Томас Ман
Буденброкови (66) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Джеймс Мьолендорпф, най-старият сенатор от търговското съсловие, умря по един гротескен и ужасен начин. Този диабетичен старец беше загубил до такава степен инстинкта за самосъхранение, че през последните години на живота си се отдаваше все повече и повече на страстта си към сладкиши и торти. Доктор Грабо, който беше домашен лекар и на Мьолендорпфови, протестираше с цялата енергия, на която беше способен, а загриженото семейство изтръгваше с кротко насилие сладките неща из ръцете на върховния си глава. Ала какво направи сенаторът? Умствено рухнал, какъвто си и беше, той си наел стая, по-скоро стаица, истинска дупка, някъде на някаква неотговаряща на положението му улица — на Клайне Грьопелгрубе, край градската стена или в Енгелсвиш, — гдето се скривал да яде торта… Там и намериха предалия богу дух старец с уста още пълна с несдъвкан сладкиш, остатъците от който бяха изцапали жакета му и лежаха пръснати по сиромашката маса. Смъртоносен мозъчен удар бе изпреварил бавното съхнене.

Семейството се постара да потули противните подробности на тоя смъртен случай; но те се разчуха бързо из града и бяха тема за разговори на борсата, в клуба, в „Хармония“, в канторите, в градския съвет и по баловете, гощавките и вечеринките, защото това се случи през февруари — през февруари на 62 година — и салонният живот беше в пълен ход. Даже приятелките на консулша Буденброк си разказваха на Ерусалимската вечер за смъртта на сенатор Мьолендорпф, когато Леа Герхарт направи пауза в прочита; за това шушнеха дори малките момичета от неделното училище, като прекосяваха страхопочтително просторното преддверие на Буденброкови, а господин Щут на „Глокенгисерщрасе“ води по тоя въпрос подробен разговор с жена си, която се движеше във висшето общество.

Все пак интересът не можеше да остане дълго време насочен към минали неща. Още с първия слух за смъртта на тоя стар общински съветник изникна големият въпрос… а когато пръстта го покри, този единствен въпрос занимаваше всички умове: „Кой ще бъде негов приемник?“

Какво напрежение и каква подмолна шетня! Чужденецът, дошъл да разгледа средновековните забележителности и прелестните околности на града, не забелязва нищо; но какво движение под повърхността! Каква агитация! Напълно честни, здрави, незасегнати от скептичност мнения се сблъскват едно с друго, трещят убедително, изпитват се взаимно и бавно-бавно се споразумяват. Страстите са възбудени. Честолюбие и суетност ровят потайно. Погребани надежди се размърдват, надигат се и рухват разочаровани. Старият търговец Курц на „Бекергрубе“, който при всеки избор получавал три или четири гласа, в деня на избора ще седи разтреперан в писалището си и ще чака поканата; но и този път няма да бъде избран, ще продължи с изражение на простодушие и самодоволство да почуква тротоара с бастуна си и един ден ще легне в гроба с тайната скръб, че не е станал сенатор.

Когато в четвъртък на семейния обед у Буденброкови стана дума за смъртта на Джеймс Мьолендорпф, госпожа Перманедер, след няколко съчувствени израза, започна да играе с върха на езика по горката си устна и хвърли лукав поглед към брата си; това накара дамите Буденброк да си разменят неописуемо язвителни погледи, а сетне и трите като по команда да затворят за секунда здраво очите и устата си. Консулът отвърна за момент хитрата усмивка на сестра си и даде друга насока на разговора. Той знаеше, че в града беше изказана мисълта, която Тони лелееше блажено в душата си.

Назоваха и отхвърляха едни имена. Появяваха се и пресяваха други. Хенинг Курц на „Бекергрубе“ беше много стар. Най-сетне потребна беше свежа сила. Консул Хулене, търговецът на дървен материал, чиито милиони впрочем едва ли биха натежали, беше изключен съгласно конституцията, тъй като брат му беше член на Сената. Консул Едуард Кистенмакер, търговецът на вина, и консул Херман Хагенщрьом се затвърдиха на бюлетината. От самото начало обаче заедно с тях постоянно се чуваше името Томас Буденброк. И колкото по наближаваше денят на избора, толкова по-ясно ставаше, че то, заедно с името на Херман Хагенщрьом, имаше най-много шансове.

Несъмнено Херман Хагенщрьом имаше привърженици и почитатели. Неговото залягане в обществени работи, смайващата бързина, с която бе процъфтявала и бе се разширила фирмата „Щрумпф и с-ие Хагенщрьом“, луксът, поддържан от консула, животът на широка нога, воден от него, и пастетът от гъши дроб, с който закусваше — всичко това безусловно правеше впечатление. Този едър, донякъде прекалено затлъстял човек с червеникава, късо подрязана цяла брада и сплеснат нос, легнал върху горната устна… този човек, за чийто дядо никой, па и той самият не знаеше нищо, чийто баща поради женитбата си с богата, но подозрителна в потеклото си жена за малко щеше да стане невъзможен в обществото и който все пак — сватосал се както с Хунеусови, така също и с Мьолендорпфови — бе приобщил и приравнил името си с ония на петте или шестте господствуващи семейства… този човек неотречимо беше в града забележителна и вдъхваща уважение особа. Новото, а и привлекателното в личността му, това, което го отличаваше и му отреждаше в очите на много хора ръководно положение, беше либералната и толерантна основна черта на неговия характер. Начинът, по който печелеше, и харчеше парите — непринудено и с широк замах, — се отличаваше от упорития, търпелив труд на съгражданите-търговци, ръководени от строго завещани принципи. Този човек беше отмахнал от себе си спъващите окови на традицията и култа към миналото, стоеше на собствените си нозе и немареше за всичко старомодно. Той не обитаваше някоя от старите, построени с безразсъдно пространствено разточителство патрициански къщи, около огромните каменни прустове на които се виеха бяло лакирани галерии. Неговата къща на „Зандщрасе“ — южно продължение на „Брайтещрасе“ — с проста, блажно боядисана фасада, с практично оползотворени пространствени условия и богата, елегантна, удобна мебелировка, беше нова и очистена от всякакъв надут стил. Между другото: преди късо време, като даваше една от големите си вечеринки, той бе поканил в тая своя къща една певица от градския театър, бе я помолил след вечерята да изпее нещо пред гостите, сред тях беше и неговият брат, юристът, естет и почитател на изкуството, и накрая бе й дал много голям хонорар. В градския съвет той не подкрепяше предложенията да се отпускат големи суми за възстановяване и опазване на средновековните паметници. И факт беше, че той пръв, абсолютно пръв в целия град, въведе газово осветление в жилището и канторите си. И ако консул Хагенщрьом пазеше някаква традиция в живота си, тя беше възприетият от неговия баща неограничен, напредничав, търпелив и нескован от предразсъдъци начин на мислене; на него именно дължеше той възхитата, която му засвидетелствуваха.

Престижът на Томас Буденброк беше от по-друг вид. Той не беше само той самият — в негово лице тачеха все още незабравените личности: баща му, дядо му и прадядо му; и дори като се оставеха настрана неговите собствени търговски и обществени успехи, беше носител на вековна гражданска слава. Разбира се, лекият, изискан и пленително любезен начин, по който той разкриваше и използуваше тая слава, беше най-важният момент. Отличаваше го също високата степен на формална образованост, необикновена дори за учените му съграждани. Навсякъде, гдето можеше да се прояви, тази образованост будеше колкото изумление, толкова и респект…

На четвъртъците у Буденброкови, в присъствие на консула, за предстоящия избор ставаше дума обикновено само под формата на къси и почти равнодушни забележки, при които старата консулша дискретно зарейваше светлите си очи настрана. Въпреки това обаче от време на време госпожа Перманедер не можеше да се въздържи да не блесне що-годе с удивителното си познание на конституцията, отделните точки на която — доколкото се отнасяха до избора на сенатски членове — бе проучила подробно, както преди точно една година бракоразводните параграфи. Тя говореше тогава за избирателни камари, изборни граждани и бюлетини, преценяваше всички въображаеми евентуалности, казваше наизуст дословно и гладко тържествената клетва, полагана от избирателите, разказваше за „откровеното обсъждане“, провеждано съобразно конституцията от отделните избирателни камари за всички ония, чиито имена са означени в списъка на кандидатите, и даваше израз на голямото си желание — да й се разреши да вземе участие в „откровеното обсъждане“ на Херман Хагенщрьомовата личност. Един миг по-късно тя се наведе напред и заброи сливовите костилки в компотената чиния на брата си:

— Богат в палат, цар и въглищар, силен и разсилен, хоп и поп, клетник и съветник! — каза тя.

И понеже в малката чиния една костилка не достигаше, тя бързо взе с върха на ножа друга от своите и я прехвърли оттатък. След трапезата обаче, вече неспособна да се сдържа, дръпна консула за ръкава и го завлече до един прозорец.

— О, господи, Том! Ако станеш… ако гербът ни бъде поставен в бойната стая на кметството… ще умра от радост! Просто ще падна мъртва, ще видиш!

— Добре, мила Тони! Но ще те помоля за малко повече твърдост и достойнство. Инак тези неща не ти липсват?! Та да не приличам в нещо на Хенинг Курц? Ние представляваме нещо и без „сенатор“… Надявам се, че ще останеш жива в единия и в другия случай.

Агитациите, обсъжданията, борбите на мненията продължиха. Консул Петер Дьолман, бонвиванът с напълно замрялото търговско предприятие, което съществуваше още само по име, и с двадесет и седем годишна дъщеря, чието наследство той изяждаше на закуска, също взе участие в тях; на една гощавка, дадена от Томас Буденброк, и на друга в дома на Херман Хагенщрьом той всеки път наричаше съответния домакин с еклив и глъчен глас „господин сенаторе“. А Сигизмунд Гош, старият посредник Гош, се въртеше из града като ревнал лъв и се заканваше, че няма да му мигне окото да удуши всекиго, който не е наклонен да гласува за консул Буденброк.

— Консул Буденброк, господа… ех, какъв човек! Аз стоях рамо до рамо с баща му, когато той през 48 година обузда с две думи яростта на повилнялата тълпа… Ако на земята имаше справедливост, то още баща му, дори бащата на баща му трябваше да бъде член на сената…

Всъщност обаче не толкова особата на консул Буденброк избиваше такива пламъци в душата на господин Гош, колкото младата госпожа консулша, по баща Арнолдсен. Посредникът никога не бе разменил нито дума с нея. Той не се числеше към кръга на богатите търговци, не ядеше на трапезите им и не си разменяше визити с тях. Но както вече споменахме, едва-що Герда Буденброк се появи за пръв път в града, и ето че я зърнаха очите на мрачния посредник, които неотстъпно шареха жадно за нещо необикновено. Той схвана тутакси със сигурен инстинкт, че този образ е подходящ да придаде малко повече съдържание на неговото незадоволено съществуване и й се предаде тялом и духом, стана роб на оная, която не знаеше дори името му. От тоя миг насам той обикаляше мислено тая нервозна и крайно резервирана дама, на която никой не го представяше, както тигър обикаля укротителя си: със същото сдържано, яростно изражение, със същото коварно-смирено държане, с което на улицата сне пред нея йезуитската си шапка, без тя да беше очаквала това… Този свят на посредствеността не му даваше никаква възможност да извърши за тая жена някакво страхотно злодеяние, за което той — гърбав, мрачен и студен, загърнат в плаща си — би отговарял със сатанинско равнодушие. Нейните скучни навици не му позволяваха да качи чрез убийство, престъпление и кървави сплетни тая жена на императорски трон. Тя не му даваше никаква друга възможност, освен тая — да гласува в кметството за избора на нейния яростно уважавай съпруг, а на нея самата — може би да посвети един ден превода на всички драми от Лопе де Вега.