Томас Ман
Буденброкови (76) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

Невнимание ли или преднамереност беше това от страна на сенатора? Той за малко щеше да отмине един факт, станал сега всеизвестен благодарение на госпожа Перманедер, която се занимаваше най-предано и всеотдайно със семейните книжа — факта, че в документите 7 юли 1768 година беше означен като ден, на който бе основана фирмата, и че предстоеше стогодишнината й.

Когато Тони с развълнуван глас обърна вниманието му върху това обстоятелство, Томас като че ли се почувствува неприятно засегнат. Подобрението на настроението му не продължи дълго. Той твърде скоро отново се умълча и стана може би по-мълчалив от преди. Напускаше понякога кантората посред работата и обзет от безпокойство, се разхождаше самотно в градината, спираше се от време на време, като че някой се изпречваше пред него и го задържаше, въздъхваше и закриваше с ръка очите си. Не казваше нищо, не изливаше мъката си… Пък и пред кого ли? Господин Маркус — нещо удивително — кипна за пръв път в живота си, когато неговият съдружник го уведоми с няколко думи за сделката в Пьопенраде, и се отказа от всякакво участие и отговорност. А пред сестра си, госпожа Перманедер, Томас се издаде един четвъртък вечерта на улицата, когато тя се сбогуваше с него и загатна нещо за реколтата, издаде се с едно-единствено кратко стисване на ръката, към което бързо и тихо добави думите:

— Ах, Тони, бих желал отдавна да съм я продал!

После внезапно се пресече и си отиде, като остави госпожа Антония слисана и покъртена.

В това внезапно ръкостискане като че бликна някакво отчаяние, в тия пошепнати думи кънтеше дълго потискан страх. Но когато при първия сгоден случай Тони опита да се върне на тоя въпрос, той се загърна в толкова по-отблъскващо мълчание, преизпълнен от срам за слабостта, в която за миг беше се отпуснал, преизпълнен с ожесточение за негодността си да отговаря сам пред себе си за това начинание.

Сега той каза неохотно и сърдито:

— Ах, мила, иска ми се просто да игнорираме това!

— Да го игнорираме ли, Том? Невъзможно! Немислимо! Да не мислиш, че би могъл да прикриеш тоя факт? Да не мислиш, че целият град би могъл да забрави значението на тоя ден?

— Не казвам, че е възможно, казвам, че бих предпочел да отминем тоя ден с мълчание. Хубаво е да се празнува миналото, когато човек е весел за настоящето и бъдещето… Прието е да си спомняме за дедите, когато знаем, че сме единни с тях и сме уверени, че винаги сме действували в техен смисъл… Ако юбилеят се падаше в по-сгодно време… С една дума: не съм много разположен да празнувам.

— Не бива да говориш така, Том! Ти сигурно не си искрен, защото прекрасно знаеш, че би било срамно, да, срамно да не се отпразнува стогодишният юбилей на фирмата „Йохан Буденброк“! Сега си малко нервен и аз зная защо… макар собствено да няма никаква причина за това… Но когато този ден настъпи, ти също ще бъдеш радостно развълнуван като всинца нас.

Тя имаше право — не можеше този ден да бъде отминат с мълчание. Не мина дълго време и в „Известия“ се появи една подготвителна бележка, която съдържаше подробна рекапитулация на историята на старата прославена търговска къща, като я свързваше с тържествения ден — а тя дори не беше необходима, за да се обърне вниманието на почитаемото търговско съсловие. Ала що се отнасяше до семейството, в четвъртък Юстус Крьогер пръв отвори дума за предстоящото събитие, а госпожа Перманедер, след като дигнаха десерта, се погрижи да сложи тържествено на масата достопочтената кожена чанта със семейните документи, та всички да се занимаят обстойно — като предвкусване на празника — с данните, известни за живота на покойния Йохан Буденброк, основател на фирмата, прадядо на Хано. Тя прочете с религиозна сериозност кога имал обикновен обрив и кога истинска шарка, кога паднал от третия одър върху сушилнята и кога имал огненица с буйства. Това обаче не й беше достатъчно и тя посегна още по-назад, чак до шестнадесетия век, до най-стария известен Буденброк, онзи, който бил общински съветник в Грабау, и до шивача в Росток, който „имал много пари“ — това беше подчертано — и извънредно много живи и мъртви деца…

— Какъв великолепен човек! — извика тя и започна да чете на глас стари, пожълтели, изпокъсани писма и празнични поеми.

* * *

Разбира се, сутринта на седми юли пръв поднесе поздравленията си господин Венцел.

— Да, господин сенаторе, ето години! — каза той, като запремята живо бръснача и каиша в червените си ръце. — И мога да кажа, че приблизително половината от това време аз съм бръснал в уважаемото ви семейство… и благодарение на това съм преживял доста неща, тъй като винаги пръв аз говорех с шефа. Покойният господин консул също беше най-приказлив сутрин и някой път ще ме попита: „Венцел, ще попита, как мислите за ръжта? Дали да продавам, или мислите, че цената й ще се покачи още?“

— Да, Венцел, и аз не мога да си представя цялата работа без вас. Вашата професия, както често съм ви казвал, наистина крие нещо твърде прелестно. Като завършите сутрин обиколката си, вие сте по-умен от всички, защото под бръснача ви са минали шефовете на почти всички големи къщи, вие знаете настроението на всекиго поотделно и всеки може да ви завижда, защото това е твърде интересно.

— Право е, господин сенаторе. Но що се отнася до вашето настроение, господин сенаторе, ако мога така да се изразя… тая заран вие пак сте малко бледен, господин сенаторе.

— Така ли? Да, имам главоболие и както може да предвиди човек, няма да премине толкова скоро, защото ми се струва, че днес ще ме поизморят.

— Така мисля и аз, господин сенаторе. Участието е голямо, участието е много голямо. Понадникнете после през прозореца. Безчислени знамена! А долу пред „Фишергрубе“ са хвърлили котва „Вуленвевер“ и „Фридерика Йовердик“, целите покрити с флагчета.

— М-да, побързайте, Венцел, нямам време за губене.

Днес сенаторът не взе първо работната си дреха, а облече веднага към светлия си панталон черен, отворен жакет, който позволяваше да се вижда жилетката от бяло пике. Можеха да очакват посещения още преди пладне. Той хвърли последен поглед в тоалетното огледало, прокара още веднъж дългите краища на мустаците си през горещата маша и с къса въздишка тръгна към вратата. Играта започваше… Дано този ден свърши по-скоро! Дали ще може поне за миг да остане сам, да отпусне за миг лицевите си мускули? Да посреща през целия ден, да приема с такт и достолепие поздравленията на стотици хора, да намери — с голямо внимание и сигурна нюансировка — подходящи думи за всекиго: почтителни, сериозни, приветливи, иронични, шеговити, снизходителни, сърдечни… и от следпладне до късно през нощта — гощавка само за мъже в общинската изба-пивница…

Не беше вярно, че имаше главоболие. Беше само уморен и едва-що беше минало първото утринно спокойствие на нервите, той почувствува отново гнета на тая неопределена, безнадеждна скръб. Защо беше излъгал? Защо постоянно му се струваше, че е гузен за това свое неразположение? Защо? Защо? Но сега нямаше право да размишлява върху това.

Когато влезе в трапезарията, насреща му дойде пъргаво Герда. Тя също беше вече в салонен тоалет. Носеше гладка пола от шотландски плат, бяла блуза и върху нея тънко копринено зуавско жакетче, тъмночервено като тежките й коси. Тя се усмихна и откри широките си правилни зъби, които бяха по-бели от хубавото й лице; днес се усмихваха и очите й — тези приближени, загадъчни, кестеняви очи със синкави сенки.

— Цели часове вече съм на крака, от това можеш да извадиш заключение с какъв ентусиазъм ти честитя.

— Я виж! Значи, стоте години ти правят впечатление?

— Най-дълбоко! Възможно е обаче това да се дължи изобщо на тържеството. Какъв ден! Това например — и тя посочи масата за закуска, украсена с цветя от градината — е дело на госпожица Юнгман. Впрочем лъжеш се, ако си мислиш, че сега можеш да пиеш чай. В салона вече те чакат най-важните членове на семейството с празничен дар, в който аз също имам малък дял… Слушай, Томас! Това естествено е само начало на хорото от визити, което ще последва. Изпърво ще издържа, но към обед ще се оттегля, да знаеш! Макар че барометърът е паднал малко, небето все още е безсрамно синьо; наистина то хармонира прекрасно с флаговете… защото целият град е окичен с флагове… но ще имаме страшна жега. Ела сега оттатък! Закуската ти ще почака. Трябваше да станеш по-рано. Сега ще понесеш първото умиление на гладен стомах.

Консулшата, Кристиан, Клотилда, Ида Юнгман, госпожа Перманедер и Хано се намираха в салона. Последните двама държаха право и не без мъка празничния дар от семейството — едно голямо паметно табло. Консулшата прегърна дълбоко развълнувана първородния си син.

— Драги синко, хубав е този ден… хубав ден — повтори тя. — Не бива да престанем никога да славим в сърцата си бога за цялата милост… за цялата милост…

Тя се разплака.

Сенаторът почувствува известна слабост в тая прегръдка, като че нещо вътре в него се отдели и го напусна. Устните му потрепериха. Изпълни го някаква несигурна потребност да остане така, със затворени очи, в прегръдките на майка си, на гърдите й, в нежния парфюм, който лъхаше от меката коприна на роклята й, да не вижда и да не чува нищо… Той я целуна и се изправи, за да подаде ръка на брата си, който я стисна с отчасти разсеяно и отчасти смутено изражение, присъщо му на тържества. Клотилда каза нещо провлечено и любезно. Що се отнасяше до госпожица Юнгман, тя се ограничи да се поклони много дълбоко, като в същото време ръката й играеше със сребърната часовникова верижка върху плоските й гърди.

— Ела, Том — каза госпожа Перманедер с нерешителен глас, — не можем вече да го държим, Хано и аз.

Тя носеше таблото комай сама, тъй като ръчичките на Хано не можеха да помогнат много, и във възторженото си свръхусилие наподобяваше образ на прехласната в неземни видения мъченица. Очите й бяха влажни, страните — много поруменели, а върхът на езика й играеше ту отчаяно, ту дяволито по горната устна.

— Да, сега е ваш ред! — каза сенаторът. — Какво е пък това? Елате, пуснете го, ще го подпрем.

Той изправи таблото встрани от пианото до стената и застана пред него, заобиколен от близките си.

В тежката рамка от орехово дърво с резба беше обтегнат картон, върху който под стъкло бяха залепени портретите на четиримата собственици на фирмата „Йохан Буденброк“, под всеки беше напечатано със златни букви името и годината. Ето, фотографиран от стара маслена рисунка, лика на основателя Йохан Буденброк — висок и сериозен стар господин, който стискаше здраво устните си и гледаше строго и твърдо високо над жабото си. Ето широкото и простодушно лице на Йохан Буденброк, приятеля на Жан-Жак Хофстеде; ето консул Йохан Буденброк, пъхнал брадичката си във висока колосана яка, с широка набръчкана уста и голям, силно извит нос, опрял върху тогова, който го гледаше, одухотворените си очи, свидетелствуващи за религиозен унес, ето най-сетне и самия Томас Буденброк в малко по-млади години… Един стилизиран златен житен клас се виеше между ликовете, под които, също в златен печат, блестяха многозначително едно до друго числата 1768 и 1868. Най-отгоре обаче с високи готически букви и с почерка на оногова, който го беше оставил като завет към своите потомци, се четеше напътствено: „Синко, работи радо през деня, но работи само така, че през нощта да можем да спим спокойно.“

Сложил ръце на кръста, сенаторът гледа дълго време таблото.

— Да, да — каза той неочаквано с доста подигравателно натъртване, — хубаво нещо е несмутената нощна почивка… — После додаде сериозно, макар и донякъде нехайно, обърнат към всички присъствуващи: — Благодаря ви сърдечно, мили мои! Подаръкът е много хубав и смислен. Какво ще кажете… къде да го окачим? В частната кантора?

— Да, Том, над писалището ти в частната кантора! — отговори госпожа Перманедер и прегърна брата си, после го отведе в еркера и посочи навън.

Под тъмносиньото лятно небе на всички къщи се вееха двуцветни знамена — по цялата „Фишергрубе“ надолу, от „Брайтещрасе“ до пристанището, гдето корабите „Вуленвевер“ и „Фридерика Йовердик“ в чест на собственика си стояха в пълна флагова украса.

— Така е по целия град! — каза госпожа Перманедер и гласът й потрепери. — Аз излязох да се поразходя, Том. Хагеншрьомови също са сложили знаме. Ех, биха ли посмели да не сложат… Ще им изпочупя прозорците с камъни…

Той се усмихна и тя го заведе назад в стаята към масата.

— Ето телеграми, Том… естествено първите, личните, от нетукашните роднини. Другите, от търговските приятели, отиват в кантората…

Отвориха няколко телеграми: от хамбургчани, от франкфуртчани, от господин Арнолдсен и близките му в Амстердам, от Юрген Крьогер във Висмар… Изведнъж госпожа Перманедер страшно се изчерви.

— Той е посвоему добър човек — каза тя и подаде на брата си току-що разпечатаната от нея телеграма, която носеше подпис: Перманедер.

— Но времето минава — каза сенаторът, като натисна в края джобния си часовник, за да отскочи капакът. — Искам да пия чай. Ще ми правите ли компания? После къщата ще заприлича на гълъбарник…

Съпругата му го задържа, като скрито даде знак на Ида Юнгман.

— Само един миг още, Томас! Знаеш, че Хано трябва да отиде на урок… а иска да ти каже едно стихотворение. Ела, Хано! И все едно че в стаята няма никого. Не се вълнувай!

Малкият Йохан трябваше и през ваканцията — защото юли влизаше в лятната ваканция — да взема частни уроци го смятане, за да може да настигне класа си в тоя предмет. Някъде в предградието Санкт-Гертруд, в гореща стаица, гдето не миришеше на нещо хубаво, го чакаше човек с червена брада и нечисти нокти на ръцете, за да упражнява с него това проклето умножение. Преди това обаче трябваше да каже на папа стихотворението — онова стихотворение, което с помощта на Ида бе заучил старателно на „Чардака“ на втория етаж.

Облечен в копенхагенското си моряшко костюмче с широка ленена яка, бял нагръдник и дебел моряшки възел, който се подаваше изпод яката, той се облегна на рояла, скръстил нежните си нозе и извърнал малко настрана горната половина на тялото си — стойка, пълна с плаха и несъзнателна грация. Преди две или три седмици бяха му отрязали дългите коси, защото в училището му се смееха не само другарчетата, но и учителите. Ала на главата те все още бяха гъсти, меки и къдрави, като започваха ниско от слепоочията и нежното му чело. Той бе спуснал клепките си, така че дългите кестеняви мигли лежеха върху синкавите сенки край очите му, а затворените му устни бяха поразкривени.

Той много добре знаеше какво щеше да се случи. Неминуемо ще се разплаче и от плач не ще може да каже до края това стихотворение, което караше сърцето на човек да се свива от мъка, също както когато в неделя в църквата „Света Богородица“ органистът господин Пфюл свиреше по особен, трогателно-тържествен начин на органа. Да, ще се разплаче, както ставаше винаги, когато изискваха от него да покаже какво може, когато го подлагаха на изпит, когато преценяваха способностите му и духовните му дарби. Папа много обичаше това. Защо пък й трябваше на мама да му казва: „Не се вълнувай!“ Тя го каза за насърчение, но постигна тъкмо обратното, той чувствуваше това. Сега те стояха и го гледаха. Опасяваха се и очакваха да се разплаче… възможно ли беше тогава да не се разплаче? Той дигна очите си и подири очите на Ида, която играеше с часовниковата си верижка и му кимна с глава по присъщия й възкисело-грубоват начин. Той почувствува неизмерима потребност да се притисне до нея, тя да го изведе оттук и да не чува нищо друго, освен нейния дълбок, успокоителен глас, с който му говори: „Успокой се, Ханохен, момченцето ми, няма нужда да го казваш…“

— Е, да чуем, синко! — каза късо сенаторът.

Той беше седнал в едно кресло до масата и чакаше. Не се усмихна и днес… както винаги друг път в подобни случаи. Сериозен, дишал едната си вежда, той измерваше снагата на малкия Йохан с изпитателен, дори студен поглед.

Хано се изправи. Поглади с ръка полираното дърво на рояла, плъзна плах поглед по обкръжилите го присъствуващи и понасърчен от кротостта, която зареше към него от очите на баба му и леля Тони, каза с тих, малко твърд глас:

— „Пастирска неделна песен“… от Уланд.

— О, драги, не така! — извика сенаторът. — Какво си се залепил до пианото и си събрал ръцете на корема! Застани свободно! Говори свободно! Това най-напред. Я иди там между завесите на вратата! Сега дигни глава… и отпусни спокойно ръцете…

Хано застана пред прага на всекидневната и отпусна ръцете. Дигна послушно глава, но наведе така ниско миглите си, че от очите му не се виждаше нищо. Навярно те плуваха вече в сълзи.

— „Днес мирен божи ден е“ — каза той съвсем тихо.

Но толкова по-високо екна гласът на баща му, който го прекъсна:

— Преди да започнеш, трябва да се поклониш, синко! И после: много по-високо. Моля, повтори! „Пастирска неделна песен“….

Това беше жестоко и сенаторът много добре знаеше, че по тоя начин отнемаше на детето последния остатък от твърдост и съпротивителна сила. Но не биваше да допуска да му го отнемат! Не биваше да позволява да го объркват! Трябваше да добие непоколебимост и мъжество…

— „Пастирска неделна песен“ — повтори той неумолимо и насърчително.

Но с Хано беше свършено. Главата му бе клюмнала ниско над гърдите, а дясната му ръчичка, подала се бледа и прошарена от синкави жилки из много тесния долен край на тъмносиния моряшки ръкав, на който беше извезана котва, задърпа трескаво брокатения плат на завесата.

— „И аз съм сам в полето“ — смогна да каже той още и после всичко беше окончателно свършено.

Настроението на стихотворението отлетя. Обзе го безкрайна жалост към самия себе си, гласът отказа напълно да му се подчинява и сълзите бликнаха невъзпрепятствувани под клепките му. Той изведнъж закопня силно за ония минали нощи, когато беше малко болен от гърло, лежеше с леко повишена температура в креватчето си, а Ида идваше да му даде нещо за пиене и ласкаво да смени компреса на челото му… Той се наведе настрана, сложи глава върху ръката, с която се държеше за завесата, и захлипа.

— Хм, това не е удоволствие! — каза сурово и сърдито сенаторът и стана. — Защо плачеш? Би трябвало да се плаче за това, че дори на ден като днешния не можеш да събереш достатъчно енергия, за да ни доставиш радост. Та да не си малко момиченце? Какво ще стане от тебе, ако продължаваш така? Да не възнамеряваш и в бъдеще да се къпеш в сълзи всеки път, когато трябва да говориш пред хора?

„Не — мислеше Хано отчаян, — няма никога да говоря пред хора!“

— Помисли си по тоя въпрос до днес след пладне — заключи сенаторът и докато Ида Юнгман, коленичила до своя питомец, изтриваше очите му и му говореше отчасти укорно, отчасти нежно-утешително, отиде в трапезарията.

Докато закусваше набърже, консулшата, Тони, Клотилда и Кристиан си взеха сбогом от него. Те щяха да обядват днес заедно с Крьогерови, Вайншенкови и дамите Буденброк тук у Герда, а сенаторът волю-неволю трябваше да присъствува на гощавката в общинската изба-пивница; не мислеше да остане там до късно и се надяваше, че вечерта ще завари близките си още у дома.

Той изпи на украсената маса горещия чай, като го изливаше от чашата в чинийката, изяде набърже едно яйце и на стълбата дръпна няколко пъти от цигарата си. Гроблебен, увил и през лятото вълнен шал около шията си, надянал ботуши на лявата си ръка, хванал четката за ваксане в дясната и с една продълговата капка под носа, влезе от градинската площадка в предния хол и посрещна господаря си пред най-долните стъпала на главната стълба, гдето сега бяха наместили изправената кафява мечка с блюдото за визитни картички.

— Е, господин сенатор, сто години… и едни са бедни, а други са богати…

— Добре, Гроблебен, добре!

Сенаторът пусна една монета в ръката с четката, после прекоси хола и влезе в приемната кантора, разположена най-близко. В главната кантора го посрещна касиерът, висок човек с предани очи, за да му поднесе с грижливо подбрани изрази честитките на целия персонал. Сенаторът поблагодари с две-три думи и отиде на мястото си до прозореца. Но едва понечи да хвърли поглед в донесените вече вестници и да отвори писмата, на вратата към предната площадка се похлопа и дойдоха хора да поднесат поздравления.

Беше делегация на складовите работници, шестима мъже, които влязоха разкрачено и тежко като мечки, изтеглиха невъобразимо честно ъглите на устата си надолу и започнаха да въртят каскетите в ръцете си. Водачът им, определен да поднесе поздравлението, изплю на пода кафявия сок от тютюневата дъвка, дръпна нагоре панталоните си и заговори с буен, развълнуван глас за „сто години и още много по сто години“… Сенаторът им обеща значително увеличение на заплатата за тая седмица и ги пусна да си вървят.

Дойдоха данъчни чиновници, за да поздравят шефа от името на отдела. На тръгване те се сблъскаха на вратата с неколцина моряци, които под водачеството на двама кормчии бяха изпратени от двата кораба на предприятието „Вуленвевер“ и „Фридерика Йовердик“, спрели по това време в пристанището. Дойдоха също депутации от носачите на жито с черни блузи, къси панталони и цилиндри на главата. Навремени се обаждаха отделни граждани. Пристигна шивачът Щут от „Глокенгисерщрасе“, облякъл черен жакет върху вълнена риза. Честитиха му неколцина съседи, между тях и цветарят Иверсен. Един стар пощенски раздавач с бяла брада, халки на ушите и сълзливи очи, оригинален чудак, когото сенаторът, ако беше в добро настроение, обикновено заговаряше на улицата и го наричаше „господин пощенски началник“, извика още от вратата:

— Не идвам за това, господин сенатор, не идвам за това! Знам, хората си мислят, че всеки, който дойде днес, ще получи нещо… но аз не идвам за това!…

Все пак взе с благодарност монетата.

Нямаше край. Към десет и половина часа дойде прислужницата и обади, че сенаторшата посреща първите гости в салона.

Томас Буденброк напусна кантората и се качи бързо по главната стълба. Горе до входа на салона той се спря за половин минута пред огледалото, оправи връзката си и вдъхна за миг уханието на одеколона, с който беше понаръсил кърпичката си. Беше бледен, макар че тялото му се потеше, и ръцете и краката му бяха студени. Посрещането в кантората беше го почти съсипало. Той въздъхна дълбоко и влезе в пълната със слънце стая, за да каже „добре дошли“ на консул Хунеус, едър търговец на дървен материал и притежател на пет милиона, на съпругата му, дъщеря му и нейния съпруг, господин сенатор доктор Гизеке. Бяха пристигнали заедно от Травемюнде, гдето прекарваха целия юли, и — както повечето от първите семейства — прекъснаха летуването си само по случай търговския юбилей на Буденброкови.

Не бяха поседели още дори три минути на светлите вити кресла, когато пристигна консул Йовердик, син на починалия кмет, със съпругата си, по баща Кистенмакер, и когато консул Хунеус се сбогува, срещна брата си, който имаше един милион по-малко, но в замяна беше сенатор…

Сега вече хорото започна. Голямата бяла врата с релефа от свирещи амурчета над нея не остана нито за миг затворена и откриваше постоянно гледката към стълбището, заляно от зрака на „горното осветление“, и към главната стълба, по която непрекъснато се качваха и слизаха гости. Но понеже салонът беше просторен и групите, които се образуваха, се заседяваха в разговори, пристигащите бяха далеч по-многочислени от напускащите и скоро не се ограничаваха вече само със салона, а стояха прави и в паркетирания коридор; освободиха момичето от задължението да отваря и затваря вратата, а я оставиха изобщо отворена. Шумни и гръмки разговори от женски и мъжки гласове, стискане на ръце, поклони, шеги и висок, волен смях, който възлита между колоните на стълбището и отеква от тавана, от големия стъклен диск на „горното осветление“. Сенатор Буденброк, изправен ту пред стълбата, ту вътре пред прага на еркера, приема сериозно и официално промълвените или сърдечно и гласно поднесени поздравления. Кметът доктор Лангхалс, набит, изискан господин, чиято бръснала брадичка е закрита от бялата връзка, с къси, сиви бакенбарди и уморен поглед на дипломат, бива посрещнат почтително от всички присъствуващи. Дошли са винарят консул Едуард Кистенмакер и съпругата му, по баща Мьолендорпф, а така също неговият брат и съдружник Стефан, най-верният привърженик и приятел на сенатор Буденброк заедно с жена си, една извънредно здрава чифликчийска дъщеря. Овдовялата сенаторша Мьолендорпф седи в салона като на престол по средата на дивана, а ето че в тоя миг влизат децата й, господин консул Аугуст Мьолендорпф и съпругата му Юлхен, по баща Хагенщрьом, поднасят честитката си и тръгват между събраните, като поздравяват наляво и надясно. Консул Херман Хагенщрьом диша малко затруднено, право в червеникавата си брада, с плоския си нос, легнал направо върху горната устна; той използува перилата на стълбата като опора за тежкото си тяло и бъбри с господин сенатор доктор Кремер, шефа на полицията, чиито прошарени със сиви влакна кестеняви бакенбарди заграждат като рамка лицето му, усмихващо се с известна кротка хитрост. Прокурорът доктор Мориц Хагенщрьом, чиято красива съпруга, по баща Путфаркен от Хамбург, също е тук, усмихнат открива острите си поизпаднали зъби. За миг се вижда как старият доктор Грабо държи между двете си длани дясната ръка на сенатор Буденброк и веднага след това бива изместен от строителя Фойгт. По стълбата се качва с разперени ръце и възторжено унесено лице пастор Прингсхайм; той е облечен в граждански дрехи и само дължината на сюртука му издава неговия сан. Присъствува и Фридрих Вилхелм Маркус. Господата, които представляват някоя организация — сената, градския съвет, търговската камара, — са дошли във фрак.

Часът е единадесет и половина. Горещината се е засилила много. Домакинята се е оттеглила преди четвърт час.

Неочаквано долу откъм антрето долита тропот и шум от повлекливи стъпки, като че ли в хола из един път са влезли много хора, и в същото време се разнася глъчен и еклив глас, който изпълва цялата къща. Всички се устремяват към перилата, струпват се по целия коридор, пред вратите за салона, за трапезарията и пушалнята и заничат надолу. Там се подрежда една дружина от петнадесет-двадесет мъже с музикални инструменти, командувани от един господин с кестенява перука, посивяла моряшка брада и изкуствени челюсти от широки жълти зъби, които той показва, когато говори високо… Какво става? Влиза консул Петер Дьолман с оркестъра на градския театър. Самият той вече се качва по стълбата, като размахва в ръка пакет с програми.

И ето, в тая невъзможна и неопределима акустика, гдето тоновете се сливат, акордите взаимно се поглъщат и стават безсмислени и гдето над всичко друго господствува прекалено високото и скърцащо грухтене на големия басов тромпет, надуван от един дебеланко с отчаяно изражение на лицето, започва серенадата, свирена на търговската къща „Буденброк“ по случай юбилея; тази серенада започва с хорала „Благодарете всички богу“, последван тутакси от една парафраза върху „Хубавата Елена“ от Офенбах, подир която пък щяха да свирят китка от народни песни… Доста обемиста програма.

Хубава приумица на Дьолман! Честитят на консула и сега никому не се тръгва, докато не свърши концертът. Стоят прави или седят в салона и в коридора, слушат и бъбрят.

Томас Буденброк стоеше заедно със Стефан Кистенмакер, сенатор доктор Гизеке и строителя Фойгт от другата страна на главната стълба, до външната врата към пушалнята и недалеко от страничната стълба за втория етаж. Облегнал се на стената, той вметваше сегиз-тогиз по някоя дума в разговора на своята група, но през останалото време гледаше мълчаливо в празното пространство над перилата. Горещината бе станала още по-силна, още по-угнетителна, но не беше вече изключено да вали дъжд: ако можеше да се съди по сенките, които минаваха над „горното осветление“, по небето имаше облаци. Да, тези сенки бяха толкова чести и следваха тъй бързо една подир друга, че постоянно сменяващото се трепкащо осветление на стълбището накрая предизвика болка в очите. Блясъкът на позлатените гипсови украшения, на месинговия канделабър и на жълтите метални инструменти долу гаснеше всеки миг и веднага след това отново се разискряше. Само веднъж сянката се задържа малко по-дълго от обикновено и междувременно се чу как пет, шест или седем пъти, с доста дълги промеждутъци и леко пращене — върху стъкления, диск на „горното осветление“ тупна нещо твърдо: без съмнение няколко ледени зърна от градушка. После слънчевата светлина изпълни отново къщата от горе до долу.

Има едно състояние на душевна потиснатост, когато всичко онова, което при нормални условия ни ядосва и предизвиква здрава реакция на недоволство, сега ни смазва с някаква морна, тъпа и безмълвна горест. С такава горест бе изпълнен Томас от поведението на малкия Йохан, с такава горест го измъчваха чувствата, които будеше в него цялата тази празничност, а още повече онези чувства, които при най-добра воля беше неспособен да изпита. Той се помъчи на няколко пъти да се оборави, да проясни погледа си и да си каже, че този ден е хубав и без друго би трябвало да го изпълни с повишено и радостно настроение. Макар че шумът на инструментите, глъчката и гледката на безбройните хора разтърсваха нервите му и заедно със спомените за миналото, за баща му често го довеждаха до леко умиление, все пак превес вземаше впечатлението на смешното и срамното, легнало върху всичко, на лошата, обезобразена от акустиката музика, на това банално събрание от хора, които бъбрят за курсове и гощавки… и тъкмо тази смесица от умиление и погнуса го хвърляше в някакво морно отчаяние.

В дванадесет и четвърт, когато програмата на оркестъра от градския театър клонеше вече към своя край, стана нещо, което съвсем не накърни и не прекъсна празничното настроение, но поради търговския си характер застави домовладиката да остави за няколко минути гостите си. Ето какво стана: през една пауза на музиката по стълбата се изкачи най-младият стажант в кантората, дребен, уродлив човек, смутен неизказано от безчислените дами и господа и сврял дълбоко между раменете поруменялата от срам глава; той размахваше прекалено широко напред-назад едната от двете си неестествено дълги и тънки ръце, за да си придаде вид на увереност и небрежност, а в другата държеше напреде си някаква сгъната хартийка — телеграма. Изкачвайки се по стълбата, той диреше с плахо скокливи погледи шефа си и като го откри, запромъква се с бързо мълвени извинения през гъмжилото от гости, което му преграждаше пътя.

Срамежливостта му беше съвсем излишна, защото никой не му обръщаше внимание. Без да го погледнат и като продължаваха да приказват, правеха му с леко движение път и едва забелязаха бегло, когато той се поклони и подаде телеграмата на сенатор Буденброк, който се дръпна малко, настрана от Кистенмакер, Гизеке и Фойгт, за да я прочете. Дори днес, когато повечето от телеграфическите известия представляваха обикновени честитки, докато траеше работното време, всяка телеграма трябваше веднага и безусловно да му бъде предавана.

Пред стълбата за втория етаж коридорът правеше чупка и продължаваше по дължината на залата в посока към стълбата от черния вход, гдето имаше още една, странична врата за залата. Срещу стълбата за втория етаж се намираше отворът на шахтата с макарата, с която се изтегляха горе ястията от кухнята, а до стената имаше доста голяма маса, на която прислужницата обикновено почистваше сребърните прибори. Тук именно се спря сенаторът, обърна гръб на уродливия стажант и отвори телеграмата.

Изведнъж очите му се разшириха така, че всеки, който би го видял, би се стъписал ужасен; той пое само веднъж късо и трескаво въздух, но така бурно, че гърлото му мигновено пресъхна и той се закашля.

Успя да каже:

— Така. Добре.

Но глъчката зад него не позволи да се разбере.

— Така. Добре — повтори той, но само първата дума беше звук, втората беше шепот.

Тъй като сенаторът не се помръдна, не се обърна, дори не загатна с някакво движение, че може да си върви, гърбавият стажант се поклати още един миг неуверено и нерешително ту на единия, ту на другия крак. После направи отново непохватния си поклон и си отиде по стълбата на черния вход.

Сенатор Буденброк остана прав до масата. Ръцете му, в които държеше отворената телеграма, висяха отпуснати пред него и докато все още с полуотворена уста дишаше късо, затруднено и бързо, при което горната половина на тялото му се движеше силно напред-назад, той непрекъснато клатеше глава насам-натам в недоумение, като че бе го поразил удар.

— Малко градушка… малко градушка… — повтаряше той безсмислено.

Но после дишането му стана по-дълбоко и по-спокойно, а движението на тялото му по-бавно; полузатворените му очи се забулиха с някакво морно и почти угнетено изражение, той закима тежко с глава и се обърна настрана.

Отвори вратата към залата и влезе. Мина бавно с наведена глава по лъскавия под на просторното помещение и седна на един от тъмночервените ъглови дивани до прозореца в дъното. Тук беше тихо и хладно. Чуваше се ромонът на фонтана в градината, една муха се блъскаше с жужене о стъклото на прозореца, а от коридора до него достигаше само някакъв глух шум.

Отпусна безсилно глава върху възглавницата и затвори очи.

— Така е добре, така е добре — промълви той полугласно и после повтори още веднъж с облекчителна въздишка, доволен, избавен: — Така е много добре!

Почина си пет минути с отпуснати крайници и спокойно изражение на лицето. После се изправи, сгъна телеграмата, пъхна я във вътрешния джоб на жакета си и стана, за да отиде при гостите.

Но в същия миг изохка отвратен и се отпусна наново върху възглавницата. Музиката… музиката засвири отново с някакъв нелеп шум, който би трябвало да означава галоп и в който тимпан и чинели маркираха ритъма; обаче останалите, избързали или закъснели, сливащи се потоци от ехтящи звуци не спазваха тоя ритъм и така се получаваше натрапчива, наивно-невъзмутима, непоносимо дразнеща дандания от скърцане, блъскане и безкрайни трели, раздирана от налудничавите писъци на пиколата.