Томас Ман
Буденброкови (94) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

Човек си опомня за едно или друго лице, замисля се — какво ли става с него — и внезапно се сеща, че то вече не се мярка по тротоарите, че гласът му вече не кънти съзвучно във всеобщия концерт на гласовете, защото то просто е изчезнало завинаги от сцената и лежи под земята негде вън пред градските порти.

Консулша Буденброк, по баща Щювинг, вдовицата на чичо Готхолд, беше мъртва. И нея, която някога стана причина за такъв страшен раздор в семейството, смъртта увенча със своята изкупителна сияйна корона; трите й дъщери, Фридерика, Хенриета и Пфифи, се почувствуваха сега в правото си да се изстъпят с оскърбени лица пред роднините си, като че искаха да кажат: „Ето, виждате ли, вашите заяждания я умориха!“ — макар че консулшата беше съвсем престаряла.

Госпожа Кетелсен също намери вечен покой. След като в течение на последните години бе заставена да се мъчи от подагра, тя бе умряла кротко, наивно и доверчиво като дете, облажавана от учената си сестра, която все още навремени трябваше да се бори с някои дребни рационалистични навеи и беше свързана здраво с тая лоша земя благодарение на по-издръжливото си телосложение, макар че ставаше непрекъснато все по-гърбава и по-дребна.

Консул Петер Дьолман бе напуснал земните селения. Той изяде под формата на закуски цялото си състояние, в края на краищата умря от унгарската минерална вода, остави на дъщеря си рента от двеста марки годишно и предостави на обществения пиетет към името Дьолман да осигури житейските й дни, като я прибере в манастира „Свети Йоан“.

Юстус Крьогер също бе се поминал и това беше лошо, защото сега вече никой не пречеше на слабохарактерната му жена да продаде последните сребърни вещи, за да може да праща пари на изродения Якоб, който водеше разпуснатия си живот негде в широкия свят.

Що се отнася до Кристиан Буденброк, напразно бихте го търсили в града — той не беше вече тук. Само една година след смъртта на брата си, сенатора, той се пресели в Хамбург, гдето пред бога и хората се венча с една дама, с която отдавна вече беше в близки отношения: с госпожица Алина Пуфогел. Никой не можеше да му забрани това. Майчиното му наследство — лихвите от което впрочем винаги досега бяха отивали наполовина в Хамбург, доколкото не беше изразходвано предварително — се управляваше от господин Стефан Кистенмакер, посочен за тая цел в завещанието на покойния му приятел; но във всичко останало Кристиан беше господар на волята си. Когато неговият брак се разчу, госпожа Перманедер изпрати на госпожа Алина Буденброк в Хамбург едно дълго и извънредно неприязнено писмо, което започваше с обръщението „мадам“ и заявяваше с грижливо подбрани отровни думи, че госпожа Перманедер няма намерение да признае за сродници нито тая, до която отправяше писмото си, нито нейните деца. Господин Кистенмакер беше изпълнител на завещанието, управител на Буденброковото имущество и настойник на малкия Йохан и изпълняваше с чест тия длъжности. Те му доставяха една крайно важна деятелност, даваха му право на борсата да приглажда косите си с всички признаци на преуморен от работа човек и да уверява, че се съсипвал… Но не бива да се забравя, че за положения от негова страна труд получаваше с най-голяма точност два процента възнаграждение. Обаче той не постигаше голям успех в сделките и много скоро си навлече недоволството на Герда Буденброк.

Работите стояха така, че в срок от една година трябваше да се ликвидира и фирмата да изчезне — такава беше последната воля на сенатора. Госпожа Перманедер се показа крайно развълнувана от това.

— Ами Йохан, ами малкият Йохан, ами Хано? — питаше тя.

Тя изпита разочарование и голяма болка от факта, че нейният брат бе пренебрегнал своя син и единствен наследник, че не бе пожелал да съхрани фирмата за него. Тя често плачеше при мисълта, че трябваше да се откажат от достопочтената табела на фирмата, просъществувала цели четири поколения, че трябваше да приключат нейната история, макар да беше налице един законороден наследник. Но отсетне се утеши с друга мисъл, именно: че краят на фирмата не означава край на рода и че нейният племенник ще трябва да започне друго, ново дело, за да осъществи високото си призвание, което се състоеше в това — да съхрани сияйното име на своите предци и да издигне рода до нов разцвет. Ненапразно имаше такава голяма прилика с прадядо си…

Приключването на търговската дейност започна, значи, под ръководството на господин Кистенмакер и на стария господин Маркус и тръгна извънредно окаяно. Определеният срок беше къс и трябваше да бъде спазен с буквална точност; времето напираше. Висящите въпроси бяха разрешени прибързано и неблагоприятно. Недообмислени и неизгодни продажби следваха една подир друга. Хамбарите и складовете бяха обърнати в пари, но с големи загуби. И онова, което не можеше да бъде похабено от престараването на господин Кистенмакер, пропадаше от мудността на стария господин Маркус, за когото в града приказваха, че зимно време, преди да излезел, нагрявал старателно на печката не само палтото и шапката, а и бастуна си; и който, когато случайно му се явявала някоя благоприятна възможност, непременно я пропускал… Накъсо — загубите се увеличаваха. Томас Буденброк беше оставил на книга състояние от шестстотин и петдесет хиляди марки, но една година след отваряне на завещанието се установи, че далеч не можеха да се надяват на тая сума.

Започнаха да се носят неопределени и преувеличени слухове за неблагоприятната ликвидация, подхранвани от новината, че Герда Буденброк възнамерявала да продаде голямата къща. Разказваха се чудесии за онова, което я заставяло да продаде къщата, за застрашителното стопяване на Буденброковото състояние, и лека-полека в града започна да се шири едно настроение, което овдовялата сенаторша почувствува в домакинството си изпърво с почуда и смайване, а после с растящо недоволство. Когато един ден съобщи на зълва си, че неколцина занаятчии и доставчици настоявали по неприличен начин за уреждане на някакви доста големи сметки, госпожа Перманедер стоя дълго време като вцепенена и после избухна в страшен смях.

Герда Буденброк беше толкова възмутена, че — макар и с половина уста — загатна за решението си да напусне града с малкия Йохан, да се прибере при стария си баща в Амстердам и отново да свири с него дуети на цигулка.

Но това предизвика такива бурни и страшни възражения от страна на госпожа Перманедер, че тя се видя принудена засега да се откаже от тоя план.

Както трябваше да се очаква, госпожа Перманедер протестира и срещу продажбата на къщата, построена от нейния брат. Тя захленчи гласно, че това би могло да направя лошо впечатление, и се завайка, че името на рода отново ще загуби част от престижа си. Трябваше обаче да се съгласи, че би било непрактично да се обитава и поддържа занапред тая твърде просторна и разкошна къща, която всъщност беше една скъпа прищявка на Томас Буденброк, и че беше оправдано желанието на Герда да си купи някоя удобна малка вила сред зеленина извън градските порти.

За господин Гош, посредника Сигизмунд Гош, дойде един възвишен ден. Старините му бяха озарени от една преживелица, която за няколко часа премахна дори треперенето на ръцете и нозете му. Случи се така, че се яви в салона на Герда Буденброк, седна на един фотьойл насреща й и преговаря очи в очи с нея върху цената на къщата. Спуснал от всички страни снежнобелите коси над лицето си, изтеглил грозно напред брадичката си, той я гледаше втренчено отдолу-нагоре право в очите; удаде му се дори да изглежда съвършено гърбав. Гласът му съскаше, но той говореше студено и делово — нищо не издаваше сътресението в неговата душа. Той предложи услугите си да се заеме с къщата, протегна ръка и определи с коварна усмивка 85 000 марки. Цената беше приемлива, защото известна загуба при тая продажба беше неизбежна. Но трябваше да се чуе мнението на господин Кистенмакер; Герда Буденброк освободи господин Гош, без да сключи спогодба с него, и се оказа, че господин Кистенмакер не беше наклонен да позволи каквото и да било вмешателство в дейността си. Той не уважи офертата на господин Гош, изсмя се и заяви под клетва, че щели да вземат много повече. И се кле дотогава, докато най-сетне, за да сложи изобщо край на тая работа, се видя принуден да продаде къщата за 75 000 марки; кули я някакъв позастарял ерген, който бе се завърнал от далечни пътешествия и мислеше да се засели в града.

Господин Кистенмакер се погрижи също за покупката на новата къща, приятна малка вила, която може би излезе малко прекалено скъпа, но отговаряше на желанията на Герда Буденброк: беше разположена сред хубава цветна и зеленчукова градина край стара кестенова алея пред Крепостната порта. Там се пренесе сенаторшата през есента на 76 година със сина си, прислужниците и част от покъщнината; другата част, въпреки воплите на госпожа Перманедер, трябваше да бъде оставена на досегашното й място и да премине във владение на позастарелия ерген.

Но като че всички тези промени не бяха достатъчни. Ида Юнгман, прекарала четиридесет години в дома на Буденброкови, напусна службата си в семейството и се завърна в родната си Западна Прусия, за да дочака заника на своя живот у роднини. Нека кажем истината: тя бе уволнена от сенаторшата. След като предишното поколение израсна и не се нуждаеше вече от нея, тази добра душа намери тутакси малкия Йохан, на когото можеше да се посвети с грижите си, да му чете приказките на братя Грим и да разказва историята за чичото, който умрял от хълцавица. Сега обаче малкият Йохан всъщност не беше вече никак малък, бе момче на петнадесет години, на което тя не можеше да бъде значително полезна въпреки крехкостта му; пък и отдавна вече отношенията й с майка му бяха доста безотрадни. Ида не смогна никога да погледне като пълноправен и пълноценен член на семейството тая жена, влязла в него много-много по-късно, от нея, а от друга страна — поради напредналата си възраст и със самомнението на стара служителка, — започна сама да си присвоява прекалено големи права. Тя предизвикваше негодувание с това, че смяташе особата си прекалено важна и се провиняваше в едно или друго непозволено вмешателство в домакинството… Положението стана неудържимо, стигаше се често до неприятни разправии и старата Ида биде уволнена, макар че госпожа Перманедер се застъпи и за нея със същото красноречие, с което бе се застъпила за големите къщи и за мебелите.

Ида плака горчиво, когато наближи часът да се прости с малкия Йохан. Той я прегърна, после сложи ръцете си на кръста, подпря се на едната си нога, като дигна другия крак на пръстите, и гледаше как тя си отива — гледаше със същия замислен и обърнат навътре поглед, който неговите златистокестеняви, синкаво засенени очи имаха пред трупа на баба му, при смъртта на баща му, при разтурянето на голямото домакинство и при някои други, не дотам външни преживелици от подобен род. В неговите представи уволнението на старата Ида се свързваше логически с другите процеси на разпадане, на завършване, на приключване и разлагане, на които беше присъствувал. Такива неща не го озадачаваха вече; странно беше, че те никога не бяха го озадачавали. Понякога, когато дигнеше главата си с къдравите светлокестеняви коси и винаги малко разкривените устни и чувствително се отвореха нежните ноздри на носа му, изглеждаше, като че той души внимателно атмосферата и житейския въздух, който го обгръщаше, и чакаше да долови уханието, онова странно познато ухание, което не бяха смогнали да задушат всички миризми от цветята върху ковчега на баба му…

Когато навестяваше снаха си, госпожа Перманедер винаги притегляше племенника си до себе си и започваше да му разказва за миналото и за онова бъдеще, за което един ден Буденброкови щели да бъдат задължени еднакво на божията благост и нему, на малкия Йохан. Колкото по-безотрадно се представяше настоящето, толкова по-мъчно се насищаше тя да описва какъв изящен живот водели вкъщите си нейните родители и прародители и как Хановият прадядо пътувал из Германия в кола с четири коня. Един ден й се яви силен пристъп от стомашни спазми като последица на единодушното твърдение от страна на Фридерика, Хенриета и Пфифи Буденброк, че Хагенщрьомови били каймакът на обществото.

Новините за Кристиан бяха тъжни. Изглеждаше, че бракът не беше повлиял благотворно на здравословното му състояние. Все по-често и по-силно бяха го навестявали страхотни налудничави идеи и натрапчиви представи, поради което съпругата му и един лекар настояха да постъпи в лечебно заведение. Той не искаше да стои там, пишеше жалостиви писма до близките си и даваше израз на силното си желание да бъде изваден отново от това лечебно заведение, гдето към него се отнасяли твърде строго. Но го оставиха там, което беше негли най-доброто за него. Във всеки случай това обстоятелство даваше възможност на съпругата му — без да бъдат накърнени практическите и идеални облаги, които дължеше на тая женитба — да води безогледно и безпрепятствено предишния си независим живот.