Томас Ман
Буденброкови (44) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

— Добър вечер, Юстус — каза консулшата. — Добре ли си? Седни.

Консул Крьогер я прегърна нежно и бегло, а после стисна ръка на най-голямата си племенница, която също седеше в трапезарията. Станал вече на около петдесет и пет години, той беше пуснал към малките си мустаци гъсти заоблени бакенбарди, които бяха напълно сиви и оставяха брадичката открита. Върху широката му розова лисина бяха пригладени грижливо две-три скъдни ивици от косми. Около ръкава на елегантния му жакет беше преметнат жалеен креп.

— Знаеш ли най-новото, Бетси? — попита той. — Да, Тони, тебе особено ще интересува. Накъсо казано, продадохме вече парцела пред Крепостната порта. На кого ли? Не на един човек, а на двама. Те ще си го поделят. Къщата ще бъде съборена, напреко през средата ще прекарат ограда и после търговецът Бентиен отдясно, а търговецът Сьоренсон отляво ще си построят по една кучешка колиба… ех, на добър им час!

— Нечувано! — каза госпожа Грюнлих, като сплете ръце на скута и дигна очи към тавана. — Дядовия парцел! Добре, по тоя начин имението е похабено. Негов чар беше тъкмо тази просторност… всъщност излишна… но това беше изящното. Голямата градина… чак до Трава долу… и къщата отзад с нагорния път, с кестеновата алея… Значи, поделят го, Бентиен ще стои пред едната врата и ще си пуши лулата, а Сьоренсон пред другата. Да, и аз ще кажа, „на добър им час“, чичо Юстус. Изглежда, че вече няма достатъчно изтънчени хора, за да обитават цялото. Добре, че дядо не доживя да види това.

Жалейното настроение виснеше още твърде тежко и сериозно, затова Тони не можеше да изрази с по-велегласни и по-силни думи възмущението си. Беше денят, на който трябваше да се отвори завещанието, две седмици след кончината на консула, пет и половина часът след пладне. Консулша Буденброк бе помолила брат си да дойде на „Менгщрасе“, та заедно с Томас и прокуриста господин Маркус да вземе участие в разговора върху разпорежданията на покойника и имущественото положение; Тони също изяви решението си да участвува в размяната на мисли. Тя каза, че дължала тоя интерес както на фирмата, така и на семейството, и се постара да придаде на тая среща характер на заседание, на семеен съвет. Тя беше затворила завесите на прозорците и макар че върху разтеглената, покрита със зелено сукно маса горяха двете парафинови лампи, в добавък беше запалила всички свещи по големите позлатени канделабри. Освен това беше наредила по масата голямо количество листове за писане и подострени моливи; никой не знаеше за какво собствено биха могли да бъдат употребени те.

Черната рокля придаваше на снагата й моминска стройност и макар че тя изпитваше може би по-силно от всички други болката от смъртта на консула, към когото в последно време бе се привързала тъй сърдечно, макар че и на днешния ден при мисълта за него проля на два пъти горчиви сълзи, все пак представата за тоя малък семеен съвет, за тоя дребен сериозен разговор, в който тя се канеше да вземе достойно участие, смогна да порумени хубавите й страни, да оживи погледа й, да придаде на движенията й радост и важност… Консулшата, наопаки, изтощена от страха, от болката, от хилядите жалейни формалности и тържественото погребение, имаше страдалчески вид. Лицето й, обкръжено от черните дантели по панделките на шапчицата, изглеждаше поради това още по-бледо, а светлосините й очи гледаха морно. Обаче в пригладените й червено-руси коси все още не се виждаше нито едно-единствено бяло влакънце… Все още ли употребяваше парижката тинктура, или беше сложила вече перука? Това знаеше само мамзел Юнгман, а тя не би го издала дори на дамите в тоя дом.

Седяха на края на трапезата и чакаха Томас и господин Маркус да дойдат от кантората. Боядисаните бели статуи на богове се откройваха гордо на поставките си върху небесносиния фон.

Консулшата каза:

— Ето каква е работата, драги Юстус… помолих те да дойдеш… ще бъда кратка. Касае се за детето, за Клара. Милият ми покоен Жан предостави на мене избора на опекун, от какъвто момичето се нуждае за още три години… Зная, че не обичаш да се претоварваш със задължения, твоят дълг спрямо жена ти, спрямо синовете ти…

— Спрямо сина ми, Бетси.

— Добре, добре. Но трябва да бъдем добри християни и милосърдни, Юстус. В евангелието пише: „Както ние прощаваме на нашите длъжници.“ Спомни си за милостивия небесен отец.

Брат й я погледна малко учудено. Такива изрази беше слушал досега само от устата на покойния консул.

— Както и да е! — продължи тя. — Тази милозлива длъжност не е свързана почти с никакви затруднения… Бих те помолила да поемеш опекунството.

— На драго сърце, Бетси. Приемам наистина на драго сърце. Не мога ли да видя питомката си? Доброто дете ми се вижда малко прекалено сериозно…

Повикаха Клара. Тя влезе бавно, облечена жалейно, бледа, с тъжно сдържани движения. Беше прекарала цялото време след бащината смърт в почти непрекъснати молитви в стаята си. Тъмните й очи бяха неподвижни, изглеждаше вкаменена от мъка и богобоязливост.

Вуйчо Юстус, галантен по начало, отиде насреща й, почти се поклони и й стисна ръка, после й каза няколко добре подбрани думи и тя пак си отиде, след като консулшата я целуна по неподвижните устни.

— Как е добрият Юрген? — поде отново консулшата. — Как се чувствува във Висмар?

— Добре — отговори Юстус Крьогер, като сви рамене и отново седна. — Струва ми се, че най-сетне си намери мястото. Той е добро момче, Бетси, честно момче, но… след като два пъти не можа да издържи изпита, това беше най-доброто за него… Юриспруденцията изобщо не го привличаше, а тази служба във Висмарската поща е напълно приемлива… Ами я кажи, чух, че Кристиан щял да си дойде?

— Да, Юстус, ще си дойде и дано бог го закриля по морето! Ах, тази работа трае ужасно дълго! Макар че му писах на другия ден след смъртта на Жан, той още не е получил писмото, а след това ще му трябват приблизително два месеца с кораба. Но трябва да си дойде, чувствувам такава голяма потребност да го видя, Юстус! Наистина Том казваше, че Жан никога не би се съгласил той да зареже службата си във Валпарайзо… но, моля ти се, не съм го виждала почти осем години! Освен това при сегашните обстоятелства, в тия тежки дни, искам всички да бъдат край мене… Това е естествено за една майка…

— Разбира се, разбира се! — каза консул Крьогер, като видя сълзи в очите й.

— Сега Том също е съгласен — продължи тя, — защото наистина Кристиан не би се чувствувал нигде така добре, както, в предприятието на покойния си баща, в предприятието на Том. Той може да остане и да работи тук… ах, непрекъснато се страхувам също, че тамошният климат ще му се отрази зле…

В тоя миг в залата влезе Томас Буденброк, придружен от господин Маркус. Фридрих Вилхелм Маркус, дългогодишен прокурист на покойния консул, беше висок на ръст и носеше кафяв редингот с жалеен креп. Той говореше много тихо, нерешително, с леко заекване, като в продължение на една секунда премисляше всяка дума. Имаше обичай да изпружва показалеца или средния пръст на лявата си ръка и да глади бавно и внимателно с него червено-кафявите си, занемарени, затулили устата мустаци или усърдно да трие ръцете си. В същото време кръглите му кестеняви очи гледаха замислено встрани и поради това той правеше впечатление на пълна конфузия и разсеяност, макар че винаги следеше внимателно и изпитателно разговора.

Томас Буденброк, станал в такава млада възраст шеф на голямата търговска къща, разкриваше в изражението на лицето и осанката си сериозно чувство на достолепие, но беше бледен и особено ръцете му, на една от които лъщеше сега големият наследствен пръстен с печат и зелен камък, бяха бели като маншетите, подали се из черните сукнени ръкави; тази бледнина на ръцете му беше някак мразовита и издаваше, че те бяха съвършено сухи и студени. Тези ръце, красиво поддържаните овални нокти на които често се обагряха синкаво, можеха в известни мигове, в известни, донякъде спазмодични и несъзнателни положения да добият неописуем израз на отблъскваща чувствителност и почти плаха сдържаност — израз, който беше чужд и не подобаваше на доста широките и буржоазни, макар и изящно изваяни ръце на Буденброкови.

Първа грижа на Том беше да отвори двукрилата врата към стаята с пейзажите, за да пусне и в трапезарията малко от топлината на печката, която гореше зад решетката от ковано желязо. После стисна ръка на консул Крьогер и седна на масата срещу господин Маркус, като с дигната вежда погледна доста учудено сестра си Тони. Но тя отметна глава назад и притисна брадичката върху гърдите си по такъв начин, че той не се осмели да направи никаква забележка относно нейното присъствие.

— Значи, още не бива да казваме „господин консул“? — попита Юстус Крьогер. — Нидерландия напразно ли се надява да поемеш търговското й представителство, Том?

— Да, вуйчо Юстус, сметнах, че така ще бъде по-добре… Виж, бих могъл да поема веднага консулството заедно с някои други задължения, но, първо, аз съм още доста млад… а после поприказвах с чичо Готхолд, който се зарадва и прие.

— Много разумно, моето момче. Много политично… Напълно gentlemanlike…

— Господин Маркус — каза консулшата, — драги господин Маркус. — Тя изви силно длани и му подаде ръката си, която той пое със замислен и признателен поглед встрани. — Помолих ви да дойдете… Вие знаете за какво се касае и аз зная, че сте съгласен с нас. В последните си разпореждания покойният ми мъж изказа желание след неговата кончина вие да вложите преданите си, изпитани сили в служба на фирмата не вече като чужд сътрудник, а като съдружник…

— Естествено, разбира се, госпожо консулша — рече господин Маркус. — Моля най-покорно да бъдете убедена, че ще съумея да оценя с признателност честта, направена на особата ми с това предложение, тъй като средствата, които аз съм в състояние да вложа във фирмата, са твърде незначителни. Не зная какво по-добро бих могъл да сторя пред бога и хората, освен да приема с най-голяма благодарност вашето и на господин сина ви предложение.

— Да, Маркус, благодаря ви тогава сърдечно за готовността да поемете част от голямата отговорност, която би била негли твърде тежка за мене.

Томас издума това бързо и нехайно, като подаде над масата ръка на своя associé, защото двамата отдавна бяха единни и всичко това беше формалност.

— Орташко месо и кучетата не го ядат… ех, вие двамата сигурно ще оборите тая глупост! — каза консул Крьогер. — А сега да видим какво е материалното положение, деца. Моя задача тук е да бъда нащрек за зестрата на моята питомка, останалото ми е безразлично. Имаш ли препис от завещанието, Бетси? А ти, Том, направи ли приблизителна сметка?

— Помня всичко — отвърна Том.

Облегнат назад, като движеше насам-натам по масата златния си молив, той погледна към стаята с пейзажите и започна да излага положението на нещата.

Работата беше там, че оставеното от консула имущество беше по-значително, отколкото би повярвал някой! Разбира се, зестрата на по-голямата дъщеря беше загубена, тежък удар беше и загубата, понесена от фирмата при банкрута в Бремен през петдесет и първа година. Четиридесет и осма, а и настоящата петдесет и пета година с техните размирици и войни също бяха докарали загуби. Ала Буденброковият дял в Крьогеровото наследство от 400 000 марки — тъй като Юстус предварително беше изразходвал голяма сума — възлизаше на цели 300 000 и макар че Йохан Буденброк по търговски навик постоянно се оплакваше, загубите все пак бяха изравнявани от 30 000 талера печалба в продължение на петнадесет години. Имуществото възлизаше, значи, вън от недвижимите имоти в кръгла цифра на 750 000 марки.

Дори Томас въпреки цялата му осведоменост в търговската дейност бе държан от бащата в неведение върху тая сума. И докато консулшата чу цифрата със спокойна дискретност… докато Тони гледаше с прелестно и достолепно недоумение право пред себе си, като все пак не можеше да отстрани от лицето си някакво плахо съмнение, което питаше: „Много ли е това? Твърде много ли е? Наистина ли сме богати хора?“… докато господин Маркус триеше бавно и привидно разсеяно ръцете си, а консул Крьогер явно се отегчаваше — тази цифра, изречена от Томас, изпълни него самия с нервозна и припряна гордост, която изглеждаше донякъде като недоволство.

— Ние би трябвало отдавна да сме достигнали милиона! — каза той със сподавен от възбуда глас, докато през същото време ръцете му трепереха. — Дядо в най-добрите си години е имал на разположение към 900 000… а какви усилия оттогава, какъв хубав успех, какви добри сделки от време на време! Ами мамината зестра! Маминото наследство! Ах, но това постоянно раздробяване… Боже мой, то лежи в естеството на работите. Простете, че в тоя миг говоря прекалено, изключително с оглед към фирмата и малко към семейството… Тия зестри, тия изплащания на чичо Готхолд и във Франкфурт, тия стотици хиляди, които трябваше да бъдат изтеглени от предприятието… И тогава бяха само двама души, брат и сестра на шефа на фирмата… Достатъчно, ще падне доста работа, Маркус!

В очите му кратко и буйно припламна страстното желание за творчество, победа и мощ, жаждата да подчини щастието. Той чувствуваше очите на всички хора отправени към него, преизпълнени от очакване, дали той ще подигне престижа на фирмата и стария род или дали поне ще съумее да го съхрани. Той срещаше на борсата такива изкосо изпитателни погледи от стари, добродушни, скептични и донякъде присмехулни търговски очи, които сякаш питаха: „Ще се справиш ли с работата, момче?“ „Ще се справя“ — казваше си той.

Фридрих Вилхелм Маркус потри замислено ръцете си, а Юстус Крьогер каза:

— Само по-спокойно, Том! Времената не са някогашните, когато дядо ти беше пруски военен доставчик.

След това започна подробен разговор по едрите и дребни разпореждания в завещанието, разговор, в който взеха участие всички и в който консул Крьогер поддържаше доброто настроение, като постоянно наричаше Томас „негово височество нине владетелния княз“.

— Складовете като недвижим имот ще останат, съобразно традицията направо у короната — каза той.

Инак изобщо решиха, че всичко по възможност трябва да остане непокътнато, че госпожа Елизабета Буденброк по принцип е универсална наследница и цялото имущество остава в предприятието, после господин Маркус констатира, че той като съдружник увеличава оборотния капитал със 120 000 марки. За Томас определиха като начално частно имущество 50 000, същата сума и за Кристиан, в случай че той основе самостоятелна фирма. Юстус Крьогер се разгорещи по въпроса, когато прочетоха следния пасаж: „Предоставям на усмотрението на многообичаната ми жена да определи сумата за зестра на многообичната ми по-малка дъщеря Клара, в случай че тя встъпи в брак…“

— Да речем, 100 000! — предложи той, като се облегна назад, метна крак върху крак и позасука с две ръце късите си посивели мустаци.

Той беше въплътена кулантност, спряха се обаче на традиционната сума от 80 000 марки.

„В случай че многообичната ми по-голяма дъщеря Антония встъпи повторно в брак — пишеше по-долу, — то като се има пред вид фактът, че за първия й брак са изразходвани вече 80 000 марки, сумата за прикя не бива да надвишава 17 000 талера…“

Госпожа Антония раздвижи колкото с грациозен, толкова и с възбуден жест ръцете си напред, за да издърпа назад ръкавите на роклята си, и извика, като дигна очи към тавана:

— Грюнлих… ха! — Това екна като боен вик, като тръбен призив. — Известна ли ви е собствено историята с тоя човек, господин Маркус? — попита тя. — Един безгрижен следобед ние седим в градината… пред портала… Нали знаете, господин Маркус, нашия портал. Добре! Кой се вестява? Една особа със златожълти бакенбарди… Какъв мошеник!…

— Така — рече Томас. — За господин Грюнлих ще поприказваме после, нали?

— Добре, добре! Едно трябва да признаеш, Том, ти си умен човек, но аз имам опит. Разбираш ли, макар че до преди късо време бях толкова наивна, сега зная от опит, че в живота не всичко винаги става по честен и справедлив начин…

— Да… — каза Том.

И те продължиха, навлязоха в подробности, узнаха разпорежданията за голямата семейна библия, за диамантените копчета на консула, за много отделни неща… Юстус Крьогер и господин Маркус останаха за вечеря.