Томас Ман
Буденброкови (93) (Упадък на едно семейство)

Глава девета

От зъб… В града се говореше, че сенатор Буденброк умрял от зъб. Но поврага, от такива работи не се умира! Имал болки, господин Брехт му счупил короната и след това той просто паднал на улицата. Чувал ли е някой подобно нещо?

Но все едно, то си беше негова работа. Първото, което трябваше да се направи в тоя случай, беше — да се изпратят венци, големи венци, скъпи венци, венци, в които можеше да се вложи амбиция, които може би ще бъдат споменати във вестниците, самият вид на които да издава, че идат от лоялни и платежоспособни хора. Венците запристигаха, стичаха се от всички страни: от сдружения, от семейства и от частни лица, венци от лавър, от силно ухаещи цветя, от сребро, с черни панделки и с цветовете на градското знаме, с надписи от черни и златни букви. И палмови вейки, огромни палмови вейки…

Всички цветарници направиха сделки с голям замах; не на последно място беше и цветарницата на Иверсен, разположена срещу къщата на Буденброк. През деня госпожа Иверсен звъня на няколко пъти на антрето и донесе най-разнообразни цветарски изделия — от сенатор еди-кой си, от консул еди-кой си, от тия и тия чиновници… Веднъж попита ще може ли да се качи горе и да види сенатора? Отговориха й: да, може. И тя последва госпожица Юнгман по главнята стълба, като безмълвно обгръщаше с поглед блестящото стълбище.

Вървеше трудно, понеже по обикновеному беше бременна. Външният й вид, общо взето, с течение на годините бе опростял малко, но тесните й черни очи и малайските й скули бяха прелестни и личеше, че някога действително е била извънредно красива.

Той лежеше насред широката и светла стая, мебелите на която бяха изнесени, върху белите копринени меки постели на ковчега, облечен в бяла ширина и покрит с бяла коприна, в някакво строго и замайващо смесено ухание от туберози, теменужки и десетки други растения. Край главата му, върху покрита с черен креп поставка, в полукръг от подвижни свещници, стоеше „Благославящият Христос“ от Торвалдсен. Гирляндите от цветя, венците, кошниците и букетите бяха изправени до стените или положени на пода и върху юргана, до ковчега бяха закрепени палмови вейки, свиснали над краката на мъртвеца. Лицето му тук-там беше издрано, а носът — смазан. Ала косите на главата му бяха вчесани като приживе и мустаците, засукани за последен път с маша от стария господин Венцел, стърчаха дълги и корави извън белите му бузи. Главата му беше обърната малко встрани и между събраните му ръце беше поставен кръст от слонова кост.

Госпожа Иверсен застана досам вратата и оттам погледна с примижали очи към ковчега; осмели се да пристъпи малко по-напред по паркета едва когато госпожа Перманедер, облечена изцяло в черно и хремава от плач, влязла от всекидневната, се появя между завесите на вратата и с кротки думи я покани да се приближи. Спря се, събра ръце върху издутия си корем и погледна с тесните си черни очи растенията, свещниците, панделките, обилната бяла коприна и лицето на Томас Буденброк. Мъчно би било да се назове с име изражението върху нейното бледо и подпухнало лице на бременна жена. Накрая тя каза:

— Да…

Изхлипа веднъж, само веднъж, съвсем късо и неясно, и си отиде.

Госпожа Перманедер обичаше такива посещения. Тя не се отлъчваше от къщата и следеше с неуморно усърдие как хората се тълпяха да засвидетелствуват тържествено почитта си към тленните оставки на нейния брат. Като си служеше с гърления глас, тя четеше много пъти статиите във вестниците, които — както по време на тържествения юбилей — величаеха заслугите му и оплакваха незаменимата загуба на такава личност. Присъствуваше и във всекидневната при изказването на всички съболезнования, които Герда приемаше в салона, посетителите нямаха край, числото им беше легион; разговаряше с различни лица относно погребението, което трябваше да стане неизказано изящно. Устройваше прощални сцени. Изпрати да повикат персонала от канторите, за да каже последно сбогом на своя шеф. После пък трябваше да се явят складовите работници. Те се потътриха на колосалните си крака по паркета, изтеглиха с невъобразима честност ъглите на устата си надолу и разнесоха миризма на ракия, тютюнева дъвка и физически труд. Гледаха трупа в разкошния ковчег, като въртяха в ръце каскетите си, дивяха се изпърво, а после започнаха да се отегчават, докато един се реши да си тръгне и цялата дружина го последва с повлекливи стъпки по петите… Госпожа Перманедер беше възхитена. Тя твърдеше, че на мнозина потекли сълзи в коравите бради. Това просто не беше вярно. Подобно нещо не бе се случило. Но щом тя все пак беше видяла и щом то я правеше щастлива?!…

Настана и денят на погребението. Металният ковчег биде затворен херметически и покрит с цветя, свещите по подвижните свещници горяха, къщата се напълни с хора и пастор Прингсхайм, обкръжен от тукашните и пристигналите от други градове опечалени, стоеше величествено изправен до горния край на ковчега, отпуснал изразителната си глава върху широката набрана колосана яка като върху чиния.

Един добре обучен и пъргав наемен прислужник, нещо средно между лакей и разпоредител на празненства, бе се нагърбил с външното ръководство на тържеството. С цилиндър в ръка той се спусна с тихи стъпки по главната стълба и извика с пронизително-шепотен глас към пруста, току-що залян от данъчни чиновници в униформи и носачи в блузи, къси панталони и цилиндри:

— Стаите са пълни, но в коридора има още малко място.

После всички млъкнаха, пастор Прингсхайм започна да говори и неговият изкусен глас изпълни със звънки модулации цялата къща. И докато той горе, до статуята на Христос, кършеше ръце пред лицето си и ги разперяше за благослов, долу пред къщата, под бялото зимно небе, спря запретнатата с четири коня погребална колесница, зад която другите коли се наредиха в дълга верига надолу по улицата чак до реката. Срещу пътната врата, с пушки при нозе, строени в две редици, стояха рота войници начело с лейтенант фон Трота, който с гола сабя в ръка гледаше с пламенните си очи нагоре към еркера… По прозорците на околните къщи и по настилката на улицата протягаха шии много хора.

Накрая във вестибюла настъпи движение, лейтенантът даде с тих глас команда, войниците взеха с тропот за почест, господин фон Трота наведе сабята си, ковчегът се появи. Носен от четиримата мъже в черни наметала и триъгълни шапки, той мина бавно, с люлеене през пътната врата; вятърът понесе уханието на цветята над главите на любопитните, разреши черния кичур пера върху покрива на погребалната колесница, заигра в гривите на конете, наредени едни зад други чак до реката, и развя черните панделки по шапките на кочияша и на конярите. Единични, съвсем редки снежинки падаха в дълги бавни дъги от небето.

Конете на погребалната колесница, покрити целите в черно, така че се виждаха само неспокойните очи, потеглиха бавно, водени от четиримата черни коняри, войниците се присъединиха, една подир друга тръгваха и спираха пред пътната врата и останалите коли. В първата се качиха Кристиан Буденброк и пасторът, в следващата — малкият Йохан заедно с един добре охранен сродник от Хамбург. И погребалното шествие на Томас Буденброк започна да се вие бавно-бавно покрай къщите, по които издигнатите наполовина знамена плющяха от вятъра. Чиновниците и носачите вървяха пеша.

Когато ковчегът, последван от опечаленото множество и минал по гробищните алеи докрай кръстове, статуи, параклиси и голи плачущи върби, стигна близко до семейната гробница на Буденброкови, почетната рота беше вече строена и взе отново за почест. Зад един храст екна в глух и тежък ритъм траурен марш.

И пак отместиха встрани голямата надгробна плоча с пластично изработения семеен герб, и пак в края на голата горичка господата от града застанаха около иззиданата яма, гдето сега спуснаха Томас Буденброк, за да се събере с родителите си. Тук стояха те, заслужилите и заможни господа, с наведени или наклонени печално встрани глави, и между тях, по белите им ръкавици и вратовръзки, се познаваха сенатските съветници. Доста далеко зад тях бяха се натрупали чиновниците, носачите, служителите от канторите и складовите работници.

Музиката секна, заговори пастор Прингсхайм. И когато неговите благословии заглъхнаха в хладния въздух, всички се натъкмиха да стиснат още веднъж ръка на брата и на сина на покойния.

Започна дълго и уморително дефилиране. Кристиан Буденброк приемаше всички съболезнования с онова полуразсеяно и полусмутено изражение на лицето, което му беше присъщо в тържествени случаи. Малкият Йохан, облечен в дебелото си моряшко непромокаемо палто със златни копчета, стоеше до него, навел към земята синкаво засенените си очи, без да погледне някого, и извил с нескрита гримаса главата си косо и назад срещу вятъра.