Томас Ман
Буденброкови (39) (Упадък на едно семейство)

Глава седма

Консул Йохан Буденброк пристигна във вилата към два часа след пладне; облечен в сива пътнишка горна дреха, той влезе в салона на Грюнлихови и прегърна дъщеря си с известна болезнена сърдечност. Беше бледен и изглеждаше състарен. Малките му очи лежаха дълбоко в орбитите, носът му изпъкваше остър и голям между хлътналите бузи, а устните му като че бяха станали по-тесни. По-рано брадата му представляваше две къдрави ивици, които се спускаха от слепоочията до средата на бузите, сега обаче тя растеше по шията му, под брадичката и долната челюст, полузакрита от коравата яка и високата вратовръзка, и беше посивяла като косата на главата.

Консулът бе прекарал тежки и съсипателни дни. Томас беше получил белодробен кръвоизлив и господин ван дер Келен уведоми писмено бащата за премеждието. Той бе оставил търговските работи в сигурните ръце на своя прокурист и бе заминал веднага по най-късия път за Амстердам. Бе се оказало, че заболяването на неговия син не представлява непосредствена опасност, но безусловно, целесъобразно било болният да промени климата, като отиде на юг, в Южна Франция; и тъй като по една благоприятна случайност било решено от по-рано синът на шефа също да замине на почивка, двамината млади хора заминаха заедно за По веднага след като Томас беше в състояние да пътува.

Едвам завърнал се у дома, бе го сполетял онзи удар, който за миг разтърси предприятието до основите му — онзи банкрут в Бремен, при който той загуби наведнъж 80 000 марки. От какво? Тъй като купувачите бяха преустановили плащанията си, полиците, теглени и шконтирани на името „Братя Вестфал“, бяха се върнали във фирмата. Покритие не липсваше и фирмата показа какво можеше, какво можеше да стори веднага, без колебание и затруднение. Това обаче не попречи консулът да изпита цялата оная студенина, въздържаност и недоверие, пораждани обикновено от подобно премеждие, от подобно накърнение на оборотния капитал, у банки, „приятели“ и чуждестранни фирми.

Той бе се изправил в целия си ръст, бе обхванал с един поглед, успокоил и уредил всичко, бе се опълчил срещу всичко… И точно тогава, насред борбата, насред телеграмите, писмата и сметките, върху главата му се струпа и това: Грюнлих, Б. Грюнлих, мъжът на неговата дъщеря, беше изпаднал в несъстоятелност и в едно дълго, объркано, безкрайно жаловито писмо молеше, просеше, хленчеше за временна помощ от сто до сто и двадесет хиляди марки! Консулът уведоми накъсо, повърхностно и предпазливо жена си, отговори студено и без да се задължава с нещо, че моли господин Грюнлих заедно със споменатия банкер Кеселмайер за един разговор в дома на първия, и замина.

Тони го покани в салона. Тя беше във възторг винаги когато можеше да приеме гости в кафявокопринения салон и понеже без да вижда ясно нещата, беше пропита от тържествено чувство за важността на сегашното положение, тя не направи днес изключение дори за баща си. Тя изглеждаше добре, хубава и сериозна. Беше облякла светлосива рокля, гарнирана с дантели на гърдите и на китките, с камбановидни ръкави и силно издут кринолин по последна мода, на якичката пред шията беше забола малка брилянтна тока.

— Добър ден, папа! Най-сетне пак те виждам! Как е мама? Имаш ли добри новини от Том?… Моля, съблечи се, седни, мили папа!… Няма ли да се поизмиеш и поочистиш? Аз поръчах да приготвят горе стаята за гости… Грюнлих също тъкмо се облича…

— Остави го на спокойствие, чедо, ще го почакам тук. Знаеш, че съм дошъл да поприказвам с мъжа ти… да поприказвам много, много сериозно с него, мила Тони. Господин Кеселмайер тука ли е?

— Да, татко. Седи в цветарника и разглежда албума…

— Где е Ерика?

— Горе в детската стая, с Тинка. Тя е добре. Къпе куклата си… разбира се, не във вода… куклата е восъчна… с една дума — играе.

— Разбира се. — Консулът въздъхна облекчително и продължи: — Не мога да допусна, мило дете, че положението… положението на твоя мъж ти е известно?

Той беше се наместил на един от фотьойлите, наредени около голямата маса, а Тони седеше в нозете му, на малко кресло, което представляваше три копринени възглавници, натрупани косо една върху друга. Пръстите на дясната му ръка играеха внимателно с брилянтите на шията й.

— Не, папа — отговори Тони, — трябва да призная, че не ми е известно нищо. Боже мой, знаеш ли, аз съм цяла гъска, не разбирам нищо! Неотдавна подслушах, когато Кеселмайер говореше с Грюнлих… Накрая ми се стори, че господин Кеселмайер пак се шегува… той винаги приказва много смешно. Един-два пъти дочух твоето име…

— Дочу моето име? Във връзка с какво?

— Не, за връзката не зная нищо, папа!… От тоя ден насам Грюнлих беше навъсен… да, непоносим, длъжна съм да кажа това… До вчера… Вчера беше кротък, весел и ме попита десет-дванайсет пъти дали го обичам, дали бих се застъпила за него пред тебе, ако му се наложи да те помоли за нещо…

— Ах…

— Да… Обади ми, че ти е писал и че ти си щял да дойдеш… Добре, че дойде! Малко страшно е… Грюнлих е натъкмил зелената маса за игра на карти… сложил е голямо количество хартия и моливи… щял си после да имаш там съвещание с него и Кеселмайер…

— Слушай, мило дете — каза консулът, като я помилва по косите. — Трябва да те попитам нещо, нещо сериозно. Кажи ми… ти обичаш мъжа си от все сърце, нали?

— Разбира се, папа — каза Тони с такова детински-лицемерно изражение, каквото беше си придала веднъж в миналото, когато я бяха попитали: „Ти няма вече никога да дразниш кукларката, нали, Тони?“

Консулът помълча един миг.

— Значи, ти го обичаш толкова — попита той после, — че не би могла да живееш без него… в никакъв случай, нали? Дори ако по божията воля неговото положение се промени дотам… ако се озове в условия, които няма да му позволяват вече да те огражда и занапред с всички тия неща?…

И ръката му описа бегло движение над мебелите и завесите по вратите на стаята, над позлатения часовник на огледалната етажерка и накрая над роклята й.

— Разбира се, папа — повтори Тони с онзи успокоителен тон, който възприемаше почти винаги, когато някой й говореше сериозно.

Тя погледна встрани от бащиното лице към прозореца, зад който беззвучно валеше ситен и гъст, замъгляващ дъжд. В очите й личеше онова изражение, което се явява у деца, когато след прочетената приказка сме толкова нетактични да им втълпяваме общи разсъждения върху морал и дълг — изражение, в което бяха смесени смут и нетърпеливост, кротост и сръдня.

Консулът я гледа в течение на една минута безмълвно и замислено, като премигваше с очи… Доволен ли беше от нейния отговор? У дома и по пътя той бе обмислил зряло всичко.

Всеки ще схване, че първото и най-съкровено решение на Йохан Буденброк беше: по възможност да избегне да даде на зетя си каквато и да било сума. Но като си спомнеше как настойчиво — нека употребим една по-мека дума — той самият подкрепяше тоя брак, като си спомнеше погледа, който детето му бе дигнало към него на раздяла след сватбата и бе го попитало: „Доволен ли си от мене?“ — той беше длъжен да се натовари с доста угнетителното съзнание за виновност спрямо дъщерята и да си каже сам, че този въпрос би трябвало да бъде решен единствено от нейната воля. Той много добре знаеше, че тя бе се съгласила на тоя брак не по любовни причини, но не изпускаше из предвид възможността, че изтеклите четири години, навикът и раждането на детето може да са променили много неща, че сега Тони може да се чувствува свързана тялом и духом с мъжа си и по убедителни религиозни и светски основания да отблъсне всяка мисъл за развод. В такъв случай, размишляваше консулът, би трябвало волю-неволю да даде всяка поискана парична сума. Наистина християнският дълг и женското достойнство повеляваха Тони безусловно да последва и в нещастието мъжа, с когото беше венчана, но ако тя действително разкриеше такова решение, той чувствуваше, че тогава няма право да я лишава занапред — не по нейна вина — от всички ония житейски украси и удобства, с които тя беше свикнала от дете… Наопаки, той се чувствуваше задължен да предотврати катастрофата и на всяка цена да спаси Б. Грюнлих. Накъсо: резултат на неговите размишления беше желанието да прибере дъщеря си заедно с детето й при себе си и да даде пътя на господин Грюнлих. Дано бог не допусне тая крайност! За всеки случай в ума му се въртеше онзи параграф от закона, който даваше право на развод, в случай че съпругът не е способен да прехранва жена си и децата си. Но преди всичко трябваше да узнае гледището на дъщеря си.

— Виждам — каза той, като продължи да милва нежно косите й, — виждам, мило дете, че те въодушевяват добри и похвални принципи. Обаче не мога да приема, че гледаш на нещата така, както, уви, трябва да се гледа на тях, именно: като на факти. Аз не те питах какво би направила в такъв или онакъв случай, а какво ще направиш сега, днес, тутакси. Не ми е известно доколко знаеш или се досещаш как стоят работите… затова се натоварих сам с печалния дълг да ти обадя, че твоят мъж се вижда принуден да прекрати плащанията си, че търговското му положение е неудържимо… мисля, че ме разбираш…

— Грюнлих е стигнал до банкрут? — попита тихо Тони, като се понадигна от възглавниците си и бързо улови ръката на консула.

— Да, чедо — каза той сериозно. — Не предполагаше ли?

— Не предполагах нищо определено — промълви тя. — Тогава, значи, Кеселмайер не се е шегувал? — продължи тя, втренчила косо поглед в кафявия килим пред себе си. — О, господи! — извика тя изведнъж и рухна на мястото си.

Едва в тоя миг пред очите й се разкри всичко онова, което се криеше в думата „банкрут“, всичко смътно и страшно, което тя бе изпитвала като дете при изговарянето на тая дума… „Банкрут“ — това беше нещо по-ужасно от смъртта, то означаваше бъркотия, разруха, разорение, срам, позор, отчаяние и нищета…

— Той е стигнал до банкрут! — повтори тя.

Беше до такава степен разбита и поразена от тая съдбовна дума, че не помисли за помощ дори ако тя би могла да дойде от баща й. Той я гледаше, дигнал вежди, с малките си хлътнали очи, които изглеждаха тъжни и умерени, но въпреки това издаваха някакво необикновено напрежение.

— Аз те попитах, значи — каза той кротко, — мила Тони, дали се чувствуваш готова да последваш мъжа си и в бедността? — Веднага след това обаче призна пред себе си, че инстинктивно бе избрал суровата дума „бедност“, за да я сплаши, и добави: — Той може отново да се замогне…

— Разбира се, папа — отговори Тони.

Но това не й попречи да избухне в сълзи. Тя захлипа в батистената си кърпичка, която бе наплетена с дантела и носеше монограм АГ. Плачът й още беше напълно детски — лишен от всякаква стеснителност и превземки. При това горната устна правеше неизказано трогателно впечатление.

Баща й продължи да я изпитва с очи.

— Сериозно ли казваш това, чедо? — попита той точно така безпомощен като нея.

— Не съм ли длъжна… — хлипаше тя. — Та аз съм длъжна…

— Съвсем не! — каза той живо, но гузно се поправи веднага: — Аз не бих те принуждавал безусловно, мила Тони. Да допуснем, че чувствата ти не те свързват неразривно с мъжа ти…

Тя го погледна в недоумение с очи, плувнали в сълзи.

— Как така, папа?…

Консулът се повъртя малко насам-натам и намери средство да се осведоми:

— Мило дете, можеш да бъдеш уверена, че би ми причинило голяма болка, ако се видя принуден да те изложа на всички ония несгоди и неприятности, които ще се явят тутакси поради нещастието на твоя мъж, поради разтурянето на предприятието и на домакинството ти… Аз желая да те изтръгна от тия първи неприятности и сега-засега да те прибера с малката Ерика у дома. Вярвам, че ще ми бъдеш благодарна…

Тони помълча един миг и през това време изтри сълзите си. Тя притисна кърпичката върху очите си, за да ги предпази от възпаление. После попита с решителен тон, без да повиши глас:

— Папа, виновен ли е Грюнлих? Поради лекомислие и безчестие ли изпада в нещастие?

— По всяка вероятност… — каза консулът. — Сиреч… не, не зная, чедо. Казах ти, че тепърва ще говоря с него и банкера му.

Тони като че не обърна внимание на тоя отговор. Седнала приведена върху трите си копринени възглавници, подпряла лакът върху коляното и брадичка върху ръката си, тя гледаше с отпусната глава унесено и мечтателно от горе на долу някъде в стаята.

— Ах, папа — каза тя тихо и почти без да движи устните си, — не щеше ли да бъде по-добре тогава…

Консулът не можеше да види лицето й, но върху него беше изписано онова изражение, което то имаше някои летни вечери в Травемюнде, когато се облягаше на прозореца в стаята си… Едната й мишца лежеше върху бащините колена, докато ръката висеше отпусната и без опора надолу. Дори тази ръка изразяваше някаква безкрайно тъжна и нежна покорност, някакъв преизпълнен от спомени благат копнеж, който се рееше в далечината.

— По-добре ли?… — попита консул Буденброк. — Ако не беше се случило какво, чедо?

Той беше от сърце готов да направи признанието, че би било по-добре да не бе сключвала тоя брак. Но Тони въздъхна и каза само:

— Ах, нищо!

Изглеждаше, че мислите й я държаха в плен, че беше някъде много далече и почти бе забравила „банкрута“. Консулът се видя принуден сам да изрече онова, което бе предпочел само да потвърди.

— Смятам, че отгатвам мислите ти, мила Тони — каза той. — Аз също от своя страна не се страхувам да ти призная, че в тоя час се разкайвам за оная крачка, която преди четири години ми се струваше умна и целебна…. Да, разкайвам се искрено. Вярвам, че пред бога не съм виновен, вярвам, че съм изпълнил дълга си, като се стараех да ти създам съществуване, което да подобава на твоя произход… Небето реши другояче… Не бива да мислиш, че твоят баща тогава лекомислено и безразсъдно е поставил на карта щастието ти! Грюнлих влезе във връзка с мене, снабден с най-добри препоръки… Той беше пасторски син, благочестив и общителен човек… По-късно аз събрах търговски сведения за него, които не можеха да бъдат по-благоприятни. Проучих материалното му положение… Всичко това е тъмно, тъмно и чака разяснението си. Но ти не ме обвиняваш, нали?

— Не, папа! Как можеш да кажеш подобно нещо! Недей, не го вземай толкова присърце, клети папа… Изглеждаш много блед, да ти донеса ли капки за стомах?

Тя бе обвила с ръце шията му и го целуна по страните.

— Благодаря ти — каза той. — Така, така… недей, благодаря ти. Да, прекарах тежки дни… Какво да се прави? Имах много ядове. Това са изпитания от бога. Но то не пречи… не мога да се чувствувам съвсем без вина спрямо тебе, чедо. Сега всичко се свежда към въпроса, който ти зададох вече, на който обаче ти още не си ми отговорила задоволително. Говори открито пред мене, Тони… обикна ли мъжа си през тия брачни години?

Тони отново се разплака, покри очи с двете си ръце, в които държеше батистената кърпичка, и промълви с хлипане:

— Ах… защо питаш, папа!… Никога не съм го обичала… винаги ми е бил противен… Нима не знаеш това?…

Би било трудно да се каже какво се разиграваше по лицето на Йохан Буденброк. Очите му гледаха изплашено и тъжно и все пак той стисна устните си така, че ъглите на устата и страните му се покриха с бръчки; това ставаше обикновено тогава, когато бе сключил някоя изгодна сделка. Той каза тихо:

— Четири години…

Сълзите на Тони изведнъж пресъхнаха. Стиснала влажната кърпичка в ръка, тя се изправи на мястото си и каза гневно:

— Четири години… О, колко пъти през тия четири години е седял край мене и е чел вестника си!…

— Бог ви дари дете… — каза развълнуван консулът.

— Да, папа… и аз много обичам Ерика… макар Грюнлих да твърди, че не съм обичала деца… Не бих се разделила никога с нея, казвам ти го… но Грюнлих… не! Грюнлих, не! А сега на всичко отгоре банкрутира! Ах, папа… ако решиш да ни прибереш, мене и Ерика, у дома… ще си дойда с радост! Сега знаеш.

Консулът стисна повторно устни; беше крайно доволен. Все пак трябваше още сега да засегне главния въпрос, но тук рискуваше малко при тая решителност, показана от Тони.

— При всичко това — каза той — ти, чедо, изглежда, забравяш напълно, че би могло да се помисли за подкрепа… и то от моя страна. Баща ти призна вече, че не може да се чувствува безусловно невинен спрямо тебе и в случай, м-да, в случай че ти се надяваш… очакваш това от него… той ще се притече на помощ, ще предотврати фалита, волю-неволю ще заплати дълговете на мъжа ти и търговията му ще тръгне отново…

Той я гледаше напрегнато-изпитателно и изражението на нейното лице го изпълни със задоволство — в него личеше разочарование.

— За колко се касае всъщност? — попита тя…

— Има ли значение, чедо… За голяма, голяма сума.

И консул Буденброк кимна няколко пъти с глава, като че ли тежестта на мисълта за тая сума го клатеше бавно насам-натам.

— При това — продължи той — не бива да скрия от тебе, че нашата фирма, независимо от сегашната история, претърпя загуби и отделянето на тая сума ще означава за нея отслабване, от което тя мъчно… мъчно би могла да се съвземе. Съвсем не казвам това, за да…

Той не довърши. Тони скочи, дори отстъпи една-две крачки назад и все още с влажната дантелена кърпичка в ръка извика:

— Добре! Достатъчно! Никога!

Тя имаше почти героичен вид. Думата „фирма“ падна точно на болното място. По всяка вероятност тя подействува по-решително дори от нейното отвращение към господин Грюнлих.

— Това не бива да направиш, папа! — продължи тя окончателно извън себе си. — Мигар искаш да банкрутираш и ти? Достатъчно! Никога!

В тоя миг вратата за коридора се отвори донякъде нерешително и в стаята влезе господин Грюнлих.

Йохан Буденброк се изправи с движение, което изразяваше: свършено.