Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (9)

8.

Кристина влезе в топлото уютно кафене на Рьорстрандсгатан и се огледа за Палмгрен. Видя го веднага — стоеше прав, разперил ръце да я прегърне.

Беше я видял да крачи забързана по улицата през тънките старомодни пердета, пердета, които самият той бе изхвърлил преди години, но тъй като колелото на модата бе направило пълен кръг, сега те отново бяха на гребена на вълната. Знаеше, че ще се появи със същото делово и строго изражение, което си бе придала при последните им две срещи. Знаеше обаче и още нещо — че под маската си Кристина Сандберг е същинско кълбо от емоции.

Позволи му да я прегърне. Измъкна се от прегръдката му прекалено бързо, понеже знаеше, че остане ли в ръцете му, ще се разплаче, а тя не искаше да плаче. Избегна погледа му и измърмори някакъв поздрав.

— Какво ще поръчаш? — попита той, най-вече за да й даде възможност да поговорят за нещо друго. За да даде възможност на чувствата й да се поуталожат преди да почнат сериозния разговор.

Тя поклати глава. Преметна велуреното си палто на облегалката на протрития фотьойл и седна срещу него. Изчака той да започне разговора.

— Права беше, разбира се. Но това е нещо, което вече знаеш.

Тя кимна. Ларс-Ерик Палмгрен бе техен семеен приятел, откакто се помнеше, и отношенията не се бяха променили след раздялата й с Уилям. Той се превърна в неутрален източник на подкрепа и за двамата, единственият от общите им приятели, който не бе взел страна. Това може би се дължеше на възпитанието му, а може би и на дипломатическите умения, които бе усвоил по време на дългогодишната си служба в генералния щаб. А може би просто си беше такъв. Причината обаче нямаше никакво значение — той винаги бе трезвият глас на подкрепа и за нея, и за Уилям дълго след като всеки от тях бе поел по свой собствен път. Изпита известна вина, затова че не бе поддържала контакт с него. Тя обаче трябваше да загърби миналото, за да продължи напред, и смяташе, че той разбира и това. В много отношения Палмгрен бе най-здравомислещият човек, когото познаваше.

— Знаеше ли за намеренията му? — попита го тя след продължителна пауза.

Той поклати глава.

— Ти също не си знаела — заяви с делови, категоричен тон, сякаш тя си бе внушила, че би трябвало да предугади състоянието му. — Тревожила си се и преди, при това неведнъж, и досега притесненията ти никога не са се оправдавали. Нали така? Само защото се боиш да не се случи нещо, това не означава, че си длъжна да предскажеш, че наистина ще се случи.

Тя сви рамене. Каквото и да кажеше Палмгрен, то нямаше да й помогне и той го знаеше не по-зле от нея. Рационално или не, но чувството на вина, което изпитваше заради това, че не е успяла да спре навреме бившия си съпруг, бе съвсем истинско и никой и нищо не бе в състояние да го прогони.

— Каквото и да си помислиш — каза Палмгрен, опитвайки се сякаш да я отвлече от мислите й, — каквото и да кажеш, никой не би могъл да предвиди това.

И разпери ръце, сякаш за да покаже какво има предвид под това. Тя му бе обяснила всичко по телефона: изчезването на Уилям, липсващите компютри, папки, бележки, справочници. И той мигом разбра, че е права.

Уилям Сандберг не би заминал импулсивно. Уилям Сандберг изобщо не бе импулсивен човек.

— Какво смяташ? — попита тя.

— Мислих по въпроса — отвърна Палмгрен, — но нищо не разбирам.

— Продължавай — подкани го тя.

— Първо, не бива да забравяме, че е възможно да има неща, за които да не знам. Все пак съм пенсионер. Едва ли бих могъл да зная, ако през последните няколко години се е случило нещо важно.

— И не мислиш, че пресата би узнала?

Той се усмихна.

— При цялото ми уважение, но… вие съвсем не знаете всичко.

Прав беше. Кристина се усмихна и го подкани с жест да продължи.

— Но, не, не вярвам обстановката в областта на сигурността да е претърпяла такава драматична промяна. Не виждам кой би имал причината или дори ресурсите да отвлече пенсиониран криптолог. Колкото и да се нуждаят от услугите му. Чужда държава? — Той поклати глава в отговор на собствения си въпрос. — Мисля, че днешната политическа обстановка изключва подобен отговор. Днес страните си сътрудничат. Ако някоя чужда сила се нужда от шведски криптолог, тя просто ще се свърже с нас и ще ни помоли да й осигурим услугите му.

— Някоя организация в такъв случай?

— Терористична? — отвърна той на въпроса й с въпрос.

— Например.

Палмгрен за момент се замисли.

— Какво да кажа… Възможно е.

— Но защо Уилям? Защо не някой, който е на активна служба… който работи. Някой, който да не е така погълнат от себе си, та да реши, че като легне във ваната и си пререже вените ще намери отговора на всички проблеми?

Палмгрен я изгледа тъжно. Кристина не бе искала да каже това и той го знаеше.

— Защото Уилям е най-добрият.

— Ти го знаеш и аз го зная — съгласи се тя. — Но кой друг го знае? Освен ако не е получил вътрешна информация от шведските въоръжени сили. А кой би могъл да се сдобие с подобна информация освен друга военна организация?

Замълчаха. Избягваха погледите, които им хвърляше изрусената сервитьорка, докато почистваше съседната маса. Тя току се извръщаше към празното място пред Кристина, сякаш за да им напомни, че това е кафене, а не обществена чакалня, и от нея се очаква да си поръча нещо.

Когато отново останаха сами, Кристина се приведе напред и попита:

— С какви контакти разполагаш в момента?

— Какво те интересува?

— Нещата, с които Уилям се е занимавал. Преди да се пенсионира. Кой е поел задачите му?

— Нямам представа.

— Но все някой знае, нали?

— Предполагам.

Кристина го погледна право в очите.

— Ако съществува човек, група, организация или… нямам представа какво още — нация, политическа фракция или пък специалист по теория на конспирацията… Каквото ще да е. Ако има човек, който проявява интерес към уменията на Уилям…?

Въпросът остана недовършен, но Палмгрен вече знаеше какво ще последва.

— Да, ако съществува такъв човек или организация — каза той, — в такъв случай заместникът на Уилям би трябвало да знае за какво става въпрос.

Кристина не каза нищо повече. Просто чакаше. Чакаше Палмгрен да каже онова, което трябваше да каже.

— Добре. Ще се опитам да се свържа с тях.

Заля я вълна на благодарност и тя извърна поглед и преглътна с усилие. Съжали безмълвно, че не си беше поръчала кафе. Така щеше да има къде да спре очите си, какво да улови в ръцете си, за да не й се налага да поглежда Палмгрен точно в този момент.

Той се пресегна през масата и хвана ръцете й. Приведе се напред, сякаш държеше да попадне в полезрението й, макар тя да не го искаше.

— Всичко ще бъде наред. Обещавам.

Топлината на ръцете му като че ли пропука бариерата. И тя осъзна, че си позволява да заплаче за първи път след изчезването на Уилям.

Отне й минута, докато се овладее, после вдигна очи. Усмихна му се. С благодарност.

Макар и двамата да знаеха, че той не е в състояние да обещава нищо, никой от тях не го изрече на глас.

 

 

За втори път този ден Уилям мина по безкрайните коридори на замъка, иззидани от грижливо издялани и подредени камъни. Този път обаче Конърс мълчеше. Остави Уилям насаме с мислите му, даде му възможност да осмисли наученото. И двамата знаеха, че количеството информация, което Уилям ще трябва да анализира, е достатъчно, за да му попречи да запамети маршрута, по който минават.

Вървяха в мълчание. Подминаха стаята, в която Уилям се бе събудил сутринта, и тесният коридор ги отведе пред друга врата. Конърс я отвори — тук също нямаше брава, отбеляза Уилям — след което посочи помещението вътре.

— Това е кабинетът ви. Уведомете ме, ако имате нужда от нещо.

Уилям се огледа. Стаята не беше никак зле като за офис. Разположена бе покрай същата външна стена, както и спалнята му, и предлагаше същата смайваща панорама. От четирите огромни прозореца се откриваше великолепна гледка към езерото, а край страничната стена имаше голямо бюро с монитори и настолни компютри, дори купчина канцеларски принадлежности. Дизайнерският стол до бюрото дори изглеждаше комфортен.

Почувства се като в първия работен ден на ново място, в нов офис.

И то страхотен офис, ако трябваше да е честен!

— Чувствате ли се като у дома си? — попита Конърс.

Ха! Въпросът бе абсурден. Уилям го погледна, но видя на лицето му само сянка на усмивка. Не-не, генералът май наистина се усмихваше.

Едва сега осъзна, че наистина се чувства като у дома си.

След няколко секунди разбра и причината за това.

Компютрите бяха неговите собствени.

Бяха подредени по същия начин, както върху бюрото в апартамента му.

Монитори, компютри, декодиращи машини, които самият той бе проектирал навремето и бе поръчал да му бъдат изработени в най-строга секретност. А на лавицата над мониторите бяха подредени собствените му книги, папки… всичко, с което бе разполагал в кабинета си в Стокхолм и — колко удобно — почти всичко, от които би имал нужда, за да се справи с възложената му тук задача.

Едва когато огледа бюрото за трети път, осъзна, че нещо не е наред. Пристъпи крачка напред към масивната стоманена кутия, боядисана в сиво-зелено. Бе с формата на куб — почти — и бе поставена в далечния край на бюрото редом с останалото оборудване.

Не можеше да е онова, което си мислеше. Просто бе невъзможно.

Постави ръце върху нея. Докосна металния корпус, прокара длани по студената му повърхност. Завъртя кутията и огледа лабиринта от изводи и прекъсвачи, монтирани върху задния панел. Приличаше на самоделка от осемдесетте години на миналия век.

— Откъде взехте това?

— Получихме го.

— Получихте го?

Уилям го изгледа. Това не бе нещо, което човек може да си купи от магазина. Не беше дори нещо, което можеш да откраднеш отнякъде. Това бе нещо, което изобщо не можеш да откриеш, тъй като се предполага, че е защитено от охранителни системи и аларми, скрито зад дебели железобетонни стени, зад които не можеш да проникнеш, освен ако не си попълнил цяла планина формуляри и не разполагаш с безброй подписи на високопоставени държавни служители.

В това поне бе сигурен.

И нямаше как да не е сигурен. Той сам бе проектирал тази машина.

Бе започнал конструирането й през пролетта на 1992 г., а усъвършенстването й му отне още две години. Тя бе ключов елемент от свръхсекретен изследователски проект. Бяха я използвали цели седем години, преди да я пратят в запас, така да се каже, и да я приберат в подземен бункер като изключително добре охранявана тайна. И макар отделните елементи в нея несъмнено да бяха остарели, самата машина бе проектирана с една-единствена цел. Дори и днес тя си оставаше един от най-мощните инструменти в целия свят за декодиране на шифрована информация.

Наричаше се Сара. На името на една друга Сара, която бе познавал.

— Имаме известни контакти — каза Конърс в отговор на въпроса му.

— Да, виждам — отвърна Уилям. — Виждам.

Направи опит да прикрие емоциите си, но бе прекалено късно. „Това са само машини“, каза си той, но добре съзнаваше, че те са и част от живота му. Част от едно минало, което бе положил толкова усилия да забрави или ако се сети за него, поне да се сети с презрение, но ето че те бяха тук и му напомняха тъкмо за него, бяха се появили съвсем неочаквано, неясно откъде, и заявяваха присъствието си с неустоима мощ.

Той погледна Конърс и кимна.

„Благодаря“, казваше това кимване.

Уилям направи всичко по силите си, за да прикрие колко искрена и дълбока е тази благодарност.

 

 

Конърс остана в стаята още няколко минути — гледаше как Уилям наднича зад компютрите и проверява кабелите, за да е сигурен, че всичко е свързано както трябва. Накрая, решил, че присъствието му е излишно, Конърс реши да си тръгне и се обърна към вратата.

— Конърс?

Уилям стоеше до един от настолните компютри и го гледаше с толкова сериозен и строг поглед, какъвто Конърс досега не бе виждал у него. За първи път Конърс осъзна, че се намира в компанията на човек, който едва предния ден е направил опит да отнеме собствения си живот.

Неприкритото презрение, изписано доскоро на лицето на Уилям, бе изчезнало. На негово място Конърс откри нещо съвсем друго: безкраен океан от човечност, която не бе очаквал да види там, но която вероятно би трябвало да очаква. Овладя за миг желанието си да отиде при него, да постави ръце на раменете му и да го увери, че всичко ще е наред.

Но ако имаше и едно-единствено нещо, в което Конърс да не можеше да е сигурен, то бе именно това. Затова му кимна да зададе въпроса си.

— Мога да се сетя само за една причина Организацията на обединените нации да създаде тайна паравоенна организация, действаща под нейна егида.

Много добре. Конърс го изчака да продължи.

— И това е съществуването на напълно реална и непосредствена заплаха, която не е насочена към отделна държава. Опасението, че ще се случи нещо, което ще засегне всички нас, че ще се случи нещо, което не може да бъде избегнато. Това е единствената възможност. Плюс страхът от евентуалните последици, ако обществеността научи. Това е. Може би.

Дори лицето на Конърс да бе изразявало някаква топлина, когато се бе обърнал да го изслуша, сега тази топлина бе изчезнала. Той стоеше напълно неподвижен, очите му — сериозни, неподвижни — бяха вперени право в очите на Уилям.

Не каза нищо, но и този отговор бе достатъчно многозначителен.

След миг Конърс се обърна и излезе.

 

 

Кристина се върна в редакцията след полунощ. Носеше омачкана найлонова торбичка от близкия супермаркет с безцветни спагети в също толкова безцветна картонена кутия. Бе я взела не защото беше гладна, а защото знаеше, че най-вероятно ще огладнее. Щеше да я претопли в микровълната печка в редакцията и да се чуди колко ли пъти вече тези спагети са били претопляни на кулинарния щанд в магазина, след което да хапне малко и да я остави на бюрото си, докато чистачките, които идваха след полунощ, не я изхвърлят заедно с кошчето й. За щастие по това време Кристина щеше да се е прибрала у дома.

Връщането в редакцията привечер винаги събуждаше у нея едно особено усещане. Работният ритъм бе по-лежерен, а онези, които работеха, го правеха в тишина. Обичайната шумотевица, предизвиквана най-вече от едновременния звън на безброй телефони, слял се в същинска какофония, бе заменен от тихото жужене на вентилатори, компютри и флуоресцентни лампи. Офисът бе идеалното убежище за всеки, който искаше да отложи завръщането у дома и срещата с отражението си в огледалото. Тук хем не си сам, хем единственото социално взаимодействие, което се изисква от теб, е да кимнеш уморено на някой колега. Що се отнася до Кристина, тя имаше нужда точно от това.

Или поне обикновено имаше нужда точно от това.

На бюрото, разположено в срещуположния край на стъклената кутийка, която й служеше за кабинет, светеше лампа и озаряваше включения компютър и бейзболната бухалка, оставена върху бележника до него.

Лео не си бе тръгнал. Още преди да го потърси с поглед клокоченето на кафемашината в кухненския бокс прекъсна сънливата дрямка на офиса и привлече вниманието й натам.

Лео стоеше до продълговатия барплот, монтиран по средата на бокса, вперил поглед в разстланата пред себе си купчина листа, а светлокафявата смес от равни части кафе и мляко стигна до ръба на чашата, преля и покапа на пода. Кристина го наблюдаваше мълчаливо, докато крачеше към кухненския бокс. Не знаеше дали да се усмихне, или да се притесни, че това е човекът, който очакваше да й помогне.

— Още ли си тук? — попита тя.

Лео вдигна поглед. Не я бе чул да се приближава. Вдигна ръце в мълчалив жест, който сякаш казваше: да, още съм тук.

Свали ръце, при което събори чашата с кафе, изруга под нос, пресегна се към ролката домакинска хартия, откъсна парче и почна да попива разлялото се кафе.

— Добре тогава — каза Кристина след кратка пауза. — След като бездруго сме тук и двамата…

Взе картонената кутия спагети от бюрото си и я пъхна в микровълновата. После се облегна на един кухненски шкаф и преразказа накратко разговора си с Палмгрен, сподели предположенията им по въпроса кой и защо, предаде обещанието му да провери дали някой в армията няма представа какво всъщност става.

Разказът й бе кратък и тя приключи още преди микровълновата да звънне. Погледна Лео, за да го подсети, че сега е негов ред да говори. Вместо това обаче той само кимна. Пое си дъх, сякаш се канеше да заговори, но като че ли не успя да намери подходящите думи и се обърна към кафемашината, за да напълни празната си чаша.

Тя осъзна, че едва ли не ще трябва да измъква думите с ченгел от устата му.

— Какво откри?

— Почти нищо — отвърна той. — Разговарях с транспортната компания, но оттам заявиха, че не са приближавали и на километър от апартамента. Съседите обаче са сто процента сигурни, че са видели емблемата именно на тази фирма, изписана върху ризите на хамалите.

— По кое време са били там?

— Никой не иска да си признае, че следи съседите си. Първо казват, че не знаят, после твърдят, че не могат да посочат точен час. Но вероятно някъде по обед.

— А той кога е изчезнал от болницата?

— Видели са го за последно около единайсет. Друго не са в състояние да кажат. — Замълча за секунда. — Полицаите са иззели записите от охранителните камери. Никой обаче не очаква да открият нещо. Нали разбираш: болници, деликатно място, лично пространство — такива неща. Камерите бездруго не са много, така че човек спокойно може да се разхожда насам-натам, без да го засекат.

Следващите му думи определено я изненадаха.

— Аз самият опитах. Обиколих няколко пъти и открих откъде да мина, за да не ме видят на камерите. Изобщо не е трудно.

— Ходил си там?

— Нали искаше да разговарям с тях?

Разбира се, че бе искала. Постъпката му бе съвсем логична, самата тя би направила същото — телефонът бе чудесно изобретение, но нищо не можеше да се сравни с това да гледаш хората в очите, когато разговаряш. Честно казано обаче, Кристина бе очаквала Лео да избере по-лесния начин и да разговаря с хората от болницата по телефона. Бе сгрешила, но това я изненада приятно.

— Просто нямах представа, че си отишъл там — каза тя.

— Е, така и така излизах. Първо бях на Страндвоген, после в офисите на транспортната фирма на Вазастан и после… ами, болницата се оказа на пътя ми за вкъщи.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Което повдига въпроса: защо тогава си тук?

Лео я погледна. В думите й прозвуча приятелска нотка, каквото не бе долавял досега. Когато го проумя, бе принуден да насочи мислите си в съвсем друга посока, за да не се изчерви.

— Аз… помислих си… че… — почна той, опитвайки се да си придаде такъв вид, сякаш е казал цяло, завършено изречение. Очевидно съзнаваше, че говори като идиот, но все пак бе за предпочитане пред това да изглежда като идиот.

Ново мълчание.

— Кога за последен път си погледна часовника? — попита тя.

Той вдигна рамене. Знаеше, че вече е късно. Имаше си обаче причина да се върне в редакцията. Погледна за миг към бюрото си, колебаеше се, сякаш водеше преговори със самия себе си.

Можеше да й каже. Но не искаше да й казва нищо. Засега. Можеше да греши. Вместо това отново сви рамене, макар добре да знаеше колко е часът.

— Прибирай се у дома — каза му тя.

— Предпочитам да остана още малко — отвърна Лео.

Напълно възможно бе това да е първото изречение, което не смотолеви и не започна отначало, първото изречение, произнесено с нетипична за него яснота и самоувереност. Тя вече се усмихваше. И усмивката й ставаше все по-широка.

— Какво? — попита той.

— Нищо. Уморена съм. Ти също.

Беше права, но не бе позволила на никого да го забележи.

— Вземи такси — подкани го Кристина. — Утре ще ми дадеш касовата бележка.

Пресегна се и взе чашата кафе от ръката му. Може и да бе доста непохватен младеж, но несъмнено се бе оказал по-способен от очакваното. И тя не искаше той да прегори.

— Работното ти време започва в осем и половина сутринта — каза тя. — Не искам да се прозяваш на бюрото.

След което извади спагетите от микровълновата.

И тръгна към кабинета си със стъклените стени.

Лео — вече бе облякъл палтото си и си беше сложил шапката — се приближи с предпазливи стъпки към кабинета на Кристина. Правеше го за последен път преди да си тръгне. Спря пред вратата. Надзърна през стъклото и палтото му се лепна за него като раздута въздушна възглавница върху предното стъкло на автомобил.

Тя вдигна поглед. Изчака колелцата в главата му да се завъртят и да установят необходимите връзки, за да състави изречение.

— Защо си толкова сигурна? — попита той. — Искам да кажа… защо си сигурна, че не е тръгнал, нали разбираш, сам?

Въпросът бе съвсем логичен. И макар да не бе сигурна дали е добра идея да споделя с него неща, които самата тя би предпочела да забрави, не виждаше основание да крие това от него.

— Всичко е било опаковано — отвърна Кристина след кратка пауза. — Взел е компютрите си. Дрехите. Дори четката за зъби. Всичко.

Лео я погледна. Е, и?

Тя взе мобилния си телефон, отвори папката със снимки и затърси една, направена сутринта в кабинета на Уилям. Увеличи изображенията върху една от стените.

Цялата стена бе покрита със снимки в рамки — и на всички снимки имаше едно и също лице. Млада жена в различни пози: да се усмихва пред обектива, да позира за портрет, да прави нещо… На някои от тях бе още момиче на петнайсет, на други изглеждаше малко по-голяма.

На нито една снимка обаче не бе на повече от двайсет.

— Коя е тя? — попита Лео.

— Сара — отвърна Кристина. — Беше нашата дъщеря.

Той долови тона й. И думата беше. Не каза нищо.

— Ако сам беше събрал багажа си, тези снимки нямаше да са тук.

Изключи телефона и го остави на бюрото. Усмихна се тъжно и извърна поглед.

— Лео? Говоря сериозно. Прибери се и се наспи.

Той постоя за момент. После се отдръпна от прозореца и тръгна към асансьора.

Кристина остана на място. Втренчи поглед в картонената кутия с горещите безцветни спагети. После я запокити в кошчето, без дори да я отвори, включи компютъра си и се опита да се съсредоточи върху работата, за която й плащаха.