Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (14)

13.

Уилям лежеше, вперил поглед в тавана. Чудеше се дали в крайна сметка ще умре.

Ама че ирония на съдбата, нали?

Само преди няколко дни отчаяно се бе стремил към смъртта. След като обаче бе подложен на преглед след преглед, на изследване след изследване — при това овързан до безпомощност и заобиколен от хора в защитни костюми — постепенно започна да осъзнава, че смъртта не е толкова близо, колкото е очаквал.

Беше ранно утро. През плътните завеси се процеждаше оскъдна светлина. А Уилям Сандберг не бе мигнал цяла нощ.

В главата му гъмжеше от въпроси.

Какво щеше да стане сега?

На каква опасност е бил изложен?

И какво общо имаше умиращата жена с неговите кодове? Как работата му би могла да помогне да се спре някаква заразна болест? Каква, по дяволите, бе връзката между всичко, което бе видял и чул?

И как се връзваше това с наученото от Джанин?

С обстоятелството, че материалът, който й бяха предоставили, е бил съзнателно манипулиран с цел тя да бъде объркана, да не разбере с какво си има работа.

Нямаше начин да разбие кода. Не и с тези парченца от пъзела, с които разполагаше в момента. Не и докато не разбереше кои от тях са свързани с непосредствената му задача и на кои мястото им просто не е тук.

Нямаше никакъв смисъл да насочва мислите си към въпроси, които бяха извън контрола му. Трябваше да съсредоточи всичките си усилия върху онова, което правеше най-добре. Ако можеше само да открие нещо… нещичко, което да му послужи като отправна точка. За да вникне в същността. Да открие шаблона, да открие логиката, да разбие шифъра.

АГЦТ. Защо Джанин бе написала тъкмо това?

Върна се мислено в кабинета си, където бе работил допреди няколко часа, и се опита да си спомни колкото се може повече. Клинописните знаци по стените. Числовите редици, нулите, единиците, двойките и тройките, трансформирани в пиксели, които на свой ред образуваха символите.

Откъде се бяха взели те?

Откъде идваше и онова 23 по 73?

Всеки път, когато се опиташе да вникне в смисъла на тези числа, като че ли се сблъскваше с невидима стена и отскачаше назад, сякаш тя се опитваше да му каже, че няма да постигне нищо, докато не види цялата картина. Докато не разбере откъде и по какъв начин са се появили тези числови редици.

По какъв начин…

Чувството заля тялото му като топла вълна на задоволство. Мигом го разпозна. Това бе треската, която съпътстваше пробива.

В мига, в който осъзна това, той рязко седна в леглото и зяпна в мрака. Погледът му трескаво сновеше из стаята, без да се спира никъде. Уилям не търсеше нещо, което можеше да се види и с най-острото зрение, той търсеше вътре в себе си. Почувства танца на адреналина и ендорфина във вените си, докато си припомняше отново и отново и най-дребната подробност, която бе чул, докато се опитваше да улови основната идея и да й помогне да изкристализира.

Да! Това беше единственото възможно обяснение.

Четвъртичен код.

 

 

Палмгрен вече я чакаше.

Не бе докоснал кафето си, макар да бе дошъл преди повече от петнайсет минути. Наблюдаваше мълчаливо как Кристина сваля велуреното си палто, приближава се и окачва дамската си чанта на облегалката на стола преди да седне.

Погледът му бе тревожен.

— Свързах се с тях — каза той, когато реши, че Кристина е готова.

Тя кимна. Знак на благодарност, знак, че го слуша, въпреки че на пръв поглед изглеждаше по-заинтересована да почисти капките от пластмасовото капаче на чашата капучино, която бе купила преди малко.

— Длъжността, която заемаше Уилям, е закрита отдавна — продължи Палмгрен. — Никой не е поел задълженията му, не и по начина, по който ги изпълняваше той. Но… — Разгърна един лист, сякаш за да опресни паметта си, макар да не бе необходимо. — Свързах се с една жена, Ливия Ек. Мисля, че е някъде на трийсет — трийсет и пет. Запознахме се, когато още бях на активна служба, тогава тя бе асистентка, но днес отговаря за голяма част от нещата, които правеше Уилям.

— И?

— Като казвам голяма част, имам предвид известна част. Не всичко. Имай предвид, че онова, с което се занимавахме едно време, заплахите, срещу които бяхме изправени… днес не съществуват.

Кристина не знаеше какво да каже. Затова отпи глътка капучино.

— Разговорът ни се получи доста неудобен — продължи той. — Нещата, за които исках да я разпитам, са все още секретни, затова не можеше да ми съобщи подробности или да ми даде ясни и категорични отговори. Но изрази съжаление за случилото се. Познава Уилям и ме помоли да ти предам колко много съжалява.

Кристина сви рамене. Каква полза, че някаква трийсет и пет годишна криптоаналитичка, която седи някъде в някакъв бункер, съжалява за изчезването на Уилям?

— Общо взето, тя потвърди онова, което вече ти казах. Според нея е немислимо да съществува организация, която да притежава капацитета или да изпитва необходимостта да направи подобно нещо. И доколкото бе в състояние да сподели с мен, нито интернет трафикът, нито какъвто и да било друг канал за комуникация не са предполагали каквато и да било ескалация.

— Вярваш ли на думите й? Тя би ли научила, ако подобно нещо наистина се е случило?

Палмгрен разбра логиката й. Разбира се, че нямаше как да е сигурен. Все пак бе достатъчно сигурен, за да кимне и да продължи:

— Поговорихме си. Тя разбира в какво положение се намираш. Обеща да поразпита и да се свърже с мен, в случай че открие нещо.

— И? — повтори Кристина.

Палмгрен замълча. Мълчанието продължи толкова дълго, че атмосферата стана напрегната. Угрижените му очи не се откъсваха от нейните.

— Споменавал ли е Уилям за компютъра, който конструира?

— Никога не сме разговаряли за работа. Особено за неговата.

— Много си лоялна — отвърна той. В гласа му прозвуча иронична нотка, но тя бе продиктувана от топлота и приятелство, без следа от враждебност.

— Нека ти го кажа по следния начин — заяви Кристина. — В двора ни се промъкваха непознати, телефонът ни се подслушваше… макар че, вярно, не успяхме да го докажем. От време на време пред дома ни паркираше някой микробус, който оставаше там цели дни, докато не пристигнеше полицейски патрул и не спреше до него. Аз самата не исках да говорим за работата му.

Добре. Ясно.

— Уилям ръководеше малка, но строго секретна изследователска група — обясни Палмгрен. — На пръсти се брояха хората, които знаеха за съществуването й. Той конструира машина, която разбиваше изключително сложни шифри. Всъщност това бе най-доброто, с което разполагахме по онова време, поне доколкото знаехме. Дори понастоящем тя си остава едно от най-добрите устройства в тази област. Уилям я нарече Системен асистент за реконструктивна аритметика.

Мина секунда преди Кристина да разбере какво означава името. Усмихна се. Това я изненада. Не толкова усмивката, колкото буцата, заседнала на гърлото й.

— Кучият му син! — възкликна тя, но с много нежност в гласа. — Кръстил я е Сара.

Палмгрен се приведе напред и продължи:

— Както ти казах, никой не знаеше за съществуването на този компютър. Никой извън изследователския екип на Уилям и още няколко души на по-високи нива в командната верига, които осигуряваха финансирането и вземаха решения. Знаеш как работи системата.

Тя знаеше.

— И?

— Ливия така и не ми се обади. Но няколко часа след края на нашия разговор — не ме питай кой и не ме питай защо — та три часа по-късно ми се обадиха от скрит номер. Беше мъж. Не се представи, но ми каза, че е работил в същия екип. От самото начало заяви, че няма да отговаря на никакви въпроси и ще затвори веднага щом предаде съобщението си. Естествено, че потърсих касетофон, за да запиша разговора, но в наши дни кой разполага с касетофон подръка? Успях да намеря само химикалка и хартия. Изслушах го внимателно. Говори две минути. След като затвори, осъзнах, че не съм записал нито дума.

— Какво каза? — попита Кристина. Сякаш Палмгрен нямаше да й каже.

— Сара е изчезнала.

— Какво означава това?

— Компютърът.

— Откраднат?

— Не и според човека, който ми се обади. — Палмгрен помръдна неловко на стола си. — Преди две седмици някой от Генералния щаб се свързал с него и го разпитвал във връзка с проведена инвентаризация. Питали го за оборудване и материали, сякаш наистина провеждали рутинна ревизия. Едно от нещата, за които го питали, била Сара.

Кристина слушаше напрегнато. Напълно бе забравила за капучиното пред себе си. Напрегнала бе слуха си, за да чуе тихия му глас, който едва се открояваше на фона на машината за еспресо.

— Въпросът за Сара се сторил подозрителен на човека, който ми се обади. Сара не фигурирала в нито един официален документ. Нямало как някой да звънне, за да провери дали машината е на мястото си, защото никой не знаел, че тя съществува. А който знае, че тя съществува, знае и с каква цел е проектирана. Това означава, че щом някой пита за Сара, значи нещо става.

— Три дни по-късно същият човек решил да направи собствена инвентаризация — продължи Палмгрен. — Оказало се, че Сара не е в хранилището, в което била оставена. Някой я е взел, пренесъл я е през пропускателни пунктове, блиндирани врати, тежки подземни асансьори, без никъде да бъде отбелязано, че е влязъл или излязъл. Няма никакви записи за подобна визита в базата данни и въпреки това Сара е изчезнала, макар официално никога да не е съществувала.

След като Палмгрен завърши разказа си, настъпи тишина.

— Кой? — попита най-сетне Кристина. — Кой е взел Сара?

— Нямам представа. Човекът така и не е разбрал.

— Генералният щаб?

— Защо не са следвали официалния ред? Защото в десет от десет подобни случая не могат да го направят.

— Което означава, че хората, с които си говорил, грешат, и че ти самият грешиш — отвърна Кристина. — Нали? Нещо става и дори ти или наследничката на Уилям да не знаете какво, все някой в Генералния щаб има представа. Нали? Нещо става и военните се опитват да го запазят в тайна.

— Не знам.

— Но все някой знае.

Той не отвърна нищо. И тя започна отначало.

— Ако твърдиш, че шведските въоръжени сили са позволили по един или друг начин някой да купи, да вземе назаем или просто да използва компютъра на Уилям, логично е да се предположи, че този някой знае кой стои зад отвличането.

Мълчанието на Палмгрен означаваше съгласие.

— И кой би могъл да направи това?

Палмгрен само я гледаше.

— Кой би могъл да позволи изнасянето на свръхсекретен военен компютър?

Мълчание. Накрая дойде и отговорът:

— Никой.

 

 

Кристина не стана от масата дълго след като Палмгрен си тръгна. Обмисляше думите му и се опитваше да разбере какво точно означават.

Най-силно я тревожеше обстоятелството, че той несъмнено се страхуваше.

Само преди два дни бе проявил ентусиазъм, сравним с нейния. Нещо обаче се бе променило.

Днес, когато го бе помолила да се свърже отново със заместничката на Уилям, той бе отказал. Заявил бе, че не може да й помогне, и най-любезно я бе предупредил да не го моли повече.

Тук не ставаше въпрос за компютър, който, по погрешка или не, е бил преместен от едно място на друго, а за нещо много по-голямо, за нещо, което бе уплашило Палмгрен до такава степен, че да откаже да помогне на приятел. Това можеше да означава единствено, че изчезването на Уилям е свързано със секретна операция от изключителна важност, може би дори от международен мащаб.

Което означаваше, че нещата вече не са само лични.

От журналистическа гледна точка комбинацията от военни тайни и отвличане, извършено най-вероятно с благословията на високопоставени офицери от шведската армия, предвещаваше гръмки вестникарски заглавия и увеличаване на тиражите. Кристина знаеше, че няма да има никакъв проблем да убеди шефовете си да й позволят да разследва случая.

Взе телефона си. Още при влизането си в кафенето преди около час бе изключила звука му и когато погледна екрана, видя, че е пропуснала четири повиквания.

Всичките бяха от Лео.

Веднага набра номера му. Заслуша се в звъна, който звучеше, докато Лео несъмнено ровеше в джобовете си за телефона. Ако джобовете му бяха подредени така, както мислите му, тя най-вероятно щеше да се запише на гласовата му поща и да очаква да й върне обаждането.

Той обаче вдигна на третото позвъняване.

Ако се съдеше по фоновия шум, Лео бе някъде навън. Беше се запъхтял, говореше бързо.

— Трябва да се срещнем — каза той. — Трябва да се срещнем. Веднага!

* * *

Уилям стоеше пред мивката с флумастер в ръка. Дишането му се бе учестило от възбуда, мислите му се щураха ту в една, ту в друга посока, като ловджийско куче, което е приклещило плячката си, но не знае какво да направи.

Сякаш мозъкът му отказваше да възприеме факта, че е разгадал кода.

Погледна огледалото пред себе си. То бе покрито с числови редици, които бе написал предната нощ. От лявата страна бе кодираният им вариант, средата бе заета от изчисления и стрелки, нахвърляни набързо в опит да свържат шифъра с разкодираните числа отдясно.

А отвъд знаците и цифрите прозираше собственото му отражение, собственият му поглед, който се взираше в него самия. Кожата му бе зачервена от дезинфекцирането, косата му бе разрошена, но онова, което го изненада най-силно, бяха очите му. Те бяха изпълнени с енергия и ентусиазъм, каквито не бе изпитвал от години.

Положението, в което се намираше, бе необикновено и определено не му допадаше. Не изключваше възможността да е заразен със смъртоносен вирус. От друга страна обаче, погледнеше ли се в огледалото, не можеше да си спомни откога не се е чувствал толкова добре.

Прогони тази мисъл. Не биваше да се разсейва. Трябваше да се съсредоточи отново върху написаното върху огледалото.

Трябваше да го види. Трябваше да го усети почти осезаемо, изписано пред очите му.

Свали капачето на флумастера, погледът му пробяга по числата. Изтри всички нули. Замени ги с А. Повтори операцията, като на мястото на всяко А постави Г. Двойките и тройките замени с Ц и Т, докато върху огледалото не остана нито едно число.

Ето го, това беше!

Беше толкова просто и толкова очевидно, но трябваше да го види изложено именно по този начин, визуален и категоричен, за да се увери, че в разсъжденията му няма логически пропуски, които да не е забелязал.

Върху огледалото пред него се бе появила дълга, привидно хаотична редица символи, белязани с А, Г, Ц и Т.

ДНК верига.

Това трябва да беше отговорът. Това сигурно се беше опитвала да му каже Джанин. Кодът, който му бяха дали, същият, който трябваше да разбие, вероятно беше извлечен от някаква форма на ДНК.

Вирус ли беше? Така изглеждаше. Смъртоносен, силно заразен вирус.

Изглеждаше странно. Кой би написал текст с клинописи, след което да го превърне в пиксели и да го кодира в някакъв вирус? И защо? Кой би направил подобно нещо?

Изглеждаше прекалено.

Взе кърпата и старателно изтри огледалото, като се увери, че върху повърхността му не е останало абсолютно нищо, че никой няма да е в състояние да разбере какво е открил. Хвърли кърпата във ваната и притисна чело в плочките на стената с надеждата, че допирът до студената керамика ще му помогне да проясни мислите си.

Трябваше отново да поговори с Джанин. Трябваше да й зададе хиляди въпроси, за които не бе подозирал, докато бяха стояли на терасата. Но нямаше представа къде е тя в момента. Възможно беше да е в стаята си, също като него — стига да разполагаше със стая като неговата — и да очаква да разбере — също като него — дали е заразена, или не.

Не изключваше обаче и възможността да са я отвели на друго място. Дори да са я подложили на разпит или на нещо по-лошо. Или да правят всичко по силите си, за да разберат какво му е казала, какви тайни е научила. И нищо чудно в решимостта си да получат необходимите им отговори да прибегнат до методи, които нарушават международното право — но пък кой би научил какво се случва зад тези каменни стени? Може би същата участ очакваше и него. Може би и той знаеше прекалено много… а тя знаеше повече и от него. Може би това бе причината за изчезването на неговата предшественичка. Може би Джанин също щеше да последва съдбата й. Както и той самият.

Кой би разбрал? Кой би разбрал за повторното изчезване на човек, който бездруго се води изчезнал?

Събра сили. Завъртя чело върху плочките — първо наляво, после надясно, първо едното слепоочие, после другото — с надеждата да охлади главата си.

Текстовете. Това му бе казала тя.

Дали й бяха клинописни текстове за превод, дали й бяха и други текстове, чието място не е било там, дали й бяха текстове в погрешна последователност, за да я объркат. Тя обаче бе открила нещо. Въпросът бе какво?

Реши да започне от самото начало.

Какво знаеше?

Че става въпрос за текст. Текст, написан на език, който никой не говори от хиляди години.

Добре.

След което някой бе подложил този текст на дигитална обработка, за да го превърне в черно-бели матрици.

Добре.

Матриците на свой ред бяха конвертирани в четвъртичен код.

След което…

Момент!

Сепна се. Отново усети онова чувство. За втори път тази сутрин. Прозрението го връхлетя като вълна, цялото му същество бе обхванато от усещането, че е на прага да открие нещо, което през цялото време е било пред очите му, като например името на онази актриса, която се оженила за онзи актьор във филма, но човек се сеща за имената им едва когато спре да мисли за тях. Подобно чувство изпитваше и Уилям.

Матриците.

Стоеше напълно неподвижен, опрял чело в плочките, стиснал здраво очи, сякаш за да не позволи на мислите да избягат.

И тогава се сети. Структурата на изображенията от пиксели. Беше я виждал и преди. Това бе колкото очевидно, толкова и абсурдно.

В този момент осъзна, че кодът, чието разшифроване са му възложили, е много по-важен, отколкото си беше представял.

 

 

— Поздравления!

Гласът го изненада, накара го да се обърне. Нямаше представа колко време е стоял с глава, опряна в плочките, и колко дълго е бил наблюдаван, без да забележи.

Беше Конърс. Беше се подпрял небрежно на касата на отворената врата, сложил ръка върху дръжката на бравата, наклонил леко глава настрани. Позата му бе почти приятелска, небрежна и непринудена, и макар това само по себе си също да бе неочаквано, не то накара Уилям да се изправи рязко. Нещо друго бе привлякло погледа му.

Конърс бе облякъл униформата си. Само униформата си. Нямаше костюм за биологична защита, нямаше противогаз, нямаше ръкавици… Само униформа.

— Не сте се заразили — каза той.

— Радвам се да го чуя — отвърна Уилям. — И от какво не сме се заразили?

Конърс се усмихна. Не отговори на въпроса.

— Как е момичето? — попита Уилям.

— В относително добра форма, също като вас. В момента си почива, но иначе е добре. Нямахме намерение да ви позволим да се срещнете и да разговаряте.

— Забелязахме — отвърна Уилям, замълча за миг, после попита: — И на каква тема не биваше да разговаряме?

Конърс помълча няколко секунди. Сбърчи вежди, сякаш правеше последен опит да отхвърли решение, което вече е взел. После попита:

— Какъв опит в боравенето със секретна информация имате?

— Мисля, че знаете.

Конърс кимна. Разбира се, че знаеше. Те знаеха всичко за миналото на Уилям. Нямаше от какво да се притесняват. Или не би имало от какво да се притесняват, ако не бяха мащабите на заплахата, пред която бяха изправени. Защото независимо от това с колко чувствителна информация бе работил Уилям Сандберг по време на службата си в шведската армия, тя не можеше да се сравнява с онова, което щеше да чуе след малко.

— Кажете ми — подкани го Уилям.

Конърс обаче поклати глава.

— Време е да се срещнете с останалите.

И с тези думи отстъпи встрани от вратата и даде знак на Уилям да го последва.