Томас Ман
Буденброкови (35) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Консул Буденброк прекоси с бързи крачки големия двор. Като излезе на „Бекергрубе“, той долови зад себе си стъпки и зърна посредника Гош, увил се живописно в дългата си наметка, забързан също по тая пряка улица за заседанието. Той свали с една от дългите си мършави ръце йезуитската шапка от главата си, направи с другата ласкателен жест на смирение и процеди със стиснати устни:

— Господин консуле… привет!

Този посредник Сигизмунд Гош, ерген на около четиридесет години, въпреки това причудливо държане беше най-честният и най-добродушният човек на света, но с художествени наклонности и оригинален ум. Гладко бръснатото му лице се отличаваше с извит нос, остро изпъкнала брадичка, резки черти и широка, изтеглена надолу уста, тънките устни на която той стискаше по някакъв притворен и злобен начин. Стремеше се — и това му се удаваше донякъде — да излага на показ непокорна, красива и дяволска глава на интригант, да представя зъл, язвителен, интересен и зловещ характерен образ — нещо средно между Мефистофел и Наполеон… Посивялата си коса беше спуснал ниско и мрачно над челото. Съжаляваше искрено, че няма гърбица.

Сред жителите на стария търговски град той изпъква зле като чудновата и приветлива фигура. Принадлежеше към тях, тъй като по най-еснафски начин държеше малко, солидно и тачено, скромно посредническо бюро; в тясната му тъмна кантора обаче се виждаше голям шкаф за книги, пълен с поетични творби на всички езици, и се носеше мълва, че той от двадесетгодишната си възраст работел над превода на събраните драми от Лопе де Вега… Веднъж в някакво любителско представление на Шилеровия „Дон Карлос“ беше играл ролята на Доминго и това представляваше връхната точка на неговия живот.

От устните му никога не бе се откъснала неблагородна дума; дори в търговски разговори той процеждаше обичайните изрази през зъби и с особено изражение на лицето, като че искаше да каже: „Подлец! Проклинам твоите предци, макар отколе в гробове зарити!“ В известно отношение беше наследник и приемник на покойния Жан-Жак Хофстеде, с тая само разлика, че по нрав беше по-мрачен и по-патетичен и не притежаваше нито следа от оная шеговита веселост, която приятелят на Йохан Буденброк-стари беше донесъл от прежното столетие.

Един ден той неочаквано загуби на борсата шест и половина талера от две-три ценни книжа, купени от него със спекулативна цел. Тогава драматическият му усет го увлече окончателно и той даде истинско представление. Отпусна се на една пейка в такава поза, като че бе загубил битката при Ватерло, притисна свития юмрук върху челото си и повтори неколкократно с богохулен поглед към небето:

— Проклятие!

Тъй като дребните, спокойни, сигурни печалби, които прибираше след продажбата на някой парцел, всъщност го отегчаваха, тази загуба, този трагичен удар, с който небето беше поразило него, интриганта, беше истинска наслада, щастие, с което той живя цели седмици. Когато някой му кажеше:

— Чух, че ви сполетяло нещастие, господин Гош? Жалко…

Той обикновено отговаряше:

— О, скъпи приятелю! Uomo non educato dal dolorer iman sempre baimbino^[1]!

Естествено никой не проумяваше това. От Лопе де Вега ли беше? Но този Сигизмунд Гош положително беше учен и забележителен човек.

— В какви времена живеем! — каза той на консул Буденброк, като крачеше редом с него нагоре по улицата, приведен напред и подпиращ се на бастуна си. — Времена на буря и размирици!

— Прав сте — отвърна консулът. Времената били размирни. Днешното заседание щяло да бъде напрегнато. Съсловният принцип…

— Не, слушайте! — продължи да говори господин Гош. — Аз бях през целия ден в движение, наблюдавах простолюдието. Между тях имаше прекрасни момци, в очите им пламтеше ненавист и възторг…

Йохан Буденброк се разсмя.

— Бива си ви, приятелю! Изглежда, че това ви харесва? Не, позволете… всичко това е детинщина! Какво искат тези хора? Известен брой невъзпитани младежи, които използуват случая да устроят някое дребно зрелище…

— Така е! Обаче не можем да отречем… Аз видях, когато месарският калфа Беркемайер разби стъклото на господин Бентиен… Приличаше на пантера. — Господин Гош изговори последната дума с извънредно здраво стиснати зъби и после продължи: — О, не можем да отречем, че тази работа има и своята възвишена страна! Най-сетне веднъж нещо по-друго, знаете ли, нещо не всекидневно, насилствено, настъпление, ярост… буря… Ах, зная, народът е невежествен! Обаче сърцето ми, това мое сърце е с него…

Бяха стигнали вече пред простата къща, измазана с жълта блажна боя; тук, в приземния етаж, се намираше заседателната зала на градския съвет.

Тая зала беше част от бирарията и танцувалното заведение на една вдовица по име Зуеркрингел, но в определени дни стоеше на разположение на господата от градския съвет. През тесен павиран коридор, от дясната страна на който се намираха ресторантните помещения с миризма на бира и гозби, се стигаше до една врата отляво; тя беше от зелено боядисани дъски, нямаше нито ръчка, нито брава и беше толкова тясна и ниска, че никой не би допуснал зад нея да има такова голямо помещение.

Залата беше студена, гола, същински плевник, с белосан таван, по който изпъкваха гредите, и белосани стени: трите доста високи прозореца имаха зелени кръстачки и бяха без завеси. Срещу тях се издигаха амфитеатрално редица от седалки, в подножието на които се намираше една маса, украсена със зелена покривка, голям звънец, преписки и принадлежности за писане; тя беше определена за докладчика, протоколиста и присъствуващите комисари на сената. До стената, разположена срещу вратата, имаше няколко високи закачалки, отрупани с горни дрехи и шапки.

Когато консулът и неговият спътник влязоха един след друг през тясната врата в залата, там се носеше висока глъчка. Те очевидно бяха дошли последни. Помещението беше пълно с граждани, които стояха на групи и спореха с ръце в джобовете, на панталона, на кръста или във въздуха. От сто и двадесетте членове на съвета сигурно бяха се събрали стотина. Известен брой представители на селските райони, поради така стеклите се обстоятелства, бяха предпочели да си останат у дома.

Непосредствено до входа стоеше една група, съставена от по-дребни хора, двама-трима незначителни собственици на магазини, един гимназиален учител, „сирашкия баща“ господин Миндерман и господин Венцел, любимия бръснар. Господин Венцел, нисък як човек с черни мустаци, интелигентно лице и червени ръце, беше бръснал и тази сутрин консула, но тук стоеше на равна нога с него. Той бръснеше само във висшите кръгове, бръснеше почти изключително Мьолендорпфови, Лангхалсови, Буденброкови и Йовердикови; избора си в градския съвет дължеше на всестранната си осведоменост върху градските въпроси, на общителността и сръчността си, а така също на своето очевидно високо самочувство въпреки ниското му обществено положение.

— Знаете ли най-новото, господин консуле? — извика той разпалено и със сериозни очи на своя доброжелател.

— Какво да зная, драги Венцел?

— Тази сутрин никой още не можеше да го знае… Извинете, господин консуле, това е най-новото. Народът няма да отиде пред кметството или на пазара. Ще дойде тук и ще заплаши градския съвет! Подстрекава ги редактор Рюбзам.

— Ай, не е възможно! — каза консулът и се промъкна между предните групи към средата на залата, гдето зърна своя тъст заедно с присъствуващите сенатори доктор Лангхалс и Джеймс Мьолендорпф. — Вярно ли е, господа? — попита той, като им стисна ръцете.

Действително цялото събрание говореше само за това; размирниците идеха насам, чуваха ги вече.

— Сган! — каза студено и презрително Лебрехт Крьогер.

Той беше дошъл с екипажа си. Високата изискана фигура на някогашния кавалер â la mode започваше при обикновени обстоятелства да се привежда под товара на осемдесетте му години; днес обаче той стоеше напълно изправен и с полузатворени очи. Ъглите на устата, над които стърчеха право нагоре късите краища на бели мустаци, бяха се спуснали достолепно и презрително надолу. На черната му кадифена жилетка искряха две редици копчета от скъпоценни камъни.

Недалеко от тая група се виждаше Хинрих Хагенщрьом — набит, дебел господин с червеникави прошарени бакенбарди, дебела часовникова верижка над синята карирана жилетка и отворен жакет. Той стоеше заедно със съдружника си, господин Щрунк, и съвсем не поздрави консула.

По-нататък търговецът на платове Бентиен, чиято външност издаваше заможността му, беше събрал около себе си голям брой други господа, на които разказваше най-подробно случката със стъклото.

— Тухла, половина тухла, господа! Тряс… през прозореца и право върху един топ зелен рипс… Сбирщина!… Ех, държавата е длъжна сега…

От някой ъгъл непрекъснато се долавяше гласът на господин Щут от „Глокенгисерщрасе“, който беше облякъл черна дреха върху вълнената си риза и вземаше участие в размяната на мнения, като постоянно повтаряше с подчертано възмущение:

— Нечувано безсрамие!

Впрочем той казваше „безсрамие“.

Йохан Буденброк обикаляше из залата, за да поздрави на едно място стария си приятел К. Ф. Кьопен, на друго — неговия конкурент консул Кистенмакер. Стисна ръка на доктор Грабо и размени няколко думи с пожарния командир Гизеке, със строителя Фойгт, с докладчика доктор Лангхалс, брат на сенатора, с търговци, учители и адвокати…

Заседанието още не беше открито, но дебатите бяха крайно оживени. Всички господа проклинаха тоя драскач, тоя редактор, тоя Рюбзам, за когото знаеха, че е подстрекавал множеството… и то за какво? Бяха се събрали тук, за да решат дали да бъде запазен съсловният принцип в народното представителство, или да се въведе всеобщо и равно избирателно право. Сенатът беше внесъл вече предложение за второто. Но какво искаше народът? Искаше да стисне господата за гушата — това беше всичко. Поврага, господата никога не бяха се намирали в такова мръсно положение! Наобиколиха комисарите на сената, за да чуят тяхното мнение. Наобиколиха и консул Буденброк, който сигурно знаеше какво становище е заел кметът Йовердик; защото от миналата година, когато сенатор доктор Йовердик, шурей на консул Юстус Крьогер, стана председател на сената, Буденброкови се сродиха с кмета и това ги издигна много в очите на обществото…

Изведнъж грохотът вън се усили — революцията беше спряла пред прозорците на заседателната зала. Възбудената размяна на мнения внезапно секна. Онемели от ужас, господата сплетоха ръце на коремите си и се гледаха един другиго в лицата или в прозорците, зад които се издигаха юмруци и несдържан, безразсъден, оглушителен вой „У-у!“ изпълваше въздуха. После обаче съвсем неочаквано, като че ли сами бунтовниците се уплашиха от поведението си, вън стана тихо като в залата; и в дълбокото безмълвие, което се разля над всичко, само откъм най-долните редове, гдето беше седнал Лебрехт Крьогер, се чу една дума, изтръгнала се студено, бавно и натъртено из мълчанието:

— Сган!

Веднага след това от някой ъгъл се обади глух и възмутен глас:

— Нечувано безсрамие!

А сетне внезапно над събраните запърха бързият, разтреперан и тайнствен глас на Бентиен, търговеца на платове:

— Господа… господа… послушайте ме… Аз познавам къщата… Ако се качим на тавана, там има една капандура… Когато бях малък, замерях през нея котки… Можем спокойно да се покатерим на съседния покрив и да отидем на безопасно място…

— Недостойна страхливост! — изсъска през зъби посредникът Гош.

Той беше се облегнал гърбом със скръстени на гърдите ръце на масата на докладчика и гледаше втренчено, с наведена глава и със зловещ поглед към прозорците.

— Страхливост ли, господине? Защо? Дявол да го вземе… Тези хора хвърлят тухли! Аз им ядох попарата…

В тоя миг шумът вън пак се усили; но без да се издигне отново до първоначалната бурна височина, той ехтеше сега спокойно и непрекъснато като търпеливо, напевно и почти забавно жужене, в което сегиз-тогиз се долавяха свиркания с уста и единични викове: „Принцип!“ и „Гражданско право!“ Градските съветници се вслушваха благоговейно.

— Господа — заговори след известно време докладчикът господин доктор Лангхалс с понижен глас към събранието, — мисля, че действувам сега с ваше съгласие, като обявявам заседанието за открито.

Това предложение беше неуместно и не биде подкрепено ни най-малко от ничия страна.

— Не съм съгласен — обади се някой с доблестна решителност, която не допускаше никакво възражение.

Този човек беше селянин, казваше се Пфал, депутат на село Клайн-Щретщакен, околия Рицерау. Никой не си спомняше да е чул поне веднъж гласа му в пренията; обаче при сегашните обстоятелства дори мнението на най-простия човек имаше голяма тежест. Господин Пфал беше изразил неустрашимо и със сигурен политически инстинкт гледището на целия градски съвет.

— Бог да ни закриля! — каза възмутен господин Бентиен. — Там на горните редици могат да ни видят от улицата! Тези хора хвърлят тухли! Не, дявол да го вземе, аз им ядох попарата…

— Пък и проклетата врата е толкова тясна! — промълви отчаяно винарят Кьопен. — Речем ли да се измъкнем оттук, ще се изпребием… ще се изпомачкаме!

— Нечувано безсрамие! — обади се глухо господин Щут.

— Господа! — поде отново и настойчиво докладчикът. — Аз ви моля да имате пред вид… Аз съм длъжен в срок от три дни да представя на управляващия кмет препис от протокола, който ще се води днес… А и градът очаква обнародването му в печата. Във всеки случай бих желал да пристъпя към гласуване, да открия ли заседанието или не?…

Освен неколцина граждани, които подкрепиха докладчика, не се намери нито един, който да заяви, че е съгласен да се мине на дневния ред. Гласуването щеше да се окаже безцелно. Не биваше да се дразни народът. Никой не знаеше какво искаше този народ. Не биваше да го оскърбяват с едно или друго решение. Трябваше да изчакат и да кротуват. От църквата „Света Богородица“ удари четири и половина…

Подкрепиха се един другиго в решението да изчакат търпеливо. Започнаха да привикват на външния шум, който се усилваше, отслабваше, заглъхваше съвсем и отново се надигаше. Депутатите се поуспокоиха, поотпуснаха и насядаха по долните редици и столовете… Деятелността на всички тия способни граждани започна да се проявява. Тук-там се осмелиха да говорят за сделки, дори да сключат по някоя сделка… Посредниците се приближиха към едрите търговци… Затворените тук господа разговаряха като хора, изненадани от силна буря, за други неща и от време на време се ослушваха със сериозно и страхопочтително изражение в гръмотевицата. Стана пет часът, пет и половина и здрачът се спусна. Сегиз-тогиз някой се обаждаше с въздишка, че жена му го чакала за следобедното кафе; ето защо господин Бентиен си позволи да напомни за капандурата на покрива. Но мнозинството мислеше по тоя въпрос същото, което с фаталистично отрицателно поклащане на главата заяви господин Щут:

— Аз съм прекалено дебел за тая работа.

Спомнил си заръката на консулшата, Йохан Буденброк се навърташе край своя тъст и го погледна малко загрижено, когато го запита:

— Това дребно приключение не ви вълнува никак, нали, татко?

Под снежнобелия перчем върху челото на Лебрехт Крьогер се виждаха две синкави, тревожно издути жилки; и докато едната от неговите аристократични старчески ръце играеше с искрометните копчета по жилетката, другата, украсена с едър брилянт, трепереше върху колената му.

— Глупости, Буденброк! — каза той със странна умора. — Отегчен съм само, нищо друго. — Но сам се изобличи в лъжа, като внезапно изсъска: — Parbleu^[2], Жан! Тези подли мръсници би трябвало да бъдат респектирани, като им се надупчи търбухът с куршуми… Сбирщина!… Сган!…

Консулът измънка успокоително:

— Да… да… Имате право, твърде недостойна комедия… Но какво да се прави? Ще кротуваме. Свечерява се вече и хората скоро ще си отидат…

— Где е колата ми?… Да дойде колата ми! — изкомандува Лебрехт Крьогер, окончателно извън себе си. Яростта му избухна, цялото му тяло трепереше. — Поръчах я за пет часа!… Где се бави?… Заседание няма да има… Какво да правя тука?… Не съм наклонен и няма да допусна да се подбиват с мене!… Да дойде колата ми! Да не би да оскърбяват кочияша ми? Я проверете, Буденброк!

— Драги тъсте, ради бога, успокойте се! Не се гневете… това ви се отразява зле! Разбира се… ще отида да видя какво става с колата ви. На мен самия това положение омръзна. Ще поприказвам с хората, ще ги подканя да се приберат до домовете си…

Лебрехт Крьогер запротестира, заповяда с глас, добил внезапно студена и презрителна настойчивост:

— Чакайте, стойте! Не се унизявайте, Буденброк!

Но въпреки това консулът прекоси бързо залата.

Непосредствено пред малката зелена врата го настигна Сигизмунд Гош, който го хвана с костеливата си ръка за рамото и попита с грозен шепот:

— Къде, господин консуле?

Лицето на посредника беше покрито с безброй дълбоки бръчки. Острата му брадичка беше се издигнала с изражение на безумна решителност чак до носа, а посивелите му коси падаха мрачно над слепоочията и челото. Беше сгушил главата си така ниско между рамената, че действително му се удаде да добие уродлив вид, когато процеди:

— Аз реших да говоря на народа!

Консулът каза:

— Не, Гош, по-добре оставете аз да сторя това… Вероятно имам повече познайници между тия хора…

— Да бъде! — отговори беззвучно посредникът. — Вие сте по-голям човек от мене. — И като повиши глас, продължи: — Но аз ще ви придружа, ще застана редом с вас, консул Буденброк! Нека яростта на разбилите оковите си роби ме разкъса… Ах, какъв ден! Каква вечер! — каза той, когато излязоха навън; сигурно никога досега не беше се чувствувал толкова щастлив. — О, господин консуле! Ето народа!

Двамата минаха през коридора, излязоха навън пред пътната врата я застанаха на най-горното от трите тесни стъпала, които водеха към тротоара. Улицата представляваше странна гледка. Тя беше сякаш измряла, а по отворените, вече осветени прозорци на околните къщи се виждаха любопитни хора, които гледаха надолу към тъмното множество от бунтовници, стълпили се пред дома на градския съвет. Това множество не беше на брой много по-голямо от събранието в залата и се състоеше от млади работници по пристанището и складовете, носачи, ученици, неколцина моряци от търговски кораби и други хора, които живееха в бедните градски квартали по тесни и задънени улички или из полето. Имаше и три-четири жени, които сигурно очакваха от това начинание подобни успехи, с каквито се залъгваше готвачката на Буденброкови. Неколцина бунтари, уморили се да стоят прави, бяха седнали на плочника с крака в уличната вада и ядяха резени хляб, намазани с масло.

Беше близо шест часът и макар че здрачът бе се сгъстил много, маслените лампи по веригите над улицата още не бяха запалени. Този факт, това очевидно и нечувано нарушение на реда беше първото нещо, което разгневи искрено консула, и то беше причина той да заговори с доста отсечен и сърдит тон:

— Хора, що за щуротии вършите?

Вечерящите скочиха от тротоара. Задните, отвъд уличното платно, се подигнаха на пръсти. Неколцина пристанищни работници, на служба у консула, свалиха фуражките си. Даваха си един другиму знак да внимават, побутваха се отстрани и си казваха тихо:

— Този е консул Буденброк! Консул Буденброк ще държи реч! Затваряй си устата, Кришан, той може ужасно да кипне!… Онзи е посредникът Гош… гледай! Ама че маймуна!… Хлопа му нещо дъската, а?

— Корл Смолт! — поде отново консулът, като спря малките си хлътнали очи върху един около двадесет и две годишен кривокрак работник от складовете, застанал непосредствено пред стъпалата с фуражка в ръката и уста, пълна с хляб. — Хайде, думай, Корл Смолт! Време е вече! Ревахте доста целия следобед…

— Да, господин консол… — измънка Корл Смолт, като дъвчеше. — Ето каква е работата… обаче… Започнахме вече… Правим револуция…

— Какво, бръщолевите, Смолт?

— Да, господин консол… така приказвате вие… но ние започнахме вече… не сме доволни от работите… Искаме нов ред, а това не е кой знай що…

— Слушай, Смолт, и вие, другите хора! Който има ум в главата, ще се прибере у дома и няма да мисли за революция и да смущава реда тук…

— Свещения ред! — прекъсна го, съскайки, господин Гош.

— Реда, казах! — заключи консул Буденброк. — Не са запалени дори лампите… Май попрекалихте с революцията!

Корл Смолт обаче беше глътнал вече залъка си и понеже знаеше, че множеството е зад него, изпъчи гърди и започна да възразява:

— Да, господин консол, така приказвате вие. Но всичко това става зарад всеобщия принцип на избирателното право…

— Боже господи! Ама че си глупак! — извика консулът и от възмущение забрави да говори както досега на долно немско наречие. — Говориш направо безсмислици…

— Да, господин консол — отвърна Корл Смолт малко сплашен, — може и да е така, както си е. Обаче револуция трябва да стане, това е то. Револуция става навсякъде, в Берлин и в Париж.

— Смолт, какво собствено искате? Кажете де!

— Да, ще кажа, господин консол, ще кажа: искаме република.

— Ама че глупак си бил… Та вие имате република!

— Да, господин консол, тогава искаме още една.

Неколцина от околните, които бяха по-добре осведомени, започнаха да се смеят гръмко от сърце; и макар че само близкостоящите бяха разбрали отговора на Корл Смолт, тази веселост се предаде назад, докато цялото множество от републиканци избухна в разлят и добродушен смях. По прозорците на залата се показаха любопитните лица на неколцина господа от градския съвет с бирени чаши в ръцете… Единствен Сигизмунд Гош беше разочарован и натъжен от тоя обрат на нещата.

— Хайде, хора — каза накрая консул Буденброк, — мисля, че сега най-добре ще бъде всички да се приберете по домовете си!

Корл Смолт, слисан окончателно от въздействието, което беше предизвикал, отговори:

— Да, господин консол, така ще бъде най-добре. Да оставим тая работа настрана. И се радвам, господин консол, че не ми се сърдите. Хайде, останете със здраве, господин консол!

Множеството започна да се разпръсва в прекрасно настроение.

— Смолт, почакай! — извика консулът. — Я кажи, не си ли видял Крьогеровата кола, каляската от къщата пред Крепостната порта?

— Тъй вярно, господин консол! Тя дойде. Влезе във вашия двор, господин консол…

— Добре. Тогава изтичай бързо, Смолт, и кажи на Йохен да дойде тук. Господарят му иска да си отиде вкъщи.

— Тъй вярно, господин консол.

Корл Смолт метна фуражката на главата си, нахлупи кожената козирка ниско над очите си и затича с широки гъвкави крачки надолу по улицата.