Томас Ман
Буденброкови (41) (Упадък на едно семейство)

Глава девета

В трапезарията шеташе Дора, не много честната готвачка.

— Помоли мадам Грюнлих да слезе! — заповяда консулът.

— Приготви се, чедо — каза той, когато Тони дойде и двамата минаха в салона. — Приготви се бързо и се погрижи Ерика също скоро да бъде готова за път. Ще отидем с колата в града… Ще пренощуваме в странноприемницата и утре ще си заминем.

— Да, папа — каза Тони.

Лицето й беше зачервено, разстроено и безпомощно. Тя направи няколко безполезни и бързи движения с ръце по талията си, без да разбира с какво следваше да започне приготовленията си и без още да може да повярва сериозно в истинността на тая случка.

— Какво да взема със себе си, папа? — попита тя плахо и възбудено. — Всичко ли? Всички дрехи? Един или два куфара?… Грюнлих наистина ли ще банкрутира?… О, господи!… Ами мога ли в такъв случай да си прибера накитите?… Папа, тогава прислужничките ще трябва да си отидат… аз не мога вече да им плащам… Грюнлих трябваше днес или утре да ми даде пари за домакинството…

— Остави това, чедо! Тези работи ще се уредят тук. Вземи само най-необходимото… един куфар… някой малък. Каквото е твое, ще ти бъде изпратено допълнително. Побързай, чуваш ли? Имаме…

В тоя миг господин Грюнлих дръпна портиерите встрани и влезе в салона. С бързи крачки, с разперени ръце; с осанка на човек, който ще каже: „Ето ме! Убий ме, ако искаш!“, той отиде при съпругата си и падна досам нея на двете си колена. Видът му будеше състрадание. Златожълтите му бакенбарди бяха разрошени, жакетът смачкан, вратовръзката изместена, яката разкопчана, а по челото му се забелязваха ситни капки.

— Антония! — каза той. — Виж ме… Имаш ли сърце, сърце, което да чувствува… Изслушай ме… Виждаш пред себе си човек, който ще бъде унищожен, погубен, ако… да, който ще умре от скръб, ако ти отблъснеш любовта му! Ето, лежа пред тебе… ще имаш ли сърце да ми кажеш: Презирам те… Напускам те…?

Тони заплака. Беше точно както едно време в стаята с пейзажите. Видя отново това разкривено от страх лице, тези умоляващи очи, вперени в нея… и видя отново с почуда и умиление, че този страх и тази молба бяха честни и непритворни.

— Стани, Грюнлих — каза тя, като хлипаше. — Моля, стани! — Тя го хвана за раменете и се помъчи да го дигне. — Аз не те презирам! Как можеш да кажеш подобно нещо!…

Без да знае какво друго би следвало да каже, тя се обърна съвършено безпомощна към баща си. Консулът я хвана за ръка, поклони се на зетя си и тръгна с нея към вратата за коридора.

— Отиваш ли си? — извика господин Грюнлих и скочи на крака.

— Аз ви заявих вече — каза консулът, — че не мога да поема отговорността да изоставя напълно невинното си дете в такова нещастие; добавям, че и вие не можете да сторите това. Не, господине, вие проиграхте притежанието на моята дъщеря. И благодарете на създателя си, че е запазил сърцето на това дете толкова чисто и наивно, та се разделя с вас без погнуса. Сбогом!

Но тук господин Грюнлих загуби ума си. Той би могъл да заговори за къса раздяла, за връщане и нов живот и негли би могъл да спаси наследството, но с разсъдливостта, пъргавината и находчивостта му беше свършено. Би могъл да вземе голямата, нечуплива, бронзова чиния от огледалната етажерка, той обаче взе тънката, изрисувана с цветя ваза, която се намираше непосредствено до нея, и я запрати с такава сила на пода, че тя се пръсна на хиляди парченца…

— А! Хубаво! Добре! — изкрещя той. — Върви си! Да не мислиш, че ще ревна по тебе, гъско такава? О не, заблуждавате се, скъпа моя! Аз се ожених за тебе само заради парите ти, но тъй като те далеч не бяха достатъчни, то побързай да се прибереш отново у дома си! Ти ми дотегна… дотегна… дотегна!

Йохан Буденброк изведе безмълвно дъщеря си навън. Той самият обаче се върна още веднъж, отиде до господин Грюнлих, който с ръце на кръста стоеше пред прозореца и гледаше втренчено дъжда, докосна кротко рамото му и каза тихо, но наставнически:

— Опомнете се. Молете се богу.