведе у посредствено надарени личности до позагубване на хармоническия усет и паметта за хармонии, което по-късно може да се възстанови. Аз обичам цигулката си и напреднах доста много в нея, но в действителност пианото стои за мене по-високо… Ще кажа само това: овладяването на пианото като средство да се резюмират най-многостранните и най-богати музикални произведения, като ненадминато средство за музикална репродукция, означава за мене по-интимно, по-ясно и по-широко отношение към музиката… Слушайте, Пфюл, бих желала незабавно да ви ангажирам за него. Бъдете така добър! Зная прекрасно, че в града има още двама или трима души, които дават уроци, мисля, че са от женски пол. Но те са именно учителки по пиано… Разбирате ме… Не е толкова важно човек да бъде дресиран към някакъв инструмент, колкото да започне да разбира малко от музика, нали?… На вас мога да се осланям. Вие се отнасяте по-сериозно към тоя въпрос. И ще видите, че ще постигнете голям успех с него. Той има типични Буденброкови ръце… Буденброкови могат да обхванат всички нони и децими… Но за вас това никога не е било важно — заключи тя смеешком и господин Пфюл изяви готовност да поеме обучението.

От тоя ден нататък той идваше и в понеделник след пладне, за да се занимава с малкия Йохан, докато Герда седеше във всекидневната. Той започна не по обикновения начин, защото чувствуваше, че дължеше на безмълвното и жарко усърдие на момчето повече от това — да го научи да свири що-годе на пиано. Щом минаха първите и най-елементарни указания, той веднага започна да теоретизира и да разкрива пред своя ученик основите на учението за хармонията. И Хано разбираше, защото виждаше, че му потвърждават това, което той всъщност знаеше отдавна.

Доколкото му бе възможно, господин Пфюл държеше сметка за пламенното желание на момчето да върви по-бързо напред. Той се стремеше с искрена грижливост да намали оловните тежести, които материята бе вързала за нозете на фантазията и на ревностния талант. Той не изискваше прекалено строго голяма сръчност при упражняване на гамите или най-малкото: не тя беше за него целта на тия упражнения. Онова, което беше си поставил за цел и скоро постигна, то беше по-скоро — да му даде ясна, всеобхватна и проникновена представа за всички тоналности, да го запознае съкровено и всестранно с техните сродства и връзки, от което след недълго време се получаваше онзи бърз поглед върху много възможности за комбинации, онова интуитивно чувство на господство над клавишите, което изкушава да се фантазира и импровизира… Той оцени с трогателна тънка чувствителност духовните потребности на тоя малък, разглезен от слушане ученик, които бяха насочени към сериозен стил. Не накърни дълбочината и тържествеността на настроението му с упражнения на банални песнички. Даваше му да свири хорали, а когато един акорд изхождаше от друг, той не пропускаше никога да му изтъкне закономерността на това явление.

Герда, наведена над ръкоделие или книга, следеше отвъд завесите хода на обучението.

— Вие надминахте всички мои очаквания — каза тя веднъж на господин Пфюл. — Но не стигате ли много далече? Не преподавате ли прекалено другояче? Вашата метода, както ми се струва, е извънредно творческа… Понякога той наистина се опитва вече да импровизира. Но ако не заслужава вашата метода, ако не е достатъчно надарен за нея, няма да научи нищо…

— Заслужава я — каза господин Пфюл и кимна с глава. — Понякога наблюдавам очите му… в тях се крие много нещо, ала устата си държи заключена. Той трябва да има възможност да говори по-късно, когато животът може би ще заключва все повече и повече устата му…

Тя го погледна — него, тоя недодялан музикант с лисича перука, торбички под очите, бухлати мустаци и голяма адамова ябълка, — после му подаде ръка и каза:

— Благодаря ви, Пфюл. Вие му мислите доброто и ние дори не можем още да си представим колко много правите за него.

И благодарността на Хано към тоя учител, вярата му в неговото ръководство беше безподобна. Този Хано, който в училището, въпреки всички частни уроци, клюмаше тъпо над таблицата за смятане, без всяка надежда да я разбере, схващаше сега на рояла всичко, което му казваше господин Пфюл, схващаше го и си го присвояваше, както си присвояваме само онова, което открай време е наше достояние. И Едмунд Пфюл в кафявия сюртук му се струваше голям ангел, който всеки понеделник след пладне го вземаше на ръце, за да го отвлече от всекидневната сивота в звънкия мир на една кротка, благата и утешителна сериозност…

Понякога обучението ставаше в дома на господин Пфюл — овехтяла, просторна къща със стръмен двускатен покрив, с множество хладни ходници и кътчета, която органистът обитаваше сам-самичък с една стара икономка. Понякога в неделен ден на малкия Буденброк се разрешаваше също да присъствува на божествената служба в църквата „Света Богородица“, и то горе до органа — а това беше нещо по-друго, не като да седиш долу в кораба заедно с другите хора. Високо над богомолците, високо дори над пастор Прингсхайм на амвона, седяха двамата сред кипежа на могъщите звукови вълни, които те дружно развихряха и обуздаваха, защото понякога учителят разрешаваше на своя ученик да му помага при манипулирането с регистрите, и Хано изпълняваше с блажено усърдие и гордост задачата си. Но когато свършеха последните акорди към хоровата песен, когато господин Пфюл дигнеше бавно всички пръсти от клавишите и оставяше само главния и басов тон да заглъхнат бавно и тържествено… когато сетне след една тържествена изкуствена пауза изпод стрехицата на амвона започнеше да се носи модулиращият глас на пастор Прингсхайм — тогава нерядко се случваше господин Пфюл да започне да се подбива с проповедта, да се смее на пастор Прингсхаймовото стилизирано франконско наречие, на дългите му тъмни или рязко подчертани гласни, на въздишките му и на внезапната смяна на мрачност и лъчезарие върху лицето му. Тогава се засмиваше и Хано, тихо и весело, защото, без да се поглеждат и без да си го кажат, двамата там горе бяха на мнение, че тази проповед е доста простичък брътвеж и че истинската литургия е по-скоро това, което пасторът и неговите енориаши сигурно смятаха за добавка, повишаваща молитвеното настроение, именно: музиката.

Да, това нищожно признание на заслугите му, което се ширеше долу в кораба между тия сенатори, консули, граждани и техните семейства, беше неотстъпна мъка за господин Пфюл; и тъкмо затова той обичаше да взема малкия си ученик, за да може тихо да му обърне внимание, че току-що изсвиреното е било нещо извънредно трудно. Впускаше се в най-странни технически опити. Беше приготвил една „имитация със заден ход“, сиреч — беше композирал мелодия, която можеше да се чете еднакво отпред назад и отзад напред, и по тоя повод беше създал една фуга, която можеше да се свири изцяло „рачешки“. Когато свърши, той с мрачно изражение на лицето отпусна ръце на скута.

— Никой не обръща внимание — каза той с безнадеждно клатене на главата и после прошушна, докато пастор Прингсхайм проповядваше: — Изсвирих ти една рачешка имитация, Йохан. Ти още не знаеш какво значи това… То е подражание на една тема отзад напред, от последната нота до първата… нещо доста трудно. По-късно ще научиш какво означава подражанието в строгата догма. Аз няма да те мъча с рачешки ход, няма да те принуждавам. Не е необходимо да го владееш. Но не вярвай на ония, които наричат тия неща свирни без музикална стойност. Рачешки ход ще срещнеш у великите композитори през всички епохи. Само ленивците и посредствените хора отхвърлят високомерно подобни упражнения. А помни едно, Йохан: на човека подобава смирение!

* * *

На 15 април 1869 година, на осмия си рожден ден, пред цялото семейство Хано изсвири заедно с майка си една собствена импровизация, един прост мотив, намерен от самия него, забележително намерен и самостоятелно развит. Естествено, когато се довери на господин Пфюл, последният откри не един недостатък.

— Какъв е този театрален финал, Йохан? Той съвсем не подхожда към останалото. В началото всичко е напълно редовно, но бих искал да зная как тук внезапно ти е хрумнало да преминеш от си мажор на квартсекстов акорд в четвърти интервал с понижена терца? Това са смехории. На всичко отгоре имаш и тремоло. Сигурно си го задигнал отнякъде… Зная откъде. Слушал си много внимателно, когато госпожа майка ти ме караше да й изсвиря някои неща… Промени финала, моето дете, и ще стане доста хубавичко!

Но Хано слагаше най-голямата тежест именно върху тоя минорен акорд и тоя финал и това се стори на майка му толкова забавно, че решиха да остане така. Тя взе цигулката, изсвири заедно с него горния регистър и продължи с вариации на дисканта чак до финала в рулади на трийсет и вторинки, докато Хано просто повтори целия пасаж. Това прозвуча великолепно. Хано целуна майка си от щастие и така свириха на 15 април пред семейството.

По случай рождения ден на Хано консулшата, госпожа Перманедер, Кристиан, Клотилда, господин и госпожа консул Крьогерови, господин и госпожа директор Вайншенкови, а така също дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и госпожица Вайхброт бяха обядвали към четири часа у сенатора и жена му, сега седяха в салона, слушаха и гледаха детето, седнало в моряшките си дрешки пред рояла, и своеобразната, елегантна осанка на Герда, която най-напред разви една прекрасна кантилена на струна сол, а после развихри с безпогрешна виртуозност цял порой от искрящи и пенливи каденци. Сребърната жичка върху ръкохватката на лъка й святкаше в зрака на газените пламъчета.

Хано, бледен от възбуда, не можа да яде почти нищо, но сега властното му желание да изсвири творбата си — която, ах, след две минути щеше да свърши! — беше толкова голямо, че той в пълния си унес беше забравил всичко наоколо. Това малко мелодично произведение беше повече от хармонично, отколкото от ритмично естество, но извънредно странно беше противоречието, което съществуваше между примитивните, елементарни, детински музикални средства и важния, пламенен, почти рафиниран начин, по който бяха подчертани и изтъкнати тия средства. Хано отделяше многозначително всеки преходен тон с едно косо изопване на шията и главата напред и седнал съвсем на края на стола, той се стараеше с помощта на двата педала да придаде емоционална стойност на всеки нов акорд. Действително, когато малкият Хано постигнеше ефект — дори ако той се ограничаваше върху него самия, — този ефект не беше толкова от сантиментално, колкото от емоционално естество. Чрез тежко и продължително акцентуване някой съвсем обикновен хармоничен похват биваше издигнат до тайнствено и безценно значение. Като дигаше веждите, и изопваше горната половина на тялото си така, като че тя оставаше да витае във въздуха, посредством внезапно, морно заглъхващо отсеняване на тона Хано придаваше на някой акорд, на нова хармония, на нова тема едно нервноизненадващо въздействие…

И ето че дойде финалът, Хановият любим финал, който увенчаваше цялата творба с примитивна приповдигнатост. Акордът в ми минор тремолираше пианисимо, оросяван и заливан тихо от чисти, звънки рулади на цигулката… Той растеше, издигаше се, разширяваше се бавно-бавно… Хано си послужи при фортето с дисонантното до диез, което водеше към основната тоналност, и докато цигулката страдивариус заливаше с вълни от звуци и тона до диез, той събра всичките си сили и повиши дисонанса до фортисимо. Той се бавеше с развръзката на акорда, не я даваше нито на себе си, нито на слушателите. Как ще изглежда тази развръзка на акорда, това възхитително и волно нирване в си мажор? То ще бъде безподобно щастие, неизказано сладостно задоволство. Покой! Блаженство! Небесно царство!… Още не… още не! Още един миг отсрочка, забавяне, напрежение, което трябваше да стане непоносимо, та задоволството да бъде още по-неоценимо… Още една последна, наистина последна глътка от тоя властно напиращ копнеж, от тая жад на цялото същество, от това крайно и трескаво напрежение на волята, която все пак си отказваше сбъдновението и избавлението, защото знаеше: щастието ще трае само един миг… Хано изопна бавно горната част на тялото си, очите му се разшириха съвсем, затворените му устни затрепераха, той дишаше тръпно и на пресекулки през носа… и накрая блаженството стана неудържимо. То си проби път, връхлетя го и Хано не можеше вече да се брани. Мускулите му се отпуснаха, главата му клюмна морно, безсилно върху рамото, очите му се затвориха и на устните му заигра тъжна, почти болезнена усмивка на неизразимо щастие; в същото време, натискайки двата педала, сред шепота, ромона, шума и пляскането на цигулковите рулади, неговото тремоло, към което той сега добави басови пасажи, премина леко в си мажор, издигна се много бързо до фортисимо и изведнъж, след къс кипеж, рухна без ек…

Въздействието, което тази свирня упражни върху самия Хано, не можеше по никакъв начин да се разпростре и върху слушателите. Госпожа Перманедер например не беше разбрала абсолютно нищо от цялата тая шумотевица. Но беше видяла усмивката на детето, движенията на тялото му, блаженото клюмване на малката му, нежна, любима глава… и тази гледка бе я затрогнала в глъбините на нейното добродушие, което тъй лесно се умиляваше.

— Как свири това момче! Как свири това дете! — извика тя, като се спусна почти, разплакана към него и го заключи в прегръдките си. — Герда, Том, той ще стане втори Моцарт, втори Майербеер… втори…

И понеже не намери трето име с подобно значение, понеже то не й дойде на ум веднага, тя се ограничи да обсипе с целувки племенника си, който още седеше на мястото си съвършено изнурен, с разсеян поглед и с ръце на скута.

— Стига, Тони, стига! — каза тихо сенаторът. — Моля те, не му набивай такива работи в главата…

Глава седма

В душата си Томас Буденброк не беше съгласен с характера и развитието на малкия Йохан.

Някога, напук на смаяните филистери, които клатеха глави, той бе взел за жена Герда Арнолдсен, защото се чувствуваше достатъчно силен и свободен, без ущърб за гражданското си име, да покаже вкус по-изискан от обичайния. Но биваше ли това дете, този тъй дълго напусто очакван наследник, който външно и телесно явно носеше някои белези от бащиното семейство, да принадлежи напълно на майката? Биваше ли той, на когото се надяваше, че един ден ще продължи с по-честита и по-крепка ръка работата му, да се изправи вътрешно и по природа чужд и неприязнен на цялата среда, в която беше призван да живее и да работи, чужд и неприязнен на самия си баща?

Обстоятелството, че Герда свиреше на цигулка, беше досега за Томас една очарователна добавка към нейното своеобразно същество — то отговаряше на странните й очи, които той обичаше, на тежките й тъмночервени коси и на цялата й необикновена осанка. Но сега, когато виждаше как чуждата нему страст към музиката тъй рано, от самото начало и издъно завладяваше и неговия син, тя се превърна във враждебна сила, изправила се между него и детето, от което той се надяваше да създаде един истински Буденброк, силен и практичен човек с могъщи устреми навън, към власт и завоевания. И в раздразненото състояние, в което се намираше, на Томас му се струваше, че тази враждебна сила заплашва, да го направи чужденец в собствения му дом.

Той не беше в състояние да се сроди с музиката като Герда и нейния приятел, този господин Пфюл; пък и Герда, недостъпна и сприхава във въпросите на изкуството, затрудняваше още повече това сродяване.

Той не бе помислял никога, че същината на музиката е тъй напълно чужда на тяхното семейство, както изглеждаше сега. Дядо му обичаше да свири малко на флейта, а и той самият винаги с удоволствие беше слушал хубави мелодии, които разкриваха лека грация, съзерцателна меланхолия или ведра игривост. Но кажеше ли, че харесва някое подобно произведение, можеше да очаква, че Герда ще свие рамене и ще отвърне със състрадателна усмивка:

— Как е възможно, приятелю! Това нещо няма никаква музикална стойност…

Той мразеше тая „музикална стойност“, тая дума, с която за него не се свързваше никакво друго понятие, освен студено високомерие. Нещо го тласкаше, дори в присъствие на Хано, да се възбунтува срещу него. И неведнъж в такива случаи той извикваше сприхаво:

— Ах, мила, струва ми се, че използуването на тая „музикална стойност“ като коз е нещо доста надменно и безвкусно!

И тя му отвръщаше:

— Томас, казвам ти го веднъж завинаги; ти никога няма да разбереш нещо от музиката като изкуство и няма никога да проумееш, колкото интелигентен да си иначе, че тя е нещо повече от дребно развлечение след трапеза или лакомство за ушите. В музиката ти нямаш усет за баналното, който за други неща не ти липсва… а той е критерий за разбиране на изкуството. Колко чужда ти е музиката, можеш да разбереш от това, че музикалният ти вкус не отговаря никак на другите твои потребности и възгледи. Какво те радва в музиката? Духът на известен блудкав оптимизъм, който ако беше затворен в някоя книга, ти възмутен или сърдито развеселен би запратил в ъгъла. Бързо сбъдване на всяко едва възникнало желание…. Незабавно приятно задоволяване на едва-едва възбудената воля… Мигар всичко на света става като в хубава мелодия? Това е детински идеализъм…

Той я разбираше, разбираше какво казва тя. Но не беше в състояние да я следва с чувството си и да проумее защо мелодии, които го разведряваха или затрогваха, трябваше да бъдат лишени от всякакво значение, а музикални пиеси, които му се струваха отблъскващи и объркани, да притежават най-висока музикална стойност. Стоеше пред един храм, от прага на който Герда го гонеше с безпощаден жест… и той гледаше горестно как тя изчезваше там с детето.

Той не издаде ни най-малко тревогата, с която наблюдаваше нарастващото отчуждение между себе си и своя малък син, и му се струваше страшно някой да помисли, че се домогва да спечели благосклонността на детето. През деня му оставаше много малко време да се вижда с малкия Йохан, а на трапезата се обръщаше към него с дружелюбна сърдечност, в която се долавяше лъх от насърчителна суровост.

— Е, другарю — казваше той, като го чукваше няколко пъти по темето и сядаше на трапезата до него срещу жена си. — Как сме? Какво правихме? Учихме?… Свирихме и на пиано? Много добре! Но не прекалявай, защото няма да имаш желание за другите неща и в края на учебната година ще останеш в същия клас!

Преди това нито един мускул на лицето му не издаваше напрежението, с което очакваше да види как Хано ще посрещне думите му и какво ще отговори; нищо не издаваше болезненото свиване на сърцето му, когато детето просто плъзваше към него един плах поглед от златистокестенявите си, засенчени очи — поглед, който дори не стигаше до лицето на бащата — и се навеждаше безмълвно над чинията си.

Би било безразсъдно да се тревожи за тая детинска непохватност. Когато бяха заедно — например в паузите, докато сменяха чиниите, — негов дълг беше да се позанимае с момчето, да го поизпита, да разбуди практическия му усет към факти… Колко жители имаше градът? Кои улици водеха от Трава към горната част на града? Как се казваха складовете на предприятието? Отговаряй бързо, веднага! — Но Хано мълчеше. Не от упорство спрямо баща си, не за да го наскърби. Но жителите, улиците и дори складовете, които при нормални условия му бяха напълно безразлични, го изпълваха с безмерно отвращение, когато се превръщаха в изпитен предмет. Може преди това да е бил много весел, може дори да е бърборел с баща си — щом разговорът добиеше що-годе характер на малък изпит, неговото настроение падаше под нулата, съпротивителната му сила рухваше напълно. Очите му се забулваха, на устата му се изписваше някакво малодушно изражение и го завладяваше голямо, болезнено съжаление за непредпазливостта, с която папа — който все пак трябваше да знае, че такива изпити не водят до нищо добро — разваляше яденето на самия себе си и на всички останали. Той гледаше с насълзени очи в чинията си. Ида го побутваше и му пошепваше улиците, складовете… Ах, да, но това беше безполезно, съвършено безполезно! Тя не го разбираше. Та той прекрасно помнеше имената, поне отчасти, и би му било много лесно да удовлетвори, поне до известна степен, желанията на папа, ако това изобщо би било възможно, ако не го възпираше нещо непреодолимо тъжно… Една строга дума, едно почукване с вилицата по дръжката на ножа от страна на баща му го стряскаше. Той поглеждаше към майка си и към Ида и се опитваше да говори, но още първите срички биваха задушавани от хлипане — не можеше.

— Стига! — извикваше гневно сенаторът. — Млък! Не искам повече нищо да слушам! Няма нужда да отговаряш! Можеш цял живот да гледаш мълчаливо и глупаво напреде си!

И привършваха в мълчание и лошо настроение яденето.

Но тази мечтателна слабост, това плачене, тази пълна липса на бодрост и енергия беше точката, от която тръгваше сенаторът, когато изказваше опасение от Хановото жарко занимание с музика.

Здравето на Хано беше открай време крехко. Особено зъбите му съставяха винаги причина за различни болезнени разстройства и оплаквания. Поникването на млечните зъби, съпроводено от треска и спазми, щеше насмалко да му струва живота, а след това венците му вечно клоняха към възпаления и образуване на язви, които мамзел Юнгман обикновено — когато узрееха — пукаше с карфица. Сега сменяше зъбите и страданията му бяха още по-големи. Явяваха се болки, които Хано нямаше сили да понася, той прекарваше без сън цели нощи в лека треска, с тихо стенание и плач, за които нямаше друга причина, освен болката. Зъбите външно бяха хубави и бели като майчините, но в същото време извънредно слаби и неустойчиви, растяха неправилно и взаимно се притесняваха. За да отстрани всички тия злини, в младия живот на малкия Йохан влезе един страшен човек — господин Брехт, зъболекарят Брехт на „Мюленщрасе“.

Дори само името на тоя човек будеше страхотния спомен за оня шум, който се получава в челюстта, когато с теглене, въртене и дигане се изтръгваха корените на някой зъб; сърцето на Хано се свиваше от страх, когато седеше срещу добрата Ида Юнгман, свит на някой стол в чакалнята на господин Брехт, вдъхваше остро миризливия въздух на тия стаи и разглеждаше илюстровани списания, докато зъболекарят се изправеше на вратата на операционната стая с обичайното си, колкото учтиво, толкова и ужасяващо „моля“.

Тази чакалня имаше някаква притегателна сила, някакво странно очарование — един едър, пъстър папагал с малки злобни очи, който седеше в месингов кафез в единия ъгъл на стаята и по неизвестни причини се наричаше Йозеф. Той обикновено казваше с глас на разфучала се старица: „Седнете! Момент!“ И макар че тези думи при дадените условия звучаха като отвратителна подигравка, Хано Буденброк беше привързан към него с някаква смесица от обич и ужас. Папагал… голяма пъстра птица, която се казваше Йозеф и можеше да говори! Не беше ли побягнал от някой вълшебен лес, от някоя приказка на Братя Грим, които Ида вкъщи му четеше на глас?… Йозеф повтаряше най-настойчиво и това „моля“, с което господин Брехт отваряше вратата; благодарение на него — странно! — човек влизаше смеешком в операционната стая и сядаше на големия, страховито конструиран стол пред прозореца, до който беше поставена машината.

Що се отнасяше лично до господин Брехт, той приличаше напълно на Йозеф, защото кривият му нос се спускаше ниско над черните и посивели мустаци също като човката на папагала. Но лошото, дори ужасното в него беше това, че се нервираше и сам не можеше да понася болките, които професията му го принуждаваше да причинява.

— Трябва да пристъпим към изваждане, госпожице! — казваше той на Ида Юнгман и пребледняваше.

После Хано, облян в лека, студена пот, със силно разширени очи, неспособен да протестира, неспособен да побегне, в особено душевно състояние, което не се различаваше по нищо от онова на престъпник пред ешафода, виждаше господин Брехт да се приближава към него с клещи в ръката и забелязваше, че по голото чело на зъболекаря блестяха ситни капчици пот и че устата му също беше разкривена, от страх. И когато тази отвратителна работа свършеше, когато Хано, бледен, разтреперан, с насълзени очи и обезобразено лице, плюеше кръв в синьото легенче отстрани, господин Брехт трябваше за миг да седне някъде, да изтрие челото си и да пие малко вода.

Уверяваха малкия Йохан, че този човек му правел голямо добро и го предпазвал от много и още по-големи болки, но когато Хано сравняваше мъката, причинявана му от господин Брехт, с положителната и осезателна полза, която му дължеше, то първата натежаваше толкова, че той не можеше да не причисли всички тия посещения на „Мюленщрасе“ към най-страшните от всички безполезни терзания. С оглед към мъдреците, които щяха да се обадят един ден, трябваше да бъдат извадени четири бели, хубави, още съвършено здрави, току-що поникнали зъба; и тъй като не искаха да пресилят детето, тази работа продължи цял месец. Какво време? Това проточено изтезание, в което страхът от предстоящото започваше отново още докато траеше слабостта от преодоляното, му се отрази зле. След като му извадиха последния зъб, Хано лежа една седмица болен, и то просто от изтощение.

Тези зъбни страдания повлияха не само на душевното му настроение, но и върху функциите на отделни органи. Затрудненията при дъвчене довеждаха непрекъснато до смущения на храносмилането, дори до пристъпи от стомашна треска, а тези стомашни разстройства бяха свързани с краткотрайни пристъпи на ускорен или забавен, неправилен пулс и замайвания. На всичко отгоре продължаваше неотслабнало, дори усилено онова странно страдание, което доктор Грабо наричаше pavor nocturnus^[93]. Не минаваше нощ малкият Йохан да не скочи един-два пъти и с кършене на ръцете, с всички признаци на непоносим страх да вика за помощ или милост, като че ли гореше, като че ли го душеха, като че ли ставаше нещо неизказано страховито… На сутринта не помнеше нищо. Доктор Грабо се мъчеше да лекува това страдание с по две-три глътки сок от черни боровинки вечер преди лягане, но това не помогна абсолютно нищо.

Задръжките, на които беше подхвърлен организмът на Хано, и болките, които понасяше, разбудиха в него онова сериозно чувство на предивременна опитност, която наричаме ранозрелост, и макар че това чувство не се проявяваше често и настойчиво — сякаш го сподавяше доброто му възпитание, — то все пак се разкриваше навремени под формата на тъжно превъзходство.

— Как си, Хано? — ще го попита някой от роднините му, баба му или дамите Буденброк от „Брайтещрасе“.

Единствен отговор беше едно леко, примирено свиване на устата, едно трепване на раменете му, покрити от синята моряшка яка.

— Обичаш ли училището?

— Не — отговаряше Хано спокойно и откровено, защото пред вид наличността на други, по-сериозни неща смяташе, че не си заслужава труда да лъже в подобни случаи.

— Не? О! Но все пак трябва да се учи: писане смятане, четене.

— И тъй нататък — казваше малкият Йохан.

Не, той не обичаше старото училище, това бивше манастирско училище с галерии около двора и готически сводести класни стаи. Отсъствията поради неразположение и пълното невнимание, когато мислите му се занимаваха с някоя хармонична връзка или с още неразгаданите чудеса на някоя музикална пиеса, чута от майка му или от господин Пфюл, не можеха да ускорят напредъка му в науките, а учителите и семинаристите, които му преподаваха в тия долни класове и чието подчинено обществено положение, духовна свитост и телесна неугледност той чувствуваше, редом със страха от наказание му вдъхваха и тайно презрение. Господин Титге, учителят по смятане, дребно старче в омазан черен сюртук, който служеше в това заведение още от времето на покойния Марцелус Щенгел и чиито кривогледи очи бяха обърнати по един невъзможен начин към него самия, което той се мъчеше да коригира с очила, кръгли и дебели като корабни люкове — този господин Титге напомняше всеки учебен час на малкия Йохан колко прилежен и даровит бил винаги баща му в смятането… Силни пристъпи на кашлица заставяха постоянно господин Титге да покрива пода край катедрата с храчките си.

Отношението на Хано към малките му другари беше, общо взето, от съвсем хладно и външно естество, овързваше го здрава връзка — и то още от първите ученически дни — само с едного от тях, с едно дете от благороден произход, но с напълно запусната външност: граф Мьолн, чието собствено име беше Кай.

Това момче приличаше по телосложение на Хано, но не беше облечено като него в датско моряшко костюмче, а в бедняшки дрешки с неопределен цвят, по които тук-там липсваше копче, и на седалището имаше голяма кръпка. Ръцете му, подали се из прекалено късите ръкави, изглеждаха импрегнирани с прах и пръст и имаха неизменно светлосив цвят, но бяха тесни и извънредно изящно изваяни, с дълги пръсти и дълги, заострени към върха нокти. На тия ръце отговаряше главата, която — занемарена, невчесана и не много чиста — носеше по природа всички белези на една чиста и благородна раса. Набърже разделените по средата червеникавожълти коси бяха отметнати над алабастрово бялото чело, под което святкаха светлосини, дълбоки и в същото време проницателни очи. Скулите бяха поизпъкнали, а носът — с нежни ноздри и тесен, съвсем леко извит гръб — също като устата с малко повдигната горна устна носеше още отсега характерен отпечатък.

Хано Буденброк беше виждал два-три пъти, съвсем бегло, малкия граф още преди да тръгне на училище — на разходки, които правеше с Ида на север отвъд Крепостната порта. Именно там, далеко извън града, близо до първото село, имаше един малък чифлик, нищожно, почти лишено от всякаква стойност имение без име. Надникнеше ли се в него, виждаше се едно бунище, известен брой кокошки, една кучешка колиба и една сиромашка сграда, по-скоро хижа, с червен покрив, стряхата на който се спускаше ниско над земята. Това беше господарската къща и там живееше бащата на Кай, Еберхард граф Мьолн.

Той беше чудак, когото хората рядко виждаха и който обитаваше съвсем уединено малкия си чифлик, гдето развъждаше кокошки и кучета и садеше зеленчук; едър човек в чизми с обърнати горе кончови, със зелена шаячна полушубка, гола глава, огромна заострена посивяла брада като у Рюбецал^[94], камшик за езда в ръката — макар че не притежаваше кон — и монокъл под бухлатата вежда на едното око. Освен него и сина му нашир и надлъж в страната нямаше втори граф Мьолн. Отделните издънки на някога богатия, могъщ и горд род лека-полека бяха изсъхнали, измрели и изгнили; още беше жива само една леля на малкия Кай, но баща му не си пишеше с нея, Тя съчиняваше романи и ги печаташе под един авантюристичен псевдоним в разни семейни списания. Що се отнасяше до граф Еберхард, мнозина си спомняха, че той — за да се предпази от всякакви безпокойства под формата на запитвания, предложения в просия — в течение на доста дълго време след настаняването си в това имение пред Крепостната порта държа закачена на ниската пътна врата табелка със следния надпис: „Тук живее сам-самичък граф Мьолн. Не се нуждае от нищо, не купува нищо и няма нищо за подаряване.“ След като табелката постигна целта си и никой вече не му досаждаше, той я махна.

Малкият Кай беше отраснал тук, сред кокошките и кучетата, като диво зверче, без майка, понеже графинята беше умряла при раждането му и домакинството водеше някаква възрастна жена, и тук — отдалеко и с голяма боязън — бе го видял Хано Буденброк как скачаше като питомно зайче между зелките, боричкаше се с млади кучета и плашеше кокошките, като се премяташе презглава.

Откри го отново в училищната стая и продължаваше изпърво да се плаши от запуснатата външност на малкия граф. Но не мина дълго време и някакъв сигурен инстинкт му позволи да прозре какво се крие зад тая неугледност, зад това бяло чело, тая тясна уста и продълговатите светлосини очи, които гледаха с някаква гневна почуда, и скоро го изпълни всецяло една голяма симпатия към тоя другар, единствен между всички останали. Все пак той беше по начало тъй сдържан в чувствата си, че не би се осмелил да потърси дружбата му, и ако не беше безогледната инициатива на малкия Кай, двамата сигурно щяха да си останат чужди. Нещо повече: страстното темпо, с което Кай се доближи до него, отначало дори изплаши малкия Йохан. Това малко, запуснато момче се устреми с такава жар, с такова бурно, агресивно мъжество към благосклонността на кроткия, елегантно облечен Хано, че последният не можеше да противостои. Наистина той не беше в състояние да му помага в уроците, защото и за неговия необуздан и волен дух умножението беше също така нещо отвратително, както за мечтателно-разсеяния дух на малкия Буденброк, но той му подари всичко, каквото притежаваше: стъклени топчета, дървени обръчи и дори един малък разкривен тенекиен пищов — най-ценното си достояние. Хванати ръка за ръка, през междучасията той му разказваше за своя дом, за младите кучета и кокошки, а по пладне го изпращаше колкото му бе възможно по-далеко, макар че Ида Юнгман с пакет сандвичи в ръка редовно чакаше своя питомец пред училищната порта, за да го поразходи. При един такъв случай той узна, че на малкия Буденброк у дома казват Хано, и веднага обсеби това галено име, за да не нарича никога вече приятеля си другояче.

Един ден той поиска от Хано да направи разходката си не до Воденичния насип, а до бащиното му имение, за да види новородени морски свинчета, и накрая госпожица Юнгман отстъпи пред молбите на двамата. Те отидоха в графското стопанство, разгледаха бунището, зеленчука, кучетата, кокошките и морските свинчета, а накрая влязоха и в къщата; там, в една ниска, продълговата приземна стая, до тежка селска маса седеше и четеше граф Еберхард — образ на упорито усамотение, който навъсено ги попита какво желаят.

Нищо вече не можеше да накара Ида Юнгман да повтори посещението, тя заяви твърдо, че ако двете момчета искат да се срещат, по-добре щяло да бъде Кай да идва при Хано. Така малкият граф прекрачи за пръв път с искрена възхита, но без страх прага на разкошната родителска къща на приятеля си. От тоя ден нататък той идваше все по-често и по-често и сега само дълбокият сняг през зимата можеше да го възпре да не измине след пладне още веднъж тоя път, за да прекара няколко часа у Дано Буденброк.

Седяха заедно в голямата детска стая на втория етаж и приготвяха уроците си. Имаше да решават дълги задачи по смятане, които — след като покриеха двете страни на плочата със събирания, изваждания, умножения и деления — накрая като резултат трябваше да дадат просто нула. Не излезеше ли така, то негде имаше грешка, която трябваше да се търси и търси дотогава, докато най-сетне откриеха малкото лошо животинче и го унищожеха; и се радваха, когато то не беше се скрило много високо, защото инак щяха да преписват всичко отначало. След това трябваше да се занимават с немска граматика, да научат изкуството на степените за сравнение и да пишат едно под друго абсолютно чисто и в права редица мисли като например: „Слюдата е прозрачна, стъклото е по-прозрачно, въздухът е най-прозрачен.“ После вземаха в ръце тетрадките си по диктовка, за да разучават изречения като следното: „Бащата каза: който си играе с нож, е лош.“ В това упражнение, пълно с клопки, се криеше намерението децата да се подлъжат да напишат „башта“, „нош“ и „лож“; наистина така беше станало и сега трябваше да се поправят грешките. Свършеха ли всичко, прибираха книгите и тетрадките в чантите си и сядаха на прозоречната дъска да слушат Ида, която им четеше приказки.

Добрата душа им четеше приказката за Котанка, за Човека, който тръгнал по света да научи какво е страх, за Таласъмчето, за Марулка и за Жабешкия цар; четеше търпеливо, с дълбок глас и полузатворени очи, защото през живота си беше чела тия приказки безброй пъти и ги казваше почти наизуст, като машинално обръщаше страниците с наплюнчения си пръст.

При тия развлечения обаче се случи нещо забележително: в малкия Кай се породи и разрасна потребността да съперничи с книгата и сам да разкаже нещо; това беше твърде желателно, тъй като двете момчета лека-полека научиха всички печатани приказки, пък и Ида трябваше сегиз-тогиз да си почива. Приказките на Кай бяха отначало къси и прости, но ставаха все по-смели, по-сложни и по-интересни благодарение на това че не висяха във въздуха, а изхождаха от действителността и я озаряваха с някаква странна и тайнствена светлина. С особено удоволствие Хано слушаше приказката за един злобен, извънредно могъщ магьосник, който превърнал в пъстра птица един красив и много даровит принц на име Йозеф и го затворил в къщата си, а освен това измъчвал всички хора с коварните си способности. Но далеко-далеко вече растял избраникът, който един ден щял безстрашно да потегли начело на непобедима войска от кучета, кокошки и морски свинчета на война срещу магьосника, щял с един удар на меча си да избави от него принца и всички други хора, но най-напред Хано Буденброк. Тогава, освободен, избавен от магията, Йозеф щял да се върне отново в родината си, щял да стане цар и да обсипе с високи почести и богатства Хано и Кай…

Сенатор Буденброк, който от време на време минаваше през детската стая, виждаше тая дружба и нямаше какво да възрази против нея, защото явно личеше, че двамата взаимно си влияеха добре. Хано въздействуваше усмирително, укротително и облагородяващо върху Кай, който го обичаше нежно, възхищаваше се от белотата на ръцете му и заради него позволяваше на госпожица Юнгман да търка здраво неговите собствени ръце с четка и сапун. И ако Хано от своя страна възприемаше от малкия граф мъничко бодрост и буйност, на това можеха само да се радват, защото сенатор Буденброк не скриваше от себе си, че постоянният женски надзор, под който се намираше момчето, не беше подходящ да разбуди и развие в него мъжествени качества.

Верността и предаността на добрата Ида Юнгман, която служеше на Буденброкови повече от три десетилетия, не можеше да се заплати със злато. Тя бе отгледала самопожертвувателно предишното поколение, Хано обаче носеше на ръце. Тя го загръщаше всецяло в нежност и грижливост, обичаше го като свой кумир и в своята наивност и непоколебима вяра за неговото облагодетелствувано и привилегировано положение стигаше често до абсурди. Щом действуваше от негово име, тя разкриваше удивителна, а понякога дори компрометираща дързост. Неведнъж, например като купуваше нещо в сладкарницата, тя бръкваше най-спокойно в отворените стъкленици и пъхваше туй-онуй в джобовете на Хано, без да плати, защото според нея продавачът трябвало да се чувствува поласкан. А в навалицата пред една витрина не се поколеба да замоли вежливо, но решително на своя западнопруски диалект хората да направят място за нейното протеже. Той беше в нейните очи нещо тъй особено, че тя не би сметнала което и да било друго дете достойно да влезе в допир с него. Що се отнасяше до малкия Кай, то взаимната привързаност излезе по-силна от нейното недоверие, пък и името му бе я подкупило малко. Но седнеше ли с Хано на някоя пейка на Воденичния насип и при тях дойдеха други деца с бавачката или с майка си, то госпожица Юнгман ставаше почти незабавно и си отиваше под предлог, че са закъснели или имало вятър. А обясненията, които даваше на малкия Йохан, бяха в състояние да разбудят в него представата, че всичките му връстници боледуват от скрофули и имат „лоши сокове“ — само той не. И това съвсем не допринасяше за укрепване на неговата без това слаба доверчивост и смелост.

Сенатор Буденброк не знаеше всички тия подробности, но виждаше, че развитието на неговия син по природа и поради външни влияния още не тръгваше в оная посока, която той би желал да му даде. Да можеше сам да вземе в свои ръце възпитанието му, да въздействува всекидневно и всекичасно върху неговия дух! Но му липсваше време и той виждаше с болка как случайните опити се проваляха жалко, охладяваха отношенията между баща и син, отчуждаваха ги един от друг. Той жадуваше да извае сина си по един образ, който витаеше пред него — образа на Хановия прадядо, както сам той го помнеше от детските си години: с бистър ум, простодушен, естествен, духовит и силен. Не можеше ли да стане такъв? Невъзможно ли беше? И защо? Да можеше поне да потисне и изгони музиката, която отчуждаваше момчето от практическия живот, положително не беше от полза за телесното му здраве и изсмукваше духовните му сили! Та нима мечтателният му характер понякога не граничеше просто с невменяемост?

Едно следпладне, три четвърти час преди обеда, който започваше в четири, Хано слезе сам на първия етаж. Поупражни се малко на рояла и сега се суетеше във всекидневната. Седеше поизлегнат на дивана, играеше си с моряшкия възел на гърдите и когато очите му се плъзнаха безцелно встрани, той зърна върху изящното орехово писалище на майка си някаква отворена кожена чанта — чантата със семейните книжа. Той се облакъти на възглавницата, подпря брадичката си с ръка и загледа за късо време отдалеко тия неща. Без съмнение папа днес след втората закуска се е занимавал с тях и ги е оставил така, за да продължи после работата си. Някои бяха вътре в чантата, извадени отделни листове бяха затиснати с металическа линия, а голямата тетрадка със златен обрез и разнородна хартия лежеше разтворена.

Хано се свлече нехайно от дивана и отиде до писалището. Тетрадката беше разтворена на онова място, гдето с почерците на неколцина от неговите деди, а накрая и с бащиния почерк беше подредено в прегледни данни, със скоби и рубрики, цялото родословно дърво на Буденброкови. Коленичил с единия крак на креслото, подпрял главата с вълнистите светлокестеняви коси на дланта си, Хано разглеждаше ръкописа малко отстрани с морно-критичната и донякъде презрителна сериозност на пълно безразличие, като със свободната си ръка играеше с мамината перодръжка, която беше наполовина златна, наполовина абаносова. Очите му минаха по всички тия мъжки и женски имена, наредени едно до друго или едно под друго, отчасти в старомодно разкрасен почерк с дълги вити опашки, с жълтеникаво избеляло или дебело нанесено черно мастило, в което още лепнеха остатъци от златист пясък. Съвсем накрая, написано с бащиния ситен и бърз почерк, под имената на родителите си той прочете своето собствено име: Юстус, Йохан, Каспар, род. 15 април 1861 г. Това го поразвесели, той се поизправи, взе с небрежни движения линията и перодръжката, сложи линията под името си и плъзна повторно поглед по цялото това родословно гъмжило; после със спокойно изражение на лицето и привична грижливост, машинално и унесено, изтегли със златното перо хубава, чиста двойна черта напреко по целия лист, горната малко по-дебела от долната — също както беше задължен да украсява всяка страница на тетрадката си по смятане. После за миг наведе изпитателно глава настрана и си тръгна.

След трапеза сенаторът го повика при себе си и му кресна навъсен:

— Какво е това? Как стана това? Ти ли го направи?

Хано трябваше да помисли един миг дали той го беше направил и после каза нерешително и плахо:

— Да.

— Какво значи това? Какво те е прихванало? Отговаряй! Как си посмял да направиш такова безобразие? — извика сенаторът, като с леко свитата тетрадка удари детето по бузата.

Малкият Йохан отстъпи крачка назад, хвана се за бузата и промълви:

— Аз мислех… аз мислех… че няма да се пише нищо повече…

Глава осма

Всеки четвъртък, когато семейството седеше на трапезата, обкръжено от спокойно усмихнатите статуи на богове, от късо време насам имаше нова, твърде сериозна тема за разговор, която предизвикваше върху лицата на дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ изражение на студена сдържаност, а в чертите и жестовете на госпожа Перманедер — извънмерна възбуда. Тя говореше с отметната назад глава, като едновременно изопваше двете си ръце напред или нагоре, обзета от гняв, от възмущение, от искрено, дълбоко почувствувано негодувание. Тя преминаваше от особения случай, за който се касаеше, към общото, приказваше за лоши хора изобщо и — прекъсвана само от нервното сухо покашляне, свързано със слабостта на стомаха й — с донякъде гърлен глас, който й беше присъщ в гневно състояние, издаваше леки тръбни екове на погнуса, нещо като „Плачи-Тришке! Грюнлих! Перманедер!“

Странен беше обаче прибавилият се нов зов, който тя надаваше с неописуемо презрение и ненавист. Той гласеше: „Прокурорът!“

После — вечно закъсняващ поради претрупаност с работа — в залата влизаше директор Хуго Вайншенк и с балансиращи пестници, разкършвайки се необикновено живо в талията на жакета, отиваше на мястото си, при което долната устна под тесните мустаци увисваше с дръзко изражение надолу; тогава разговорът веднага секваше, над трапезата лягаше неприятно, душно мълчание, но сенаторът скоро избавяше всички от това смущение, като нехайно, сякаш се отнасяше до някаква сделка, запитваше директора как стоял неговият въпрос. И Хуго Вайншенк отговаряше, че работите се нареждали много добре, нареждали се прекрасно — нима би могло да бъде инак? — и заговаряше леко и весело за нещо друго. Той беше много по-разположен от преди, шареше някак буйно и несмутено с очите си наоколо и питаше много пъти, без да получи отговор, как се чувствувала цигулката на Герда Буденброк. Изобщо той бърбореше много и живо; неприятно беше само обстоятелството, че в безгрижната си откровеност невинаги подбираше старателно думите си и от прекалено добро настроение сегиз-тогиз разказваше истории, които не бяха много уместни. Например в един от разказваните анекдоти се говореше за дойка, която страдала от газове и поради това увреждала здравето на повереното й дете; той имитираше по един особен начин — без съмнение смятан от него за хумористичен — как домашният лекар викал: „Кой смърди толкова тук? Кой смърди толкова тук“ — и много късно или изобщо не забелязваше, че жена му се изчервяваше силно, че консулшата, Томас и Герда седяха неподвижни като истукани, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ си разменяха пронизителни погледи, дори Рикхен Северин на долния край на масата си придаваше оскърбен вид и само старият консул Крьогер изпръхтяваше тихо.

Какво ставаше с директор Вайншенк? Този сериозен, делови и силен човек, този човек с грубовата външност, който бягаше от развлеченията и с неотстъпно съзнание за дълг беше привързан само към работата си — този човек бил се провинил неведнъж, а неколкократно в тежка простъпка. Нещо повече: срещу него беше повдигнато обвинение, съдебно обвинение, че няколко пъти извършил една търговска маневра, която трябваше да бъде окачествена не като подозрителна, а направо като нечиста и престъпна; срещу него беше възбуден процес, изходът на който не можеше да се предскаже. В какво го обвиняваха?

В различни населени места избухнали пожари, големи пожари, които биха стрували големи суми на дружеството, понеже имотите бяха застраховани при него. Директор Вайншенк обаче получил от агентите си бързо поверително съобщение за случилото се — значи: съзнателно, с измамна цел, — презастраховал опожарените имоти при друго дружество и по тоя начин ощетил него. Сега въпросът се намираше в ръцете на прокурора, на прокурора доктор Мориц Хагенщрьом.

— Томас — попита консулшата насаме сина си, — моля ти се… аз не разбирам нищо от цялата тая работа. Какво трябва да мисля?

И той отговори:

— Хм, мила мамо… какво да ти кажа! За жалост, съмнявам се, че не всичко е напълно реално. Но смятам също така за невероятно Вайншенк да е чак толкова виновен, колкото се иска на известни хора. В търговския живот от модерен стил има нещо, което ние наричаме „Usance^[95]“… Usance, разбираш ли, това значи маневра, която не е напълно безукорна, не е напълно в съгласие с писаните закони и в очите на лаика изглежда нечестна, но въпреки това, по мълчаливо съгласие, е нещо обикновено в търговския свят. Много трудно е да се тегли граница между usance и нещо по-лошо… Все едно… Ако Вайншенк се е провинил, той по всяка вероятност не е извършил нещо по-страшно от онова, което са извършили мнозина негови колеги, минали отсетне безнаказано. Но… това не значи, че процесът ще приключи благоприятно. В някой голям град той сигурно ще бъде оправдан; но тук, гдето всичко почива на лични подбуди и господствуват клики… Той трябваше да се позамисли върху това, когато избираше защитник. В нашия град нямаме нито един виден адвокат, нито един издигнат ум с голям и убедителен ораторски талант, човек отракан и запознат с най-опасните въпроси. В замяна на това обаче нашите господа юристи са зависими един от друг, свързани са помежду си от общи интереси, гощавки, може би и от роднинства, и трябва да се съобразяват с тия неща. По мое мнение Вайншенк щеше да постъпи по-умно, ако беше взел някой тукашен адвокат. А какво направи той? Той сметна за необходимо… казвам: сметна за необходимо — и това ни кара да се позамислим дали съвестта му е съвсем чиста — да си изпише адвокат от Берлин, доктор Бреслауер, един мошеник, отракан оратор, рафиниран виртуоз в правото, спечелил си славата, че е спасил от затвора мнозина умишлено банкрутирали измамници. Без съмнение, ако получи много голям хонорар, той ще води делото със също така голяма хитрост… Но ще има ли полза от всичко това? Представям си вече как нашите юначни правници ще се бранят с ръце и с крака, за да не позволят на дошлия отвън господин да си мисли, че може да им вдъхне страхопочитание; па и самите съдии ще слушат много по-благосклонно пледоарията на доктор Хагенщрьом… Ами свидетелите? Що се отнася до неговия собствен персонал, не вярвам, че те ще застанат с особено голяма радост на негова страна. Това, което ние, благосклонно настроените… струва ми се, той самият също… наричаме грубовата външност, не му е спечелила много приятели. С една дума, мамо: не чакам нищо добро. Вярно е, че ако стане някое нещастие, ще бъде лошо за Ерика, но много повече ще ме боли за Тони. Виждаш ли, тя е права, като казва, че Хагенщрьом с удоволствие е взел работата в свои ръце. Тази работа засяга всинца ни и един позорен изход ще ни разтърси общо; защото, така или иначе, Вайншенк се числи към нашето семейство и се храни на трапезата ни. Колкото се отнася до мене, аз не давам пукната пара. Зная как трябва да се държа. В обществото този въпрос не бива да съществува за мене, няма да отида при разглеждане на делото, макар че този Бреслауер би ме интересувал, и не бива да се тревожа за нищо, за да не ме укорят, че се мъча да повлияя на съдиите. Но Тони? Мога да си представя каква мъка ще изпита, ако го осъдят. В нейните велегласни протести срещу клеветите и интригите на завистниците ясно се долавя страхът… страхът, че след всички понесени от нея нещастия ще загуби и тая последна, достопочтена позиция: неопетненото домакинство на дъщеря си. Ах, ще видиш, тя ще твърди толкова по-велегласно, че Вайншенк е невинен, колкото повече сама се съмнява в невинността му! Наистина той може да е невинен, разбира се, може да е съвършено невинен… Трябва да изчакаме, мамо, и да бъдем внимателни към него, към Тони и към Ерика. Но аз не чакам нищо добро…

При това положение дойде този път Коледа. Малкият Йохан следеше с разтуптяно сърце наближаването на тия несравними дни по един календар, листата на който се късаха всеки ден; този календар му беше приготвила Ида и на последния, лист имаше нарисувана елха.

Тия признаци се умножаваха. Още след първия неделен ден от декември върху стената в бабината трапезария се появи шарена рисунка на дядо Коледа в естествена величина. Една заран Хано завари покривката на леглото, килимчето пред него и дрехите си посипани с шумолящ златен варак. По-късно, след няколко дни, когато папа след пладне лежеше на дивана във всекидневната и прелистваше вестника, а Хано тъкмо четеше в сбирката „Палмови листа“ от религиозния поет Герок стихотворението за Аендорската магьосница, съобщиха — редовно като всяка година, но и този път съвсем неочаквано, — че е дошъл някакъв „старец“ и „пита за момчето“. Казаха да заповяда и старецът влезе с провлечени стъпки. Беше облечен в дълъг кожух с козината навън, покрит със златен варак и изкуствен сняг, а на главата носеше също такъв космат калпак; по лицето му имаше черни резки, а по огромната му бяла брада и по неестествено дебелите вежди бяха забодени лъскави, тесни и тънки метални ивици. И сега като всяка година той заяви с твърд глас, че тази торба — метната на лявото му рамо — била отредена за добри деца, които редовно се молели богу, и че в нея имало ябълки и златни орехи; от друга страна обаче, тази пръчка — вързана за дясното му рамо — била за лоши деца… Този старец беше дядо Коледа. Естествено не чак толкова истинският — може би не беше никой друг, освен бръснаря Венцел, облякъл обърнатия кожух на папа, — но ако изобщо можеше да съществува дядо Коледа, той беше именно такъв. Ето защо Хано и тази година — искрено разтърсен и само веднъж или дваж прекъснат от някакво нервно, донякъде несъзнателно изхлипване — каза наизуст молитвата „Отче наш“ и после му разрешиха да бръкне в торбата за добри деца, която впрочем старецът после изобщо забрави да си прибере.

Започна коледната ваканция, мина криво-ляво благополучно и онзи миг, когато папа прочете училищното свидетелство, което неизбежно трябваше да се дава и по Коледа. Голямата зала беше вече тайнствено заключена, на масата се появиха марципани и кафяви козунаци, вън в града Коледа беше вече започнала. Валеше сняг, нахлу мраз и в резливия, ясен въздух по улиците се понесоха познатите меланхолии мелодии на италианските латернаджии с черни мустаци и кадифени палта, пристигнали за празниците. Във витрините блестяха коледните изложения. Около високия готически фонтан на пазарния площад се разгърна шареният и забавен коледен пазар. Гдето и да отидеше, заедно с уханието на докараните за продан елхи човек вдишваше аромата и на празника.

Най-сетне настъпи вечерта на двадесет и трети декември, а заедно с нея и раздаването на подаръците в залата у дома, на улица „Фишергрубе“; това раздаване на подаръци беше предназначено само за най-близките и представляваше само начало, откриване, пролог, защото консулшата беше запазила строго истинския Бъдни вечер за цялото семейство. Ето защо късно след пладне на двадесет и четвърти в стаята с пейзажите се събраха всички участници на четвъртъчната трапеза, а освен тях още Юрген Крьогер от Висмар и Тереза Вайхброт с мадам Кетелсен.

Старата дама, облечена в рокля от тежка коприна на сиви и черни ивици, с румени страни и разпалени очи, обгърната от нежния парфюм „Пачули“, посрещаше гостите, които полека-лека пристигаха. При всяка от тия мълчаливи прегръдки златните й гривни иззвънтяваха тихо. Тази вечер тя беше в неизказана възбуда, не говореше и непрекъснато трепереше.

— Боже мой, мамо, ти зъзнеш! — каза сенаторът, като влезе с Герда и Хано. — Всичко ще мине приятно както винаги.

Тя целуна тримата и пошепна:

— В чест на Исуса… И после, моят мил покоен Жан…

Наистина благочестивата програма, установена от покойния консул за това домашно тържество, трябваше да бъде поддържана; и чувството на отговорност за достойното протичане на вечерта, която трябваше да бъде изпълнена от настроението на дълбока, сериозна и съкровена радост, я тласкаше неспирно насам-натам — от колонната зала, гдето вече се събираха момченцата от детския хор при църквата „Света Богородица“, в трапезарията, гдето Рикхен Северин довършваше подреждането на елхата, и на масата с подаръците, после чак вън в коридора, гдето вече чакаха, плахи и смутени, неколцина чужди стари хорица, бедняци, които също щяха да получат подаръци, и накрая пак в стаята с пейзажите, гдето само с един поглед отстрани укоряваше за всяка лишна дума и звук. Беше толкова тихо, че се чуваха звуците на далечна латерна, които — нежни и чисти като звуци на свирещ часовник — стигаха дотук от някаква заснежена улица. Защото, макар че в стаята седяха или стояха прави около двадесет души, тишината беше по-голяма, отколкото в църква и настроението — както сенаторът съвсем предпазливо пошушна на вуйчо си Юстус — напомняше донякъде погребение.

Всъщност нямаше никаква опасност това настроение да бъде нарушено от вик на младежка палавост. Достатъчен беше един поглед, за да се види, че почти всички членове на тук събраното семейство бяха на възраст, в която обноските отдавна бяха възприели улегнала форма. Сенатор Томас Буденброк, чиято бледност опровергаваше будното, енергично и дори духовито изражение на лицето му, неговата съпруга Герда, седнала и облегнала се неподвижно на едно кресло, обърнала красивото си, бяло лице нагоре, с приближени, синкаво засенени, странно разискрени очи, запленени от лъчистите стъклени призмички на канделабъра; сестра му госпожа Перманедер; братовчед му Юрген Крьогер, кротък, просто облечен чиновник; братовчедките му Фридерика, Хенриета и Пфифи — първите две бяха станали още по-слаби и по-дълги, а третата изглеждаше още по-ниска и по-пълна от преди, — на които беше еднакво присъщо едно стереотипно изражение на лицето, остра и зложелателна усмивка, насочена с някаква обща хулна скептичност към всички лица и предмети, сякаш трите непрекъснато казваха: „Истина ли? Хм, сега-засега ние се съмняваме в това…“, накрая бедната пепелявосива Клотилда, чиито мисли положително бяха насочени направо към вечерята; те всички бяха минали четиридесетте, докато домакинята, брат й, неговата жена и дребната Тереза Вайхброт бяха далеко над шестдесетте, а старата консулша Буденброк, по баща Щювинг, както и напълно глухата мадам Кетелсен се намираха вече в седемдесетте.

В разцвета на младостта беше собствено само Ерика Вайншенк; но когато плъзнеше погледа на светлосините си очи — очите на господин Грюнлих — към мъжа си, директора, чиято остригана, над слепоочията посивяла глава с тесни мустаци, враснали в ъглите на устата, се откройваше върху идиличния пейзаж на гоблените до дивана, тогава всеки можеше да забележи, че пълните й гърди дишаха беззвучно и тежко. Навярно я гнетяха плахи и объркани мисли за счетоводства, свидетели, прокурор, защитник и съдии и сигурно в стаята не се намираше нито един човек, през чиято глава да не минаваха тези неколедни мисли. Обстоятелството, че зетят на госпожа Перманедер беше обвиняем, съзнанието на цялото семейство, че тук присъствува един член на същото това семейство, който беше уличен в престъпление против законите, гражданския ред и търговската честност и когото може би очакваше позор и затвор, слагаше върху всички събрани някакъв съвършено чужд, страхотен отпечатък. Бъдни вечер на семейство Буденброк с обвиняем в тяхната среда! Госпожа Перманедер седеше облегната със строго величие на креслото си, усмивката на дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ се изостри с един нюанс повече.

Ами децата? Малко скъдното потомство? Чувствуваха ли те лекия ужас на това съвсем ново и непознато до днес обстоятелство? Що се отнасяше до малката Елизабета, невъзможно беше да се съди за душевното й състояние. Облечена в рокличка с богата гарнитура от атлазени панделки, които издаваха вкуса на госпожа Перманедер, детето седеше на ръцете на бавачката, стискаше палци в юмручетата си, смучеше езика си, гледаше втренчено напреде си с поизпъкналите очи и от време на време издаваше къс, скръцлив звук, след който бавачката го полюляваше малко. Хано цък седеше на столче в краката на майка си и като нея гледаше нагоре в една призма на канделабъра…

Отсъствуваше Кристиан. Къде беше Кристиан? Едва сега, в последния миг, забелязаха, че него още го нямаше. Движенията на консулшата — онзи своеобразен жест, с който местеше ръка от ъгъла на устата до фризурата, сякаш връщаше на мястото му някой паднал косъм — станаха още по-трескави. Тя нареди бързо нещо на мамзел Северин, момичето мина покрай детския хор през колонната зала, после между бедняците в коридора и похлопа на вратата на господин Буденброк.

Кристиан дойде незабавно. Влезе съвсем спокойно в стаята с пейзажите на мършавите си криви нозе, станали малко повлекливи от прекарания ставен ревматизъм, като триеше с ръка голото си чело.

— Дявол да го вземе, деца — каза той, — щях насмалко да забравя.

— Щеше да забравиш… — повтори майка му и се вцепени.

— Да, насмалко щях да забравя, че днес е Бъдни вечер… Бях седнал и четях една книга… пътепис от Южна Америка… Боже мой, прекарал съм и други коледи… — добави той и му се искаше да разкаже за един Бъдни вечер, прекаран от него в Лондон, в някакво петостепенно кабаре, но царуващата в стаята църковна тишина внезапно започна да му действува и затова той се запъти с набърчен нос и на пръсти към мястото си…

„Радвай се, дъще Сионова!“ — запяха момчетата-хористи. Те, които до преди малко се държаха толкова лошо и шумно вън, че сенаторът се видя принуден да се покаже за миг лично на вратата, за да ги респектира — сега пееха почти вълшебно. Тези ясни гласове, които възлитаха чисти, ликуващи и хвалебствени, придружавани от по-дълбоките гласове на възрастните, увлякоха всички сърца, смекчиха усмивката на старите моми и накараха старците да надникнат в душата си и да си спомнят много неща от своя живот, а онези, които още бяха в разцвета на силите, да позабравят грижите си.

Хано отпусна коляното си, което досега бе държал обгърнато. Той изглеждаше съвсем бледен, играеше с ресните на столчето и триеше езика си о един зъб, с полуотворена уста и такова изражение на лицето, като че зъзнеше. От време на време изпитваше потребност да си поеме дълбоко дъх, защото сега, когато песента, тази чиста като камбанен звън песен на църковния хор изпълваше въздуха, сърцето му се свиваше в почти болезнено щастие. Коледа… През пролуките на високата бяла, лакирана, още добре затворена двукрила врата проникваше сладкото елхово ухание и будеше представа за чудесата там вътре в залата, дочаквани всяка година отново с разтуптяно сърце като невъобразим, неземен разкош. Какво ли ще има за него там вътре? Естествено каквото сам бе си пожелал — защото то непременно се получаваше, стига преди да не му е било казано, че си пожелава нещо невъзможно. Театърът веднага ще му се хвърли в очи и ще му посочи отреденото за него място — този жадуван куклен театър, който беше написан и двойно подчертан най-отгоре на листчето до баба и който единствено бе занимавал мисълта му, откак присъствува на „Фиделио“.

Да, като обезщетение, и награда за едно отиване у господин Брехт неотколе на Хано за пръв път биде разрешено да посети театъра, Градския театър, гдето той, седнал на първия балкон до майка си, със затаен дъх бе се вслушвал в музиката на „Фиделио“ и бе следил онова, което ставаше на сцената. Оттогава той не сънуваше нищо друго, освен оперни сцени и го изпълни страст към театъра, която почти не го оставяше да спи. На улицата оглеждаше с неизказана завист хората, които — също като чичо му Кристиан — бяха известни като редовни посетители на театъра: консул Дьолман, посредникът Гош… Поносимо ли беше такова щастие — да можеш като тях да бъдеш всяка вечер там? Да можеше поне веднъж през седмицата, преди започване на представлението, да хвърли поглед в салона, да чуе настройването на инструментите и да зърне още спуснатата завеса! Защото той обичаше всичко в театъра: миризмата на светилния газ, местата, музикантите, завесата…

Голям ли ще бъде неговият куклен театър? Голям и широк? Как ще изглежда завесата? Ще трябва в най-скоро време да се изреже на нея малка дупка, защото и на завесата на Градския театър има дупка за поглеждане в салона… Дали баба или мамзел Северин — защото баба не може да се грижи за всичко — е намерила необходимите декорации за „Фиделио“? Той още утре ще се заключи някъде и ще даде представление сам-самичък. Наум караше вече фигурите си да пеят, защото за него музиката веднага се свърза най-тясно с театъра.

„Ликувай, Ерусалиме!“ — завършиха момчетата-хористи и гласовете, вървели досега редом един до друг като фуги, се сляха мирно и радостно в последната сричка. Ясният акорд заглъхна, над колонната зала и над стаята с пейзажите легна дълбока тишина. Под натиска на паузата членовете на семейството гледаха към земята пред себе си; само очите на директор Вайншенк шареха дръзко и несмутено наоколо и се чу сухото покашляне на госпожа Перманедер, което тя не успя да потисне. После консулшата се запъти бавно към масата и седна между близките си на дивана, който сега не стоеше независим и отделен от масата, както едно време. Тя намести лампата и притегли голямата библия с невъобразимо широк, избелял от старост златен обрез. После сложи очилата на носа, откопча двете кожени закопчалки, с които бе затворила колосалната книга, отвори там, гдето беше поставен знак, разгърна дебелите, грапави, жълтеникави листове с огромни печатни букви, отпи една глътка подсладена вода и зачете коледния откъс.

Тя четеше отдавна познатите думи бавно и с просто, умилно ударение, с глас, който се открояваше ясен, развълнуван и ведър сред благочестивата тишина.

— „И между человеците благоволение!“ — каза тя.

Но едвам замълчала, в колонната зала екна на три гласа коледната песен „Тиха нощ, свята нощ“, подета от семейството в стаята с пейзажите. Пееха малко предпазливо, защото повечето от присъствуващите бяха немузикални и сегиз-тогиз в ансамбъла се долавяше по някой дълбок и съвсем неподходящ тон. Но това не развали въздействието на песента. Госпожа Перманедер я пееше с треперещи устни, защото тази песен докосваше най-благато и най-болезнено сърцето на човек, който е прекарал усилен живот и в краткия покой на тоя тържествен час се връща мислено назад. Мадам Кетелсен плачеше тихо и горчиво, макар че не чуваше нищо.

После консулшата стана. Тя хвана за ръце внука си Йохан и правнучката Елизабета и тръгна през стаята. Подир нея вървяха старите дами и господа, последвани от по-младите; в колонната зала се присъединиха прислужниците и бедняците. И всички, запели едногласно „Елхови лес…“ — обаче чичо Кристиан отпред разсмиваше децата, като при ходене дигаше палячовски нозете си и пееше безразсъдно „Отровен пес…“, — минаха със заслепени очи и усмивка на лицето през широко разтворената висока двукрила врата и влязоха право в небето.

Цялата зала, изпълнена от миризмата на опърлени елхови гранки, зареше и искреше от безбройни малки пламъци, а небесносиният цвят на гоблените с белите статуи на богове правеше просторното помещение да изглежда още по-светло. Там отзад между тъмночервените завеси на прозорците се извишаваше почти до тавана огромната елха, украсена със сребърен варак, с големи, бели кринове, с лъскав ангел на върха и пластично изображение на яслата долу на поставката; пламъчетата на свещите блещукаха в общия порой от светлина като далечни звезди. Защото по застланата с бяла покривка дълга и широка, отрупана с подаръци маса, която стигаше от прозорците почти до вратата, стояха цяла редица по-малки, украсени със захарни изделия елхички, които също сияеха от запалените по тях свещички. Горяха газовите тръбици, които се подаваха из стените, горяха дебелите свещи по позлатените канделабри в четирите ъгъла. Големи предмети, подаръци, за които нямаше място на масата, стояха наредени един до друг на пода. По-малки маси, също с бели покривки, окичени със запалени елхички и отрупани с подаръци, имаше и отстрани на двете врати. Тук бяха подаръците за прислужниците и бедняците.

С песен на уста, заслепено от светлините, напълно отчуждило се от някога тъй свидното място, шествието обиколи веднъж залата, дефилира покрай яслата, в която восъчният отрок Исус като че правеше кръстния знак, и след като обгърна с поглед отделните предмети, онемя и спря на мястото си.

Хано беше напълно объркан. Много скоро след влизането в залата неговите трескаво дирещи очи откриха театъра, който се пъчеше на масата — театър с такава страшна височина и широчина, какъвто той никога не бе дръзвал да си представи. Но мястото му беше сменено, той се намираше сега точно противоположно на онова, което бяха му отредили миналата година, ето защо в смайването си Хано започна сериозно да се съмнява дали този приказен театър е предназначен за него. Прибавяше се и обстоятелството, че на пода пред сцената беше поставено нещо голямо, неизвестно, нещо, което той не беше писал на листчето до дядо Коледа, някакъв мебел, някакъв предмет, който наподобяваше скрин!… За него ли беше?

— Ела да видиш, чедо! — каза консулшата и дигна капака. — Зная, че обичаш да свириш хорали… Господин Пфюл ще ти даде необходимите указания. Трябва постоянно да натискаш с крак ту по-силно, ту по-слабо… и да не дигаш ръцете, а само peu á peu^[96] да сменяваш пръстите…

Беше хармониум, малък, хубав хармониум с кафява политура, с метални ръкохватки от двете страни, шарени мехове с педали за натискане и гиздаво въртеливо столче. Хано взе един акорд… откъсна се кротък органов звук и всички наоколо дигнаха очи от своите подаръци. Хано прегърна баба си, която го притисна нежно до себе си и после го остави, за да приеме благодарностите на другите.

Той се обърна към театъра. Хармониумът беше една сбъдната мечта, която просто го смазваше, но сега-засега той нямаше време да се занимава по-подробно с него. В такова изобилие от щастие човек е неблагодарен към отделните неща и докосва бегло всичко, за да обгърне първом с един поглед всичко… О, имаше и суфльорска будка, мидообразна суфльорска будка, зад която величествено се дигна широката червена завеса със златна украса. На сцената беше нареден декорът от последното действие на „Фиделио“. Злочестите затворници бяха сложили ръце върху гърдите си. Дон Пицаро с огромни бухлати ръкави беше застанал някъде в страхотно изразителна поза. Отзад пък, облечен цял в черно кадифе, идеше с бързи крачки министърът, за да накара доброто да възтържествува. Беше също както в Градския театър, дори по-хубаво. В ушите на Хано екна отново ликуващият хор, финалът, и той седна пред хармониума, за да изсвири един малък откъс, който беше запомнил. Но скоро стана, за да вземе книгата, желаната книга върху гръцката митология, която беше с червена подвързия и на корицата носеше златен образ на Палада-Атина. Той хапна от чинията си сладкиш, марципан и кафяв козунак, разгледа дреболиите — писмени принадлежности и тетрадки — и за миг забрави всичко друго заради една перодръжка, върху която имаше мъничко стъклено мънисто: сложеше ли го пред окото си, пред него като по магия се откриваше ширен швейцарски пейзаж…

Сега мамзел Северин и прислужничката обикаляха с чай и бисквити; докато топеше, Хано намери малко свободно време да дигне очи. Присъствуващите стояха пред масата или ходеха напред-назад край нея, бъбреха и се смееха, показваха си подаръците и се възхищаваха от подаръците на другите. Имаше предмети от всякакъв материал: от порцелан, от никел, от сребро, от злато, от дърво, коприна и сукно. Големи кафяви козунаци, набодени симетрично с бадеми и захаросани лимонови резенки, лежеха в дълга редица на масата едно през друго с тежки марципанови хлябове, толкова пресни, че изглеждаха мокри. Онези подаръци, които беше изработила и декорирала госпожа Перманедер — малка работна торба, подложка за стайни растения, възглавка за краката, — бяха украсени с големи атлазени панделки. Сегиз-тогиз някой от присъствуващите се спираше до малкия Хано, слагаше ръка около моряшката му яка и разглеждаше подаръците му с оная иронично-преувеличена възхита, с която обикновено се дивим на детските чудесии. Само чичо, Кристиан, сега с брилянтен пръстен на ръката, подарък от майка му, не прояви това високомерие на възрастните и когато случайно се поспря до Хано, неговата радост към кукления театър не беше по-малка от тая на братанеца му.

— Поврага, ама че забавно! — извика той, като дигаше и спускаше завесата и отстъпи крачка назад, за да обгледа декора. — Ти ли си го пожела? Така, значи, ти си го пожела — каза внезапно той, след като известно време пошари из залата с очи, изпълнени от странна сериозност и неспокойни мисли. — Защо? Как ти е дошло на ума? Бил ли си вече на театър?… На „Фиделио“ ли? Да, хубаво представление… И ти сега искаш да правиш същото, а? Да подражаваш, сам да представяш опери?… Толкова голямо впечатление ли ти направи?… Слушай, момче, чуй съвета ми: недей да се пристрастяваш много към такива работи… театър… и тям подобни… това не струва нищо, повярвай на чичо си. Аз също винаги се интересувах прекалено за тия работи и затова от мен не излезе много нещо. Казвам ти: направих големи грешки…

Той надума всичко това сериозно и настойчиво на братанеца си, Хано го изслуша, дигнал любопитно очи към него. После обаче след известна пауза, през която разглеждаше театъра, неговото кокалесто и изпито лице се проясни, той внезапно накара една фигура на сцената да се придвижа напред и запя с глухо грачещ и треперещ глас:

— „О, какво ужасно престъпление!“

После бутна столчето от хармониума пред театъра, седна и започна да представя опера, като с пеене и жестикулации наподобяваше движенията ту на диригента, ту на действуващите лица. Зад гърба му се събраха неколцина членове на семейството, смееха се, клатеха глави и се забавляваха. Хано го гледаше с искрено удоволствие. Но след известно време, съвсем неочаквано, Кристиан прекъсна. Той онемя, по лицето му мина някаква безпокойна сериозност, поглади с ръка главата и лявата си страна и се обърна с набърчен нос и загрижено изражение на лицето към публиката.

— Да, виждате ли, пак свърши — каза той — и пак ще последва наказание! Тя си отмъстява всеки път, когато си позволя да се пошегувам. Знаете ли, не е болка, а мъка… някаква неопределена мъка, защото от тая страна всички нерви са много по-къси. Да, всички просто са много по-къси…

Но роднините му взеха несериозно жалбите му, както и шегите му, и не му отговориха. Ето защо те равнодушно се разпръснаха, а Кристиан поседя още известно време безмълвно пред театъра, поразгледа го с бързо, замислено примигване и после стана.

— Хайде, момче, забавлявай се с тая работа — каза той, като помилва Хано по косите. — Но не прекалявай… Заради нея не забравяй сериозните си занимания, чуваш ли? Аз направих много грешки… А сега ще намина към клуба. Ще отида за малко в клуба! — извика той на възрастните. — И там днес празнуват Коледа. Довиждане!

И излезе с вдървени, криви крака през колонната зала.

Днес всички бяха обядвали по-рано от обикновено и затова се нагостиха добре с чай и бисквити. Щом свършиха с тях, прислужниците поднесоха големи кристални купи с някаква жълта зърнеста каша, предназначена за закуска. Беше бадемов крем, смес от яйца, счукани бадеми и розова вода. Този крем беше превъзходен на вкус, но вземеше ли се от него една лъжичка повече, причиняваше страхотни стомашни болки. Въпреки това и макар че консулшата помоли „да оставят малко място“ за вечерята, никой не си наложи да спре. Що се отнасяше до Клотилда, тя извърши чудеса, гребеше мирно и доволно с лъжичката бадемов крем, като че беше булгурена каша. За освежаване имаше и винено желе в чаши, с което ядоха английски пламтящ пудинг. Лека-полека се оттеглиха в стаята с пейзажите и се наредиха с чиниите около масата.

Хано остана сам в залата, понеже малката Елизабета Вайншенк бе отнесена вкъщи, но нему тази година биде разрешено да остане за вечеря на „Менгщрасе“; прислужниците и бедняците бяха се прибрали с подаръците си, а Ида Юнгман бъбреше в колонната зала с Рикхен Северин, макар че като възпитателка обикновено спазваше строго обществено разстояние спрямо девойката. Свещите на голямата елха бяха догорели и угаснали, така че яслата тънеше сега в мрак, но единични свещи по малките елхи още горяха и тук-там някоя гранка се опърляше с пращене от близкото пламъче и засилваше уханието, което пълнеше залата. Всеки полъх, който докосваше елхите, разклащаше с нежен метален шум златната варакова украса. Отново стана толкова тихо, че се долавяха глухите звуци на лагерна, които се носеха в студената вечер от някоя далечна улица.

Хано вдъхваше жадно коледните ухания и слушаше тия коледни звуци. Подпрял глава на ръката си, четеше митологията, ядеше — машинално и понеже така трябваше на Коледа — сладкиши, марципан, бадемов крем и пудинг и плахата потиснатост, причинявана от препълнения стомах, се смесваше с благатата възбуда на вечерта в някакво меланхолно щастие. Той четеше за борбите, които трябвало да води Зевс, за да достигне до власт, и сегиз-тогиз се вслушваше в посока на всекидневната, гдето обсъждаха подробно бъдещето на леля Клотилда.

Клотилда беше тази вечер най-щастливата от всички и приемаше отправените й от всички страни поздравления и закачки с една усмивка, която озаряваше пепелявосивото й лице; когато говореше, гласът й се чупеше от радостно вълнение. Тя бе приета в манастира „Свети Йоан“. Сенаторът бе издействувал по околни пътища приемането й от настоятелството, макар че някои господа тайно мрънкаха за семейственост. Говореха си с признателност за тая институция, която наподобяваше дворянските женски манастири в Мекленбург, Добертин и Рибниц и беше си поставила за задача достойно да осигурява старините на осиромашели момичета от заслужили кореняшки семейства. На бедната Клотилда бе отпусната малка, но сигурна пенсия, която щеше всяка година да се увеличава, а на старини, достигнала вече до най-висока пенсия, щеше да й бъде отпуснато спокойно и чисто жилище в самия манастир.

Малкият Йохан се повъртя около възрастните, но скоро се върна назад в залата, която сега будеше по-друго очарование, понеже не беше вече тъй лъчезарна и велелепието й не смайваше и не вдъхваше такава плахост, както в началото. Беше много странно удоволствие да бродиш из нея също като зад кулисите след свършване на представление, да гледаш отблизо криновете със златните тичинки по голямата елха, да пипнеш с ръка човешките и животински фигури в яслата, да откриеш свещта, която даваше блясъка на прозрачната звезда над Витлеемската пещера, и да подигнеш единия край на увисналата покривка, за да видиш безбройните кутии и опаковъчни хартии, натрупани под масата.

Пък и разговорът в стаята с пейзажите ставаше все по-малко привлекателен. Постепенно, с неизбежна необходимост, предмет на разговора стана пак онази страшна работа, за която поради тържествената вечер досега никой не обели зъб, но която дори за миг не бе престанала да занимава умовете на всички: процесът на директор Вайншенк. Сам Хуго Вайншенк държа цяла сказка по тоя въпрос с известна буйна живост в изражението на лицето и жестовете. Той разказа подробности от свидетелските показания, прекъснати поради празниците, укори силно прекалено явното неприязнено държане на председателя на съда, доктор Филандер, и разкритикува с високомерна усмивка подигравателния тон, който прокурорът доктор Хагенщрьом бе сметнал за уместно да държи спрямо него и неговите свидетели. Обаче Бреслауер много духовито разбил някои от отегчаващите показания и го уверил твърдо, че сега-засега било немислимо да го осъдят. От учтивост сенаторът задаваше по някой въпрос, а госпожа Перманедер, седнала със свити рамене на дивана, промълвяше от време на време по някоя страшна клетва срещу Мориц Хагенщрьом. Останалите обаче мълчаха. Мълчаха така дълбоко, че сам директорът лека-полека онемя и докато оттатък в залата времето на малкия Хано минаваше бързо като в рая, в стаята с пейзажите царуваше тежка, душна, плаха тишина, която продължи до осем и половина, когато Кристиан се върна от клуба, от Бъдни вечер на ергените и бонвиваните.

Между устните му стърчеше угаснала угарка от пура, а мършавите му бузи бяха зачервени. Той мина през залата и каза, когато влезе в стаята с пейзажите:

— Деца, залата е чудно хубава! Вайншенк, трябваше да доведем днес и Бреслауер, той сигурно не е виждал досега подобно нещо.

От очите на консулшата го стрелна изкосо ням, укорен поглед. Той отвърна с несмутено, недоумяващо, въпросително изражение. В девет часа седнаха да вечерят.

И тази вечер както всяка година бяха сложили трапезата в коленната зала. Консулшата каза със сърдечно изражение традиционната молитва преди ядене:

Седни сред нас, Исусе, за да бъде

и днеска сладък залъкът ни скъден!

Веднага след това — което също беше обичайно на Бъдни вечер — отправи няколко напътствени слова с главна подкана: да си спомнят за всички онези, които тази свята вечер нямали на масата си гозбите на семейство Буденброк. Когато свършиха и с това, седнаха със спокойна съвест на дълга вечеря, която започна тутакси с шаран в разтопено масло и старо рейнско вино.

Сенаторът скри няколко рибени люспи в портмонето си, та парите в него да не се свършват през цялата година; Кристиан обаче забеляза мрачно, че това не помагало, а консул Крьогер се отклони от тая предпазна мярка, понеже не се боял вече от курсовите колебания на борсата и няколкото шилинга му стигали за спокойно съществуване. Старият господин сядаше колкото е възможно по-далеко от жена си; от една година насам почти не беше разменил дума с нея, защото тя не преставаше да изпраща тайно пари на лишения от наследство Якоб, който водеше бездомнишки, авантюристичен живот в Лондон, Париж или Америка — само тя знаеше положително къде. Той набърчи мрачно челото си, когато на второто блюдо разговорът премина към отсъствуващите семейни членове и видя, че слабоволната майка изтри влага от очите си. Споменаха роднините във Франкфурт и в Хамбург, казаха без зложелателство две думи и за пастор Тибуртиус в Рига, а сенаторът скрито от другите се чукна със сестра си Тони за здравето на господа Грюнлих и Перманедер, които в известен смисъл също се числяха към семейството.

Пуякът, напълнен с каша от кестени, стафиди и ябълки, получи всеобща похвала. Направиха сравнения с пуяците от предишни години и се оказа, че от дълго време насам този бил най-едрият. Имаше пържени картофи, два вида зеленчук и два вида компот и обикалящите паници съдържаха големи порции, за всяка отделна от които можеше да се каже, че не се касае за гарнитура и прибавка, а за главно ястие и всеки трябваше да яде до насита. Пиеха старо, червено вино от фирмата „Мьолендорпф“.

Малкият Йохан седеше между родителите си и с мъка натъпка в стомаха си бяло късче месо от гърдите заедно с плънката. Той не можеше да яде толкова много като леля Тилда, защото се чувствуваше уморен и не много добре, изпитваше гордост само от това, че имаше право да седи на трапезата заедно с възрастните, че и върху неговата изкусно сгъната салфетка имаше едно от тия чудесни млечни хлебчета, поръсени с маково семе, че и пред него стояха три винени чаши, докато друг път обикновено пиеше от малкия златен бокал, подарен му от кръстника вуйчо Крьогер. Но и неговият апетит дойде после, когато вуйчо Юстус започна да налива в най-малките чашки жълто като зехтин гръцко вино, а прислужничката поднесе сладоледа — червени, бели и кафяви топчици. Макар че зъбите го заболяха почти непоносимо, той изяде една червена, после половината от една бяла, а накрая трябваше да опита вкуса и на кафявите, шоколадените; през същото време хрупаше вафли, отпиваше по глътчица сладко вино и слушаше чичо си Кристиан, който беше се разприказвал.

Той им разказа за посрещането на Коледа в клуба — било много весело.

— Мили боже! — каза той с онзи тон, с който обикновено говореше за Джони Тъндерсторм. — Тези бабанки пиха шведски пунш като вода!

— Пфуй! — забеляза късо консулшата и наведе очи.

Но той не обърна внимание. Очите му започнаха да шарят, а мислите и спомените в него бяха тъй живи, че прелитаха като сенки по мършавото му лице.

— Знае ли някой от вас — попита той — какво става, когато човек изпие голямо количество шведски пунш? Не говоря за напиването, а за това, което идва на другия ден, последиците… Те са странни и противни… да, едновременно странни и противни.

— Достатъчно основание да бъдат описани точно — каза сенаторът.

— Assez, Кристиан, това съвсем не ни интересува — рече консулшата.

Той се престори, че не е чул нищо. Своеобразното у него беше това, че в такива мигове не го спираше никакво възражение. Помълча известно време и после изведнъж онова, което го вълнуваше, като че узря да бъде възвестено.

— Където и да отидеш, все се чувствуваш зле — каза той я се обърна с набърчен нос към брат си. — Главоболие и безредие в червата… е да, такива работи се явяват и при други случаи. Но се чувствуваш мръсен — и Кристиан потри с разкривено лице ръцете си, — чувствуваш се мръсен и немит по цялото тяло. Измиваш ръцете си, но без полза: те остават влажни и нечисти, а по ноктите ти като че има нещо мазно… Изкъпваш се, но пак без полза: цялото тяло ти се струва лепкаво и нечисто. Цялото тяло те ядосва, дразни те, отвращаваш се сам от себе си… Изпитвал ли си го, Томас, изпитвал ли си го?

— Да, да — отвърна сериозно сенаторът, като махна с ръка.

Но с оная странна нетактичност, която с течение на годините се проявяваше все повече и повече у него, Кристиан дори не помисли, че този разговор е неприятен на всички седнали около трапезата, че беше неуместен в тая обстановка и тази вечер; той продължи да описва лошото самочувство след прекомерна употреба на шведски пунш, докато реши, че го е характеризирал изчерпателно, и полека-лека се умълча.

Преди да минат на масло и сирене, консулшата отново взе думата за едно напътствие към близките си.

— Макар че не всичко в течение на годините — каза тя — стана така, както ние, късогледи и неблагоразумни, го желаехме, все още ни е отредена предостатъчна явна благодат, която трябва да изпълни с благодарност сърцата ни. Тъкмо тази смяна на щастие и тежки злочестини показва, че бог не отдръпва никога ръката си от нашето семейство, напротив, той всякога е направлявал, направлява и днес нашите съдбини съобразно своите дълбоки и мъдри цели, които ние, нетърпеливите и дръзките, нямаме право да дирим. И нека сега, събрани в сговор и с изпълнени от надежда сърца, да чукнем чаши за здравето на семейството и за неговото бъдеще, онова бъдеще, което ще дойде, когато, старите и по-старите от присъствуващите отдавна ще почиват в студената земя… за здравето на децата, за които всъщност е даден този празник.

И понеже дъщеричката на директор Вайншенк вече я нямаше, трябваше малкият Йохан — докато големите пиеха наздравици помежду си — да обиколи сам цялата трапеза, за да се чукне с всички: най-напред с баба си и накрая с мамзел Северин. Когато стигна до баща си, сенаторът доближи чашата си до чашата на детето и дигна кротко брадичката му, за да го погледне в очите. Но не срещна погледа, му, защото дългите, златистокафяви мигли на Хано бяха се спуснали ниско-ниско чак до нежните синкави сенки под очите.

Тереза Вайхброт пък улови с две ръце главата му, целуна го с лек пукот по двете бузки и каза с подчертана сърдечност, на която и бог не би могъл да противостои:

— Бйъди щястливо, дьобро дьете!

След един час Хано вече лежеше в леглото си, преместено сега в предната стая, в която се влизаше от коридора на втория етаж и която отляво граничеше с облекалнята на сенатора. Лежеше по гръб, защото стомахът му още водеше борба с всичко онова, което го заставиха да погълне тази вечер, и гледаше с възбудени очи към добрата Ида, която идеше по нощница от стаята си; тя носеше напреде си чаша с вода, която непрекъснато разбъркваше. Той изпи бързо содата, направи гримаса и пак се отпусна в леглото.

— Струва ми се, че сега вече сигурно ще повърна, Ида.

— Ах, не, Ханохен. Лежи само мирно по гръб! Но виждаш ли, кой ти направи няколко пъти знак? И кой не послуша? Момченцето.

— Да, да. Дано пък премине. Кога ще донесат нещата?

— Утре заран, момченцето ми.

— Ама да ги наредят тука, та веднага да ми бъдат под ръка!

— Добре, Ханохен, добре. Но хайде да спиш вече!

Тя го целуна, угаси светлината и излезе.

Той остана сам. И докато, легнал мирно по гръб, изпитваше благотворното действие на содата, пред затворените му очи пламна отново блясъкът на залата с подаръците. Той видя театъра си, хармониума, митологията и чу негде в далечината песента на момчетата-хористи „Ликувай, Ерусалиме!“ Всичко блещукаше. В главата му жужеше смътна треска, а сърцето му, поугнетено и притиснато от разбунения стомах, биеше бавно, силно и неправилно. Той лежа дълго в това състояние на неразположение, възбуда, стягане, умора и щастие, без да може да заспи.

Утре беше редът на третата коледна вечер с подаръци у Тереза Вайхброт и той се радваше така, като че ли там го чакаше някаква малка смешна игра. Миналата година Тереза Вайхброт беше закрила окончателно пансиона, тъй че сега двете сестри обитаваха сами малката къща на „Мюленбринк“ — мадам Кетелсен горния етаж, а тя самата партера. Тя бе взела това решение, защото страданията, причинявани й от уродливото крехко телце, с течение на годините бяха се засилили и Зеземи Вайхброт, в цялата си кротост и християнска готовност, прие, че й предстои да напусне тоя свят. Ето защо от няколко години насам тя всеки път смяташе, че тази Коледа е последна за нея, и се мъчеше да придаде на тържествената вечер в тия малки, ужасно затоплени стаи толкова блясък, колкото позволяваха нейните слаби сили. Понеже не беше в състояние да купи много нещо, тя всяка година подаряваше част от скромното си имущество и струпваше под елхата всичко, от което можеше да се лиши: порцеланови фигурки, тежестта за притискане на писма, платнени игленици, стъклени вази и отломки от библиотеката си, тоест — стари книги в смешни формати и подвързии като например: „Тайният дневник на един наблюдател на своето Аз“, „Алемански стихотворения“ от Хебел, „Параболи“ от Крумахер… Хано притежаваше вече от нея едно издание на „Pensées“ de Blaise Pascal^[97], което беше толкова мъничко, че не можеше да се чете без увеличително стъкло.

„Владишко“ имаше в непреодолимо количество, а кафявите козунаци на Зеземи, подправени с ингвер, бяха страшно вкусни. Но поради страстната припряност, с която госпожица Вайхброт провеждаше всеки път отпразнуването на последната си Коледа, тази вечер не минаваше никога без някоя изненада, някаква беда, някаква дребна катастрофа, която разсмиваше гостите и повишаваше още повече безмълвната страстност на домакинята. Обръщаше се някоя кана с „владишко“ и червената, сладка, ухаеща течност заливаше всичко… Или точно в мига, когато влизаха тържествено в стаята с подаръците, украсената елха падаше от дървената си кръстачка… Вече заспивайки, Хано видя ясно пред очите си миналогодишната злополука, станала непосредствено преди раздаване на подаръците; Тереза Вайхброт чете така натъртено коледния откъс от библията, че всички гласни букви промениха местата си, а след това се откъсна от гостите си и отиде до вратата, за да държи оттам една кратка реч. Тя се изправи на прага, гърбава, невзрачна, положила старческите ръце върху детската си гръд; зелените копринени панделки на шапчицата, падаха върху крехките й рамене, а над главата й, над вратата, на един транспарант, увенчан с елхови гранки, светеха думите; „Слава на бога във висините!“ Зеземи заговори за божията благост, загатна, че празнува за последен път Коледа, й накрая подкани с думите на апостола всички да се веселят; цялото й дребничко тяло вземаше такова голямо участие в тая покана, че тя се разтрепера.

— Радвайте се! — каза тя, като наведе глава настрана и силно я тръсна. — И пак ви казвам: радвайте се!

В тоя миг обаче целият транспарант над нея пламна с някакво пухтене, фучене и хрущене; мадмоазел Вайхброт нададе лек вик на уплаха, подскочи изведнъж с неподозирана и живописна пъргавина и така избягна дъжда от искри, който се изсипа над нея…

Хано си спомни за тоя скок на старата мома и няколко минути се смя дълбоко развълнуван, възбуден и нервно развеселен, с тих и потиснат смях във възглавницата си.

Глава девета

Госпожа Перманедер вървеше по „Брайтещрасе“ и бързаше много. В осанката й имаше нещо разпуснато, само раменете и главата й загатваха бегло за царственото достолепие, което инак осияваше снагата й по улиците. Уплашена, угнетена и крайно забързана, тя като че бе загребала само шепа от това достолепие — както разбит крал събира около себе си остатъка от войските, за да удари на бяг.

Ах, тя не изглеждаше добре! Горната й устна, тази малко изпъкнала и извита горна устна, която, някога допринасяше за хубостта на лицето й, сега трепереше; очите й бяха разширени от страх и гледаха право напред като задъхани с някакво екзалтирано примигване; фризурата й се подаваше явно разрошена изпод шапката, а лицето й имаше оня матовожълтеникав цвят, който придобиваше винаги, когато състоянието на стомаха й се влошаваше.

Да, зле беше стомахът й по това време и на редовните срещи в четвъртък цялото семейство забелязваше влошаването. Както и да се мъчеха да избягнат тая подводна скала, разговорът винаги претърпяваше крушение с процеса Хуго Вайншенк — сама госпожа Перманедер неотразимо го повеждаше натам; после започваше да разпитва, страшно възбудена търсеше отговор от бога и от всички хора по земята как е възможно прокурорът Мориц Хагенщрьом нощем да спи спокойно! Тя не разбираше това, не би могла никога да го проумее… и възбудата й растеше след всяка дума.

— Благодаря, няма да ям нищо — казваше тя и буташе всичко настрана, като дигаше рамене, отмяташе глава назад и се оттегляше на самотната вис на своето негодувание.

Не глътваше нищо друго, освен бира, която беше свикнала да пие от времето на мюнхенския си брак, студена баварска бира, която тя наливаше в празния си стомах, но неговите нерви се бунтуваха и той си отмъщаваше жестоко: към края на яденето се виждаше заставена да стане от трапезата, да слезе в градината или на двора й там, опряла се на Ида Юнгман или Рикхен Северин, да изтърпи страхотни гадения. Стомахът й се освобождаваше от съдържанието си и после продължаваше да се свива мъчително, като оставаше цели минути в това спазмодично състояние. Неспособна да изхвърли нещо повече от себе си, тя продължаваше още дълго време да се дави и да страда…

Беше около три часът след, пладне един ветровит, дъждовен януарски ден. Като стигна до ъгъла на „Фишергрубе“, госпожа Перманедер сви, забърза по стръмната улица надолу и изчезна в къщата на брат си. Почука бързо, влезе, от площадката в кантората, стрелна поглед над писалищните маси към прозореца, гдето седеше сенаторът, и направи такова умолително движение с глава, че Томас Буденброк тутакси остави перото настрана и тръгна насреща й.

— Какво има? — попита той, като повдигна едната си вежда.

— Само за една минутка, Томас… нещо спешно… не търпи отлагане…

Той й отвори тапицираната врата за частното си бюро, затвори я зад себе си, след като двамата влязоха, и погледна въпросително сестра си.

— Том — каза тя с неуверен глас и закърши ръце в маншона си, — трябва да дадеш… да внесеш на първо време… моля те, трябва да внесеш гаранцията… Ние нямаме възможност… Откъде да вземем сега 25 000 марки?… Ще си ги получиш в пълен размер обратно… ах, сигурно много скоро… разбираш… стигна се дотам, че… Накъсо: процесът стои така, че Хагенщрьом внесе предложение за незабавно арестуване или гаранция от 25 000 марки. И Вайншенк ти дава честна дума, че няма да мръдне вън от града…

— Наистина ли дотам е стигнало? — каза сенаторът и поклати глава.

— Да, дотам го докараха тези подлеци, тези мръсници! — Госпожа Перманедер изхлипа в безсилен гняв и се отпусна на мушаменото кресло, което стоеше до нея. — И ще го докарат още по-далеко, Том, ще отидат докрай.

— Тони — каза той и седна косо пред махагоновото писалище, метна крак връз крак и подпря с ръка главата си, — кажи искрено. Още ли вярваш, че е невинен?

Тя изхлипа няколко пъти и после отговори тихо и отчаяно:

— Ах, не, Том… Как бих могла да вярвам? Тъкмо аз, която съм преживяла толкова лоши работи?! Още от самото начало не бях в състояние да вярвам, макар че искрено се потрудих. Знаеш ли, животът ужасно ни пречи да вярваме в невинността на някой човек… Ах, не… аз отдавна се измъчвах от съмнения дали съвестта му е чиста… Сама Ерика негодува срещу него… призна ми го с плач… негодува срещу него поради поведението му вкъщи. Естествено ние мълчахме… Той ставаше външно все по-груб… а при това изискваше все по-строго Ерика да бъде весела и да разпръсва грижите му… и трошеше чинии, когато тя беше сериозна. Нямаш представа какво беше, когато късно вечер по цели часове се заключваше с преписките… и когато похлопвахме, чувахме как скокваше от масата и викаше: „Кой е? Какво има?“

Двамата замълчаха.

— Но дори да е виновен! Дори да е извършил престъпление! — поде отново госпожа Перманедер с по-висок глас. — Той не е работил за джоба си, а за дружеството. Освен това… боже господи!… Има неща в тоя живот, с които сме длъжни да се съобразяваме! Той се е оженил за човек от нашето семейство… принадлежи вече към нас… Боже господи, бива ли да затварят някого от нас в тъмница!

Той сви рамене.

— Ти свиваш рамене, Том… ти си, значи, наклонен да търпиш, да приемеш, щото тази сган нагло да увенчае делото си? Все пак трябва да се предприеме нещо! Не бива да го осъдят! Ти си дясната ръка на кмета… боже мой, мигар сенатът не може веднага да го помилва? Ще ти кажа, че… преди да дойда при тебе… бях с намерение да отида у Кремер и да го помоля коленопреклонно да интервенира, да се намеси в тая работа… Той е директор на полицията…

— О, дете, какво безразсъдство!

— Безразсъдство ли, Том? Ами Ерика? Ами детето? — каза тя и дигна умолително маншона, в който бяха пъхнати двете й ръце.

После замълча за миг и отпусна ръцете си, устата й се разшири, брадичката й се набърчи, започна да трепери и докато изпод спуснатите й клепки се отрониха две едри сълзи, тя добави съвсем тихо:

— Ами аз?…

— О, Тони, кураж! — каза сенаторът и трогнат, покъртен от нейната безпомощност, придърпа стола си към нея и я помилва утешително по косите. — Още не е свършено всичко. Той още не е осъден. Всичко може да тръгне на добре. Ще трябва най-напред аз да представя гаранцията; естествено не отказвам. Освен това Бреслауер е голям хитрец…

Тя плачешком поклати отрицателно глава.

— Не, Том, няма да тръгне на добре, не вярвам. Ще го осъдят и ще го затворят и после за Ерика, за детето и за мене ще настанат лоши дни. Зестрата й отиде в прикята, в мебелите и картините… ако ги продадем, ще вземем едва ли четвъртинката от стойността им. А заплатата винаги изхарчвахме… Вайншенк не слагаше нищо настрана. Ще се върнем пак при мама… ако тя позволи… докато той излежи наказанието си. И после ще стане дори още по-лошо, защото… къде ще се дяваме тогава той и ние? Ще седим просто на камъните — каза тя, като хлипаше.

— На какви камъни?

— Е, да, така се казва… образно… Ах, не, няма да тръгне на добре! Прекалено много се струпа на главата ми… не зная с какво го заслужих… но не мога вече да се надавам. Сега на Ерика ще провърви така, както на мене с Грюнлих и Перманедер… И сега ще можеш да видиш, сега ще можеш да прецениш отблизо как става, как идва изневиделица! Ние ли сме криви? Том, моля ти се, ние ли сме криви? — повтори тя и му кимна безутешно-въпросително, с широки, пълни със сълзи очи. — Всичко, каквото предприех аз, беше погрешно и изби в нещастие… а бог е свидетел, че намеренията ми бяха добри!… Винаги съм желала тъй съкровено да го докарам до нещо в живота, да стигна малко до чест и почит… А сега рухна и това. Така трябва да завърши и това… последното…

И облегната на ръката му, с която той успокоително бе я обгърнал, тя заплака за несретния си живот, в който сега бяха угаснали сетните й надежди.

* * *

След една седмица директор Хуго Вайншенк бе осъден на три и половина години затвор и веднага задържан.

Напливът на заседанието, в което бяха изнесени пледоариите, беше много голям и адвокатът доктор Бреслауер от Берлин говори така, както публиката никога не бе чувала да говори човек. Посредникът Сигизмунд Гош се разхожда цели седмици из града, съскайки от възторг към тая ирония, тоя патос, това умиление, а Кристиан Буденброк, който също бе присъствувал, застана зад една маса в клуба, сложи една връзка вестници като преписка пред себе си и създаде съвършено копие на защитника. У дома пък заяви, че юриспруденцията била най-хубавата професия, нещо повече — че тя би била най-добрата професия за него… Дори прокурорът доктор Хагенщрьом, който беше естет, призна в частни изказвания, че речта на Бреслауер му доставила истинска наслада. Ала талантът на прочутия адвокат не възпря градските съдии да го потупат по рамото и да му заявят откровено, че такива не им минават…

После, след приключване на продажбите, станали необходими поради изчезването на директора, в града започнаха да забравят Хуго Вайншенк. Обаче дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ признаха в четвъртък на семейната трапеза: веднага, още когато видели за пръв път тоя човек, познали по очите му, че не всичко у него било редно, че характерът му сигурно бил много опетнен и че той нямало да свърши добре. Но известни съображения, за които те сега съжалявали, им наложили тогава да не дават гласност на това свое печално впечатление.

Глава първа

Подир двамата господа, стария доктор Грабо и младия доктор Лангхалс — член на семейството Лангхалс, който от около една година беше се установил на свободна практика в града, — от спалнята на консулшата излезе сенатор Буденброк и затвори вратата; сега се намираха в стаята за закуска.

— Смея ли да ви помоля, господа… само за миг? — каза той и ги поведе по стълбата нагоре, по коридора и през колонката зала, докато стигнаха в стаята с пейзажите, гдето поради влажното и студено есенно време вече палеха печката. — Вие разбирате напрежението ми… Седнете! Ако е възможно, успокойте ме!

— Поврага, драги сенаторе! — отговори доктор Грабо, който, заровил брадичката въз връзката си и опрял с две ръце шапката си върху корема, седеше облегнат удобно назад на стола. Доктор Лангхалс пък, набит брюнет с остро подрязана брада, щръкнала коса, хубави очи и суетно изражение на лицето, беше положил цилиндъра си отстрани на килима и оглеждаше извънредно малките си ръце, покрити с черни косъмчета. — За някакво сериозно безпокойство естествено на първо време няма абсолютно никакво основание. Моля ви се… пациентка със сравнително запазена съпротивителна сила, каквато е нашата уважаема госпожа консулша… Ей богу, като дългогодишен съветник на семейството аз познавам тая съпротивителна сила. За възрастта й наистина удивителна… казвам ви…

— Да, именно, възрастта й… — каза неспокойно сенаторът и започна да суче дългите краища на мустаците си.

— Естествено не казвам, че милата ви госпожа майка утре ще стане и ще излезе на разходка — продължи кротко доктор Грабо. — Не допускам, драги сенаторе, че пациентката ви е направила такова впечатление. Не отричаме, че от двадесет и четири часа насам катарът е взел един неприятен обрат. Разтрисането снощи не ми хареса никак и ето че днес наистина има малко бодеж в страната и затруднено дишане. Температурата също е повишена… о, незначително, но все пак повишена. Накъсо казано, драги сенаторе, ще трябва да се примирим с неприятния факт, че е позасегнат белият дроб…

— Значи, белодробно възпаление? — попита сенаторът и погледна от единия лекар към другия.

— Да, пневмония — каза доктор Лангхалс със сериозен и коректен поклон.

— Така е. Малко белодробно възпаление отдясно — отговори домашният лекар — и ние ще трябва да се потрудим много грижливо да го локализираме…

— Значи, все пак има основание за сериозна загриженост?

Сенаторът седеше и гледаше втренчено доктора в лицето.

— Загриженост ли? О… както казахме, ние трябва да се погрижим да ограничим заболяването, да облекчим кашлицата, да се справим с повишената температура… за тая цел ще ни послужи хининът… И още нещо, драги сенаторе: не бива да се плашим от отделните симптоми, нали? Ако задухът се поусили, ако през нощта се яви малко бълнуване или утре започнат да се отделят храчки… знаете, такива едни червеникавокафяви храчки, дори с кръв… Всичко това е напълно логично, напълно в реда на нещата, напълно нормално. Подгответе, моля, и нашата мила, уважаема мадам Перманедер, която така пожертвувателно ръководи гледането и… A propos, как е тя? Съвсем забравих да попитам как се чувствува през последните дни със стомаха си.

— Както обикновено. Не знам нищо ново. Грижата за нейното състояние естествено отстъпва сега на заден план…

— Разбира се. Но чуйте какво ми дойде на ум. Госпожа сестра ви има нужда от почивка, особено нощем, а мамзел Северин сама едва ли ще се справи с всичко… Защо да не вземете болногледачка, драги сенаторе? Например някоя от нашите добри католически Сиви сестри^[98], за които вие открай време така благосклонно се застъпвате. Старшата сестра ще се зарадва, ако й се даде възможност да ви услужи.

— Смятате, значи, че това е необходимо?

— Правя предложение. Добре ще бъде… Сестрите са неоценими. Те влияят тъй успокоително върху болните с опитността и благоразумието си… особено при такива болести, които, както казахме, са свързани с редица малко обезпокоителни симптоми. Значи, ще повторим: спокойствие, драги сенаторе, нали?! Впрочем ще видим… ще видим… Довечера ще се отбием още веднъж.

— Непременно — каза доктор Лангхалс, взе цилиндъра си и стана едновременно с по-стария си колега.

Сенаторът обаче не се дигна от стола си; той още не беше готов, имаше още един въпрос на ум, искаше да направи още един опит.

— Господа — каза той, — още две думи. Моят брат Кристиан е нервен, накъсо казано, не издържа много… Съветвате ли ме да му пиша за болестта? Дори… да го подготвя за евентуално връщане?

— Брат ви Кристиан не е ли в града?

— Не. В Хамбург. Временно. По работа, доколкото зная.

Доктор Грабо хвърли един поглед към колегата си, после смеешком раздруса ръката на сенатора и каза:

— Ще го оставим спокойно да си гледа работата! Защо излишно да го плашим?! Ако в състоянието на болната настъпи някакъв обрат, който би направил присъствието му желателно, да речем, за да успокоим пациентката, да подигнем настроението й… хм, пак ще има достатъчно време… достатъчно време…

Докато господата вървяха през колонната зала и по коридора и се спряха за малко на площадката, те приказваха за други работи — за политика, за сътресенията, за основните промени, предизвикани от току-що завършилата война.

— Е, сега ще настъпят по-добри години, нали, господин сенаторе? Народът ще има пари… И надлъж и нашир весело настроение…

Сенаторът се съгласи с това, но не напълно. Той потвърди, че избухването на войната увеличило много вноса на жито от Русия, спомена също големите размери, до които стигнал вносът на овес, необходим за военни доставки. Но печалбата се разпределила много неравно…

Лекарите си отидоха и сенатор Буденброк се обърна, за да надникне още веднъж в стаята на болната. Поразмисли върху думите на Грабо. Зад тях се криеше много нещо. Чувствуваше се как той се пазеше да каже нещо решително. Единствените ясни думи бяха „белодробно възпаление“ и тези думи не станаха по-утешителни от обстоятелството, че доктор Лангхалс ги беше превел на научен език. Белодробно възпаление в тая възраст, на която беше консулшата… дори само фактът, че влизаха и излизаха двамина лекари, придаваше на работата обезпокоителен вид. Грабо беше наредил това по един много тънък начин, почти незабелязано. Беше казал, че смятал скоро да прекрати лекарската си практика и понеже щял да я поеме младият Лангхалс, то за него, за Грабо, било истинско удоволствие още отсега да го взема със себе си и да го въвежда.

Когато сенаторът влезе в полутъмната спалня, лицето му беше ведро и осанката енергична. Беше така свикнал да скрива грижи и умора под изражение на пълна самоувереност, че щом отвори вратата, тази маска легна на лицето му от само себе си, благодарение на един-единствен съвсем кратък волев акт.

Край балдахиновото легло, завесите на което бяха дръпнати, седеше госпожа Перманедер, хванала ръката на майка си, която, полуизправена върху няколко възглавници, извърна глава към влезлия син и го погледна изпитателно в лицето със светлосивите си очи. Този поглед издаваше твърдо спокойствие и напрегната, неотстъпна настойчивост; поради това, че идеше малко отстрана, в него имаше дори нещо дебнещо. Освен бледнината на кожата, нарушена по бузите от две-три петна на трескава руменина, лицето й не издаваше никакво изтощение и слабост. Старата дама беше твърде внимателна към състоянието си, дори по-внимателна от околните, защото в края на краищата тя беше непосредствено засегната. Нямаше доверие в тая болест и не беше никак наклонна да се самоуспокоява и да позволи на нещата да вървят по веднъж поетия път.

— Какво казаха, Томас? — попита тя с такъв твърд и жив глас, че веднага се яви силна кашлица, която се помъчи да възпре, като стисна устни; но кашлицата избухна и я принуди да притисне с ръка дясната си страна.

— Казаха — отговори сенаторът, когато кашлицата утихна, и я помилва по ръката, — казаха, че добрата ни майка след няколко дни отново ще бъде на крака. Знаеш ли, причина за това, че трябва да полежиш, е тази глупава кашлица, която естествено е позасегнала белия дроб. Не е истинско белодробно възпаление — каза той, понеже видя, че погледът й стана още по-настойчив, — макар че и това не е толкова страшно, дори да беше… Ах, има по-лоши неща! Накъсо: двамата казват, че има малко дразнене на белия дроб и, изглежда, че са прави. Ами къде е Северин?

— Отиде на аптеката — отговори госпожа Перманедер.

— Ето, виждате ли! Тя пак е на аптеката, а ти, Тони, имаш вид, като че всеки миг си готова да заспиш. Не, така не бива да продължава! Дори да е само за няколко дни, трябва да вземем болногледачка. Какво ще кажете? Чакайте, ще пратя веднага да попитат старшата на Сивите сестри дали има някоя свободна.

— Томас — каза консулшата, този път предпазливо, с тих глас, за да не предизвика отново пристъп на кашлица, — повярвай ми, хората не гледат с добро око на това, че ти постоянно протежираш католиците и немариш за черните, протестантите. Създал си за едните преки облаги, а за другите не си направил нищо. Уверявам те, неотдавна пастор Прингсхайм се оплака с ясни думи…

— Няма никаква полза от това. Да, аз съм убеден, че сивите сестри са по-верни, по-предани, по-самопожертвувателни от черните. Тези протестантки не са такива, каквито трябва да бъдат. Всички гледат при първия удобен случай да се омъжат. Накъсо казано: те са земни, егоистични, простовати… Сивите са по-отърсени от всичко това; да, те положително са по-близко до небето. И трябва да ги предпочитаме тъкмо защото са ми задължени. Спомнете си какво беше за нас сестра Леандра, когато Хано страдаше от зъбите! Дано само да е свободна…

И сестра Леандра дойде. Тя слагаше тихо чантата си настрана, сваляше наметката си и сивата касинка, която носеше върху бялата, и подлавяше с кротки, радушни думи и движения работата си, при което броеницата, провесена на колана й, тихо потракваше. Тя се грижеше денем и нощем за разглезената и невинаги търпелива пациентка, а после се прибираше — безмълвно и като че засрамена от човешката слабост, на която бе подчинена — у дома, за да подремне и отново да се върне при болната.

През това време я заместваше друга сестра, понеже консулшата изискваше постоянно дежурство край леглото си. Колкото повече се влошаваше състоянието й, толкова повече всички нейни мисли, целият неин интерес се насочваше към болестта и, която тя самата наблюдаваше със страх и явна, наивна ненавист. Тя, някогашната светска дама с нейната тиха, естествена и трайна любов към благоденствието и към живота изобщо, бе запълнила последните си години с набожност и благотворителност. Защо? Може би не само от дълбока почит спрямо покойния си съпруг, а и от несъзнателния стремеж да се помири с небето заради силната си виталност и да го накара един ден то да й отреди лека смърт въпреки нейната страстна привързаност към живота? Но тя не можеше да умре леко. Като се оставеха настрана някои болезнени преживелици, снагата й беше останала напълно непревита, а погледът й бистър. Тя обичаше да дава хубави гощавки, да се облича изискано и богато, да не обръща внимание и да потуля неотрадните неща, които се намираха или ставаха около нея, и самодоволно да взема дял от високото уважение, с което надлъж и нашир се ползуваше големият й син. Тази болест, това белодробно възпаление беше нахълтало в изправеното й тяло без някакъв предварителен душевен процес да беше улеснил разрушителното му дело — без оная подривна работа на страданието, която бавно и болезнено ни откъсва от живота или от условията, при които сме го получили, и разбужда в нас благатия копнеж за края, за други условия, за покой… Не, старата консулша чувствуваше много добре, че въпреки християнския си живот през последните години не беше готова да умре; и я изпълваше със страх смътната мисъл, че тази болест — ако тя беше последна нейна болест — в сетния час, с ужасна бързина и напълно самостойно ще сломи с телесни мъки съпротивата й, неизбежно ще я накара да се предаде сама.

Тя се молеше много, ала почти двойно повече — когато беше в съзнание — наблюдаваше своето състояние, проверяваше сама пулса си, измерваше температурата си, бореше се срещу кашлицата… Обаче пулсът се влошаваше, температурата, след като поспаднеше, се покачваше още повече и я мяташе от студени разтрисания в жарки бълнувания, кашлицата, която беше свързана с вътрешни болки и я караше да изхвърля кървави храчки, се засилваше, гнетеше я задух. А всичко това се дължеше на обстоятелството, че сега процесът не се ограничаваше само върху един лоб на десния бял дроб, а беше обхванал целия десен бял дроб. Нещо повече: ако не лъжеха признаците, и в лявата страна вече се набелязваха следи от процеса, който доктор Лангхалс, гледайки ноктите си, нарече „хепатизация“ и върху който доктор Грабо предпочете да не се впуска в обяснения.

Треската я изтощаваше непрекъснато. Стомахът отказваше вече да й служи. Упадъкът на силите напредваше неудържимо — бавно, но упорито. Тя го следеше; когато беше в състояние, гълташе усърдно предлаганата, й концентрирана храна, спазваше по-грижливо дори от болногледачката часовете за вземане на лекарствата и беше така погълната от всички тия неща, че говореше сега изключително с лекарите или поне само в разговора с тях проявяваше изобщо някакъв искрен интерес. Към разрешените изпърво посещения на приятелки, членки на Ерусалимската вечер, стари дами от обществото и пасторски съпруги, тя се отнасяше апатично или с разсеяна сърдечност и скоро ги прекъсваше. Домашните й изпитваха мъка от равнодушието, с което ги посрещаше старата дама — равнодушие, близко до пренебрежение, и сякаш казваше: „Каквото и да правите, не можете да ми помогнете.“ Дори малкия Хано, допуснат през един по-спокоен час при нея, тя погали съвсем бегло по бузата и се обърна към стената. Сякаш искаше да каже: „Деца, всички вие сте мили хора, но аз… аз може би трябва да умра.“ Наопаки, двамината лекари посрещаше с жив и топъл интерес и след това конферираше подробно с тях.

Един ден я навестиха старите дами Герхарт, потомките на Паул Герхарт. Те дойдоха с пелеринките си, с чиниевидните си шапки и пазарските си чанти от посещения на бедни — не можеха да им запретят да видят бодната си приятелка. Оставиха ги насаме с нея и един бог знае какво й бяха говорили през цялото време, докато седяха край леглото й. Но когато си тръгваха, очите и чертите на лицата им бяха още по-ведри, по-кротки, по-блажени и по-непроницаеми, отколкото преди, а вътре консулшата, със също такива очи и също такова изражение на лицето, лежеше съвсем тихо, съвсем спокойно, по-спокойно откогато и да било по-рано, дишането й беше рядко и мирно и тя явно изпадаше във все по-голяма слабост. Госпожа Перманедер, която измърмори няколко тежки думи подир дамите Герхарт, изпрати веднага да повикат лекарите; но когато двамата господа се изправиха в рамката на вратата, с консулшата стана пълна, изумителна промяна: тя се пробуди, раздвижи и почти изправи. Гледката на тия мъже, на тия двама набърже уведомени медици, изведнъж я върна на земята. Тя им протегна ръце, двете си ръце, и поде:

— Добре дошли, господа! Сега нещата стоят така: днес през деня…

Ала отдавна беше настъпил денят, когато двустранното белодробно възпаление не можеше вече да се крие.

— Да, драги господин сенаторе — каза доктор Грабо и взе ръцете на Томас Буденброк в своите. — Не можахме да го предотвратим, мина и от другата страна, а това всеки път е опасно… Няма какво да ви лъжа, вие го знаете не по-зле от нас. Все едно дали пациентът е на двадесет или на седемдесет години, на това положение във всеки случай трябва да се погледне сериозно; ето защо ако днес ме попитате повторно дали би трябвало да пишете на господин брата си Кристиан, или да му изпратите кратка телеграма, то аз не бих ви спрял, бих си помислил дали е уместно да кажа: недейте!… Впрочем как е той? Много забавен човек; винаги ми е бил крайно симпатичен… Ради бога, драги сенаторе, не теглете някакво прекалено сериозно заключение от думите ми! Не че е налице непосредствена опасност, ах, аз постъпвам неразумно, че изобщо изговарям тая дума! Но при тия обстоятелства, знаете ли, винаги трябва да очакваме отдалеко случайности, които не могат да бъдат предвидени. Ние сме извънредно доволни от вашата уважаема госпожа майка като пациентка. Тя ни помага юнашки, не ни изоставя… да, без комплименти, като пациентка тя е незаменима! Ето защо нека се надяваме, драги господин сенаторе, нека се надяваме! Нека се надяваме на най-доброто!

Ала идва един миг, от който нататък надеждата на домашните става нещо изкуствено и неискрено. С болния е станала някаква промяна, в поведението му се явява нещо чуждо на онова, което е представлявал той в досегашния си живот. От устата му излизат известни странни думи, на които ние не можем да отговорим, думи, които сякаш му преграждат пътя назад и го обричат на смъртта. Дори да е най-скъпият ни човек, след всичко това ние вече не можем да искаме той да стане и тръгне. Ако въпреки всичко стане и тръгне, той ще разнася ужас, където мине, като човек, излязъл от гроба.

Явиха се грозни признаци на започнало разложение, докато в същото време органите работеха, поддържани в ход от някаква крайно твърда воля. Тъй като бяха минали седмици от деня, в който консулшата заболя от катара и трябваше да пази леглото, по тялото й, като последица на дългото лежане, се отвориха няколко язви, които вече не се затвориха и преминаха в страхотно състояние. Тя не спеше вече; първо, защото й пречеха болката, кашлицата и задухът, но и второ — защото самата се опълчваше срещу съня и се вкопчваше в будността. Съзнанието й се губеше в треската само за минути; ала и при съзнателен размисъл тя разговаряше гласно с отдавна умрели лица. Едно следпладне по здрач каза внезапно с висок, малко изплашен, но съкровен глас:

— Да, мили Жан, ида!

И този отговор беше така измамно непосредствен, че отсетне някои твърдяха да са чули гласа на покойния консул, който я бил повикал.

Кристиан пристигна; дойде от Хамбург, гдето, както сам казваше, имал работа. Той обаче остана само късо време в стаята на болната и излезе, като търкаше челото си, шареше с очи наоколо и каза:

— Та това е страшно… Та това е страшно… Не мога повече.

Дойде и пастор Прингсхайм, стрелна със студен поглед сестра Леандра и се помоли с модулиращ, глас пред леглото на консулшата.

После настъпи кратко подобрение: след едно последно припламване температурата спадна, силите привидно се върнаха, болките поутихнаха — две-три ясни и обнадеждващи прояви, които избиха сълзи на радост в очите на околните.

— Деца, няма да я загубим! Ще видите, въпреки всичко няма да я загубим! — каза Томас Буденброк. — За Коледа ще я задържим у нас и няма да й позволим да се вълнува като друг път.

Ала още през следващата нощ, късо време след като Герда и нейният съпруг бяха си легнали, госпожа Перманедер изпрати да ги повикат на „Менгщрасе“, понеже болната се борела със смъртта. Вятърът шибаше студения дъжд, който валеше, и го запращаше срещу стъклата на прозорците.

Когато сенаторът и жена му влязоха в стаята, осветена от свещите на два светилника, които бяха поставени на масата, те завариха там двамата лекари. Кристиан също бе повикан и седеше отстрани, с гръб към балдахиновото легло, подпрял с две ръце ниско наведеното си чело. Чакаха брата на болната, консул Юстус Крьогер, за когото също бяха изпратили. Госпожа Перманедер и Ерика Вайншенк се държаха за долния край на леглото и хлипаха тихо. Сестра Леандра и мамзел Северин нямаше вече какво да правят и скръбно гледаха умиращата в лицето.

Консулшата лежеше по гръб, подпряна на няколко възглавници, и двете й ръце — тези хубави ръце с матовосини жилки, сега тъй мършави и напълно съсухрени — гладеха бързо и непрекъснато юргана, като трепереха. Главата й, покрита, с бяла нощна шапчица, се обръщаше непрестанно от едната страна на другата в някакъв страхотно равномерен такт. Устата й, устните на която изглеждаха извити навътре, се отваряше и затваряше с пъшкане при всеки мъчителен опит да поеме дъх, а хлътналите й очи блуждаеха наоколо, търсеха помощ, и от време на време се спираха с потресно изражение на завист върху някого от присъствуващите, които бяха облечени и можеха да дишат, на които животът принадлежеше и не бяха в състояние да сторят нищо друго, освен да й засвидетелствуват обичта си, именно — да спрат погледа си на тая картина. А нощта напредваше, без да беше настъпила някаква промяна.

— Колко време още може да продължи? — попита Томас Буденброк тихо и дръпна стария доктор Грабо в дъното на стаята, докато доктор Лангхалс пристъпи да направи някаква инжекция на бодната.

Госпожа Перманедер с кърпичка на устата отиде при двамата.

— Съвсем неопределено, драги сенаторе — отговори доктор Грабо. — Госпожа майка ви може да издъхне след пет минути, но може да живее и още няколко часа… Не мога нищо да ви кажа. Касае се за това, което наричаме оток или едем…

— Зная — каза госпожа Перманедер и кимна в кърпичката си, докато по бузите й се стичаха сълзи. — Явява се често при белодробни възпаления. Тогава в белодробните мехурчета се набира водниста течност; и ако се влоши, не може вече да се диша… Да, зная.

Сплел ръце пред себе си, сенаторът погледна към балдахиновото легло.

— Колко страшно ли се мъчи! — прошепна той.

— Не! — отговори доктор Грабо също така тихо, но с нечуван авторитет и покри продълговатото си кротко лице с решителни бръчки. — Видът й мами, повярвайте ми, драги приятелю, видът й мами! Съзнанието е силно помътено… Повечето от тия нейни движения, които виждате, са рефлекторни… Повярвайте ми…

И Томас каза:

— Дано да е така!

Но дори дете би могло да познае по очите на консулшата, че тя беше в пълно съзнание и усещаше всичко.

Заеха отново местата си. Консул Крьогер също беше пристигнал и седеше със зачервени очи край леглото, наведен над дръжката на бастуна си.

Движенията на болната бяха се засилили. Това тяло, обречено на смъртта, беше изпълнено от главата до краката от някакво страшно безпокойство, от неизказан страх и гнет, от някакво неотразимо и безпределно чувство на изоставеност и безпомощност. Очите й, тези клети, молещи, жалостиви и търсещи очи, понякога, когато тя с хъркане въртеше главата си, се затваряха с изцъклено изражение или се разширяваха тъй силно, че жилчиците на очната ябълка изпъкваха кървавочервени. Но пак не губеше свяст.

Малко след три часа всички видяха, че Кристиан стана.

— Не мога повече! — каза той, тръгна накуцвайки към вратата, като се опираше на мебелите по пътя си, и излезе.

А Ерика Вайншенк и мамзел Северин, вероятно унесени от еднообразните болезнени звуци, бяха заспали на столовете си и дрямката беше поруменила леко страните им.

Към четири часа положението започна да става все по-лошо и по-лошо. Подпряха болната и изтриха потта от челото й. Дишането застрашаваше да спре напълно и угнетението се засили.

— Нещо за сън!… — промълви тя. — Някакво средство!…

Но никой не помисляше дори да й даде нещо за сън.

Изведнъж тя пак започна да отговаря на нещо, което другите не чуваха, както по-рано.

— Да, Жан, няма да се забавя!… — И веднага след това: — Да, мила Клара, ида!…

После борбата започна отново. Все още борба със смъртта ли беше? Не, сега тя се бореше с живота за смъртта.

— На драго сърце… — изпъшка тя — не мога… Нещо за сън! Господа, имайте милост! Нещо за сън!…

Това „имайте милост“ накара госпожа Перманедер да изхлипа високо, а Томас изстена тихо, като за миг улови с ръце главата си. Но лекарите знаеха дълга си. Трябваше при всички обстоятелства да продължат колкото е възможно повече тоя живот заради домашните; ако й дадяха приспивателно, тя веднага щеше безпрепятствено да предаде богу дух. Лекарите не бяха на тоя свят, за да довеждат смъртта, а за да запазят на всяка цена живота. За това говореха и известни религиозни и морални основания, за които бяха слушали още в университета, макар в тоя миг да не си спомняха за тях… Наопаки, те подсилваха с различни средства сърцето и на няколко пъти постигаха за момент облекчение, посредством предизвикване на повръщане.

Към пет часа борбата стана, още по-страшна. Консулшата, изправила се в гърч и с широко разтворени очи, замаха с ръце наоколо си, като че търсеше опора или други ръце, които се протягаха към нея, и непрекъснато отговаряше на всички страни във въздуха на викове, чувани само от нея, и които сякаш ставаха все по-многобройни и по-настойчиви. Като че тук бяха не само покойният й съпруг и дъщеря й, а така също родителите й и родителите на нейния мъж, и неколцина други роднини, умрели преди нея; и тя назоваваше малки имена, по които никой в стаята не би могъл веднага да каже за кои покойници се касаеше.

— Да! — извика тя и се заобръща на различни страни. — Ида вече… Веднага… Ей сега… Не мога… Някакво средство, господа…

Към пет и половина настана един миг на спокойствие. И после, съвсем неочаквано, по състареното й, разкривено от страданието лице мина тръпка, някаква внезапна, страхотна радост, някаква дълбока, тръпна, плаха нежност; тя разпери светкавично ръце и с буйна, непосредствена бързина — от която можеше да се разбере, че между това, което беше чула, и отговора й не беше минал дори един миг — извика високо с израз на безусловно послушание и безгранична, преизпълнена от страх и обич покорност и всеотдайност:

— Ето ме!…

И издъхна.

Всички изтръпнаха. Какво беше това? Кой я повика, та тя го последва незабавно?

Някой дръпна завесата на прозореца и угаси свещите, а доктор Грабо с кротко лице затвори очите на мъртвата.

Всички зъзнеха в бледата есенна утрин, която изпълни стаята. Сестра Леандра закри тоалетното огледало с платно.

Глава втора

През отворената врата в стаята на мъртвата се виждаше госпожа Перманедер, която се молеше. Тя беше сама: коленичила близко до леглото пред един стол, тя беше сплела ръце върху седалката и мълвеше с наведена глава. Жалейното й рухо се разстилаше върху пода. Тя прекрасно чу, че братът и снахата влязоха в стаята за закуска и неволно се спряха в средата, за да я изчакат да свърши молитвата си, ала това не я накара да бърза; накрая по навик се покашля сухо, прибра с бавна тържественост полите на роклята си, изправи се и се запъти без следа от смущение и с напълно достолепна осанка към близките си.

— Томас — каза тя не без твърдост, — що се отнася до Северин, струва ми се, че покойната ни майка е кърмила змия в пазвата си.

— Как така?

— Страшно ме ядоса. Човек може да загуби самообладание и да се забрави… Има ли тази жена право да вгорчава така просташки скръбта ни през тия дни?

— Но кажи, какво е станало?

— Най-напред тя проявява възмутителна алчност. Отива пред гардероба, изважда мамините копринени рокли, метва ги на ръката си и тръгва да излезе. „Рикхен, казвам аз, къде отивате с тия дрехи?“ „Те са ми обещани от госпожа консулшата!“ „Мила Северин!“ — казвам аз и с крайна сдържаност й давам да премисли привързаността на постъпката си. Мислиш ли, че постигнах нещо? Тя взима не само копринените рокли, взима на това отгоре цял куп бельо и си отива. Аз не мога да се бия с нея, нали?… И не само тя… Момичетата също. От къщи се изнасят цели кошове дрехи и бельо. Прислугата си поделя нещата открито, пред очите ми, защото ключовете от гардеробите са у Северин. „Госпожице Северин, казвам аз, моля, дайте ми ключовете!“ Но какво ми отговаря тя? Заявява ми с ясни и прости думи, че съм нямала право да й заповядвам, не била на служба у мене, не аз съм я била ангажирала и щяла да държи ключовете, докато напуснела!

— У тебе ли са ключовете от сребърните прибори? Добре. За другото не се тревожи! Такива работи са неизбежни, когато се разтуря домакинство, управлявано без това в последно време малко през пръсти. Не искам сега да дигам шум. Бельото е старо и износено… Впрочем трябва да проверим какво още е останало. У тебе ли са списъците? На масата? Добре. Веднага ще проверим.

Те влязоха в спалнята и застанаха за минута тихо един до друг пред леглото, след като госпожа Антония махна бялата кърпа от лицето на мъртвата. Консулшата беше облечена вече в копринената рокля, в която трябваше да бъде изложена днес след пладне горе в залата; от последната й въздишка бяха минали двадесет и осем часа. Понеже бяха извадили изкуствените зъби, устата и страните й бяха хлътнали старчески, а брадичката стърчеше остра и ъгловата. И тримата, впили поглед в тия неумолимо ниско спуснати и здраво затворени клепки, болезнено се мъчеха да познаят в това лице някогашния майчин образ. Но под шапчицата, която старата дама носеше неделен ден, се виждаше като приживе червеникавокестенявата, пригладена перука, с която дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ тъй често бяха се подбивали. Върху юргана бяха пръснати цветя.

— Пристигнаха вече прекрасни венци! — каза тихо госпожа Перманедер. — От всички семейства… Ах, просто от всички! Казах да ги наредят горе в коридора; после ще трябва да ги видите, Герда и Том! Тъжно е, но красиво. И какви големи атлазени панделки…

— Докъде стигнаха със залата? — попита сенаторът.

— Скоро ще свършат, Том. Почти готова е. Тапицерът Якобс работи много усърдно. Пристигна и… — тя преглътна за миг — ковчегът. Но свалете си палтата, мили мои — продължи тя и постави внимателно бялата кърпа на старото й място. — Тук е студено, но в стаята за закуска са позапалили печката. Дай да ти помогна, Герда; с такава разкошна наметка трябва да бъдем предпазливи. Ще ми позволиш ли да те целуна? Знаеш, че те обичам, макар че ти винаги си ме презирала… Ще ти сваля и шапката… не, няма да ти разваля фризурата! Ах, тези твои хубави коси! Такива коси имаше и мама на млади години. Ех, тя не беше тъй прекрасна като тебе, но по едно време… аз бях вече родена… тя наистина беше красавица. А сега… Не е ли вярно това, което винаги казваше вашият Гроблебен: „Всички ние ще изгнием“? Макар инак да е прост човек… Да, Том, тези са главните списъци.

Върнаха се в съседната стая и седнаха на кръглата маса; сенаторът взе в ръка списъците на вещите, които следваше да бъдат поделени между преките наследници. Госпожа Перманедер не изпускаше из очи лицето на брата си, наблюдаваше го с възбудено и напрегнато изражение. Имаше нещо, един тежък, неотменим въпрос, към който бяха насочени плахо всичките й мисли и който трябваше да бъде разгледан всеки час…

— Мисля — поде сенаторът — да спазим обичайното правило, именно че подаръците се връщат, следователно…

Жена му го прекъсна:

— Извинявай, Томас, но ми се струва… че Кристиан… где е той?

— Боже мой, да, Кристиан! — извика госпожа Перманедер. — Ние съвсем го забравихме!

— Правилно! — каза сенаторът и пусна списъците на масата. — Няма ли да го повикаме?

Госпожа Перманедер отиде да дръпне връвта на звънеца. Но в същия миг Кристиан сам отвори вратата и влезе. Влезе доста бързо в стаята, затвори не съвсем безшумно вратата и се спря с навъсено лице, като шареше с малките си, кръгли, хлътнали очи ту към едната, ту към другата страна, без да погледне някого; устата му под бухлатите червеникави мустаци се отваряше и затваряше с неспокойно движение. Изглеждаше, че се намира в някакво упорито и раздразнено настроение.

— Чух, че сте тука — каза той късо. — Ако сте седнали да говорите за вещите, мисля, че трябваше да ми обадите.

— Тъкмо се канехме — отговори равнодушно сенаторът. — Седни!

Ала очите му се спряха на белите копчета, с които беше закопчана ризата на Кристиан. Сам Томас носеше безукорно жалейно облекло и по нагръдника на ризата му, ослепително бял между реверите на черния сукнен жакет, се виждаха не златни копчета, каквито той обикновено носеше, а черни. Кристиан забеляза тоя поглед; той дръпна един стол, седна, докосна с ръка гърдите си и каза:

— Зная, че съм с бели копчета. Не, ми остана време да изляза, за да си купя черни, или по-право… отказах се от това намерение. През последните години често трябваше да заемам по пет шилинга за зъбен прах и да пална клечка кибрит, за да си легна… не зная дали изключително аз съм виновен за това. Впрочем черните копчета не са най-важното нещо на света. Не обичам външните неща, никога не съм им придавал стойност.

Докато говореше, Герда го наблюдаваше и тихо се смееше. Сенаторът забеляза:

— Последното сигурно не ще можеш да твърдиш вечно, драги.

— Така ли? Може би ти знаеш по-добре, Томас. Аз казвам само, че не отдавам никакво значение на тия неща. Видял съм много нещо от света, живял съм между най-различни хора с най-различни нрави, така че… Впрочем аз съм пълнолетен — каза той изведнъж високо, — на четирийсет и три години съм, и имам право да запретя всекиму да се бърка в личните ми работи.

— Струва ми се, приятелю, че ти тежи нещо на сърцето — каза учудено сенаторът. — Що се отнася до копчетата, аз, ако не се мамя, не съм казал още нито дума. Оправяй се с жалейния си тоалет, както щеш; само не мисли, че ми правиш впечатление с евтиното си твърдение, че си човек без предразсъдъци!

— Съвсем не искам да ти правя впечатление.

— Том… Кристиан… — каза госпожа Перманедер. — Мигар ще разговаряме с такъв раздразнен тон… днес… и тук, гдето в съседната стая… Продължавай, Томас! Значи, подаръците ще се върнат? Това е справедливо.

И Томас продължи. Той започна с по-едрите вещи и отбеляза за себе си ония, които биха могли да му послужат за неговата собствена къща; канделабрите от трапезарията и голямата ракла с дърворезба, която стоеше в предверието. Госпожа Перманедер проявяваше извънредно усърдие и щом бъдещият притежател на някоя вещ започнеше малко да се двоуми, тя казваше по несравним начин:

— Ех, в такъв случай аз съм готова да го взема…

Казваше го с такова изражение на лицето, като че целият свят беше длъжен да й поблагодари за тая жертвоготовност. Тя получи по-голямата част от мебелите за себе си, дъщерята и внучката.

Кристиан получи няколко мебела, един часовник за маса в стил ампир и дори хармониума; той изглеждаше доволен. Но когато стигнаха до подялбата на сребърните прибори, бельото и различните сервизи за ядене, той започна за всеобща почуда да проявява усърдие, което би могло да бъде наречено алчност.

— Ами аз? Ами аз? — питаше той. — Все пак ще помоля да не ме забравяте напълно.

— Че кой те забравя? Аз съм ти отделил… виж сам… отделил съм ти дял чаен сервиз със сребърна табла. Празничният сервиз с позлатата може да влезе в работа само на нас, а…

— Аз съм готова да взема всекидневния с рисуваните лукчета — каза госпожа Перманедер.

— Ами аз?! — извика Кристиан с онова негодувание, което понякога го обземаше, караше бузите му да изглеждат още по-мършави и му придаваше някакъв странен вид. — Аз бих желал да взема участие и в подялбата на сервизите за ядене. Колко лъжици и вилици ще ми дадете? Както виждам, кажи-речи, няма да ми дадете нищо…

— Но, драги, какво са ти притрябвали тези неща? Те не могат да ти послужат за нищо. Не мога да разбера… По-добре ще бъде подобни вещи да останат в семейството…

— Дори само като спомен от мама — отвърна упорито Кристиан.

— Драги приятелю — отвърна доста припряно сенаторът, — не съм разположен да се шегувам… но ако се съди по думите ти, изглежда, че имаш намерение да поставиш върху скрина някой супник, за да си спомняш за мама. Моля те да не мислиш, че искаме да те надхитрим. Това, което ще получиш в по-малко от движимото имущество, ще ти бъде заменено, разбира се, под някаква друга форма. Същото се отнася и до бельото…

— Не искам пари, искам бельо и сервиз за ядене.

— Но какво ще правиш с тия неща, дявол да го вземе?

Сега обаче Кристиан отговори така, че накара Герда Буденброк да се обърне бързо към него и да го погледне с някакво загадъчно изражение в очите си, сенаторът да свали много бързо пенснето от носа си и да се втренчи в лицето му, а госпожа Перманедер дори да скръсти ръце. Ето какво каза той:

— Хм, с една дума, мисля рано или късно да се оженя.

Той го каза доста тихо и бързо, с късо движение на ръката, сякаш подхвърляше нещо на брата си над масата; после се облегна назад на стола и очите му зашариха неспокойно из стаята с някакво сърдито, почти обидено и забележително разсеяно изражение.

Настана продължителна пауза. Най-сетне сенаторът каза:

— Трябва да признаем, Кристиан, че си позакъснял с тия планове… естествено, ако приемем, че тези планове са реални и изпълними, а не от рода на ония, които по-рано веднъж безразсъдно изложи пред покойната мама.

— Не съм променил намеренията си — каза Кристиан, все още без да погледне някого и със същото изражение на лицето.

— Невъзможно. Значи, чакал си само да умре мама, за да…

— Да, проявих това внимание към нея. Изглежда, Томас, ти мислиш, че у тебе се е събрала цялата тактичност и изтънченост на света?

— Не зная какво ти дава право да говориш така. Във всеки случай удивен съм от обхвата на твоето внимание. В деня след мамината смърт си готов да прокламираш непослушанието си спрямо нея.

— Да, понеже стана дума за това. Главното за мене обаче е, че мама не може вече да се ядосва от моята постъпка. Нито днес, нито след една година… Боже мой, Томас, мама не беше безусловно права, а само от нейна гледна точка, която аз зачитах, докато тя беше жива. Тя беше стара жена, жена от по-друго време, с по-друг мироглед…

— Хм, ще ти забележа, че този мироглед, поне по отношение на въпросната точка, е и мой.

— Аз не мога да се съобразявам с него.

— Длъжен си да се съобразяваш с него, приятелю.

Кристиан го погледна.

— Не! — извика, той. — Не мога! Казвам ти, че не мога… Аз сигурно зная най-добре какво трябва да сторя. Аз съм пълнолетен…

— Ах, това твое „пълнолетие“ е нещо много външно у тебе! Ти съвсем не знаеш какво трябва да сториш.

— Зная. Първо, действувам като честен човек… ти не взимаш пред вид положението на нещата, Томас! Присъствието на Тони и Герда не ни позволява да говорим подробно по тоя въпрос. Но аз ти казах и по-рано, че имам задължения. Последното дете, малката Гизела…

— Не зная и не искам да зная за никаква малка Гизела! Убеден съм, че те лъжат. На всеки случай спрямо особа като тая, за която загатваш, ти нямаш никакво друго задължение, освен предписаното от закона; него можеш да изпълняваш и занапред както досега…

— Особа ли, Томас? Особа? Заблуждаваш се по отношение на нея. Алина…

— Мълчи! — извика гръмогласно сенатор Буденброк.

Сега двамата братя се гледаха втренчено в лицата над масата. Томас беше бледен и трепереше от гняв, а Кристиан разтвори силом малките си, кръгли, хлътнали очи, клепките на които внезапно бяха се възпалили, и от негодувание така раззина уста, че мършавите му бузи изглеждаха съвсем издълбани. Малко по-долу от очите му се появиха две-три червени петна. Герда поглеждаше с доста подигравателно изражение ту единия, ту другия, а Тони закърши ръце и каза умолително:

— Том… Кристиан… В съседната стая лежи мама!

— Ти си дотам лишен от всяко чувство на срам — продължи сенаторът, — че се осмеляваш… не, че не ти струва никакво усилие да назовеш това име тук и при тия условия! Тази твоя нетактичност е нещо ненормално, патологично…

— Не мога да проумея защо да не назовавам името на Алина! — Кристиан беше така чрезмерно възбуден, че Герда го наблюдаваше с растящо внимание. — Както чу, Томас, аз го назовах; мисля да се оженя за нея, защото жадувам да имам свой дом, да имам спокойствие и мир… и забранявам, чуваш ли… употребявам съзнателно тая дума… забранявам всякаква намеса от твоя страна! Аз съм свободен, аз съм на себе си господар…

— Ти си глупак! Денят, в който ще отворим завещанието, ще ти даде да разбереш до каква степен си свой собствен господар! Взети са мерки, разбираш ли, да не прахосаш и майчиното наследство така, както вече прахоса предварително 30 000 марки. Остатъка от твоето състояние ще управлявам аз и ти няма да видиш в ръцете си повече от тия пари, които са ти определени да получаваш месечно, кълна ти се!

— Хм, ти самият сигурно най-добре знаеш кой е подсторил мама да вземе тия мерки. Но все пак ме удивлява, че мама не е натоварила с тая задача някого, който да ме чувствува по-близък и да е привързан към мене по-братски от тебе…

Сега Кристиан беше напълно извън себе си; започна да говори неща, каквито досега дори не бе загатвал. Наведен над масата, чукаше непрекъснато по нея с върха на свития показалец и с настръхнали мустаци и зачервени очи гледаше втренчено нагоре към брата си, който стоеше прав и побледнял го гледаше отвисоко с полуспуснати клепки.

— Сърцето ти е пълно със студенина, зложелателство и неуважение към мене — продължи Кристиан и гласът му беше едновременно глух и креслив. — Откак се помня като човек, от тебе винаги лъхаше такава студенина към мене, че в твое присъствие аз винаги зъзнех… да, може би се изразявам малко странно, но така го чувствувах. Ти ме отблъскваш… отблъскваш ме дори само като ме погледнеш, макар че почти никога не ме поглеждаш. И какво ти дава право за това? Та ти също си човек и имаш своите слабости! За нашите родители ти винаги беше по-добрият син; но ако действително стоиш толкова много по-близко до тях, отколкото стоя аз, би трябвало също тъй да усвоиш що-годе от техния християнски начин на мислене, та ако си лишен напълно от каквато и да било братска обич, да можем да очакваме от тебе поне следа от християнска обич. Ти си лишен дотам от всякаква обич, че не ме навести… не ме навести нито веднъж в болницата, когато в Хамбург легнах от ставен ревматизъм.

— Имам да мисля за неща, по-сериозни от твоите болести. Впрочем моето собствено здраве…

— Не, Томас, твоето здраве е великолепно! Ти не би седял сега така пред мене, ако то, сравнено с моето, не беше отлично.

— Аз съм може би по-болен от тебе.

— Ти? Не, това е твърде силно казано. Тони, Герда, той казва, че бил по-болен от мене! Виж ти! Мигар ти лежа в Хамбург смъртно болен от ставен ревматизъм!? Мигар ти след всяка най-дребна нередност изпитваш такава неописуема мъка в цялото си тяло? Мигар в твоята лява страна всички нерви са по-къси?! Авторитетни лекари потвърдиха, че именно така е у мене. Мигар на тебе се случват такива неща: влезеш по здрач в стаята си и виждаш, че на дивана ти е седнал някакъв човек, който ти кима с глава, а при това изобщо го няма?

— Кристиан! — извика ужасена госпожа Перманедер. — Какво приказваш! Боже мой, за какво собствено, се карате? Държите се така, като че ли е някаква чест да бъдеш по-болен от другия! Ако е въпрос за това, то Герда и аз за съжаление също бихме могли да се обадим! А в съседната стая лежи мама!

— И ти, човече божи, не разбираш — извика поривисто Томас Буденброк, — че всички тези гадости са последици и уродливи рожби на твоите пороци, на твоето безделие, на твоето самонаблюдение?! Работи! Престани да се занимаваш със здравословното си състояние и да говориш за него! Ако се побъркаш… и аз ти казвам, че това не е изключено… не ще бъда в състояние да пролея дори една сълза, защото вината ще бъде твоя, само твоя…

— Не, няма да пролееш сълза дори ако умра…

— Няма да умреш — каза презрително сенаторът.

— Няма да умра ли? Добре, значи, няма да умра! Ще видим кой от нас двамата ще умре по-рано! Работи! Ами ако не мога? Боже господи, ами ако не мога да работя продължително? Не мога да върша дълго време едно и също, просто се разболявам! Ако ти си могъл и още можеш, то радвай се, но недей да съдиш другите, защото това не е никаква заслуга… Бог дава на едного сила, на другиго не дава. Но какъв си ти, Томас — продължи той, като се наведе с още по-разкривено лице над масата и зачука още по-силно по нея. — Ти си безкритичен към себе си… ах, чакай, не това исках да кажа и не в него исках да те обвиня. Но не зная откъде да започна и каквото бих могъл да кажа, е само една хилядна… ах; само една милионна част от това, което е на сърцето ми против теб! Ти си успял да извоюваш място в живота, едно почтено положение, и сега си се изправил тук и отблъскваш студено и надменно всичко, което за миг би могло да те смути и да наруши равновесието ти, защото равновесието е най-важното нещо за тебе. Но това не е най-важното, не е най-главното пред бога, Томас! Ти си егоист, да, егоист! Все пак аз те обичам, когато хокаш, викаш и трещиш. Но най-страшно е мълчанието ти, най-страшно е, когато някой каже нещо и ти внезапно онемееш, оттегляш се, отказваш всяка отговорност и достолепен и неприкосновен, оставяш другия безпомощен и засрамен… У тебе няма състрадание, обич и смирение. Ах! — извика той внезапно, като раздвижи двете ръце над главата си и после ги изпружи далеко напред, като че отблъскваше целия свят от себе си. — Как съм се наситил на всичко… на тая тактичност, изтънченост и равновесие, на тая осанка и достолепие… наситил съм се до смърт!

Този последен вик беше до такава степен искрен, идеше така дълбоко от сърцето и избухна с такава подчертана погнуса и досада, че действително порази донякъде Томас: той се сви малко и за известно време наведе безмълвно и морно очи към земята.

— Аз станах каквото съм — каза той най-сетне с развълнуван глас, — защото не исках да стана като тебе. Ако съм те отбягвал в душата и сърцето си, то беше, защото трябва да се пазя от тебе, защото твоят начин на живот и твоят характер крият опасност за мене. Говоря истината.

Той помълча един миг и после продължи с отсечен и твърд тон:

— Обаче ние се отдалечихме много от предмета на нашия разговор. Държа ми реч за моя характер… малка объркана реч, която може би съдържаше зрънце истина. Но сега се касае не за мене, а за тебе. Ти имаш намерение да се жениш и аз бих желал да те убедя колкото е възможно по-дълбоко, че осъществяването на това намерение по начина, по който си намислил, е невъзможно. Първо: лихвите, които ще мога да ти изплащам, няма да бъдат така насърчително високи.

— Алина е турила нещо настрана.

Сенаторът преглътна и се овладя.

— Хм, турила настрана. Ти възнамеряваш, значи, да смесиш майчиното наследство със спестяванията на тая дама…

— Да. Аз жадувам за свой дом и за човек, който да ми състрадава, когато съм болен. Впрочем ние напълно си подхождаме. И двамата сме малко смахнати.

— Ти възнамеряваш по-нататък да осиновиш наличните деца, сиреч да ги… узакониш?

— Да.

— Така че след смъртта ти твоето състояние ще премине у ония хора, нали?

Когато сенаторът каза тези думи, госпожа Перманедер сложи ръка върху неговата и прошепна заклинателно:

— Томас! Мама лежи в съседната стая…

— Да — отговори Кристиан, — така е редно.

— Е, добре, ти няма да направиш всичко това! — извика сенаторът и скочи.

Кристиан също се изправи, мина зад стола си, улови го с една ръка, притисна брадичката си до гърдите и погледна полуплахо и полувъзмутено брата си.

— Няма да го направиш! — повтори Томас Буденброк почти обезумял от гняв, бледен, разтреперан и с тръпни движения. — Докато аз съм жив, това няма да стане! Кълна ти се! Внимавай… пази се! Загубихме достатъчно пари поради нещастия, безразсъдство и подлост, за да можеш да си позволяваш да хвърляш четвъртина, от майчиното имущество в скута на тая жена и нейните копелета! И това… след като Тибуртиус вече измъкна с хитрост друга четвъртина! Не, драги, ти нанесе достатъчно голям срам на семейството, та не е нужно още да ни сродяваш с куртизанка и да даваш името ни на нейните деца. Аз ти забранявам, чуваш ли, забранявам ти! — извика той с такъв силен глас, че стаята отекна; госпожа Перманедер разплакана се сви в един ъгъл на дивана. — И те съветвам: да не си посмял да действуваш противно на тая забрана! Досега само те презирах, преструвах се, че не те виждам… но ако ме предизвикаш, ако стигнеш до крайност, ще видим кой ще загуби! Казвам ти: внимавай! Няма да се съобразявам вече с нищо! Ще те сложа под опекунство, ще те затворя, ще те унищожа! Разбираш ли? Ще те унищожа!

— А аз ти казвам… — поде Кристиан.

И сега всичко премина в препирня, насечена, дребнава, жалка препирня без определена тема, без някаква друга цел, освен взаимно да се обиждат и да се раняват до кръв с думи. Кристиан се върна към характера на брата си и изравяше от далечното минало отделни случки, неприятни анекдоти, които трябваше да изтъкнат егоизма на Томас и които Кристиан не бе могъл да забрави, а непрекъснато бе носил със себе си и пропил със злъч. Сенаторът пък му отвръщаше с думи на прекалено презрение и заплахи, за които след десет минути се разкайваше. Герда бе подпряла леко глава върху ръката си и наблюдаваше двамата с прибулени очи и някакво неопределимо изражение на лицето. Госпожа Перманедер повтаряше непрекъснато в отчаяние:

— А в съседната стая лежи мама… А в съседната стая лежи мама!

Кристиан, който още в течение на последните реплики се движеше напред-назад из стаята, най-сетне напусна полесражението.

— Добре! Ще видим! — извика той и с разрошени мустаци и зачервени очи, с разкопчан жакет, с кърпичка в спуснатата надолу ръка, разпален и екзалтиран, излезе и тръшна вратата зад себе си.

Сенаторът постоя още един миг прав в настаналата внезапна тишина, като гледаше в посоката, гдето беше изчезнал неговият брат. После седна мълчаливо, взе отново с къси движения книжата в ръце и приключи със сухи думи, каквото още имаше да приключва, след което се облегна назад на стола, започна да глади краищата на мустаците между пръстите си и потъна в мисли.

Сърцето на госпожа Перманедер туптеше, преизпълнено от страх. Въпросът, важният въпрос не биваше да се отлага по-дълго; той трябваше да бъде разгледан, брат й трябваше да отговори на тоя въпрос. Но, ах, имаше ли той сега настроение да прояви благочестие и кротост?

— Том… ами… — поде тя, като погледна първом към скута си и после направи плах опит да прочете нещо в лицето му. — Мебелите… естествено, ти прецени вече всичко… Вещите, които са наши, сиреч на Ерика, на детето и мои… ще останат тук… с нас… Накъсо: какво ще правим с къщата? — попита тя и закърши скрито ръце.

Сенаторът не отговори веднага, а продължи още известно време да суче мустаците си и да се взира с мрачен размисъл в себе си. После пое дъх и се изправи.

— Къщата ли? — попита той. — Естествено тя принадлежи на всинца ни… на тебе, на Кристиан и на мене… което е най-смешното: и на пастор Тибуртиус, защото тази част влиза в наследството на Клара. Аз не мога да взема решение сам, а трябва да получа вашето съгласие. Разбира се обаче от само себе си, че следва да я продадем колкото е възможно по-скоро — заключи той, като сви рамене.

Въпреки това по лицето му мина някаква сянка, като че той се изплаши от собствените си думи.

Главата на госпожа Перманедер клюмна ниско; ръцете й престанаха да се притискат една о друга и изведнъж се отпуснаха във всички стави.

— Нашето съгласие! — повтори тя след известна пауза тъжно и донякъде с горчивина. — Боже мой, ти знаеш много добре, Том, че ще направиш, каквото ти изглежда най-правилно, и че ние другите не можем да ти отказваме дълго нашето съгласие!… Но ако ние кажем… ако те помолим — продължи тя почти беззвучно и горната й устна започна да трепери. — Къщата, мамината къща! Родителската къща, в която бяхме толкова щастливи! Нима да я продадем…?

Сенаторът отново сви рамене.

— Повярвай ми, дете, че всичко, за което би могла да ме укориш, вълнува и мене самия толкова, колкото и тебе. Но това не са основателни възражения, а сантименталност. Решено е вече какво трябва да се направи. Да вземем най-напред тоя голям имот… Какво да правим сега с него? От дълги години, още от смъртта на татко, цялата задна постройка се руши. В билярдната зала живее свободно едно котешко семейство, а навлезеш ли по-навътре, има опасност подът да рухне под краката ти… Да, друго би било, ако аз нямах къщата си на „Фишергрубе“! Но аз я имам; какво да я правя? Хм, мигар да предпочета да продам нея? Та поразсъди сама! Кому? Ще загубя приблизително половината от парите, които съм вложил в нея. Ах, Тони, ние притежаваме доста много имот, притежаваме прекалено много! А стойността на имотите не представлява вече нищо в сравнение с подвижния капитал. Затова ще я продадем, ще я продадем…

Но госпожа Перманедер не чу, тя седеше наведена напред, унесена в себе си, и гледаше с влажни очи в празното пространство.

— Нашата къща! — промълви тя. — Още си спомням… когато я освещавахме… ей толкова малки, бяхме тогава! Беше се събрало цялото семейство. И чичо Хофстеде прочете едно стихотворение… Прибрано е в чантата… Зная го наизуст. „До прекрасната Венера…“ Стаята с пейзажите! Трапезарията! Външни хора!…

— Да, Тони, положително така са мислили тогава и онези, които трябваше да напуснат къщата, купена от дядо. Те загубили парите си и трябвало да се махнат… умрели са и светът ги е забравил. Всичко с времето си. Трябва да се радваме и да благодарим богу, че ние още не сме стигнали дотам, докъдето бяха стигнали тогава Ратенкампови, и че в сравнение с тях ние ще напуснем тоя дом при много по-благоприятни обстоятелства.

Прекъсна го хлипане — бавно, горестно хлипане. Госпожа Перманедер беше се отдала така всецяло на мъката си, че дори не помисляше да изтрие сълзите си, които се стичаха по страните й. Седеше свита, наведена напред и една топла капка падна върху ръцете й, отпуснати мирно в скута; но тя не обърна внимание.

— Том — каза тя и изтръгна лека, умилна твърдост от гласа си, задушаван вече от сълзите. — Ти не знаеш какво ми е на душата в тоя час, не знаеш. Сестра ти не е видяла добро от живота, той я изигра жестоко. На главата ми се струпа всичко, каквото може да си представи човек… не зная с какво съм го заслужила. Но аз понесох всичко, без да се обезсърчавам, Том: и с Грюнлих, и с Перманедер, и с Вайншенк. Защото всеки път, когато бог разбиваше живота ми, аз все пак не бях окончателно загубена. Аз знаех, че има едно място, едно сигурно пристанище, тъй да се рече, гдето имах дом и стряха, гдето можех да намеря убежище от всички житейски несгоди… Дори сега; когато всичко беше свършено, когато затвориха Вайншенк… „Майко, казах аз, можем ли да се приберем при тебе!“ „Да, деца, елате“… Когато бяхме малки и играехме на „война“, Том, винаги имаше един „знак“, заградено с черта място, гдето можехме да застанем при беда и нужда, отгдето никой нямаше право да ни прокуди и можехме да си отдъхнем в мир. Мамината къща, тази къща тук беше мой „знак“ в живота, Том… А сега… а сега… да я продадем…

Тя се облегна назад, скри лице в кърпичката си и горчиво заплака.

Той свали една от ръцете й и я задържа в своята.

— Зная, мила Тони, зная прекрасно всичко. Но няма ли да бъдем сега що-годе разумни? Добрата ни майка си отиде… и ние не можем да я върнем назад. Какво да правим? Безсмислено е да задържим тая къща като мъртъв капитал… Аз зная най-добре това, нали? Мигар да я превърнем в казарма с наематели? Тежи ми мисълта, че тук ще живеят чужди хора; няма ли да бъде по-добре да не ги гледаш, а да купиш за себе си и за децата някоя малка, хубава къща или отделен етаж негде пред градската порта например? Или би предпочела да живееш тук заедно с цяла тълпа наематели? И семейството пак ще бъде край тебе: Герда и аз, Буденброкови на „Брайтещрасе“, Крьогерови, а така също мадемоазел Вайхброт, да не говорим за Клотилда, за която не зная дали ще й бъде приятно да се среща с нас; откак стана манастирска дама, тя си придава малко важност.

Тони изпусна една въздишка, която беше наполовина смях, извърна се и притисна по-силно кърпичката върху очите си, нацупена като дете, което се мъчат да накарат с някаква шега да забрави страданието си. Но после откри решително лицето си, седна изправено — както винаги, когато се касаеше да покаже твърд характер и достойнство — и отметна глава назад, като все пак се опита да притисне брадичката си върху гърдите.

— Да, Том — каза тя и разплаканите й очи примижаха със сериозно и твърдо изражение към прозореца, — ще бъда… вече съм разумна… Прости ми! Ти също, Герда! Простете ми, че плаках! Може да връхлети всекиго… такава слабост. Но това е само външно, повярвайте ми! Знаете прекрасно, че всъщност аз съм жена, закалена от живота. Да, Том, това, което казваш за мъртвия капитал, ми е ясно, имам толкова ум в главата си. Мога само да повторя, че си длъжен да направиш каквото ти се струва най-правилно. Ти трябва да мислиш и да действуваш вместо нас, защото Герда и аз сме жени, а Кристиан… господ да му е на помощ! Ние не можем да ти се противопоставим, защото онова, което можем да изнесем, няма да бъдат основателни възражения, а сантименталност… Ясно е като бял ден. Кому ли би могъл да я продадеш, Том? Мислиш ли, че можеш скоро да свършиш тая работа?

— Ах, дете, отгде да зная! На всеки случай тая заран размених няколко думи с Гош, стария посредник Гош; той изглеждаше наклонен да се заеме с тая работа.

— Ще бъде добре, да, ще бъде много добре. Естествено, Гош има известни слабости… Тези негови преводи от испански, за които приказват хората… не зная как се казва авторът… са нещо странно; ти, Том, също трябва да признаеш това. Но той беше приятел на татко и е безспорно честен човек. Известен е и с доброто си сърце. Той ще разбере; че тук не се касае за обикновена продажба, за обикновена къща… Колко мислиш да искаш, Том? Най-малко 100 000 марки, нали?

Когато брат й и жена му слизаха по стълбата, тя, вече хванала ръчката на вратата, каза повторно:

— Най-малко 100 000 марки, Том!

После, останала сама, Тони се спря насред стаята, сплете така отпуснатите ръце, че дланите бяха обърнати надолу, и погледна с широко разтворени, безпомощни очи наоколо си. Натежалата й от мисли глава, която тя непрекъснато клатеше леко и беше украсила с шапчица от черни дантели, започна да се отпуска бавно и все по-ниско и по-ниско над едното рамо.

Глава трета

Заставиха малкия Йохан да се прости с тленните останки на баба си; така бе наредил баща му и той не се осмели, да възрази, макар че се страхуваше. В деня след тежката агония на консулшата сенаторът — на трапезата и, както изглеждаше, умишлено в присъствие на детето — се обърна към съпругата си и с няколко сурови думи осъди поведението на чичо Кристиан, който се измъкнал и отишъл да си легне точно когато болната била най-зле.

— Това се дължеше на нервите му, Томас — отвърна Герда.

Но с поглед към Хано, който не убягна от момчето, той отвърна в почти строг тон, че тук не са уместни никакви извинения. Покойната майка страдала толкова много, че човек би трябвало да се срамува да седи прекалено безчувствено в стаята й и да побягва малодушно от мъничкото страдание, което би могла да разбуди гледката на нейната борба със смъртта. Хано заключи от това, че не би трябвало да се осмели да възрази против посещението на отворения ковчег.

Когато в деня преди погребението влезе между баща си и майка си в колонната зала, просторното помещение му се стори също така чуждо, както при влизането там на Бъдни вечер. Точно отсреща, сияйно бяло върху фона на тъмнозелените едри растения в саксии, които, редувайки се с високи сребърни свещници, образуваха полукръг, на черна поставка стоеше гипсово копие от „Благославящия Христос“ на Торвалдсен, мястото на което инак беше вън в коридора. Навсякъде по стените се виждаше черен креп, раздвижен от лек полъх; той закриваше както небесносиния цвят на гоблените, така и усмивката на белите статуи на богове, които преди винаги бяха свидетели на веселите гощавки в тая зала. Малкият Йохан застана отстрани до ковчега и загледа неподвижното тяло, изопнало се строго и тържествено пред него върху белия атлаз. Той стоеше обкръжен от жалейно облечените роднини, с широк траурен креп около ръкава на моряшките си дрешки, с глава, замаяна от уханията, които се носеха от безчислените китки цветя и венци и с които — съвсем леко и доловимо само от време на време — се смесваше друго, чуждо и все пак невнятно познато ухание.

Тази тук не беше баба. Официалната шапчица с бели копринени панделки и червеникавокестенявите коси под нея бяха нейни. Но този остър нос, тези дръпнати навътре устни, тази щръкнала брадичка, тези жълти, прозрачни, сложени една върху друга ръце, явно студени и вцепенени, не бяха нейни. Тя беше някаква чужда, восъчна кукла; но грозно беше да се правят такива кукли и да се чествуват по такъв начин. И той погледна към стаята с пейзажите, като че там в следния миг щеше да се появи истинска негова баба… Но тя не дойде. Тя беше мъртва. Смъртта бе я заменила завинаги с тая восъчна фигура, която тъй неумолимо, тъй недостъпно държеше затворени клепките и устните си…

Той стоеше, стъпил здраво на левия си крак и превил дясното си коляно така, че този крак балансираше леко на върха, и държеше крепко с една ръка моряшкия възел върху гърдите си, докато другата висеше хлабаво надолу. Главата му с къдравите светлокестеняви коси над слепоочията беше наклонена встрани, а златистокестенявите му очи, обкръжени от синкави сенки, гледаха примижали изпод свитите вежди, с някакво откъснато и замислено изражение, в лицето на трупа. Той дишаше бавно и нерешително, защото при всяко вдишване очакваше уханието, онова чуждо и все пак тъй невнятно, познато ухание, което облаците от миризми на цветя невинаги смогваха да задушат. И когато това ухание се понесеше, когато го доловеше, веждите му се свиваха още повече и устните му започваха мигом да потръпват. Накрая той въздъхна; и тази въздишка приличаше тъй силно на хлипане без сълзи, че госпожа Перманедер се наведе над него, целуна го и го изведе навън.

И след като сенаторът и жена му, заедно с госпожа Перманедер и Ерика Вайншенк в продължение на няколко дълги часа приемаха в стаята с пейзажите съболезнованията на града, Елизабета Буденброк, по баща Крьогер, биде погребана. За погребението бяха пристигнали роднини от Франкфурт и Хамбург, посрещнати за последен път гостолюбиво в къщата на „Менгщрасе“. Множеството от опечалени беше изпълнило залата и стаята с пейзажите, колонната зала и коридора, когато между запалените свещи, изправен величаво пред горния край на ковчега, пастор Прингсхайм от църквата „Света Богородица“ държа надгробната реч; той беше дигнал към небето бръснатото си лице над широката набрана яка — лице, изражението на което се менеше между мрачен фанатизъм и кротък унес, — а ръцете си бе сплел под брадичката.

Той възхвали ту с гръмки, ту с тихи слова качествата на покойницата, нейното достолепие и смирение, нейната ведрина и набожност, нейната благотворителност и кротост. Спомена за „Ерусалимската вечер“ и „Неделното училище“, озари още веднъж с блясъка на своята диалектика целия дълъг, богат и честит земен живот на мъртвата… и тъй като думата „кончина“ трябва да върви с прилагателно, той приключи речта си с нейната „мирна кончина“.

Госпожа Перманедер знаеше прекрасно, че в тоя час дължи както на себе си, така и на присъствуващите да покаже достолепие и представителност. Тя беше обсебила — заедно с дъщеря си Ерика и внучката си Елизабета — най-видните почетни места непосредствено до пастора в горния край на покрития с венци ковчег, докато Томас, Герда, Кристиан, Клотилда и малкият Йохан, а така също старият консул Крьогер, който беше седнал на стол — наравно с роднините от втора степен се примириха да присъствуват на опелото, заели недотам хубави места. Стиснала батистената кърпичка с черни краища в сложените една върху друга ръце, тя стоеше съвсем изправена, с малко подигнати рамене, и изпитваше такава голяма гордост от главната роля, паднала й се в тоя тържествен час, че навремени забравяше напълно скръбта си. Очите й, които тя почти през цялото време държеше наведени към земята, защото съзнаваше, че е изложена на наблюдателните очи на целия град, не можеха да си откажат удоволствието сегиз-тогиз да се зареят над множеството, сред което тя зърна и Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, и нейния съпруг… Да, всички те бяха длъжни да дойдат, всички: Мьолендорпфови, Кистенмакерови, Лангхалсови и Йовердикови. Бяха длъжни да се съберат още веднъж тук, преди Тони Буденброк да опразни родителския дом, бяха дошли да й изкажат съболезнованията си въпреки Грюнлих, въпреки Перманедер и въпреки Хуго Вайншенк!

А пастор Прингсхайм дълбаеше с надгробната си реч раната, нанесена от смъртта; той умишлено рисуваше пред всекиго какво е загубил, умееше да изтръгва сълзи дори там, гдето те не биха потекли от само себе си, и покъртените му бяха благодарни за това. Когато заговори за „Ерусалимската вечер“, всички стари приятелки на покойницата се разхълцаха, с изключение на мадам Кетелсен, която не чуваше нищо, и на сестрите Герхарт, потомките на Паул Герхарт, които бяха застанали с ведри очи в един ъгъл и се държеха за ръце; те изпитваха радост от смъртта на приятелката си и не й завиждаха само затова, защото завистта и недоброжелателството бяха чужди на техните сърца.

Що се отнасяше до мадемоазел Вайхброт, тя непрекъснато секнеше коса си с къс и енергичен звук. Но дамите от „Брайтещрасе“ не заплакаха, защото не бяха навикнали да плачат. Лицата им, сега все пак не толкова строги, както всеки друг път, изразяваха кротко удовлетворение от безпристрастната справедливост на смъртта.

После, когато заглъхна сетното „амин“ на пастор Прингсхайм, влязоха четиримата носачи с черни триъгълни шапки и дигнаха ковчега; те влязоха тихо и все пак толкова бързо, че черните им мантии се издуха зад тях. Бяха четирима лакеи, чиито лица всеки познаваше, наемни прислужници, които на всяка гощавка във висшето общество поднасяха тежките паници и в коридорите скрито пиеха Мьолендорпфовото червено вино направо от гарафите. Но те бяха необходими също при всяко първокласно и второкласно погребение и тяхната сръчност в тая работа беше голяма. Знаеха прекрасно, че трябва да преодолеят тактично и бързо тоя миг, в който чужди хора грабват ковчега из средата на опечалените и го отнасят завеки. Те дигнаха с две-три бързи, безшумни и крепки движения товара от поставката, наместиха го на раменете си и докато някой намери време да осъзнае страхотността на тоя миг, покритият с цветя ковчег се понесе решително, но все пак с умерена бързина, и изчезна през колонната зала.

Дамите се запритискаха внимателно напред, за да стиснат ръцете на госпожа Перманедер и на дъщеря й, като с наведени към пода очи не промълвяха нищо повече и нищо по-малко от онова, което трябваше да се мълви в подобен случай; господата пък се затъкмиха да слязат долу при колите.

И после, наредени в дълго черно шествие, колите поеха бавно в студения, ситен дъжд дългия път по сивите и влажни улици през Крепостната порта и покрай голите дървеса на алеята до гробището, гдето зад един полуоголен храсталак екна траурен марш. Продължиха да вървят пешком по разкаляните пътеки подир ковчега чак дотам, до горичката, гдето се издигаше семейната гробница на Буденброкови с увенчаната от голям каменен кръст плоча, върху която с готически букви бяха издълбани имена. Каменният капак на гроба, украсен с пластично изработения семеен герб, лежеше отстрани до черната яма, обкръжен от влажна зеленина.

Мястото там долу, отредено за новодошлия мъртвец, беше готово. През последните дни под надзора на сенатора бяха поразчистили и отделили настрана костите на стари Буденброкови. Музиката бавно заглъхна и ковчегът увисна на въжетата на носачите над иззиданата глъб; после се спусна с лек тропот надолу и пастор Прингсхайм, сложил топлинки около китките на двете си ръце, заговори отново. Школуваният му глас кънтеше ясен, пъргав и благочестив над отворения гроб и над скръбно наведените или наклонени встрани глави на присъствуващите господа в хладния и тих есенен въздух. Накрая той се наведе над ямата, обърна се към покойницата с цялото й име и я благослови с кръстния знак. Когато замлъкна и всички господа, с черни ръкавици на ръцете, дигнаха цилиндрите си пред лицето, за да се помолят тихо, грейна малко слънце. Вече не валеше и в шума на капките, които се стичаха една по една от дърветата и храстите, от време на време се примесваше късо, тънко и въпросително птиче чуруликане.

После всеки пристъпи да стисне още веднъж ръка на синовете и брата на покойната.

През цялото време на това дефилиране Томас Буденброк стоя между брата си Кристиан и чичо си Юстус; дебелият и тъмен плат на връхната му дреха беше оросен с много ситни, сребристи дъждовни капки. В последно време той беше започнал да пълнее — това беше единственият признак на застаряване в грижливо поддържаната му външност. Бузите му, над които стърчаха остро засуканите мустаци, се закръгляваха, но бяха белезникави, бледи, без кръв и живот. Леко зачервените му очи поглеждаха с морна вежливост в лицето всеки господин, чиято ръка той за миг хващаше в своята.

Глава четвърта

След една седмица в частната кантора на сенатор Буденброк, на коженото кресло отстрани до писалището, седеше един нисък старец с гладко обръснато лице и снежнобели коси, спуснати над челото и слепоочията. Наведен напред, той се подпираше с двете ръце върху бялата дръжка на бастуна си, беше положил щръкналата си остра брадичка върху ръцете и със злобно стиснати устни и дръпнати надолу ъгли на устата беше спрял отдолу нагоре такъв отвратителен и пронизително-коварен поглед върху сенатора, че изглеждаше непонятно защо последният не беше предпочел да избегне срещата с такъв човек. Но Томас Буденброк седеше облегнат на стола си и разговаряше без видимо безпокойство с тая ехидна и демонична особа като с най-обикновен гражданин… Шефът на фирмата „Йохан Буденброк“ и посредникът Сигизмунд Гош разменяха мисли върху продажната цена на старата къща на „Менгщрасе“.

Този въпрос им отне доста дълго време, тъй като предложените от господин Гош 28 000 талера се струваха на сенатора извънредно малко, докато посредникът се кълнеше в пъкъла, че било истинска лудост, ако добави към тая сума дори един-единствен сребърен грош. Томас Буденброк заговори за централното разположение и необикновената големина на имота, обаче господин Гош му държа със съскащ, плътен и сдържано-гневен глас цяла реч за гибелния риск, който поемаше; изложението му беше тъй житейски убедително, че би могло да бъде наречено поема… Ха! Кога, кому и за колко ли би могъл да препродаде тая къща? Та колко пъти в смяната на вековете се търси такъв имот? Може ли неговият високоуважаем приятел и доброжелател да му обещае, че утре с влака от Бюхен ще пристигне някой индийски набаб и ще пожелае да се настани в къщата на Буденброкови? Той, Сигизмунд Гош, ще остане на сухо… да, ще остане на сухо с тоя имот и ще бъде тогава съсипан, окончателно разорен човек, който не ще има вече време отново да се изправи на нозе, защото часовникът му ще е спрял, гробът му ще бъде изкопан, да, изкопан… И понеже този израз му се понрави, той добави още нещо за призраци с тракащи кости и за буци пръст, които падали с глух тътен върху капака на ковчега.

Все пак сенаторът не се съгласи с него. Той заговори за прекрасната поделяемост на имота, подчерта отговорността, която носел спрямо брата и сестрата, и настоя за 30 000 талера, след което изслуша повторно, с някаква смесица от нервност и благосклонност, едно твърде остроумно възражение от стража на господин Гош. Това продължи около два часа, в течение на които господин Гош има възможност да разкрие напълно актьорското си изкуство. Той играеше сякаш двойна игра — играеше лицемерен злодей.

— Съгласете се, господин сенаторе, мой млади доброжелателю… 84 000 марки! Предлага ви ги един стар честен човек — каза той сладникаво, като наклони настрана главата си, разкриви опустошеното си от гримаси лице в усмивка на чистосърдечна наивност и протегна ръка, едра, бяла ръка с дълги и треперещи пръсти.

Но това беше лъжа и измама. Дори дете би могло да прозре лицемерната маска, под която зловещо се хилеше дълбокото мошеничество на тоя човек.

Най-сетне Томас Буденброк заяви, че моли да му се даде време да поразмисли и на всеки случай да поговори с брата и сестрата, преди да се съгласи на тия 28 000 талера — нещо, което едва ли би било възможно. След това пренесе разговора на неутрална почва — попита как вървят посредническите работи на господин Гош, какво е здравословното му състояние…

Господин Гош беше зле; той отби с красиво и широко движение на ръката предположението, че би могъл да бъде причислен към щастливите хора. Наближаваше тежката старческа възраст, дори беше дошла вече; както каза по-рано, гробът му беше изкопан. Вечер просто не можеше да поднесе чашата с грог към устата си, без да разлее половината от него — тъй силно караше дяволът ръката му да трепери! Не помагаха никакви проклятия. Волята не тържествуваше вече… Но както и да е! Зад него лежеше цял живот, при това не съвсем скъден живот. Той бе гледал с будни очи в живота. Край него бяха прошумели революции и войни и техните талази бяха минали и през неговото сърца… тъй да се рече. Ха, поврага, друго беше онова време, когато… през онова историческо заседание на градския съвет… той бе застанал редом с бащата на сенатора, консул Йохан Буденброк, и бе се опълчил срещу пристъпа на разярената тълпа! Най-страшната от всички страхотии… Не, животът не беше скъден… неговият вътрешен живот също не беше съвсем скъден! Поврага, той бе чувствувал сили в себе си; а каквато е силата, такъв е и идеалът, казва Фойербах. Пък и сега още, и сега… душата му не беше осиромашала, сърцето му бе останало младо, не бе преставало… не бе преставало никога да бъде способно на грандиозни преживелици, да обгръща жарко и всеотдайно неговите идеали… Той ще ги отнесе със себе си в гроба, разбира се! Та имаше ли на земята идеали, заслужаващи да бъдат постигнати и осъществени? Не! Никой не жадува за звездите, ала надеждата… о, надеждата — не сбъдновението, — надеждата беше най-прекрасното в живота! L’espérance toute trompeuse qu’elle est, sert au moins á nous mener á la fin de la vie par un chemin agréable.^[99] Ла Рошфуко бе казал това и то беше хубаво, нали?… Да, неговият високоуважаем приятел и доброжелател нямаше нужда да знае подобни работи. Нямаше нужда да помни такива неща онзи, когото вълните на реалния живот са поели на високите си рамене, за да може щастието да облъхне челото му. От подобни неща се нуждае този, който мечтае самотен дълбоко някъде долу в мрака!…

— Вие сте щастлив — каза той внезапно, като сложи ръка върху коляното на сенатора и дигна към него насълзените си очи. — О, да! Ще сторите грях, ако отречете! Вие сте щастлив! Вие държите щастието в ръцете си! Тръгнахте безстрашно по света и го покорихте със здрави ръце… мишци! — поправи се той, понеже не можеше да понесе прекалено скорошното повтаряне на думата „ръце“.

После замълча и без да чуе дори една дума от отрицателния и примирен отговор на сенатора, продължи да го гледа с тъмно мечтание в лицето. Изведнъж стана.

— Но ние се разбъбрахме — каза той, — а пък се срещнахме по работа. Времето е скъпо, не бива да го губим в разсъждения. Слушайте… Заради вас… разбирате ли? Заради…

Изглеждаше, че господин Гош отново ще се унесе в красиви размишления, но той се оборави и извика с широк, енергичен, ентусиазиран жест:

— 29 000 талера… 87 000 марки за къщата на майка ви! Съгласен ли сте?

И сенатор Буденброк се съгласи.

Госпожа Перманедер сметна, както трябваше да се очаква, че продажната цена е смешно ниска. Ако някой — с оглед към спомените й от тая къща — й наброеше на масата цял милион за нея, тя би окачествила това само като благопристойна постъпка, нищо друго. Все пак твърде скоро свикна с числото, назовано от нейния брат, главно защото всичките й мисли бяха заети с планове за бъдещето.

Тя се радваше от сърце на многото и хубави мебели, които бяха й се паднали; и макар че сега-засега никой не мислеше да я гони от родителския й дом, тя полагаше големи старания да намери и наеме ново жилище за себе си и за децата. Наистина раздялата щеше да бъде трудна… мисълта за това пълнеше със сълзи очите й. Но, от друга страна, в представата за обнова и промяна се криеше известна прелест. Не приличаше ли това почти на ново, четвърто устройване на живота? Тя пак оглеждаше жилища, пак се съветваше с тапицера Якобс, пак избираше в магазините завеси за вратите и платове за пътеки. Сърцето й туптеше… наистина сърцето на тая стара, закалена от живота жена биеше по-радостно.

Така минаха седмици — четири, пет и шест седмици. Падна първият сняг, дойде зимата, печките пращяха и Буденброкови размишляваха тъжно как ли ще прекарат този път коледните празници. Но внезапно се случи нещо, нещо драматично, нещо съвсем неочаквано; в хода на нещата настъпи обрат, който заслужаваше всеобщ интерес и действително го предизвика; настъпи едно събитие… не, то падна като гръм от ясно небе и накара госпожа Перманедер да се стъписа и вцепени насред грижите си за новото жилище.

— Томас — каза тя, — полудявам ли? Или може би Гош бълнува? Това е невъзможно! То е крайно абсурдно, крайно немислимо, крайно.

Тя замълча и се хвана с две ръце за слепоочията. Но сенаторът сви рамене.

— Мило дете, още нищо не е решено. Но тази мисъл, тази възможност изникна и ако поразмислим по-спокойно, ще видим, че в тая работа няма нищо немислимо. Наистина озадачава донякъде. И аз се стъписах, когато Гош ми го обади. Но защо да е немислимо? Какво пречи?…

— Няма да преживея това — каза тя, седна на един стол и остана неподвижна.

Какво ставаше? Бе се намерил вече купувач за къщата или поне лице, което беше проявило интерес и дори изразило желание да разгледа основно обявения за продан имот, та след това да продължи пазарлъка. И това лице беше господин Херман Хагенщрьом, търговец на едро и консул на кралство Португалия.

Когато първият слух стигна до госпожа Перманедер, тя се вцепени, слиса и оскърби; не повярва и беше неспособна да проумее тая мисъл в цялата й дълбочина. Ала сега, когато въпросът добиваше все повече и повече форма и образ, когато посещението на консул Хагенщрьом на „Менгщрасе“ беше предстоящо… тя се оборави и съживи. Не протестира, а се опълчи. Намери думи, жарки и остри думи, и ги замята като запалени факли и бойни брадви.

— Това няма да стане, Томас! Докато съм жива аз, това няма да стане! Дори когато човек продава кучето си, гледа какъв ще бъде новият му господар. А мамината къща! Нашата къща! Стаята с пейзажите!

— Пак те питам, какво собствено пречи?

— Какво пречи ли? Боже милостиви, какво пречело! Планини трябва да попречат на тоя шишко, Томас! Планини! Но той няма да ги види! Той нехае за такива неща! Няма чувство за тях! Та нима е говедо? От изконни времена Хагенщрьомови са наши съперници… Старият Хинрих шиканираше дядо и татко, а ако Херман още не ти е напакостил сериозно, ако още не ти е сложил крак, то е само за това, че още не му се е удал сгоден случай… Когато бяхме малки, аз му ударих плесница насред улицата, защото имах основание за това, а в замяна неговата миловидна сестра Юлхен ми изподра с нокти лицето. Ще кажеш: детинщини… Добре! Но те ни гледаха подигравателно и радостно всеки път, когато ни се случеше някое нещастие; и обикновено аз им доставях това удоволствие… Божия воля… А доколко консулът ти е навреждал в търговията и с какво безсрамие те е изпреварвал… това, Том, ти самият сигурно знаеш най-добре, аз не мога да те поучавам. И в края на краищата, когато Ерика така сполучливо се омъжи, червеят на завистта не спря да гризе душата им, докато те не успяха да затрият директора и да го тикнат в затвора посредством ръката на брата си, на тоя котарак, на тоя прокурор-сатана… А сега имат нахалството… имат безсрамието…

— Слушай, Тони! Първо, ние изобщо нямаме сериозно думата по тоя въпрос, защото сме сключили сделката с Гош и сега той има право да продаде, комуто иска. Съгласен съм с тебе, че в това се крие известна ирония на съдбата…

— Ирония на съдбата ли? Да, Том, твой маниер е да се изразяваш така! Но аз ще го нарека позор, юмрук право в лицето… да, точно така! Не схващаш ли какво означава? Та помисли какво би означавало, Томас! Ще означава следното: с Буденброкови е свършено, те са окончателно ликвидирани, отиват си и Хагенщрьомови заемат с музика и песни мястото им! Не, Томас, аз няма да взема участие в такова зрелище, няма да съдействувам за тая подлост! Нека само дойде, нека само се осмели да дойде, за да огледа къщата! Аз няма да го приема, повярвай ми! Ще се затворя с дъщеря си и с внучката си в някоя стая, ще обърна ключа и няма да го пусна да влезе… да, така ще направя!

— Ще направиш каквото смяташ за разумно, мила; но първом ще премислиш дали не е по-уместно да пазиш внимателно общественото приличие. Ти вероятно си мислиш, че консул Хагенщрьом ще се почувствува дълбоко засегнат от твоето държане. Не, грешиш, дете! Той нито ще се зарадва, нито ще се разсърди от това, а ще се учуди, ще се учуди хладно и равнодушно. Цялата работа е там, че ти му приписваш същите тия чувства към тебе и към нас, каквито ти изпитваш към него. Заблуждаваш се, Тони! Той съвсем не те мрази. Защо да те мрази? Той не мрази никого. Плува в успех и щастие и е преизпълнен от веселост и благосклонност, повярвай ми! Толкова пъти вече съм те уверявал, че той би те поздравил най-любезно на улицата, ако ти самата би могла да си наложиш да не гледаш тъй войнствено и високомерно някъде във въздуха. Той само се удивлява, изпитва в течение на две минути някаква спокойна и малко иронична почуда, която не е в състояние да разклати равновесието на един човек, комуто никой не може да стори нещо лошо… В какво го обвиняваш? Ако той ме е изпреварил много в търговията и от време на време успешно ме оборва в обществените работи… прекрасно, значи, той сигурно е по-способен търговец и по-добър политик от мене. Това съвсем не е причина да се смеем тъй странно яростно, както правиш ти. Но да се върнем на къщата. Старата отдавна вече няма почти никакво значение за семейството, тъй като значението премина постепенно върху моята, новата къща… казвам ти го, за да те успокоя за всеки случай. От друга страна пък, е ясно какво е накарало консул Хагенщрьом да мисли за покупка на къща. Тези хора се издигнаха, семейството им се увеличава, те се сродиха с Мьолендорпфови и по богатство и известност са равни на първите в града. Но им липсва нещо, нещо външно, от което те досега се лишаваха с чувство на превъзходство и отърсили се от всякакви предразсъдъци. Липсва им историческото освещение, тъй да се рече: узаконяването. Изглежда, че сега вече им е дошъл апетитът и си набавят нещичко от него, като се пренасят в къща, каквато е тази… Ще видиш, консулът ще гледа по възможност да запази всичко, както си е, няма да пристрои нищо, ще остави дори девиза „Dominus providebit“ над пътната врата; а трябва да бъдем справедливи и да признаем, че не господ, а единствено той помогна на фирмата „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ да се издигне тъй високо.

— Браво, Том! Ах, как се радвам, че най-сетне чух от тебе нещо лошо за него! Това е собствено всичко, което искам. Боже мой, да имах твоя ум, как щях да го наредя! А ти си се изправил тук…

— Виждаш обаче, че в действителност нямам голяма полза от ума си.

— А ти си се изправил тук, казвам, и говориш по тоя въпрос с такова невъобразимо спокойствие и ми обясняваш как щял да постъпи Хагенщрьом… Ах, говори, каквото щеш! И ти като мене имаш сърце в гърдите, и аз просто не вярвам, че вътрешно си толкова спокоен, колкото се правиш? Ти отговаряш на жалбите ми… може би се мъчиш да успокоиш самия себе си…

— Ставаш вече нескромна, Тони! Това, което „се правя“, е лично моя работа. Всичко друго не засяга никого с нищо.

— Том, умолявам те, кажи ми само едно: всичко това не е ли бълнуване в треска?

— Точно така.

— Кошмар?

— Защо не?

— Сърцераздирателна комедия?

— Стига! Стига!

И консул Хагенщрьом се яви на „Менгщрасе“, яви се заедно с господин Гош, който държеше в ръка йезуитската си шапка, гледаше вероломно наоколо си, мина наведен покрай момичето, което беше занесло визитните им карти и сега държеше отворена стъклената врата, и влезе подир консула в стаята с пейзажите.

Херман Хагенщрьом, облечен в дълъг почти до петите, дебел и тежък кожух, който отпред беше разкопчан и позволяваше да се види зимният му костюм от зеленожълт, мъхест и здрав английски плат, имаше осанка на столичанин и внушителния тип на борсов деятел. Беше тъй извънмерно тлъст, че не само брадичката му, а цялата долна половина на лицето му беше двойна и късо подрязаната, руса цяла брада не можеше да скрие това; дори остриганата кожа на главата му при известни движения на челото и на веждите се набираше в дебели дипли. Носът му сега лежеше още по-плосък върху горната устна и дишаше затруднено през мустаците; ето защо от време на време устата трябваше да му се притече на помощ, като се разтваряше за дълбоко поемане на дъх. И това все още беше свързано с немного шумно мляскане, предизвикано от постепенното отделяне на езика от горната челюст и глътката.

Когато чу тоя шум, познат й от миналото, госпожа Перманедер промени цвета на лицето си. Пред очите й се мярнаха като видение лимонови кифли с наденица от трюфели и стразбургски пастет от гъши дроб и то насмалко щеше да разклати каменното достолепие на осанката й. Сложила траурната шапчица върху пригладените коси, облякла чудесно ушита черна рокля, полата на която беше отрупана чак догоре с волани, тя седеше на дивана със скръстени ръце и малко дигнати рамене; дори когато двамата господа вече влизаха, тя отправи няколко безразлични и величаво спокойни думи към брата си, сенатора, който не можа да поеме отговорността да я остави сама тъкмо в тоя час. Тя продължи да седи дори докато сенаторът, отишъл да посрещне гостите в средата на стаята, се поздравяваше сърдечно с посредника Гош и коректно вежливо с консула; но после също стана, направи сдържан поклон едновременно пред двамата и без да бърза, подкрепи с думи и жест братовата покана — да имат добрината да седнат. Все пак от неприкосновено равнодушие тя държеше очите си почти напълно затворени.

Докато още седяха, в течение на първите следващи минути, говореха ту консулът, ту посредникът. Господин Гош помоли с противно неискрена смиреност, зад която дебнеше всеявно лукавство, да бъдат тъй добри и извинят това безпокойство, но господин консул Хагенщрьом имал желание да обиколи помещенията на къщата, понеже възнамерявал евентуално да я купи… После консулът повтори с други думи същото и с глас, който отново напомни на госпожа Перманедер за лимоновите кифли с наденица. Да, действително, имал такова намерение и то бързо се превърнало в желание — негово и на домашните му, — което той се надявал да осъществи, ако господин Гош не си е поставил за цел да направи прекалено добра сделка… Ха-ха!… Но не се съмнявал, че работата ще може да се уреди за всестранно задоволство.

Обноските му бяха свободни, безгрижни, спокойни и светски; на госпожа Перманедер направи добро впечатление, че той от вежливост се обръщаше с думите си почти винаги към нея. Стигна дори дотам, че обоснова подробно желанието си в почти извинителен тон.

— Простор! Повече простор! — каза той. — Къщата ми на „Зандщрасе“… Няма да повярвате, уважаема госпожо, и вие, господин сенаторе… Тя действително е много тясна за нас, понякога просто не можем да се движим в нея. За приеми изобщо не говоря… опазил бог! Нужно е действително да се събере само семейството… Хунеусови, Мьолендорпфови, домашните на брат ми Мориц… и ние действително се озоваваме в положение на сардели. Значи, защо… нали?

Той говореше с тон на леко негодувание, с изражение и с движения на ръцете, които казваха: вие ще ме разберете… аз не бива да търпя… би било глупаво… щом като, слава богу, не липсват необходимите средства да се избавя от това положение.

— Бях решил да почакам — продължи той, — бях решил да почакам, докато Зерлина и Боб ще имат нужда от къща, та да им оставя моята, а аз самият да потърся нещо по-голямо; обаче… вие знаете — пресече се той, — че дъщеря ми Зерлина и Боб, големият син на моя брат, прокурора, са сгодени от много години… Сватбата не бива вече да се отлага дълго. Най-много още две години. Те са млади… толкова по-добре! Но накъсо: защо да ги чакам и да изпусна благоприятния случай, който ми се предлага в момента? Действително няма никакъв разумен смисъл…

В стаята се възцари съгласие и разговорът спря за малко на тая семейна тема — предстоящата венчавка; тъй като женитби по сметка между братови деца не бяха нещо необикновено в града, никой не се дразнеше. Попитаха какви са плановете на младите, планове, които засягаха вече дори сватбеното пътешествие… Имали намерение да отидат на Ривиерата, в Ница и тъй нататък. Имали такова желание. И защо не, нали?… Споменаха и за по-малките деца и консулът заговори весело и самодоволно за тях, без много-много да мисли и като свиваше рамене. Сам той имаше пет деца, а брат му Мориц — четири: синове и дъщери. Да, благодаря, всички били добре със здравето. Защо впрочем да не бъдат добре… нали? Накъсо: добре били. После отново заговори за увеличаването на семейството и за това, че къщата им била тясна.

— Да, тази тук е нещо друго! — каза той. — Видях още като идвахме насам… къщата е бисер, истински бисер, ако приемем, че сравнението е подходящо при тия различни размери, ха-ха! Дори само тези гоблени тук… признавам ви, уважаема госпожо: докато говоря, аз непрекъснато се възхищавам от тия гоблени. Очарователна стая действително! Като си помисля, че сте могли да прекарате до днешен ден живота си тук…

— С няколко прекъсвания… да — каза госпожа Перманедер с онзи особен гърлен глас, с който понякога й се удаваше да си послужи.

— С прекъсвания… да — повтори консулът с любезна усмивка.

После хвърли поглед към сенатор Буденброк и господин Гош и тъй като двамината бяха увлечени в разговор, той дръпна стола си по-близко до дивана, на който седеше госпожа Перманедер, и се наведе така към нея, че сега тежкото пъхтене на носа му се разнасяше почти под нейния нос. Понеже преголямата й вежливост не й позволяваше да се дръпне назад, за да се избави от дъха му, тя седеше вдървена и изопната и го гледаше със спуснати клепки изотгоре. Ала той съвсем не забелязваше колко принудено и неприятно беше нейното положение.

— Спомняте ли си, уважаема госпожо — поде той. — Струва ми се, че ние и в миналото вършехме сделки помежду си? Разбира се, тогава се касаеше само за… чакайте, какво беше?… Лакомства, сладкиши, нали?… А сега за цяла къща.

— Не си спомням — каза госпожа Перманедер и изопна още повече шията си, защото лицето му беше се приближило непристойно и непоносимо до нейното.

— Не си ли спомняте?

— Не, честна дума, не си спомням никакви сладкиши. Мярка ми се нещо като лимонови кифли с мазна наденица… твърде противна закуска. Не си спомням ваша ли беше или моя… Тогава бяхме деца… А днешният въпрос с къщата е изключителна грижа на господин Гош.

Тя хвърли бърз признателен поглед към брат си, защото той беше забелязал притесненото й положение и се притече на помощ, като си позволи да попита дали на господата ще бъде приятно да обиколят къщата. Те изявиха готовност, сбогуваха се временно с госпожа Перманедер, защото се надяваха, че по-късно ще имат повторно удоволствието да я видят… и сенаторът изведе гостите през трапезарията.

Поведе ги ту нагоре, ту надолу по стълбите, показа им стаите на втория етаж, стаите покрай коридора на първия стаж, помещенията в партера, дори кухнята и килера. Що се касаеше за канторите, решиха да не влизат в тях, тъй като обиколката им съвпадаше с работното време на чиновниците в застрахователното дружество. Размениха няколко думи за новия директор, за когото консул Хагенщрьом каза два пъти едно след друго, че бил извънредно честен човек, след което сенаторът замълча.

После минаха през голата градина, гдето снегът наполовина бе се стопил, хвърлиха поглед в „Портала“ и се върнаха в предния двор, там, гдето беше пералнята; оттук пък се запътиха по каменната настилка на тесния проход между зидовете и през задния двор, гдето се извишаваше дъбът, към задната сграда. Тук не видяха нищо друго, освен занемарена старческа немощ. Между камъните на дворната настилка беше избуяла трева и мъх, стълбата беше съвсем разнебитена и обезпокоиха само за миг свободното котешко семейство в билярдната зала, като леко открехнаха вратата, без да влязат, защото подът тук не беше сигурен.

Консул Хагенщрьом мълчеше и явно преценяваше и кроеше планове.

— М-да — казваше той постоянно и махваше равнодушие с ръка, с което загатваше, че ако стане господар тук, всичко това, естествено, не може да остане така.

Със същото изражение на лицето постоя той на твърдия глинен под в приземието и дигна поглед към празните одри на склада.

— М-да — повтори той, позалюля като махало дебелото, изгнило въже с ръждясала желязна кука накрая, което от дълги години висеше неподвижно насред огромното помещение, и след това се обърна на тока си.

— Да, благодаря ви много за труда, който си направихте, господин сенаторе. Свършихме, нали? — каза той.

После мълча почти през цялото време, когато се връщаха бързо към предната сграда, а и по-късно в стаята с пейзажите, гдето двамата посетители, без да седнат, повторно си взеха сбогом от госпожа Перманедер; Томас Буденброк ги изпрати по стълбата през преддверието до пътната врата. Но веднага след като се сбогуваха и излязоха на улицата, консул Хагенщрьом се обърна към своя спътник, посредника, и сенаторът забеляза, че между двамата започна извънредно оживен разговор.

Сенаторът се върна в стаята с пейзажите, гдето госпожа Перманедер седеше със строго изражение на лицето и без да се облегне на обичайното си място до прозореца; тя плетеше с две големи дървени игли рокличка от черна вълна за внучката си, малката Елизабета, и сегиз-тогиз поглеждаше отстрани през шпионката. Томас повървя известно време мълчаливо напред-назад с ръце в джобовете на панталона.

— Предоставих го сега на посредника — каза той после; — трябва да изчакаме да видим какво ще излезе. Струва ми се, че той ще купи целия имот, ще живее тук отпред, а терена отзад ще оползотвори по друг начин.

Тя не го погледна, не промени даже правата стойка на горната половина на тялото си и не прекъсна плетенето; наопаки, бързината, с която се движеха една около друга иглите в ръцете й, явно се увеличи.

— О, разбира се, ще го купи, ще купи целия — каза тя, като си послужи с гърления глас. — Защо да не го купи, нали? Действително няма никакъв разумен смисъл.

И с дигнати вежди погледна твърдо и неприветливо през пенснето — което й беше необходимо сега за ръкоделие, но тя не умееше да го поставя правилно — към иглите си, които се въртяха с невъобразима бързина и леко тракане една около друга.

 

 

Дойде и Коледа, първите коледни празници без консулшата. Вечерта на двадесет и четвърти декември прекараха в къщата на сенатора без дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и без старите Крьогерови; защото както беше сложен край на редовните „детски дни“, така Томас Буденброк не беше наклонен сега от своя страна да събира и дарява всички предишни участници на Бъдни вечер у консулшата. Бяха поканени само госпожа Перманедер с Ерика Вайншенк и малката Елизабета, Кристиан, манастирската дама Клотилда и мадемоазел Вайхброт; обаче последната не беше се отказала от обичайното си, свързано с нещастия даруване в своите горещи стаички на двадесет и пети декември.

Липсваше хорът на бедняците, които идваха на „Менгщрасе“ и получаваха обувки и вълнени изделия, не пееха и момчета. Те сами просто изпяха в салона „Тиха нощ, свята нощ“, след което Тереза Вайхброт прочете най-грижливо коледния откъс от библията вместо сенаторшата, която не обичаше много подобни работи; и после, след като изпяха полугласно първата строфа на „Елхови лес“, минаха през стаите и се събраха в голямата зала.

Нямаха особена причина за радостно посрещане. Лицата не сияеха от щастие и разговорът не беше много оживен и весел. Пък и за какво ли да приказват? Нямаше много радост на света. Спомниха си за покойната майка, поговориха за продажбата на къщата, за светлия етаж, който госпожа Перманедер беше наела в една приветлива къща пред Холстенската порта с поглед към градинката на „Линденплац“, и за това — какво ще стане, когато Хуго Вайншенк отново бъде пуснат на свобода… Междувременно малкият Йохан изсвири на рояла нещо, което беше упражнявал с господин Пфюл, и акомпанира на майка си — малко погрешно, но с хубав тон — една соната от Моцарт. Похвалиха го и го целунаха, но след това Ида Юнгман го отведе да си легне, тъй като тази вечер — още като последица на току-що прекарано стомашно разстройство — той беше много бледен и уморен на вид.

Дори Кристиан, който след онова стълкновение в стаята за закуска не обели вече зъб за брачните си намерения и поради това продължаваше да поддържа с брат си предишната, за него не твърде ласкателна връзка, не беше никак приказлив и разположен за шеги. Той зашари с очи и направи слаб опит да събуди у присъствуващите малко съчувствие към „мъката“ в лявата си страна, отиде рано в клуба и се върна едва за вечерята, приготвена по традиционния начин… После този Бъдни вечер мина и Буденброкови почти се зарадваха.

В началото на 1872 година разтуриха домакинството на покойната консулша. Прислужничките напуснаха и госпожа Перманедер въздаде хвала на бога, когато си отиде и мамзел Северин, която досега по най-непоносим начин й бе оспорвала авторитета в домакинските работи; отиде си, разбира се, с присвоените копринени рокли и бельо. После на „Менгщрасе“ дойдоха мебелни коли и започна опразването на старата къща. Голямата ракла с дърворезба, позлатените канделабри и останалите неща, които бяха се паднали на сенатора и съпругата му, бяха пренесени на „Фишергрубе“; Кристиан се пренесе със своите вещи в едно ергенско жилище от три стаи близо до клуба, а малкото семейство Перманедер-Вайншенк се настани в светлия и безспорно изящно обзаведен етаж на „Линденплац“. Жилището беше малко, но хубаво, а на етажната врата бе поставена лъскава медна плочка с гиздав надпис: А. Перманедер-Буденброк, вдовица.

Веднага след опразването в къщата на „Менгщрасе“ се явиха група работници, които започнаха да събарят задната сграда; прахът от старата мазилка затъмни въздуха. Имотът премина окончателно във владение на консул Хагенщрьом. Той го купи, изглеждаше, като че беше заложил честолюбието си в решението да го купи, защото наддаде веднага, като узна за едно друго предложение, направено на господин Сигизмунд Гош от Бремен; и сега започна да оползотворява имота си по оня изобретателен начин, за който хората му се възхищаваха от дълги години. Той се премести със семейството си в предната къща още през пролетта, като, доколкото можеше, запази всичко постарому, с изключение на някои дребни поправки и наложителни изменения, отговарящи на новото време; махнаха например досегашните звънчета с върви за дърпане и поставиха в цялата къща електрически звънци. Скоро задната сграда изчезна от лицето на земята и на нейно място се издигна ново, гиздаво и слънчево здание, обърнато с лице към „Бекергрубе“, в което имаше високи и просторни помещения за складове и продавници.

Госпожа Перманедер неведнъж бе се клела пред брат си Томас, че занапред никаква сила на земята не би я накарала да хвърли дори един-единствен поглед към родителския си дом. Но не беше възможно да удържи клетвата си; от време на време пътят й неизбежно минаваше покрай продавниците и витрините на задната сграда, дадени веднага и твърде изгодно под наем, или покрай достолепната остростряха фасада, от другата страна, гдето сега под девиза „Dominus providebit“ стоеше името консул Херман Хагенщрьом. После обаче госпожа Перманедер-Буденброк започна просто да плаче — насред улицата й без оглед колко хора имаше по нея. Тя отмяташе глава назад като птица, която запява, притисваше кърпичката върху очите си и надаваше няколко пъти вопъл, израз на протест и жалба, след което се предаваше на сълзите си, без да обръща внимание на минувачите и предупрежденията на дъщеря си.

Беше все още онзи неин безвреден, облекчителен детски плач, който й беше останал верен през всички житейски бури и крушения.

Глава първа

Навестяван от мрачни часове, Томас Буденброк често се питаше какво собствено представлява още, какво собствено му дава още право да се поставя малко по-високо от когото и да било между своите умствено поизостанали, простодушни и дребнобуржоазно ограничени съграждани. Възторженият размах, ведрият идеализъм на младостта му беше изчезнал. Да работиш на игра и да си играеш с работата, да се стремиш с наполовина сериозно, наполовина шеговито наглед честолюбие към цели, на които придаваш само някакво иносказателно значение — за такива весело-скептични компромиси и остроумни половинчатости се иска много бодрост, хумор и добро настроение, но Томас Буденброк се чувствуваше неизказано уморен и невесел.

Беше постигнал всичко, каквото можеше да постигне, и знаеше прекрасно, че отдавна беше превалил върха на своя живот, ако изобщо — както сам добавяше мислено — при такъв посредствен и пошъл живот можеше да става дума за връх.

Що се отнасяше до чисто търговското положение, знаеше се навсякъде, че състоянието му беше силно намаляло и че фирмата западаше. Въпреки това, като се сметнеше майчиното наследство, частта от къщата на „Менгщрасе“ и останалият недвижим имот, той беше човек на повече от 600 000 марки. От дълги години обаче оборотният капитал стоеше неизползуван. След удара, понесен някога с купената на зелено реколта в Пьопенраде, положението с дребните сделчици — за които сам той бе се обвинявал тогава — не само не се подобри, а се влоши. И тъкмо сега, в тия дни след победата, когато всичко живо се ободри и раздвижи, когато благодарение влизането на града в митническия съюз малки бакалници можаха в течение на няколко години да се развият във видни едри търговски предприятия, сега именно фирмата „Йохан Буденброк“ бездействуваше и не извличаше никаква облага от придобивките на епохата. Запитан някой път как върви търговията му, шефът махваше безсилно с ръка и отговаряше:

— Ах, не доставя голямо удоволствие…

Един пъргав конкурент, близък приятел на Хагенщрьомови, се изказа веднъж, че всъщност Томас Буденброк сега играел на борсата само декоративна роля, и тази шега, насочена към грижливо поддържаната външност на сенатора, беше посрещната от гражданите като нечувано постижение на ловка диалектика — всички бяха възхитени и се смееха.

Но ако в дейността си за преуспяването на старата фирма, на която някога бе служил с такъв голям ентусиазъм, сенаторът беше сковаван от претърпени несполуки и вътрешна умора, то на всички негови начинания в градските обществени работи бяха поставени външни граници, които не можеха да бъдат прескочени. От доста години насам, още от избирането му в сената, той беше постигнал и тук всичко, което му беше възможно да постигне. Заемаше длъжности й ръководеше служби, но нямаше вече какво да завоюва; сега имаше само настояще и дребнава действителност, но нямаше вече бъдеще и честолюбиви планове. Наистина той бе съумял да разшири властта си в града много повече, отколкото би могъл да стори това всеки друг на негово място, и за враговете му беше трудно да отрекат, че той е „дясната ръка на кмета“. Томас Буденброк обаче не можеше да стане кмет, защото беше търговец, а не учен — не беше завършил гимназия, не беше юрист и изобщо нямаше висше образование. Но той, който открай време беше запълвал свободните си часове с историческо и литературно четиво и чувствуваше, че превъзхожда всички околни по дух, разум, вътрешна и външна солидност — той не можеше да се помири, че липсата на редовни квалификации не му даваше възможност да заеме първото място в малкото царство, в което бе се родил.

— Колко глупави излязохме ние — каза той веднъж на своя приятел и почитател Стефан Кистенмакер, но с това „ние“ подразбираше само себе си, — че се завряхме толкова рано в кантората, вместо да завършим училището!

А Стефан Кистенмакер отговори:

— Да, наистина, имаш право! Защо, а?

Сега сенаторът обикновено работеше сам на голямото махагоново писалище в частното си бюро — първо, защото там не го виждаше никой, когато подпреше глава на ръката си и размишляваше със затворени очи, главно обаче затова че от мястото му до прозореца в голямата кантора бе го прогонила нетърпимата педантичност, с която неговият съдружник, господин Фридрих Вилхелм Маркус, седнал насреща му, непрекъснато подреждаше писмените си принадлежности и гладеше мустаците си.

Предпазливата бавност на стария господин Маркус с течение на времето бе се превърнала напълно в мания и чудачество, но ако напоследък Томас Буденброк я чувствуваше като нещо непоносимо дразнещо и обидно, причина беше обстоятелството, че той самият, за свой ужас, често трябваше да наблюдава подобни работи и у себе си. Да, и у него, у Томас, който едно време ненавиждаше всяка дребнавост, бе се развила известна педантичност, макар че тя изхождаше от друго телесно устройство и друго разположение надуха.

Вътре в него беше пусто и той не виждаше никакъв насърчителен план и никаква привлекателна работа, на които би могъл да се отдаде с радост и задоволство. Но неговият стремеж към дейност, неспособността на неговия ум да почива, активността му, която открай време беше нещо съвсем различно от естественото и неотстъпно трудолюбие на дедите му — именно: нещо изкуствено, напор на нервите му, упоително средство като малките люти руски цигари, които непрекъснато пушеше, — тази активност не беше го напуснала, обаче той не беше неин господар — тя бе го надвила и бе се превърнала в терзание, като го караше да се пилее по безчислени маловажни неща. Занимаваха го неотстъпно стотици нищожни дреболии, които се отнасяха предимно до поддържането на къщата и тоалета му, които той сърдито отлагаше, които умът му не беше в състояние да задържи на едно място и с които не можеше да се справи, защото прахосваше по тях несъразмерно много размишления и време.

Това, което в града наричаха негова „суетност“, беше се повишило дотам, че той самият отдавна вече се срамуваше, но пак нямаше сили да се откаже от навиците си, развили се в това отношение. От оня миг, когато след една нощ, прекарана не безпокойно, но в тъга и неукрепителен сън, влезе по утринен халат в облекалнята при стария бръснар, господин Венцел — часът беше девет, а преди ставаше много по-рано, — от оня миг насам той употребяваше за обличането си цял час и половина; чак след това се чувствуваше готов и изпълнен с решителност да започне работния си ден и слизаше на първия етаж да пие чай. Тоалетът му беше тъй сложен и в реда на подробностите — от студения душ в банята до края, когато махваше последната прашинка от жакета си и прекарваше за последен път краищата на мустаците си през горещата маша, — тъй твърдо установен и неизменен, че постоянното повтаряне на тия безчислено дребни движения и хватки го докарваше всеки миг до отчаяние. Въпреки това той нямаше сили да излезе от облекалнята, ако знаеше, че е пропуснал или минал набърже нещо, защото се опасяваше, че ще се лиши от чувството си на бодрост, спокойствие и безукорност, което след един-единствен час без друго щеше отново да загуби и трябваше криво-ляво да възстановява.

Той пестеше във всичко, доколкото това беше възможно, без да се излага на одумки, но не и в дрехите си, които шиеше винаги у най-елегантния шивач в Хамбург и за поддържането и допълването на които не жалеше средства. Една врата, която изглеждаше да води в друга стая, затваряше просторната ниша, взидана в една от стените на облекалнята. Там, на дълга редица от куки, обтегнати върху извити дървени закачалки, висяха жакетите, смокингите, сюртуците и фраковете за всички сезони и степенувани за всички тържествени официални случаи; панталоните пък, събрани, грижливо в гънките, бяха натрупани върху няколко стола. В скрина, отгоре на който беше поставено огромно огледало и се виждаха безчислени гребени, четки и препарати за поддържане на косите и мустаците, лежеше голям запас от най-различни долни дрехи, които постоянно биваха сменявани, прани, износвани и допълвани.

В тая облекалня той прекарваше дълго време не сама заран, а и преди всяка гощавка, преди всяко заседание в сената, преди всяко публично събрание, накъсо — винаги когато предстоеше да се покаже и движи между хора, дори преди всекидневните обеди и вечери вкъщи, на които освен него седяха още само жена му, малкият Йохан и Ида Юнгман. И когато излезеше оттук, чистото бельо върху тялото му, безукорната и дискретна елегантност на костюма му, грижливо измитото лице, уханието на брилянтина по мустаците му и резливо хладният вкус на употребената вода за устата му доставяха онова чувство на задоволство и готовност, с което тръгва към сцената актьор, гримирал се съвършено във всички подробности… Действително битието на Томас Буденброк не се различаваше от онова на актьор, но на актьор, на когото целият живот, до най-невзрачната всекидневна дреболия, се е превърнал в представление — представление, което, с изключение на няколко къси часа за уединение и отмора постоянно налага да се напрягат и хабят всички сили. Пълната липса на искрен, жарък интерес, който би могъл да го увлече, обедняването и опустяването на душата му — опустяване тъй силно, че почти непрекъснато го чувствуваше като някаква неопределена, угнетителна горест, — свързани с неумолимото вътрешно задължение и твърда решителност: на всяка цена да бъде достолепен и представителен, да потулва с всички средства вътрешната си немощ и да спазва „външните форми“ — всичко това беше превърнало битието му в нещо изкуствено, преднамерено, принудено; той самият стигна дотам, че всяка негова дума, всяко движение, всяко най-нищожно действие между хора бяха се превърнали в напрегната и съсипателна актьорска игра.

Появиха се при това странни подробности, своеобразни потребности, които той сам установи в себе си с почуда и недоволство. Противоположно на хора, които сами не играят никаква роля, а пренебрегнати и недостъпни за чужди погледи безшумно правят своите наблюдения, той не обичаше да стои с гръб към дневната светлина, да бъде в сянка и да гледа хората пред себе си в пълно осветление; наопаки, да чувствува полузаслепен светлината в очите си и да вижда в сянката пред себе си като обикновена тълпа публиката, хората, онези, върху които трябваше да въздействува като любезен събеседник или като пъргав търговец и представителен шеф на фирма, или като оратор на публични събрания — ето какво му вдъхваше чувството на самостоятелност и увереност, онова сляпо упоение от творческо проявление, в което той постигаше успехите си. Да, тъкмо това упоително действено състояние бе му станало лека-полека най-поносимо. Когато се изправеше с чаша вино в ръка на масата и дигнеше тост с радушна мимика, приятни жестове и умело подбрани изрази, които падаха като бомби и предизвикваха весели ръкопляскания — тогава той въпреки бледността си изглеждаше като някогашния Томас Буденброк. Много по-трудно му беше да седи мирно, в пълно бездействие и да остане господар на себе си. Тогава в него се надигаха умора и досада, които помътваха очите му и му отнемаха властта над лицевите мускули и над стойката на тялото. Тогава го изпълваше само едно желание: да отстъпи пред това безсилно отчаяние, скритом да се измъкне, да се прибере у дома и да отпусне главата си върху хладната възглавница.

* * *

Госпожа Перманедер вечеря у брата си на „Фишергрубе“, но сама, защото дъщеря й, която също беше поканена, бе ходила след пладне да навести мъжа си в затвора и се чувствуваше, както винаги в такива случаи, уморена и неразположена и поради това си бе останала у дома.

На трапезата госпожа Антония говори за Хуго Вайншенк, чието душевно състояние било извънредно тъжно, и после обсъдиха въпроса кога с известна надежда за успех би могло да се подаде в сената молба за помилване. Сега тримата сродници седяха около кръглата маса в средата на всекидневната под голямата газена лампа. Герда Буденброк и зълва й седяха една срещу друга заети с ръкоделия. Сенаторшата беше навела хубавото си бяло лице над някакво копринено везмо, така че тежките й коси, озарени от светлината, тлееха като тъмна жарава; госпожа Перманедер пък, поставила съвсем криво и нецелесъобразно пенснето на носа си, зашиваше грижливо една голяма чудно алена атлазена панделка на мъничко жълто кошче. То беше предназначено за подарък на някаква позната по случай рождения й ден. Сенаторът седеше малко по-настрана от масата в широко меко кресло с наклонена задна облегалка, метнал крак върху крак, и четеше вестника; от време на време всмукваше дима на руската си цигара и го духваше отново като светлосива струя през мустаците.

Беше топла лятна неделна вечер. Високият прозорец стоеше отворен и хладният, малко влажен въздух изпълваше стаята. От масата над сивите фронтони на насрещните къщи между много бавно пълзящи облаци се виждаха звездите. От другата страна на улицата, в малката цветарница на Иверсен, още светеше. По-нататък в тихата улица някой свиреше доста лошо на ръчна хармоника, вероятно някой от слугите на коларя Данкварт. Навремени се разнасяше и глъчка. Минаха група моряци, които пушеха и пееха хванали се под ръце. Излезли във весело настроение от някоя подозрителна пристанищна кръчма, те бяха се запътили сега към някоя още по-подозрителна. Дрезгавите им гласове и неуверени крачки заглъхнаха в една напречна улица.

Сенаторът остави вестника на масата до себе си, пъхна пенснето в джоба на жилетката си и потърка с ръка челото и очите си.

— Слаб, много слаб е този „Известия“! — каза той. — Всеки път ми идва на ум какво казваше дядо за блудкави и редки гозби: „Има такъв вкус, като че ли си изплезил език през прозореца навън.“ Може да го прегледаш за три отегчителни минути. Просто няма нищо в него…

— Да, ей богу, можеш спокойно да повториш това, Том! — каза госпожа Перманедер, като пусна работата в скута си и погледна над очилата брат си. — Па и какво ли би могъл да пише? Казвала съм го отдавна, още като съвсем млада глупачка: тези „Градски известия“ са жалко вестниче! Аз също го чета, естествено, защото обикновено нямам нещо друго под ръка… Но в повечето случаи не може да ме разтърси много това, че търговецът на едро, консул еди-кой си, възнамерявал да празнува сребърната си сватба. Би трябвало да четем други издания, например „Кьонигсберг-Хартунгски вестник“ или „Рейнски вестник“. Там ще…

Тя се пресече. Бе взела вестника в ръце, бе го разтворила повторно и плъзнала презрително очи по колоните, като в същото време говореше. Но изведнъж закова погледа си на едно място, върху кратко съобщение от четири-пет реда… Тя онемя, посегна с ръка към очилата си, прочете съобщението до края, като отвори бавно уста, и после на два пъти извика уплашено, притиснала с длани двете си страни и дръпнала лактите далече от тялото си.

— Невъзможно!… Не е възможно!… Не, Герда… Том… Как си го пропуснал!… Ужасно… клетата Армгарда! Това ли трябваше да я сполети…

Герда дигна глава от работата си и Томас се извърна уплашено към сестра си. И дълбоко развълнувана, с треперещ гърлен глас, като подчертаваше съдбовно всяка дума, госпожа Перманедер прочете на глас това съобщение, което беше изпратено от Росток и гласеше, че миналата нощ собственикът на рицарско имение Ралф фон Майбом с един револверен изстрел сложил край на живота си в работната стая на господарския дом в Пьопенраде. „Подбудителната причина, изглежда, се крие във финансови затруднения. Господин фон Майбом оставя жена и три деца.“ Така завърши тя, после пусна вестника в скута си, облегна се назад и погледна брат си и снаха си с нажалени очи мълчаливо и безпаметно.

Още докато тя четеше, Томас Буденброк отново бе се извърнал и гледаше встрани от нея между завесите на вратата, в тъмнината на салона.

— С револвер ли? — попита той, след като в течение на около две минути бе царувало мълчание и след известна пауза каза тихо, бавно и подигравателно: — Да, да… рицар!

После отново потъна в размисъл. Бързината, с която сучеше единия край на мустаците си между пръстите, стоеше в странно противоречие с неговия замъглен, втренчен, безцелен и неподвижен поглед.

Той не чуваше жалостивите приказки на сестра си и предположенията, които правеше тя относно по-нататъшния живот на приятелката си Армгарда, нито забеляза, че Герда, без да обърне глава към него, го гледаше твърдо и изпитателно с приближените си кестеняви очи, в ъглите на които лежаха синкави сенки.

Глава втора

Томас Буденброк не можеше да се взира и в бъдещето на малкия Йохан с онзи поглед на морна досада, с който очакваше остатъка на собствения си живот. Неговото семейно чувство, наследственият и придобит чрез възпитание, обърнат с лице еднакво назад и напред, почтително-смирен интерес към интимната история на техния дом не му позволяваше това; свръх всичко мислите му се влияеха от радушното или любопитно очакване, с което неговите приятели и познати в града, сестра му и даже дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ гледаха сина му. Той си казваше със задоволство, че колкото съсипан и отчаян да се чувствуваше винаги сам за себе си, все пак, с оглед на малкия си наследник, беше способен на живителни мечти за бъдещето, мечти за способности; практическа и несмутена работа, успех, печалби, власт, богатства и почести… Нещо повече — на това място неговият изстинал и изкуствен живот ще се изпълни с топли и искрени грижи, страхове и надежди.

Дали един ден на стари години, седнал спокойно в ъгъла, ще бъде честит да види повторното настъпване на прежните дни, дните на Хановия прадядо? Съвсем изключена ли беше тази надежда? Той беше почувствувал музиката като своя неприятелка, но действително толкова сериозна ли беше заплахата от нея? Дори ако признаеше, че страстта на момчето към свободно свирене без ноти свидетелствуваше за едно не съвсем обикновено дарование, все пак в редовните уроци с господин Пфюл синът му по никакъв начин не беше напреднал твърде много. Несъмнено музиката беше влияние на майка му и нямаше нищо чудно, че през първите детски години това влияние бе взело превес. Обаче идеше времето, когато на бащата се даваше възможност да въздействува и той върху сина си, да го притегли малко на своя страна и с мъжки противонатиск да неутрализира досегашните женски влияния. И сенаторът беше решил да не остави неизползувана нито една такава възможност.

По Великден Хано, вече единадесетгодишен, също като приятеля си, малкия граф Мьолн, премина с голяма мъка и два поправителни изпита — по смятане и география — в четвърти клас. Знаеше се, че ще го запишат в реалното училище, тъй като се разбираше от само себе си, че той ще стане търговец и един ден ще поеме фирмата; и когато баща му го питаше дали се радва на бъдещата си професия, той: отговаряше: „Да“ — просто, донякъде плахо „да“, без всякакво допълнение, което сенаторът с нови настойчиви въпроси се мъчеше да направи малко по-живо и по-подробно, но в повечето случаи напусто.

Ако на сенатора Буденброк се бяха родили двама синове, той без друго би оставил по-малкия да завърши гимназия и да следва. Но фирмата се нуждаеше от наследник, а освен това мислеше, че прави добро на момчето, като го отърваваше от ненужни мъки с гръцкия език. Той беше на мнение, че реалните предмети се заучават по-лесно и че Хано с неговата често трудна възприемчивост, с мечтателната разсеяност и с телесната му слабост, която често го заставяше да отсъствува от училище, ще напредне по-бързо и с чест в реалното училище, без да се пресилва. Ако желаеха малкият Йохан Буденброк един ден да постигне онова, за което беше призван и което близките му очакваха от него, трябваше преди всичко да се постараят да го засилят телесно, от една страна, като се съобразяват със слабостта му, от друга, чрез рационални грижи и закаляване.

С кестенявите си коси, който той сега носеше вчесани назад и косо над бялото чело — но които въпреки това се стремяха да легнат в меки къдрици ниско над слепоочията, — с дългите си кестеняви мигли и златистокестеняви очи Йохан Буденброк, в училищния двор или на улицата, винаги се отличаваше малко от светлорусия и стоманеносинеок тип на другарите си, макар че носеше копенхагенски моряшки костюм. В последно време беше доста израснал, ала нозете му с черни чорапи и ръцете му в тъмносини, бухлати и тегелирани ръкави бяха тънки и меки като у момиче; и все още като у майка му лежаха синкави сенки в ъглите на очите му, тия очи, които — особено когато бяха насочени настрани — гледаха с такова плахо и недружелюбно изражение, докато устата все още стоеше затворена по присъщия му меланхоличен начин или докато Хано замислено търкаше върха на езика си о някой зъб, който го съмняваше, с леко разкривени устни и с такъв вид, като че ли зъзнеше.

Както узнаха от доктор Лангхалс, който вече бе поел напълно лекарската практика на стария доктор Грабо и беше домашен лекар у Буденброкови, недостатъчната телесна здравина на Хано и бледността на кожата му имали дълбока причина, която се състояла в това, че организмът на момчето за съжаление произвеждал в недостатъчна бройка тъй важните червени кръвни телца. За борба срещу тоя недъг обаче имаше средство, превъзходно средство и доктор Лангхалс го предписа в големи количества: рибено масло, хубаво, жълто, мазно, гъсто моруново масло, което трябваше да се взема два пъти на ден с порцеланова лъжица; и по решителна заповед на сенатора Ида Юнгман се грижеше с радушна строгост за точното изпълнение на това предписание. Наистина отначало Хано повръщаше след всяка лъжица и изглеждаше, че стомахът му не беше в състояние да задържи хубавото моруново масло, но после свикна. И ако веднага след поглъщането на маслото сдъвчеше със затаен дъх залък ръжен хляб, гаденето се поуталожваше.

Всички други оплаквания пък бяха само последици от тая липса на червени кръвни телца — „вторични явления“, както казваше доктор Лангхалс, като гледаше внимателно ноктите на пръстите си. Обаче трябваше да се борят решително и срещу тия вторични явления. Да лекува, пломбира и евентуално да вади зъби беше задача на господин Брехт, който живееше със своя Йозеф на „Мюленщрасе“, а за да се регулира храносмилането, на света имаше рициново масло — хубаво, гъсто, сребристолъскаво рициново масло, което, взето със супена лъжица, се плъзваше като гладък гущер през гърлото и миризмата, и вкусът му се усещаше в глътката още цели три дни, гдето седнеше и станеше човек. Ах, защо всичко това беше тъй непреодолимо противно? Един-единствен път — Хано лежеше доста тежко болен и сърцето му биеше странно неправилно — доктор Лангхалс реши с известна нервност да предпише едно лекарство, което достави радост на малкия Йохан и му подействува несравнимо благотворно: арсеникови хапчета. По-късно Хано често пъти питаше за тях, тласкан от някаква почти нежна потребност за тия дребни сладки, ощастливяващи хапчета. Но не му ги дадоха вече.

Рибеното и рициновото масло бяха хубави неща, но доктор Лангхалс беше напълно съгласен със сенатора, че само те не бяха достатъчни да направят от малкия Йохан дееспособен и як мъж, ако самият той не допринесе за това. Имаше например гимнастически игри, ръководени от учителя господин Фриче, които биваха устройвани лете всяка неделя на „Крепостното поле“ и даваха възможност на момчетата в града да покажат и да развиват смелост, сила, ловкост и присъствие на духа. Но за голям гняв на баща си Хано не прояви нищо друго по отношение на тия здравословни развлечения, освен отвращение — нямо, резервирано, почти високомерно отвращение. Защо нямаше никакъв допир със своите съученици и връстници, с които по-късно щеше да живее и да работи? Защо се събираше постоянно само с тоя малък, недобре измит Кай, едно наистина добро дете, но все пак донякъде подозрително същество, което не можеше да бъде негов приятел и за бъдещето? Всяко момче трябва още от самото начало да съумее да спечели по някакъв начин доверието и уважението на ония, които растат заедно с него и на чиято почит ще се осланя през целия си живот. Между тях бяха двамата синове на консул Хагенщрьом, единият на четиринадесет, другият на дванадесет години, истински юначаги, дебели, яки и палави, които устройваха редовно юмручни дуели из горичките в околността, бяха най-добрите гимнастици в училището, плуваха като тюлени, пушеха пури и бяха готови за всяко безчинство. Всички се страхуваха от тях, обичаха ги и им засвидетелствуваха уважение. Техните братовчеди, двамата синове на прокурора доктор Мориц Хагенщрьом, от друга страна, с по-крехко телосложение и по-кротки по нрав, се отличаваха в умствено отношение и бяха образцови ученици, честолюбиви, послушни, мирни и прилежни като пчели, трепетно внимателни и почти разяждани от пламенното желание да бъдат винаги първенци и да получават свидетелства с пълно отличие. Те ги получаваха и се ползуваха с уважението на по-глупавите си и по-мързеливи другари. Но като оставим съвсем настрана учителите, какво можеха да мислят съучениците за Хано, който беше крайно посредствен ученик и на това отгоре мекошавец, загрижен плахо да отбягва всичко, свързано с малко смелост, сила, ловкост и пъргавина? И когато сенатор Буденброк, тръгнал за облекалнята си, минеше покрай „Чардака“ на втория етаж, той чуваше в средната от трите разположени там стаи — стаята на Хано, откак той беше много пораснал и не можеше да спи заедно с Ида Юнгман звуците на хармониума или невисокия и тайнствен глас на Кай, който разказваше някаква приказка.

Що се отнасяше до Кай, той пък отбягваше „гимнастическите игри“, защото ненавиждаше дисциплината и закономерния ред, които трябваше да бъдат спазвани там.

— Не, Хано — каза той, — аз няма да отида. Ти ще отидеш ли? Да ги вземат мътните… Не признават нищо, което би доставило известно удоволствие на човека!

Такива изрази като „да ги вземат мътните“ бе научил от баща си. Хано пък отговори:

— Ако господин Фриче миришеше поне един ден на нещо друго, освен на пот и бира, то можехме да си помислим по въпроса… Да, сега остави това, Кай, и продължавай да разказваш! Още не си свършил оная приказка за пръстена, дето си го извадил от блатото.

— Добре — каза Кай, — но щом ти дам знак, трябва да свириш.

И Кай продължи да разказва.

Ако можеше да му вярва човек, преди известно време през една душна нощ в чужда, непозната местност той се подхлъзнал по някаква гладка и неизмеримо дълбока урва, в подножието на която в бледата и трепкаща светлина на блуждаещи огньове видял блато с черна вода, дето непрекъснато с глухо гъргорене се издигали лъскави сребристи мехури. Но един от тях близко до брега, който непрекъснато се връщал след пукването си, имал формата на пръстен; след дълги опасни усилия той успял да го хване с ръка и тогава пръстенът вече не се пукнал и той го сложил на пръста си като гладка и здрава халка. После, понеже с право приписвал на тоя пръстен необикновени свойства, с негова помощ се изкачил отново по стръмната и хлъзгава урва и горе, недалеко оттам, стигнал до някакъв черен замък, потънал в гробно мълчание и обвит от червеникава мъгла. Макар че замъкът бил пазен на всяка стъпка от въоръжена стража, той успял да проникне вътре и там все с помощта на пръстена разтурил магиите и избавил много пленници…

В най-чудноватите мигове Хано изтръгваше от хармониума си цели поредици от сладостни акорди. Ако не се изпречеха непреодолими сценични трудности, тези разкази биваха представяни в кукления театър с музикален съпровод. На „гимнастическите игри“ Хано отиваше само след изрична и строга заповед от баща си; тогава малкият Кай го придружаваше.

Не по-друго беше положението с пързалянето на кънки през зимата и с къпането в дъсчената къпалня на господин Асмусен долу до реката през лятото.

„Къпане! Плуване! — беше казал доктор Лангхалс. — Момчето трябва да се къпе и да плува!“

И сенаторът беше напълно съгласен с него. Но онова, което предимно караше Хано да бяга всеки път, когато можеше, както от къпането, така също от пързалянето на кънки и от „гимнастическите игри“, беше следното: двамата синове на консул Хагенщрьом, които участвуваха с чест във всички тия работи, бяха го взели на мерника си, макар че живееха в къщата на неговата баба, и не пропускаха нито един сгоден случай да го унизят със силата си и да го мъчат. Щипеха го и се подиграваха на „гимнастическите игри“, блъскаха го в мръсните купчини сняг по пързалката, в плувния басейн се запътваха със заплашителни звуци през водата към него…Хано дори не се опитваше да побегне, защото това едва ли щеше да го спаси. Отпуснал момичешките си ръце, той стоеше до корема в доста мътната вода, по повърхността на която тук-там се носеха големи повесма от растения, така наречен жабуняк, и със свити вежди гледаше мрачно изпод око и леко разкривени устни към двамата, които, сигурни за плячката си, се приближаваха с дълги пенливи скокове към него. Двамата Хагенщрьомови имаха яки мускулести мишци — счепкваха го и започваха да го топят тъй дълго, че той поглъщаше доста много от нечистата вода и дълго време след това се бореше за въздух, като се обръщаше ту насам, ту натам. Един-единствен път бе отмъстено малко за него. Веднъж след пладне, тъкмо когато двамата Хагенщрьомови го държаха под водата, единият от тях внезапно нададе яростен, болезнен писък и дигна над водата единия си месест крак, от който на едри капки струеше кръв. Близко до него пък от водата изскочи Кай граф Мьолн, който по някакъв начин бе се снабдил с пари за билет, незабелязано бе доплувал под водата и бе ухапал младия Хагенщрьом — бе го ухапал с всичките си зъби в крака като малко разярено куче. Сините му очи святкаха през червеникаворусите коси, увиснали модри над челото. Ах, малкият граф си изпати тежко за тая постъпка и излезе пребит от басейна. Но якият син на консул Хагенщрьом куцаше здравата, когато си тръгна към къщи.

Хранителни средства и всевъзможни телесни упражнения — тези неща съставяха основата на грижите и старанията, които сенатор Буденброк полагаше за своя син. Но не по-малко внимателно се стремеше той да му въздействува и умствено, да го снабди с живи впечатления от практическия свят, за който детето беше предопределено.

Започна да го въвежда по малко в областта на бъдещата му дейност вземаше го със себе си, когато слизаше по търговска работа на пристанището, и го оставяше да слуша, когато на кея бъбреше на някаква смесица от датски и долнонемски с разтоварачите на корабите, когато в тесните и мрачни складови кантори конферираше с ръководителите или вън даваше заповеди на хората, които с глухи и проточени викове дигаха с помощта на макарата пълни с жито чували и ги натрупваха по одрите. За самия Томас Буденброк този ограничен пристанищен свят между кораби, навеси и складове, гдето миришеше на масло, риба, вода, катран и намислено желязо, беше още от детските му години най-свидното и най-интересно място и тъй като у неговия син радостта и удоволствието не се проявяваха от само себе си, той трябваше да се потруди да ги разбуди… Как се казваха параходите, които поддържаха връзката с Копенхаген? „Наяда“, „Халмщад“, „Фридерика Йовердик“.

— Е, моето момче, не е малко, че знаеш поне тия. Ще запомниш и другите. Неколцина от хората, които дигат чувалите с макарата, се казват като тебе, драги, защото са кръстени на името на дядо ти. А между децата им често се среща моето име… и името на майка ти… Трябва всяка година да им подаряваме по някоя дреболия… Така, пред тоя склад няма да се спираме и няма да говорим с хората, тук нямаме думата, защото той е на наш конкурент.

Друг път му каза:

— Искаш ли да дойдеш с мене, Хано? Днес след пладне ще спуснат във водата нов кораб, който се числи към нашето предприятие. Аз ще му бъда кръстник. Имаш ли желание да дойдеш?

И Хано отговори, че имал желание. Отиде и чу речта, която баща му държа при кръщавката, видя го как разби една бутилка шампанско о носа на кораба и гледаше безстрастно подир кораба, който се плъзна по наклонената площ, цялата намазана със зелен сапун, и тръгна по високо разпенената вода.

В известни дни от годината, на Цветница, когато ставаха причастията, или на Нова година, сенатор Буденброк обикаляше с кола града и правеше визити в редица къщи, на които беше обществено задължен; и тъй като неговата съпруга предпочиташе в такива случаи да се извинява с нерви и мигрена, той поканваше Хано да го придружи. Хано имаше желание и за това. Качваше се на файтона при баща си и седеше безмълвно до него в приемните стаи, като наблюдаваше с мирни очи неговите леки, тактични и тъй разнообразни, тъй грижливо степенувани обноски спрямо хората. Видя как баща му с радушна уплаха сложи за миг ръка върху рамото на окръжния комендант, господин подполковник фон Ринлинген, който на сбогуване подчерта, че ще съумее да оцени заслужено честта, оказана му с това посещение, как на друго място посрещна спокойно и сериозно подобна забележка, а на трето я отклони с иронично преувеличен комплимент от своя страна… Той вършеше всичко с някаква формална ловкост на словото и на жеста, явно за да предизвика възхита у сина си и защото очакваше от нея възпитателно въздействие.

Но малкият Йохан виждаше повече от това, което следваше да види, защото очите му, тези плахи златисто кестеняви очи със синкави сенки, наблюдаваха извънредно добре. Виждаше не само уверената любезност, която баща му пускаше в ход към всички, той виждаше също така — виждаше го със странна, мъчителна проницателност — как страшно трудно беше да се прави тая любезност, как след всяка визита баща му ставаше по-мълчалив и по-бледен, как със затворени очи, клепките на които бяха зачервени, се облягаше в дъното на колата, после Хано виждаше с ужас в сърцето как на прага на следващата къща върху същото лице лягаше маска и винаги в движенията на същото изнурено тяло внезапно бликваше нова гъвкавост… Поява, беседа, държане и действие между хората се представяха на малкия Йохан не като наивно, естествено и отчасти несъзнателно застъпване на практически интереси, които ни са общи с някои хора и които искаме да наложим на други, а като един вид самоцел, като съзнателно и изкуствено напрежение, при което — наместо искрено и просто вътрешно участие — неизбежно следваше една ужасно трудна и изнурителна виртуозност в обноските и гръбнака. И Хано, изтръпвал от страх, сякаш в съпротива, затваряше очи при мисълта, че очакват и от него един ден да се явява на обществени събрания и да действува със слово и жест под натиска на безчислени погледи.

Ах, не такъв резултат очакваше Томас Буденброк от влиянието на своята личност върху сина! Всичките му мисли бяха насочени не върху нещо друго, а само върху това — да събуди у него несмутеност, безогледност и прост усет за практическия живот.

— Изглежда, приятно ти е да живееш на широка нога, драги — казваше той, когато след ядене Хано помолеше за втора порция десерт или за половин чашка кафе. — В такъв случай трябва да станеш способен търговец и да печелиш много пари! Искаш ли?

И малкият Йохан отговаряше:

— Да.

От време на време, когато сенаторът поканеше на трапеза семейството и тогава леля Антония и чичо Кристиан по стар навик започнеха да се подбиват с бедната леля Клотилда и да разговарят с нея в присъщия й провлечен и покорно-любезен тон, случваше се и Хано, под въздействието на празничното тежко червено вино, от своя страна да попадне в същия тон и да се обърне с някакъв присмех към леля Клотилда. Тогава Томас Буденброк избухваше в смях — висок, сърдечен, насърчителен, почти, признателен смях, като човек, който е получил твърде отрадно, приятно удовлетворение. Нещо повече, той подкрепяше сина си и сам пригласяше на закачките, макар че всъщност от години насам си служеше с тоя тон към бедната сродница. Беше тъй евтино, тъй напълно безопасно да прояви превъзходството си над ограничената, покорна, мършава и вечно гладка Клотилда, че той въпреки безобидността, която царуваше в такива случая, чувствуваше недостойното в подобно държане. Чувствуваше го с вътрешна съпротива, с оная отчаяна вътрешна съпротива, която в практическия живот трябваше да възправя всекидневно пред своя скрупульозен характер, когато отново не смогваше да схване, да проумее следното: как е възможно да имаш ясно съзнание за някое положение на нещата, да го прозираш, но все пак да го използуваш без чувство на срам… Но да използуваш положението на нещата без чувство на срам, казваше си той, означава житейска способност.

Ах, колко радостен, щастлив, преизпълнен от надежди и възхитен беше той от всеки най-нищожен признак на тая житейска способност, проявяван от малкия Йохан!

Глава трета

От няколко години насам Буденброкови бяха отвикнали от по-далечните летни пътешествия, които някога им бяха обичайни. Дори когато миналата пролет сенаторшата изяви желание да навести стария си баща в Амстердам и след толкова дълго време да изсвири отново на цигулка два-три дуета с него, нейният съпруг даде съгласието си по един доста лаконичен начин. Но остана като правило, главно заради здравето на Хано, Герда, детето и госпожица Юнгман да прекарват всяка година лятната ваканция в курортния хотел на Травемюнде.

Лятна ваканция на море! Можеше ли някой нашир и надлъж да разбере какво щастие означаваше това? След мудното и изпълнено с грижи еднообразие на безчислените учебни дни в продължение на четири седмици да се отдадеш на спокойно и безгрижно уединение, наситено с миризмата на водорасли и плискането на кроткия прибой… Четири седмици! Време, което в началото му се струваше необгледно и неизмерно, за което беше невъзможно да се повярва, че ще свърши, и бе скверна грубост да се говори за неговия край. Малкият Йохан не разбираше никога как един или друг учител насилваше сам себе си в края на учебната годила да изпусне велегласно израз като следния:

— Оттук ще продължим след ваканцията и ще минем на това и това.

След ваканцията! Изглеждаше, че този непонятен господин в излъскан камгарнов жакет дори се радваше! След ваканцията! Гледай го ти какво му дошло на ума! Тъй чудесно далече в сивия безкрай беше изчезнало всичко, което лежеше отвъд тия четири седмици!

Настаниха се в една от двете швейцарски къщи, които, свързани с тясна междинна постройка, образуваха права линия със сладкарницата и главното здание на курортния хотел. Какво събуждане първата заран, след като предишния ден показването на свидетелството беше криво-ляво минало и благополучно завършено пътуването в натоварения файтон! Стресна го някакво неопределено чувство на щастие, което се надигна в тялото му и накара сърцето му да се свие. Той отвори очи и обгърна с жаден и блажен поглед старофранконските мебели на спретнатата малка стая. Изтече една секунда на сънно-шеметно, блажено недоумение. И после се сети, че беше в Травемюнде, за четири безкрайни седмици в Травемюнде! Не помръдна. Лежеше мирно по гръб в тясното, жълто дървено легло, овехтелите чаршафи на което бяха извънредно тънки и меки, затваряше сегиз-тогиз отново очите си и чувствуваше как гърдите му потръпваха от щастие и възбуда с дълбоки, бавни дихания.

Стаята тънеше в жълтеникавата дневна светлина, която струеше вече през нашарения на ивици транспарант, обаче всъде наоколо беше тихо. Ида Юнгман и мама сигурно още спяха. Не се чуваше нищо, освен равномерния и мирен шум, произвеждан от един слуга, който равнеше с гребло чакъла по градинските алеи, и бръмченето на една муха зад транспаранта, заблъскала се упорито в стъклото на прозореца и сянката й се стрелкаше в дълги начупени линии по платното… Тишина! Самотният шум на греблото и еднообразното бръмчене! И този кротко оживен покой изпълни тутакси малкия Йохан с прекрасното чувство на онова мирно, ненарушимо и изискано уединение на морските бани, което той обичаше повече от всичко друго. Хвала на бога! Тук не можеше да дойде нито един от хората в излъскани камгарнови жакети, които на земята бяха застъпници на тройното правило и граматиката, защото тук беше доста скъпо…

Внезапно бликнала радост го накара да скочи от леглото и да изтича бос до прозореца. Той дигна транспаранта, отвори едното крило, като дръпна боядисаната с бял лак кука, и погледна подир мухата, полетяла над покритите с чакъл алеи и лехите с рози в градината. Музикалният павилион, обраснал в полукръг с чемшир, стоеше още празен и притихнал пред сградите на хотела. „Маяковото поле“, което носеше името си от маяка, извишил се негде отдясно, се разстилаше далеко под белезникаво прибуленото небе, докато ниската му трева, разкъсана от петна гола земя, преминеше във висока и твърда крайбрежна растителност, а накрая в пясък там, гдето се виждаха редиците от малки дървени частни павилиони и плетени столове, всички обърнати към морето. И морето се ширеше там в покой и утринен зрак на зелени и сини, гладки и къдрави ивици, а между червено боядисаните шамандури, които бележеха водния път, от Копенхаген пристигаше параход; сега обаче не беше необходимо да се знае дали името му е „Наяда“ или „Фридерика Йовердик“. И Хано Буденброк пое отново дълбоко и с тиха наслада уханния повей, изпращан му от морето, и го поздрави нежно с очи, изпрати му безмълвен, благодарствен и сърдечен привет.

И после започна денят, първият от тия скъдно отмерени двадесет и осем дни, които отначало изглеждаха като вечно блаженство и се топяха тъй бързо, щом минеха първите няколко… Закусваха на балкона или под големия див кестен долу на детското игрище, гдето беше закачена голяма люлка. И всичко — миризмата, която лъхаше от набърже изпраната покривка, когато келнерът я разстилаше върху масата, салфетките от тънка хартия, необичайният хляб, обстоятелството, че тук ядяха яйца не като у дома с костени, а с обикновени чайни лъжички и от метални чашки, — всичко възхищаваше малкия Йохан.

И всичко, което следваше, беше подредено свободно и леко — един чудно безделен и приятен живот, който течеше без смутове и грижи: това предипладне на плажа, докато горе курортният оркестър изпълняваше утринната си програма, това лежане и почиване пред плетения стол, това нежно и мечтателно играене с мекия пясък, който не цапа, това незатруднено и безболезнено реене и унасяне на очите над зелената и синя безкрайност, от която волно и безпрепятствено с кротко свистене се носеше насам могъщ, свеж, буен и дивно ухаещ полъх, който обвиваше ушите и предизвикваше приятно замайване, лек шемет, гдето беззвучно и блажено потъваше чувството за време и пространство и за всичко ограничено… После къпането, което беше много по-приятно, отколкото в къпалнята на господин Асмусен, защото тук нямаше „жабуняк“, светлозелената, кристално бистра вода се пенеше надалеко, когато я разбъркваше човек; вместо плъзгави дъски, стъпалата газеха меко, леко набраздено пясъчно дъно; най-сетне и синовете на консул Хагенщрьом бяха далеч, много далеч оттук — в Норвегия, или в Тирол. Консулът обичаше през лятото да предприема по-далечни пътешествия — и значи: защо не, нали?… Една разходка за загряване покрай брега до „Камъка на чайките“ или „Морския храм“, втора закуска в плетения стол на плажа — и наставаше часът, когато трябваше да се качат в стаите си и да отпочинат един час, преди да се облекат за table d’hôte. Тази table d’hôte беше забавна, защото морските бани процъфтяваха. Много хора, приятелски семейства на Буденброкови, хамбургчани, дори посетители от Англия и Русия пълнеха голямата зала на курортния хотел. На малка масичка един господин в черно облекло насипваше тържествено супата от лъскав сребърен супник, поднасяха четири блюда, всяко от които беше по-вкусно, по-дъхаво или най-малкото приготвено някак по-различно, отколкото у дома, на много места по дългите трапези пиеха шампанско. Често от града идваха отделни господа, които през цялата седмица не можеха да се откъснат от работата си, за да се поразсеят и след ядене да позавъртят рулетката: консул Петер Дьолман, който беше оставил дъщеря си у дома и гръмогласно разказваше на долнонемски диалект такива безсрамни историйки, че хамбургските дами от смях започваха да кашлят и молеха за една минута почивка, сенатор доктор Кремер, старият директор на полицията, чичо Кристиан и неговият приятел от ученически години сенатор Гизеке, който също идеше без семейството си и плащаше всичко за Кристиан Буденброк. По-късно, докато възрастните пиеха кафе под тентата на сладкарницата, Хано седеше неуморно на един стол пред стъпалата на павилиона и слушаше музиката. Бяха се погрижили и за следобеда. В градината имаше стрелбище, а надясно от швейцарските къщи се намираха оборите с коне, магарета и крави, млякото на които пиеха надвечер още топло, разпенено и дъхаво. Можеха да се разходят до градчето по „Предната редица“, оттам можеха да отидат с лодка до „Привала“, гдето по брега се намираше янтар, можеха да играят крокет на детското игрище или да седнат на някоя пейка на залесения хълм, който се издигаше зад хотела и гдето беше окачена голямата камбана за повикване на table d’hôte, и Ида Юнгман да му почете нещо на глас… И все пак най-разумното беше винаги да се върнеш край морето и в полуздрача, обърнал лице към открития хоризонт, да седиш отпред на кея, да махаш с кърпичката си на големите параходи, които се плъзгаха край тебе, и да слушаш как дребните вълни се плискаха с леко бърборене о каменните блокове и целият простор наоколо беше изпълнен от това кротко и величаво бучене, което шепнеше благодушно на малкия Йохан и го увещаваше да затвори в неизказано доволство очите си. Но после Ида Юнгман казваше:

— Хайде, Ханохен, трябва да си вървим! Време е за вечеря. Ще умреш, ако речеш да заспиш тука…

С какво успокоено, задоволено и благотворно редовно биещо сърце се връщаше той всеки път от морето! След като вечеряше с мляко или черна бира в стаята си, защото майка му се хранеше по-късно в стъклената веранда на курортния хотел сред голяма компания, той си лягаше пак между изтънелите чаршафи на леглото и заспиваше веднага, без всякакъв страх и трепет, под мирните и пълни удари на задоволеното сърце и приглушения ритъм на вечерния концерт.

В неделя, като неколцина други господа, задържани през седмицата от работата си в града, сенаторът пристигаше при домашните си и оставаше до понеделник сутринта. Но малкият Йохан не обичаше много тия недели, макар че на table d’hôte сервираха сладолед и шампанско, макар че устройваха езда на магарета и разходки с платноходи навътре в морето. Спокойствието и уединението на баните беше нарушено. Цяла тълпа хора от града, чието място съвсем не беше тук — „еднодневки от доброто средно съсловие“, както с благосклонно пренебрежение ги наричаше Ида Юнгман, — загъмжаваше след пладне из градината и по плажа, за да пие кафе, да слуша музика, да се къпе. Хано с най-голямо удоволствие би се затворил в стаята, за да изчака отлива на тия празнично натруфени размирници. Да, той се радваше, когато в понеделник всичко отново тръгваше по старите релси, когато се махнеха и бащините очи, тези очи, които цели шест дни бяха далеко от него и които — той прекрасно бе почувствувал това — през целия неделен ден бяха го гледали отново критично и изпитателно.

Минаха четиринадесет дни, но Хано си казваше и твърдеше пред всекиго, който беше наклонен да го слуша, че останалото дреме щяло да бъде дълго като есенната ваканция. Уви, тази утеха беше измамна, защото, стигнал връхната точка на ваканцията, Хано вече слизаше и се приближаваше към края; приближаваше се бързо, тъй ужасно бързо към него, че ако би могъл, би се вкопчил във всеки отделен час, за да не му позволи да отлети, и би забавил всяко свое вдъхване на морски въздух, за да не пропилее с немара цялото си щастие.

Ала времето течеше неудържимо в смяната на дъжд и слънчев зрак, вятър откъм морето и откъм сушата, неподвижен, натежал зной и грохотни бури, които не можеха да надвият водата и като че нямаха намерение да секнат. Имаше дни, когато североизточният вятър връхлиташе залива с черно-зелени водни маси, които покриваха плажа с водорасли, миди и медузи, и застрашаваше павилионите. Тогава мътното разбунено море беше покрито надлъж и нашир с пяна. Високи, могъщи вълни се валяха с неумолимо и страхотно спокойствие към брега, навеждаха се величествено, закръгляха се с тъмнозелен метален блясък и рухваха с вой, трясък, съскане и гръм върху пясъка. Имаше други дни, когато западният вятър тласкаше морето назад и го отблъскваше тъй далеко, че гиздаво накъдреното дъно се откриваше далече навътре и навсякъде се виждаха голи пясъчни наноси; в същото време заваляваше пороен дъжд, небето, земята и водата се сливаха в едно, буйният вятър налиташе върху дъжда и го блъскаше така срещу стъклата на прозорците, че по тях се стичаха не капки, а ручейчета и те ставаха непрозрачни. Тогава Хано обикновено се въртеше в голямата зала на хотела около малкото пиано, което беше доста пораздрънкано от валсовете и шотландския танц, свирени на вечеринките, та на него не се импровизираше така благозвучно, както у дома на рояла, но все пак с неговия сподавен и глух тон можеха да се постигнат забавни ефекти. И отново наставаха други дни, сини, съвсем безветрени и душно топли дни, когато сините мухи бръмчаха в слънцето над „Маяковото поле“ и морето се разстилаше безмълвно, лъскаво като огледало, бездиханно и неподвижно. И когато останаха още три дни, Хано си казваше и обясняваше на всекиго, че това време щяло да бъде дълго като ваканцията по Петдесетница. Но колкото неуязвима и да беше тази сметка, той самият не й вярваше и в сърцето му отдавна и властно бе се надигнало съзнанието, че все пак човекът в излъскания камгарнов жакет е бил прав, че все пак четирите седмици ще имат край и че все пак ще продължат оттам, гдето бяха спрели, и ще минат на това и това…

Натовареният файтон опря пред курортния хотел — денят на отпътуването беше настанал. Рано сутринта Хано каза сбогом на морето и на плажа, сега каза сбогом и на келнерите, които получиха пари за почерпка, на музикалния павилион, на лехите с рози и на всички летни дни. И след това файтонът потегли край поклоните на хотелския персонал.

Той мина по алеята, която водеше към градчето, и затрополи по „Предната редица“. Хано притисна глава в ъгъла и се загледа през прозореца. На задната седалка срещу него седеше с ведри очи, беловласа и кокалеста Ида Юнгман. Утринното небе беше белезникаво забулено. Трава се диплеше на лежи вълни, които бягаха бързо пред вятъра. Сегиз-тогиз по стъклата чукаха дъждовни капки. В края на „Предната редица“ хората седяха пред пътните врати и кърпеха мрежи; доприпкаха боси деца и се загледаха любопитно подир файтона. Те оставаха тук…

Когато задминаха последните къщи, Хано се наведе напред, за да види за сетен път маяка, после пак се облегна назад и затвори очи.

— Идущата година пак, Ханохен — каза Ида Юнгман с дълбок утешителен глас.

Но тъкмо тези думи накараха брадичката му да затрепери и да бликнат сълзите, набрали се под дългите му мигли.

Лицето и ръцете му бяха позагорели от морския въздух, по ако с това летуване на море целяха да го направят по-як, по-енергичен, по-бодър и по-устойчив, те бяха окаяно сбъркали — тази безнадеждна истина го изпълваше всецяло. Благодарение на тия четири седмици, прекарани в съкровено празнично настроение и покой край морето, той бе станал още по-мекошав, по-разглезен, по-мечтателен и по-чувствителен от преди и още по-неспособен да остане храбър, като си спомнеше за тройното правило на господин Титге, или да не изпадне в пълно малодушие при мисълта за запаметяването на исторически дати и граматически правила, за отчаяното, лекомислено захвърляне на книгите и дълбокия сън, който го спасяваше от всичко, за страха на следващия ден и преди часовете, за несполуките, за враждебно настроените Хагенщрьомови и за изискванията, които баща му предявяваше към него.

Но после утринното пътуване го поразведри — колелетата летяха по пълните с вода коловози на шосето и птичките чуруликаха. Той си спомни за Кай и предстоящата среща с него, за господен Пфюл, за часовете по пиано, за рояла и хармониума. Впрочем утре беше неделя, а и първият учебен ден в понеделник още не криеше някакви опасности. Ах, усещаше още малко пясък от плажа в обувките си с копчета… ще помоли стария Гроблебен, който ги почистваше, да не го изсипва. Нищо! Нека всичко започне отново — камгарновите жакети, Хагенщрьомови и другото. Той имаше нещо, което го утешаваше. Щеше да си спомня за морето и за приморската градина всеки път, когато всичко отново се струпа на главата му… и една съвсем бегла мисъл за шума, с който вечер в тишината малките вълни, дошли отдалеко, от потъналите в тайнствен сън далнини, се плискаха о каменния кей — тази мисъл ще го успокоява, ще го направи неуязвим от каквито и да било житейски гадости…

После стигнаха до сала, стигнаха Израелдорфската алея, Ерусалимския хълм, Крепостното поле. Файтонът мина през Крепостната порта, до която отдясно се издигаха степите на затвора, гдето се намираше чичо Вайншенк, затрополи по „Бургщрасе“ и по „Коберг“, понесе се по „Брайтещрасе“ и се спусна със затегнати спирачки по много стръмната „Фишергрубе“. Ето я червената фасада с еркера и белите кариатиди; и когато се озоваха от знойната по пладне улица в хладината на каменната площадка, от кантората с перо в ръката излезе сенаторът да им каже добре дошли.

И полека-лека, сдържал сълзите си, малкият Йохан свикна отново с мисълта, че е далеко от морето, свикна да се плаши и чудовищно да се отегчава, да очаква нападенията на Хагенщрьомови и да се утешава с Кай, господин Пфюл и музиката.

Веднага щом го видяха, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и леля Клотилда го попитаха как ли ще се чувствува на училище след ваканцията. Те зададоха тоя въпрос със закачливо смигане, което го уверяваше в тяхното спокойно съчувствие към неговото положение, и с онова своеобразно високомерие на възрастните, което се отнася колкото е възможно по-шеговито и по-повърхностно към всичко детско. Но Хано отговори твърдо на тия въпроси.

Три или четири дни след завръщането в града на „Фишергрубе“ се яви домашният лекар доктор Лангхалс, за да установи въздействието на морския въздух. След една доста дълга конференция със сенаторшата доведоха Хано, който се съблече до пояса и се подложи на обстойно изследване — status praesens^[100], както каза доктор Лангхалс, като оглеждаше ноктите си. Той прегледа слабата мускулатура на Хано, широчината на гърдите му и функцията на сърцето му, разпита за всички негови житейски прояви, взе накрая с игла и спринцовка капка кръв от слабата ръка на Хано, за да я анализира вкъщи, и изобщо пак не изглеждаше много доволен.

— Доста сме почернели — каза той, като прегърна изправения пред него Хано, сложи мъничката си, покрита с черни косми ръка върху рамото му и дигна очи към сенаторшата и госпожица Юнгман, — но лицето ни все още е начумерено.

— Тъгува за морето — забеляза Герда Буденброк.

— Тъй, тъй… Значи, хубаво ти е там? — попита доктор Лангхалс, като погледна със суетните си очи малкия Йохан в лицето.

Хано промени цвета на лицето си. Какво означаваше този въпрос, на който доктор Лангхалс явно очакваше отговор? В него се надигна безумна и фантастична надежда, подхранвана от мечтателното убеждение, че напук на всички камгарнови хора по света пред бога няма нищо невъзможно.

— Да — промълви той, вперил в доктора разширените си очи.

Но доктор Лангхалс нямаше нищо особено пред вид, като зададе тоя въпрос.

— Тъй… Действието на баните и на чистия въздух ще проличи по-късно… ще проличи по-късно! — каза той, като потупа малкия Йохан по рамото, отстрани го от себе си и кимна на сенаторшата и на Ида Юнгман.

Беше самоувереното, благосклонно и насърчително кимване на многоучен лекар, когото гледат плахо в очите и в устата. После стана и приключи консултацията.

Хано се нуждаеше от съчувствие към мъката му по морето, към тая рана, която заздравяваше тъй бавно и отново започваше да пари и да кърви от всяка незначителна суровост на всекидневието; това искрено съчувствие той намери у леля Антония, която слушаше с явно удоволствие разказите му за живота в Травемюнде и откликваше живо и сърдечно на неговите жарки славословия.

— Да, Хано — каза тя, — истината не може да се скрие: Травемюнде е прекрасно място. Знаеш ли, докато кракът ми стъпи в гроба, ще си спомням с радост за летните седмици, които веднъж прекарах там като младо, глупаво момиче. Живеех у хора, които ми бяха мили и които, както изглеждаше, също бяха привързани към мене, защото по онова време аз бях хубавичка лудетина… сега съм стара жена и мога да го призная… и бях почти винаги в чудесно настроение. Длъжна съм да ти кажа, че те бяха почтени хора: искрени, добродушни, праволинейни и освен това тъй умни, учени и възторжени, каквито по-късно в живота си никога не срещнах. Да, общуването ми с тях беше извънредно интересно. Що се касае за възгледи и знания, аз научих там много за през целия си живот и ако не беше се случило друго, знаеш, разни събития… с едва дума, такъв е животът… Аз, глупачката, можех да спечеля от всичко това. Да ти кажа ли колко глупава бях тогава? Исках да извадя пъстрите звезди от медузите. Занесох цяла купчина медузи в кърпичката си у дома и грижливо ти сложих на слънце на балкона, за да се изпарят… Звездите трябваше да останат, нали? Да, добре… Но когато отидох да проверя, намерих едно доста голямо морско петно. Миришеше само малко на гнили морски водорасли…

Глава четвърта

В началото на 1873 година молбата за помилване на Хуго Вайншенк бе уважена и бившият директор пуснат на свобода половин година преди изтичане на определеното му наказание.

Ако госпожа Перманедер би се решила да говори честно, тя би трябвало да признае, че това събитие не я изпълни с голяма радост и би предпочела всичко да остане докрай така, както си беше. Живееше спокойно с дъщеря си и внучката си на Линденплац, като общуваше със семейството на „Фишергрубе“ и с приятелката си от пансиона Армгарда фон Майбом, по баща фон Шилинг, която след смъртта на мъжа си бе се настанила в тоя град. Тя знаеше отдавна, че не можеше да намери подходящо и достойно място извън стените на родния си град, а мюнхенските й спомени, стомахът й, който непрекъснато ставаше все по-слаб и по-раздразнителен, и растящата й потребност от спокойствие не й позволяваха да изпитва желание на стари години да се преселва още веднъж в някой по-голям град на обединеното отечество или дори в чужбина.

— Мило дете — каза тя на дъщеря си, — трябва да те питам нещо, нещо сериозно… Ти все още обичаш мъжа си от все сърце, нали? Обичаш го така, че ще поискаш да го последваш с детето си навсякъде, където и да отиде сега, защото за съжаление той не може вече да остане тук?

И тъй като госпожа Ерика Вайншенк, по баща Грюнлих, избухна в сълзи, които можеха да означават какво ли не, и отговори също тъй съобразно със синовния си дълг, както самата Тони някога при подобни обстоятелства във вилата си край Хамбург бе отговорила на баща си, започнаха да смятат, че им предстои близка раздяла.

Страшен като деня, когато арестуваха директор Вайншенк, беше денят, на който госпожа Перманедер взе в закрит файтон своя зет от затвора. Тя го доведе в жилището си на Линденплац, гдето той, след като смутено и безпомощно поздрави жена си и детето си, остана в посочената му стая и пушеше от сутрин до вечер пури, без да посмее да се покаже на улицата, и обикновено се хранеше сам, без домашните си; той беше с посивели коси и съвсем наплашен човек.

Затворническият живот не бе успял да накърни телесното му здраве, защото Хуго Вайншенк бе се отличавал винаги с яката си натура, но състоянието му беше крайно тъжно. Беше ужасно да се гледа как този човек, — който по всяка вероятност не бе извършил нищо друго, освен това, което повечето от неговите колеги вършат спокойно всеки ден, и който, ако не бяха го заловили, несъмнено би вървял с вирната глава и недокосната чиста съвест по житейския си път, — как този човек поради гражданското си падение, поради факта на осъждането и тия три затворнически години сега беше морално тъй напълно съкрушен. Той бе настоявал с най-дълбоко убеждение пред съда — и вещите лица бяха го потвърдили, — че дръзката маневра, която беше предприел за чест и полза на дружеството и на самия себе си, минавала в търговския свят за usance. Ала юристите, тези господа, които по негово лично мнение съвсем не разбираха от тия неща, които живееха според съвсем други понятия и с един съвсем друг мироглед, бяха го осъдили за измама; и тази присъда, подкрепена от държавната власт, бе разтърсила така силно неговото самоуважение, че той не смееше вече да погледне никого в лицето. Гъвкавата му походка, решителният начин, по който кършеше талията си в сюртука, балансираше с пестниците и въртеше очите си, невъобразимата живост, с която от висотата на невежеството и невъзпитанието си задаваше въпроси или разказваше нещо — всичко беше изчезнало. Изчезнало така безследно, че домашните му се ужасяваха от това тъй силно угнетение, страхливост и тъпо унижение.

След като осем или десет дни се занимава изключително с пушене, господин Хуго Вайншенк започна да чете вестници и да пише писма. Като последица на това след други осем или десет дни той заяви с неопределени изрази, че както изглеждало, в Лондон му се разкривали изгледи за нова служба, но че на първо време щял да замине сам, за да уреди лично въпроса, и чак тогава, ако всичко излезело вярно, щял да повика жена си и детето си.

Ерика го изпрати в закрит файтон до гарата и той замина, без да бе видял повторно някого от останалите си роднини.

След няколко дни още от Хамбург пристигна писмо до съпругата му, с което той я уведомяваше, че решил да не се събира в никакъв случай с жена си и детето си, нито дори да им се обажда, докато не бъде в състояние да им осигури подобаващо съществуване. И това беше последният признак на живот от Хуго Вайншенк. Оттогава никой не чу нищо за него. Макар че по-късно госпожа Перманедер, отракана в подобни работи и преизпълнена от съобразителност и воля за действие, направи няколко опита да издири зетя си — за да може после, както заявяваше тя с важно изражение на лицето, да обоснове добре тъжбата за развод поради злоумишлено изоставяне, — той остана безследно изчезнал. Ето защо Ерика Вайншенк с малката Елизабета продължи да живее при майка си в светлия етаж на Линденплац.

Глава пета

Бракът, от който се бе родил малкият Йохан, взет като тема за разговори в града, не бе загубил никога своята привлекателност. Както беше положително, че всеки един от двамата съпрузи се отличаваше с нещо екстравагантно и загадъчно, така положително беше и това, че този брак сам по себе си имаше необикновен и необясним характер. Изглеждаше като трудна, но благодарна задача да се отмахне булото и да се доизяснят отношенията между двамата без оглед на оскъдните външни факти. Ето защо във всекидневни и спални стаи, в клубове и казина, дори на борсата хората приказваха толкова повече за Герда и Томас Буденброк, колкото по-малко знаеха за тях.

Как бяха се намерили тези двама хора и как се държаха един към друг? Спомняха си неочакваната решителност, с която преди осемнадесет години тридесетгодишният тогава Томас Буденброк бе се заел с работата. „Тази или никоя друга!“ — беше казал той. И с Герда сигурно е било същото, защото тя в Амстердам до двадесет и седмата си година бе отказвала на всички, а бе склонила тутакси да вземе тоя кандидат. Значи, женитба по любов, мислеха си хората, защото, колкото тежко и да им беше, трябваше да признаят, че Гердините 300 000 сигурно са играли второстепенна роля в цялата тая история. Но пък, от друга страна, и от самото начало между двамата се долавяше извънредно малко любов или онова, което се разбираше под думата любов. По-скоро от самото начало в техните отношения не можеше да се констатира нищо друго, освен вежливост, една съвсем необикновена между съпрузи, коректна и почтителна вежливост; непонятно беше обаче това, че тази вежливост изглеждаше да изхожда не от вътрешно отдалечение и отчужденост, а от някакво твърде своеобразно, безмълвно и дълбоко взаимно доверие и познаване, от някакво постоянно взаимно внимание и отстъпчивост. Годините не бяха променили нищо. Промяната, която бяха докарали те, се състоеше само в това, че сега разликата във възрастта между двамата започна да изпъква очебийно, колкото незначителна и да беше с оглед числото на годините.

Поглеждаха към двамата и намираха, че този вече понадебелял мъж застаряваше бързо, а жената до него беше млада. Намираха, че Томас Буденброк изглеждаше посърнал — да, тази беше единствено правилната дума за него въпреки просто смешната донякъде суетност, с която се докарваше той, докато Герда не беше се изменила почти никак през тия осемнадесет години. Тя изглеждаше като консервирана от нервната студенина, в която живееше и която лъхаше от нея. Тъмночервените й коси бяха запазили напълно цвета си, хубавото й бяло лице — съразмерността си, а снагата й — своята стройност и високото достолепие. В ъглите на донякъде твърде малките й, донякъде твърде приближени кестеняви очи лежаха все още онези синкави сенки… Никой нямаше вяра в тия очи. Те гледаха странно и хората не бяха в състояние да разгадаят какво беше написано в тях. Тази жена, чийто нрав беше тъй хладен, тъй прикрит, затворен, резервиран и недружелюбен и която изглеждаше да изразходва малко жизнена топлина единствено за музиката си, будеше неопределени подозрения. Хората измъкнаха малко прашната си психология, за да я приложат спрямо съпругата на сенатор Буденброк. Тихата вода често е дълбока. Някои люде са хитри лисици. И тъй като все пак желаеха да доближат целия въпрос малко повече към себе си и изобщо да узнаят и да разберат нещо, тяхната скромна фантазия ги наведе на мисълта, че не може да бъде друго, освен това: хубавата Герда сигурно мами малко стареещия си мъж.

Внимаваха много и не мина дълго време, докато сметнаха единодушно, че Герда Буденброк в отношенията си към господин лейтенант фон Трота, меко казано, преминава границите на нравствеността.

Рене-Мария фон Трота, родом от Ренания, служеше като старши лейтенант в една от пехотните дружини, които бяха на гарнизон в града. Червената яка отиваше хубаво на черните му коси, които бяха вчесани настрани, а вдясно бяха отметнати назад от челото като висок, гъст и къдрав гребен. Но макар че снагата му изглеждаше едра и яка, цялата му осанка, движенията му, а така също начинът да говори и да мълчи правеха крайно невойнишко впечатление. Той обичаше да мушне едната ръка между копчетата на полуотворената си куртка или да седи с буза, опряна върху опакото на ръката си; поклоните му бяха лишени от всякаква пъргавина, не се чуваше дори да чукне токовете си, а към униформата върху мускулестото си тяло се отнасяше небрежно и своенравно като към цивилен костюм. Дори тесните му юношески мустачки, спуснали се косо надолу към ъглите на устата — мустачки, които още не можеха да бъдат юначно засукани, — допринасяха за засилване на това невойнишко общо впечатлеше. Но най-забележителни у него бяха очите: големи, извънредно лъскави и толкова черни, че изглеждаха като бездънни, пламтящи глъбини. Очи, които се спираха замечтани, сериозни и блещукащи върху предмети и лица.

Без съмнение бе постъпил в армията против волята си или поне без всякакво влечение, защото въпреки телесната си здравина беше неспособен в службата и необичан от другарите си, чиито интереси и развлечения — интереси и развлечения на млади офицери, завърнали се недавна от победоносен военен поход — той почти не споделяше. Те го смятаха за неприятен и екстравагантен особняк, който правеше самотни разходки, не обичаше ни коне, ни лов, ни игра на карти, ни жени, всичките мисли на който се въртяха около музиката, защото той свиреше на няколко инструмента. Неговите пламенни очи и невойнишката му, в същото време занемарена и актьорска осанка се мяркаха на всички опери и концерти. Клуба и казиното не посещаваше.

Така или иначе той правеше най-необходимите визити у видните семейства, но отклоняваше почти всички покани и всъщност ходеше на гости само в къщата на Буденброкови — прекалено често, както мислеха хората, прекалено често, както мислеше сам сенаторът.

Никой не подозираше какво става в душата на Томас Буденброк, никой не биваше да подозира; и тъкмо това беше тъй ужасно трудно: да държи всички в неведение относно мъката, ненавистта и безсилието си. Хората започнаха да го намират малко смешен, но може би те щяха да изпитат състрадание към него и да потиснат подобни чувства, ако що-годе можеха да предполагат с каква страхлива раздразнителност беше той нащрек пред присмеха, колко отдавна и отдалече бе го предусетил и видял да се приближава — дълго-дълго преди някому от тях да беше минало през ума подобно нещо. От тая тревога беше изникнала до известна степен и неговата „суетност“, заради която често му се присмиваха. Той пръв започна да наблюдава подозрително постоянно изпъкващото несъответствие между неговата собствена осанка и Гердината странна свежест, ненакърнена от годините; и сега, откак в къщата му беше влязъл господин фон Трота, той се принуждаваше да крие и да се бори с остатъка от своите сили срещу тревогата си — принуждаваше се, защото се страхуваше, че ако издаде тая тревога, всички ще се усмихнат, щом само чуят името му.

Герда Буденброк и младият своеобразен офицер бяха се намерили, разбира се, в полето на музиката. Господин фон Трота свиреше на пиано, цигулка, виола, виолончело и флейта — на всички превъзходно — и често сенаторът узнаваше за предстоящото посещение благодарение на това че ординарецът на господин фон Трота, помъкнал на гръб кутията с виолончелото, минаваше покрай зелените мрежи по прозорците на частната му кантора и изчезваше в къщата. Тогава Томас Буденброк седеше на писалището си и чакаше, докато видеше, че в къщата му влиза и той, приятелят на неговата жена, докато над него в салона се надигнеха талазите на ония хармонии, които са напеви, жалби и свръхчовешко ликуване, които сякаш спазмодично протягаха или оплитаха ръце и след безчислени и неясни екстази рухваха ридаещи и чезнеха в нощ и мълчание. Ах, нека кипят и ехтят, нека плачат и ликуват, нека се прегръщат под буйната пяна и да вилнеят свръхестествено, колкото си щат! Лоша, действително мъчителна беше беззвучността, която следваше, която продължаваше тъй дълго-дълго в салона над него и беше тъй безкрайно дълбока и безжизнена, че навяваше ужас. Нито една крачка не разклащаше тавана, не чуваше да местят стол; царуваше нечиста, коварна, мълчалива, премълчаваща тишина… Тогава Томас Буденброк седеше и се плашеше тъй силно, че понякога тихо изохкваше.

От какво се страхуваше? Хората пак бяха видели, че господин фон Трота влезе в къщата му и сякаш с техните очи, така, както тя се рисуваше пред тях, той видя следната картина: самия себе си, застарял, изхабен и навъсен мъж, седнал до прозореца в кантората, докато горе неговата красива жена свиреше с любовника си и не само свиреше… Да, той знаеше, че именно така виждаха хората нещата. Но въпреки това знаеше също, че в действителност думата „любовник“ не беше никак характерна за господин фон Трота. Ах, той би бил почти щастлив, ако можеше да го схване като такъв и да го нарече така, ако можеше да го приеме и презира като вятърничав, невежествен и долен хлапак, който излива нормалната си порция дързост в малко изкуство и по тоя начин печели женски сърца. Той опита всичко, само и само да му сложи такъв печат. Единствено с тая цел разбуди в себе си инстинктите на своите предци — неприязнеността и недоверието на уседналия и пестелив търговец спрямо авантюристично настроената лекомислена и от търговска гледна точка несигурна военна каста. Мислено, а и в разговори той постоянно наричаше господин фон Трота с презрително натъртване „лейтенанта“, ала всеки път чувствуваше прекрасно, че тази титла беше най-непригодна да изрази същината на тоя млад човек.

От какво се плашеше Томас Буденброк? От нищо… от нищо особено. Ах, да можеше да се опълчи срещу нещо осезаемо, просто и брутално! Той завиждаше на ония хора там вън за простата картина, която те си рисуваха относно цялата тая работа, защото, докато седеше тук заровил глава в ръцете си и слухтеше, преизпълнен от мъка, разбираше прекрасно, че „изневяра“ и „прелюбодеяние“ не бяха думите, с които можеха да бъдат назовани мелодичните и бездънно тихи неща, които ставаха над него.

Понякога, когато поглеждаше навън към сивите фасади на къщите и минувачите, когато опираше очи върху окачения насреща подарък по случай юбилея на фирмата — паметното табло с портретите на предците — и си припомнеше цялата история на своя род, той си казваше, че е дошъл краят на всичко и че би липсвало само онова, което ставаше сега. Да, липсваше само то — личността му да стане предмет на подигравки и хората да започнат да одумват името му и семейния му живот, за да се увенчее всичко… Но тази мисъл му действуваше почти благотворно, защото му се струваше проста, понятна, здрава, допустима и изразима в сравнение с тъпото мъдруване върху тая срамна загадка, върху тоя мистериозен скандал над главата му.

Не можеше да понася по-дълго, бутна креслото назад, излезе от кантората и се качи в къщата. Къде да отиде? В салона, за да поздрави несмутен и малко високомерно господин фон Трота, да го покани на вечеря и — както бе станало няколко пъти вече — да му се отвърне с отказ? Защото всъщност непоносимото беше, че лейтенантът го отбягваше напълно, отклоняваше почти всички официални покани и благоволяваше да държи само на частното си и свободно общуване със сенаторшата.

Да чака? Да почака негде, например в пушалнята, докато онзи си отиде, а после да се изстъпи пред Герда и да поприказва решително с нея, да й поиска обяснение? Не, той не можеше да поиска обяснение от Герда, не можеше да приказва решително с нея. И за какво? Техният брак почиваше на разбирателство, зачитане и мълчание. Не беше нужно да става смешен и пред нея. Да играе ролята на ревнивец би значило да даде право на хората, да разгласи скандала, да позволи той да се разчуе… Ревност ли изпитваше? Към кого? За какво? Ах, нищо подобно! Такова силно чувство може да се реши на известни постъпки — неправилни, може би безразсъдни, но решителни и спасителни. Ах, не, изпитваше само малко страх, малко мъчителен, неспирен страх от цялата тая история.

Изкачи се в облекалнята си, за да разтрие челото си с одеколон, и после пак слезе на първия етаж, решил твърдо да наруши на всяка цена мълчанието в салона. Но тъкмо когато хвана черно-златната ръчка на бялата врата, музиката започна отново с бурен кипеж и той се дръпна назад.

Слезе по задната стълба в приземния етаж, мина през хола и по студената площадка до градината, върна се отново и започна да се суети около препарираната мечка в хола и басейна със златните рибки на площадката на главната стълба, като се вслушваше и дебнеше, неспособен да намери покой, преизпълнен от срам и мъка, потиснат и гонен от тоя страх пред скрития и публичен скандал.

Веднъж в такъв час, когато бе се облегнал на перилата на втория, етаж и гледаше надолу в светлото стълбище, гдето всичко мълчеше, малкият Йохан излезе от стаята си, слезе по стъпалата на „Чардака“ и мина през коридора, за да отиде по някаква работа при Ида Юнгман. Носеше някаква книга и се помъчи да върви все покрай стената, поздрави с леко кимване и наведени очи баща си, но сенаторът го заприказва.

— Какво правиш, Хано?

— Работя, татко. Отивам при Ида да й превеждам на глас.

— Как си? Какви уроци имаш?

Все още със спуснати мигли, но бързо и с явно усилие да даде коректен, ясен и спокоен отговор, Хано преглътна набърже и отвърна:

— Имаме да заучим един откъс от Непос^[101], да препишем на чисто една търговска сметка, френска граматика, реките в Северна Америка, поправка на свободно съчинение по немски…

Той замълча и се чувствуваше нещастен, че накрая не беше казал „и“ и не беше понижил решително гласа си, защото сега нямаше какво повече да каже и целият отговор пак беше изречен несвързано и нерешително.

— Друго нищо — каза той, колкото можа твърдо, макар че не дигна очи от пода.

Но баща му като че не обърна внимание. Държеше свободната ръка на Хано в своите ръце и си играеше с нея, разсеян и очевадно без да беше чул нещо от казаното, опипваше несъзнателно и бавно нежните стави и мълчеше.

После изведнъж Хано долови над себе си нещо, което нямаше никаква връзка с разговора — един тих, плахо развълнуван и почти заклинателен глас, който той досега никога не беше чувал; и все пак този глас беше на баща му, който каза:

— Лейтенантът стои вече цели два часа при мама, Хано…

И виж ти, при тия думи малкият Хано дигна златистокестенявите си очи и ги спря големи, бистри и любвеобилни като никога досега върху бащиното лице, това лице със зачервени клепки под светлите вежди и бели, малко подпухнали бузи, встрани от които стърчаха коравите, дълги, засукани краища на мустаците. Един бог знае доколко детето проумя. Едно обаче беше положително и двамата го почувствуваха — в течение на тия секунди, докато погледите им потъваха един в друг, между тях изчезна всяка отчужденост и студенина, всяка принуда и всяко недоразумение; и Томас Буденброк тук — както навсякъде, гдето не се касаеше за енергия, способност, бистър поглед и бодрост, а за страх и страдание — можеше да бъде сигурен в доверието и предаността на своя син.

Но той не обърна внимание, възпротиви се да му обърне внимание. По-строго от всякога по-рано привлече сега Хано към предварителни практически упражнения за бъдещия му делови живот, изпитваше умствените му способности, ровеше се в него, за да открие несъмнени прояви на влечение към професията, която го очакваше, и избухваше в гняв при всеки признак на съпротива и умора. А беше така, понеже Томас Буденброк, вече на четиридесет и осем години, все повече и повече смяташе дните са преброени и мислеше, че смъртта му няма да се забави.

Здравословното му състояние беше се влошило. Липса на апетит и безсъние, замайвания и онези разтрисания, на които открай време беше подхвърлян, го принудиха на няколко пъти да се посъветва с доктор Лангхалс. Но не намери време да изпълни лекарските наставления. Силата на волята му, накърнена през годините на усърдно и неотстъпно бездействие, не стигаше дори за това. Той бе започнал да спи сутрин до твърде късно, макар че всяка вечер вземаше гневно решение да стане рано и преди чая да направи заповяданата му разходка. В действителност направи само два или три пъти… и така ставаше с всяка работа. Постоянното напрягане на волята без успех и без удовлетворение подкопаваше самоуважението му и го изпълваше с отчаяние. Нямаше никакво намерение да се откаже от упоителната наслада, която му доставяха малките люти руски цигари, свикнал от младини да ги пуши всеки ден в големи количества. Той заяви без всякакви заобикалки право в суетното лице на доктор Лангхалс:

— Вижте, докторе, ваш дълг е да ми забраните цигарите… ей богу, твърде лек и твърде приятен дълг! Но моя работа е дали ще се подчиня на тая забрана. Ще се убедите сам… Хм, трябва да работим двама за оправяне на здравето ми, но ролите са разпределени твърде несправедливо, моят дял в тая работа е прекалено голям. Не се смейте… не се шегувам! Човек е тъй ужасно сам… Ще пуша. Мога ли да ви предложа?

И той му поднесе тулската си цигарница.

Всички негови сили намаляваха; засилваше се единствено убеждението, че всичко това не може да продължи дълго и че кончината му е предстояща. Навестяваха го странни, тайнствени догадки и представи. Неведнъж на трапезата имаше чувството, че всъщност не седи вече заедно с домашните си, а се е откъснал в някаква забулена далечина и ги гледа оттам. „Ще умра“ — казваше си той, повикваше отново Хано при себе си и започваше да го увещава:

— Синко, възможно е да си отида по-рано, отколкото мислим. Тогава ти ще трябва да заемеш мястото ми… Аз също бях повикан рано на него… Разбери най-сетне, че твоето безразличие ме измъчва! Реши ли се вече? Твоето обикновено „Да… да…“ не е отговор. Питам те дали си се решил смело и радостно. Да не мислиш, че имаш достатъчно пари и няма нужда да работиш? Нямаш нищо, нямаш почти нищо, ще бъдеш предоставен изцяло на самия себе си. Ако искаш да живееш и дори да живееш хубаво, ще трябва да работиш… тежко, упорито, по-упорито дори от мене…

Но не беше само това, не само грижата за бъдещето на сина му и на семейството го караше да страда. Връхлетя го нещо друго, нещо ново, завладя го и започна да блъска морните му мисли напреде си. Именно: откак започна да гледа на земния си край не вече като на някаква далечна, теоретична и маловажна неизбежност, а като на нещо съвсем близко и осезаемо, за което се налагаше непосредствено да се подготви, той започна да размишлява, да изследва сам себе си, да изпитва отношението си към смъртта и неземните въпроси… и още при първите подобни опити установи като резултат, че духът му е ужасно незрял и неготов да умре.

Той бе останал чужд на догматичната вяра, на онова мечтателно евангелско християнство, което неговият баща бе съумял да свърже с един твърде практичен търговски усет и което по-късно биде възприето и от майка му. Наопаки: през целия си живот бе възприемал най-съкровените неща с оная скептичност на светски човек, която отличаваше дядо му. Обаче беше тъй вглъбен, тъй духовно богат и тъй склонен към метафизика, че не можеше да се задоволи с удобния повърхностен мироглед на стария Йохан Буденброк; ето защо бе си отговорил исторически на въпросите за вечността и безсмъртието и бе си казал, че е живял в предците си и ще живее в потомците си. Това беше в съгласие не само със семейния му усет, с патрицианското му самомнение и дълбоката почит към историята — то бе го подпомагало и укрепвало също в неговата дейност, в честолюбието му и в целия негов начин на живот. Сега обаче, пред близкия и пронизителен поглед на смъртта, това убеждение рухна и се стопи, разкри се, че то не беше способно да му дари поне за час успокоение и готовност.

Макар че през целия си живот Томас Буденброк бе изпитвал лека симпатия към католицизма, той все пак беше всецяло изпълнен от сериозното, дълбоко, строго до самоизтезание и неумолимо чувство на отговорност, присъщо на всеки искрен и пламенен протестант. Не, пред лицето на върховната и сетна орис никой не можеше да получи помощ отвън, никой, не можеше да се застъпи за нето, да му даде опрощение за греховете, да го упои и утеши. Трябваше напълно самотен, самостойно и със собствени сили, посредством жарка и прилежна работа, преди да стане твърде късно, да разбули загадката и да стигне до ведра готовност или да напусне в отчаяние тоя свят… И Томас Буденброк се отвърна разочарован и обезнадежден от единствения си син, в когото бе се надявал да пребъде силен и подмладен, и затърси трескаво и плахо истината, която без друго беше скътана негде за него.

Беше по средата на лятото 1874 година. Сребристобели кълбести облаци се носеха по тъмносиньото небе над изящната симетрия на градската градина; птичките по вейките на ореха чуруликаха настойчиво, въпросително, фонтанът ромонеше сред обградилия го венец от високи лилави перуники, а уханието на люляка се сливаше, уви, със сироповата миризма, която един топъл повей носеше от близката захарна фабрика. За голяма почуда на персонала сега сенаторът често излизаше от кантората в разгара на работата, разхождаше се с ръце на кръста из градината, изравняваше с гребло чакъла на алеите, изтребваше тинята от фонтана или прикрепяше гранките на някой розов храст. Лицето му със светлите вежди, едната от които беше малко подигната, изглеждаше при тия занимания сериозно и внимателно, ала мислите му се носеха далече оттука по свои собствени мъчителни тъмни пътища.

Понякога излизаше на малката тераса, сядаше в обвития всецяло от лози павилион и се заглеждаше над градината в червената задна стена на къщата си, без да вижда нещо. Въздухът беше топъл и сладък; струваше му се, като че ли мирните шумове наоколо кротко го предумват и се стараят да го приспят. Уморен от това безцелно гледане с втренчени очи, от самотата и мълчанието, той затваряше навремени очи, но тутакси отново се оборавяше и прогонваше бързо покоя от себе си.

— Трябва да помисля — казваше той почти гласно. — Трябва да подредя всичко, докато не е станало много късно…

И точно тук, в тоя павилион, на малкия стол-люлка от жълта тръстика, той чете един ден цели четири часа с растящо вълнение книга, попаднала в ръцете му отчасти съзнателно търсена, отчасти случайно. След втората закуска, с цигара в уста, той бе я намерил в пушалнята, в един дълбок ъгъл на библиотечната, затулена зад дебели томове, спомни си, че преди години бе я купил нехайно на евтина цена от книжаря: доста обемиста, лошо отпечатана на тънка и възжълта хартия и лошо подшита книга, втората част на прочута метафизическа система. Бе я взел със себе си в градината и сега, дълбоко унесен, обръщаше лист по лист.

Изпълни го непознато, дълбоко и признателно доволство. Почувствува несравнимото удовлетворение да види как един извънмерно властен мозък покоряваше живота, тоя тъй силен, жесток и присмехулен живот, за да го подчини и осъди… удовлетворението на страдалец, който, преизпълнен от срам и угризение на съвестта, постоянно е потулвал мъката си от студенината и суровостта на живота и неочаквано получава от ръката на един велик мъдрец принципиалното и тържествено право да страда заради света — този най-добър от всички възможни светове, за който се доказваше подигравателно и сякаш на шега, че е най-лошият от всички възможни светове.

Той не можа да схване всичко; много принципи и предпоставки останаха неясни за него и умът му, непривикнал на такова четиво, не беше в състояние да следва хода на известни мисли. Но тъкмо смяната на светлина и мрак, на тъпо недоумение, смътна догадка и внезапно прозрение го държеше в напрежение и часовете отлитаха, без той да дигне очи от книгата или поне да промени положението си на стола.

Отначало бе оставил някои страници непрочетени и напредвайки бързо, жаден несъзнателно и припряно да стигне главното, действително важното, той бе усвоил само оная откъси, които приковаваха вниманието му. После обаче се натъкна на една обемиста глава, която прочете от първия до последния ред със стиснати устни и свити вежди, сериозен — с една съвършена, почти замряла сериозност на лицето, неповлияна от никакъв трепет на живота около него. Тази глава носеше наслов „За смъртта и отношението й към неразрушимостта на нашата същност“.

Оставаше му да дочете само няколко реда още, когато към четири часа през градината дойде прислужницата и му обади, че трапезата е сложена. Той кимна с глава, дочете останалите изречения, затвори книгата и се огледа наоколо си. Усещаше цялото си същество невъобразимо разширено и изпълнено от някакво тежко, тъмно опиянение, а ума си замъглен и напълно замаян от нещо ненаказано ново, примамливо и многообещаващо, което напомняше за пръв, изпълнен с надежда любовен копнеж. Но когато със студени неуверени ръце прибра книгата в чекмеджето на градинската маса, пламналата му глава — в която той чувствуваше някакъв странен натиск, някакво тревожно напрежение, сякаш нещо вътре в нея можеше да се пръсне — не беше способна да се спре на нито една завършена мисъл.

„Какво беше това? — се питаше той, като влизаше в къщата, качи се по главната стълба и седна сред домашните си в трапезарията. — Какво стана с мене? Какво долових? Какво ми казаха, казаха на мене, Томас Буденброк, градски съветник и шеф на житарската фирма «Йохан Буденброк»? За мене ли беше предназначено то? Ще мога ли да го понеса? Не зная какво беше… зная само, че е извънмерно много, извънмерно много за моя буржоазен мозък…“

Остана през целия ден в състояние на тежка, тъмна, шеметна сломеност. Но настъпи вечерта и тогава, неспособен да държи по-дълго главата на раменете си, той легна рано. Спа три часа дълбоко, непостижимо дълбоко, както не беше спал никога досега в живота си. После се събуди тъй внезапно, тъй сладостно уплашен, както се събужда самотен човек, в чието сърце кълни любов.

Знаеше, че е сам в голямата спалня, защото Герда спеше сега в стаята на Ида Юнгман, която неотдавна бе се настанила в една от трите стаи на „Чардака“, за да бъде по-близко до малкия Йохан. Около него царуваше непрогледна нощ, тъй като завесите на двата високи прозореца бяха плътно затворени. Той лежеше по гръб в дълбоката тишина, дишаше леко душния въздух и гледаше нагоре в тъмнината.

И виж: внезапно мракът пред очите му сякаш се разкъса, сякаш кадифената стена на нощта се раздвои, зейна и откри неизмеримо дълбок, далечен изглед, озарен от вечна светлина.

— Аз ще живея! — каза Томас Буденброк почти гласно и почувствува, че гърдите му потрепериха от вътрешно ридание. — Така е, аз ще живея! То ще живее… а че това „то“ не съм аз, то е само измама, само грешка, която смъртта ще поправи. Така е, така е!… Защо?

И при тоя въпрос нощта пред очите му отново се сключи. Той отново не виждаше, не знаеше и не разбираше нищо вече и отпусна главата си дълбоко във възглавницата, напълно заслепен и изнурен от мъничкото истина, която току-що му бе дадено да зърне.

Лежеше мирно и чакаше пламенно, чувствуваше изкушение да се помоли богу — видението да се яви повторно и да го озари. И то се яви. Той лежеше със сплетени ръце, без да посмее да трепне, и гледаше.

Какво представляваше смъртта? Отговорът на тоя въпрос не му се вести в бедни и надути думи — той го чувствуваше, знаеше го в глъбините на сърцето си. Смъртта беше щастие, такова огромно щастие, че можеше да бъде измерено само в божествени мигове като тоя. Беше завръщане от неизказано мъчително странствуване, поправка на тежка грешка, избавление от най-противни вериги и прегради — тя отстраняваше една печална злополука.

Свършек и разложение ли? Трижди окаян е всеки, който чувствува тия нищожни понятия като страхотии! Какво ще свърши и какво ще се разложи? Тази негова снага… Тази негова личност и индивидуалност, това неповратливо, опърничаво, сбъркано и ненавистно препятствие да бъдем нещо друго и по-добро!

Всеки човек не беше ли несполука и грешка? Не попадаше ли още с рождението си в мъчителен затвор? Тъмница! Тъмница! Прегради и вериги навсякъде! Човек стои зад решетката на своята индивидуалност и е вперил безнадеждно очи в околовръстните зидове на външните обстоятелства, докато дойде смъртта и го позове да се върне в свободата…

Индивидуалност!… Ах, това, което сме, можем и имаме, изглежда бедно, сиво, недостатъчно и досадно, а онова, което не сме, не можем и нямаме — тъкмо към него поглеждаме с оная жарка завист, която се превръща в любов, защото се страхуваме да не се превърне в омраза.

Аз нося в себе си зародиша, наченката, възможността за всяка пригодност и всяко проявление на света. Где бих могъл да бъда, ако не бях тук? Кой, какво, какъв бих могъл да бъда, ако не бях аз, ако не ме заключваше тази моя лична осанка и ако моето съзнание не ме отделяше от съзнанието на всички ония, които не са аз? Организъм! Сляпо, необмислено, жалко изригване на напиращата воля. Наистина би било по-добре тази воля да се носи в неограничена от пространство и време нощ, отколкото да крее в тъмница, осветявана скъдно от трепкащото и колебливо пламъче на интелекта!

Мигар се надявах да пребъда в моя син? В друга, още по-страхлива, по-немощна, по-нерешителна личност? Детинско, подлъгано безразсъдство! За какво ми е този син? Нямам нужда от син!… Где ще бъда, когато умра? Та това е тъй сияйно ясно, тъй поразително просто! Ще бъда във всички ония, които понякога са казвали, казват и ще казват „аз“; но предимно в онези, които го казват по-пълно, по-силно, по-радостно…

Някъде на света расте момче, което е добре сложено и здраво, надарено да развива способностите си, със стройна снага и непомрачен дух, чисто, жестоко и пъргаво, един от тия човеци, които повишават щастието на щастливите и докарват до отчаяние нещастните: то е мой син. Това ще съм аз… Скоро… скоро… веднага щом смъртта ме избави от жалката илюзия, че аз и той не сме едно…

Мигар някога съм мразил живота, тоя чист, жесток и силен живот? Безразсъдство и недоразумение! Аз мразех само себе си затова, защото не можех да понасям живота. Но аз ви обичам… обичам всинца ви, щастливци, и скоро ще престана да бъда откъснат от вас в тоя тесен затвор, скоро онова в мене, което ви обича, моята обич към вас ще стане свободна и ще бъде край вас и във вас… край вас и във всички вас!

Той заплака, притисна лице върху възглавницата и заплака, разтърсван и сякаш в опиянение извисен от някакво щастие, с което по болезнена сладост не можеше да се сравни никое друго на света. Това беше всичко това, което от вчера след пладне го изпълваше опиянително и тъмно, което посред нощ бе трепнало в сърцето му и бе го събудило като зародила се любов. И сега, когато имаше право да го проумее и осъзнае — не в думи и последователни мисли, а във внезапни ощастливяващи озарения на душата, — той беше вече свободен, беше всъщност вече избавен, изтръгнат от всички естествени, и изкуствени прегради и вериги. Стените на родния му град, между които драговолно и съзнателно бе се заключил, най-сетне се отвориха и разкриха пред очите му света, целия свят, от който на младини беше видял едно или друго късче, а сега смъртта обещаваше да му го подари изцяло. Измамните форми на познанието — пространство, време и значи: история, — грижата за славно, историческо пребъдване в лицето на потомци, страхът от някакво окончателно историческо разлагане и разпадане — всичко това освободи духа му и вече не му пречеше да проумее неотменната вечност. Нямаше начало на нищо, нямаше и край на нищо. Имаше само едно безкрайно настояще и онази сила в него, която обичаше живота с такава болезнено сладка, поривиста и пламенна обич и за която неговата личност беше само един погрешен израз — тя ще смогне винаги да открие всеки достъп до това настояще.

— Аз ще живея! — шепнеше той във възглавницата, плачеше… и в следния миг не помнеше вече за какво плачеше.

Мозъкът му престана да работи, всяко знание угасна и внезапно в него отново нямаше нищо друго, освен безмълвен мрак.

— Но то ще се върне! — уверяваше се той. — Нали го притежавах?

И докато чувствуваше как замаята и сънят неотразимо хвърляха сянката си върху него, той се закле тържествено пред себе си да не изпусне никога това невъобразимо щастие, а да събере силите си и да учи, да чете и да изследва, докато усвои здраво и негубимо целия оня светоглед, от който бе изникнало всичко това.

Но не можа да го осъществи; още на следната заран, когато се събуди с някакво съвсем слабо чувство на стеснение поради вчерашните си духовни екстравагантности, той започна да предугажда неизпълнимостта на тия хубави намерения.

Стана късно от леглото и трябваше да отиде веднага на заседание на градския съвет, за да вземе участие в дебатите. Общественият, деловият и гражданският живот по криволичещите улици на тоя средно голям търговски град от къщи със стръмни двускатни покриви завладя отново ума и силите му. Все още с намерение да прочете повторно чудната книга, той все пак започна да се пита дали преживелиците през оная нощ трябва да го занимават действително и трайно и дали те практически ще устоят, когато го връхлети смъртта. Буржоазните му инстинкти се опълчиха. Въстана и суетността му — страхът да не изпадне в чудата и смешна роля. Прилягаха ли му тези неща? Подобаваха ли те нему, на сенатора Томас Буденброк, шефа на фирмата „Йохан Буденброк“?

Никога вече не му се удаде да хвърли отново поглед в странната книга, която криеше толкова съкровища, камо ли да си набави останалите томове от това голямо съчинение. Дните му се топяха в нервната педантичност, която бе го завладяла с течение на годините. Съсипван от стотици неважни и всекидневни дреболии, които умът му се мъчеше да подрежда и приключва, той беше толкова слабоволен, че не можеше да разпредели разумно и полезно времето си. И приблизително две седмици след оня забележителен следобед стигна дотам, че се отказа от всичко и заповяда на прислужницата да прибере една книга от чекмеджето на градинската маса, понеже мястото й не било там, и да я сложи горе в библиотеката.

И стана така, че Томас Буденброк, който бе протегнал жадно ръце към върховни и сетни истини, се отпусна морно в понятията и образите, с които в детските дни укрепваха вярата му. Той се разхождаше и си спомняше за единаго и самаго бога, отеца человечески, който бе изпратил къс от самаго себе си на земята, за да страда и пролива кръвта си за нас, който в деня на второто пришествие ще бъде съдник и в чиито нозе тогава ще паднат ничком праведните, за да бъдат възнаградени с вечна радост за всяка скръб и тая юдол плачевна… Спомняше си целия този малко неясен и малко абсурден разказ, който не изискваше да бъде разбран, а само послушно повярван, и който щеше да бъде под ръка с несъмнени детски-наивни слова в часовете на сетния страх… Наистина ли?

Ах, и това не му донесе покой! Този човек, разяждан от грижата за честта на своя дом, за жена си, сина си, името и семейството, този изхабен човек, който с голям труд и изкусност държеше тялото си изправено, елегантно и коректно — се терзаеше няколко дни наред с въпроса, каква собствено беше работата: дали душата възлита на небето непосредствено след смъртта, или вечното блаженство започва едва след възкресението на плътта… Но где оставаше дотогава душата? Никога и никой в училището или в църквата не бе го осветлил по това. Как си позволяваха да оставят човека в подобно неведение? И той реши да навести пастор Прингсхайм, за да го помоли за съвет и утеха, но в последния миг се отказа от намерението си, понеже се страхуваше, че ще стане смешен.

Най-сетне се отказа от всичко и го предостави на бога. Но тъй като в подреждането на небесните си работи беше стигнал до незадоволителен резултат, той реши да оправи добросъвестно поне земните — да изпълни едно отдавна таено намерение.

Един следобед във всекидневната, гдето родителите пиеха кафе, малкият Йохан чу, когато баща му обади на мама, че очаквал адвоката доктор еди-кой си, с чиято помощ щял да направи завещанието си — не бивало непрекъснато да го отлага за неопределено време. После, в продължение на цял час, Хано свири на рояла в салона. А като излизаше в коридора, се сблъска с баща си и един господин в дълга черна връхна дреха, които се изкачваха по главната стълба.

— Хано! — каза късо сенаторът.

Малкият Йохан се спря, преглътна и отговори тихо и бързо.

— Да, папа…

— Имам важна работа с господина — продължи бащата. — Моля те, застани пред тая врата — той посочи входа за пушалнята — и пази никой да не ни безпокои. Чуваш ли? Абсолютно никой!

— Да, папа — каза малкият Йохан и застана пред вратата, която се затвори зад двамата господа.

Той стоеше там, държеше с една ръка моряшкия възел върху гърдите си, търкаше езика си о един подозрителен зъб и се вслушваше в сериозните и понижени гласове, които стигаха до него от вътрешността на стаята. Беше навел встрани главата си с къдравите светлокестеняви коси, които се спускаха към слепоочията, а златистокестенявите му очи, обкръжени от синкави сенки, примигваха под свитите вежди; той гледаше настрани с някакво зареяно и замислено изражение — изражение съвсем подобно на онова, с което край ковчега на баба си бе вдъхвал миризмата на цветята, и онова друго, чуждо и все пак невнятно познато ухание.

Дойде Ида Юнгман и каза:

— Ханохен, момченцето ми, къде се губиш, какво си застанал тука?

От кантората дойде гърбавият стажант с телеграма в ръка и попита за сенатора.

И малкият Йохан всеки път изопваше хоризонтално пред вратата ръката си в синия моряшки ръкав с извезана котва на него, поклащаше отрицателно глава и след миг мълчание казваше тихо, но твърдо:

— Никой не бива да влиза. Папа прави завещанието си.

Глава шеста

Веднъж през есента доктор Лангхалс започна да върти като жена хубавите си очи и каза:

— Нервите, господин сенаторе… за всичко са виновни само нервите. Сегиз-тогиз кръвообращението също е малко незадоволително. Ще позволите ли да ви дам един съвет? Би трябвало тази година да си поотдъхнете. Няколкото неделни дни на море през лятото естествено не помогнаха много. Сега сме края на септември, Травемюнде още не е закрит, още не е напълно обезлюден. Заминете, господин сенаторе, и поседете още малко на плажа! Две или три седмици ще пооправят някои работи.

И Томас Буденброк се съгласи напълно с него. Но когато домашните му узнаха това решение, Кристиан помоли да го придружи.

— И аз ще дойда с тебе, Томас — каза той просто. — Вярвам, че нямаш нищо против.

И макар че всъщност имаше много нещо против, сенаторът повторно се съгласи напълно.

Цялата работа беше там, че сега Кристиан повече от всякога по-рано беше господар на времето си; поради разклатеното си здраве той бе се видял принуден да зареже и последната си търговска дейност — представителството на шампанско и коняк. За щастие онова видение — човекът, който в полумрака седеше на дивана и му кимаше с глава — не бе се повторило. Но периодичната „мъка“ в лявата му страна като че бе се засилила и ръка в ръка с нея вървяха многобройни други неразположения, които Кристиан грижливо наблюдаваше и описваше с набърчен нос, гдето седнеше и станеше. Много пъти, както в миналото, при ядене гълтателните мускули отказваха да му служат; тогава той седеше неподвижно с хапката в гърлото и започваше да шари с малките си кръгли хлътнали очи. Много пъти, както в миналото, страдаше от неопределеното, но непобедимо чувство на страх от внезапна парализа на езика, на глътката, на крайниците, дори на мисловната способност. Наистина нищо у него не се парализира, но страхът му остана и дори се увеличи. Той разказваше подробно как един ден, като си приготвял чай, държал запалената кибритена клечка не над спиртника, а над отвореното стъкло със спирта, така че насмалко заедно с него самия щели да загинат по един страхотен начин и останалите обитатели, може би и съседните къщи… Това беше вече прекалено. Но той описваше особено подробно, убедително и напрегнато, за да го разберат добре, една отвратителна аномалия, която през последно време забелязал у себе си и която се състояла в следното: в известни дни, сиреч — при промяна на времето и известно душевно състояние, щом видел отворен прозорец, обземало го грозното и съвсем неоправдано стремление да скочи през него навън… някакъв див и почти неуталожим напор, безумна и отчаяна дързост! Един неделен ден, когато семейството се „ранеше на Фишергрубе“, той описа как напрегнал всичките си морални сили и допълзял на ръце и крака до прозореца, за да го затвори… Тук обаче всички изпищяха и никой не искаше да слуша по-нататък.

Такива и тям подобни неща той констатираше с известно тръпно задоволство. Но имаше нещо, което не наблюдаваше и не установяваше, което остана неосъзнато от него и поради това непрекъснато се влошаваше: странната липса на тактичност с течение на годините изпъкваше все по-силно и по-силно. Лошо беше, че в семейната среда разказваше такива анекдоти, каквито би могъл да си позволи да изнася най-много в клуба. Но имаше и преки признаци за това, че усетът му за телесен срам беше на угасване. С намерение да покаже на снаха си Герда, с която стоеше на приятелска нога, колко здрави били английските му чорапи и колко много бил отслабнал, той си позволи пред очите й да запретне високо над коляното широкия кариран крачол на панталона си.

— Ето, виж колко съм отслабнал… Не е ли странно и поразително? — каза той угрижено, като с набърчен нос посочи кокалестия си, изкривен силно навън крак в бели вълнени гащи, под които тъжно се очертаваше мършавото коляно.

Както споменахме по-горе, той бе изоставил всяка търговска дейност, но се мъчеше да запълва по разнообразни начини ония часове от деня, които не прекарваше в клуба, и обичаше да изтъква изрично, че въпреки всички пречки не преставал напълно да работи. Той разширяваше езиковите си познания и отскоро беше започнал — само от научен интерес, без всякаква практическа крайна цел — да учи китайски, за който в течение на две седмици употреби голямо старание. Понастоящем залягаше да „допълни“ един английско-немски лексикон, който му се струваше незадоволителен, но понеже тъй и тъй пак имаше нужда от малка промяна на въздуха и понеже в края на краищата беше желателно сенаторът да има някого край себе си за другар, това занимание сега не беше достатъчно силно да го задържи в града.

Двамата братя потеглиха за морето, дъждът тропаше по покрива на колата, която се носеше по шосето, превърнато в безкрайна локва. Почти не размениха дума. Кристиан шареше с очите си, като че се вслушваше в нещо подозрително, Томас седеше увит в палтото си, зъзнеше и гледаше уморено със зачервените си очи, дългите засукани краища на мустаците стърчаха встрани от бледите му бузи. След пладне пристигнаха в приморската градина, гдето чакълът беше залян от вода и колелетата заскърцаха. В стъклената веранда на главното здание седеше старият посредник Сигизмунд Гош и пиеше грог от ром. Той стана, като изсъска през зъби, и те седнаха при него да пият също нещо топло, докато изнесат куфарите им горе.

И господин Гош беше още курортист заедно с неколцина други хора — едно английско семейство, една неомъжена холандка и един неженен хамбургчанин, които сега вероятно спяха преди table d’hôte, защото навсякъде царуваше гробна тишина и само дъждът продължаваше да плиска. Нека спят! Господин Гош не спеше през деня. Той се радваше, ако поне през нощта смогнеше да си открадне няколко часа безсъзнание. Не беше добре със здравето; това късно летуване му се налагаше поради треперенето… треперенето на крайниците. Дявол да го вземе! Просто не можеше вече да държи чашата с грог и — дваж по дяволите! — много рядко още можеше да пише, тъй че преводът на събраните драми на Лопе де Вега напредваше ужасно бавно. Той беше в много потиснато настроение и богохулствата не му доставяха голяма отрада.

— Всичко е безсмислено! — каза той и изглеждаше, че това бе му станало любим израз, защото постоянно го повтаряше и често без каквато и да било връзка.

Ами сенаторът? Какво ставаше с него? Колко време мислеха да останат господата?

Ах, доктор Лангхалс го изпратил тук заради нервите, отговори Томас Буденброк. Естествено той го послушал въпреки кучешкото време, защото… какво не правел човек от страх пред лекаря си! Но той наистина се чувствувал малко окаяно. Щели да останат, докато се подобри здравето му…

— Да, впрочем и аз съм зле със здравето — каза Кристиан, преизпълнен от завист и огорчение, че Томас говореше само за себе си; и се натъкми да разкаже за кимащия с главата човек, за стъклото със спирта и за отворения прозорец, но брат му се изправи и тръгна да се настани в стаите.

Дъждът не спираше. Той разравяше земята и танцуваше със скокливи капки по морето, което, притиснато от мрак на югозапад, бягаше от брега. Всичко беше забулено в сиво. Параходите минаваха като сенки и призраци и изчезваха към заличения хоризонт.

С непознатите курортисти се срещаха само на трапезата. Сенаторът, облякъл мушама и обул галоши, отиваше на разходка с посредника, а през това време Кристиан седеше горе в сладкарницата и пиеше шведски пунш с жената на бюфета.

Два или три пъти след пладне, когато имаше изгледи да изгрее слънце, на table d’hôte идваха от града двама-трима познати, които обичаха да се позабавляват отделно от домашните си: сенатор доктор Гизеке, някогашен съученик на Кристиан, и консул Петер Дьолман, който впрочем изглеждаше зле, защото си разстройваше стомаха с неумерено пиене на унгарска минерална вода. Тогава господата сядаха по горни палта под тентата на сладкарницата срещу музикалния павилион, гдето вече никой не свиреше, пиеха кафето си и смилаха петте си блюда, като гледаха към есенната приморска градина, и бъбреха.

Обсъждаха събитията в града, последното наводнение, когато водата проникна в много зимници и по улиците в ниската част на града се движеха с лодки, големия пожар, при който изгоря голям пристанищен склад, един сенатски избор… Миналата седмица бяха набрали Алфред Лаурицен, колониални стоки en gros& en détail^[102] и сенатор Буденброк не беше съгласен с избора. Той седеше увит в палтото си с пелерина, пушеше цигари и вметна само на тая точка от разговора няколко думи. Не бивало да им минава през ума, че е дал гласа си за Лаурицен, каза той. Лаурицен бил крайно почтен човек и отличен търговец безспорно, но бил от средното съсловие — баща му саморъчно вадел от качето и увивал солени херинги на слугините… — а сега пъхнали в сената един търговец на дребно. Дядо му, дядото на Томас Буденброк, се скарал и скъсал с първородния си син, понеже синът се оженил за момиче с магазин; така гледали едно време на тия неща.

— Но равнището пада, да, общественото равнище на сената започна да пада, сенатът се демократизира, драги Гизеке, и това не е хубаво. Само търговските способности не са достатъчни; по мое мнение, не би трябвало да престават да изискват малко повече. Оскърбително ми е, като си представя Алфред Лаурицен с големите му крака и боцманското му лице в заседателната зала… не зная какво в мене се оскърбява, но така е. Това е против всяко чувство за стил, накъсо казано: безвкусица.

Но сенатор Гизеке се почувствува засегнат. В края на краищата и той беше син на обикновен пожарен командир… Не, трябва да ценим хората по заслугите? Нали затова сме републиканци?!

— Впрочем, Буденброк, не би трябвало да пушите толкова много цигари, защото в такъв случай нямате никаква полза от морския въздух.

— Да, ще го зарежа вече — каза Томас Буденброк, хвърли наустника и затвори очи.

Дъждът неизбежно заваля отново и забули гледката, разговорът продължи мудно. Спряха се на последния скандал в града — подправка на запис, извършена от едрия търговец Касбаум, „П. Филип Касбаум и с-ие“, който беше вече затворен. Не се разгорещиха никак, окачествиха постъпката на господин Касбаум като глупост, изсмяха се късо и свиха рамене.

Сенатор доктор Гизеке разказа, че едрият търговец запазил хубавото си настроение. На новото си местопребиваване веднага поискал огледало, каквото в килията му нямало. „Та аз ще лежа тука не години, а с години! — казал той. — Трябва ми огледало!“ И той като Кристиан Буденброк и Андреас Гизеке бил ученик на покойния Марцелус Щенгел.

Господата отново се изсмяха късо през носа, без да променят изражението на лицето си. Сигизмунд Гош поръча грог от ром с такова ударение, като че искаше да каже: „Каква полза от тоя лош живот?…“ Консул Дьолман предпочете стъкло ракия, а Кристиан стигна отново до шведския пунш, който сенатор Гизеке поръча за себе си и за него. Не мина много време и Томас Буденброк запуши отново.

Равнодушни, настроени тежко от яденето, от пиенето и от дъжда, продължиха да говорят в муден, пренебрежителен и скептично безгрижен тон за работа, за работата на всекиго поотделно, но и тази тема не оживи никого.

— Ах, тя не доставя голямо удоволствие! — каза Томас Буденброк с мъка в гърдите и отвратен положи глава назад върху облегалката на стола.

— Хм, а вие, Дьолман? — осведоми се сенатор Гизеке с прозявка. — Отдадохте се напълно на ракията, а?

— Ами как иначе ще пуши коминът? — отвърна консулът. — Поотбивам се през два-три дни в кантората. Къси коси лесно се решат.

— И все пак „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ държат в ръцете си най-важните работа — забеляза мрачно посредникът Гош, който беше подарял лакът далеко пред себе си на масата и отпуснал злобната си старческа глава върху ръката.

— Не можеш да се мериш по воня с цяло бунище — каза консул Дьолман с такова умишлено просташко произношение, че всички неволно се настроиха мрачно, жегнати сякаш от някакъв безнадежден цинизъм. — М-да, ами вие, Буденброк, вършите ли още нещо?

— Не — отговори Кристиан, — не мога вече.

И без всякакъв преход, изхождайки изключително от усета си за даруващото настроение и от вътрешна потребност да го задълбочи, той изведнъж накриви шапката си над челото и заговори за кантората във Валпарайзо и за Джони Тъндерсторм:

— Ха, при такава жега… Мили боже… Да работим? Не, сър, както виждате, сър!

И духнали дима от цигарите си в лицето на шефа. Мили боже!… Мимиката и движенията му изразяваха великолепно една нагло-предизвикателна и едновременно добродушна скитнишка леност. Брат му не трепна.

Господин Гош се помъчи да дигне чашата с грог до устата, изсъска, остави я на масата и се удари с пестник по опърничавата мишца, след което отново дигна бързо чашата до тънките си устни, разля доста от течността и гаврътна наведнъж остатъка.

— Ах, това ваше треперене, Гош! — каза Дьолман. — Я му пуснете края като мене! Тази проклета минерална вода… Просто ще пукна, ако не изпия всеки ден един литър от нея, дотам вече съм стигнал. А като я пия, като че пуквам дваж по-скоро. Знаете ли какво става, когато човек никога, нито ден не може да се справи с изядената храна… искам да кажа, когато я задържа в стомаха си?

И той разказа някои противни подробности за състоянието си, които Кристиан изслуша с тръпен интерес и набърчен нос, а после отговори с късо, убедително описание на своята „мъка“.

Дъждът пак бе се усилил. Лееше се гъсто, отвесно и шумоленето му пълнеше неотстъпно, глухо и безнадеждно тишината на приморската градина.

— Да, мръсен е животът — каза сенатор Гизеке, пил твърде много.

— Иде ми да се махна от света — обади се Кристиан.

— Всичко е безсмислено! — рече господин Гош.

— Ето я и Фикен Далбек — каза пак сенатор Гизеке.

Тя беше собственица на краварника, около четиридесетгодишна, дебела и нагла. Мина с ведро мляко покрай господата и им се усмихна.

Сенатор Гизеке я погледна с блудни очи.

— Ама че гърди! — каза той.

Тогава консул Дьолман разказа един прекомерно гаден виц, който накара господата отново да се изсмеят късо и пренебрежително през носа.

После повикаха прислужващия келнер.

— Свърших стъклото, Шрьодер — каза Дьолман. — Бихме могли да платим. Неизбежно е… Ами вие, Кристиан? Ех, за вас май ще плати Гизеке.

Но сега сенатор Буденброк се оживи. Увит в палтото с пелерина, той бе седял почти безучастен, с ръце на скута и цигара в ъгъла на устата, но внезапно се изправи и каза остро:

— Нямаш ли пари у себе си, Кристиан? Тогава ще позволиш аз да платя тая дреболия.

Отвориха дъждобраните и излязоха изпод тентата, за да се поразходят.

* * *

От време на време госпожа Перманедер навестяваше брата си. Двамата отиваха на разходка до „Камъка на чайките“ или до „Морския храм“ и тогава го неизвестни причини Тони Буденброк всеки път изпадаше в някакво възторжено и неопределено бунтовно настроение. Тя подчертаваше многократно свободата и равенството на всички хора, отхвърляше решително всяко степенуване на съсловията, отправяше сурови думи срещу привилегиите и своеволието и настояваше изрично, че човек трябва да бъде зачитан наспроти заслугите му. После заговаряше за собствения си живот. Говореше хубаво и забавляваше чудесно брата си. Това щастливо създание стоеше с двата крака на земята и никога не бе се видяло заставено да преглътне и отмине безмълвно каквото и да било. Не бе мълчала при нито едно ласкателство, при нито едно оскърбление, казано й от живота. Бе отвръщала на всяко щастие и на всяка горест с цял порой банални и детински важни думи, напълно достатъчни за нейната потребност от общителност. Стомахът й не беше твърде здрав, но сърцето й биеше леко и волно — тя самата не подозираше колко леко и волно биеше то. Не я разяждаше нищо неизречено, не я гнетеше никаква сподавена преживелица. И затова нямаше за какво да се сърди на миналото си. Помнеше, че съдбата й беше бурна и лоша, но това не бе оставило в нея никаква умора и гнет, в дъното на душата си тя дори не вярваше подобни работи. Все пак, тъй като те изглеждаха всестранно признат факт, тя ги използуваше, като се хвалеше и говореше с ужасно сериозен вид за тях. Започваше да хока, преизпълнена от искрено негодувание назоваваше имената на ония лица, които бяха повлияли вредно върху живота й — следователно и върху живота на семейство Буденброк — и числото на които с течение на времето беше станало доста внушително.

— Плачи-Тришке! — викаше тя. — Грюнлих! Перманедер! Тибуртиус! Вайншенк! Хагенщрьомови! Прокурорът! Северин! Какви мошеници, Томас! Но бог ще ги накаже един ден, тази вяра няма да ме напусне.

Когато се изкачиха до „Морския храм“, вечерният здрач вече се спускаше; есента бе напреднала. Влязоха в една от обърнатите към залива преградки, гдето миришеше на дърво като в кабините на банската сграда и грубо скованите стени на които бяха покрити с надписи, инициали, сърца и стихове. Изправени един до друг, те погледнаха над влажния зелен склон и тясната, камениста брегова ивица към мътното, развълнувало море.

— Широки вълни… — каза Томас Буденброк. — Как се приближават и разбиват, приближават се и се разбиват една подир друга, безкрайно, безцелно, бездушно и безумно. И все пак това действува успокоително и утешително като всяко просто и необходимо нещо. Свикнах постепенно да обичам все повече и повече морето… Може би едно време предпочитах планината само защото лежеше тъй далеко. Сега не бих желал вече да отида на планина. Струва ми се, че ще се страхувам и срамувам. Тя е прекалено своеволна, неправилна, многолика… Сигурно бих се чувствувал прекалено подчинен. Какви могат да бъдат хората, които дават предимство на монотонността на морето? Струва ми се, че са хора, които са се взирали дълго и дълбоко в заплетени вътрешни неща, та изискват от външните неща преди всичко едно: простота… Няма никакво значение, че по планината се катерим юнашки, а край морето лежим мирно на пясъка. Аз познавам погледа, с който се прекланяме там, но и погледа, с който се прехласваме тук. Уверени, упорити, щастливи очи, изпълнени от устремност, твърдост и жизнерадост, се реят от връх на връх, а над ширното море, вълните на което се носят с такъв мистичен и сковаващ фатализъм, спира унесено един забулен, безнадежден и мъдър взор, който някога и някъде е надникнал дълбоко в тъжен хаос. Здраве и болест… тази е разликата. Човек се катери дръзко из дивното многообразие на назъбените, извисени, насечени фигури, за да излита жизнената си мощ, от която не е изразходвал още нещо. Но ей почива в ширната простота на външните неща, понеже е уморен от хаоса на вътрешните.

Госпожа Перманедер онемя уплашена и неприятно засегната, както онемяват простодушни хора, когато в обществото внезапно бъде казано нещо добро и сериозно. „Такива работи не бива да се приказват!“ — помисли си тя, като гледаше упорито в далечината, за да не срещне очите му. И сякаш за да му поиска безмълвно прошка, че се срамуваше за него, тя мушна ръката му под своята.

Глава седма

Дойде зимата, мина Коледа, по календара беше януари — януари 1875 година. Снегът, който покриваше плочниците като твърд, утъпкан слой, смесен с пясък и пепел, от двете страни на уличните платна беше събран на високи купища, които ставаха все по-сиви, по-разръфани и по-шуплести, защото въздухът се затопляше. Настилката беше мокра и мръсна, от сивите стръмни стрехи капеше. Над всичко обаче се ширеше нежносиньо чисто небе и в лазура като че блещукаха и танцуваха милиарди светлинни атоми.

В центъра на града цареше оживление, понеже беше събота и пазарен ден. Под готическите сводове на аркадите на кметството месари теглеха с кървави ръце стоката си. А на самия пазарен площад, около фонтана, беше рибният пазар. Там седяха пълни жени, пъхнали ръце в проскубани кожени маншони, и грееха краката си на мангалчета с жар; те пазеха студените си мокри пленници и подканяха с провлечени викове обикалящите готвачки и домакини да купят от тях. Нямаше никаква опасност купувачите да бъдат измамени. Можеха да бъдат сигурни, че ще вземат нещо прясно, защото почти всички тези тлъсти едри риби бяха още живи. Някои от тях бяха добре — плуваха спокойно, макар натясно, във ведра с вода и не изпитваха никакви мъки. Други обаче лежеха със страшно опулени очи и дишащи хриле на дъската, мъчеха се, но упорствуваха да живеят и пляскаха, силно и отчаяно с опашка, докато най-сетне ги улавяха и остър кървав нож разрязваше с хрущене гърлото им. Дълга дебели змиорки се виеха и гърчеха, като образуваха най-причудливи фигури. В дълбоки кошове гъмжаха едри черни раци от Балтийско море. Сегиз-тогиз някой як калкан се сгърчваше конвулсивно и в безумния си страх отскачаше от дъската и падаше недалеко върху хлъзгавата, замърсена от отпадъци настилка, тогава собственицата изтикваше подире му, отправяше му сурови неодобрителни думи и го връщаше отново към дълга му.

По пладне на „Брайтещрасе“ царуваше голямо оживление. Връщаха се от училище деца с чанти на гърба, изпълваха въздуха със смях и бърборене и се замеряха с топки от полустопения сняг. Млади търговски стажанти от добри семейства, с датски моряшки барети на главата или облечени елегантно по английска мода, с кожени чанти в ръцете, минаваха по улицата достолепни и горди, че са се отървали от реалната гимназия. Улегнали вече, сивобради и доста заслужили граждани, придали на лицето си изражение на непоколебими националлиберални убеждения, тропаха с бастуните си по плочника и поглеждаха внимателно към фасадата от гледжосани тухли на кметството, пред портата на което сега пазеха двамина часовои. Сенатът заседаваше. Двамината пехотинци в шинели и с пушки на рамо крачеха напред-назад по определеното им място, като газеха хладнокръвие из калния и полутечен сняг на земята. Срещаха се на средата пред входа, поглеждаха се, разменяха по някоя дума и тръгваха отново на различни страни. От време на време, когато с дигната яка на шинела и с две ръце в джобовете минеше офицер, който вървеше по следите на някоя госпожичка и същевременно береше възхитата на младите дами от добри семейства, всеки от двамата часовои заставаше пред будката си, оглеждаше се сам от горе до долу и вземаше за почест… Оставаше още доста дълго време, докато започнат да вземат за почест на излизащите сенатори. Заседанието бе започнало едва преди три четвърти час. Сигурно ще бъдат сменени, преди да свърши.

Но неочаквано един от двамата войници чу късо, дискретно съскане във вътрешността на сградата и в същия миг на портала светна червеният фрак на общинския разсилен Улефелд, който — с триъгълна шапка на главата и парадна сабя отстрани — дойде невъобразимо бързо и промълви тихо:

— Внимание!

После отново бързо се оттегли, а вътре по екливите плочи вече се чуваха приближаващи се стъпки.

Пехотинците застанаха във фронт, събраха токове, изопнаха шии, издуха гърди, сложиха пушки при нозе и взеха за почест с няколко точно измерени хватки. Между тях мина доста бързо, като свали цилиндъра си, среден на ръст господин, който държеше една от светлите си вежди дигната малко нагоре и чиито дълги засукани краища на мустаците стърчаха извън белезникавите бузи. Сенаторът Томас Буденброк напусна днес кметството дълго преди закриване на заседанието.

Той зави надясно и, значи, не се запъти към къщи. Коректен, безукорно чист и елегантен, той тръгна с присъщите му малко скокливи крачки по „Брайтещрасе“, като непрекъснато поздравяваше на всички страни. Носеше бели лъскави кожени ръкавици, а под лявата мишница държеше бастуна си със сребърна дръжка. Между дебелите ревери на шубата му се виждаше бялата фракова вратовръзка. Главата му беше грижливо нагласена, но лицето издаваше безсънно прекарана нощ. На минаване край него някои хора забелязаха, че в зачервените му очи внезапно бликнаха сълзи и че той беше затворил устните си по някакъв извънредно странен, предпазлив и разкривен начин. Навремени преглъщаше, сякаш устата му бе се напълнила с течност, и тогава по движенията на мускулите на бузите и слепоочията можеше, да се види, че той беше стиснал челюстите си.

— Буденброк, ти май си побягнал от заседанието? Това не очаквах от тебе! — каза му някой в началото на „Мюленщрасе“, когото той не беше видял насреща си.

Внезапно изправилият се пред Буденброк беше неговият приятел и почитател Стефан Кистенмакер, който по обществените въпроси възприемаше и изказваше като свое всяко негово мнение. Той имаше кръгло подстригана, цяла прошарена брада, страшно дебели вежди и дълъг, покрит с пори нос. Преди няколко години, след като беше напечелил доста пари, той бе се оттеглил от търговията с вино и оставил брата си Едуард да я продължи самостоятелно. Оттогава живееше като рентиер, но тъй като в дъното на душата си донякъде се срамуваше от това обществено положение, постоянно се държеше така, като че ли имаше невъобразимо много работа.

— Съсипвам се! — казваше той и приглаждаше с ръка посивелите ся коси, накъдрени с маша. — Но за какво е създаден човек, ако не за да се съсипва?

Той стоеше с важен израз на лицето по цели часове в борсата, макар че нямаше никаква работа там. Заемаше множество незначителни длъжности. Напоследък беше станал директор на градските бани. Залягаше усърдно като съдебен заседател, посредник, изпълнител на завещания… и току триеше потта от челото си.

— Нали има заседание, Буденброк? — повтори той. — А ти се разхождаш!

— Ах, ти ли си! — каза тихо сенаторът и устните му се раздвижиха неохотно. — По цели минути не мога нищо да вида, имам ужасни болки.

— Болки ли? Где?

— Зъб. От вчера. Не съм мигнал цяла нощ. Още не съм ходил на лекар, защото днес преди пладне имах работа в кантората, а после не исках да отсъствувам от заседанието. Но нямам вече сили да издържа и отивам у Брехт…

— Кой зъб?

— Тук долу, отляво… Кътник… Разбира се, наяден… Болката е непоносима… Adieu, Кистенмакер! Разбираш, нали, че бързам…

— Хм, да не мислиш, че аз не бързам? Имам страшно много работа… Adieu! Желая ти бързо подобрение! Извади го! Най-разумното в такива случаи е веднага да се извади.

Томас Буденброк продължи своя път и стисна здраво челюсти, макар че това влоши състоянието му. Беше някаква бясна, парлива и дълбаеща болка, някакво злобно терзание, което изхождаше от болен кътник и се разпростираше върху цялата лява половина на долната челюст. Възпалението удряше вътре с нажежени чукчета така, че лицето му пламваше трескаво и в очите му бликваха сълзи. Безсънната нощ бе се отразила страшно на нервите му. Преди малко, като говореше, трябваше силом да се овладее, за да не измени гласа си.

На „Мюленщрасе“ влезе в една къща, измазана с жълто-кафява блажна боя, и се качи на първия етаж, гдето на вратата имаше месингова плочка с надпис „Брехт, зъболекар“. Не видя прислужницата, която му отвори. В коридора се носеше топла миризма на бифтек и карфиол. После изведнъж вдъхна остро миризливия въздух на чакалнята, гдето то въведоха.

— Седнете… Момент! — изкрещя гласът на стара жена.

Обади се папагалът Йозеф, който седеше в задната половина на лъскавия си кафез и беше вперил изкриво и коварно дребните си отровни очи в него.

Сенаторът седна до кръглата маса и опита да се разсее със смешките в един том от хумористичното списание „Хвърчащи листове“, но скоро затвори с отвращение книгата, притисна хладката сребърна дръжка на бастуна си до бузата, затвори горящите си очи и изстена. Наоколо беше тихо, само Йозеф хапеше със скърцане и трополене пръчките на кафеза. Господин Брехт смяташе, че пациентите трябва да почакат дори когато той не беше зает.

Томас Буденброк стана бързо, отиде до една масичка, на която видя сложено издуто стъкло с вода, наля си една чаша и пи; водата имаше миризма и вкус на хлороформ. После отвори вратата към коридора и извика раздразнено, натъртено, ако господин Брехт не е задържан от някаква неотложна работа, да бъде така добър да побърза. Имал болки.

Веднага след това на вратата за операционната стая се показаха посивелите мустаци, кривият нос и голото чело на зъболекаря.

— Моля! — каза той.

— Моля! — изкрещя и Йозеф.

Сенаторът последва поканата, без да се засмее. „Тежък случай!“ — помисли си господин Брехт и промени цвета на лицето си.

Двамата минаха бързо през светлата стая към големия подвижен стол с мека подложка за главата и зелени плюшени облегалки за ръцете, който се намираше пред един от двата прозореца. Докато сядаше, Томас Буденброк обясни накъсо за какво се касае, положи глава назад и затвори очи.

Господин Брехт повъртя винта на стола, взе огледалце и стоманена пръчица и зачопли зъба. Ръката му миришеше на бадемов сапун, а дъхът му — на бифтек и карфиол.

— Трябва да пристъпим към изваждане — каза той след малко и побледня още повече.

— Пристъпете по-бързо — отвърна сенаторът и затвори още по-здраво клепките си.

Настъпи пауза. Господин Брехт приготвяше нещо пред шкафа и търсеше инструменти. После отново се приближи до пациента.

— Ще го понамажа — каза той.

И незабавно превърна решението си в дело, като намаза обилно венеца с някаква остро миризлива течност. После помоли тихо и сърдечно сенатора да седи мирно, да отвори много широко уста и започна работата си.

Томас Буденброк държеше здраво с две ръце кадифените облегалки. Почти не усети слагането и хващането на клещите, но след това разбра по скърцането в устата си, както и по растящия, все по-болезнен и по-яростен натиск, на който беше подложена цялата му глава, че всичко вървеше добре. „Помози бог! — помисли си той. — Сега вече ще тръгне както трябва. Ще расте и расте безмерно и непоносимо, докато настъпи развръзката, докато се стигне до безумна, крещяща, безчовечна болка, която ще разкъса целия мозък… После всичко ще мине; трябва да изчакам.“

Това продължи три или четири секунди. Трепетното усилие на господин Брехт се предаде на цялото тяло на Томас Буденброк, който се почувствува малко подигнат на стола и чу един тих, писклив шум в гърлото на зъболекаря. Изведнъж издига страхотен удар и сътресение, като че бяха му счупили врата, съпроводено от късо пукане и пращене. Той отвори бързо очи. Натискът беше изчезнал, но главата му бучеше, болката вилнееше жарка във възпалената и изтерзана челюст и той почувствува ясно, че не такова беше намерението, не това беше истинското разрешение на въпроса… Развръзката бе настъпила предивременно и само влоши положението на нещата.

Господин Брехт бе се отдръпнал. Стоеше облегнат на шкафа с инструментите, бледен като смъртник, и каза:

— Короната… Знаех си аз…

Томас Буденброк изплю малко кръв в синьото легенче отстрани, защото венецът беше наранен. После попита полунесъзнателно:

— Какво знаехте? Какво става с короната?

— Короната се счупи, господин сенаторе… Аз се опасявах от това… Зъбът е извънредно дефектен… но аз бях длъжен да дръзна тоя опит…

— И сега?

— Предоставете всичко на мен, господин сенаторе…

— Какво трябва да се направи?

— Трябва да бъдат извадени корените с помощта на лост… Те са четири…

— Четири ли? Значи, ще трябва да вадите четири пъти?

— За жалост, да.

— Хм, за днес стига! — каза сенаторът и понечи бързо да стане, но все пак поседя още малко и отпусна главата си назад.

— Драги господине, трябва да изисквате само човешки възможното — каза той. — Не съм много добре… Във всеки случай този път не мога повече… Ще имате ли добрината да отворите за малко прозореца?

Господин Брехт изпълни желанието му и после отвърна:

— Ще ми бъде много приятно, господин сенаторе, ако обичате да наминете пак утре или други ден в удобен вам час и да отложим операцията за тогава. Трябва да призная, че и аз самият… Сега ще си позволя да промия и да намажа мястото, за да поуталожим временно болката…

Той проми и намаза мястото и след това сенаторът си отиде, изпратен от едно извинително свиване на раменете, за което белият като платно господин Брехт изразходва последния остатък от силата си.

— Момент… Моля! — изкрещя Йозеф, когато двамата минаха през чакалнята, и продължи да крещи дори когато Томас Буденброк слизаше вече по стълбата.

С помощта на лоста… да, да, утре. А сега? Да се прибере у дома и да се опита да ложи. Болката на самия нерв изглеждаше упоена, той чувствуваше само някакво смътно, тежко парене в устата. Значи, у дома… И той тръгна бавно по улиците, като отвръщаше машинално на отправените му поздрави със замислени и неуверени очи, сякаш размисляше какво собствено му е на душата.

Стигна до „Фишергрубе“ и тръгна надолу по левия тротоар. След двайсетина крачки му прилоша. „Ще трябва да се отбия насреща в кръчмата и да пия един коняк“ — помисли си той и стъпи на платното на улицата. Когато стигна приблизително до средата, с него стана следното. Почувствува точно като че някаква неотразима сила сграбчи мозъка му и започна да го върти с растяща, страхотно растяща бързина в големи, после по-малки и все по-малки концентрични кръгове и накрая го запокити с неизмерим, брутален и безмилостен замах в твърдия като камък средец на тия кръгове… Той се полуизви и грохна с протегнати ръце напред върху мократа настилка.

Понеже улицата беше много стръмна, горната половина на тялото му лежеше доста по-ниско от краката. Беше паднал по лицето си, под което веднага започна да се разлива кървава вадичка. Шапката му се търкулна малко надолу по платното. Шубата беше опръскана с кал и снежна вода. Ръцете му в белите кожени ръкавици лежеха изпружени в една мръсна локва.

Така лежеше и лежа доста време, докато дойдоха неколцина хора и го обърнаха.

Глава осма

Госпожа Перманедер се изкачи по главната стълба, прибрала и вдигнала отпред с една ръка полите на роклята си, а с другата притиснала големия кафяв маншон до бузата си. Тя не вървеше, а по-скоро тичаше и се препъваше, шапката й седеше криво, бузите й горяха, а върху издадената малко напред горна устна се виждаха ситни капки пот. Макар че не срещна никого по пътя си, тя приказваше непрекъснато, като бързаше напред, и от мълвежа й сегиз-тогиз внезапно се откъсваше силом по някоя дума, на която страхът придаваше висок тон.

— Няма нищо… — говореше тя. — Няма никакво значение… Бог няма да го допусне… той знае какво върши, тази вяра нима да ме напусне… Положително няма да има последици… Ах, господи, ще се моля всеки ден…

Тя просто брътвеше безсмислици от страх, изтича по стълбата за втория етаж и хукна по коридора.

Вратата към хола стоеше отворена и там я пресрещна снаха й.

Хубавото бяло лице на Герда Буденброк беше напълно разкривено от ужас и погнуса, а приближените й кестеняви, обкръжени от синкави сенки очи гледаха примижали, гневни, смутени и отвратени. Когато позна госпожа Перманедер, тя й кимна бързо с протегнати ръце и я прегърна, като скри глава в рамото й.

— Герда, Герда, какво има? — извика госпожа Перманедер. — Какво е станало? Какво значи това? Казват, че паднал ли? В безсъзнание?… Как е сега?… Не, бог няма да допусне най-лошото… Кажи ми най-сетне, ради небесното милосърдие!…

Но тя не получи веднага отговор, а само почувствува как цялата снага на Герда се изопна в някаква тръпка. И после долови шепот на рамото си.

— Как изглеждаше само, когато го донесоха! — разбра тя. — През целия му живот по него не биваше да се вида дори прашинка… Истинска гавра и подлост е, че краят му трябваше да бъде такъв!…

До тях достигна глух шум. Вратата на облекалнята се отвори и на прага застана Ида Юнгман в бяла престилка и с паница в ръцете. Очите й бяха зачервени. Тя съгледа госпожа Перманедер и отстъпи с наведена глава, за да освободи пътя. Брадичката й трепереше в бръчки.

Когато Тони, последвана от снаха си, влезе в спалнята, дългите пъстри завеси на прозорците се раздвижиха от продуха. Лъхна я миризма на карбол, етер и други медикаменти. На широкото махагоново легло, под червения юрган, лежеше по гръб Томас Буденброк, облечен в бродирана нощница. Полуотворените му очи бяха изцъклени и извъртени, устните под разчорлените мустаци мърдаха и фъфлеха несвързано, а от гърлото му навремени излизаха гъргорещи звуци. Младият доктор Лангхалс се наведе над него, свали кървавата превръзка от лицето му и натопи нова в паничката на нощната масичка. После прислуша гърдите на болник и провери пулса. На табуретката за слагане бельото в долния край на леглото седеше малкият Йохан, въртеше моряшкия си възел и със замислено изражение на лицето се вслушваше зад себе ся в звуците, издавани от баща му. Изцапаните дрехи бяха метнати на един стол.

Госпожа Перманедер клекна отстрани до леглото, улови ръката на брата си, която беше студена и тежка, и впери поглед в лицето му… Тя започна да разбира, че бог — все едно дали сега знаеше или не знаеше какво върши — въпреки всичко и на всеки случай щеше да допусне „най-лошото“.

— Том! — захленчи тя. — Не ме ли познаваш? Какво ти е? Нима ще ни напуснеш? Не, ти няма да ни напуснеш! Ах, не бива да ни напуснеш!…

Не последва нищо, което би наподобявало отговор. Тя дигна очи към доктор Лангхалс, като че търсеше помощ. Той стоеше прав, навел към пода хубавите си очи, и в изражението на лицето му, нелишено от известна суетност, се четеше божията воля.

Ида Юнгман влезе отново, за да помогне, с каквото можеше. Яви се лично старият доктор Грабо, стисна с продълговато и благо лице ръка на всички, вгледа се в болния, поклати отрицателно глава и направи точно онова, което вече беше направил и доктор Лангхалс.

Новината беше се разпространила бързо из целия град. Долу в антрето постоянно се звънеше и до спалнята достигаха въпроси за състоянието на сенатора. Все същото, все същото — така отговаряха на всички.

Двамата лекари настояха във всеки случай за през нощта да се вземе милосърдна сестра. Отидоха да повикат сестра Леандра и тя дойде. Когато влезе, по лицето й нямаше следа от изненада и уплаха. Остави и този път тихо настрана кожената си чантичка, касинката и наметката си и се залови с кротки и радушни движения с работата си.

Малкият Йохан сядаше час по час на табуретката, виждаше всичко и се вслушваше в гъргорещите звуци. Той всъщност трябваше да отиде на частен урок по смятане, но разбираше, че всички камгарнови жакети ще онемеят пред събитията, които ставаха. Спомни си също така бегло и подигравателно за домашните писмени работи. От време на време, когато при него дойдеше госпожа Перманедер и го притиснеше до себе си, той проливаше сълзи, но обикновено очите му бяха сухи; примигваше с някакво зареяно и замислено изражение на лицето, като дишаше неправилно и предпазливо, сякаш чакаше уханието, онова чуждо и все пак тъй невнятно познато ухание…

Към четири часа госпожа Перманедер взе твърдо решение. Помоли доктор Лангхалс да я последва в съседната стая, скръсти ръце и отметна глава назад, като въпреки това се помъчи да притисне брадичката си върху гърдите.

— Господин докторе — каза тя, — едно нещо можете да направите и аз ви моля да го направите. Кажете ми самата истина! Аз съм жена, закалена от живота… Свикнала съм да понасям истината, повярвайте ми!… Брат ми ще остане ли жив до утре? Говорете открито!

Доктор Лангхалс наведе хубавите си очи, заоглежда ноктите на пръстите си и заговори за човешкото безсилие, а така също за невъзможността да се отговори решително на въпроса дали господин братът на госпожа Перманедер ще преживее нощта, или ще издъхне още следната минута.

— Тогава зная какво съм длъжна да сторя — каза тя, излезе и изпрати да повикат пастор Прингсхайм.

Той пристигна в къса мантия, без колосана набрана яка, но в дълго расо, хвърли студен поглед към сестра Леандра и седна пред леглото на стола, доставен мигновено там. Помоли болния да го познае и да слуша това, което ще му каже, но тъй като този опит излезе безплоден, той се обърна направо към бога, заприказва му на стилизирано франконско наречие и продължи да му говори с модулиращ глас ту в тъмни, ту в рязко натъртени звукове, докато в същото време върху лицето му се редуваха мрачен фанатизъм и кротък унес. Когато по някакъв своеобразно мазен и ловък начин търкаляше „р“-то по небцето си, малкият Йохан добиваше ясната представа, че той сигурно току-що е пил кафе и ял кифли с масло.

Пастор Прингсхайм каза, че той самият и тук присъствуващите не се молели вече за живота на тоя мил и скъп човек, тъй като виждали, че светата воля на всевишния е да го прибере при себе си. Молели само за една милост: да му бъде отредена мирна кончина… После прочете с ефектно подчертаване още две молитви, обичайни в такива случаи, и стана. Стисна ръка на Герда Буденброк и на госпожа Перманедер, улови главата на малкия Йохан между двете си ръце и гледа в течение на една минута, треперещ от най-искрена горест, спуснатите му мигли, хвърли повторно студен поглед към сестра Леандра и си отиде.

Когато доктор Лангхалс, който беше си отишъл за късо време у дома, дойде пак, той завари всичко по прежному. Размени само няколко думи с болногледачката и си отиде. Доктор Грабо също се отби още веднъж, провери с кротко лице дали всичко е в ред и си отиде. Томас Буденброк продължи с изцъклени очи да движи устните си и да издава гъргорещи звуци. Здрачът се спусна. Вън се виждаше слаба зимна вечерна заря, която проникваше през прозореца и кротко огряваше изцапаните дрехи, метнати на стол.

Към пет часа госпожа Перманедер се увлече и направи нещо необмислено. Седнала срещу снаха си до леглото, тя внезапно сплете ръце и като си послужи с гърления глас, зачете много високо един псалом.

— „На мъките му страшни, боже — каза тя и всички я слушаха неподвижни, — те молим всички край да сложиш! И нека до самата смърт остане неизменно твърд…“

И се молеше тъй дълбоко пламенно, че се занимаваше постоянно само с оная дума, която в момента произнасяше, без да прецени, че не знае наизуст строфата докрая и че след третия стих неизбежно окаяно ще спре. Така и стана: тя се прекъсна с повишен глас и замени края на псалома с повишено достолепие на осанката си. Всички в стаята чакаха края и се свиваха от стеснение. Малкият Йохан се изкашля тъй тежко, че кашлянето му прозвуча като стенание. И после в тишината не се чуваше вече нищо, освен предсмъртното хъркане на Томас Буденброк.

Всички почувствуваха облекчение, когато прислужницата обади, че в съседната стая е сложено малко ядене. Но когато седнаха в спалнята на Герда и загребаха супата, на вратата се изправи сестра Леандра и кимна приветливо с глава.

Сенаторът умря. Изхълца тихо два-три пъти и престана да движи устните си. Тази беше единствената промяна, която стана с него; очите му бяха мъртви още преди това.

След няколко минути пристигна доктор Лангхалс, намести черната си слушалка върху гърдите на трупа, слуша доста дълго време и след най-добросъвестно изследване каза:

— Да, свършено.

Сестра Леандра дигна бледите си кротки ръце и с безименните пръсти затвори предпазливо клепките на мъртвеца.

Тогава госпожа Перманедер падна на колене пред леглото, притисна лице върху юргана и заплака гласно, отдаде се несдържано и без да заглушава или потиска нещо в себе си, на един от ония освежителни изблици на чувства, които винаги стояха на разположение на щастливата й натура. После се изправи с мокро лице, но укрепнала, облекчена, в съвършено душевно равновесие и беше веднага в състояние да се сети за некролозите, които трябваше да бъдат отпечатани незабавно и с най-голяма бързина — огромен куп изящно отпечатани некролози.

Пристигна Кристиан. Работата с него беше следната: за падането на сенатора той узна в клуба и тръгна тутакси. Но понеже се страхуваше, че ще се изправи пред някаква грозна гледка, той отиде на дълга разходка пред градската порта, гдето не можеше да го намери никой. Вее пак накрая дойде и научи още в пруста, че брат му е починал.

— Не е възможно! — каза той и се заизкачва куцешком по стълбата, като шареше с очи наоколо.

После застана между сестра си и снаха си пред смъртния одър. Стоеше там с голата си глава, изпитите бузи, увисналите мустаци и огромния си гърбав нос; стоеше на кривите си и мършави нозе, донякъде прегърбен във вид на въпросителна, и малките му хлътнали очи гледаха братовото лице, което му се струваше тъй мълчаливо, студено, несъгласно и безукорно, тъй недостъпно за всяка човешка присъда. Ъглите на устата на Томас бяха изтеглени надолу с почти презрително изражение. Той, когото Кристиан беше укорил, че няма да плаче при смъртта му, той беше мъртъв, умрял съвсем просто, без да каже дума, бе се оттеглил достолепен и непокътнат и оставяше безжалостно другия — както много пъти в живота — да се черви от срам. Хм, добре ли или подло беше постъпил, като бе посрещал винаги само със студено презрение Кристиановите страдания, „мъката“ му, кимащия с глава човек, стъклото със спирта и отворения прозорец? Този въпрос отпадаше, беше станал безсмислен, тъй като смъртта с някакво своенравно и неокачествимо пристрастие бе отличила и оправдала него, Том, бе взела и закътала него, бе го направила достоен за почит и повелително бе насочила към него всеобщия плах интерес; тази смърт в същото време немареше за Кристиан и щеше да продължава да го дразни с безчислени глупави закачки и неприятности, към които никой не изпитваше уважение. Томас Буденброк никога досега не беше направил такова силно впечатление на брата си, както в тоя час. Успехът винаги е решаващ. Само смъртта вдъхва на околните уважение към мъките ни и благодарение на нея стават достопочтени дори най-невзрачните страдания. „Ти излезе прав, прекланям глава“ — помисли Кристиан, подви с бързо тромаво движение едно коляно и целуна студената ръка върху юргана. После отстъпи и тръгна с блуждаещи очи напред-назад из стаята.

Дойдоха други посетители — старите Крьогерови, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и старият господин Маркус. Дойде и бедната Клотилда, изправи се мършава, пепеляво-сива до леглото и с апатично лице сплете молитвено ръцете си, пъхнати в плетени ръкавици.

— Тони и Герда — каза тя безкрайно провлечено и жалостиво, — не бива да мислите, че сърцето ми е студено, понеже не плача. Нямам вече сълзи…

И всеки повярва напълно това — тъй безнадеждно прашна и съсухрена изглеждаше тя.

В края на краищата всички излязоха, за да отстъпят мястото си на една жена — някакво несимпатично старо създание с дъвкаща беззъба уста. Тя беше дошла да измият и преоблекат трупа заедно със сестра Леандра.

* * *

Герда Буденброк, госпожа Перманедер, Кристиан и малкият Йохан седяха до късно вечерта около кръглата маса в средата на всекидневната и работиха усърдно под голямата газова лампа. Трябваше да направят списък на хората, които следваше да получат некролози, и да напишат адресите върху пликовете. Всички пера скърцаха. Навремени някой си спомняше нечие име и го добавяше в списъка. Хано също трябваше да помага, защото пишеше угледно, а времето напираше.

В къщата и на улицата беше тихо. Рядко се чуваха стъпки, които бързо заглъхваха. Газовата лампа пухтеше тихо, промълви се някое име, хартията шумолеше. Сегиз-тогиз всички се споглеждаха и си спомняха онова, което бе се случило.

Госпожа Перманедер драскаше извънредно бързо. Но като че бе точно пресметнала — точно през пет минути оставяше перото настрана, дигаше събраните си ръце до височината на устата и избухваше в жалби.

— Не мога да проумея! — викаше тя и с това загатваше, че лека-полека започва да проумява какво всъщност бе станало. — И сега край на всичко! — извикваше тя съвсем неочаквано в дълбоко отчаяние, изхлипваше високо и обвиваше с ръце шията на снаха си, след което с нови сили подхващаше отново работата си.

С Кристиан ставаше горе-долу същото, както с бедната Клотилда. Той не бе пролял още нито една сълза и се срамуваше малко от това. Чувството, че се е изложил, притъпяваше всяко друго усещане. От време на време се изправяше, поглаждаше с ръка голото си чело и казваше със сподавен глас:

— Да, ужасно тъжно!

Казваше го сам на себе си, укоряваше се силом и заставяше очите си да се поовлажнят.

Внезапно се случи нещо, което смути всички. Малкият Йохан се разсмя. Като пишеше, той се натъкна на някакво по-особено име, на някакво забавно съзвучие и не можа да се овладее. Повтори го, изсумтя през носа, наведе се напред, затрепери, изхълца и не беше в състояние да се сдържи. Изпърво можеше да се помисли, че плаче, но видяха, че не беше така. Възрастните го погледнаха недоумяващи и безпаметни. После майка му го изпрати да си легне.

Глава девета

От зъб… В града се говореше, че сенатор Буденброк умрял от зъб. Но поврага, от такива работи не се умира! Имал болки, господин Брехт му счупил короната и след това той просто паднал на улицата. Чувал ли е някой подобно нещо?

Но все едно, то си беше негова работа. Първото, което трябваше да се направи в тоя случай, беше — да се изпратят венци, големи венци, скъпи венци, венци, в които можеше да се вложи амбиция, които може би ще бъдат споменати във вестниците, самият вид на които да издава, че идат от лоялни и платежоспособни хора. Венците запристигаха, стичаха се от всички страни: от сдружения, от семейства и от частни лица, венци от лавър, от силно ухаещи цветя, от сребро, с черни панделки и с цветовете на градското знаме, с надписи от черни и златни букви. И палмови вейки, огромни палмови вейки…

Всички цветарници направиха сделки с голям замах; не на последно място беше и цветарницата на Иверсен, разположена срещу къщата на Буденброк. През деня госпожа Иверсен звъня на няколко пъти на антрето и донесе най-разнообразни цветарски изделия — от сенатор еди-кой си, от консул еди-кой си, от тия и тия чиновници… Веднъж попита ще може ли да се качи горе и да види сенатора? Отговориха й: да, може. И тя последва госпожица Юнгман по главнята стълба, като безмълвно обгръщаше с поглед блестящото стълбище.

Вървеше трудно, понеже по обикновеному беше бременна. Външният й вид, общо взето, с течение на годините бе опростял малко, но тесните й черни очи и малайските й скули бяха прелестни и личеше, че някога действително е била извънредно красива.

Той лежеше насред широката и светла стая, мебелите на която бяха изнесени, върху белите копринени меки постели на ковчега, облечен в бяла ширина и покрит с бяла коприна, в някакво строго и замайващо смесено ухание от туберози, теменужки и десетки други растения. Край главата му, върху покрита с черен креп поставка, в полукръг от подвижни свещници, стоеше „Благославящият Христос“ от Торвалдсен. Гирляндите от цветя, венците, кошниците и букетите бяха изправени до стените или положени на пода и върху юргана, до ковчега бяха закрепени палмови вейки, свиснали над краката на мъртвеца. Лицето му тук-там беше издрано, а носът — смазан. Ала косите на главата му бяха вчесани като приживе и мустаците, засукани за последен път с маша от стария господин Венцел, стърчаха дълги и корави извън белите му бузи. Главата му беше обърната малко встрани и между събраните му ръце беше поставен кръст от слонова кост.

Госпожа Иверсен застана досам вратата и оттам погледна с примижали очи към ковчега; осмели се да пристъпи малко по-напред по паркета едва когато госпожа Перманедер, облечена изцяло в черно и хремава от плач, влязла от всекидневната, се появя между завесите на вратата и с кротки думи я покани да се приближи. Спря се, събра ръце върху издутия си корем и погледна с тесните си черни очи растенията, свещниците, панделките, обилната бяла коприна и лицето на Томас Буденброк. Мъчно би било да се назове с име изражението върху нейното бледо и подпухнало лице на бременна жена. Накрая тя каза:

— Да…

Изхлипа веднъж, само веднъж, съвсем късо и неясно, и си отиде.

Госпожа Перманедер обичаше такива посещения. Тя не се отлъчваше от къщата и следеше с неуморно усърдие как хората се тълпяха да засвидетелствуват тържествено почитта си към тленните оставки на нейния брат. Като си служеше с гърления глас, тя четеше много пъти статиите във вестниците, които — както по време на тържествения юбилей — величаеха заслугите му и оплакваха незаменимата загуба на такава личност. Присъствуваше и във всекидневната при изказването на всички съболезнования, които Герда приемаше в салона, посетителите нямаха край, числото им беше легион; разговаряше с различни лица относно погребението, което трябваше да стане неизказано изящно. Устройваше прощални сцени. Изпрати да повикат персонала от канторите, за да каже последно сбогом на своя шеф. После пък трябваше да се явят складовите работници. Те се потътриха на колосалните си крака по паркета, изтеглиха с невъобразима честност ъглите на устата си надолу и разнесоха миризма на ракия, тютюнева дъвка и физически труд. Гледаха трупа в разкошния ковчег, като въртяха в ръце каскетите си, дивяха се изпърво, а после започнаха да се отегчават, докато един се реши да си тръгне и цялата дружина го последва с повлекливи стъпки по петите… Госпожа Перманедер беше възхитена. Тя твърдеше, че на мнозина потекли сълзи в коравите бради. Това просто не беше вярно. Подобно нещо не бе се случило. Но щом тя все пак беше видяла и щом то я правеше щастлива?!…

Настана и денят на погребението. Металният ковчег биде затворен херметически и покрит с цветя, свещите по подвижните свещници горяха, къщата се напълни с хора и пастор Прингсхайм, обкръжен от тукашните и пристигналите от други градове опечалени, стоеше величествено изправен до горния край на ковчега, отпуснал изразителната си глава върху широката набрана колосана яка като върху чиния.

Един добре обучен и пъргав наемен прислужник, нещо средно между лакей и разпоредител на празненства, бе се нагърбил с външното ръководство на тържеството. С цилиндър в ръка той се спусна с тихи стъпки по главната стълба и извика с пронизително-шепотен глас към пруста, току-що залян от данъчни чиновници в униформи и носачи в блузи, къси панталони и цилиндри:

— Стаите са пълни, но в коридора има още малко място.

После всички млъкнаха, пастор Прингсхайм започна да говори и неговият изкусен глас изпълни със звънки модулации цялата къща. И докато той горе, до статуята на Христос, кършеше ръце пред лицето си и ги разперяше за благослов, долу пред къщата, под бялото зимно небе, спря запретнатата с четири коня погребална колесница, зад която другите коли се наредиха в дълга верига надолу по улицата чак до реката. Срещу пътната врата, с пушки при нозе, строени в две редици, стояха рота войници начело с лейтенант фон Трота, който с гола сабя в ръка гледаше с пламенните си очи нагоре към еркера… По прозорците на околните къщи и по настилката на улицата протягаха шии много хора.

Накрая във вестибюла настъпи движение, лейтенантът даде с тих глас команда, войниците взеха с тропот за почест, господин фон Трота наведе сабята си, ковчегът се появи. Носен от четиримата мъже в черни наметала и триъгълни шапки, той мина бавно, с люлеене през пътната врата; вятърът понесе уханието на цветята над главите на любопитните, разреши черния кичур пера върху покрива на погребалната колесница, заигра в гривите на конете, наредени едни зад други чак до реката, и развя черните панделки по шапките на кочияша и на конярите. Единични, съвсем редки снежинки падаха в дълги бавни дъги от небето.

Конете на погребалната колесница, покрити целите в черно, така че се виждаха само неспокойните очи, потеглиха бавно, водени от четиримата черни коняри, войниците се присъединиха, една подир друга тръгваха и спираха пред пътната врата и останалите коли. В първата се качиха Кристиан Буденброк и пасторът, в следващата — малкият Йохан заедно с един добре охранен сродник от Хамбург. И погребалното шествие на Томас Буденброк започна да се вие бавно-бавно покрай къщите, по които издигнатите наполовина знамена плющяха от вятъра. Чиновниците и носачите вървяха пеша.

Когато ковчегът, последван от опечаленото множество и минал по гробищните алеи докрай кръстове, статуи, параклиси и голи плачущи върби, стигна близко до семейната гробница на Буденброкови, почетната рота беше вече строена и взе отново за почест. Зад един храст екна в глух и тежък ритъм траурен марш.

И пак отместиха встрани голямата надгробна плоча с пластично изработения семеен герб, и пак в края на голата горичка господата от града застанаха около иззиданата яма, гдето сега спуснаха Томас Буденброк, за да се събере с родителите си. Тук стояха те, заслужилите и заможни господа, с наведени или наклонени печално встрани глави, и между тях, по белите им ръкавици и вратовръзки, се познаваха сенатските съветници. Доста далеко зад тях бяха се натрупали чиновниците, носачите, служителите от канторите и складовите работници.

Музиката секна, заговори пастор Прингсхайм. И когато неговите благословии заглъхнаха в хладния въздух, всички се натъкмиха да стиснат още веднъж ръка на брата и на сина на покойния.

Започна дълго и уморително дефилиране. Кристиан Буденброк приемаше всички съболезнования с онова полуразсеяно и полусмутено изражение на лицето, което му беше присъщо в тържествени случаи. Малкият Йохан, облечен в дебелото си моряшко непромокаемо палто със златни копчета, стоеше до него, навел към земята синкаво засенените си очи, без да погледне някого, и извил с нескрита гримаса главата си косо и назад срещу вятъра.

Глава първа

Човек си опомня за едно или друго лице, замисля се — какво ли става с него — и внезапно се сеща, че то вече не се мярка по тротоарите, че гласът му вече не кънти съзвучно във всеобщия концерт на гласовете, защото то просто е изчезнало завинаги от сцената и лежи под земята негде вън пред градските порти.

Консулша Буденброк, по баща Щювинг, вдовицата на чичо Готхолд, беше мъртва. И нея, която някога стана причина за такъв страшен раздор в семейството, смъртта увенча със своята изкупителна сияйна корона; трите й дъщери, Фридерика, Хенриета и Пфифи, се почувствуваха сега в правото си да се изстъпят с оскърбени лица пред роднините си, като че искаха да кажат: „Ето, виждате ли, вашите заяждания я умориха!“ — макар че консулшата беше съвсем престаряла.

Госпожа Кетелсен също намери вечен покой. След като в течение на последните години бе заставена да се мъчи от подагра, тя бе умряла кротко, наивно и доверчиво като дете, облажавана от учената си сестра, която все още навремени трябваше да се бори с някои дребни рационалистични навеи и беше свързана здраво с тая лоша земя благодарение на по-издръжливото си телосложение, макар че ставаше непрекъснато все по-гърбава и по-дребна.

Консул Петер Дьолман бе напуснал земните селения. Той изяде под формата на закуски цялото си състояние, в края на краищата умря от унгарската минерална вода, остави на дъщеря си рента от двеста марки годишно и предостави на обществения пиетет към името Дьолман да осигури житейските й дни, като я прибере в манастира „Свети Йоан“.

Юстус Крьогер също бе се поминал и това беше лошо, защото сега вече никой не пречеше на слабохарактерната му жена да продаде последните сребърни вещи, за да може да праща пари на изродения Якоб, който водеше разпуснатия си живот негде в широкия свят.

Що се отнася до Кристиан Буденброк, напразно бихте го търсили в града — той не беше вече тук. Само една година след смъртта на брата си, сенатора, той се пресели в Хамбург, гдето пред бога и хората се венча с една дама, с която отдавна вече беше в близки отношения: с госпожица Алина Пуфогел. Никой не можеше да му забрани това. Майчиното му наследство — лихвите от което впрочем винаги досега бяха отивали наполовина в Хамбург, доколкото не беше изразходвано предварително — се управляваше от господин Стефан Кистенмакер, посочен за тая цел в завещанието на покойния му приятел; но във всичко останало Кристиан беше господар на волята си. Когато неговият брак се разчу, госпожа Перманедер изпрати на госпожа Алина Буденброк в Хамбург едно дълго и извънредно неприязнено писмо, което започваше с обръщението „мадам“ и заявяваше с грижливо подбрани отровни думи, че госпожа Перманедер няма намерение да признае за сродници нито тая, до която отправяше писмото си, нито нейните деца. Господин Кистенмакер беше изпълнител на завещанието, управител на Буденброковото имущество и настойник на малкия Йохан и изпълняваше с чест тия длъжности. Те му доставяха една крайно важна деятелност, даваха му право на борсата да приглажда косите си с всички признаци на преуморен от работа човек и да уверява, че се съсипвал… Но не бива да се забравя, че за положения от негова страна труд получаваше с най-голяма точност два процента възнаграждение. Обаче той не постигаше голям успех в сделките и много скоро си навлече недоволството на Герда Буденброк.

Работите стояха така, че в срок от една година трябваше да се ликвидира и фирмата да изчезне — такава беше последната воля на сенатора. Госпожа Перманедер се показа крайно развълнувана от това.

— Ами Йохан, ами малкият Йохан, ами Хано? — питаше тя.

Тя изпита разочарование и голяма болка от факта, че нейният брат бе пренебрегнал своя син и единствен наследник, че не бе пожелал да съхрани фирмата за него. Тя често плачеше при мисълта, че трябваше да се откажат от достопочтената табела на фирмата, просъществувала цели четири поколения, че трябваше да приключат нейната история, макар да беше налице един законороден наследник. Но отсетне се утеши с друга мисъл, именно: че краят на фирмата не означава край на рода и че нейният племенник ще трябва да започне друго, ново дело, за да осъществи високото си призвание, което се състоеше в това — да съхрани сияйното име на своите предци и да издигне рода до нов разцвет. Ненапразно имаше такава голяма прилика с прадядо си…

Приключването на търговската дейност започна, значи, под ръководството на господин Кистенмакер и на стария господин Маркус и тръгна извънредно окаяно. Определеният срок беше къс и трябваше да бъде спазен с буквална точност; времето напираше. Висящите въпроси бяха разрешени прибързано и неблагоприятно. Недообмислени и неизгодни продажби следваха една подир друга. Хамбарите и складовете бяха обърнати в пари, но с големи загуби. И онова, което не можеше да бъде похабено от престараването на господин Кистенмакер, пропадаше от мудността на стария господин Маркус, за когото в града приказваха, че зимно време, преди да излезел, нагрявал старателно на печката не само палтото и шапката, а и бастуна си; и който, когато случайно му се явявала някоя благоприятна възможност, непременно я пропускал… Накъсо — загубите се увеличаваха. Томас Буденброк беше оставил на книга състояние от шестстотин и петдесет хиляди марки, но една година след отваряне на завещанието се установи, че далеч не можеха да се надяват на тая сума.

Започнаха да се носят неопределени и преувеличени слухове за неблагоприятната ликвидация, подхранвани от новината, че Герда Буденброк възнамерявала да продаде голямата къща. Разказваха се чудесии за онова, което я заставяло да продаде къщата, за застрашителното стопяване на Буденброковото състояние, и лека-полека в града започна да се шири едно настроение, което овдовялата сенаторша почувствува в домакинството си изпърво с почуда и смайване, а после с растящо недоволство. Когато един ден съобщи на зълва си, че неколцина занаятчии и доставчици настоявали по неприличен начин за уреждане на някакви доста големи сметки, госпожа Перманедер стоя дълго време като вцепенена и после избухна в страшен смях.

Герда Буденброк беше толкова възмутена, че — макар и с половина уста — загатна за решението си да напусне града с малкия Йохан, да се прибере при стария си баща в Амстердам и отново да свири с него дуети на цигулка.

Но това предизвика такива бурни и страшни възражения от страна на госпожа Перманедер, че тя се видя принудена засега да се откаже от тоя план.

Както трябваше да се очаква, госпожа Перманедер протестира и срещу продажбата на къщата, построена от нейния брат. Тя захленчи гласно, че това би могло да направя лошо впечатление, и се завайка, че името на рода отново ще загуби част от престижа си. Трябваше обаче да се съгласи, че би било непрактично да се обитава и поддържа занапред тая твърде просторна и разкошна къща, която всъщност беше една скъпа прищявка на Томас Буденброк, и че беше оправдано желанието на Герда да си купи някоя удобна малка вила сред зеленина извън градските порти.

За господин Гош, посредника Сигизмунд Гош, дойде един възвишен ден. Старините му бяха озарени от една преживелица, която за няколко часа премахна дори треперенето на ръцете и нозете му. Случи се така, че се яви в салона на Герда Буденброк, седна на един фотьойл насреща й и преговаря очи в очи с нея върху цената на къщата. Спуснал от всички страни снежнобелите коси над лицето си, изтеглил грозно напред брадичката си, той я гледаше втренчено отдолу-нагоре право в очите; удаде му се дори да изглежда съвършено гърбав. Гласът му съскаше, но той говореше студено и делово — нищо не издаваше сътресението в неговата душа. Той предложи услугите си да се заеме с къщата, протегна ръка и определи с коварна усмивка 85 000 марки. Цената беше приемлива, защото известна загуба при тая продажба беше неизбежна. Но трябваше да се чуе мнението на господин Кистенмакер; Герда Буденброк освободи господин Гош, без да сключи спогодба с него, и се оказа, че господин Кистенмакер не беше наклонен да позволи каквото и да било вмешателство в дейността си. Той не уважи офертата на господин Гош, изсмя се и заяви под клетва, че щели да вземат много повече. И се кле дотогава, докато най-сетне, за да сложи изобщо край на тая работа, се видя принуден да продаде къщата за 75 000 марки; кули я някакъв позастарял ерген, който бе се завърнал от далечни пътешествия и мислеше да се засели в града.

Господин Кистенмакер се погрижи също за покупката на новата къща, приятна малка вила, която може би излезе малко прекалено скъпа, но отговаряше на желанията на Герда Буденброк: беше разположена сред хубава цветна и зеленчукова градина край стара кестенова алея пред Крепостната порта. Там се пренесе сенаторшата през есента на 76 година със сина си, прислужниците и част от покъщнината; другата част, въпреки воплите на госпожа Перманедер, трябваше да бъде оставена на досегашното й място и да премине във владение на позастарелия ерген.

Но като че всички тези промени не бяха достатъчни. Ида Юнгман, прекарала четиридесет години в дома на Буденброкови, напусна службата си в семейството и се завърна в родната си Западна Прусия, за да дочака заника на своя живот у роднини. Нека кажем истината: тя бе уволнена от сенаторшата. След като предишното поколение израсна и не се нуждаеше вече от нея, тази добра душа намери тутакси малкия Йохан, на когото можеше да се посвети с грижите си, да му чете приказките на братя Грим и да разказва историята за чичото, който умрял от хълцавица. Сега обаче малкият Йохан всъщност не беше вече никак малък, бе момче на петнадесет години, на което тя не можеше да бъде значително полезна въпреки крехкостта му; пък и отдавна вече отношенията й с майка му бяха доста безотрадни. Ида не смогна никога да погледне като пълноправен и пълноценен член на семейството тая жена, влязла в него много-много по-късно, от нея, а от друга страна — поради напредналата си възраст и със самомнението на стара служителка, — започна сама да си присвоява прекалено големи права. Тя предизвикваше негодувание с това, че смяташе особата си прекалено важна и се провиняваше в едно или друго непозволено вмешателство в домакинството… Положението стана неудържимо, стигаше се често до неприятни разправии и старата Ида биде уволнена, макар че госпожа Перманедер се застъпи и за нея със същото красноречие, с което бе се застъпила за големите къщи и за мебелите.

Ида плака горчиво, когато наближи часът да се прости с малкия Йохан. Той я прегърна, после сложи ръцете си на кръста, подпря се на едната си нога, като дигна другия крак на пръстите, и гледаше как тя си отива — гледаше със същия замислен и обърнат навътре поглед, който неговите златистокестеняви, синкаво засенени очи имаха пред трупа на баба му, при смъртта на баща му, при разтурянето на голямото домакинство и при някои други, не дотам външни преживелици от подобен род. В неговите представи уволнението на старата Ида се свързваше логически с другите процеси на разпадане, на завършване, на приключване и разлагане, на които беше присъствувал. Такива неща не го озадачаваха вече; странно беше, че те никога не бяха го озадачавали. Понякога, когато дигнеше главата си с къдравите светлокестеняви коси и винаги малко разкривените устни и чувствително се отвореха нежните ноздри на носа му, изглеждаше, като че той души внимателно атмосферата и житейския въздух, който го обгръщаше, и чакаше да долови уханието, онова странно познато ухание, което не бяха смогнали да задушат всички миризми от цветята върху ковчега на баба му…

Когато навестяваше снаха си, госпожа Перманедер винаги притегляше племенника си до себе си и започваше да му разказва за миналото и за онова бъдеще, за което един ден Буденброкови щели да бъдат задължени еднакво на божията благост и нему, на малкия Йохан. Колкото по-безотрадно се представяше настоящето, толкова по-мъчно се насищаше тя да описва какъв изящен живот водели вкъщите си нейните родители и прародители и как Хановият прадядо пътувал из Германия в кола с четири коня. Един ден й се яви силен пристъп от стомашни спазми като последица на единодушното твърдение от страна на Фридерика, Хенриета и Пфифи Буденброк, че Хагенщрьомови били каймакът на обществото.

Новините за Кристиан бяха тъжни. Изглеждаше, че бракът не беше повлиял благотворно на здравословното му състояние. Все по-често и по-силно бяха го навестявали страхотни налудничави идеи и натрапчиви представи, поради което съпругата му и един лекар настояха да постъпи в лечебно заведение. Той не искаше да стои там, пишеше жалостиви писма до близките си и даваше израз на силното си желание да бъде изваден отново от това лечебно заведение, гдето към него се отнасяли твърде строго. Но го оставиха там, което беше негли най-доброто за него. Във всеки случай това обстоятелство даваше възможност на съпругата му — без да бъдат накърнени практическите и идеални облаги, които дължеше на тая женитба — да води безогледно и безпрепятствено предишния си независим живот.

Глава втора

Механизмът на будилника влезе в действие и затрака — безусловно верен на жестокия си дълг. Беше някакъв дрезгав шум, повече чукане, отколкото дрънкане, защото часовникът беше много стар и изхабен; но понеже беше навит докрая, това тропане продължи дълго, безнадеждно дълго.

Хано Буденброк се изплаши до мозъка на костите си. Както всяка заран, този внезапно започнал, едновременно злостен и добросърдечен шум на нощната масичка непосредствено до ухото му караше всичко вътре в него да се сгърчи от гняв, жал и отчаяние. Външно обаче той остана напълно спокоен, не промени положението си в леглото, а само отвори бързо очи, защото бе се стреснал в някакъв неясен утринен сън.

Зимно студената стая беше съвършено тъмна; той не можеше да различи никакъв предмет, нито да види стрелките на часовника. Но знаеше, че беше шест часът, защото сам той беше нагласил вчера вечерта будилника на тоя час… Вчера… вчера… Докато лежеше неподвижно по гръб и с напрегнати нерви се бореше за решението да запали свещта и да скочи от леглото, в съзнанието му лека-полека се върна всичко онова, което бе го изпълвало вчера…

Беше неделя. Понеже няколко дни наред бе търпял изтезанията от страна на зъболекаря господин Брехт, майка му за награда го заведе в градския театър на операта „Лоенгрин“. Радостта, с която очакваше тая вечер, от една седмица насам представяше единствения смисъл на неговия живот. Но беше печално, че винаги пред такива празници имаше толкова много противни неща, които до последния миг вгорчаваха волното и радостно очакване. Но все пак накрая, в събота, училищните занятия криво-ляво свършиха и бормашината с педала бръмча за последен път болезнено в устата му… После той бутна настрана и заряза всичко, защото на бърза ръка реши да остави уроците за след неделя вечерта. Какво значение имаше понеделникът? Имаше ли вероятност той изобщо да настъпи някога? Щом в неделя вечерта ще отиде на „Лоенгрин“, човек не вярва в никакъв понеделник… Реши да стане рано в понеделник и да свърши с тая нелепост — стига по тоя въпрос! Разхожда се свободно през целия неделен ден, вслушан само в радостта на сърцето си, посвири унесено на рояла и забрави всички противни неща.

И после очакваното щастие се превърна в действителност. То го заля със своята светост и възхита, с тайнствените си тръпки и трепети, с внезапното си вътрешно ридание, с цялото си безмерно и ненаситно опиянение… Наистина евтините цигулки на оркестъра свиреха малко немощно в увертюрата, пък и онзи дебел, надут човек с русата като кифла брада доплава някак на пресекулки с ладията. Освен това в съседната ложа присъствуваше и неговият настойник господин Стефан Кистенмакер и измърмори, че по тоя начин разсейвали момчето и отвличали вниманието му от истинските негови задължения. Но сладостните, дивни, възторжени звуци, които слушаше, го накараха да забрави всичко.

Най-сетне, уви, дойде краят. Пеещото, лъчезарно щастие секна и угасна; той се озова отново с трескава глава у дома в стаята си и си спомни, че от сивото всекидневие го отделяха само няколко часа сън в леглото. И веднага го обзе пристъп на оная пълна безнадеждност, която тъй добре познаваше. Той почувствува отново как боли красотата, как тя рухва в бездната на срама и жаркото отчаяние и поглъща смелостта и годността за делничния живот. Почувствува се страшно, безнадеждно, тежко смазан; и трябваше отново да си каже, че това, което го гнети, не са само неговите лични горести, а нещо повече: някакво бреме, което потиска душата му още от първия ден на неговия живот и някой ден без друго ще я смаже окончателно…

После нагласи будилника, заспа и спа тъй дълбоко и мъртвешки, както спим, когато не желаем никога вече да се събудим. Но сега беше понеделник, беше шест часът сутринта, а той не бе приготвил нито един урок.

Изправи се в леглото и запали свещта на нощната масичка. Но тъй като ръцете и раменете му веднага започнаха да мръзнат силно в леденостудения въздух, пак се мушна бързо под юргана и се зави презглава.

Стрелките показваха шест часа и десет минути. Ах, нямаше смисъл сега да стане и да работи, имаше да учи твърде много, не беше приготвил нито един урок, безцелно беше изобщо да започва, пък и часът, който беше си определил за ставане, тъй и тъй мина… Мигар е толкова сигурно, както бе му се сторило вчера, че днес ще го изпитват по латински и по химия? Можеше да се допусне, да, вероятно беше — доколкото изобщо човек можеше да предвижда. Що се отнасяше до Овидий, напоследък бяха дигали ония ученици, чиито имена започваха с последните букви на азбуката, и по всяка вероятност днес щеше да започне отначало с А и Б. Но не беше безусловно сигурно, не беше напълно несъмнено. Имаше изключения от правилото. Мили боже, какво ли не правеше понякога случайността!… И докато се занимаваше силом с тия измамни разсъждения, мислите му се запреливаха една в друга и той заспа отново.

Малката ученическа стая, студена и гола, със „Сикстинската мадона“ във формата на медна гравюра над леглото, с разтегателната маса по средата, с безредно натъпканата лавица за книги, с дебелокракото писалище от махагоново дърво, с хармониума и тесния умивалник… тази стая мълчеше в трепкащата светлина на свещта. Ледени цветя бяха цъфнали по стъклата на прозореца, транспарантите на които не бяха спуснати, за да може дневният зрак да проникне по-рано.

И Хано Буденброк спеше, притиснал страната си върху възглавницата. Спеше с разделени устни, с ниско и крепко спуснати мигли, с изражение на съкровена и болезнена всеотдайност към съня и къдравите меки светлокестеняви коси покриваха слепоочията му. А пламъчето на нощната масичка губеше бавно жълто-червения си светлик, тъй като мътната утрин се взираше вече вторачено и морно в стаята през ледената кора върху стъклата на прозореца.

Когато стана седем часът, той пак се събуди уплашено. Сега беше изтекла и тази отсрочка. Нямаше какво да се прави — трябваше да стане и да преклони глава пред деня. До започване на учебните занятия оставаше само един час. Времето напираше, съвсем да не говорим за уроците. Въпреки това той продължи да лежи, преизпълнен от ожесточение, тъга и обвинение срещу бруталната принуда — в тоя леден полумрак да напусне топлото легло и да отиде някъде вън, изложен на беда и опасност, сред строги и зложелателни хора. „Ах, само още две скъдни минути, нали?“ — попита той с преливаща нежност възглавницата си. А после в някакъв пристъп на упорство си разреши цели пет минути, за да затвори още малко очите си, от време на време да отваря едното и да го вторачва отчаяно върху стрелката, която напредваше тъпо, невежествено и коректно по пътя си.

В седем и десет скочи от леглото и започна да се движи с крайна бързина насам-натам из стаята. Свещта продължаваше да гори, тъй като само дневната светлина още не беше достатъчна. Той стопи с топлото си дихание едно ледено цвете и видя, че вън беше паднала гъста мъгла.

Зъзнеше безмерно. Понякога студът разтърсваше с болезнени тръпки цялото му тяло. Върховете на пръстите му горяха и бяха толкова подути, че беше безсмислено да си послужи с четката за нокти. Когато изми горната половина на тялото си, почти вдървената му ръка изпусна гъбата на пода и той стоя един миг вцепенен и безпомощен, задимил като изпотен кон.

Накрая, задъхан и с мътни очи, все пак се приготви, застана пред разтегателната маса, грабна кожената чанта и събра всичките си душевни сили, останали незасегнати от отчаянието, за да пъхне в нея книгите, необходими за днешните учебни часове.

Както стоеше прав, той погледна напрегнато във въздуха и промълви плахо:

— Вероучение… латински… химия…

После натика една до друга изпокъсаните и изпоцапани с мастило книги с мукавени корици.

Да, малкият Йохан беше вече доста висок. Беше навършил отдавна петнадесет години и не носеше вече копенхагенски моряшки дрешки, а светлокафяв костюм и синя вратовръзка с бели точки. Върху жилетката му се виждаше дългата и тънка златна часовникова верижка, минала по наследство у него от прадядо му, а на четвъртия пръст на малко прекалено широката му, но нежно изваяна ръка стоеше старият наследствен пръстен с печат и зелен камък, който сега също беше негова собственост. Той облече дебелата вълнена зимна полушубка, сложи си шапката, притисна чантата до себе си, угаси свещта, спусна се по стълбата долу в партера, мина покрай препарираната мечка и влезе надясно в трапезарията.

Госпожица Клементина, новата прислужница на майка му — мършава мома с къдрици на челото, остър нос и късогледи очи, — беше вече тук и шеташе край масата за закуска…

— Колко е часът? — полита той през зъби, макар че знаеше точно колко е.

— Осем без четвърт — отговори тя и посочи стенния часовник с тънката си червена ръка, която имаше вид на ревматична. — Трябва да тръгвате вече, Хано…

С тия думи тя сложи димящата чаша пред него, а след това му бутна кошничката с хляба, маслото, солта и чашката за яйцето.

Той не каза нищо повече, взе една кифла и загълта какаото, без да седне, с шапка на главата и чанта под мишницата. Горещото питие му предизвика ужасна болка в един кътник, лекуван в момента от господин Брехт. Остави го наполовина неизпито, отказа се и от яйцето, издаде с разкривена уста някакъв тих звук, който можеше да бъде изтълкуван като „сбогом“, и излезе тичешком от къщи.

Беше осем без десет, когато мина през градинката отпред, остави зад себе си малката червена вила и забърза надясно по зимната алея. Оставаха му още само десет, девет, осем минути. А пътят беше дълъг. И имаше такава мъгла, че човек не можеше да види докъде е стигнал. Той вдишваше и издишваше отново с всички сили на тесните си гърда тая гъста, леденостудена мъгла, натискаше с езика си зъба, който още го болеше от горещото какао, и изморяваше безразсъдно мускулите на краката си. Беше облян в пот, но въпреки това чувствуваше премръзнала цялата си снага. Започна да го боде от двете страни. Бързата утринна разходка накара леката закуска в стомаха му да се разбунтува, започна да му се гади, сърцето му се превърна в нещо треперещо и неудържимо пърхащо, което го караше да се задъхва.

Ето Крепостната порта, да, едвам Крепостната порта, а беше вече осем без четири минути! Като бързаше така по улиците, целият в студена пот, с болки, с гадене и общо притеснение, той се озърташе на всички страни, за да види дали няма и други ученици. Не, не, нямаше нито един. Всички бяха вече в училището и ето че започна да бие осем часа. Камбаните на всички кули биеха в мъглата, камбаните на църквата „Света Богородица“ свиреха дори в чест на тоя миг „Въздайте хвала на бога!“ Безумно отчаян, Хано констатира, че свиреха съвсем фалшиво, че нямаха представа какво е ритъм и бяха настроени невъобразимо лошо… Но това сега не беше важно, съвсем не беше важно! Да, ще закъснее, не можеше вече и въпрос да става, ще закъснее. Училищният часовник беше малко назад, но въпреки това сигурно ще закъснее. Той се взираше в лицата на хората, които минаваха край него. Те отиваха в канторите и в магазините си, не бързаха чак толкова много и не ги заплашваше нищо. Някои отвръщаха на завистливия му и жален поглед, оглеждаха го от главата до краката, виждаха, че е загубил ума и дума, и се усмихваха. Тази усмивка го вбесяваше. Какво си мислеха и как преценяваха положението на нещата тези хора, които не гнетеше никакъв страх? Идеше му да им изкрещи: „Вашата усмивка, господа, се дължи на суровост!“ Може би си мислеха, че е крайно желателно той да се строполи мъртъв пред заключената училищна врата…

Продължителното и пронизително дрънкане на училищния звънец, знак за започване на понеделнишката молитва, стигна до ушите му точно когато беше на двадесетина крачки от дългия червен зид, който отделяше училищния двор от улицата и беше пресечен от две чугунени порти. Понеже нямаше вече никакви сили да удължи крачките си и да тича, той просто отпусна напред горната половина на тялото си, при което нозете волю-неволю трябваше да осуетят падането му, като със залитане и препъване също се придвижиха напред; стигна до първата порта в мига, когато секна дрънкането на звънеца.

Училищният слуга господин Шлемил, възнисък човек с брадато работническо лице, тъкмо посягаше да я заключи.

— Ех, ти… — каза той и пусна ученика Буденброк да се промъкне.

Може би… може би беше спасен. Важното сега беше да се вмъкне незабелязан в класната стая, да дочака скрито края на утринната молитва, която четяха общо в гимнастическия салон, и да се държи така, като че ли не е станало нищо. Запъхтян, съсипан, вцепенен в студена пот, той се повлече през двора, настлан с червени плочи, и влезе в сградата през една от хубавите летящи врати с шарени стъкла.

В това учебно заведение всичко беше ново, чисто и хубаво. Времето получи правото си: посивелите, прогнили от старост части на предишното манастирско училище, гдето бяха се занимавали с наука даже бащите на сегашното поколение, бяха сринати и на тяхно място издигнати нови, слънчеви, великолепни сгради. Стилът бе изцяло запазен — над коридорите и галериите се извиваха тържествено готически сводове. А що се отнасяше до осветлението и отоплението, просторността и хигиеничността на учебните помещения, приветливостта на учителските стаи, обзавеждането на залите за практически упражнения по химия, физика и рисуване — навсякъде се виждаха всички удобства на новото време.

Изнуреният Хано Буденброк се запримъква покрай стената, като се оглеждаше. Не, слава богу, никой не го видя. От далечни коридори до него се носеше смътната глъчка на множеството от ученици и учители, запътени към гимнастическия салон, гдето трябваше да вземат малко религиозно подкрепително за предстоящата седмична работа. Тук отпред навсякъде царуваше тишина и мъртвило, свободен беше и пътят по широката стълба, покрита с линолеум. Той се заизкачва предпазливо, на пръсти, със затаен дъх и напрегнато вслушан. Тяхната класна стая, стаята на десети реален клас, беше разположена на първия етаж срещу стълбата; вратата стоеше отворена. Стигнал на най-горното стъпало, той се наведе напред и огледа дългия коридор, от двете страни на който се редяха вратите за различните класове, означени с порцеланови табелки; после направи бързо и безшумно три крачки напред и се вмъкна в стаята.

Тя беше празна. Пред трите широки прозореца още стояха спуснати завесите, а запалените лампи със светилен газ, провесени от тавана, съскаха леко в тишината. Зелени абажури разстилаха светлината над трите редици двуместни чинове от светло дърво; срещу тях се издигаше катедрата — тъмна, велемъдра, сериозна, а зад нея висеше на стената черната дъска. Долната част на стените беше облицована с жълта дървена ламперия, а голите, варосани плоскости над нея бяха украсени с няколко географски карти. Встрани от катедрата на един триножник имаше втора черна дъска.

Хано отиде на мястото си, което се намираше приблизително в средата на стаята, бутна чантата под дъската на чина, седна на твърдата седалка, сложи ръце върху наклонената дъска и отпусна главата си върху тях. По цялото му тяло се разля чувство на неизказана приятност. Тази гола и строга стая беше празна и ненавистна и сърцето му бе се свило под бремето на целия този застрашителен предиобед с безбройни опасности. Но първата от тях той вече преодоля, беше физически закътан и можеше да посрещне по-уверено и останалите. Пък и първият час по вероучение при господин Балерщет не беше толкова страшен… По трептенето на книжната ивица там горе пред кръглия отвор на стената се виждаше как нахлува топлият въздух; пламъчетата на светилния газ също затопляха помещението. Ах, човек можеше да се протегне и да накара вдървените от влага крайници да омекнат и да се разпуснат. Към главата му се надигна някаква приятна, но нездрава горещина, забръмча в ушите и забули очите му…

Внезапно долови зад себе си шум, който го накара да изтръпне и рязко да се обърне. Я гледай! Иззад последния чин се появиха главата и гърдите на Кай граф Мьолн. Младият господин изпълзя, извлече се с мъка, изправи се на краката си, удари леко и бързо ръцете си една о друга, за да изтупа праха, и се запъти със сияещо лице към Хано Буденброк.

— Ах, ти ли си, Хано? — каза той. — Аз се оттеглих там, защото, когато ти влизаше, помислих, че е някой от учителското тяло!

Когато говореше, гласът му се менеше — той явно встъпваше в пубертета, от който у Хано нямаше още следа. Беше на ръст колкото него, но инак бе останал напълно същият. Все още носеше дрехи с неопределен цвят, по които липсваше някое и друго копче, а задницата изобщо беше образувана от голяма кръпка. Все още ръцете му не бяха съвсем чисти, но тесни и извънредно изящно изваяни, с дълги, тънки пръсти и заострени нокти. И все още червеникавожълтите му коси, вчесани набърже на път по средата, падаха над чистото му алабастрово чело, под което, едновременно дълбоки и зорки, святкаха светлосивите му очи. Противоположността между ужасно занемарената му външност и расовата чистота на това нежно кокалесто лице със съвсем леко извит нос и малко обърната горна устна беше сега още по-очебийна от преди.

— Не, Кай — каза Хано с нацупена уста и като пораздвижи ръка в областта на сърцето, — как можа така да ме изплашиш? Защо си тук? Защо си се скрил? И ти ли закъсня?

— Опазил бог! — отговори Кай. — Отдавна съм тук. Както сам знаеш, драги, просто не можем да дочакаме понеделник сутринта, за да влезем отново в училището… Не, останах само на шега тук. Дежурен беше ниският главен учител, който не смяташе, че върши грабеж, като затиря учениците на молитва. Аз наредих работата така, че винаги се намирах непосредствено зад гърба му… Колкото този мистик да се въртеше и озърташе, аз все бях непосредствено зад гърба му, докато той излезе и аз останах горе… Ами ти? — каза той съчувствено и с нежно движение седна, на чина до Хано. — Трябвало е май да търчиш, а? Горкият! Изглеждаш съвсем грохнал. Косите ти са се залепили за слепите очи… — Той донесе една линия от масата и с нея раздели сериозно и грижливо косите на малкия Йохан. — Успа се, значи? Впрочем аз съм седнал на мястото на Адолф Тотенхаупт — пресече се той и се огледа наоколо, — на свещеното място на първенеца! Ех, от един път няма нищо да му стане… Успа се, значи?

Хано отново бе отпуснал главата си върху скръстените на чина ръце.

— Бях на театър снощи — каза той, след като въздъхна тежко.

— О, правилно! Бях забравил. Толкова хубаво ли беше?

Кай не получи отговор.

— Добре ти е на тебе — продължи той убедително, — недей, забравя, Хано! Виж, аз никога досега не съм ходил на театър и за дълги години още няма ни най-малки изгледи, че един ден ще отида.

— Само да не беше после тази отпадналост и главоболие! — процеди Хано.

— Да, познато ми е това състояние.

Кай се наведе да дигне шапката и връхната дреха на приятеля си, които лежаха на пода до чина. Взе ги и ги изнесе тихо в коридора.

— Тогава вероятно не си научил наизуст стиховете за метаморфозата? — долита той, като се върна.

— Не — отговори Хано.

— Ами приготви ли се за класното по география?

— Не съм и не зная нищо — каза Хано.

— Значи, не си готов и по химия и по английски? All right! Значи, сме сърдечни приятели и братя по оръжие! — Кай явно чувствуваше облекчение. — Аз съм в точно същото положение — заяви той живо. — В събота не работих, защото на другия ден беше неделя, а в неделя не пипнах нищо по благочестиви подбуди… Не, глупости… Главно, защото бях зает с нещо по-разумно, естествено — каза той с внезапна сериозност и по лицето му мина лека руменина. — Да, днес може да стане много весело, Хано.

— Ако получа още една двойка — каза малкият Йохан, — ще трябва да повтарям класа; а сигурно ще получа, ако ме дигнат по латински. Той е стигнал до буквата Б, Кай, няма спасение…

— Ще видим! „Хей, Цезар потегля на война! Опасности са ме застрашавали винаги само в гърба; щом видят челото на Цезар…“

Но Кай не завърши декламацията си. Той също се чувствуваше много зле. Отиде на катедрата, седна пред нея и с мрачно изражение на лицето започна да се люлее на стола. Хано Буденброк седеше все още с чело, отпуснато върху скръстените ръце. Известно време седяха мълчаливо един срещу друг.

Изведнъж далече някъде се разнесе глухо жужене, което скоро се превърна в бучене и само след половин минута се приближи застрашително.

— Учениците! — каза горчиво Кай. — Боже господи, колко бързо свършиха! Не намалиха часа дори с десет минути.

Той слезе от катедрата и отиде към вратата, за да се смеси с влизащите. Що се отнасяше до Хано, той само дигна за миг глава, разкриви уста и не мръдна от мястото си.

Тътренето и тропането на крака, глъчката от дисканти и кресливи мъжки пубертетни гласове се понесе по стълбата, разля се из коридора и нахлу и в тази стая, която изведнъж се изпълни с живот, движение и шум. Младите хора, другарите на Хано и Кай, учениците от десети реален клас, около двадесет и пет на брой, размахали ръце или пъхнали ги в джобовете на панталоните, се запътиха, насядаха бавно по местата си и отвориха библиите. Имаше приятни и противни физиономии; едни изглеждаха охранени и здрави, други вдъхваха опасения; дълги и яки обесници, които скоро щяха да станат търговци или дори моряци и не даваха вече пет пари за нищо, и дребни на ръст, но изпреварили възрастта си кариеристи, които блестяха в ония предмети, гдето имаше да се зазубря наизуст. А първенецът Адолф Тотенхаупт знаеше всичко; през целия си живот той бе отговарял на всички зададени му въпроси. Това се дължеше отчасти на неговото тихо, жарко усърдие, отчасти и на обстоятелството, че учителите не се решаваха да го питат нещо, което той може би нямаше да знае. Случайното онемяване на Адолф Тотенхаупт би ги засегнало болезнено, би ги накарало да се срамуват, би разклатило вярата им в човешкото съвършенство… Той имаше забележително изгърбена глава, по която лепнеха огледално гладки руси коси, сиви очи с черни кръгове и дълги мургави ръце, подали се из прекалено късите ръкави на добре изчетканото му сако. Седна до Хано Буденброк, усмихна се кротко, но малко коварно, и каза на съседа си „добро утро“, като си послужи с усвоения от всички жаргон, който превръщаше тия две думи в някакъв дързък и небрежен звук. После, докато всички около него бъбреха полугласно, приготвяха се, прозяваха се и се смееха, той започваше мълчаливо да попълва класния дневник, като държеше перото по някакъв несравнимо коректен начин с тънките си изопнати пръсти.

След като минаха две минути, вън се чуха стъпки, учениците от предните чинове се надигнаха, без да бързат, от местата си и техният пример бе последван от още неколцина по-назад; другите обаче не прекъснаха заниманията си, почти не обърнаха внимание, че в стаята влезе главният учител господин Балерщет, който закачи шапката си до вратата и отиде на катедрата.

Беше симпатично дебел човек на около четиридесет години с голяма лисина на главата, червеникавожълта, късо подрязана цяла брада, възрозов цвят на лицето и някакво смесено изражение от угодничество и спокойна чувственост около влажните устни. Той взе на ръка бележника си и мълчаливо го запрелиства; но тъй като тишината в класа съвсем не го задоволяваше, дигна глава и протегна ръка върху дъската на катедрата. Лицето му бавно набъбна и стана толкова тъмночервено, че брадата му сега изглеждаше светложълта. Диша и спусна няколко пъти слабия си бял пестник, в течение на половин минута устните му мърдаха трескаво, но безплодно — в края на краищата те смогнаха да промълвят само едно кратко, сподавено и болезнено: „Така…“ После той се помъчи още известно време да намери други укорни изрази, но накрая пак се обърна към бележника си, отпусна се и се примири. Такъв беше горе-долу похватът на главния учител господин Балерщет.

Някога той бе имал желание да стане проповедник, но отсетне — поради склонността към заекване и слабостта си към светския живот и наслади — предпочете да се посвети на педагогиката. Беше ерген, имаше известно състояние, носеше пръстен с малък брилянт и обичаше от сърце яденето и пиенето. Именно той беше онзи главен учител, който поддържаше с колегите си само служебни връзки; дружеше предимно с неженени търговци-бонвивани и с офицерите от Гарнизона, хранеше се два пъти на ден в най-добрата гостилница и членуваше в клуба. Ако в два или три часа през нощта срещнеше негде из града по-големи ученици, лицето му набъбваше, той едва процеждаше едно „добро утро“ и нито една от страните не се занимаваше повече с тая работа.

Хано Буденброк нямаше защо да се страхува от него, пък и той почти никога не го дигаше. Главният учител бе се събирал толкова пъти за чисто човешки работи с чичо му Кристиан, че не би изпитал никакво удоволствие да влиза в служебни конфликти с неговия племенник.

— Така… — каза той повторно, огледа целия клас, раздвижи отново слабия си, свит пестник с малкия брилянт и погледна в бележника си. — Перлеман. Резюмето.

Негде в класната стая се изправи Перлеман. Не забелязаха, че се качи на чина. Беше един от дребните, но напредналите.

— Резюмето — каза той тихо и вежливо, като с плаха усмивка протегна главата си напред. — Книгата на Йова се дели на три части. Първо, положението на Йов, преди господ да му отреди страданията или изпитните; глава първа, стих първи до шести. Второ, самите страдания и какво именно се е случило; глава…

— Правилно, Перлеман! — прекъснато господин Балерщет, трогнат от толкова голяма и плаха послушност, и му писа добра бележка. — Хайнрици, продължете!

Хайнрици беше един от дългите обесници, които не даваха вече пет пари за нищо. Той пъхна в джоба на панталона си ножчето със здрава дръжка, с което се занимаваше, стана шумно, отпусна долната си устна и се окашля с дрезгав и грубоват мъжки глас. Всички бяха недоволни, че сега беше дигнат той да замести кроткия Перлеман. Учениците гледаха унесено напреде си или дремеха в топлата стая под тихото съскане на газовите пламъчета. Всички бяха уморени от неделния ден и тази студена, мъглива заран бяха станали със съжаление и тракане на зъбите от топлите легла. Всекиму щеше да бъде приятно, ако дребният Перлеман бе продължил да мънка целия час, защото Хайнрици сигурно ще предизвика караница.

— Аз отсъствувах, когато сте минавали това — отговори той с грубо натъртване.

Господин Балерщет сякаш набъбна, раздвижи слабия си пестник, размърда устни и с дигнати вежди вторачи очи в лицето на младия Хайнрици. Тъмночервената му глава трепереше от напрегната борба, докато най-сетне смогна да процеди едно „Така…“, с което счупи оковите на безсилието си и спечели играта.

— От вас никога не може да се очаква да сте научили вещо — продължи той с лекота и красноречие — и винаги имате под ръка някакво извинение, Хайнрици. Щом последния час сте били болен, можехте през изтеклите дни да се осведомите от другарите си върху минатия материал; и щом в първата част се говори за положението преди страданията, а във втората за самите страдания, то в края на краищата можехте да се досетите, че в третата част ще става дума за положението му след споменатите патила. Вие обаче не залягате както трябва. И вие сте не само слаб човек, ами и винаги готов да украсявате и да защищавате слабостта си. Обаче помнете, че докато това продължава, не може да се мисли, че ще се издигнете и оправите. Васерфогел, продължете!

Хайнрици, тромав и вироглав, седна с тропот и скърцане, пошушна някаква наглост на съседа си и извади отново ножчето със здравата дръжка. Стана ученикът Васерфогел, момче с възпалени очи, вирнат нос, щръкнали уши и огризани нокти на пръстите. Той довърши с мазен женствен глас „резюмето“ и започна да разказва за Йов, човека в земята Уц и какво станало с него. Той бе отворил стария завет зад гърба на предния ученик, четеше оттам с изражение на съвършена невинност и дълбока замисленост, после вперваше поглед в една точка на стената и говореше със запъване и писклива кашлица, като превеждаше прочетеното на някакъв безпомощен съвременен немски език. В него имаше нещо крайно противно, но господин Балерщет го похвали много за прилежанието му. Ученикът Васерфогел бе си понаредил живота — мнозинството от учителите обичаха да го хвалят повече, отколкото той заслужаваше; правеха това само за да покажат на него самия, на себе си и на другите, че съвсем не се влияеха и не бяха несправедливи спрямо него поради грозотата му.

И часът по вероучение продължи. Господин Балерщет извика още неколцина млади хора да покажат знанията си за Йов, човека в земята Уц; Готлиб Касбаум, син на злополучния едър търговец Касбаум, въпреки лошото материално положение на семейството получи бележка „отличен“, защото можа да установи точно, че Йов имал седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги.

След това можеха да отворят библиите си — повечето от тях бяха вече отворени и продължиха да четат. Стигнеха ли някое място, за което господин Балерщет смяташе, че се нуждае от тълкуване, той издуваше бузи, казваше: „Така…“ — и след обичайните приготовления държеше върху въпросната точка малка сказка, в която примесваше общи нравствени разсъждения. Никой не го слушаше. В стаята царуваха покой и сънливост. Поради непрекъснато поддържаното отопление, пък и от пламъчетата на газените лампи горещината бе станала доста силна, а и тези двадесет и пет дишащи и изпаряващи се тела бяха поразвалили въздуха. Топлината, лекото съскане на пламъчетата и монотонният глас на четеца обвиваха отегчените мозъци и ги унасяха в някаква тъпа дрямка. Кай граф Мьолн, освен библията беше отворил „Невероятни произшествия и тайнствени престъпления“ от Едгар Алан По и четеше, подпрял глава на аристократическата си и немного чиста ръка. Хано Буденброк седеше облегнат назад, свит, с отпусната уста и с премрежени горещи очи над книгата на Йова, редовете и буквите на която се сливаха в някакво възчерно гъмжило. Навремени, като си опомняше средновековното предание за чудодейния потир или за шествието към катедралата, той спускаше бавно клепките си и чувствуваше, че в душата му се надига ридание. А сърцето му се молеше дано бъде възможно този безопасен и мирен утринен час да няма край.

Но стана така, както беше в реда на нещата: пронизителното дрънкане на училищния звънец, екнало с вой из коридорите, изтръгна тия двадесет и пет мозъка от топлата им дрямка.

— Дотука! — каза господин Балерщет и поиска класния дневник, за да удостовери с подписа си, че през тоя час е изпълнил служебното си задължение.

Хано Буденброк затвори библията си и треперейки, се протегна с нервна прозявка; но когато отпусна ръцете си и разхлаби цялата си снага, бе заставен да поеме бързо и трудно дъх, за да приведе в такт сърцето си, което за миг изпадна в слабост, в неувереност и отказа да работи.

Сега идеше часът по латински. Той хвърли изкосо умолителен поглед към Кай, който сякаш съвсем не бе забелязал края на часа и все още беше унесен напълно в частното си четиво, извади от чантата си малкия том Овидий, подвързан в мукава с имитация на мрамор, и отвори на ония стихове, които трябваше да се научат наизуст за днес. Не, нямаше никаква надежда, че сега би могъл що-годе да запамети тия черни, отбелязани с молив редове, които се нижеха прави като конец един под друг и бяха номерирани на групи по пет. Те го гледаха вторачено, безнадеждно, тъмни и чужди; той не разбираше дори смисъла им — как би могъл тогава да научи и каже наизуст поне един-единствен от тях! А от ония, които следваха и трябваше да бъдат минати днес, той не можа да разгадае дори едно изреченийце.

— Какво значи „Deciderant, patula Jovis arbore, glandes…“^[103] — обърна се той с отчаян глас към Адолф Тотенхаупт, който до него вписваше нещо в класния дневник. — Та всичко това са безсмислици! Просто само да ядосват човека…

— Какво? — обади се Тотенхаупт и продължи да пише. — Желъдите от дървото на Юпитер… значи, от дъба… М-да, не ми е много ясно.

— Подсказвай ми малко, Тотенхаупт, ако ме дигне — помоли го Хано и бутна книгата настрана.

После, след като спря мрачен поглед върху небрежното и необещаващо кимване на първенеца, той се измъкна от чина и се изправи.

Положението се беше променило. Господин Балерщет бе напуснал стаята и на негово място зад катедрата стоеше сега изправено и напето едно дребно, слабо и съсухрено човече с рядка бяла брада и червена шия, която се подаваше от тясна обърната яка; в една от ръчичките си, покрити с бели косми, то държеше пред себе си своя цилиндър, обърнат с отвора нагоре. Учениците бяха му дали прякора „Паяк“, а в действителност той се казваше Хюкоп. Тъй като през това междучасие му беше възложен надзорът в коридора, той трябваше да надникне и в класните стаи, за да види дали всичко там е в ред.

— Угасете лампите! Дигнете завесите! Отворете прозорците! — извика той, като се мъчеше да придаде на гласена си колкото е възможно повече заповедническа сила, и движеше с непохватно енергичен жест ръката си във въздуха, като че въртеше дръжката на някаква машина. — И всички долу, вън на чист въздух, дявол да ви вземе, ама а-а-а!

Лампите угаснаха, завесите хвръкнаха нагоре, бледа дневна светлина изпълни стаята и през широките прозорци нахлу студеният мъглив въздух; десетокласниците се изнизаха покрай учител Хюкоп и излязоха. Само първенецът имаше право да остане горе.

Хано и Кай се събраха пред вратата, слязоха един до друг по разкошната стълба и прекосиха долу стилните площадки. Двамата мълчаха. Хано имаше окаян вид, а Кай беше замислен. Като излязоха на широкия двор, те започнаха да се разхождат напред-назад сред гъмжилото от другари на различна възраст, които се движеха шумно по влажните червени плочи.

Тук ги надзираваше един още доста млад господин с руса остра брада — изтънченият главен учител, който се казваше доктор Голденер и държеше пансион за момчета, гдето се записваха синове на богати благородници-земевладелци от Холщайн и Мекленбург. Под влияние на тези поверени му за закрила млади феодали той се грижеше за външността си по начин, който беше напълно чужд на колегите му. Носеше пъстри копринени вратовръзки, контешко сако, панталони с нежни цветове, които се залавяха с ремъчка под подметките на обувките, и парфюмирани носни кърпи с цветни ръбове. Той произхождаше от скромни родители и такъв разкош всъщност никак не му подхождаше; краката му например бяха много големи и изглеждаха смешно в остроносите обувки с копчета. Не можеше да се разбере защо се гордееше толкова с просташките си червени ръце, които непрекъснато триеше една о друга, сплиташе ги и ги оглеждаше изпитателно и умилно. Имаше навик да държи главата си отметната косо назад и с примижали очи, набърчен нос и полуотворена уста да придава на лицето си такова изражение, като че се тъкмеше да каже: „Какво се е случило пак?…“ Въпреки това имаше много достолепен вид и се преструваше изискано, че не вижда дребните непозволени неща, които ставаха на двора. Преструваше се, че не вижда, когато някой ученик носеше със себе си учебник, та да се поприготви в последния миг; преструваше се, че не вижда, когато неговите пансионери даваха пари на училищния слуга господин Шлемил, за да им купи закуска; преструваше се, че не вижда, когато някое дребно изпробване на силата между двамина деветокласници се израждаше в бой, около който веднага се образуваше кръг от вещи лица; преструваше се, че не вижда, когато някой — проявил по някакъв начин недругарско, страхливо или не честно държане — биваше завличан принудително от съкласниците си на помпата и позорно обливан с вода.

Бодро, донякъде недодялано поколение беше това глъчно множество, сред което се разхождаха Кай и Хано. Израснали в атмосферата на едно войнствено, победно и подмладено отечество, тези момчета се прекланяха пред всяка проява на сурово мъжество. Говореха на жаргон, който беше едновременно нехаен и смел и гъмжеше от технически изрази. На много голяма почит бяха издръжливостта в пиене и пушене, телесната сила и гимнастическите качества, а най-презрени пороци — мекошавостта и котешката външност. Зърнеха ли някого с дигната яка на палтото, той можеше да бъде сигурен, че го чака помпата. Ако някой пък се мернеше с бастун в ръка на улицата, налагаха му в гимнастическия салон колкото срамно, толкова и болезнено публично наказание. Това, което си приказваха Хано и Кай потъваше чуждо и страшно в глъчката, изпълнила студения и влажен въздух. Приятелството им беше отдавна известно на цялото училище. Учителите го търпяха с неприязън, защото предполагаха, че зад него се крият неприличие и опозиция; другарите пък, понеже не бяха в състояние да разгадаят неговата същина, бяха свикнали да го зачитат с известно плахо негодувание и да гледат на тия двама приятели като на обявени вън от законите и своенравни чудаци, които трябваше да бъдат предоставени сами на себе си. Впрочем Кай граф Мьолн благодарение на очебийната си буйност и разюздано непокорство се ползуваше с известен респект. Що се отнасяше пък до Хано Буденброк, то дори едрият Хайнрици, който пердашеше всички, не се решаваше да посегне на него въпреки котешката му външност и плахостта му. Този Хайнрици сам изпитваше някакъв страх пред неговите меки коси, пред крехката му снага, пред мътния му, боязлив и студен поглед.

— Страх ме е — каза Хано на Кай, като се спря до страничния зид на двора, облегна се, прозя се зъзнейки и се уви по-здраво в палтото си. — Изпитвам безумен страх, Кай, по цялото тяло. Мигар от човек като господин Мантелзак трябва толкова да се страхуваме? Кажи сам! Ах, веднъж да мине и този отвратителен час на Овидий! Дори да ми пише двойка и да повтарям класа, все едно! Не ме е страх от това, страх ме е от шумотевицата, свързана е цялата тази работа…

Кай се замисли.

— Този Родрик Ъшер е най-чудният герой, измислен до днес! — каза той бързо и неочаквано. — Четох за него целия час… Да можех аз един ден да напиша такъв хубав разказ!

Работата беше там, че Кай се опитваше да пише. И тъкмо това подразбираше той, когато тази сутрин каза, че имал по-важна работа от тая — да пишел домашни упражнения; и Хано бе го разбрал правилно. От наклонността да разказва приказки, която бе проявил още като малко момче, бяха се развили писателски опити; и неотколе той бе завършил една поема, една приказка, някакво безогледно фантастично приключение. Всичко там пламтеше в мътен зрак и се разиграваше между метали и тайнствени огньове в най-дълбоките, най-светите ковачници на земята и едновременно в глъбините на човешката душа; стихиите на природата и на душата бяха омесени, преобразени и пречистени по някакъв странен начин… а цялото произведение беше написано на искрен, иносказателен, малко екзалтиран и пламенен език, пропит от нежна страстност.

Хано знаеше тоя разказ и много го обичаше, но сега не беше разположен да говори за трудовете на Кай или за Едгар По. Той пак се прозя и после въздъхна, като в същото време затананика някакъв мотив, който неотдавна беше измислил на рояла. Това му бе станало навик. Беше свикнал често да въздъхне, да си поеме дълбоко дъх поради смешната потребност да даде малко по-жив ход на недостатъчно пъргавото си сърце, а после да изпусне отново въздуха след някоя музикална тема, след откъс, от някоя мелодия, собствена или чужда измислица.

— Гледай, иде дядо господ! — каза Кай. — Разхожда се в райската си градина.

— Чудесна градина! — каза Хано и се разсмя.

Той се смееше нервно и не спираше; държеше кърпичката си пред устата и гледаше към оногова, когото Кай бе нарекъл „дядо господ“.

Този, който се появи на двора, беше директорът доктор Вулике, ръководител на училището — извънредно дълъг човек с черна мека широкопола шапка, късо подрязана, цяла брада, заострен корем, извънредно къси панталони и фуниеобразни маншети, които винаги бяха твърде нечисти. Той вървеше бързо по каменните плочи, с лице, което от гняв изглеждаше страдалческо, и сочеше с протегната ръка към помпата. Водата течеше. Неколцина ученици изтичаха пред него и побързаха да отстранят повредата, като затвориха тръбата. Но и след това стояха още дълго там и гледаха смутено ту помпата, ту директора, който бе се обърнал към дотичалия със зачервено лице доктор Голденер и му говореше нещо с дълбок, глух и развълнуван глас. Речта му беше изпъстрена с ръмжащи и нечленоразделни звуци.

Страшен човек беше този директор Вулике — приемник на добродушния и човеколюбив стар господин, под чието ръководство бяха учили Хановият баща и чичо и който бе умрял скоро след 1871 година. Назначиха доктор Вулике, тогава учител в някаква пруска гимназия, и с него в старото училище влезе друг, нов дух. Там, гдето някога класическото образование беше смятано за ведра самоцел, преследвала със спокойствие, безделие и весел идеализъм, сега станаха до най-висока почит понятия като авторитет, дълг, власт, служба, кариера; „категорическият императив на нашия философ Кант“ беше знамето, което директор Вулике развяваше заплашително във всяка тържествена реч. Училището стана държава в държавата, в която пруската служебна стегнатост имаше такава голяма власт, че не само учителите, а и учениците се чувствуваха като чиновници, загрижени само за повишението си и, за това — да бъдат писани добре пред властниците. Скоро след като новият директор встъпи в изпълнение на длъжността, започна — от прекрасни хигиенични и естетични гледни точки — преизграждането и обновяването на училището и всичко бе завършено благополучно. Но въпреки това мнозина се питаха дали училището не беше по-симпатичен и по-благотворен институт по-рано, когато в тия помещения имаше по-малко съвременни удобства, но повече добродушие, сърдечност, отрада, благосклонност и приятност…

Що се отнасяше лично до директор Вулике, той обладаваше загадъчната, двусмислена, своенравна и ревнива страхотност на вехтозаветния бог. Той беше ужасен еднакво усмихнат и разгневен. Огромната власт, която лежеше в ръцете му, го правеше страшно капризен и безогледен. Беше в състояние да каже нещо шеговито и да се разяри, ако другите се засмееха. Нито една от тварите, които му трепереха, не знаеше как да се държи спрямо него. Не оставаше нищо друго, освен да коленичат в праха и негли с безумно смирение да предотвратят да не сграбчи някого в яростта си и да го смаже във великата си справедливост.

С името, дадено му от Кай, си служеха само той и Хано Буденброк; двамата внимаваха много да не го произнесат пред другарите си, защото се опасяваха от втрещения и студен поглед на недоумението, който им беше тъй добре познат… Да, нямаше нито една точка, по която тези двама да се разбират с другарите си. Беше им чужд дори начинът на опозиция и мъст, който самодоволно прилагаха другите, и немареха за обичайните присмехулни прозвища, защото хуморът в тях не им казваше нищо и дори не ги разсмиваше. Беше много евтино, много трезво и неостроумно да наречеш тънкия учител Хюкоп „паяк“ и главния учител Балерщет „папагал“ — твърде сиромашко обезщетение за принудителната държавна служба! Не, Кай граф Мьолн беше малко по-хаплив. За себе си и за Хано той въведе обичая да се назовават учителите само с техните истински граждански имена с добавка на думата „господин“: „господин Балерщет“, „господин Мантелзак“, „господин Хюкоп“ — в това се криеше някаква отблъскваща и иронична студенина, някакво подигравателно, резервирано и хладно отношение. Те казваха също „учителското тяло“ и през междучасията се забавляваха, като си представяха под тая дума някакво действително същество, един вид чудовище е отвратителен и фантастичен образ. Говореха също така изобщо за учебното заведение, сякаш се касаеше за лечебно заведение — в каквото се намираше Хановият чичо Кристиан.

Видял дядо господ, който държа още известно време всичко живо в страх и трепет, като с ужасно ръмжене сочеше в различни посоки хартията за увиване на резените с масло, разхвърляна тук-там по плочите, Кай изпадна в чудесно настроение. Той дръпна Хано и го заведе до една от портите, през която влизаха в двора учителите, заети от втория час нататък, и започна да се покланя невъобразимо дълбоко пред червенооките, бледи и бедно облечени кандидат-учители, които минаваха оттук и се запътваха към своите шестокласници и седмокласници в задния двор. Той се навеждаше прекомерно, провесваше ръце и гледаше всеотдайно отдолу нагоре бедните млади хора право в лицето. А когато се появи престарелият учител по смятане, господин Титге, понесъл с треперещи ръце няколко книги на гърба си, невъзможно кривоглед, прегърбен, жълт в лицето и храчещ, Кай извика със звучен глас:

— Добър ден, труп!

След това впи ведър и зорък поглед някъде във въздуха.

В тоя миг звънецът задрънка пронизително и учениците веднага започнаха да се стичат от всички страни към входовете. Но Хано не престана да се смее; продължаваше и по стълбата да се смее така силно, че съкласниците му, заобиколили него и Кай, го погледнаха студено в лицето, озадачени и дори отвратени от такова безмерно нелепо поведение.

Класът утихна и всички станаха единодушно на крака, когато в стаята влезе главният учител доктор Мантелзак. Беше класен наставник, а трябва да имаш респект пред класния наставник. Той притегли вратата зад себе си, наведе се и проточи шия, за да види дали всички бяха станали прави, окачи шапката си на гвоздея и после отиде бързо на катедрата, като непрекъснато ту дигаше, ту навеждаше глава. Изправи се и погледна за късо време през прозореца, като мушна и подвижи напред-назад между яката и шията изопнатия си показалец, на който се виждаше голям: пръстен с печат. Той беше човек със среден ръст, с редки прошарени коси, къдрава юпитерова брада и късогледи, изпъкнали, сапфиреносини очи, които блестяха зад дебелите очила. Носеше отворен сюртук от сив мек плат, който обичаше да опипва бавно в талията с набръчканата си късопръста ръка. Както у всички учители, с изключение на доктор Голденер, панталонът му беше прекалено къс, така че се виждаха кончовите на извънредно широките му обувки, лъснати като мрамор.

Внезапно той отвърна главата си от прозореца, изпусна една къса, приятна въздишка, погледна към притихналия клас, каза: „Да, да!“ — и се усмихна радушно на неколцина ученици. Личеше, че е в хубаво настроение. В стаята се понесе облекчително раздвижване. Много зависеше, всичко зависеше от това, дали доктор Мантелзак беше в хубаво настроение или не, защото учениците знаеха, че той се водеше от своето настроение — несъзнателно и без каквато и да било самокритика. Беше изключително, безгранично-наивно несправедлив, а благоволението му — капризно и нетрайно като щастието. Имаше винаги неколцина, двама или трима, любимци, на които говореше на „ти“ и ги назоваваше със собствените им имена. Те се чувствуваха като в рая, можеха да кажат, каквото щат, и то пак беше правилно. А след часа доктор Мантелзак побъбряше най-човешки с тях. Обаче някой ден, негли след ваканцията — един бог знаеше защо, — любимецът биваше свален, унищожен, отстранен, отвъргнат и със собственото му име биваше назоваван някой друг. Грешките в писмените класни работи на тия щастливци той обикновено задраскваше съвсем леко и тънко, така че изписаните страници на техните тетрадки, дори да бяха твърде незадоволителни като съдържание, изглеждаха чистички. По други тетрадки обаче шареше гневно с широко перо и ги заливаше така с червено мастило, че те правеха ужасно и окаяно впечатление. И тъй като не броеше грешките, а слагаше бележка наспроти количеството червено мастило, изразходвано за поправката на класната работа, неговите любимци бяха облагодетелствувани. При тоя метод той не си мислеше нищо лошо, смяташе, че всичко е в пълен порядък, и не му минаваше през ум, че е пристрастен. Ако някой намереше печалната смелост да протестира срещу това, той загубваше всяка надежда — някой ден да говорят и нему на „,ти“ и да го назоват със собственото му име. А никой не искаше да се откаже от тая надежда.

Както стоеше прав, доктор Мантелзак кръстоса нозе и запрелиства бележника си. Хано Буденброк седеше наведен напред и кършеше ръце под дъската на чина. Наред беше буквата Б. Ей сега ще екне името му, той ще се изправи, няма да каже нито един стих и ще стане скандал, голяма, ужасна катастрофа, в колкото хубаво настроение и да беше класният наставник… Секундите се нижеха мъчително… Сега ще каже: „Буденброк…“

— Едгар! — каза доктор Мантелзак, затвори бележника, постави показалеца си в него и седна на катедрата, като че ли сега всичко беше в прекрасен ред.

Как? Какво стана? Едгар… Значи, Людерс, дебелия Людерс там до прозореца… буквата Л, която съвсем не беше наред! Възможно ли е? Доктор Мантелзак беше в такова хубаво настроение, че просто дигна свой любимец и немареше за това, чий беше днес редът да бъде изпитан…

Дебелият Людерс стана. Той имаше лице на мопс и кестеняви апатични очи. Мястото му беше превъзходно и можеше удобно да чете от книгата, но го мързеше дори за това. Чувствуваше се прекалено сигурен в рая и отговори просто:

— Вчера ме болеше глава и не можах нищо да уча.

— Ах, ти ми изневеряваш, Едгар? — попита огорчен доктор Мантелзак. — Не искаш да ми кажеш стиховете за „златния век“? Жалко, много жалко, приятелю! Главата ли те болеше? Но струва ми се, че следваше да ми обадиш в началото на часа, преди да те дигна… Неотколе пак те болеше глава, нали? Трябва да вземеш мерки, Едгар, защото инак не е изключена опасността да изостанеш. Тим, заместете го!

Людерс седна. В тоя миг той беше ненавиждан от всички. Личеше явно, че хубавото настроение на класния наставник беше значително спаднало и че може би още от следващия час Людерс ще бъде назоваван с презимето му. На един от последните чинове стана Тим — русо момче с вид на селянче, със светлокафяво сако и къси, широки пръсти. На лицето му беше изписано ревностно и глуповато изражение, а устата си държеше отворена като фуния; той намести бързо отворената си книга и погледна напрегнато право напред. После наведе глава и започна да чете на глас, провлечено, запънато и монотонно като дете от буквар:

— „Aurea prima sata est aetas…“^[104]

Ясно беше, че днес доктор Мантелзак изпитваше извън всякакъв ред и съвсем немареше кой най-отдавна не е изпитван. Вероятно сега нямаше такава голяма опасност да дигне Хано — то можеше да стане само по някаква нещастна случайност. Той размени щастлив поглед с Кай и започна да поотпуска снагата си, да си отдъхва.

Внезапно Тим прекъсна четенето. Било, че доктор Мантелзак не разбираше добре рецитатора, било, че имаше желание да се доразтъпче — той напусна катедрата, поразходи се спокойно из класа със своя том Овидий в ръка и после застана съвсем близко до Тим, който с бързи невидими движения беше скрил книгата си и сега стоеше напълно безпомощен. Той задиша тежко с фуниевидната си уста, погледна класния наставник със сините си, честни, смутени очи и не произнесе вече нито сричка.

— Я, Тим — каза доктор Мантелзак, — сега из един път не върви, а?

Тим се улови за главата, въртеше очи, дишаше бързо и накрая рече с някаква крива усмивка:

— Съвсем се обърках, като застанахте до мене, господин докторе.

Доктор Мантелзак също се усмихна; усмихна се поласкан:

— Хайде, успокойте се и продължете!

И тръгна назад към катедрата си.

Тим се успокои, извади отново книгата пред себе си и я отвори; после, явно мъчейки се да възвърне самообладанието си, погледна наоколо в стаята, наведе пак глава и се оборави.

— Доволен съм от вас — каза класният наставник, когато Тим свърши. — Няма съмнение, че сте учили здравата. Но много ви липсва чувство за ритъм, Тим. Връзките между думите са ви ясни, но вие собствено не произнасяхте хекзаметър. Имам впечатление, че сте заучили всичко наизуст като проза… Но както казах: били сте прилежен, направили сте всичко, каквото сте могли, а който се труди винаги така старателно… Седнете си!

Тим седна с гордо и лъчезарно изражение на лицето, и доктор Мантелзак сигурно написа добра бележка зад името му. Но беше забележително, че в тоя миг не само учителят, а дори Тим и всички негови другари, бяха искрено убедени, че Тим действително и наистина е силен, прилежен ученик и беше заслужил напълно добрата бележка. Хано Буденброк също не беше в състояние да се откъсне от това впечатление, макар да чувствуваше, че нещо в него се бунтува погнусено. Той пак се вслуша напрегнато за името, което щеше да се разнесе.

— Муме! — каза доктор Мантелзак. — Още веднъж!

Значи, Муме! Слава богу, сега вече за Хано почти нямаше опасност. Същите стихове едва ли ще бъдат рецитирани за трети път, а при вземане на нов урок буквата Б беше минала неотдавна.

Муме се изправи. Той беше дълъг, бледен момък с треперещи ръце и извънредно големи кръгли очила. Имаше болнави очи и беше толкова късоглед, че не можеше по никакъв начин да чете прав от сложена пред него книга. Ето защо трябваше да учи и бе учил. Но понеже беше абсолютно бездарен, пък и не допускаше, че ще бъде дигнат днес, знанията му бяха слаби и той замлъкна още след първите думи. Доктор Мантелзак му помогна веднъж, помогна му с по-рязък глас повторно и за трети път — с крайно раздразнен тон; но понеже тогава Муме млъкна окончателно, класният наставник кипна от гняв.

— Това е съвсем незадоволително, Муме! Седнете си! Вие сте печален образ, истински кретен, уверявам ви! Глупав и в същото време ленив… това е прекалено!

Муме се свлече на мястото си. Изглеждаше като въплъщение на нещастието и в тоя миг в стаята нямаше човек, който да не го презираше. В Хано Буденброк отново се надигна погнуса, един вид дразнене за гадене, и го стисна за гърлото. В същото време обаче той наблюдаваше с ужасна яснота какво ставаше. Доктор Мантелзак рисуваше буйно знаци с лошо значение зад името на Муме и после прегледа мрачно навъсен бележника си. От гняв премина към дневен ред, провери чий собствено беше редът. Ясно! И тъкмо когато биде надвит окончателно от това съзнание, Хано чу името си, чу го сякаш в някакъв кошмарен сън.

— Буденброк!

Доктор Мантелзак каза „Буденброк“, звукът още се носеше из въздуха, но Хано не повярва. Ушите му пищяха. Продължи да седи на мястото си.

— Господин Буденброк! — каза доктор Мантелзак и вторачи в него сапфиреносините си, изпъкнали очи, които блестяха зад дебелите очила. — Ще имате ли добрината?

Добре тогава, така да бъде! Било е писано така да бъде. Съвсем другояче, не както бе си го представял той, и сега всичко беше загубено. Но остана напълно спокоен. Дали после много ще го хока? Изправи се и се накани да измисли някое глупаво и смешно извинение, да каже, че е „забравил“ да научи стиховете, но неочаквано забеляза, че ученикът, който седеше пред него, му държеше отворена книгата си.

Той беше Ханс Херман Килиан, ниско мургаво момче с мазни коси и широки рамене. Той искаше да стане офицер и се въодушевяваше тъй силно от чувството за другарство, че помогна дори на Йохан Буденброк, когото иначе не можеше да понася. Постави дори показалеца си на мястото, отгдето трябваше да се започне…

Хано впери очи и започна да чете. Четеше с неуверен глас и с разкривени вежди и устни за „златния век“, който възникнал най-напред и в който вярност и право царували по свободна воля, без възмездие и без предписание от закона.

— „Нямаше наказание и страх — каза той на латински. — Никой не четеше заплашителни слова, написани върху железни плочи, а дошлото с молба множество не се плашеше от лицето на своя съдник…“

Четеше с измъчено и отвратено изражение на лицето, четеше съзнателно лошо и несвързано, пренебрегваше умишлено отделни свръзки, които в книгата на Килиан бяха означени с молив, изговаряше погрешно стиховете, запъваше се и напредваше привидно трудно, като непрекъснато очакваше класният наставник да открие измамата и да се нахвърли върху него… Насладата на крадеца, който гледа отворената пред себе си книга, предизвикваше лек сърбеж по кожата му; но той беше преизпълнен от отвращение и преднамерено мамеше колкото е възможно по-зле, с цел — дано по тоя начин измамата му да стане по-малко долна. После замълча и настъпи тишина, в която той не смееше да дигне очите си. Тази тишина беше ужасна; той беше убеден, че доктор Мантелзак е видял всичко, и устните му бяха напълно побелели. В края на краищата обаче класният наставник въздъхна и каза:

— О, Буденброк, si tacuisses^[105]! Извинете, че по изключение ви го казах на класическото „ти“! Знаете ли какво направихте? Повалихте красотата в праха, държахте се като вандал, като варварин. Вие, Буденброк, сте същество, лишено от художествен усет, познава се по носа ви. Ако се запитам сам дали през цялото това време кашляхте или произнасяхте възвишени стихове, склонен съм повече да твърдя първото. Тим разкри слабо чувство за ритъм, но в сравнение с вас той е гений, рапсод… Седнете си, клетнико! Учили сте, положително сте учили. Не мога да ви пиша слаба бележка. Потрудили сте се, според силите си. Но я кажете: говорят, че сте музикален, че свирите на пиано? Как е възможно подобно нещо?… Хайде, достатъчно, седнете си! Били сте прилежен, достатъчно!

Написа удовлетворителна бележка зад името му и Хано Буденброк седна на мястото си. И сега се повтори същото, което стана преди с рапсода Тим: той се почувствува искрено поласкан от похвалата, която се съдържаше в думите на доктор Мантелзак. В тоя миг сам сериозно мислеше, че наистина е донякъде бездарен, но прилежен ученик, който беше се отървал, общо взето, с чест от тая бъркотия, и почувствува ясно, че на същото мнение бяха всички негови съкласници, включително и Ханс Херман Килиан. В него отново се надигна нещо като гадене, но беше толкова изнурен, че нямаше сили да мисли. Бледен и разтреперан, затвори очи и изпадна в летаргия.

Доктор Мантелзак пък продължи урока. Той премина на ония стихове, които трябваше да бъдат взети днес, и дигна Петерсен. Петерсен стана — бодър, пъргав и самоуверен, с безстрашна осанка, войнствено настроен и готов да се хвърли в боя. Но въпреки това… днес го чакаше гибел. Да, часът не биваше да изтече, преди да настъпи катастрофа — много по-страшна от оная с бедния, късоглед Муме…

Петерсен превеждаше, като от време на време хвърляше по един поглед към другата страница на книгата си, там, гдето собствено нямаше какво да търси. Правеше това умело. Преструваше се, че нещо там му пречи, минаваше с ръка или духваше по страницата, като че се мъчеше да отстрани влакно или нещо подобно, което го дразнеше. Но въпреки всичко ужасното последва. Именно: внезапно доктор Мантелзак направи едно буйно движение и Петерсен отвърна със също такова движение. Но в същия миг класният наставник напусна катедрата, скочи просто презглава от нея и тръгна с дълги, неудържими крачки към Петерсен.

— Вие държите в книгата ключ, превод — каза той, като застана до него.

— Ключ ли… аз… не… — замълви Петерсен.

Той беше хубаво момче с рус перчем над челото и извънредно хубави сини очи, които сега припламваха уплашено.

— Нямате ключ в книгата?

— Не… господин главен учителю… господин докторе… Ключ ли? Не, нямам ключ, истина ви казвам… имате грешка… неоснователно ме подозирате…

Петерсен говореше така, както всъщност обикновено не се говори. Страхът го накара да говори доста изискано, с цел да разколебае класния наставник.

— Не мамя — извика той в безмерната си беда. — Аз съм бил винаги честен… през целия си живот!

Но доктор Мантелзак беше прекалено уверен в печалното си твърдение.

— Дайте ми книгата! — рече той студено.

Петерсен стисна здраво книгата, дигна я заклинателно с двете си ръце нагоре и продължи да декламира с наполовина парализиран език:

— Повярвайте ми… господин главен учителю… господин докторе! В книгата няма нищо… Няма никакъв ключ… Аз не ви измамих… аз съм бил винаги честен…

— Дайте ми книгата! — повтори класният наставник и тропна с крак.

Петерсен се предаде, лицето му посивя напълно.

— Добре — каза той и подаде книгата. — Да, в нея има ключ. Вижте сам, ето го!… Но аз не си послужих с него! — изкрещя той внезапно.

Но доктор Мантелзак се престори, че не чува тая безсмислена лъжа, родена от отчаянието. Извади „ключа“, огледа го с такова изражение на лицето, като че държеше в ръката си някаква воняща мръсотия, пъхна го в джоба си и хвърли презрително тома Овидий на мястото на Петерсен.

— Дневника! — каза той глухо.

Адолф Тотенхаупт услужливо донесе дневника и Петерсен получи забележка заради опит за измама; това го унищожаваше за дълго време и подпечатваше невъзможността по Великден да мине в по-горен клас.

— Вие сте черно петно на класа — заяви накрая доктор Мантелзак и се върна на катедрата.

Петерсен седна и беше осъден. Мнозина видяха ясно как другарят му по чин се поотдръпна от него. Всички го оглеждаха с някаква смесица от отвращение, състрадание и ужас. Той беше повален, самотен и напълно изоставен поради това, че го хванаха. За Петерсен имаше само едно мнение, именно че действително е „черно петно на класа“. Неговото падение се признаваше и приемаше също така без съпротива, както бяха признали и приели успеха на Тим и Буденброк, а така също нещастието на бедния Муме. И той самият бе направил същото.

Който между тия двадесет и петима млади хора с правилно телосложение беше як и годен за живота, такъв, какъвто е, той вземаше в тоя миг нещата напълно такива, каквито бяха, не се чувствуваше обиден от тях и намираше, че всичко е понятно и редно. Имаше обаче очи, насочени в мрачен размисъл към една точка… Малкият Йохан гледаше втренчено широкия гръб на Ханс Херман Килиан и златисто-кестенявите му, синкаво засенени очи бяха изпълнени с погнуса, вътрешна съпротива и страх.

А доктор Мантелзак продължи да преподава. Той извика друг ученик — Адолф Тотенхаупт; беше му вече все едно кой ще бъде, тъй като за днес беше загубил всякакво желание да изпитва съмнителните. После извика още едного, който беше средно подготвен и не знаеше дори какво значи „patulá Jovis arbore glandes“, та трябваше да го каже Буденброк. Той го каза тихо и без да дигне очи, понеже го питаше доктор Мантелзак, който после му кимна одобрително с глава.

И след като изпитването на учениците завърши, часът стана съвсем безинтересен. Доктор Мантелзак накара един високо надарен ученик да превежда на своя глава по-нататък и сам не слушаше, както не слушаха останалите двадесет и четирима, които започнаха да се приготовляват за следващия час. Сега беше все едно. Не можеше никому да се пише забележка за това, нито изобщо да се съди по него за служебното усърдие… Пък и часът ей сега щеше да свърши. И той свърши — звънецът удари. Така значи трябваше да стане с Хано. Дори му кимнаха с глава.

— Е — рече Кай, когато тръгнаха сред другарите по готическите коридори към залата по химия, — какво ще кажеш сега, Хано? Когато видят челото на Цезар… Ти имаше нечувано щастие!

— Лошо ми е, Кай — каза малкият Йохан. — Съвсем не го искам… това щастие, става ми лошо от него…

И Кай знаеше, че и той на Ханово място би изпитвал точно същото.

Залата по химия представляваше свод с амфитеатрално наредени чинове, дълга маса за опити и два стъклени шкафа, пълни с колби. Въздухът в класната стая беше станал към края отново много горещ и лош, а тук беше наситен със сероводород, с който току-що бяха правили опити, и вонеше невъобразимо. Кай бързо отвори прозореца, открадна от Адолф Тотенхаупт тетрадката за чисто писане и започна с голяма бързина да преписва домашното упражнение, което трябваше да представят днес. Хано и неколцина други ученици правеха същото. Това им запълни цялото междучасие, докато удари звънецът и се появи доктор Мароцке.

Той беше „дълбокият“ главен учител, както го наричаха Кай и Хано. Беше средно висок брюнет с извънредно жълт цвят на лицето, две подутини на челото, корава мазна брада и също такива коси на главата. Изглеждаше постоянно като че не си е доспал и немит, но в действителност не беше така. Преподаваше по естествените науки, но негова главна област беше математиката и в тая специалност минаваше за значителен мислител. Обичаше да говори за философските места в библията и понякога — в хубаво и замечтано настроение — благоволяваше пред десетокласници и абитуриенти да тълкува по странен начин някои тайнствени места от светото писание. Обаче беше също запасен офицер, и то възторжен; директор Вулике го ценеше високо тъкмо за това, че беше едновременно чиновник и военен. Държеше най-много от всички учители за дисциплината, оглеждаше с критичен поглед строя на застаналите мирно ученици и изискваше кратки, отсечени отговори. Тази смесица от мистицизъм и бойкост беше донякъде противна.

Извадиха да покажат чисто написаните домашни упражнения. Доктор Мароцке мина покрай всички и чукаше с пръст по всяка тетрадка, без да забележи, че някои ученици, които не бяха написали нищо, му показваха съвсем други тетрадки или стари домашни упражнения.

После часът започна. И както преди малко в случая с Овидий, така и сега двадесет и петимата млади хора трябваше да дадат доказателства за служебното си усърдие по отношение на бора, хлора и стронция. Ханс Херман Килиан бе похвален, понеже знаеше, че BaSO4, или тежкият шпат, е най-често употребяваното средство за фалшифициране. Изобщо той беше най-добрият само защото искаше да стане офицер. Хано и Кай не знаеха нищо и положението им в бележника на доктор Мароцке бе лошо.

И след като изпитването, препитването и писането на бележки свърши, интересът и към часа по химия, кажи-речи, се изчерпа у всички. Доктор Мароцке започна да прави няколко опита, да предизвиква леки гърмежи и да развива цветен дим, но като че вършеше това само за да запълни часа. Накрая продиктува учебния материал, който трябваше да се научи за следния път. После звънецът удари и така мина и третият час.

Всички бяха весели — с изключение на Петерсен, който днес беше смазан, — защото сега идеше един весел час, от който никой не биваше да се плаши и през който можеха само да вършат лудории и да се забавляват. Идеше часът по английски с кандидат-учителя Модерсон, млад филолог, който от няколко седмици преподаваше показни уроци в училището или — както се изрази Кай граф Мьолн — завършваше гастрол за ангажимент. Но изгледите му да бъде ангажиран бяха малки, тъй като занятията в неговите часове вървяха прекалено весело.

Някои останаха в стаята по химия, а други се върнаха горе в класната стая; сега никой не беше длъжен да мръзне на двора, тъй като надзорът през това междучасие беше поверен на господин Модерсон, а той не се решаваше да изпрати някого долу. Пък и трябваше да се приготвят за посрещането му.

Когато звънецът удари за започване на четвъртия час, класът не утихна ни най-малко. Всички бърбореха и се смееха, преизпълнени от радост за предстоящите лудории. Граф Мьолн, подпрял с две ръце главата си, продължи да се занимава с Родерик Ъшер, а Хано седеше мирно и наблюдаваше шумната бъркотия. Някои имитираха животински гласове. Силно кукуригане разцепи въздуха, а в дъното седеше Васерфогел и грухтеше също като свиня, без да може да се забележи, че тия звуци излизаха от неговото гърло. На черната дъска блестеше голяма рисунка с тебешир, някаква кривогледа мутра, творение на рапсода Тим. И когато после влезе господин Модерсон, той въпреки най-големите си усилия не можеше да затвори вратата зад себе си, понеже в пролуката беше пъхната дебела борова шишарка; Адолф Тотенхаупт стана и я махна.

Кандидат-учителят Модерсон беше дребен, невзрачен човек с възкисело разкривено лице и много рядка черна брада; когато ходеше, едното му рамо излизаше малко косо напред. Той беше ужасно смутен. Примигваше непрекъснато със светлите си очи, поемаше дъх и отваряше уста, като че искаше да каже нещо, но не намираше нужните думи. След трите крачки, които направи от вратата към катедрата, настъпи една кучешка бомбичка, висококачествена кучешка бомбичка, която изгърмя така, като че ли беше стъпил върху динамит. Той изтръпна силно, после се усмихна сконфузено, придаде си вид, като че нищо не се е случило, застана пред средната редица чинове сякаш по навик, наведен криво на една страна, и се подпря с длан върху дъската на първия чин. Но понеже знаеха тая негова любима поза, бяха намазали това място на чина с мастило, та господин Модерсон изцапа цялата си малка невнимателна ръка. Той се престори, че не вижда нищо, сложи мократа си и очернена ръка с опакото, запримига и каза с мек, слаб глас:

— Редът в класа не е на нужната висота.

Хано Буденброк го обичаше в тоя миг и гледаше неподвижно неговото безпомощно разкривено лице. Но грухтенето на Васерфогел ставаше все по-силно и по-естествено, а внезапно върху стъклата на прозорците изтрополиха множество грахови зърна, отскочиха и паднаха шумно назад в стаята.

— Градушка — извика някой високо и ясно.

Господин Модерсон като че повярва, защото не каза нищо, оттегли се на катедрата и поиска класния дневник.

Дневникът не му беше нужен, за да пише някому забележка, а защото — макар че беше минал вече в тоя клас пет или шест учебни часа — познаваше само неколцина ученици и се виждаше заставен да чете напосоки имената им от списъка.

— Федерман — каза той, — моля, кажете стихотворението!

— Отсъствува — изкрещяха множество разнородни гласове.

А Федерман седеше колкото висок, толкова и широк на мястото си и мяташе невероятно бързо и ловко грахови зърна из цялата стая.

Господин Модерсон примижа и разчлени друго име.

— Васерфогел! — каза той.

— Покойник — извика Петерсен, обзет от неестествена веселост.

И сред търкане с крака по пода, грухтене, кукуригане и подигравателен смях всички повториха, че Васерфогел бил умрял.

Господин Модерсон запримига отново, огледа се наоколо в стаята, разкриви кисело уста и пак заби очи в дневника, като сложи един от пръстите на малката си непохватна ръка върху името, което реши да извика.

— Перлеман! — каза той доста неуверено.

— Уви, изпадна в умопомрачение! — каза ясно и твърдо Кай граф Мьолн.

Нестихваща глъчка потвърди думите му.

Тогава господин Модерсон се изправи и извика сред шума:

— Буденброк, ще ви наложа наказателна домашна работа! Ако се изсмеете повторно, ще се видя принуден да ви пиша забележка!

После пак седна.

Наистина Буденброк беше се изсмял, остроумието на Кай го накара да избухне в тих, но силен смях, който той не можеше да обуздае. Остроумието му хареса, а особено комично му се стори и го раздруса това „уви“. Но когато господин Модерсон му се сопна, той се умири и погледна тихо и мрачно кандидат-учителя. В тоя миг видя всичко у него: всяко жалко косъмче от брадата му, през която навсякъде се виждаше кожата; кестенявите му, лъскави, безнадеждни очи; стори му се, че носеше на малките си непохватни ръце два чифта маншети, понеже ръкавите на ризата му около китките бяха също така дълги и широки като маншетите; видя цялата му окаяна и отчаяна фигура. Видя и душата му. Хано Буденброк беше единственият, когото господин Модерсон познаваше вече по име… и той използуваше постоянно това, за да му подвикне да пази реда, за да му налага наказателна домашна работа и да го тиранизира. Познаваше ученика Буденброк благодарение само на това, че той се различаваше от другите с мирното си държане, а използуваше тая кротост, за да го кара непрекъснато да почувствува авторитета му, който той не се осмеляваше да прояви пред палавите и нахалните. „На земята подлостта прави невъзможно дори съчувствието — помисли си Хано. — Аз не вземам участие в това, да ви мъча и използувам, кандидат-учителю Модерсон, защото го намирам брутално, грозно и долно, а как ми отговаряте вие? Но така е, така е, така ще бъде винаги и навсякъде — помисли си той и в него отново се надигнаха страх и гадене. — А на всичко отгоре трябва да прозра така ясно и гнусната ти душа!…“

Най-сетне се намери един, който не беше нито мъртъв, нито умопомрачен и се нагърби да каже английските стихове. Касаеше се за едно стихотворение със заглавие „The monkey“^[106] — детинско стихоплетство, което тези млади хора, копнеещи предимно да се втурнат по море, в търговия или в сериозни житейски дела, биваха заставяни да учат наизуст.

Monkey, little merry fellow,

Thou art nature’s punchinello…^[107]

Строфите бяха много и ученикът Касбаум ги четеше направо от книгата си — пред господин Модерсон съвсем не беше нужно да се стесняват. А шумът ставаше все по-страшен: всички крака бяха в движение и триеха прашния под, петелът кукуригаше, свинята грухтеше, граховите зърна летяха. Разюздаността опияняваше двадесет и петимата; събудиха се безредните инстинкти на тяхната шестнайсет-седемнайсет годишна възраст. Издигаха се листове с безнравствени рисунки с молив, минаваха от ръка на ръка и всички се смееха похотливо.

Изведнъж всички онемяха. Рецитаторът се прекъсна. Дори господин Модерсон се изправи и се ослуша. Стана нещо мило. От дъното на стаята излетя нежен, чист камбанен звън и се разля сладостен, замечтан и кротък сред внезапно настъпилата тишина. Някой беше донесъл музикален часовник, който насред часа по английски засвири песента „Сърцето ми по теб тупти…“ Ала точно в мига, в който заглъхна тази приятна мелодия, стана нещо страшно. То се сгромоляса върху всички присъствуващи — жестоко, неочаквано, неотразимо и вцепеняващо.

Стана следното: без да беше похлопано, вратата се отвори със замах в цялата си ширина, влезе нещо дълго и чудовищно, процеди през устните някакъв ръмжащ звук и с една-единствена крачка настрани се озова в средата пред чиновете… Беше „дядо господ“.

Господин Модерсон посивя в лицето като пепел и задърпа стола пред катедрата, като го триеше с носната си кърпа. Учениците скочиха на крака като един човек. Те притиснаха ръце до страните си, подигнаха се на върха на пръстите, наведоха глави и прехапаха езици от безмерно покорство. Царуваше дълбоко безмълвие. Някой въздъхна от напрежение, после всичко отново притихна.

Директор Вулике огледа един миг застаналите мирно редици, след което дигна ръцете с фуниевидните мръсни маншети и ги спусна с широко разперени пръсти като човек, който иска да удари наведнъж много клавиши.

— Седнете! — каза той с контрабасовия си глас.

Говореше на всекиго на „ти“.

Учениците потънаха в чиновете. Господин Модерсон дотътра с треперещи ръце стола и директорът седна встрани от катедрата.

— Моля, продължавайте! — каза той и това прозвуча също така ужасно, както ако беше казал: „Хм, ще видим. И горко на оногова…“

Ясно беше за какво идеше. Господин Модерсон трябваше да покаже пред него преподавателското си изкуство, трябваше да му даде да види какво беше научил от него десети реален клас за шест или седем часа; ставаше въпрос за съществуването и бъдещето на господин Модерсон. Кандидат-учителят представляваше тъжна гледка, когато отново се изправи на катедрата и извика някого да повтори стихотворението „The monkey“. И както досега биваха изпитвани и подлагани на преценка само учениците, сега същото ставаше едновременно с учителя… Ах, и на двете страни се пишеше еднакво лошо! Директор Вулике се появи съвсем ненадейно и никой не беше подготвен, с изключение на двама-трима. Невъзможно беше господин Модерсон да изпитва през целия час само Адолф Тотенхаупт, който знаеше всичко. Понеже „The monkey“ поради присъствието на директора не можеше вече да се чете направо от книгата, изпитването мина безобразно; а когато дойде наред четивото из романа „Ivanhoe“, само младият граф Мьолн можа да преведе нещо, тъй като имаше личен интерес към него. Останалите чоплеха безпомощно между отделните думи, като непрекъснато се окашляха. Хано Буденброк също бе дигнат, но не можа да преведе повече от един ред. Директор Вулике издаде някакъв особен звук — също като че някой удари силно с лъка по най-ниската струна на контрабас. Господин Модерсон кършеше малките си непохватни, изцапани с мастило ръце и повтаряше жалостиво:

— А друг път винаги вървеше тъй добре! А друг път винаги вървеше тъй добре!

Дори когато удари звънецът, той още продължаваше да повтаря отчаяно тия думи, обърнат наполовина към директора. Но „дядо господ“ стоеше страхотно изправен, със скръстени на гърдите ръце пред стола си и гледаше втренчено някъде над главите на учениците, като неблагосклонно кимаше с глава. После заповяда да му донесат класния дневник и бавно написа една обща забележка за мързел на всички ония — шест или седем ученици, — чиито знания току-що бяха се разкрили като незадоволителни или равни на нула. Не можеше да бъде писана забележка и на господин Модерсон, но той изпати повече от всички; стоеше бледен, съкрушен и унищожен. В забележката беше споменат и Хано Буденброк.

— Ще ви съсипя кариерата! — каза още директор Вулике и след това излезе.

Звънецът удари, часът свърши. Така трябваше да се случи. Да, така беше винаги. Когато човек най-много се плашеше, като на подигравка му провървяваше почти добре; а когато не очакваш нищо лошо, иде нещастие. Хановото преминаване в по-горен клас по Великден беше вече окончателно невъзможно. Той стана и излезе с морни очи от стаята, като триеше езика си о болния кътник.

Кай дойде, обгърна с една ръка раменете му и тръгна с него между възбудените другари, които разискваха по тия извънредни събития; слязоха на двора. Той погледна плахо й любвеобилно Хано в лицето и каза:

— Прости ми, Хано, че аз преведох, а не предпочетох да мълча, та да запише и мене в забележката! Постъпих подло…

— Не казах ли и аз преди какво значи „patula Jovis arbore glandes“? — отговори Хано. — Няма що, Кай, да не говорим повече за това, не бива да говорим повече.

— Да, не бива. Значи, „дядо господ“ ще ти съсипе кариерата?! Ех, ще трябва да се примириш с това, Хано, ако такава е неведомата му воля… Кариера! Каква сладка дума! С кариерата на господин Модерсон също е свършено. Горкият! Той никога няма да стане главен учител. Да, трябва да знаеш, че има помощник-учители и главни учители, но учители няма. Това не е много лесно за разбиране, защото е само за напълно възрастни и за такива, които животът е накарал да узреят рано. Би могло да се каже: някой човек е учител или не е учител, но не разбирам как може да бъде „главен учител“. Бихме могли да отидем при „дядо господ“ или при господин Мароцке и да им разясним това. Какво ще стане? Ще го сметнат за оскърбление и ще те унищожат заради непокорство, докато всъщност ти би разкрил много по-високо мнение за тяхната професия, каквото те самите не могат да имат… Ех, остави ги, всички са носорози! Да вървим!

Тръгнаха да се поразходят из двора и Хано слушаше с удоволствие всичко, каквото говореше Кай, за да го накара да забрави забележката.

— Виж, ето една порта, дворна порта; тя е отворена, а вън е улицата. Защо да не излезем и се поразходим по тротоара? Сега е междучасие, имаме още шест минути; и бихме могли да се върнем навреме. Но работата е там, че е невъзможно. Разбираш ли? Ето портата, тя е отворена, няма решетка, няма никаква пречка, ето прага. И все пак е невъзможно, невъзможна е дори мисълта да излезеш, па макар и само за секунда… Ех, да оставим това настрана! Но да вземем друг пример. Би било съвършено неправилно да кажем, че часовникът показва приблизително единадесет и половина. Не, сега иде редът на часа по география; така е! И нека всеки да се запита: живот ли е това? Всичко е раздърпано… Ах, господи, веднъж това заведение да ни пусне от любвеобилните си обятия!

— Да, ами после? Не, остави, Кай! Тогава пък ще трябва да се попитаме: какво да захванем? Тук поне сме закътани. Откак умря баща ми, господин Стефан Кистенмакер и пастор Прингсхайм се нагърбиха да ме питат всеки ден какъв искам да стана. Аз пък не зная. И не мога нищо да им отговоря, Не мога да стана никакъв. Страхувам се от всичко.

— Как можеш да говориш така малодушно! С твоята музика…

— Моята музика ли, Кай? Нищо не става от нея. Мигар да пътешествувам и да свиря? Първо, няма да ми позволят; и второ — никога няма да свиря както трябва. Не умея почти нищо да свиря, мога само малко да импровизирам, когато съм сам. А освен това си представям и пътешествуването като нещо страшно… Ти си по-друг. Ти си сърцат. Разхождаш се спокойно, смееш се на всичко и можеш да му се опълчиш. Ти искаш да пишеш, искаш да разказваш на хората хубави и забележителни работи. Добре, това все пак представлява нещо. И ти си толкова похватен, че сигурно ще се прочуеш. На какво се дължи това? Ти си по-весел. Понякога в час ние се споглеждаме, както преди малко при господин Мантелзак, когато от всички, които четоха скрито в книгата, само Петерсен получи слаба бележка. Двамата си мислим едно и също, но ти направиш някоя гримаса и си горд… Аз не умея. Това ужасно ме уморява. Иска ми се да заспя и да не мисля за нищо. Иска ми се да умра, Кай!… Не, от мене нищо не става, не мога да искам нищо. Не искам дори да се прочуя. Страх ме е от това, като че ли в него се крие някаква несправедливост. Бъди сигурен, че от мене нищо не може да излезе. Неотдавна, след часа по подготовка за причастието, пастор Прингсхайм каза на едного, че трябвало да ме смятат за загубен, понеже съм водел потеклото си от прогнило семейство.

— Така ли каза? — попита Кай с напрегнат интерес.

— Да, загатва с тия думи за чичо Кристиан, който е затворен в някакво лечебно заведение в Хамбург. Сигурно има право. Наистина би трябвало да ме смятат за загубен. Аз ще бъда много признателен!… Толкова грижи имам и тъй трудно ми е всичко! Да кажем, че си порежа пръста, че си причиня някаква болка… рана, която у другиго ще зарасте за една седмица. У мене обаче продължава цял месец. Не заздравява, възпалява се, влошава се и ми причинява безмерни страдания… Неотдавна господин Брехт ми каза, че зъбите ми били в окаяно състояние, почти всички били вече подкопани и негодни, като не говорим за ония, които са вече извадени. Такова е положението сега. А с какво ще ям, когато стана на тридесет или четиридесет години? Нямам никаква надежда…

— Тъй — рече Кай и тръгна по-бързо, — а сега ми разкажи нещо за свиренето на пиано. Защото, знаеш ли, искам да напиша нещо дивно, да, нещо дивно… Може би ще се заловя след малко, през часа по рисуване. Ще свириш ли днес след пладне?

Хано помълча един миг. В погледа му се бе явило нещо мътно, объркано и жарко.

— Да, вероятно ще посвиря — отговори той, — макар че не би трябвало. Редното е да упражня етюдите и сонатите и после да спра. Но вероятно ще посвиря, защото не ще мога да се удържа, макар че така всичко става още по-лошо.

— По-лошо ли?

Хано не отговори.

— Зная за какво свириш — каза Кай.

После и двамата млъкнаха.

Те бяха в странна възраст. Кай беше сега силно почервенял и гледаше към земята, без да наведе главата си. Хано изглеждаше бледен. Беше страшно сериозен и прибулените му очи гледаха настрани.

После господин Шлемил удари звънеца и те се качиха горе.

Започваше часът по география, а заедно с него и писмена класна работа без помагала — много важна класна работа върху областта Хесен-Насау. Влезе човек с червена брада и кафяв сюртук. Лицето му беше бледо, а по ръцете му с широко отворени пори не растеше нито едно-единствено косъмче. Беше остроумният главен учител господин доктор Мюзам. Навремени му се явяваха белодробни кръвоизливи; той говореше постоянно в ироничен тон, защото се смяташе толкова духовит, колкото и болен. Вкъщи притежаваше нещо като Хайнев архив — сбирка от книжа и предмети, отнасящи се до нахалния и болен поет. Сега очерта на черната дъска границите на Хесен-Насау и после помоли — с едновременно меланхолна и подигравателна усмивка — господата да нарисуват в тетрадките си всички забележителности на тая провинция. Изглеждаше, че иска да подиграе еднакво учениците и областта Хесен-Насау; но все пак класната работа беше много важна и всички се страхуваха.

Хано Буденброк не знаеше нищо за Хесен-Насау, сиреч — не много, кажи-речи нищо. Беше решил да позанича в тетрадката на Адолф Тотенхаупт, ала Хайнрих Хайне, който — въпреки надменната си и страдалческа ирония — наблюдаваше с напрегнато внимание всяко движение, веднага го забеляза и каза:

— Господин Буденброк, изкушавам се да ви накарам да затворите тетрадката си, но се опасявам много, че с това ще ви направя благодеяние. Продължете!

Тая забележка съдържаше две остроумия. Първо това, че доктор Мюзам се обърна към Хано с „господин“, и второ — думата „благодеяние“. И Хано Буденброк продължи да мъдрува над тетрадката си, предаде я в края на краищата с почти празна страница и излезе с Кай навън.

За днес всичко беше вече преодоляно. Блазе на оногова, който се е отървал благополучно и чието съзнание не е обременено от слаба бележка! Той може сега да седне свободно и весело в светлата зала пред господин Дрегемюлер и да рисува.

Рисувателната зала беше просторна и светла. По лавици на стените се виждаха гипсови отливки на антични статуи, а в един голям шкаф имаше всевъзможни дървени фигурки и куклени мебели, които също служеха за модели. Господин Дрегемюлер беше възнисък човек с кръгло подрязана цяла брада и кестенява, гладка евтина перука, която отзад на врата му беше щръкнала издайнически. Той притежаваше две перуки — една с по-дълги и друга с по-къси косми; когато си подрязваше брадата, слагаше по-късата.

Беше изобщо човек с доста смешни особености. Наместо „молив“ казваше „мол“. Освен това, гдето седнеше и станеше, разпространяваше някаква зехтинено-спиртна миризма и някои казваха, че пиел петрол. Най-хубавите часове за него бяха онези, когато му се случеше да замества отсъствуващ учител, да преподава не рисуване, а друг предмет. Тогава той държеше сказки върху политиката на Бисмарк, които придружаваше с убедителни, спираловидни, дъгообразни движения от носа до рамото, и говореше с омраза и страх за социалдемокрацията.

— Ние трябва да бъдем сплотени! — казваше обикновено той на лошите ученици, като ги сграбчваше за рамото. — Социалдемокрацията тропа вече на вратата!

В него имаше нещо спазмодично-усърдно. Сядаше до някой ученик, разпространяваше силна миризма на спирт, чукваше го с пръстена си по челото, процеждаше отделни думи като „Перспектива!“, „Масивна сянка!“, „Мол!“, „Социалдемокрация!“, „Сплотени!“ и бързо го напускаше.

През тоя час Кай пишеше новия си литературен труд, а Хано дирижираше мислено някаква оркестрова увертюра. После часът свърши, прибраха нещата си, пътят през дворната порта беше свободен и те тръгнаха към къщи.

Хано и Кай имаха един и същи път: вървяха заедно с книгите под мишница чак до малката червена вила вън в предградието. След това младият граф Мьолн имаше да извърви сам още едно дълго разстояние до бащиното жилище. Нямаше дори палто на гърба си.

Мъглата, която виснеше от сутринта, бе се превърнала на сняг, който валеше на едри меки снежинки и ставаше на кал. Разделиха се пред градинската порта на Буденброкови; но когато Хано вече бе прекосил половината предна градина, Кай пак се върна и обгърна с ръка шията му.

— Не се отчайвай… И по-добре ще бъде да не свириш! — каза той тихо; после неговата стройна занемарена фигура изчезна в снежната виелица.

Хано остави книгите си в коридора, в блюдото, което мечката държеше пред себе си, и влезе във всекидневната, за да поздрави майка си. Тя седеше на дивана и четеше някаква книга с мека жълта корица. Докато той крачеше по килима, тя го гледаше с кестенявите си, приближени очи, в ъглите на които лежеха синкави сенки. А когато се изправи пред нея, улови главата му с двете си ръце и го целуна по челото.

Той се качи горе в стаята си, гдето госпожица Клементина беше приготвила малко закуска за него, изми се и яде. Като свърши, извади от писалището пакетче от ония малки, люти руски цигари, които също не му бяха вече непознати, и запуши. После седна на хармониума и свири нещо много трудно, строго, с фуги — от Бах. Накрая сплете ръце на тила си и погледна през прозореца беззвучно и замаяно сипещия се сняг. Не се виждаше нищо друго. Под прозореца му не съществуваше вече никаква спретната градина с ромонлив фонтан. Сивата странична стена на съседната вила закриваше гледката.

В четири часа обядваха. Герда Буденброк, малкият Йохан и госпожица Клементина бяха сами. По-късно в салона Хано приготви всичко за свирене и зачака на рояла майка си.

Засвириха сонатата „Opus 24“ от Бетховен. В адажиото цигулката пееше като ангел. Но въпреки това Герда свали незадоволена инструмента от брадичката си, огледа го унило и каза, че не бил в настроение. Тя не продължи свиренето, а се качи горе да си почине.

Хано остана в салона. Отиде до стъклената врата, която водеше за тясната веранда, и гледа няколко минути към кишавата предна градина. Но внезапно отстъпи крачка назад, дръпна буйно кремавата завеса пред вратата, така че стаята потъна в жълтеникав сумрак, и отиде развълнуван до рояла. Там отново застана за известно време прав и погледът му, насочен неподвижно и неопределено в една точка, бавно потъмня, забули се и се разля… Седна и започна да импровизира.

Мотивът, който свиреше, беше много прост, едно нищо, отломък от още несъздадена мелодия, фигура от един и половина такта; и когато го изсвири за пръв път с такава сила, каквато никой не би допуснал у него, като отделен глас в ниско положение — сякаш трябваше да бъде възвестен от тромбони, съзвучно и повелително като зачатък и изходна точка на всичко, което щеше да последва, — съвсем невъзможно беше да се разбере какво собствено искаше да каже с него. Но когато го повтори хармонизиран в дискант, и матовосребърен тембър, оказа се, че този мотив се състои предимно от едно-единствено акордово разрешение, представляваше копнеещо и болезнено залитане от една тоналност в друга… задъхана, невзрачна измислица, на която обаче — благодарение на престорената и тържествена решителност, с която беше разкрита и изнесена — бе придадена странна, тайнствена и значителна стойност. И сега започнаха живи преходи, неспирно влизане и излизане на синкопи, търсещи, залутани и разкъсвани от писъци, сякаш нечия разтревожена душа е доловила нещо, което все пак не заглъхваше, а се повтаряше във все по-други хармонии, като питаше, тъжеше, замираше, жадуваше и обещаваше. И синкопите ставаха все по-буйни, а в тях безпаметно се блъскаха припрени триоли; но писъците на страха, които кънтяха неспирно, се оформиха, сляха се в едно, превърнаха се в мелодия и настъпи мигът, в който те добиха могъщо и смирено власт като пламенно-умолителен напев на хор от тръбачи. Неудържимият напор, играта на вълните, лутането и бягството секнаха, бяха сразени, и в несмутен, прост ритъм заехтя изтерзан, богомолен детински хорал… Той завърши с един вид църковен финал. Дойде едно фермато и после — тишина. Но виж, внезапно, съвсем тихо, в матовосребърен тембър, пак се появи първият мотив, онази невзрачна измислица, онази глупава и тайнствена фигура, онова благато и болезнено залитане от една тоналност в друга. Избухна някакъв чудовищен метеж, някаква бясна, трескава суетня, в която властвуваха фанфарни акценти, изрази на необуздана решителност. Какво ставаше? Какво се подготвяше? Сякаш ехтяха рогове с призив за потегляне на път. А после настъпи нещо като опомняне и концентрация, сплетоха се по-здрави ритми и започна нова фигура, дръзка импровизация, един вид ловджийска песен, решителна и бурна. Но тази песен не беше весела, а в съкровените си глъбини преизпълнена от отчаяна разюзданост; сигналите, екнали в нея, наподобяваха уплашени викове и сред тях отново и отново, в разкривени и чудати хармонии, мъчителен, безумен и благат, се долавяше мотивът, онзи пръв, загадъчен мотив… И сетне начена неудържимата смяна на епизоди, смисълът и същината на които не можеха да се отгатнат; беше някаква надпревара от авантюри на звука, на ритъма и на хармонията, на които Хано не беше господар — раждаха се под пъргавите му пръсти и той ги изживяваше, без те да му бяха предварително известни…

Той седеше наведен над клавишите, с полуотворена уста, с унесен, углъбен поглед; кестенявите му коси покриваха с меки къдрици слепоочията. Какво ставаше? Какво преживяваше той? Може би превъзмогваше страхотни препятствия, убиваше змейове, катереше се по скали и стигаше върха им, преплаваше широки реки, прекосяваше пламъци? И като пронизителен кикот или невнятно благат обет се провираше първият мотив, онази невзрачна фигура, онова залитане от една тоналност в друга… Нещо повече: той сякаш подбуждаше постоянно към нови, насилствени напрежения; следваха го яростни пристъпи в октави, които отзвъняваха с писъци, а сетне започваше някакъв кипеж, някакъв бавен, неудържим подем, някакво хроматично възмогване на буен, неотразим копнеж, прекъсвано навремени рязко от внезапни, заплашителни и подстрекаващи пианисими, които наподобяваха изплъзване на почвата под нозете и потъване в жад…

Един път само, като далечно и тихо вещаене, се доловиха първите акорди на коленопреклонна, отчаяна молитва, но върху тях тутакси се нахвърляше цял порой от какофонии, които се надигаха, сгъстяваха, търкаляха напред, отстъпваха назад, катереха се нагоре, потъваха и отново се въземваха към някаква неназоваема цел, която трябваше да заблести… трябваше да заблести ей сега, в тоя миг, на тоя страшен връх, гдето мъчителната жад ставаше непоносима… И тя заблестя, защото не можеше вече да бъде възпирана, защото спазмите на копнежа не можеха да продължават още; тя заблестя… и сякаш се раздра завеса, сякаш някой изведнъж блъсна и разтвори двери, сякаш между трънаци се изви път, сякаш, рухнаха и изтляха огнени стени… Втурна се освобождението, разрешението на акорда, сбъдновението, съвършеното удовлетворение; и с възторжено ликуване всичко се откъсна от хаоса и засия в благозвучие, което с приятното и жадно ритардандо веднага залитна в друго — прозвуча мотивът, първият мотив! И това, което започна сега, беше празненство, триумф, разюздана оргия на същата оная фигура, която се носеше горделиво във всички звукови отсенки, разливаше се през всички октави, хлипаше и замираше в тремоландо, пееше, ликуваше, ридаеше и се приближаваше победно, натруфена с целия ехтящ, звънлив, искрящ и пенлив разкош на оркестровата феерия…

Нещо брутално, безразсъдно и едновременно аскетично-религиозно, нещо като вяра и самоотречение се криеше във фанатичния култ на това нищо, на това късче мелодия, на тази кратка, детинско-хармонична измислица от един и половина такта… Нещо порочно в безмерността и ненаситността, с която бе поглъщано и изцеждано… и нещо цинично-отчаяно, нещо като воля за наслада и гибел в жадта, с която от него бе изсмукана сетната сладост — чак до изтощение, до погнуса и досада, докато накрая, накрая, в изнурението след всички тия разпътства, едно дълго, тихо арпеджо заромони в минор, повиши се с един тон, премина в мажор и замря в тъжна несмелост.

Хано поседя още един миг, мирно, отпуснал брадичката върху гърдите и с ръце на скута. После стана и затвори рояла. Беше много бледен, в коленете му не беше останала никаква сила, очите му пареха. Отиде в съседната стая, изтегна се на дивана и остана дълго време така, без да мръдне.

По-късно вечеряха и след това той изигра с майка си една партия шах, при която никой не спечели. Но след полунощ седеше още на запалена свещ в стаята си и свиреше мислено на хармониума, понеже не биваше да се разнесе нито звук; а беше решил да стане в шест часа заранта, за да приготви най-важните си уроци.

Това беше един ден от живота на малкия Йохан.

Глава трета

Въпросът с коремния тиф стои така:

Човек усеща, че в него се заражда някакво душевно угнетение, което бързо се задълбочава и се превръща в немощно отчаяние. В същото време го обзема физическа отпадналост, която се разпростира не само върху мускулите и сухожилията, а и върху функциите на всички вътрешни органи, особено върху тая на стомаха, който с погнуса отказва да поема храна. Нуждата от сън е много голяма, но въпреки пределната умора сънят е неспокоен, повърхностен, плах и безотраден. Мозъкът боли; той е затънен и притеснен, сякаш обвит от мъгли и пропит от замайване. В цялото тяло се е загнездила някаква неопределена болка. Сегиз-тогиз, без какъвто и да било особен повод, от носа тече кръв. Това е интродукцията.

После се явява силен пристъп от студени тръпки, който разтърсва цялото тяло и мята вихрено зъбите едни срещу други — знак, че започва треската, която веднага достига най-високи градуси. По кожата на гърдите и на корема се забелязват единични, големи колкото лещени зърна червени петънца, които чрез натискане с пръст могат да бъдат отстранени, но веднага се появяват отново. Пулсът беснее, стига до сто удара в минута. Така, при телесна температура от четиридесет градуса, изтича първата седмица.

През втората седмица няма вече главоболие и болки по цялата снага; в замяна обаче се е усилило значително замайването и ушите пищят и бучат така, че човек просто започва да недочува. Изражението на лицето става глуповато: устата стои отворена, очите са замъглена и безучастни. Съзнанието е помътено; болният изпитва голяма нужда от сън и често изпада в някаква оловно-тежка унесеност, без действително да заспи. Междувременно стаята се изпълва с неговите бълнувания, с гласното му възбудено фантазиране. Неговата отпуснатост и безпомощност са се повишили до противна нечистоплътност. Венците, зъбите и езикът му са покрити с някаква възчерна маса, която е извор на зловоние. Той лежи неподвижно по гръб с подут корем. Хлътнал е в леглото и коленете стоят разкрачени. Всичко в него работи забързано, бегом, повърхностно — както дишането му, така и пулсът, който прави в една минута около сто и двайсет бегли, тръпни удара. Клепките са полуспуснати и страните не пламтят алено от треската, както в началото, а имат някаква синкава окраска. Големите колкото лещени зърна червени петънца по гърдите и корема са се умножили. Температурата на тялото е повишена до четиридесет и един градуса.

През третата седмица слабостта достига връхната си точка. Гласните бълнувания са секнали и никой не може да каже дали духът на болния е потънал в празна нощ или — чужд и отвърнат от състоянието на тялото — витае в далечни, дълбоки, мирни сънища, отгдето до нас не идва ни звук, ни знак. Тялото лежи в безгранична безчувственост. Това е решителният час.

У някои индивиди диагнозата е затруднена от известни обстоятелства. Да си представим например че началните симптоми на болестта — общо неразположение, отпадналост, липса на апетит, неспокоен сън, главоболие, — както обикновено, са били налице, когато пациентът още се е разхождал напълно здрав и е изпълвал с надежди близките си. Да си представим дори, че тия симптоми, макар внезапно да са се засилили, не правят впечатление на нещо извънредно. Един способен лекар със солидни познания като например — ако трябва да назовем име — доктор Лангхалс, красивия доктор Лангхалс с малките, покрити с черни косми ръце, все пак ще бъде в състояние да каже точно за какво се касае; пък и появата на фаталните червени петънца по гърдите и корема дава пълна сигурност. Той ще знае какви мерки трябва да вземе, какви средства да приложи. Ще се погрижи болничната стая да бъде колкото е възможно по-голяма, да се проветрява често, температурата й да не надвишава седемнадесет градуса. Ще настоява за крайна чистота и ще се стреми чрез постоянно пререждане на леглото да предотврати, докато това е възможно — в някои случаи то не е възможно за дълго време, — „протриването“ на кожата. Ще нареди постоянно почистване на устната кухина с мокро парцалче; що се отнася до лекарствата, ще си послужи със смес от йод и калиев йодат, ще предпише хинин и антипирин, но преди всичко — ще определи крайно лека и крайно укрепителна диета, тъй като стомахът и червата са тежко засегнати. Ще се бори срещу изтощителната треска посредством бани, бани на цялото тяло, в които болният трябва да бъде поставян често, през два часа, непрекъснато денем и нощем, като водата се изстудява бавно от долния край на ваната. И ще каже след всяка баня веднага да му се дава нещо укрепително и възбудително — коняк, дори шампанско.

Но всички тия средства той употребява съвсем напосоки, за всеки случай, ако те изобщо могат да имат някакво действие, тъй като не знае дали тяхното прилагане не е лишено от всякаква полза, смисъл и цел. Защото едно не знае той, по отношение на един въпрос се лута опипом в мрак, стои в пълна нерешителност над едно „или-или“ чак до третата седмица, до кризата и изхода. Той не знае дали болестта, наречена от него „тиф“, в дадения случай означава незначително нещастие, неприятна последица на инфекция, която можеше негли да бъде избягната и на която трябва да се противодействува със средствата на науката… или е просто форма на унищожение, одеяние на смъртта, която спокойно би могла да се яви и под друга маска и против която няма лек.

Въпросът с коремния тиф стои така:

Животът ще отправи ясен и насърчителен зов в далечните трескави сънища, в жаркия унес на болния. Твърд и бодър, този зов ще достигне неговия дух по неведомия, зноен път, по който върви и който води към сянка, хладина и покой. Човекът ще се ослуша, ще долови тоя ясен, игрив, малко ироничен зов да се обърне и да поеме назад — зов, дошъл от ония предели, които той е оставил далеко зад себе си и вече е забравил. Ако тогава в него се надигне буйно съзнанието, че от малодушие не е изпълнил дълга си, и ако го обземе чувство на срам, на обновена енергия, на смелост и радост, на обич и свързаност с това присмехулно, пъстро и брутално гъмжило зад него — той ще се върне и ще живее, колкото далече и да е стигнал по тоя неведом, зноен път. Но ако, когато чуе зова на живота, изтръпне от страх и погнуса, ако този спомен, този весел, предизвикателен зов го накара да поклати отрицателно глава, да простре в отбрана ръка зад себе и да затича напред по пътя, разкрил му се за бягство… тогава е ясно, че ще умре.

Глава четвърта

— Не е право, не е право, Герда! — каза може би за стотен път загрижено и укорно старата госпожица Вайхброт.

Тя седеше тази вечер на дивана във всекидневната стая на някогашната си ученичка, в колелото, образувано около кръглата средна маса от Герда Буденброк, госпожа Перманедер, дъщеря й Ерика, бедната Клотилда и трите дами Буденброк от „Брайтещрасе“. Зелените панделки на шапчицата й падаха върху слабите й, детски рамена, едното от които тя трябваше да дигне много високо, за да може да жестикулира с ръката си по масата — тъй силно бе се смалила сега, на седемдесет и пет години.

— Не е право, казвам ти, не постъпваш добре, Герда! — повтори тя припряно с треперещ глас. — Аз съм с единия крак в гроба, остава ми още малко да живея, а ти искаш да ме… искаш да ни напуснеш, искаш да се разделиш завинаги с нас… да заминеш… Друго е, ако беше само обикновено пътуване, за да погостуваш в Амстердам… но завинаги?! — И тя поклати отрицателно старата си, птича глава с кестеняви, плахи, натъжени очи. — Вярно е, че ти загуби много неща…

— Тя загуби всичко — каза госпожа Перманедер. — Не бива да бъдем егоисти, Тереза. Герда иска да си отиде и ще си отиде, няма какво да се прави. Тя дойде преди двадесет и една година с Томас и всички ние я обичахме, макар че винаги й бяхме донякъде противни… да, бяхме ти противни, Герда, недей възразява! Но Томас го няма вече и… никого няма вече. Какво сме ние за нея? Нищо. Мъчно ни е, но замини и бог да те пази, Герда! Благодарим ти, че не замина по-рано, още тогава, когато умря Томас…

Беше през есента след вечеря; малкият Йохан (Юстус, Йохан, Каспар) лежеше от около шест месеца, след като пастор Прингсхайм му даде последното причастие, там вън досам горичката под каменния кръст и семейния герб. В полуоголелите дървета на алеята пред къщата шумеше дъждът. Навремени се явяваше вятър и го запращаше срещу стъклата на прозорците. И осемте дами бяха облечени в черно.

Беше малка семейна среща, за да си вземат сбогом, сбогом от Герда Буденброк, която беше решила да напусне града и да се завърне в Амстердам, гдето, както някога, да свири дуети със стария си баща. Не я задържаше вече никакво задължение. Госпожа Перманедер не можеше да възрази нищо против това решение. Примири се с него, но дълбоко в душата си се чувствуваше много нещастна. Ако вдовицата на сенатора останеше в града, ако запазеше мястото и ранга си в обществото и оставеше тук състоянието си, то името на рода би съхранило що-годе от престижа си… Но както и да е — докато бъде на земята и хората гледат към нея, госпожа Антония ще държи високо дигната главата си. Дядо й беше пътувал из цялата страна в кола с четири коня.

Въпреки усилния живот, който лежеше зад нея, и въпреки слабостта на стомаха й, петдесетте й години не личеха. Лицето й беше станало малко матово и мъхнато, а по горната й устна — хубавата горна устна на Тони Буденброк — растяха обилни косъмчета; но в пригладените коси под траурната шапчица не се виждаше нито едно бяло влакно.

Братовчедка й, бедната Клотилда, прие заминаването на Герда така, както човек трябва да приема всичко на тоя свят: равнодушно и кротко. Преди малко на вечерята тя яде мълчаливо и юнашки, а сега седеше тук, както винаги пепелявосива и мършава, и вметваше провлечени, приветливи думи.

Ерика Вайншенк, вече на тридесет и една година, също не беше в състояние да се вълнува от раздялата с вуйна си. Тя беше преживяла по-тежки работи и бе усвоила твърде рано една покорна осанка. В морния поглед на воднистосините й очи — очите на господин Грюнлих — се четеше примирение със сбъркания живот; същото звучеше и в спокойния, навремени малко жаловит глас.

Що се отнасяше до трите дами Буденброк, дъщерите на чичо Готхолд, то, както обикновено, изражението на лицата им беше присмехулно и твърде критично. Фридерика и Хенриета, по-големите, с течение на годините бяха станали още по-сухи и по-тънки, докато Пфифи, най-малката, петдесет и три годишната, изглеждаше прекалено ниска и пълна.

Беше поканена и старата консулша Крьогер, вдовицата на вуйчо Юстус; но тя беше неразположена, а може би нямаше подходяща рокля — едно от двете.

Говориха за пътуването на Герда, за влака, с който мислеше да замине, и за продажбата на вилата заедно с мебелите, с която бе се нагърбил посредникът Гош. Защото Герда не искаше да вземе нищо и си отиваше, както беше дошла.

После госпожа Перманедер заговори за живота, взе го откъм най-важната му страна и поразсъждава върху миналото и бъдещето, макар че върху бъдещето не можеше да се каже почти нищо.

— Да, когато умра, Ерика също може да се махне оттук, стига да иска — каза тя, — но аз не мога да издържа на друго място; и докато съм жива, ние, шепата останали хора, трябва да бъдем сплотени. Веднъж през седмицата ще идвате на обед у мене… И тогава ще препрочитаме семейните книжа. — Тя докосна чантата, която лежеше пред нея. — Да, Герда, приемам я с благодарност. Решено… Чу ли, Тилда?… Макар че всъщност ти би могла да ни поканиш у себе си, защото в действителност сега твоето положение не е вече по-лошо от нашето. Да, такъв е животът! Някой се труди, сили се, бори се… а ти си седеше мирно и дочака търпеливо всичко. Но пък затова си камила, Тилда, не ми се сърди, че те наричам така…

— О, Тони! — каза усмихнато Клотилда.

— Съжалявам, че не мога да си взема сбогом с Кристиан — каза Герда и така заговориха за Кристиан.

Малка беше надеждата той да излезе някога от лечебното заведение, в което се намираше, макар че състоянието му не беше толкова лошо, та да не може да се движи свободно. Но сегашното положение на нещата беше извънредно приятно на съпругата му; тя била, както твърдеше госпожа Перманедер, в заговор с лекаря и по всяка вероятност Кристиан щял да завърши земния си път в лечебното заведение.

После настана пауза. Разговорът мина тихо и нерешително на неотдавна разигралите се събития и когато някой спомена името на малкия Йохан, в стаята отново зацари мълчание; чуваше се само дъждът отвън, който шумолеше по-силно.

Над последната Ханова болест, протекла по извънредно страхотен начин, сигурно виснеше някаква тежка тайна — не смееха да се погледнат в очите, докато говореха за нея с понижен глас, в недомлъвки и половинчати изрази. После си припомниха оная последна случка — посещението на малкия дрипав граф, който просто насилствено бе си пробил път в болничната стая… Хано се усмихна, когато чу гласа му, макар че инак не разпознаваше вече никого. И Кай непрекъснато му целуваше двете ръце.

— Целуна му ръцете ли? — попитаха дамите Буденброк.

— Да, много пъти.

Всички се замислиха над това.

Изведнъж госпожа Перманедер избухна в сълзи.

— Аз толкова го обичах — захлипа тя. — Не знаете колко много го обичах… Повече от всички вас… да, прости ми, Герда, ти си му майка… Ах, той беше ангел…

— Сега е ангел — поправи я Зеземи.

— Хано, малкият Хано — продължи госпожа Перманедер и сълзите се стичаха по мъхнатата матова кожа на страните й, — Том, татко, дядо и всички други… Къде отидоха те? Няма да ги видим никога вече. Ах, колко сурово и тъжно е това!

— Ще се видим пак с тях — каза Фридерика Буденброк, като стисна яко ръцете си в скута, наведе очи и заби нос във въздуха.

— Да, така казват… Ах, има часове, Фридерика, когато нищо не може да те утеши, ей богу, когато започваш да не вярваш в справедливостта, в добротата, в нищо. Знаете ли, животът разрушава много нещо в нас, разбива не едно наше упование… Ще се видим пак… Ако това беше истина…

Тогава до масата се изправи Зеземи Вайхброт, колкото й бе възможно по-високо. Тя се подигна на пръсти, изопна шия, удари по дъската на масата и шапчицата на главата й потрепера.

— Истина е! — каза тя с цялата си мощ и погледна предизвикателно всички.

Тя стоеше изправена пред тях — победителка в мирната битка, която бе водила през целия си живот срещу възраженията на своя учителски разум; стоеше гърбава, дребна и трепереща в убедеността си — същинска малка метателна, въодушевена пророчица.