Томас Ман
Буденброкови (63) (Упадък на едно семейство)

Глава единадесета

Тони не се отдаде на безделие, а подхвана здраво работата си. Надявайки се, че тя би могла да се успокои, да се смири, да промени решението си, консулът на първо време поиска само едно от нея: да кротува и да не излиза от къщи; Ерика също. Всичко можеше да се обърне на добре… На първо време в града не биваше да се разчува нищо. Семейният ден в четвъртък беше отложен.

Но още на първия ден след пристигането й адвокатът доктор Гизеке получи от госпожа Перманедер саморъчно писмо, с което тя го молеше да я навести на „Менгщрасе“. Прие го сама в средната стая край коридора на първия етаж, гдето беше затоплено и на една тежка маса тя беше наредила — кой знае за каква цел — мастилница, принадлежности за писане и голямо количество бяла хартия канцеларски формат, взета от кантората. Седнаха на два стола с облегалки.

— Господин докторе! — каза тя, като скръсти ръце, отметна глава назад и погледна нагоре към тавана. — Вие сте мъж, който познава живота еднакво като човек и професионалист. Ще си позволя да говоря открито.

И после тя му разкри как беше станало всичко онова с Бабет и в спалнята, след което доктор Гизеке каза, че съжалява, но е длъжен да й обясни, че нито печалната случка на стълбата, нито въпросното оскърбление, върху което тя не пожела да се изкаже подробно, представляват достатъчна причина за развод.

— Добре — каза тя. — Благодаря ви.

После го помоли да й изброи всички законни причини за развод и изслуша с ясен ум и жив интерес една доста дълга лекция върху правните положения да получи обратно зестрата си, след което със сериозна приветливост освободи доктор Гизеке.

Тя слезе в приземния етаж и дръпна консула в частната му кантора.

— Томас — каза тя, — моля те да пишеш незабавно на оня човек… не бих желала да назовавам името му. Що се отнася до парите ми, аз съм най-подробно осведомена. Той трябва да каже какво мисли. Така или иначе, мене няма да ме види вече. Ако се съгласи на развод, който да има законна сила, добре: ще направим постъпки да представи сметка и да върне зестрата ми. Ако откаже, пак нямаме основание да губим надежди, защото трябва да знаеш, Том, че Перманедер има право на зестрата, че тя по юридическа форма остава негова собственост… така е, признавам… но в материално отношение, слава богу, и аз все пак имам права…

Консулът се разхождаше с ръце на гърба из кантората и мърдаше нервно раменете си, защото изражението, с което тя произнесе думите „юридическа форма“, беше неизказано гордо.

Той каза, че нямал свободно време. Ей богу, бил претрупан с работа. Тя трябвало да потърпи и да бъде така добра — да поразмисли още петдесет пъти! Предстояло му, и то още утре, едно пътуване до Хамбург за някаква конференция, някакъв досаден разговор с Кристиан.

Кристиан беше писал и помолил да му помогнат, да му услужат временно с пари, които консулшата да вземе от бъдещото му наследство. Търговията му беше в окаяно положение, но макар че постоянно беше подхвърлян на редица телесни болки, той явно се развличаше царски в ресторанта, в цирка, в театъра; ако можеше да се съди по дълговете, които излизаха наяве сега и които бе успял да направи благодарение на прочутото си име, той живееше далече над възможностите си. На „Менгщрасе“, в клуба и в целия град знаеха кой предимно беше виновен за това: една женска особа, независима дама, която се казваше Алина Пуфогел и имаше две хубави деца. Кристиан Буденброк не беше единственият хамбургски търговец, който поддържаше тесни и скъпи връзки с нея…

Накъсо: освен Тонините бракоразводни желания имаше и други противни неща и пътуването до Хамбург беше неотложно. Впрочем вероятно Перманедер от своя страна ще се обади пръв.

Консулът замина и се завърна в гневно и мрачно настроение. Но тъй като от Мюнхен все още не беше дошла никаква вест, се видя заставен да направи първата стъпка. Той писа, писа хладно, делово и малко надменно. Неотречимо било, че Антония в съвместния си живот с Перманедер била подложена на тежки разочарования… дори когато се оставели настрана всякакви подробности, общо взето, тя не могла да намери в тоя брак щастието, на което се надявала… желанието й да разтрогне тоя съюз трябвало да изглежда оправдано в очите на всеки справедливо мислещ човек… за жалост решението й да не се завръща в Мюнхен изглеждало непоколебима. И следваше въпросът, какво отношение заема господин Перманедер спрямо тия факти…

Напрегнати дни… После господин Перманедер отговори.

Отговори така, както не очакваше никой — нито доктор Гизеке, нито консулшата, нито Томас, нито дори Антония. Склони с простички думи на развод.

Той писа, че съжалява от сърце за случилото се, но че зачита желанието на Антония, защото сам съзнавал, че тя и той не подхождали един за друг. Ако преживените с него години са били тежки за нея, той я моли да се помъчи да ги забрави и да му прости… Тъй като едва ли някога щял да ги види отново, нея и Ерика, той пожелаваше на нея и на детето вечно, безмерно щастие… Алоис Перманедер. В послепис той изрично предлагаше да възстанови незабавно зестрата. Той самият можел да живее спокойно с онова, което притежавал от по-рано. Не се нуждаел от никакъв срок, защото нямало да се ликвидира търговия, къщата била негова работа, сумата стояла незабавно на разположение.

Тони просто се позасрами и за пръв път изпита готовност да каже, че нищожната страст в парични въпроси на господин Перманедер била похвална.

Сега отново встъпи в ролята си доктор Гизеке. Той влезе във връзка със съпруга относно причината на развода, спряха се на „непреодолима взаимна антипатия“ и започна процес — вторият бракоразводен процес на Тони, отделните фази на който тя следеше сериозно, компетентно и с невъобразимо усърдие. Говореше за него, гдето седнеше и станеше, така че консулът няколко пъти се ядоса. На първо време не беше в състояние да сподели мъката си с никого, защото умът й беше зает с думи като „плодове“, „доходи“, „акцесии“, „дотални въпроси“, „тангибилии“, които тя постоянно произнасяше с достолепна сръчност, като отмяташе глава назад и подигаше малко раменете. Най-дълбоко впечатление в обясненията на доктор Гизеке бе й направил един параграф, в който се говореше за евентуално „съкровище“, намерено на мястото, купено с парите от зестрата; това съкровище трябва да бъде смятано като съставни част на зестрата и да се върне заедно с нея след разтрогване на брака. За това несъществуващо съкровище тя разказа на всички: на Ида Юнгман, на вуйчо Юстус, на бедната Клотилда, на дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, които впрочем, когато узнаха за случилото се, плеснаха с ръце в скута си и се спогледаха вцепенени от почуда, че им беше отредено да изпитат и това задоволство. Разказа за него на Тереза Вайхброт, която отново се зае с образованието на Ерика Грюнлих, и даже на добрата мадам Кетелсен, която по много причини не разбра нищо.

После дойде денят, в който съдът се произнесе окончателно за развода и той влезе в законна сила, денят, в който Тони извърши последната необходима формалност, като помоли Томас да й даде семейната тетрадка и вписа саморъчно новия факт. Сега се налагаше да свикне с новото положение на нещата.

Тя излезе храбра. Не дочуваше с неприкосновено достолепие удивително злорадите дребнави подмятания на дамите Буденброк, по улиците не забелязваше с неизказана студенина главите на срещнатите Хагенщрьомови и Мьолендорпфови и се отказа напълно от всякакъв салонен живот, който впрочем от ред години не се разиграваше вече в родителския дом, а така също и в дома на нейния брат. Останаха й най-близките домашни: консулшата, Томас, Герда; останаха й Ида Юнгман, майчински привързаната приятелка Зеземи Вайхброт, Ерика, за чието изящно възпитание се грижеше и в чието бъдеще може би скътваше сетните си тайни надежди… Така живееше тя и така отлиташе времето.

По-късно, по някакъв съвсем необясним начин, някои членове на семейството узнаха „думите“, страхотните думи, изплъзнали се през оная нощ от устата на господин Перманедер. Какво беше казал той? „Пръждосвай се по дяволите, мръсна свиньо!“

Така приключи вторият брак на Тони Буденброк.