Томас Ман
Буденброкови (26) (Упадък на едно семейство)

Глава девета

— Забележително е, Мортен, че край морето човек не може да се отегчава. Полежете някой път на друго място цели три или четири часа по гръб, без да вършите нещо, без дори да се хванете за някаква мисъл…

— Да, да… Впрочем трябва да призная, че по-рано понякога съм се отегчавал, госпожице Тони; но това беше преди няколко седмици.

Есента дойде, нахлу първият силен вятър. По небето пърхаха бързо сиви тънки, покъсани облаци. Мътното, разбунено море беше покрито нашир и надлъж с пяна. Високи, могъщи вълни се валяха с неумолимо и страхотно спокойствие към брега, навеждаха се величествено, закръгляха се с тъмнозелен метален блясък и рухваха с грохот върху пясъка.

Сезонът беше свършил окончателно. Онази част на плажа, която по-рано беше оживявана от множеството летовници и гдето сега павилионите бяха отчасти разковани и прибрани, лежеше като измряла; виждаха се само няколко плетени стола. Но Тони и Мортен се разполагаха след пладне на по-отдалечено място: там, гдето започваха жълтите глинести склонове и гдето вълните запокитваха високо пяната си — чак до „Камъка на чайките“. Мортен беше натрупал и утъпкал един висок пясъчен хълм и Тони беше се облегнала гърбом на него, метнала един върху друг краката си в обувки с кръстосани връзки и бели чорапи; беше облякла мекото си сиво късо есенно палто, с едри копчета. Мортен лежеше с лице към нея на едната си страна, подпрял брадичката си на ръката. Самотна чайка се стрелваше сегиз-тогиз над морето, като надаваше алчния си крясък на граблива птица. Двамата гледаха зелените, обраснали с морска трева стени на вълните, които прииждаха застрашително и се разбиваха о канарата, опълчила се насреща им… слушаха тоя безумен, вечен грохот, който ни зашеметява, кара ни да немеем и убива чувството за време.

Най-сетне Мортен се пораздвижи, като че сам се будеше, и попита:

— Сега сигурно скоро ще си заминете, госпожице Тони?

— Не… защо? — отвърна Тони унесено, без да разбира.

— Да, боже мой, днес е десети септември, моята ваканция без това скоро свършва… Колко още може да продължи това? Радвате ли се на вечеринките в града? Я кажете: господата, с които танцувате, сигурно са любезни… Не, това също не исках да питам! Сега трябва да ми отговорите на едно — каза той, като с внезапно решение намести по-удобно брадичката си върху дланта и я погледна. — Знаете ли, касае се за въпроса, който отлагах толкова време. Така! Кой е този господин Грюнлих?

Тони изтръпна, погледна го бързо в лицето, а очите й започнаха да блуждаят като у човек, комуто припомнят отдавнашен сън. При това в нея се съживи чувството, което беше изпитала през времето, след като господин Грюнлих поиска ръката й: чувството на лична важност.

— Това ли искате да знаете, Мортен? — попита тя сериозно. — Добре, ще ви го кажа. Беше ми крайно неприятно, разбирате ли, че Томас спомена името му още първия следобед, но понеже вече сте го чули… достатъчно. Господин Грюнлих, Бендикс Грюнлих, е търговски приятел на баща ми, солиден търговец от Хамбург, който дойде в града и поиска ръката ми… Но не! — отговори тя бързо при едно движение на Мортен. — Аз го отблъснах, не можах да се реша да му дам думата си за цял живот.

— А защо не… ако смея да попитам? — каза неуместно Мортен.

— Защо ли? О, господи, защото не можех да го понасям! — извика тя почти с негодувание. — Би трябвало да го видите как изглеждаше и как се държеше! Между другото той имаше златожълти бакенбарди… съвсем неестествено! Убедена съм, че се фризира с оня прах, с който позлатяваме коледните орехи… Освен това беше лицемерен… Въртеше се около родителите ми и най-безсрамно говореше неща, каквито им беше приятно да слушат…

Мортен я прекъсна:

— А какво значи… Трябва да ми кажете още нещо… Какво значи: „Гиздят неизказано“?

Тони избухна в нервен смях, закиска се почти.

— Да… така говореше той, Мортен. Не каза: „Изглеждат добре“ или „Красят стаята“, а „Гиздят неизказано“… Толкова глуповат беше, уверявам ви!… При това е във висша степен натраплив; сподиряше ме непрекъснато, макар че аз винаги се отнасях иронично с него. Веднъж ми направи сцена и почти се разплака… моля ви: мъж, който плаче…

— Сигурно много ви е обичал — каза тихо Мортен.

— Но какво ме засягаше това! — извика тя учудено и се обърна настрана на пясъчния си хълм.

— Вие сте жестока, госпожице Тони… Винаги ли сте жестока? Кажете ми… Не сте могли да търпите тоя господин Грюнлих, но не сте ли се привързвали някога към другиго? Понякога си мисля: може би сърцето ви е студено? Ще ви кажа едно… и то е тъй вярно, че мога да ви се закълна: един мъж не е глуповат затова, защото плаче, че вие не искате да знаете за него… така е. Аз не съм сигурен, съвсем не съм сигурен, че също така няма да… Виждате ли, вие сте разглезено, изискано същество. Винаги ли само се присмивате на хората, които лежат в нозете ви? Наистина ли сърцето ви е студено?

След кратката веселост горната устна на Тони изведнъж започна да трепери. Тя обърна към него големите си натъжени очи, които бавно заблестяха от сълзи, и каза тихо:

— Ах, Мортен, така ли мислите за мене?… Не бива да мислите така за мене.

— Та аз съвсем не мисля така! — извика Мортен със смях, в който се долавяше умиление и трудно потиснато ликуване…

Той се превъртя така, че сега се намери легнал по корем до нея, облакъти се на земята, хвана с две ръце ръката й и я погледна възхитено и възторжено със стоманеносините си добродушни очи в лицето.

— И вие… вие няма да ми са присмеете, ако ви кажа, че…

— Зная, Мортен — прекъсна го тя тихо, като погледна встрани към свободната си ръка, която бавно изсипваше мекия бял пясък между пръстите си.

— Знаете!… А вие…_вие_, госпожице Тони…

— Да, Мортен. Аз много ви ценя. Вие сте ми много мил. По-мил от всички, които познавам.

Той се изправи, размаха ръцете си и не знаеше какво да стори. Скочи на крака, хвърли се веднага пак на земята до нея и извика с глас, който секваше, трептеше, ставаше креслив и пак зазвучаваше от щастие:

— Ах, благодаря ви, благодаря ви! Вижте, сега съм щастлив, както никога преди в живота си!…

После започна да целува ръцете й.

Внезапно каза по-тихо:

— Сега вие скоро ще заминете за града, Тони, а моята ваканция свършва след две седмици… Ще трябва да се върна в Гьотинген. Обещавате ли ми, че няма да забравите този следобед тук на брега, докато се завърна… като доктор… и мога да помоля баща ви за нас двамата, колкото и трудно да бъде? И че през това време няма да дадете дума на никакъв господин Грюнлих?… О, ще видите, няма да трае дълго! Аз ще работя като… пък и съвсем не е трудно…

— Да, Мортен — каза тя щастлива и унесена, като гледаше очите му, устата и ръцете му, които държеха нейните.

Той притегли ръката й още по-близко до гърдите си и попита умолително с понижен глас:

— Няма ли след това да ми… Не бива ли да… потвърдя това?…

Тя не отговори, дори не го погледна, а само съвсем тихо отмести по пясъчния хълм горната половина на тялото си по-близко до него; Мортен я целуна бавно и дълго по устата. После двамата се загледаха на различни страни в пясъка и безмерно се засрамиха.