Томас Ман
Буденброкови (25) (Упадък на едно семейство)

Глава осма

Така за Тони Буденброк започнаха хубави летни седмици, по-забавни и по-приятни от всички ония, които бе прекарала по-рано в Травемюнде. Тя разцъфтя, нищо вече не й тежеше; дързостта и безгрижието в думите и движенията й се върнаха. Като дойдеше неделен ден с Том и Кристиан в Травемюнде, консулът я гледаше с голямо задоволство. Тогава се хранеха table d’hôte, пиеха кафе под тентата на сладкарницата и слушаха музика, а после отиваха да погледат в залата с рулетките, гдето се тълпяха весели хора като Юстус Крьогер и Петер Дьолман. Консулът никога не играеше.

Тони се печеше на слънце, къпеше се, ядеше пържена наденица с лютив сос и правеше дълги разходки с Мортен: по шосето до съседното селище, покрай брега до високо разположения „Морски храм“, отгдето се откриваше широка гледка над морето и сушата; или нагоре в горичката зад курортния хотел, гдето на най-високото място беше окачена голямата камбана за повикване на table d’hôte… Или гребяха на лодка по Трава и отиваха на „Привала“, гдето можеше да се намери янтар…

Мортен беше занимателен спътник, макар че мненията му бяха малко несдържани и отрицателни. Той таеше строга и справедлива присъда за всичко и я изказваше решително, макар че при това се изчервяваше. Тони се натъжи и го укори, когато той с донякъде непохватен, но гневен жест обявя всички благородници за идиоти и мизерници; но тя изпитваше голяма гордост от това, че той изказваше пред нея открито и доверчиво възгледи, които премълчаваше пред родителите си. Веднъж каза:

— Ето какво още трябва да ви разкажа: в квартирата си в Гьотинген имам цял скелет… знаете, скелет от кости, сглобен леко с малко тел. Облякох тоя скелет с една вехта полицейска униформа… Не намирате ли, че това е чудесно? Но, за бога, не казвайте на баща ми!

Случваше се често Тони да се събере с градските си познайници на плажа или в приморската градина или отиваше на някоя вечеринка, или на разходка с платноход. Тогава Мортен седеше „на камъните“. Още от първия ден тези камъни станаха за двамата постоянен израз. „Седя на камъните“ означаваше: „Самотен съм и се отегчавам.“ Случеше ли се дъждовен ден, който загръщаше нашир и надлъж морето със сиво було и то се сливаше окончателно с натежалото небе, който освен това размекваше плажа и наводняваше пътищата, тогава Тони казваше:

— Днес и двама ще седим на камъните… сиреч на верандата или в дневната стая. Не остава нищо друго, Мортен, освен да ми свирите студентски песни, макар че те ужасно ме отегчават.

— Да — отговаряше Мортен, — да седнем… Но знаете ли, щом сте и вие, те престават да бъдат камъни.

Но той не говореше подобни работи в присъствие на баща си; майка му можеше да ги чуе.

— Е, сега? — попита влекачният командир след обяда, когато Тони и Мортен станаха и се приготвиха да излязат. — Къде ще отидат младите?

— Ще придружа малко госпожица Антония до „Морския храм“.

— Така! Бива ли? Я кажи, синко, Filius^[1], няма ли да бъде по-уместно да седнеш в стаята си и да преговориш нервните разклонения? Ще забравиш всичко, докато дойде време да се върнеш в Гьотинген.

Госпожа Шварцкопф обаче каза кротко:

— Боже мой, Дидерих! Защо да не отиде? Пусни го да отиде! Нали е във ваканция! И мигар да не се поразвлече с гостенката ни?

И те излязоха.

Тръгнаха покрай брега чак долу до водата, гдето приливът е намокрил, изгладил и втвърдил пясъка, та може да се ходи леко; гдето лежат разпръснати малки, обикновени бели миди и други, продълговати, големи, с променливи багри; между тях се вижда жълто-зелена морска трева с кръгли кухи плодове, които пукат, ако бъдат смачкани; има и медузи — прости, с цвета на водата, и червено-жълти, отровни, които парят, ако при къпане бъдат докоснати с крака…

— Да ви кажа ли колко глупава бях преди? — каза Тони. — Исках да извадя пъстрите звезди от медузите. Занесох цяла купчина медузи в кърпичката си у дома и грижливо ги сложих на слънце на балкона, за да се изпарят… И мислех, че звездите ще останат. Да, добре… Но когато отидох да проверя, намерих едно доста голямо мокро петно. Миришеше само малко на гнили водорасли…

Край тях ромонеха ритмично дългите вълни. Те вървяха с лице срещу свежия солен вятър, който долита волно и безпрепятствено, обвива ушите и предизвиква някакъв приятен шемет, някакво леко замайване… Вървяха в тоя безкраен, тихо свистящ покой на морето, който извисява до тайнствено значение всеки дребен шум, все едно дали далечен или близък…

Вляво се намираха еднообразни, нацепени склонове от жълта глина и сипеи с все нови и нови изпъкнали ъгли, които закриваха завоите на крайбрежието. Тук някъде, понеже брегът стана много каменлив, те се покатериха по склона, та горе през горичката да продължат стръмния си път към „Морския храм“. Този „Морски храм“ представляваше кръгъл павилион, скован от груби, необелени дървета и дъски, които отвътре бяха покрити с надписи, инициали, сърца и стихове… Тони и Мортен седнаха на тясната груба пейка в дъното на една от малките, обърнати към морето прегради, гдето миришеше на дърво като в кабините на банската сграда.

Съвсем тихо и тържествено беше тук горе по тоя следобеден час. Чуруликаха само няколко птици, а тихото шумолене на дърветата се омесваше с ромона на морето, което се ширеше дълбоко долу: в далечината се виждаха мачтите и платната на един кораб. Запазени от вятъра, който преди малко свиреше край ушите им, те внезапно усетиха, че тишината ги настройва за размисъл.

Тони попита:

— Пристига ли, или заминава?

— Как? — попита Мортен с бавния си тежък глас; каза бързо, сякаш се пробуждаше от дълбок унес: — Заминава. Това е „Кмет Стенбок“, заминава за Русия. — И добави след известна пауза: — Не бих желал да замина с него. Там работите вървели още по-възмутително, отколкото у нас.

— Така! — отвърна Тони. — Сега пак сте намислили да се заядете с благородниците, чета го по лицето ви, Мортен. Не е хубаво от ваша страна… Познавали ли сте някога някой благородник?

— Не! — извика почти възмутен Мортен. — Слава богу!

— Ето, виждате ли? А аз познавам. Във всеки случай момиче: Армгарда фон Шилинг там отвъд, за която вече ви разказах. Тя беше по-добродушна от вас и от мене, просто не съзнаваше, че е „фон“, ядеше метвурст и говореше за кравите си.

— Сигурно има изключения, госпожице Тони! — каза той бързо. — Но слушайте… вие сте млада дама и имате лично отношение към въпроса. Вие познавате един благородник и казвате: все пак той е добър човек! Сигурно… но не е необходимо да познаваш дори едного, за да осъдиш всички! Защото, вижте, тук се касае за принципа, за институцията! Да, сега ще замълчите… Как? Мигар някой трябва само да бъде роден, за да стане избраник и благородник… и да гледа презрително нас другите, които въпреки всичките си заслуги не можем да достигнем неговата висота?

Мортен говореше с наивно и добросърдечно негодувание; опита се да прави движения с ръцете, но видя сам, че бяха непохватни, и ги прекрати. Но продължи да говори. Беше в настроение. Седеше наведен напред, мушнал един палец между копчетата на якето си, и придаваше упорито изражение на добродушните си очи.

— Ние, буржоазията, третото съсловие, както ни наричаха досега, искаме да съществуват само благородници по заслуги, не признаваме вече това гнило благородничество, отричаме сегашното степенуване на съсловията. Искаме всички хора да бъдат свободни и равни, никой да не робува на друг, а всички да бъдат подчинени само на законите… Не бива да има вече никакви привилегии и никакви произволи!… Всички трябва да бъдат равноправни чеда на държавата. И както няма вече посредничество между простия човек и дядо господ, така и гражданинът трябва да има пряка връзка с държавата!… Ние искаме свобода на печата, на занаятите, на търговията… Искаме всички хора да се конкурират взаимно без предимства и да бъде увенчавана заслугата!… Обаче ние сме поробени и оковани… Какво исках да кажа? Да, слушайте: преди четири години бяха изменени общогерманските закони за университетите и печата… Хубави закони! Не бива да се пише или преподава истина, която може би не е в съгласие със съществуващия ред на нещата… Разбирате ли? Истината е потисната, не може да говори… И защо? Заради едно идиотско, овехтяло, грохнало положение, което, както всеки знае, рано или късно все пак ще бъде премахнато… Струва ми се, че вие съвсем не разбирате тая подлост! Силата, сегашната глупава, груба полицейска сила, която, съвсем не е в състояние да проумее духовното и новото… Не, като оставям настрана всичко, ще ви кажа още само едно… Пруският крал извърши голяма неправда! Тогава, през лето тринадесето, когато у нас бяха французите, той ни повика и обеща да ни даде конституция… Ние дойдохме и освободихме Германия…

Тони, която беше подпряла главичката си на ръката и го гледаше отстрани, поразмисли един миг сериозно дали той самият действително е помогнал за изгонването на Наполеон.

— … но мислите ли, че той изпълни обещанието си? О, не!… Сегашният крал е вития, мечтател, романтик… като вас, госпожице Тони… Защото трябва да имате пред вид едно: когато философите и поетите току-що са надвили и премахнали някоя истина, някой възглед, някой принцип, тогава лека-полека се явява един крал, който точно сега в своите размишления е стигнал именно до това, който точно сега смята това за най-новото и най-доброто и мисли, че трябва да действува съобразно с него… Да, такава е работата с кралете! Кралете са не само човеци, те са дори крайно посредствени човеци, остават винаги с няколко пощенски мили назад… Ах, с Германия стана същото, което стана с организирания студент; по време на освободителните войни той беше самоотвержен и възторжен момък, а сега е жалък филистер…

— Да, да — каза Тони. — Всичко това е хубаво. Но позволете да попитам: какво собствено ви засяга всичко това? Та вие не сте прусак?

— Ах, все едно, госпожице Буденброк! Да, назовавам семейното ви име, и то умишлено… Би трябвало всъщност да кажа и „демоазел“ Буденброк, за да бъда напълно справедлив към вас! Та мигар у нас хората са по-свободни, по-равни, повече граждани, отколкото в Прусия? Прегради, разстояния, аристокрация еднакво тук и там! Вие храните симпатии към благородниците… да ви кажа ли защо? Защото вие самата сте благородница! Да… Как, не го ли знаехте досега?… Баща ви е големец, а вие сте принцеса. Пропаст ви дели от нас, другите, които не принадлежим към вашия кръг от господствуващи семейства. Наистина от време на време вие можете за отмора да се поразходите с някого от нас покрай морето, но влезете ли отново във вашия кръг от предпочитани и отбрани хора, тогава ние можем да седим на камъните…

В гласа му беше се примесила някаква съвсем странна възбуда.

— Мортен — каза тъжно Тони. — Значи, все пак сте се ядосвали, когато седяхте на камъните! Та нали аз ви помолих да ви представя…

— О, вие пак схващате въпроса като млада дама, прекалено лично, госпожице Тони! Та аз говоря принципиално. Казах, че у нас не царува по-голяма братска човечност, отколкото в Прусия… И ако бих говорил лично — продължи той след къса пауза с по-тих глас, от който обаче не беше изчезнала странната възбуда, — то нямаше да приказвам за настоящето, а по-скоро може би за бъдещето… Когато някой ден вие като мадам еди-коя си изчезнете окончателно във вашата знатна среда… някой до края на живота си може да седи на камъните…

Той замълча, Тони също мълчеше. Тя не гледаше вече към него, а на другата страна, в дъсчената стена до себе си. Настъпи доста дълга и угнетителна тишина.

— Спомняте ли си — поде отново Мортен — деня, когато ви казах, че имам да ви задам един въпрос? Да, трябва да знаете, че той ме занимава още от първия следобед, когато пристигнахте тук… Не гадайте! Невъзможно е да знаете какво искам да кажа. Ще ви попитам друг път, при сгода; не е нещо бързо, не ме засяга всъщност никак, просто любопитство… Не, днес ще ви издам само едно… нещо друго… Гледайте!

С тия думи Мортен извади от джоба на якето си крайчеца на някаква тясна книжка на пъстри ивици и погледна Тони в очите с някаква смесица от очакване и тържествуване.

— Хубава е — каза тя в пълно неведение. — Какво означава това?

И Мортен заговори тържествено:

— Това означава, че съм член на една студентска корпорация в Гьотинген… сега знаете. Имам и фуражка със същите цветове, но за през ваканцията съм я сложил на главата на скелета с полицейската униформа… Защото тук не бива да се показвам с нея, разбирате ме… Но мога да се надявам, че няма да ме издадете, нали? Ако баща ми узнае за тая работа, ще стане някоя беда…

— Няма да кажа нито дума, Мортен! Можете да се осланяте на мене… Но аз не зная нищо от тая работа… Всички ли сте в заговор срещу благородниците?… Какво искате?

— Искаме свобода! — рече Мортен.

— Свобода ли? — попита тя.

— Е, да, свобода, знаете ли, свобода!… — повтори той, като направи неопределено, малко тромаво, но възторжено движение с ръка навън и надолу, над морето; но не на оная страна, гдето Мекленбургският бряг ограничаваше залива, а към откритото море, което се разстилаше величаво и необгледно към забуления хоризонт, леко накъдрено на все по-тесни и по-тесни зелени, сини, жълти и сиви ивици.

Тони последва с очи посоката на ръката му; и докато оставаше малко ръцете им, опрени една до друга на грапавата дървена пейка, да се сплетат, те се взряха дружно в далечината. Мълчаха дълго, а през това време до ушите им се носеше спокойният и ленив ромон на морето… И Тони внезапно се почувствува единна с Мортен в някаква велика, неопределена, пълна с догадки и копнеж, представа за това, което означаваше думата „свобода“.