Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (5)

4.

Когато се събуди за втори път през този ден — в който, в интерес на истината, бе възнамерявал никога да не се събуди — Уилям Сандберг установи, че се намира във въздуха, на няколко хиляди метра над земята.

Това го накара да се разсъни на секундата. Установи, че е седнал в кожено кресло, меко, топло и достатъчно дълбоко, че да бъде част от обзавеждането на някой луксозен домашен киносалон в скъпа къща в предградията. През акрилните илюминатори се виждаше ниското слънце, което светеше право в очите му, прорязвайки като с нож огромните купчини бели като памук облаци.

Намираше се на борда на самолет. И сънуваше.

Както винаги сънят продължаваше да го преследва известно време след събуждането му. Не притежаваше някаква определена реална форма, но му създаваше чувство на дискомфорт. Замисли се за миг дали да не прибегне към една техника, която бе овладял преди доста време, а именно, да изпрати мозъка си на пътешествие далеч назад в търсене на онова, което бе причинило странния сън и неловкото усещане. Прекалено често нещата се бяха оказвали свързани. Прекалено често този път назад и това възкресяване на забравени образи се бяха оказвали по-мъчителни от самия кошмар. От друга страна обаче не бе открил алтернативен начин да се отърве от тях.

Вместо това реши да се съсредоточи върху настоящето. Направи го, без да помръдва в креслото, сякаш и най-малкото движение щеше да издаде, че е буден, а това на свой ред щеше да им даде знак, че е буден и е време да бъде приспан отново.

Но кои бяха тези „те“?

Нямаше представа.

Знаеше само, че последният му спомен бе свързан с трима мъже с костюми, които влязоха в болничната му стая. Знаеше още, че изпитва мъчителна жажда и че се намира във властта на хора, които разполагат с огромни финансови ресурси.

Не за първи път летеше с частен реактивен самолет. Този обаче бе най-луксозният, който бе виждал. Стаята му — защото мястото, където се намираше, наистина наподобяваше стая с второ кресло, разположено срещу неговото, с монтиран в стената плот, който при нужда осигуряваше достатъчно работно място — бе отделена от останалата част на салона със солидна на вид стена. Врата, изработена от имитация на дърво, водеше най-вероятно към тесния коридор, разположен в дясната част на салона. И най-вероятно беше заключена. Макар че едва ли щеше да издържи на по-груб натиск. Но несъмнено бе заключена.

„Защо пък непременно трябва да е заключена?“, усъмни се той.

Нищо не предполагаше, че е затворник. Коланът, който придържаше тялото му към кожената седалка, бе най-обикновен самолетен колан за безопасност и когато натисна бутона, за да го откопчае, единственото, което му попречи да стане, бе собственото му решение да остане в креслото.

От монтирания на тавана вентилатор долетя струя свеж въздух, а слънцето отвън го озари с мека топлина. Предния ден се бе нагълтал с цяла шепа хапчета, а сега седеше тук, в този самолет. Облечен в болничната си пижама с нейното ужасно безформено долнище, се излежаваше в кресло, което най-вероятно струваше повече от годишната му заплата. Ако това бе смъртта, трябваше да й се признае, че проявява доста странно чувство за хумор.

Фактът, че се намира на борда на този самолет, определено го изненадваше. Което на свой ред го притесняваше. През един доста продължителен период от живота си той бе подготвен именно за подобни неочаквани обрати и за… много по-неприятни неща.

В края на осемдесетте, когато бе на трийсет и няколко и светът бе поделен между двете свръхсили в синьо и червено, Уилям на няколко пъти бе преследван от автомобили по улиците на Стокхолм. В подобни случаи бе паркирал колата си и бе вървял пеша, следвайки сложни маршрути, които неизменно водеха до търговски центрове и универсални магазини. Така го бяха обучавали и той неизменно бе успявал да се отърве от опашката си. После се бе прибирал с такси у дома и бе молил някой колега да прибере колата му след няколко дни. Такива бяха изискванията на протоколите за сигурност, които следваха по онова време. В дома си в едно от предградията на Стокхолм бе инсталирал най-модерните охранителни камери и алармени системи, почти невидими и почти съвършени за времето си, но и те не бяха в състояние да го отърват от странните шумове в телефонната слушалка или от визитите на търговски пътници, които уж посещаваха съседите му, след което седяха часове наред в автомобилите си, без да откъсват поглед от дома на Уилям. С други думи, той бе изключително интересен обект, което се дължеше на работата му.

Но това бе едно време, през осемдесетте. Тогава той бе млад, деен, обещаващ — в отлична форма, която отдавна бе отминала, както се изразяваше самият Уилям — а изключителните му умения бяха много търсени. Сега не бе на служба и бившите му колеги му възлагаха някоя задача само от време на време. По-голямата част от работата му най-вероятно би могла да бъде свършена с помощта на лаптоп и код с дължина едва няколко реда.

Уилям поклати глава, удивен сякаш от самия себе си. Не, едва ли развитието на технологиите бе причината да го прехвърлят на друга длъжност. Не биваше да обвинява каквито и да било външни фактори — самият той бе направил всичко възможно, за да се отърват от него, като му предложат да се пенсионира едва на петдесет. Той сам бе изкопал гроба си и сам бе скочил в него, след което бе продължил да копае. На всичко отгоре като че ли се бе забавлявал през цялото време, изпитвайки необяснимо удоволствие да наблюдава как всичко, което е постигнал през годините, рухва пред очите му.

Ето как бе стигнал дотук. Затова сега седеше с вкочанени мускули, сух език и две дълбоки рани на китките. В салона на ултрамодерен реактивен самолет. Отвлечен от екип, който най-вероятно представляваше интересите на чуждестранна военна структура.

Въпреки това в случилото се нямаше никаква логика.

Някой го бе отвлякъл.

Сега.

А би трябвало да го отвлече преди десетина години.

 

 

Подобно на редакторите и младият стажант не обърна почти никакво внимание на пристигналата рано сутринта новина.

Седеше пред голям монитор и като че ли бе прекалено сънен, за да се съсредоточи върху статията, която шефовете му очакваха от него, затова насочи вниманието си към потока новини, постъпващ от информационните агенции. Така играеше ролята на отговорен и заинтересуван от събитията сътрудник, макар всъщност да се опитваше да отложи изпълнението на служебните си задължения, без никой да забележи.

Направи всичко по силите си, за да фокусира погледа си. Преглеждаше постоянния поток съобщения, които пристигаха от информационни агенции от цял свят, и кратките резюмета на английски на събития, които не бяха достатъчно важни, за да заслужат да им бъде посветен отделен материал.

Подобно занимание бе изключително досадно. Но съвсем не толкова досадно, колкото отразяването на дебата за преустройството на централната част на Стокхолм, който се водеше вече сигурно за хиляда и някой си ден. И дори десет от десет съобщения да не заслужаваха да бъдат удостоени с друго внимание освен натискането на бутона за изтриване било защото новината бе прекалено незначителна или пък не отговаряше на географската насоченост на вестника, младият стажант можеше с чиста съвест да заяви, че върши някаква работа. Попиташе ли го някой какво прави, щеше да отговори, че следи информационните агенции. Това звучеше много по-добре от признанието, че махмурлукът му пречи да напише и един-единствен ред.

Ето, на екрана се появи поредната скучна, досадна и неинтересна информация. Десният му пръст надвисна над бутона за изтриване. Бездомник, открит мъртъв в забутана уличка в Берлин, и макар да не се споменаваше изрично, се натрапваше изводът, че клошарят е взел свръхдоза или пък е прекалил с пиенето и е загубил съзнание, в резултат на което е измръзнал. Абсолютно незначителна история, която би намерила място единствено в местните новини. Една от стотиците подобни истории, които стажантът щеше да прегледа набързо, без да прояви никакъв интерес.

Направи опит да потисне прозявката си, но не успя.

— Май снощи си си легнал късно?

Гласът бе женски. Прозвуча съвсем близо. А той продължаваше да стои с широко отворена уста.

По дяволите!

Съзнателно не бе свалил бейзболната си шапка след идването си в редакцията, но тя не само скриваше лицето му от погледите на останалите, но и не му позволяваше да види какво се случва зад монитора, без да вдигне глава.

А той не бе поглеждал нагоре. Затова жената го бе наблюдавала, без да я забележи. От колко ли време? Очевидно достатъчно дълго, за да види как се прозява.

— Не. Бях… не… — отвърна той и свали шапката си, сякаш се бе канил да направи тъкмо това.

Жената не отвърна нито дума, но той не бе и очаквал да го направи. Това го накара да се почувства още по-неуверен. Кристина Сандберг бе поне с двайсет години по-възрастна от него, но бе привлекателна по един наистина необясним начин, красива, естествена и влудяващо любезна. Влудяващо не защото любезността й бе изкуствена или преиграна, а защото той наистина не би имал нищо против да бъде смъмрен за някой непростим пропуск и така да овладее погледа си, който все шареше към нея, да овладее неумението си да съставя свързани изречения в нейно присъствие.

— Получи ли… изпратих ти… на твоя… — започна той с надеждата, че едно леко кимване от нейна страна ще сложи край на нескопосаните му опити да каже нещо.

Преди време бе решил да поеме — като нещо, което се разбира от само себе си — преглеждането на електронната й поща в нейно отсъствие. Затова тя му благодари и се отправи към кабинета си, като пътьом поздравяваше с добро утро колегите си.

Едва сега стажантът забеляза, че тя изглежда по-сериозна от обичайното. Прогони обаче тази мисъл от главата си. Не я познаваше достатъчно добре, но знаеше, че от една връзка с по-възрастна и удивително преуспяла журналистка няма да излезе нищо добро.

Отново насочи вниманието си към екрана на компютъра. Пред очите му пак попадна онова съобщение за бездомника в Берлин. Едно бързо натискане на съответния бутон и трите реда текст изчезнаха в кошчето за отпадъци на компютъра, след което умореният младеж насочи вниманието си към следващата, също толкова скучна новина.

Кристина затвори вратата на кабинета си, окачи велуреното си палто на закачалката до стъклената преградна стена и затвори очи за миг. Колегите й най-вероятно можеха да я видят, но какво пък толкова? След броени минути щеше отново да влезе във форма, кипяща от енергия и изпълнена с идеи, и когато денят свършеше, никой нямаше да си спомни тези няколко секунди.

Сутринта бе напрегната. При това напрегнатата сутрин бе предшествана от напрегната нощ. Бе видяла как носят бившия й съпруг на носилка, как го качват в линейка… вероятно би постъпила по човешки, ако се бе качила в колата и бе последвала линейката. Вероятно би постъпила по човешки, ако бе прекарала сутринта свита на някой пластмасов стол в коридора в очакване да се събуди, след което да стане и да седне на друг пластмасов стол, но до леглото му, да поговори с него, да го попита защо, да го изслуша, макар че той щеше да каже неща, които тя бе чувала безброй пъти.

Кристина обаче бе постъпвала по човешки прекалено дълго. Бе постъпвала по човешки, докато в крайна сметка не й бе писнало, макар да бе продължила да го прави и след това. В един момент обаче й дойде до гуша. Уилям й напомняше за кола, от която е трябвало да се отърве много отдавна — това бяха неговите собствени думи — кола, която е погълнала прекалено много пари и грижи, но вече не може да бъде оправена, кола, на която тъкмо отстраниш някоя повреда и на нейно място изскачат три нови. Уилям не можеше да се оправи, защото не искаше да се оправи. Той бе изгубил вярата си, живеца си или каквото там кара хората да правят едно или друго в живота си, като едва не бе повлякъл и нея със себе си. И един ден преди около две години тя реши, че не издържа повече, и се изнесе от апартамента им.

Не се бе връщала там до днешния ден. Вярно, той я търсеше по телефона и всеки разговор й струваше много нерви, но въпреки това тя успя да го задържи на дистанция и бавно, мъчително бавно да се превърне в онази Кристина, която бе била преди. И не защото тъгата си бе отишла, а именно защото тя й бе позволила да остане заедно с всичко друго.

Искаше нещата да останат такива, каквито са. Не можеше да му позволи да я въвлече отново в мрака. Затова вместо да прекара деня в болницата, позвъни във вестника и предупреди, че няма да отиде на работа преди обяд.

Цели четири часа обикаля центъра на града. Опита се да преодолее случилото се по начина, към който прибягваше винаги — изключи телефона си, отиде в голямата книжарница на улица „Местер Самуелсгатан“ и купи огромна купчина вестници и списания в отдела за чуждоезична литература, макар повечето от тях да получаваше и в редакцията. После седна в бара на „Гранд Хотел“, поръча си безбожно скъпа закуска, въпреки че вече бе хапнала, и остана там, докато всички онези неща, които се случваха по света, не превърнаха проблемите й в незначителни дреболии. Когато приключи, реши да се поразходи и въпреки ноемврийския студ прекоси целия град, за да се озове в офиса си в Кунгсхолмен.

Знаеше, че ще си плати за това. Щеше да й се наложи да отговаря на хиляди въпроси, да върне безброй телефонни обаждания, да напише статии, които вече трябваше да бъдат написани. Но тогава вече щеше да е готова да се справи с тези предизвикателства.

Включи мобилния си телефон. Още преди екранът му да светне, тя вече стоеше пред компютъра и преглеждаше електронната си поща.

В този миг я заля лавина от информация.

В мига, в който телефонът й изписука, за да я уведоми, че има трийсет пропуснати повиквания, установи, че е получила четири имейла от болницата с молба да се обади там.

Дори колегите й да бяха забравили, че Кристина Сандберг е започнала работния си ден, като е затворила очи за няколко секунди, никой от тях не би забравил, че той приключи само четири минути по-късно. Тя хукна през офиса с телефон в ръка и разтуптяно до пръсване сърце.

 

 

Уилям остана в креслото поне десетина минути преди да събере сили да се надигне. Ослуша се за звуци, шумове, разговори, за най-малкия знак или улика, които да му подскажат къде се намира и в чия компания.

Не успя да открие нищо.

Не чу нищо друго освен тихото бучене на двигателите и скърцането на нитовете, когато самолетът попаднеше във въздушна яма. Не чу нито гласове, нито стъпки, нямаше никакъв признак, че на борда има други хора освен него. Невъзможно бе да е сам, нали?

Установи, че започва да огладнява, и се опита да направи сметка колко време е минало от последното му хранене, но не успя. Най-вече защото нямаше представа колко часа е бил в безсъзнание. Освен това в болницата му бяха вливали глюкоза, която най-вероятно бе уталожила първоначалното му усещане за глад.

Това го подразни. Така още по-трудно щеше да прецени колко време е минало, а ако знаеше колко е часът, щеше да прецени къде се намира и накъде се е запътил.

Вдигна поглед към миниатюрния панел над креслото. Замисли се за миг дали да не натисне малкия бутон с изобразена върху него стилизирана стюардеса, но се въздържа, тъй като реши, че идеята не е добра. Вместо това стана и се изправи леко прегърбен, макар таванът да бе достатъчно висок, за да се изпъне в цял ръст и пак да останат няколко сантиметра. Направи две крачки и се озова пред вратата.

Там вече се поколеба. И обмисли вариантите си за действие.

Скъпата звукоизолация на салона намаляваше осезаемо нивото на шума в сравнение с обикновените пътнически самолети и вероятно бе достатъчна, за да заглуши стъпките му. Ако пред вратата бе застанал някой, най-вероятно нямаше да го чуе и да отвори, за да провери какво става. На теория това би могло да се превърне в негово преимущество, най-вече заради фактора изненада.

В интерес на истината обаче той не бе в състояние да се възползва от него, а и прибегнеше ли до него, нямаше да постигне нищо. Продължаваше да е леко замаян от химикалите, които бяха вливали в тялото му през последните двайсет и четири часа, да не говорим, че отдавна не бе в разцвета на силите си. Днес дори не биваше да опитва нещата, които бе правил в миналото.

От друга страна обаче не можеше да продължи да стои със скръстени ръце.

Реши да отвори вратата. Каквото и да го очакваше от другата й страна.

Постави ръка на дръжката. Усети студения допир на метала.

Завъртя я. Внимателно. Не усети съпротива. Вратата не беше заключена, затова той завъртя бавно топката на деветдесет градуса, езичето прещрака и вратата се отвори.

За негова изненада в коридора нямаше никого. Не видя нито оръжия, нито пазачи, никой не му каза да остане на мястото си, докато не го повикат. Затова прекрачи прага, спря и се огледа. Както бе очаквал, тесният коридор минаваше по протежение на десния борд на самолета, осветен от същите овални прозорци, каквито имаше в неговата стаичка. Подът бе застлан с дебел килим, който сигурно струваше цяло състояние, а стените бяха облицовани с огнеупорна изкуствена кожа. След няколко метра коридорът преминаваше в по-обикновен салон с двайсетина кресла, също толкова луксозни като неговото, но наредени по двойки едно срещу друго от двете страни на тясната пътека.

Дори да бе очаквал появата му да предизвика някаква реакция, трябваше да признае, че такава не последва.

В предната част на салона, близо до вратата на пилотската кабина, седяха двама мъже. Единият бе с гръб към Уилям и дори не направи опит да се обърне, докато другият, който седеше с лице към него, срещна погледа на Уилям и… нищо.

Уилям го позна веднага. Костюм, обръсната глава, излъчване на кадрови военен въпреки момчешките иначе черти на лицето. Това бе единият от двамата, които бяха чакали в коридора пред болничната му стая, същият, който бе държал скъпа на вид писалка, която бе забил във врата на Уилям с рязко механично изщракване, преди Уилям да осъзнае, че това всъщност изобщо не е писалка. Това бе последната му мисъл, преди да потъне в сън и да се събуди на борда на самолета.

Мъжът със спринцовката наклони глава съвсем леко в безмълвен сигнал, че е забелязал Уилям, после завъртя гладко обръснатата си глава надясно. В ъгъла, образуван от стените на салона и стаичката на Уилям, седеше мъжът, който бе разговарял с него в болницата. Остави вестника си — немски, забеляза Уилям, докато онзи го прибираше в джобчето на гърба на предната седалка — и стана. Позата и жестовете му не съдържаха заплаха, но не можеха да се нарекат и приятелски. Усмивката му бе резултат по-скоро от механичен процес, отколкото израз на човешки емоции.

— Събудихте ли се? — попита той.

Уилям го изгледа накриво, сякаш за да му покаже, че отговорът се разбира от само себе си. След като не можеше да надделее над тях физически, щеше да заложи на сарказма.

Мъжът тръгна по пътеката между седалките и спря пред Уилям. Високото му мускулесто тяло бе леко приведено под тавана на салона. Уилям едва сега осъзна, че непознатият е висок около два метра, а вратът, който стърчи над разкопчаната яка на ризата му, е като на бик. Уилям остана на място в очакване на следващите му действия. Бе подготвен за две неща. Онзи или щеше да го покани да седне при останалите, или щеше да му нареди да се върне в стаичката, без да вдига много шум.

Не се случи нито едното, нито другото.

— Има тоалетни принадлежности в шкафчето във вашата кабина — каза Бичия врат. — Можете да се освежите, ако желаете.

— Какъв е смисълът? — попита Уилям.

Онзи игнорира въпроса му, сякаш не го бе чул.

— Банята и тоалетната са в задната част на салона.

Добре тогава. Уилям кимна в знак на благодарност. Ситуацията не бе съвсем враждебна, но не можеше да се нарече и приятелска.

— Да разбирам ли, че ако ви попитам къде отиваме, няма да получа отговор? — попита той.

— Много съжалявам.

— Все това казвате. Трябва да поговорите с някой психоаналитик за това.

Каза го с усмивка, но не забеляза онзи да намира думите му за особено забавни. Но и не забеляза да се е подразнил. Нито пък да съжалява, въпреки онова, което бе казал току-що. Погледът му, устремен право напред, бе едновременно властен и не особено интелигентен.

— Отзад? — попита Уилям, макар да разбра къде трябва да отиде.

Бичия врат му кимна в отговор.

 

 

Макар да попадна в пика на следобедния трафик, Кристина успя да се върне от Кунгсхолмен на Каптенсгатан за по-малко от половин час. Накара притеснения шофьор на таксито да мине на червено поне на две кръстовища, след което — отново по нейна инициатива — да мине напряко през една пешеходна зона. Така за втори път този ден се озова пред вратата на някогашното си жилище.

Държеше телефона си в ръка. Мобилният апарат бе още топъл, тъй като през цялото пътуване го бе притискала до ухото си. Понякога бе крещяла, друг път бе говорила назидателно, сякаш събеседникът й бе малко дете, а тя — родител, чието търпение се изчерпва.

— Как, по дяволите, можете да изгубите голям, зрял човек? — бе попитала в един момент, уловила развеселения поглед на шофьора в огледалото за обратно виждане. — Можете да изгубите предмет! Информация! Понякога дори малки деца! Но как, по дяволите, можете да изгубите пациент, който току-що е опитал да се самоубие?

Колкото и невероятно да звучеше, именно това се бе случило.

Бяха претърсили цялата болница, бяха събрали целия персонал, бяха направили опит да открият свидетели, за да ги разпитат… Никой обаче нямаше представа как, защо или дори кога Уилям Сандберг е изчезнал от Каролинската университетска болница. В момента преглеждаха записите от всички охранителни камери, инсталирани на територията на болницата, но по всичко изглеждаше, че Уилям е изчезнал не само от стаята си, но и от харддисковете на охранителната система.

Към момента, в който Кристина изключи мобилния си телефон, лицето й бе почервеняло цялото и причината не бе в топлината, излъчвана от батерията например. Беше бясна. Светът бе пълен с идиоти. Шофьорът на таксито й също бе един от тях, но въпреки това му остави бакшиш. Нарушаването на правилата за движение заслужава известно възнаграждение, нали? После хукна по стълбите, убедена, че Уилям е направил нов опит за самоубийство. Убедена, че този път най-сетне е успял.

Първото, което забеляза, когато влезе в апартамента, който някога бе наричала свой дом, бе изражението на възрастния полицай, отворил й вратата. Четината по лицето му оставаше съмнения дали иска да си пусне брада, или се отнася немарливо към бръсненето. Насред тази четина зееше уста, която се отваряше безмълвно като на риба или на човек, който се опитва да намери подходящата дума. Докато полицаят се чудеше какво точно да каже, погледът му вече говореше многозначително.

„Съжаляваме — казваха очите му. — Съжаляваме, но имаме лоши новини.“

— Мъртъв ли е? — попита тя.

Каза го толкова внезапно, че сама се изненада. Не беше ли по-уместно да попита как е? Или поне: „Жив ли е“? Дълбоко в себе си обаче Кристина бе сигурна, че събитията са се развили именно по този начин.

Затова отговорът на полицая — когато той най-сетне си върна дар словото — я изненада повече от очакваното.

— Нямаме представа — каза той.

— Нямате представа?

Никакъв отговор.

— Къде е?

Полицаят отново не отговори. Вместо това сведе поглед и почна усърдно да изучава върховете на обувките си. Кристина виждаше как колегите му сноват из апартамента и един от тях от време на време снима с фотоапарата си.

Мъжът се поколеба. Никак не му се искаше да й зададе следващия въпрос, но бе длъжен да го направи.

— Имахте ли проблеми във връзката си?

— Разделихме се преди две години. Мисля, че… да… това може да се нарече проблем.

Устата, скрита зад наболата брада, не знаеше дали да се усмихне в отговор на сарказма, или да се присвие печално, затова се върна към обичайното си състояние и започна да се отваря и затваря безмълвно.

— Къде е? — попита отново Кристина.

Полицаят отстъпи встрани. После кимна към коридора.

— Смятаме, че е решил да избяга.

Изминаха няколко секунди, преди Кристина да осмисли чутото. Да избяга?

Забърза в посоката, указана й от полицая. Мина покрай продълговатия килер, дневната, библиотеката, следвайки същия маршрут, по който бе минавала безбройни утрини в предишния си живот, облечена само по пеньоар или хавлия, а понякога дори и без тях. По онова време не би могла дори да предположи, че един ден ще тича по същите тези коридори, за да обясни на полицаите, които обискират кабинета на Уилям, че никак не е логично човек, направил опит за самоубийство, да иска да изчезне веднага след това.

Когато влезе в стаята обаче спря на място.

Срещна погледите на двама полицаи — най-вероятно криминолози, макар да не бе сигурна. Бяха застанали до бюрото на Уилям. Огледа се. Не бе идвала тук след развода им, но досущ като полицаите мигом разбра, че нещо липсва. Не, не нещо, а всичко.

Бюрото му се намираше до по-дългата стена вдясно от вратата, поставено точно пред прозорците, от които се откриваше панорамен изглед към покривите и комините на Йостермалм, централната част на Стокхолм, с неговите еркерни прозорци, потънали в зеленина тераси на покривите и градински мебели, които най-вероятно не струваха и една трета от парите, които хората бяха платили за тях. Вдясно от бюрото имаше шкаф, а в него — стойки за харддискове и различни електронни устройства, свързани с разположения в средата рутер.

Това би трябвало да открият полицаите, отворили шкафа, който играеше ролята на рак-шкаф за сървъри и компютри.

Вместо това обаче вратите му зееха отворени, а рафтовете бяха празни, бюрото също. Пожълтели петна върху повърхността му показваха къде са били поставени двата огромни монитора с плосък екран, а от двете страни на прозореца се намираха лавиците, където Уилям бе държал богатата си библиотека от книги върху криптологията, статистиката, теорията на хаоса^[1] и всички онези неща, за чиито имена Кристина бе спряла да пита преди цяла вечност. Сега лавиците бяха празни. Всичко бе изчезнало.

Тя поклати глава. Жестът й изразяваше увереност и решителност. И означаваше само едно нещо — „не“!

Полицаят я погледна, очакваше от нея да обясни жеста си.

— Това е обир! — заяви Кристина.

Двамата криминалисти не отвърнаха нищо, но се спогледаха по начин, който предполагаше, че знаят нещо, което тя не знае.

— Не е избягал — заяви тя. В гласа й прозвуча нотка на отчаяние. Тя самата я чу и помълча за миг, за да подчертае колко абсурдно е обстоятелството, че самите те не са стигнали до същия извод. — Няма къде да отиде. Никой не го чака никъде. Вчера говорих с него, така че зная! Защо, за бога, човек в неговото положение ще хукне да бяга?

Те обаче не й отговориха, само я изгледаха със съчувствие, преди да отместят погледи към нещо, което се намираше зад гърба й. Не беше нещо, а някой. Полицаят с подобието на брада. Не го бе чула да приближава, но той стоеше зад гърба й и отваряше уста безмълвен като риба, докато всички останали го чакаха да каже нещо.

— Не знаем защо го е направил — каза той с такъв тон, сякаш заявяваше неоспорим факт. После наклони глава на една страна и я подкани: — Елате!

Поведе я из апартамента, който Кристина познаваше несравнимо по-добре, чак до стаята, която някога бе играла ролята на тяхна спалня. Всичко бе същото, дори миризмата, която се носеше от стените, пода и завесите, и преди да се овладее, тя бе залята от вълна от спомени, които не подозираше, че паметта й пази. Спомени от времето, когато бяха продали къщата си в предградията. Когато се бяха преместили в града, защото тук винаги им бе харесвало повече. Когато бяха планирали отново да заживеят свой собствен живот.

Само ако бяха знаели какво ги очаква.

Леглото бе оправено, всичко бе подредено. Полицаят тръгна към другия край на спалнята, като хвърли поглед назад, за да се увери, че Кристина го следва. Спря пред гардероба. Бутна встрани плъзгащите се врати и я погледна по такъв многозначителен начин, сякаш искаше да каже, че думите са излишни.

Прав беше. Думите наистина бяха излишни.

Гардеробът бе празен.

Всички сака и костюми на Уилям, всички безупречно изгладени ризи, всичките му дрехи бяха изчезнали. Лавиците за бельо, шкафовете за обувки… всичко бе опразнено. Кристина бе принудена да признае, че най-вероятно греши. Като че ли полицаите бяха прави. Само че дълбоко в себе си бе убедена, че не са.

— Преди по-малко от двайсет и четири часа бившият ми съпруг направи опит за самоубийство — заяви тя. — Наистина ли мислите, че изведнъж е решил да си събере багажа и да отпраши нанякъде?

— Според съседите двама мъже от транспортна компания дошли и изнесли няколко кашона малко след дванайсет.

— Служители на транспортна компания или хора с униформата на служители на транспортна компания?

— Какво искате да кажете?

Тя не отговори на въпроса му. Не получеше ли отговор, щеше да му се наложи да си поразмърда сам мозъка, а тази стратегия бе за предпочитане пред поднасянето на отговора на тепсия, защото караше хората да се замислят. Особено след като самата тя не знаеше отговора.

Вместо това го остави сам — без да промълви нито дума, се обърна и излезе от спалнята.

Реши да обиколи целия апартамент. Кухнята, трапезарията, гостната — проклетата гостна, подмина я набързо, за да не й позволи да събуди задрямалите спомени — и влезе в дневната. Тя бе добре обзаведена, с почти педантична прецизност, и продължаваше да носи следите от скъпия вкус, който бяха развили през годините, прекарани заедно. Изглеждаше почти по същия начин, по който Кристина я бе оставила, когато се изнесе, и ако не познаваше Уилям толкова добре, щеше да остане изненадана от способността му да поддържа дома си в толкова добро състояние въпреки собствените си проблеми.

Знаеше обаче, че отговорът се крие в характера му. Всичко бе подчинено на превръщането на хаоса в ред. На моделите и логиката. Това бе единственият начин да оцелее, когато всичко около него се срутваше. Това бе единственото, в което можеше да се вкопчи. Човек не се отказва от педантизма си, когато светът около него започва да се разпада. Тъкмо обратното.

Накрая се върна в кабинета на Уилям. Двамата полицаи се бяха присъединили към брадатия — или по-точно към полубрадатия — и оглеждаха друга част от апартамента, в резултат на което Кристина стоеше съвсем сама и се опитваше да си състави списък на нещата, които бяха изчезнали.

Компютрите.

Книгите.

Скъпият черен бележник, онзи, който едновременно обичаше и ненавиждаше. Онзи, който така и не бе събрал сили да отвори отново, първо, защото бе красив спомен, и второ, пак защото бе красив спомен, но свързан с нещо съвсем друго.

Сякаш бележникът бе виновен за тези спомени. Сякаш оставеше ли го на мястото му, без да го докосне, Уилям щеше да запази само добрите спомени. Сякаш оставеше ли нещата такива, каквито са, щеше да запази само добрите спомени. Сякаш не се ли докосваше до паметта, случилото се впоследствие щеше да изчезне от само себе си.

Необходими й бяха известни усилия, за да насочи мислите си в друга посока.

Те обаче се скриха току зад ъгъла и тя го знаеше. Мислите, емоциите, вцепенението, което вървеше ръка за ръка с тях, ако ги допуснеше. Както бе сторил той и както се бе научила да не прави тя.

Вместо това се съсредоточи върху проблема, срещу който бе изправена.

Не откриваше никаква логика в цялата тази ситуация.

Не откриваше никаква логика в решението му да си тръгне. Не би си тръгнал, не и по този начин. Просто нямаше никаква причина да го направи.

Тя го познаваше. Знаеше, че няма къде да отиде, нямаше причина да напусне единственото място, което продължаваше да му вдъхва известна сигурност. Ами компютрите? Защо ще ги взима? Едва ли ги бе включвал след трагедията.

Нещо не бе наред. Почувства го в мига, в който влезе в стаята. Нещо липсваше.

И все пак не успяваше да определи какво точно, затова не помръдна от мястото си още минута-две, опитваше се да открие причината за това усещане. Дали то бе породено от обстоятелството, че не бе идвала тук повече от година, или бе продиктувано от подсъзнателното регистриране на някой детайл, на някоя подробност, която не успяваше да долови? Засега.

Затвори очи. Опита се да си представи стаята такава, каквато изглеждаше преди. Натъпканите до самия ръб лавици за книги, книжата и папките, химикалките, които той толкова обичаше… Уилям бе единственият човек, когото познаваше, който можеше да прекара часове наред пред отрупаните с безброй химикалки лавици. Всички бяха подредени изрядно и класифицирани по някаква негова си логика. А сега всичко това бе изчезнало.

Всичко. Имаше ли още? Какво друго липсваше? Какво още би трябвало да е тук, но тя не се сещаше?

Отиде до бюрото. Погледна през прозореца. Обърна се. Погледна стаята под друг ъгъл.

И тогава се сепна.

Не, нищо не липсваше.

Тъкмо обратното — имаше нещо, което не биваше да е тук.

 

 

Тоалетните принадлежности в миниатюрния шкаф изненадаха Уилям повече отколкото бе предполагал, че са в състояние да го изненадат някакви си тоалетни принадлежности.

Не защото бяха нещо кой знае какво, а защото бяха неговите.

Несесерът бе същият черен найлонов несесер, който винаги носеше със себе си по време на пътуванията си или поне бе носил някога, когато бе пътувал. Всичко в него — до последната вещ — бе дошло от собствената му баня, включително самобръсначката, четката за зъби, афтършейва.

На тънка телена закачалка висеше едно от собствените му сака, заедно с една от неговите ризи и джинси, също негови. На пода бяха оставени неговите кафяви обувки, не онези, които би избрал да обуе в момента, но въпреки това бяха негови. До тях бяха оставени навити на топка чорапи и комплект грижливо изгладено и сгънато бельо.

Бе оставил всички тези неща в апартамента си. Вместо да му подхвърлят стандартен комплект тоалетни принадлежности, купен от някой универсален магазин, те си бяха направили труда да проникнат в дома му и да съберат багажа му.

Този ход бе доста красноречив.

Той означаваше, че където и да го отвеждат в момента, възнамеряват да го задържат там за известно време.

Освен това подобен подход означаваше, че искат да му създадат известен комфорт. Явно се нуждаеха от услугите му. Каквато и да бе причината за отвличането му, искаха да се почувства като у дома си, може би дори да се почувства като техен гост.

Реши, че това е нещо, с което може да се справи. Не на последно място защото нямаше друг избор.

Огледа тънката безлика версия на собственото си тяло, а именно закачалката с дрехите пред себе си. Свали болничната си пижама, облече обичайните си дрехи и тръгна бос по коридора, който водеше към задната част на самолета.

Банята бе чиста, ухаеше приятно и бе изненадващо просторна за подобно помещение, разположено на борда на самолет. От друга страна обаче тя пак си оставаше неописуемо тясна в сравнение със стандартните бани и Уилям извърши обичайните си сутрешни процедури с немалка доза усилия.

Уилям Сандберг не бързаше. Избръсна се, изми се до кръста, изми и косата си в неубедителната имитация на мраморен умивалник, като я насапуниса два пъти само за да усети приятния хлад на водата, която се стичаше на тънки струйки върху главата му.

Усещането му достави удоволствие. А това на свой ред го изненада. Позволи си да се наслади на това чувство за няколко секунди. Знаеше, че каквото и да го очаква, е по-добре да е напълно буден и с бистра глава.

Изведнъж почувства как тъпанчетата му изпукват.

Да не би да се приготвяха за кацане?

Стисна носа си с палец и показалец, за да изравни налягането в главата си. Воят на двигателите промени ритъма си, тихото им жужене превключи на по-ниска тоналност, която можеше да означава само едно. В този миг обаче осъзна, че вече не ги чува, и се наложи да стисне носа си отново.

Изчака няколко секунди. Възможно бе самолетът само да променя курса си, да слиза на нова височина, след което да изравни и двигателите да заработят с обичайното си тихо монотонно жужене.

Самолетът обаче продължаваше да се спуска. Направи завой, промени посоката си, изравни за миг, след което отново се устреми надолу. Всяка от тези маневри предизвикваше особено усещане в стомаха на Уилям, тъй като тази игра с гравитацията — макар и мимолетна — правеше тялото му по-леко от обичайното. Не можеше да има никакво съмнение. Подготвяха се за кацане.

Въпросът бе къде.

Ако съдеше по положението на слънцето при събуждането си, летяха на изток. Вероятно с леко отклонение на югоизток в зависимост от точния час. Тази информация обаче не се оказа кой знае колко полезна, тъй като нямаше представа дали това е курсът, който пилотите са поддържали от излитането на самолета.

Определянето на разстоянието, което бяха изминали, също се оказа нелека задача. При събуждането си в болницата бе забелязал, че слънцето се издига високо на небосклона, което означаваше, че е отворил очи в единайсет, може би дори в дванайсет часа. После го бяха упоили и го бяха откарали на летището. Но на кое? На Брома или Арланда? Останалите вече не се използваха, но как можеш да качиш на борда на самолет човек в безсъзнание, без да предизвикаш подозрението на наземния персонал? Освен ако самолетът не е бил готов за излитане и всички разрешителни и прочие документи не са били предварително подписани. Това означаваше, че Уилям се бе издигнал във въздуха около час след като се бе събудил в болницата.

Трудно можеше да стъпи на нещо по-конкретно, но и тази отправна точка му позволяваше да направи известни изчисления. Слънцето не бе залязло. Това означаваше, че едва ли са били във въздуха повече от два-три часа. Вероятно по-малко, ако бяха летели на изток, и повече, ако бяха летели на запад, но това уравнение съдържаше доста неизвестни. Реши, че все пак разликата не е от съществено значение.

Съсредоточи се върху възможните дестинации. Стигна до извода, че те са две. Първата бе да се намират някъде над Южна Европа, другата бе небето на Русия. А може би някъде по средата.

Едната от двете възможности привлече вниманието му.

Русия?

Да, това би бил очевидният отговор, но преди доста години. А сега?

Къде бе логиката? От друга страна обаче в цялата тази ситуация нямаше нищо логично. Защо него? Защо сега? Каква стойност имаше Уилям Сандберг и за кого?

Остави тази мисъл без внимание. Дръпна ципа на несесера с тоалетните си принадлежности. Скоро щеше да научи повече.

Последен поглед в огледалото.

Трябваше да признае, че изглежда доста добре за човек, който би трябвало да е покойник.

После отключи вратата на банята.

 

 

Когато я отвори, видя, че костюмарите вече го чакат.

Стояха в коридора, досами вратата. През прозорците се виждаха сиви облаци с цвят на опушено стъкло — прелитаха покрай фюзелажа и оставяха миниатюрни капчици мъгла, които вибрираха върху акрилната повърхност.

— Предполагам, че трябва да седна и да си закопчая колана? — попита Уилям и се усмихна любезно, макар да не хранеше и най-малката надежда, че този импровизиран комитет по посрещането ще отговори на въпроса му. Както можеше да се очаква, Бичия врат направи крачка встрани, за да даде път на колегите си.

— Съжалявам — каза той. — Щеше да е по-добре за всички ни, ако не се налагаше да го правим.

Уилям веднага разбра какво има предвид.

За втори път този ден видя как мъжът с бръснатата глава пристъпва към него със странната писалка в ръка. Миг по-късно почувства как тялото му изтръпва, а пред очите му причернява, сякаш луксозният реактивен самолет бе навлязъл в огромен черен тунел и бе изчезнал в него.

 

 

Кристина Сандберг заговори кратко и делово. Вдигна телефона пред себе си и показа на полицаите снимките, които бе направила току-що в кабинета на Уилям. После ги накара едва ли не насила да вземат визитната й картичка, докато разказваше това, което знаеше, без в гласа й да прозвучи и нотка на неувереност. А преди полицаят да намери време да възрази, напусна апартамента и остави криминалистите да пишат доклада си.

Уилям Сандберг бе отвлечен. А предвид професията и кариерата му, с основание можеше да се предположи, че животът му е в опасност.

Чаткането на токчетата й заглъхна по широките стълби, отекна във фоайето и спря, след като тежката входна врата се затвори. Това щеше да е последното й посещение в апартамента на Каптенсгатан.