Томас Ман
Буденброкови (60) (Упадък на едно семейство)

Глава осма

Тя пишеше.

„Когато й кажа фрикасе, тя не разбира, защото тук го наричат просто каша; ако тя каже карфиол, едва ли у нас ще намериш човек, комуто да мине през ума, че става дума за цветно зеле; кажа ли аз пържени картофи, тя вика дотогава: «А», докато аз кажа барабой. На звука «а» тя придава значение: «Какво обичате?» Тази е втора поред, понеже първата, която се казваше Кати, аз си позволих да изпъдя — отвръщаше веднага с грубости; или може би ми се е струвало така, може да съм се лъгала, както след това разбирам, защото тук никога не си сигурен дали всъщност хората говорят грубо или любезно. Сегашната, която се казва Бабета, но трябва да се произнася Бабет, има впрочем доста приятна exterieur^[1] и е малко южняшки тип, който тук често се среща, има черни коси, черни очи и зъби, за които би могло да й се завижда. Тя е по-послушна и приготвя под мое ръководство някои от нашите родни ястия, като вчера например киселец със стафиди; но после ми беше много мъчно, понеже Перманедер ми се разсърди много за тоя зеленчук (макар че извади една по една стафидите с вилицата) и целия следобед не ми проговори, а само мърмореше. Мога да кажа, мамо, че животът невинаги е лесен.“

Но не само „кашата“ и киселецът вгорчаваха живота й. Още през медения месец я слетя един удар, на главата й се струпа нещо непредвидено, неподозирано, невъобразимо; стана едно събитие, което й отне всяка радост и което тя не смогна да преодолее. Събитието беше следното:

Съпрузите Перманедер живееха вече от няколко седмици в Мюнхен, когато консул Буденброк можа да изтегли в брой определената по завещание зестра на сестрата — 51 000 марки; той обърна тая сума в гулдени и я изпрати честно и почтено на господин Перманедер. Господин Перманедер вложи парите в солидна банка срещу добра лихва. Но ето какво каза на съпругата си, без да се подвоуми и без да се изчерви:

— Тонерл — той я наричаше Тонерл. — Тонерл, сега съм добре и нямаме нужда от повече. Дявол да го вземе, бъхтах се цял живот и сега искам да имам мира. Ще дадем под наем партера и другия етаж, това жилище е хубаво, няма що да се нареждаме толкова аристократически и да се големеем… Ще си ядем спокойно шунката, а вечер аз ще се отбивам в бирарията. Не съм фукльо и не ми се ще да трупам пари, ще си гледам вече живота! От утре зарязвам работата и ставам рентиер.

— Перманедер! — извика тя, и то за пръв път с оня особен гърлест звук, с който обикновено назоваваше името на господин Грюнлих.

Но той отговори късо:

— Я не викай толкова!

И после избухна една от ония ранни, сериозни и силни крамоли, които разклащат завинаги щастието на един брак…

Той излезе победител. Нейната пламенна съпротива се разби в неговото неотразимо желание за „живот“ и накрая господин Перманедер изтегли капитала си, вложен в търговията с хмел; сега господин Нопе от своя страна можеше да задраска със син молив „и с-ие“-то върху визитката си картичка. И подобно на мнозинството от своите приятели, с която всяка вечер на винаги резервираната маса в бирарията играеше карти и изпиваше редовно по три литра бира, съпругът на Тони ограничи дейността си в увеличаване на наемите като домопритежател и скромно, спокойно рязане на купоните от ценните книжа.

Всичко това беше съобщено на консулшата по един твърде прост начин. Но в писмата, които госпожа Перманедер писа по тоя въпрос на брата си, ясно личеше болката, изпитвана от нея. Клета Тони! Бяха надминати дори най-големите й опасения. Тя знаеше предварително, че господин Перманедер не обладаваше нито следа от „пъргавината“, проявявана така прекалено от първия й съпруг, но и през ум не й беше минало, че той ще провали напълно очакванията, за които тя бе приказвала пред мамзел Юнгман в навечерието на годежа, че окончателно ще забрави всички задължения, които поемаше, като взе жена от Буденброкови…

Това трябваше да бъде превъзмогнато и домашните й разбраха от нейните писма, че се примирява с положението. Тя живееше доста еднообразно с мъжа си и Ерика, която ходеше на училище, грижеше се за домакинството си, общуваше дружелюбно с хората, дошли като наематели на партера и на първия етаж, а така също със семейство Нидерпаур на Мариенплац, разказваше сегиз-тогиз и за представления на Придворния театър, на които ходеше с приятелката си Ева, тъй като господин Перманедер не обичаше подобни работи и се оказа, че в „свидния“ си Мюнхен, гдето бе станал на четиридесет и няколко години, той нито веднъж не беше надниквал вътре в Пинакотеката.

Дните минаваха… Голямата Тонина радост от новия живот изчезна безвъзвратно, когато господин Перманедер, получил зестрата й, веднага преустанови всякаква дейност. Нямаше никаква надежда. Не би могла никога да пише на домашните си за някакъв успех, за някакъв възход. Неизменно до края на живота й всичко щеше да остане така, както беше сега — безгрижно, но ограничено и невъобразимо малко „изящно“. Това я потискаше като бреме. И от писмата й съвсем ясно се виждаше, че точно това не много повишено настроение затрудняваше привикването й на южногерманските условия. То ставаше на части. Тя започна да се разбира с домашните прислужници и продавачите, да казва „каша“ вместо „фрикасе“ и да не слага вече на мъжа си плодови супи, след като той ги нарече „гадна помия“. Общо взето обаче, тя остана завинаги чужденка в новата си родина, защото чувството, че тук долу не представлява нищо забележително да си член на семейството Буденброк — това чувство представляваше за кея постоянно, непрекъснато унижение; и макар да разказваше в едно писмо, че някакъв зидар с бирена кана в едната ръка и връзка репички в другата я заговорил на улицата, като казал: „Молим, колко ти е часът, комшийке?“ — все пак въпреки цялата шеговитост се чувствуваше твърде силен, сподавен тон на негодувание; и можеха да бъдат убедени, че тя е отметнала назад главата си и не е удостоила човека нито с отговор, нито с поглед… Впрочем не само тази безцеремонност и това нищожно чувство за дистанция й станаха чужди и неприятни, тя не проникна дълбоко в мюнхенския живот и бит, но все пак я обгръщаше мюнхенският въздух, въздухът на един голям град, пълен с хора на изкуството и буржоа, които не вършеха нищо — донякъде деморализиран въздух, който тя невинаги можеше да вдишва с хумор.

Дните минаваха… Но ето: все пак изглеждаше, като че ще дойде едно щастие, по което напразно копнееха на „Брайтещрасе“ и на „Менгщрасе“ — в началото на новата 1859 година надеждата, че Тони за втори път ще стане майка, се превърна в увереност.

Сега радостта просто трептеше в писмата й — писма, които отколе не бяха изпълвани с такива палави, детински и важни изрази. Консулшата, която не обичаше вече пътуванията — с изключение на летните пътувания, които впрочем все повече се ограничаваха до крайбрежието на Балтийско море, — съжаляваше, че е заставена през това време да бъде далеч от дъщеря си, и се задоволи само да я увери писмено в божията подкрепа; Том и Герда обаче съобщиха, че ще дойдат на кръщавката, и Тонината глава се пълнеше с планове за изящното им посрещане. Клета Тони! Писано било това посрещане да стане безкрайно тъжно и тази кръщавка, мяркала се пред очите й като възхитително малко празненство с цветя, сладкиши и шоколад, изобщо не се състоя: отрочето, момиченце, се яви на бял свят, но само след петнадесет минути, през които лекарят напусто се помъчи да съхрани безсилния малък организъм, скъса връзката си с битието.

Когато пристигнаха в Мюнхен, консул Буденброк и съпругата му видяха, че самата Тони не е вън от всяка опасност. Тя беше отпаднала много по-тежко от първия път и стомахът й, от нервната слабост на който тя често бе страдала и по-рано, в продължение на много дни отказваше да приеме каквато и да било храна. Все пак тя оздравя и Буденброкови можеха да си заминат спокойни от тая страна; от друга страна обаче, те бяха доста замислени, защото за тях бе проличало твърде ясно, а особено от наблюдателните очи на консула не беше убягнало, че дори общото страдание не беше в състояние да сближи значително двамата съпрузи.

Не можеше да се отрече, че господин Перманедер имаше чувствително сърце. Той беше искрено потресен, като гледаше безжизненото дете, и от подпухналите му очи се ронеха едри сълзи, които се стичаха по издутите бузи към проскубаните мустаци; той изпусна няколко тежки въздишки; и неведнъж промълви:

— Мътна и кървава! Мътна и кървава!

Но Тони скоро видя, че „животът“ му не беше пострадал много, вечерните часове в придворната бирария скоро разпръснаха мъката му и той продължи да „живурка“ с оня удобен, добродушен, малко кисел и малко тъп фатализъм, който се съдържаше в неговото: „Тя е мътна и кървава!“

Отсега нататък Тонините писма не загубиха вече тона на безнадеждност и дори на обвинение. „Ах, майко — писа тя, — какво ли не се струпа на главата ми! Първо Грюнлих и банкрутът, после Перманедер като рентиер и накрая мъртвороденото. С какво заслужих толкова много нещастия?!“

Когато консулът се прибереше у дома и прочетеше подобни редове, не можеше да не се усмихне, защото въпреки цялата скръб, която се криеше в тях, той долавяше един лек тон на донякъде смешна гордост. И той знаеше, че Тони Буденброк, все едно дали беше мадам Грюнлих или мадам Перманедер, винаги си оставаше дете, знаеше, че тя минаваше през всички тия преживелици на възрастна жена почти с недоумение, но после с детска сериозност, с детска важност и преди всичко с детска съпротивителна сила.

Тя не можеше да проумее с какво беше заслужила тия страдания, защото, макар че се присмиваше на голямата майчина набожност, самата беше тъй преизпълнена от набожност, че вярваше дълбоко в награда и правда на земята. Клета Тони! Смъртта на второто й дете не беше нито последният, нито най-тежкият удар, който трябваше да понесе.

Когато 1859 година вече клонеше към своя край, случи се нещо страхотно…