Томас Ман
Буденброкови (2) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

Господин Жан-Жак Хофстеде, поетът на града, който положително носеше в джоба си няколко строфи и за днешния ден, не беше много по-млад от Йохан Буденброк-стари и се обличаше по същия начин, макар че цветът на жакета му беше зелен. Обаче той беше по-тънък и по-подвижен от стария си приятел, имаше малки, живи, зеленикави очи и дълъг остър нос.

— Благодаря много — каза той, след като стисна ръце на господата, а на дамите, особено на извънмерно почитаната от него консулша, направи няколко от най-изисканите си compliments^[1], каквито младото поколение просто не беше в състояние да измисли и които бяха съпроводени от приятна, кротка и задължаваща усмивка. — Благодаря много за любезната покана, уважаеми! Докторът и аз срещнахме тия двама млади хора — той посочи Том и Кристиан, застанали в сини куртки с кожени колани до него — на „Кьонигщрасе“, когато се връщаха от училищните занятия. Великолепни момчета, госпожо консулша! Томас обладава сериозен и солиден ум; не подлежи на съмнение, че трябва да стане търговец. Кристиан, наопаки, ми изглежда огън-момче, малко incroyable^[2]… Все пак не мога да скрия своя engouement^[3]. Струва ми се, че той ще следва; духовит е и има бляскави заложби.

Господин Буденброк отвори златната си табакера.

— Цяла маймуна е той! Защо да не стане поет, Хофстеде?

Мамзел Юнгман дръпна завесите на прозорците една върху друга и стаята скоро потъна в малко неспокойната, но дискретна и приятна светлина от свещите на кристалния канделабър и подвижните свещници върху писалището.

— Е, Кристиан — каза консулшата, чиито коси светнаха златисто, — какво учихте днес след пладне?

Оказа се, че Кристиан имал писане, смятане и пеене.

Седемгодишното момченце още отсега приличаше по един едва ли не смешен начин на баща си. Имаше същите доста малки, кръгли и хлътнали очи, личеше вече същият силно изпъкнал и извит нос, а няколко линии под скулите загатваха, че формата на лицето му няма да запази завинаги сегашната детска пълнота.

— Страшно се смяхме — забърбори то и очите му обиколиха един след друг всички в стаята. — Слушайте какво каза господин Щенгел на Зигмунд Кьостерман! — То се наведе напред, заклати глава и заговори натъртено във въздуха: — Външно, доброто ми дете, външно ти си загладено и замазано, да, но вътрешно, доброто ми дете, си черно…

То изрече това, като изпусна „р“-то и произнесе „чейно“ вместо „черно“ с лице, в което недоволството от „външната“ загладеност и замазаност се разкри тъй убедително-комично, че всички избухнаха в смях.

— Цяла маймуна е той! — повтори старият Буденброк и се закиска.

Ала господин Хофстеде беше извън себе си от възторг.

— Charmants^[4]! — извика той. — Ненадминато! Трябва да видите Марцелус Щенгел! Точно такъв е! Наистина, чудесно го направи!

Томас, който беше лишен от такива дарби, стоеше до по-малкия си брат и се смееше сърдечно, без завист. Зъбите му не бяха много хубави, а ситни и жълтеникави. Носът му обаче беше очебийно изящно изваян, а в очите и формата на лицето той приличаше много на дядо си.

Някои, седнали на столове и на дивана, бъбреха с децата, приказваха за подранилия студ, за къщата… Господин Хофстеде, изправен до писалището, се любуваше на разкошната мастилница от севърски порцелан във форма на ловджийско куче с козина на черни петна. А доктор Грабо, връстник на консула, с продълговато, добродушно и благо лице между редки бакенбарди, разглеждаше сладкишите, козунаците със стафиди и всевъзможните пълни солнички, наредени като за изложба по масата. Те представляваха „солта и хляба“, изпратени на семейството от роднини и приятели по случай пренасянето в новото жилище. Но понеже трябваше да личи, че даровете не идват от бедни къщи, хлябът беше заместен със сладки, дъхави, тежки козунаци, а солта лежеше в съдинки от масивно злато.

— Изглежда, че ще ми създадете работа — каза докторът, като посочи сладкишите и се закани с пръст на децата; носле позаклати глава и дигна един изящен прибор за сол, черен пипер и горчица.

— От Лебрехт Крьогер — каза ухилен мосю Буденброк. — Моят мил господин сродник винаги е любезен. Аз не му подарих такова нещо, когато той построи вилата си пред Крепостната порта. Но такъв си е той открай… изискан, щедър, кавалер â la mode^[5].

Звънецът издрънка няколко пъти пронизително и огласи цялата къща. Пристигна пастор Вундерлих, нисичък, възрастен господин в дълга черна дреха, с напудрени коси и бяло, спокойно, весело лице, на което примигваха две сиви, живи очи. Той беше от дълги години вдовец и сам се причисляваше към старовремските ергени, като високия посредник господин Гретйенс, който дойде заедно с него и постоянно държеше една от сухите си ръце свита като далекоглед пред окото, като че разглеждаше картина; по всеобщо признание той разбираше от изкуство.

Дойдоха също сенаторът доктор Лангхалс и жена му, дългогодишни домашни приятели; да не забравим търговеца на вина Кьопен с едрото, тъмночервено лице между дебело подплатени рамене и неговата също така твърде пълна съпруга.

Минаваше вече четири и половина, когато най-сетне пристигнаха Крьогер — старите и децата им: консул Крьогер със синовете си Якоб и Юрген, връстници на Том и Кристиан. Почти едновременно с тях дойдоха и родителите на консулша Крьогер, едрият търговец на дървен строителен материал Йовердик и жена му — стара, нежна съпружеска двойка, която винаги на всеослушание се наричаше с галените имена от годенишките си дни.

— Изисканите хора пристигат късно — каза консул Буденброк и целуна ръка на тъща си.

— Но пък затова в пълен състав! — И Йохан Буденброк направи широко движение с ръка над Крьогеровия род, като се здрависа със стареца.

Лебрехт Крьогер, кавалерът â la mode, висок и изискан, още носеше леко напудрени коси, но се обличаше модерно. Върху кадифената му жилетка искряха две редици елмазени копчета. Синът му Юстус, с малки бакенбарди и остро засукани нагоре мустаци, приличаше много на баща си в осанка и обноски; служеше си даже със същите закръглени и елегантни движения на ръцете. Новодошлите дори не седнаха, а стояха прави на купчина, в очакване на главното, ката водеха предварителни и маловажни разговори. Но Йохан Буденброк-стари скоро подаде ръка на мадам Кьопен и каза с ясен глас:

— И тъй, ако апетитът на всички е дошъл, mesdames et messieurs^[6]…

Мамзел Юнгман и прислужницата отвориха бялата двукрила врата за трапезарията и гостите се раздвижиха бавно, самоуверено и спокойно; у Буденброк винаги можеха да очакват, че ще похапнат добре…