Томас Ман
Буденброкови (1) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

— Какво е това? Какво… е това…

— Да, поврага, c’est la question, ma trés chére demoiselle^[1]!

Седнала до свекъра си на правоъгълния диван — лакиран бяло, украсен със златна лъвска глава и облечен в светложълт калъф, — консулша Буденброк хвърли поглед към мъжа си, който седеше в едно кресло до нея, и се притече на помощ на малката си дъщеря, взета на колене от дядото до прозореца.

— Тони! — каза тя. — Вярвам, че бог ми е…

И малката Антония, осемгодишна, с крехка снага, в рокличка от съвсем лека, преливаща в различни багри коприна, извърна леко хубавата си руса глава от лицето на дядото, погледна напрегнато-замислено със сиво-сините си очи към стаята, без да вижда нещо, и повтори:

— Какво е това?

После изрече бавно:

— Вярвам, че бог ме е — добави бързо с прояснено лице — създал заедно с всички други твари — попадна неочаквано на гладък път и избърбори като по вода, щастливо засияла и неудържимо, целия откъс точно по катехизиса, излязъл току-що, лето 1835, в ново проверено издание с одобрението на върховния и премъдър сенат.

„Тръгне ли веднъж — помисли тя, — имаш чувството, че е зима и се носиш с братята си на малката шейна надолу по Ерусалимския хълм: тогава просто губиш ума и дума и не можеш да спреш, колкото и да искаш.“

— Освен това дрехи и обувки — говореше тя, — ястие и питие, къща и двор, жена и деца, нива и добитък…

Обаче при тия думи старият мосю Йохан Буденброк просто избухна в смях, в привичното си ясно, потиснато кискане, за което тайно беше се приготвил. Той се смееше от удоволствие, че може да вземе на подбив катехизиса, и вероятно само с това намерение беше започнал малкия изпит. Той се осведоми за нивата и добитъка на Тони, попита я колко иска за чувал пшеница и предложи да сключи сделка с нея. Облото му, възрозово и благодушно лице, на което той дори при най-голямо желание не можеше да придаде изражение на злоба, беше обкръжено от снежнобяло напудрени коси и една едва-едва забележима плитчица се спускаше върху широката яка на мишесивата му дреха. Макар навършил вече седемдесет години, той не изневеряваше на модата от младините си; беше се отказал само от гайтаните между копчетата и големите джобове, но никога през целия си живот не беше носил дълги панталони. Брадичката му лежеше широка, двойна и с изражение на задоволство върху бялото дантелено жабо.

Всички пригласяха на смеха му главно от почит към върховния глава на семейството. Мадам Антоанета Буденброк, по баща Дюшан, се кискаше точно по същия начин като съпруга си. Тя беше затлъстяла дама с дебели бели букли над ушите, в рокля на черни и светлосиви ивици без украшения, която издаваше простота и скромност; ръцете й, в които държеше на скута си малка кадифена чанта, бяха все още хубави и бели. С течение на годините чертите на нейното лице бяха заприличали удивително на мъжовите й. Само очертанията и живостта на тъмните й очи издаваха донякъде полуроманското й потекло: тя произхождаше по дядова линия от френско-швейцарско семейство и беше родена в Хамбург.

Нейната снаха, консулша Елизабета Буденброк, по баща Крьогер, се смееше с Крьогеровия смях, който започваше с леко пръхтене на устните; когато се смееше, притискаше брадичка върху гърдите си. Като всички Крьогерови тя имаше крайно елегантна осанка; и макар че не можеше да бъде наречена хубавица, все пак със звучния си и сдържан глас, със спокойните си, уверени и кротки движения вдъхваше у всички чувство на яснота и доверие. Червеникавите й коси бяха навити на темето във вид на малка корона и фризирани над ушите в широки изкуствени букли, а лицето й беше извънредно нежнобяло, тук-там с дребни лунички. Характерно в това лице с донякъде прекалено дълъг нос и малка уста бе, че между долната устна и брадичката нямаше никаква вдлъбнатина. Късата блуза с широки бухлати ръкави, от която започваше тясна пола от ефирна коприна със светли цветенца, разкриваше шия със съвършена хубост, украсена с атлазена панделка, върху която искреше накит от едри брилянти.

Консулът се наведе с малко нервно движение напред в креслото. Той носеше дреха в канелен цвят с широки ревери и издути ръкави, които се стесняваха напълно едва при китките на ръцете. Панталонът му беше от бял изпираем плат и отстрани с черни ширити. Около коравата висока яка с остри върхове, гдето се гушеше брадичката му, лежеше дебела и широка копринена вратовръзка, която изпълваше целия отвор на пъстрата жилетка. Той имаше малко хлътналите, сини и будни очи на баща си, макар че тяхното изражение беше може би по-мечтателно; но чертите на лицето му бяха по-сериозни и по-остри, носът му — силно изпъкнал и извит, а бузите, до средата на които се спускаха руси къдрави бакенбарди, бяха далече не тъй пълни като у стареца.

Мадам Буденброк се обърна към снаха си, стисна с ръка мишцата й, погледна в скута й и каза, като се кискаше:

— Mon Vieux^[2] си е винаги същият, Бетси.

Тя произнесе „винаги“ като „винаки“.

Консулшата мълчаливо я предупреди с нежната си ръка, при което златната й гривна звънна тихо; после направи привичното си движение с ръка от ъгъла на устата нагоре към фризурата, като че приглаждаше залутал се там косъм.

Консулът обаче каза с някаква смесица от отзивчива усмивка и укор в гласа:

— Татко, вие пак се шегувате с най-святото!

Седяха в стаята с пейзажите на първия етаж на просторната стара къща на „Менгщрасе“, която семейството беше купило преди известно време и обитаваше отскоро. Дебелите и еластични гоблени, отделени с празно пространство от стените, представляваха подробни пейзажи с нежни багри като тънкия килим, който застилаше пода — идилии по вкуса на осемнадесетия век с весели гроздоберачки, работливи орачи и овчарки с гиздави панделки, седнали край бистри извори; те държеха на скутовете си чистички агънца или се целуваха с нежни овчари… Върху повечето от тия картини господстваше жълтеникав слънчев заник, на който отговаряха жълтите калъфи на бяло лакираните мебели и жълтите копринени завеси пред двата прозореца.

В сравнение с големината на стаята мебелите не бяха много. Кръглата маса с тънки прави крака, по които се виждаха леки златни орнаменти, не стоеше пред дивана, а до срещуположната стена, в съседство с малкия хармониум, върху капака на който лежеше кутия за флейта. Освен правилно наредените покрай стените твърди столове със странични облегалки имаше още само една масичка за шиене до прозореца и срещу дивана едно крехко луксозно писалище, отрупано с порцеланови дреболии.

През една стъклена врата точно срещу прозорците се виждаше полутъмна колонна зала, а отляво на влезлия се намираше високата бяла двукрила врата към трапезарията. До другата стена в полукръгла ниша и зад художествено изрязана вратца от лъскаво ковано желязо пращеше запалената печка…

Защото студът беше подранил. Сега още, в средата на октомври, вън, отвъд улицата, се жълтееше шумата на ниските липи, които опасваха двора на църквата „Света Богородица“; вятърът свиреше край високите готически ъгли и чупки на църквата и валеше ситен, студен дъжд. Заради старата мадам Буденброк бяха поставили вече двойните прозорци.

Беше четвъртък, денят, в който редовно през седмица се събираше семейството; днес обаче, освен живущите в града членове на семейството, бяха поканени на съвсем скромен обед и неколцина добри домашни приятели. Ето защо сега, към четири часа след пладне, седяха в бавно спускащия се вечерен здрач и чакаха гостите.

Малката Антония продължи въображаемото си возене на шейната, без да се смущава от дядото, само че нацупено беше издала винаги малко изхвръкналата напред горна устна още повече над долната. Сега тя беше стигнала до подножието на Ерусалимския хълм, но понеже не можеше да спре изведнъж гладкото плъзгане, продължи още малко зад целта.

— Амин — каза тя. — Дядо, знам нещо!

— Tiens^[3]! Знаела нещо! — извика старият господин и се престори, че любопитството пълзи по цялата му снага. — Чу ли, мамо? Знаела нещо! Никой ли няма да ми каже…

— Когато облакът е топъл — заговори Тони, като на всяка дума кимаше с глава, — святка светкавица. Но когато облакът е студен, гърми гръмопад.

После скръсти ръце и погледна разсмените лица като човек, уверен в успеха си. Обаче господин Буденброк се разсърди от тая мъдрост и поиска настойчиво да му кажат кой е втълпил тая дивотия на детето; когато разбраха, че това е сторила Ида Юнгман, неотдавна ангажираната за децата мамзел от Мариенвердер, консулът се видя заставен да защити тая Ида.

— Вие сте прекалено строг, папа. Защо на тая възраст децата да нямат свои собствени причудливи представи за подобни неща…

— Excusez, mon cher! Mais c’est une folie^[4]! Знаеш, че такова замъгляване на детските глави ме сърди. Какво? Гръмопад ли? По-добре тогава гръмобой! Ах, тази ваша прусачка…

Цялата работа беше там, че старият господин съвсем не беше благоразположен към Ида Юнгман. Той не беше ограничен човек. Беше видял част от света: през лето 1813, като доставчик на пруската армия, беше пътувал в кола с четири коня из Южна Германия да закупува жито; беше ходил в Амстердам и Париж; като просветен човек той, ей богу, не смяташе за осъдително всичко, което лежеше отвъд портите на неговия роден град с островърхи стрехи. Обаче извън търговските връзки, в обществено отношение, той — повече от сина си, консула — беше склонен да тегли строги граници и да се държи недружелюбно към чужденците. Ето защо, когато един ден неговите деца, завръщайки се от Западна Прусия, доведоха вкъщи, един вид като младенеца Исус, това младо момиче — тя чак сега навършваше двадесет години — сираче, дъщеря на съдържател на странноприемница, починал непосредствено преди пристигането на Буденброкови в Мариенвердер, консулът има заради тая благочестива постъпка голяма разпра с баща си, при която старият господин беше говорил почти само на френски и на долнонемско наречие… Обаче Ида Юнгман се показа способна в поддържането на домакинството и в общуването с децата и със своята лоялност и пруски понятия за обществен ранг подхождаше всъщност прекрасно за службата си в тоя дом. Тя беше особа с аристократически схващания и умееше да прави много тънка разлика между първостепенни и второстепенни кръгове, между средно съсловие и по-низше средно съсловие; гордееше се, че принадлежеше като покорна служителка към първостепенните кръгове, и не й беше приятно, като гледаше Тони да дружи с някоя съученичка, която, по преценка на мамзел Юнгман, можеше да бъде причислена към доброто средно съсловие…

В тоя миг самата прусачка се мярна в колонната зала и влезе през стъклената врата: доста висока, кокалеста девойка в черна рокля, с пригладени коси и слабо лице. Водеше за ръка малката Клотилда — извънредно слабо дете в пъстра басмена рокличка, с нелъскави пепеляви коси и кротко изражение на стара мома. То произхождаше от една напълно безимотна, странична родова линия — беше дъщеря на племенник на стария господин Буденброк, инспектор в някакво имение край Росток; бяха я прибрали тук, понеже беше връстница на Антония и послушно същество.

— Всичко е приготвено! — каза мамзел Юнгман и измърка „р“-то в гърлото си, защото изпърво изобщо не можеше да го произнася. — Клотилдичка помогна здравата в кухнята, та май нямаше нужда Трина да върши нещо.

Мосю Буденброк се подсмихна подигравателно в жабото си, като чу отново нетукашното произношение; консулът обаче погали малката си племенница по бузата и рече:

— Така трябва, Тилда. Казано е: моли се и работи! Наша Тони би трябвало да вземе пример от тебе. Тя твърде често е склонна към безделие и лудории…

Тони наведе глава и погледна изотдолу дядо си, защото добре знаеше, че той, както винаги, ще я защити.

— Не, не — обади се той, — горе главата, Тони, courage^[5]! Едно не подобава на всички. Всеки посвоему. Тилда е послушна, но и ние не падаме по-долу. Говоря ли raisonable^[6], Бетси?

Той се обърна към снаха си, която по навик одобряваше вкуса му, докато мадам Антоанета — по-скоро от благоразумие, отколкото от убеждение — в повечето случаи вземаше страната на консула. По тоя начин двете поколения сякаш си подаваха ръце в chassé croisé^[7].

— Вие сте много добър, папа — каза консулшата. — Тони ще се постарае да стане умна и работлива жена. — После попита Ида: — Момчетата върнаха ли се от училище?

Но Тони, която от коляното на дядо си гледаше през „шпионката“ на прозореца, извика почти в същото време:

— Том и Кристиан идат по „Йоханщрасе“… и господин Хофстеде… и чичо доктор.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ започнаха да звънят някакъв хорал — бам, бим, бим, бум! — донякъде без такт, така че не можеше да се разбере какво собствено биеха; но въпреки това беше крайно тържествено. И докато после малката и голямата камбана весело и достолепно разказваха, че е четири часът, долу в широкото преддверие издрънка пронизително звънецът на вратата от антрето. Действително бяха Том и Кристиан, които пристигнаха заедно с първите гости — поета Жан-Жак Хофстеде и домашния лекар доктор Грабо.