Томас Ман
Буденброкови (27) (Упадък на едно семейство)

Глава десета

Прескъпа демоазел Буденброк!

Колко време мина, откак на долуподписания не се е удало вече да зърне лика на най-прелестната девойка? Тези толкова малко редове трябва да ви кажат, че този лик не е престанал да витае пред духовния му взор, че в течение на тия трепетни и плахи седмици той неотстъпно си е спомнял за чудния следобед в родителския ви салон, когато от вашите устни се изплъзна едно обещание — наистина половинчато и свенливо, но все пак тъй ощастливяващо. Оттогава изтекоха дълги седмици, през които вие се оттеглихте от света с цел да се съсредоточите и разберете себе си, ето защо аз вече мога да се надявам, че времето на изпитанието е минало. Долуподписаният си позволява, прескъпа демоазел, да ви изпрати най-високопочтително приложеното пръстенче като залог на неговата безсмъртна нежност. С най-покорни почитания и най-любвеобилни целувки по ръцете ви аз се подписвам като

най-дълбоко предан на ваше високоблагородие

Грюнлих.

Мили папа!

О, господи, как се ядосах! Току-що получих от Гр. тук приложените писмо и пръстен; от вълнение ми се яви такова главоболие, че не зная какво друго по-разумно да направя, освен да препратя двете на тебе. Гр. не иска да ме разбере и това, което той тъй поетично описва като „обещание“, просто не е вярно; ето защо аз те моля настойчиво да му внушиш накъсо, че сега хиляди пъти по-малко, отколкото преди месец и половина съм в състояние да му дам дума за цял живот и не той трябва най-сетне да ме остави на мира, защото става смешен. На тебе, най-добрия баща, мога да кажа, че междувременно се обвързах с другиго, който ме обича, когото и аз обичам така, че просто не може да се изкаже. О, папа! Бих могла да изпиша по тоя въпрос много страници; става дума за господин Мортен Шварцкопф, който ще стане лекар и щом си вземе доктората, ще поиска ръката ми. Зная много добре, че е обичай да се женим за търговец, но пък Мортен принадлежи към другата част от видни господа, към учените. Той не е богат, което за тебе и мама наистина е много важно, но трябва, мили папа, да ти кажа следното: колкото млада и да съм, все пак животът е поучил някои, че само богатството невинаги прави някого щастлив. Оставам с хиляди целувки

твоя послушна дъщеря

Антония

 

П. П. Пръстенът, доколкото виждам, е от лошо злато и доста тънък.

Мила Тони!

Твоето писмо ме озадачи. Съобразно със съдържанието му известявам ти, че аз, верен на дълга си, не пропуснах да уведомя в подобаваща форма господин Гр. за твоето гледище по въпроса; обаче резултатът беше такъв, че искрено ме потресе. Ти си голямо момиче и се намираш в такава сериозно житейско положение, че аз не бива да се колебая и да не ти посоча последиците, до които може да доведе някоя лекомислена постъпка от твоя страна. И ето, като чу думите ми, господин Гр. изпадна в отчаяние и извика, че толкова много те обичал и тъй малко би могъл да се примири със загубата ти, та щял да сложи край на живота си, ако ти настояваш на решението си. Тъй като аз не мога да сметна за сериозно това, което ми пишеш за някаква привързаност на друго място, то те моля да овладееш възбудата си, предизвикана от изпратения пръстен, и да премислиш сериозно всичко още един път. Според моето християнско убеждение, мила дъще, дълг е на всеки човек да уважава чувствата на другите; и ние не знаем дали един ден висшият съдник няма да те държи отговорна за това, че мъжът, чиито чувства ти упорито и студено си презряла, е прегрешил спрямо собствения си живот. Бих желал обаче да възкреся в паметта ти едно нещо, което по-рано устно често съм ти давал да разбереш, и се радвам, че намирам повод да ти го повторя писмено. Защото, макар че устната реч въздействува като че ли по-живо и по-непосредствено, все пак писаното слово има предимството, че може да бъде подбрано и предадено по-спокойно, че е твърдо установено и че отново и все отново може да бъде четено и да въздействува равномерно в тая форма и позиция, които пишещият е добре премислил и пресметнал. Мила дъще, ние не сме родени за това, което с късогледи очи смятаме за наше собствено, дребно, лично щастие, защото не сме откъснати, независими и съществуващи сами за себе си единични създания, а сме брънки от една верига; и такива, каквито сме, ние не бяхме били мислими без редицата на ония, които са минали преди нас и са ни посочили пътищата, като те от своя страна са следвали една изпитана и достославна традиция — строго и без да поглеждат наляво или надясно. Както ми се струва от много седмици насам, твоят път лежи ясен и рязко очертан пред тебе; и ти не би била моя дъщеря, не би била внучка на твоя о’бозе почивш дядо и въобще достоен член на нашето семейство, ако сериозно имаш на ум да тръгнеш сама, упорито и лекомислено, по твои собствени, нередни пътеки. Това, мила Антония, те моля да закъташ в сърцето си.

Майка ти, Томас, Кристиан, Клара и Клотилда (която прекара няколко седмици при баща си в „Немилост“), а така също мамзел Юнгман те поздравяваме от все сърце; всички се радваме, че скоро ще можем отново да те заключим в обятията си.

С предана обич

баща ти.