Томас Ман
Буденброкови (40) (Упадък на едно семейство)

Глава осма

Лицето на господин Грюнлих беше покрито с червени петна, но той беше облечен най-грижливо. Носеше черен, нагънат солиден жакет и панталон с грахов цвят, подобни на ония, с които някога бе правил първите си визити на „Менгщрасе“. Той се спря в някаква отпусната стойка, наведе очи към пода и каза с мек, морен глас:

— Татко…

Консулът се поклони студено и после с няколко енергични движения на пръстите оправи вратовръзката си.

— Благодаря ви, че дойдохте — добави господин Грюнлих.

— Това беше мой дълг, приятелю — отвърна консулът, — но се страхувам, че то ще остане единственото, което съм в състояние да направя по вашия въпрос.

Неговият зет му хвърли бърз поглед и стойката му стана още по-отпусната.

— Чух — продължи консулът, — че вашият банкер, господин Кеселмайер, ни чакал… Какво място определихте за разговора? Аз съм на ваше разположение.

— Моля, имайте добрината да ме последвате — прошушна господин Грюнлих.

Консул Буденброк целуна дъщеря си по челото и каза:

— Иди горе при детето си, Антония!

После мина през трапезарията и влезе в дневната заедно с господин Грюнлих, който вървеше ту пред него, ту след него и разтваряше портиерите.

Когато застаналият до прозореца господин Кеселмайер се обърна, белият и черен пух по главата му се изправи в после отново легна кротко назад върху черепа.

— Господин Кеселмайер, банкер… Консул Буденброк търговец на едро, мой тъст… — каза господин Грюнлих сериозно и скромно.

Лицето на консула беше неподвижно. Господин Кеселмайер се наведе с провиснали ръце, сложи двата си жълти кучешки зъба върху горната устна и каза:

— Ваш покорен слуга, господин консуле! Много се радвам, че имам удоволствието да се запозная с вас.

— Моля, простете, че ви накарах да чакате, Кеселмайер — каза господин Грюнлих.

Той беше преизпълнен от вежливост както към единия, така и към другия.

— Да минем на въпроса! — забеляза консулът и се обърна насам-натам, като че търсеше нещо.

Стопанинът побърза да отговори:

— Заповядайте, господа…

Когато влязоха в пушалнята, господин Кеселмайер каза весело:

— Пътувахте ли приятно, господин консуле?… Аха, дъжд! Да, лошо време, грозно, мръсно време! Да имаше поне малко мраз, малко сняг… Но няма. Дъжд! Кал! Във висша, висша степен противно…

„Какъв особен човек“ — помисли консулът.

По средата на малката стая с тъмни пъстри тапети имаше една доста голяма четвъртита маса със зелена покривка. Вън дъждът валеше по-силно. Беше толкова тъмно, че господин Грюнлих веднага запали трите свещи в сребърните свещници на масата. Върху зеленото сукно лежеха синкави търговски писма с печати на фирми и протрити, тук-там покъсани хартии, покрити с дати и собственоръчни подписи. Виждаха се още една дебела главна книга, металическа мастилница с безчислени подострени гъши пера и моливи и кутия със ситен пясък.

Господин Грюнлих покани гостите с тихи, тактични и сдържани движения, с каквито биват посрещани посетителите на погребение.

— Драги татко, моля, седнете на стола с облегалките — каза той кротко. — Господин Кеселмайер, бъдете така любезен да седнете тук…

Най-сетне редът бе установен. Банкерът седеше срещу стопанина, а консулът председателствуваше от стола с облегалките откъм широката страна на масата. Задната облегалка на стола му се допираше до вратата за коридора.

Господин Кеселмайер се наведе, провеси долната си устна, оправи един от шнуровете върху жилетката и си забоде очилата, като при това набърчи нос и отвори широко уста. После почеса с нервиращ шум стриганите си бакенбарди, опря ръце върху коленете, кимна към хартиите и забеляза късо и весело:

— Аха! Това е то всичко!

— Ще позволите да надникна по-дълбоко в положението на нещата — каза консулът и посегна към главната книга.

Неочаквано обаче господин Грюнлих простря като в закрила двете си ръце над масата — дълги, покрити с изпъкнали сини жилки ръце, които открито трепереха, и извика с развълнуван глас:

— Момент! Само един момент още, татко! О, нека да направя предварително няколко уводни бележки!… Да, вие ще надникнете, от вашите очи няма да убегне нищо… Но повярвайте ми: ще надникнете в положението на един клетник, а не на виновник! Татко, виждайте в мое лице човек, който се е борил неуморно срещу съдбата, но тя го е повалила! В тоя смисъл…

— Ще видя, приятелю, ще видя! — каза консулът с явно нетърпение и господин Грюнлих дръпна ръцете си, за да даде път на съдбата.

Изтекоха дълги, страшни минути на мълчание. Тримата господа седяха близко един до друг под неспокойната светлина на свещите и затворени от четири тъмни стени. Не се долавяше никакво друго движение, освен шумоленето на хартията, с която боравеше консулът. Единствен шум идеше от дъжда, който валеше вън.

Господин Кеселмайер беше бутнал палците на ръцете си в отворите на жилетката под мишниците, с останалите пръсти свиреше като на пиано по раменете си и поглеждаше с неизказана веселост ту единия, ту другия. Господин Грюнлих седеше, без да се облегне назад, с ръце върху масата, вперил мътни очи напреде си, и от време на време плъзваше плах поглед настрана към тъста си. Консулът прелистваше главната книга, следеше с нокътя на един пръст колонки от числа, съпоставяше дати и нахвърляше с молив по хартията своите ситни, нечетливи цифри. Изнуреното му лице изразяваше ужас от положението, в което „надникваше“… Най-сетне той положи лявата си ръка върху рамото на господин Грюнлих и каза потресен:

— Клетнико!

— Татко… — промълви господин Грюнлих.

Той наистина беше за окайване — по страните му се търкулнаха две едри сълзи и се загубиха в златожълтите му бакенбарди. Господин Кеселмайер проследи с най-голям интерес пътя на тия две капки, дори се поизправи на стола си, наведе се напред и се загледа с отворена уста в лицето на господин Грюнлих. Консул Буденброк беше дълбоко развълнуван. Поомекнал благодарение на нещастието, сполетяло самия него, той чувствуваше, че го увлича страдание, но бързо стана отново господар на чувствата си.

— Как е възможно! — каза той с безутешно клатене на глава. — За толкова малко години!

— Детска игра! — отговори весело господин Кеселмайер. — За четири години човек може чудесно да пропадне. Като си спомня само колко весели бяха до неотдавна братя Вестфал в Бремен…

Консулът го погледна с примигващи очи, но нито го видя, нито го чу. Той съвсем не беше дал израз на мисълта, върху която разсъждаваше. „Защо — питаше се той подозрително и все пак в недоумение, — защо всичко това става тъкмо сега? Б. Грюнлих можеше още преди две-три години да бъде там, гдето беше сега, това се виждаше от пръв поглед. Но той разполагаше с неизчерпаем кредит, получаваше капитал от банки, солидни къщи — като например сенатор Бок и консул Гудщикер — постоянно гарантираха с подписите си неговите начинания, а полиците му вървяха като налични пари. Защо тъкмо сега, сега, сега — и шефът на фирмата «Йохан Буденброк» сигурно знаеше какво разбираше под това сега — се явява това крушение на всички страни, това пълно оттегляне на доверието, като че ли бяха се наговорили, това единодушно, безогледно и невежливо изхвърляне върху Б. Грюнлих?“ Консулът би бил прекалено наивен, ако не знаеше, че реномето на неговата собствена фирма по необходимост бе се отразило благоприятно и на Грюнлих още след годежа с дъщеря му. Но нима кредитът на Грюнлих зависеше тъй всецяло, тъй очебийно, тъй изключително от неговия? Нима сам Грюнлих не представляваше нищо? Ами сведенията, които бе събрал консулът, търговските книги, които бе проверил?… Все едно! Решението му да не мръдне пръст в тая работа беше по-твърдо от всякога. Нека всички видят, че са си правили криво сметката! Очевидно Б. Грюнлих бе съумял да създаде мнение, че е здраво свързан с Йохан Буденброк? На това, както изглеждаше, ужасно широко разпространено заблуждение трябваше веднъж завинаги да се сложи край! Този Кеселмайер също има да се чуди. Имаше ли съвест у тоя палячо? Личеше как безсрамно е спекулирал единствено с това, че той, Йохан Буденброк, няма да допусне мъжът на дъщеря му да се разори… как непрекъснато е давал кредити на отдавна унищожения Грюнлих, като всеки път го е карал да подписва все по-жестоки, незаконни лихви…

— Както и да е — каза той късо. — Да дойдем на въпроса. Ако ме накарат да дам мнение като вещо търговско лице, съжалявам, но съм длъжен да заявя, че се касае за положение на един наистина нещастен, но и във висша стенен виновен човек.

— Татко… — промълви господин Грюнлих.

— Това обръщение звучи лошо в ушите ми! — каза бързо и сурово консулът. — Вашите вземания от господин Грюнлих, господине — продължи той, като се обърна бегло към банкера, — възлизат на шестдесет хиляди марки…

— Със закъснелите и прибавени към главницата лихви стават шестдесет и осем хиляди седемстотин петдесет и пет марки и петнадесет шилинга — отговори спокойно господин Кеселмайер.

— Много добре… И вие в никакъв случай не сте наклонен да продължите търпението си?

Господин Кеселмайер започна просто да се смее. Смееше се с отворена уста, на пресекулки, без следа от гавра и дори добродушно, като гледаше консула в лицето, сякаш го канеше и той да приглася в смеха.

Малките хлътнали очи на Йохан Буденброк се помътиха и обкръжиха внезапно с червени кръгове, които стигаха чак до скулите. Той беше запитал само формално и знаеше прекрасно, че отсрочката от страна на тоя един кредитор би променила съвсем незначително положението. Но начинът, по който отказваше този човек, го засрами и ожесточи до крайност. Той бутна с едно-единствено движение на ръката далеко от себе си всичко, което лежеше пред него, сложи изведнъж молива на масата и каза:

— В такъв случай заявявам, че не съм наклонен да се занимавам по-дълго и по какъвто и да било начин с тоя въпрос.

— Аха! — извика господин Кеселмайер, като разтърси ръце във въздуха. — Това се казва слово, това се казва достойно речено. Господин консулът урежда работата по съвсем прост начин. Без дълги преговори! На бърза ръка!

Йохан Буденброк дори не го погледна.

— Не мога да ви помогна, приятелю — обърна се той спокойно към господин Грюнлих. — Нещата трябва да вървят, както са тръгнали… Не съм в състояние да ги спра. Съвземете се и подирете утеха и сила в бога. Аз съм принуден да смятам тоя разговор за приключен.

Неочаквано лицето на господин Кеселмайер доби сериозно изражение и това изглеждаше много чудновато, но сетне той кимна насърчително на господин Грюнлих, който седеше неподвижно и само кършеше тъй силно дългите си ръце върху масата, че пръстите му пукаха тихо.

— Татко… господин консуле… — каза той с нерешителен глас — вие не бива… не можете да желаете разорението ми, бедата ми! Изслушайте ме! Касае се общо за един дефицит от сто и двадесет хиляди… Вие можете да ме спасите. Вие сте богат човек. Смятайте тая сума за каквото искате… като окончателно уравняване на сметката, като наследствен дял на вашата дъщеря, като заем под лихва… Аз ще работя… Знаете, че съм пъргав и находчив…

— Аз казах последната си дума — отговори консулът.

— Позволете да попитам: не можете ли? — обади се господин Кеселмайер и го погледна с набръчкан нос през очилата си. — Осмелявам се да обърна вниманието ви, господин консуле… че това всъщност тъкмо сега би било чудесен случай да докаже силата на фирмата „Йохан Буденброк“…

— Ще постъпите добре, господине, да предоставите на мене самия грижата за реномето на фирмата ми. За да докажа платежоспособността си, не е потребно да хвърлям парите си в първата срещната локва…

— Недейте, недейте! Аха, „локва“ е във висша степен забавно! Но не мислите ли, господин консуле, че обявяването в несъстоятелност на вашия зет би довело… а… би поставило… а… във фалшива, крива светлина и вашето положение?…

— Мога само повторно да ви препоръчам да предоставите на мене грижата за доброто ми име в търговския свят — каза консулът.

Господин Грюнлих погледна безпомощно своя банкер в лицето и поде отново:

— Татко… умолявам ви, разсадете какво вършите!… Та само за мене ли е думата? О, аз… нека загина! Но дъщеря ви, жена ми, тази, която аз толкова обичам… която спечелих след такава гореща борба… и нашето невинно дете, дете на двамата… и те ли да изпаднат в нищета? Не, татко, аз не ще понеса това! Ще се убия! Да, ще се убия със собствената си ръка… повярвайте ми! И нека тогава небето да ви оправдае от всякаква вина!

Йохан Буденброк седеше облегнат на стола си, бледен и с разтуптяно сърце. За втори път го връхлитаха чувствата на тоя човек, изразът на които безусловно носеше печат на неподправеност; трябваше отново — както едно време, когато бе уведомил господин Грюнлих за писмото на дъщеря си от Травемюнде — да чуе същата грозна заплаха. И отново го обзе тръпно онази възторжена страхопочит на неговото поколение пред човешките чувства, която винаги бе се намирала в разрез с неговия трезвен и практичен търговски усет. Ала този пристъп не продължи повече от една секунда. „Сто и двадесет хиляди марки…“ — повтори той на ума си, а после каза спокойно и твърдо:

— Антония е моя дъщеря. Ще смогна да предотвратя тя да страда невинно.

— Какво искате да кажете? — попита господин Грюнлих и бавно се вцепени.

— Ще узнаете — отговори консулът. — Засега няма какво да добавя към думите си.

Той стана, намести твърдо стола на пода и се обърна към вратата.

Господин Грюнлих седеше безмълвен, вцепенен, безпаметен и устата му се движеше тръпно на двете страни, без от нея да можеше да се изтръгне поне една дума. Но това приключващо и окончателно движение на консула накара веселостта на господин Кеселмайер да се върне отново, тя дори се усили, премина всяка граница и стана страхотна. Очилата паднаха от носа му, който се изтегли между очите, а мъничката му уста, в която самотно стърчаха двата кучешки зъба, щеше почти да се раздере. Малките му червени ръце загребаха във въздуха, пухът на главата му започна да се развява, лицето му с белите стригани бакенбарди се измени съвсем, дори се разкриви от особена веселост и стана алено като киновар.

— Аха! — изкрещя той така, че гласът му стана пресеклив. — Намирам, че това е във висша… висша степен забавно! Но все пак, господин консул Буденброк, поразмислете, преди да хвърлите в ямата такъв чудесен екземпляр зетче!… По широкия, прекрасен божи земен свят няма втора такава пъргавина и находчивост. Аха! Още преди четири години, когато за пръв път усетихме ножа до гърлото си… въжето на шията си… ние неочаквано накарахме да разтръбят на борсата годежа ни с мадмоазел Буденброк, преди още той да бе станал в действителност… Това заслужава уважение! Да, във висша степен похвално.

— Кеселмайер! — изкрещя господин Грюнлих, направи спазмодични движения с ръцете, като че се бранеше от призрак, и побягна в един ъгъл на стаята, седна на един стол, скри лице в ръцете си и се наведе тъй ниско, че краищата на бакенбардите му легнаха върху бедрата. Той дори дръпна няколко пъти колената си нагоре.

— Как всъщност направихме това? — продължи господин Кеселмайер. — Как всъщност подхванахме тая работа: да докопаме дъщеричката и ония 80 000 марки? Охо! Не е трудно да се нареди! Макар че обладаваме само за пет пари пъргавина и находчивост, не е трудно да се нареди! Показваме на спасителя господин папа много хубави търговски книги, чудесни, чистички търговски книги, в които всичко върви по мед и масло… с тая разлика само, че не отговарят напълно на суровата действителност… Защото в суровата действителност три четвърти от зестрата са вече дългове в полици!

Хванал ръчката, консулът стоеше бледен като мъртвец на вратата. Тръпки на ужас го полазиха по гърба. Не се ли намираше в тая малка, неспокойно осветена стая сам с един мошеник и една побесняла от злост маймуна?

— Господине, презирам думите ви — промълви той с неголяма увереност. — Презирам безумните ви клевети, още повече че те засягат и мене… мене, човека, който лекомислено тласна дъщеря си в нещастие. Аз бях събрал сигурни сведения за моя зет… останалото беше божия воля!

Той се обърна, понеже не искаше вече нищо да слуша, и отвори вратата. Но господин Кеселмайер изпищя подире му:

— Аха? Сведения? От кого? От Бок? От Гудщикер? От Петерсен? От „Масман и с-ие Тим“? Та те всички бяха заангажирани! Те всички бяха невъобразимо заангажирани! Те всички страшно се радваха, че тази женитба осигурява вземанията им…

Консулът тръшна вратата зад себе си.