Томас Ман
Буденброкови (85) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

Навестяван от мрачни часове, Томас Буденброк често се питаше какво собствено представлява още, какво собствено му дава още право да се поставя малко по-високо от когото и да било между своите умствено поизостанали, простодушни и дребнобуржоазно ограничени съграждани. Възторженият размах, ведрият идеализъм на младостта му беше изчезнал. Да работиш на игра и да си играеш с работата, да се стремиш с наполовина сериозно, наполовина шеговито наглед честолюбие към цели, на които придаваш само някакво иносказателно значение — за такива весело-скептични компромиси и остроумни половинчатости се иска много бодрост, хумор и добро настроение, но Томас Буденброк се чувствуваше неизказано уморен и невесел.

Беше постигнал всичко, каквото можеше да постигне, и знаеше прекрасно, че отдавна беше превалил върха на своя живот, ако изобщо — както сам добавяше мислено — при такъв посредствен и пошъл живот можеше да става дума за връх.

Що се отнасяше до чисто търговското положение, знаеше се навсякъде, че състоянието му беше силно намаляло и че фирмата западаше. Въпреки това, като се сметнеше майчиното наследство, частта от къщата на „Менгщрасе“ и останалият недвижим имот, той беше човек на повече от 600 000 марки. От дълги години обаче оборотният капитал стоеше неизползуван. След удара, понесен някога с купената на зелено реколта в Пьопенраде, положението с дребните сделчици — за които сам той бе се обвинявал тогава — не само не се подобри, а се влоши. И тъкмо сега, в тия дни след победата, когато всичко живо се ободри и раздвижи, когато благодарение влизането на града в митническия съюз малки бакалници можаха в течение на няколко години да се развият във видни едри търговски предприятия, сега именно фирмата „Йохан Буденброк“ бездействуваше и не извличаше никаква облага от придобивките на епохата. Запитан някой път как върви търговията му, шефът махваше безсилно с ръка и отговаряше:

— Ах, не доставя голямо удоволствие…

Един пъргав конкурент, близък приятел на Хагенщрьомови, се изказа веднъж, че всъщност Томас Буденброк сега играел на борсата само декоративна роля, и тази шега, насочена към грижливо поддържаната външност на сенатора, беше посрещната от гражданите като нечувано постижение на ловка диалектика — всички бяха възхитени и се смееха.

Но ако в дейността си за преуспяването на старата фирма, на която някога бе служил с такъв голям ентусиазъм, сенаторът беше сковаван от претърпени несполуки и вътрешна умора, то на всички негови начинания в градските обществени работи бяха поставени външни граници, които не можеха да бъдат прескочени. От доста години насам, още от избирането му в сената, той беше постигнал и тук всичко, което му беше възможно да постигне. Заемаше длъжности й ръководеше служби, но нямаше вече какво да завоюва; сега имаше само настояще и дребнава действителност, но нямаше вече бъдеще и честолюбиви планове. Наистина той бе съумял да разшири властта си в града много повече, отколкото би могъл да стори това всеки друг на негово място, и за враговете му беше трудно да отрекат, че той е „дясната ръка на кмета“. Томас Буденброк обаче не можеше да стане кмет, защото беше търговец, а не учен — не беше завършил гимназия, не беше юрист и изобщо нямаше висше образование. Но той, който открай време беше запълвал свободните си часове с историческо и литературно четиво и чувствуваше, че превъзхожда всички околни по дух, разум, вътрешна и външна солидност — той не можеше да се помири, че липсата на редовни квалификации не му даваше възможност да заеме първото място в малкото царство, в което бе се родил.

— Колко глупави излязохме ние — каза той веднъж на своя приятел и почитател Стефан Кистенмакер, но с това „ние“ подразбираше само себе си, — че се завряхме толкова рано в кантората, вместо да завършим училището!

А Стефан Кистенмакер отговори:

— Да, наистина, имаш право! Защо, а?

Сега сенаторът обикновено работеше сам на голямото махагоново писалище в частното си бюро — първо, защото там не го виждаше никой, когато подпреше глава на ръката си и размишляваше със затворени очи, главно обаче затова че от мястото му до прозореца в голямата кантора бе го прогонила нетърпимата педантичност, с която неговият съдружник, господин Фридрих Вилхелм Маркус, седнал насреща му, непрекъснато подреждаше писмените си принадлежности и гладеше мустаците си.

Предпазливата бавност на стария господин Маркус с течение на времето бе се превърнала напълно в мания и чудачество, но ако напоследък Томас Буденброк я чувствуваше като нещо непоносимо дразнещо и обидно, причина беше обстоятелството, че той самият, за свой ужас, често трябваше да наблюдава подобни работи и у себе си. Да, и у него, у Томас, който едно време ненавиждаше всяка дребнавост, бе се развила известна педантичност, макар че тя изхождаше от друго телесно устройство и друго разположение надуха.

Вътре в него беше пусто и той не виждаше никакъв насърчителен план и никаква привлекателна работа, на които би могъл да се отдаде с радост и задоволство. Но неговият стремеж към дейност, неспособността на неговия ум да почива, активността му, която открай време беше нещо съвсем различно от естественото и неотстъпно трудолюбие на дедите му — именно: нещо изкуствено, напор на нервите му, упоително средство като малките люти руски цигари, които непрекъснато пушеше, — тази активност не беше го напуснала, обаче той не беше неин господар — тя бе го надвила и бе се превърнала в терзание, като го караше да се пилее по безчислени маловажни неща. Занимаваха го неотстъпно стотици нищожни дреболии, които се отнасяха предимно до поддържането на къщата и тоалета му, които той сърдито отлагаше, които умът му не беше в състояние да задържи на едно място и с които не можеше да се справи, защото прахосваше по тях несъразмерно много размишления и време.

Това, което в града наричаха негова „суетност“, беше се повишило дотам, че той самият отдавна вече се срамуваше, но пак нямаше сили да се откаже от навиците си, развили се в това отношение. От оня миг, когато след една нощ, прекарана не безпокойно, но в тъга и неукрепителен сън, влезе по утринен халат в облекалнята при стария бръснар, господин Венцел — часът беше девет, а преди ставаше много по-рано, — от оня миг насам той употребяваше за обличането си цял час и половина; чак след това се чувствуваше готов и изпълнен с решителност да започне работния си ден и слизаше на първия етаж да пие чай. Тоалетът му беше тъй сложен и в реда на подробностите — от студения душ в банята до края, когато махваше последната прашинка от жакета си и прекарваше за последен път краищата на мустаците си през горещата маша, — тъй твърдо установен и неизменен, че постоянното повтаряне на тия безчислено дребни движения и хватки го докарваше всеки миг до отчаяние. Въпреки това той нямаше сили да излезе от облекалнята, ако знаеше, че е пропуснал или минал набърже нещо, защото се опасяваше, че ще се лиши от чувството си на бодрост, спокойствие и безукорност, което след един-единствен час без друго щеше отново да загуби и трябваше криво-ляво да възстановява.

Той пестеше във всичко, доколкото това беше възможно, без да се излага на одумки, но не и в дрехите си, които шиеше винаги у най-елегантния шивач в Хамбург и за поддържането и допълването на които не жалеше средства. Една врата, която изглеждаше да води в друга стая, затваряше просторната ниша, взидана в една от стените на облекалнята. Там, на дълга редица от куки, обтегнати върху извити дървени закачалки, висяха жакетите, смокингите, сюртуците и фраковете за всички сезони и степенувани за всички тържествени официални случаи; панталоните пък, събрани, грижливо в гънките, бяха натрупани върху няколко стола. В скрина, отгоре на който беше поставено огромно огледало и се виждаха безчислени гребени, четки и препарати за поддържане на косите и мустаците, лежеше голям запас от най-различни долни дрехи, които постоянно биваха сменявани, прани, износвани и допълвани.

В тая облекалня той прекарваше дълго време не сама заран, а и преди всяка гощавка, преди всяко заседание в сената, преди всяко публично събрание, накъсо — винаги когато предстоеше да се покаже и движи между хора, дори преди всекидневните обеди и вечери вкъщи, на които освен него седяха още само жена му, малкият Йохан и Ида Юнгман. И когато излезеше оттук, чистото бельо върху тялото му, безукорната и дискретна елегантност на костюма му, грижливо измитото лице, уханието на брилянтина по мустаците му и резливо хладният вкус на употребената вода за устата му доставяха онова чувство на задоволство и готовност, с което тръгва към сцената актьор, гримирал се съвършено във всички подробности… Действително битието на Томас Буденброк не се различаваше от онова на актьор, но на актьор, на когото целият живот, до най-невзрачната всекидневна дреболия, се е превърнал в представление — представление, което, с изключение на няколко къси часа за уединение и отмора постоянно налага да се напрягат и хабят всички сили. Пълната липса на искрен, жарък интерес, който би могъл да го увлече, обедняването и опустяването на душата му — опустяване тъй силно, че почти непрекъснато го чувствуваше като някаква неопределена, угнетителна горест, — свързани с неумолимото вътрешно задължение и твърда решителност: на всяка цена да бъде достолепен и представителен, да потулва с всички средства вътрешната си немощ и да спазва „външните форми“ — всичко това беше превърнало битието му в нещо изкуствено, преднамерено, принудено; той самият стигна дотам, че всяка негова дума, всяко движение, всяко най-нищожно действие между хора бяха се превърнали в напрегната и съсипателна актьорска игра.

Появиха се при това странни подробности, своеобразни потребности, които той сам установи в себе си с почуда и недоволство. Противоположно на хора, които сами не играят никаква роля, а пренебрегнати и недостъпни за чужди погледи безшумно правят своите наблюдения, той не обичаше да стои с гръб към дневната светлина, да бъде в сянка и да гледа хората пред себе си в пълно осветление; наопаки, да чувствува полузаслепен светлината в очите си и да вижда в сянката пред себе си като обикновена тълпа публиката, хората, онези, върху които трябваше да въздействува като любезен събеседник или като пъргав търговец и представителен шеф на фирма, или като оратор на публични събрания — ето какво му вдъхваше чувството на самостоятелност и увереност, онова сляпо упоение от творческо проявление, в което той постигаше успехите си. Да, тъкмо това упоително действено състояние бе му станало лека-полека най-поносимо. Когато се изправеше с чаша вино в ръка на масата и дигнеше тост с радушна мимика, приятни жестове и умело подбрани изрази, които падаха като бомби и предизвикваха весели ръкопляскания — тогава той въпреки бледността си изглеждаше като някогашния Томас Буденброк. Много по-трудно му беше да седи мирно, в пълно бездействие и да остане господар на себе си. Тогава в него се надигаха умора и досада, които помътваха очите му и му отнемаха властта над лицевите мускули и над стойката на тялото. Тогава го изпълваше само едно желание: да отстъпи пред това безсилно отчаяние, скритом да се измъкне, да се прибере у дома и да отпусне главата си върху хладната възглавница.

* * *

Госпожа Перманедер вечеря у брата си на „Фишергрубе“, но сама, защото дъщеря й, която също беше поканена, бе ходила след пладне да навести мъжа си в затвора и се чувствуваше, както винаги в такива случаи, уморена и неразположена и поради това си бе останала у дома.

На трапезата госпожа Антония говори за Хуго Вайншенк, чието душевно състояние било извънредно тъжно, и после обсъдиха въпроса кога с известна надежда за успех би могло да се подаде в сената молба за помилване. Сега тримата сродници седяха около кръглата маса в средата на всекидневната под голямата газена лампа. Герда Буденброк и зълва й седяха една срещу друга заети с ръкоделия. Сенаторшата беше навела хубавото си бяло лице над някакво копринено везмо, така че тежките й коси, озарени от светлината, тлееха като тъмна жарава; госпожа Перманедер пък, поставила съвсем криво и нецелесъобразно пенснето на носа си, зашиваше грижливо една голяма чудно алена атлазена панделка на мъничко жълто кошче. То беше предназначено за подарък на някаква позната по случай рождения й ден. Сенаторът седеше малко по-настрана от масата в широко меко кресло с наклонена задна облегалка, метнал крак върху крак, и четеше вестника; от време на време всмукваше дима на руската си цигара и го духваше отново като светлосива струя през мустаците.

Беше топла лятна неделна вечер. Високият прозорец стоеше отворен и хладният, малко влажен въздух изпълваше стаята. От масата над сивите фронтони на насрещните къщи между много бавно пълзящи облаци се виждаха звездите. От другата страна на улицата, в малката цветарница на Иверсен, още светеше. По-нататък в тихата улица някой свиреше доста лошо на ръчна хармоника, вероятно някой от слугите на коларя Данкварт. Навремени се разнасяше и глъчка. Минаха група моряци, които пушеха и пееха хванали се под ръце. Излезли във весело настроение от някоя подозрителна пристанищна кръчма, те бяха се запътили сега към някоя още по-подозрителна. Дрезгавите им гласове и неуверени крачки заглъхнаха в една напречна улица.

Сенаторът остави вестника на масата до себе си, пъхна пенснето в джоба на жилетката си и потърка с ръка челото и очите си.

— Слаб, много слаб е този „Известия“! — каза той. — Всеки път ми идва на ум какво казваше дядо за блудкави и редки гозби: „Има такъв вкус, като че ли си изплезил език през прозореца навън.“ Може да го прегледаш за три отегчителни минути. Просто няма нищо в него…

— Да, ей богу, можеш спокойно да повториш това, Том! — каза госпожа Перманедер, като пусна работата в скута си и погледна над очилата брат си. — Па и какво ли би могъл да пише? Казвала съм го отдавна, още като съвсем млада глупачка: тези „Градски известия“ са жалко вестниче! Аз също го чета, естествено, защото обикновено нямам нещо друго под ръка… Но в повечето случаи не може да ме разтърси много това, че търговецът на едро, консул еди-кой си, възнамерявал да празнува сребърната си сватба. Би трябвало да четем други издания, например „Кьонигсберг-Хартунгски вестник“ или „Рейнски вестник“. Там ще…

Тя се пресече. Бе взела вестника в ръце, бе го разтворила повторно и плъзнала презрително очи по колоните, като в същото време говореше. Но изведнъж закова погледа си на едно място, върху кратко съобщение от четири-пет реда… Тя онемя, посегна с ръка към очилата си, прочете съобщението до края, като отвори бавно уста, и после на два пъти извика уплашено, притиснала с длани двете си страни и дръпнала лактите далече от тялото си.

— Невъзможно!… Не е възможно!… Не, Герда… Том… Как си го пропуснал!… Ужасно… клетата Армгарда! Това ли трябваше да я сполети…

Герда дигна глава от работата си и Томас се извърна уплашено към сестра си. И дълбоко развълнувана, с треперещ гърлен глас, като подчертаваше съдбовно всяка дума, госпожа Перманедер прочете на глас това съобщение, което беше изпратено от Росток и гласеше, че миналата нощ собственикът на рицарско имение Ралф фон Майбом с един револверен изстрел сложил край на живота си в работната стая на господарския дом в Пьопенраде. „Подбудителната причина, изглежда, се крие във финансови затруднения. Господин фон Майбом оставя жена и три деца.“ Така завърши тя, после пусна вестника в скута си, облегна се назад и погледна брат си и снаха си с нажалени очи мълчаливо и безпаметно.

Още докато тя четеше, Томас Буденброк отново бе се извърнал и гледаше встрани от нея между завесите на вратата, в тъмнината на салона.

— С револвер ли? — попита той, след като в течение на около две минути бе царувало мълчание и след известна пауза каза тихо, бавно и подигравателно: — Да, да… рицар!

После отново потъна в размисъл. Бързината, с която сучеше единия край на мустаците си между пръстите, стоеше в странно противоречие с неговия замъглен, втренчен, безцелен и неподвижен поглед.

Той не чуваше жалостивите приказки на сестра си и предположенията, които правеше тя относно по-нататъшния живот на приятелката си Армгарда, нито забеляза, че Герда, без да обърне глава към него, го гледаше твърдо и изпитателно с приближените си кестеняви очи, в ъглите на които лежаха синкави сенки.