Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (15)

14.

Уилям Сандберг бе едва на петнайсет, когато чу за първи път за посланието от Аресибо. Това не му попречи, разбира се, да си състави собствено мнение и то гласеше, че въпросният проект е най-загадъчното и забулено с лъжи начинание, с което човечеството се захваща в името на науката.

Най-големият радиотелескоп на планетата бе построен в Аресибо, Пуерто Рико, със задачата да сканира нощното небе и да научи повече за произхода на Вселената, нейните характеристики и бог знае какво още. И така, на 16 ноември 1974 година от същия този телескоп бе изпратено съобщение, което да уведоми извънземните цивилизации за съществуването на човечеството^[1].

Това бе достатъчно, за да позволи на Уилям да си състави собствено мнение.

Още като тийнейджър той бе развил чувство на неприязън към съседите. Обстоятелството, че делиш с някого една стена или една ограда, не означава, че трябва да сте приятели. Съседите са хора, които само ти досаждат, искат да водят безсмислени разговори или се оплакват за неща, които не им влизат в работата. При това положение той не проумяваше защо учените ще искат да се свързват с междузвездните съседи, след като никой няма представа кои са те или как ще реагират. Не е ли по-разумно да си стоим мирно и тихо и да не ги закачаме?

Така смяташе Уилям. Но не това го дразнеше най-силно. Безпокоеше го най-вече самото съдържание на съобщението.

Първата си възможност да го изучи подробно получи благодарение на едно научно списание от онези, които събираше в стаята си, подреждаше по години и месеци и дори каталогизираше в една тетрадка, за да открие лесно и бързо нужната му статия. Първата му мисъл бе, че учените, съставили съобщението, са пушили нещо, което не е трябвало да пушат.

Посланието, изпратено в космоса, представляваше картинка. Или по-точно казано, мозайка от черно-бели пиксели с невероятно ниска резолюция, които трябваше да покажат на извънземните как изглеждаме ние, хората, от какво са съставени телата ни и къде могат да ни открият.

Би трябвало да покажат. При положение че извънземните успеят да разчетат съобщението правилно.

А това изобщо не беше сигурно.

Като за начало, извънземните получатели на радиосъобщението би трябвало да се сетят да визуализират импулсите като пълни и празни квадратчета, за да ги превърнат в пикселите, които хората искаха да видят. След което би трябвало да се досетят какво всъщност представляват тези картинки, а смисълът им съвсем не бе очевиден. Дори през 1974 година Уилям бе виждал компютърни игри с много по-добра графика.

А най-абсурдното в цялата тази история бе обстоятелството, че учените очакваха извънземните да превърнат пикселите в изображения.

Имаше само един начин това да стане.

Като пикселите се подредят на 73 реда.

Не 72 и не 74. Не 11 или 1 милион, а 73. Само в този случай всеки ред щеше да съдържа 23 пиксела отляво надясно и само в този случай пикселите щяха да образуват изображенията, които учените искаха да покажат на извънземните. Никой друг начин на подреждане на редовете и колоните нямаше да даде резултат.

Добре, но учените наистина ли очакваха, че всяка въглеродна форма на живот във Вселената, получила изневиделица съобщение от непозната планета, ще се досети да го раздели на 73?

Явно учените наистина смятаха така. Затова с радост изпратиха посланието си в космоса и зачакаха отговор. Доколкото Уилям знаеше, така и не го получиха.

Такива мисли се въртяха в главата му, докато вървеше през огромната зала със сървъри, всъщност истински лабиринт, образуван от достиженията на модерните технологии, скрит дълбоко под средновековния замък.

Под плетеницата от каменни коридори започваше друга мрежа от свързани помежду си помещения и коридори, очевидно построени в наши дни, тъй като стените им бяха обшити с метални листове, а подовете — покрити с полиран бетон. Това промени представата му за същинските размери на замъка, показа му колко огромен трябва да е той. Уилям дишаше сухия студен въздух, предназначен да охлажда сървърите, и гледаше да не изостава от Конърс и двамата охранители, застанали от двете му страни. През цялото това време полагаше неимоверни усилия да осмисли онова, което му подсказваше собственият му мозък.

Не се съмняваше, че матрицата е същата: 23 пиксела ширина, 73 пиксела височина.

Клинописните знаци, скрити в кодовете, които бе получил, бяха подредени по абсолютно същия начин, както и посланието, което човечеството бе изпратило в космоса преди четирийсет години.

 

 

Автоматичната стъклена врата, монтирана в другия край на помещението със сървърите, се плъзна встрани, за да им предостави достъп до контролната зала. В нея пък имаше метална врата, зад която започваше нов коридор. Продължиха покрай безкрайни редици врати от двете страни, завиваха, спускаха се по стълби, все така заобиколени от стомана, алуминий и стъкло. От време на време планината напомняше за себе си и над пода се показваше някоя скала, сякаш нажежена лава се бе процедила през някоя пукнатина в стените и се бе охладила тук.

Преходът му се стори безкраен. И макар Уилям да нямаше представа защо, в него се създаде впечатлението, че всичко, което вижда, е построено преди няколко десетилетия. Архитектурата бе вдъхновена от типичния източноевропейски ретрофутуризъм, от характерната за Щази студенина и хладнокръвна готовност да се посрещне бъдещето, което скоро щеше да пристигне с летящите коли и сребристите костюми от комиксите. Не можеше да прецени дали намира това за отвратително, или за очарователно със своята наивност.

Какъвто и да е бил замисълът на архитектите, посланието, което излъчваше този подземен лабиринт, изпълняваше поставената му задача. Той внушаваше — и то по ясен и категоричен начин — че Организацията е огромна и мощна.

Това обаче повдигаше и доста въпроси.

Въпреки всички врати, контролни зали, заседателни зали и офиси с матирани прозорци, тук определено липсваше нещо. И това бяха хората. По време на цялото това пътешествие под земята, започнало от последната дървена врата на стария замък, Уилям едва ли бе срещнал повече от десетина-двайсет души. Помещенията, през които бяха минали обаче, бяха предназначени за поне двайсет пъти повече хора. Къде бяха те?

Уилям запази този въпрос за себе си. Намираха се в подземно фоайе, огромно помещение без прозорци, проектирано като чакалня с пейки като по летищата и масички, строени в успоредни редици, предназначени за кратки разговори между по-продължителни срещи. Уилям не се съмняваше, че след миг ще се озове в просторна аудитория. В срещуположния край на фоайето имаше две отворени двойни стоманени врати. Минаха през тях, без да забавят крачка.

Ако заседателната зала, в която го бе посрещнал Франкин, го бе впечатлила с размерите си, трябваше да признае, че тя е просто миниатюрна в сравнение с тази, в която се бе озовал в момента. По средата й бе разположена огромна кръгла маса, заобиколена от трийсетина стола. Зад нея се издигаше видеостена, чиито плоски монитори висяха в мрака на рамка, монтирана на тавана. Периферията на залата бе изпълнена с редици столове, фиксирани към пода, сякаш това помещение бе предназначено за многолюдни пленарни заседания на ръководителите, докато офицерите, съветниците и служителите с по-нисък ранг сядаха отстрани и слушаха дискусиите и докладите.

Приличаше по-скоро на парламентарна, отколкото на заседателна зала и Уилям разбираше, че неслучайно са го довели тук. Беше впечатлен, не, бе смазан от мащабите на видяното. Беше повече от ясно, че не той, а те диктуват дневния ред тук.

Заведоха го до масата и го настаниха на едно от сините тапицирани кресла, хибрид между въртящ се офис стол и фотьойл.

Компания му правеха десетина мъже с униформи. Останалата част от аудиторията бе празна. Единственото познато лице — освен Конърс, разбира се — бе Франкин.

— Не сте ли прекалено възрастен, за да тичате нощем? — попита той Уилям.

— Очевидно не ме смятате за достатъчно възрастен, та да ми кажете истината.

Франкин не възрази, а отвърна:

— Предполагам сте били в моето положение?

— Никога не съм отвличал никого и никога не съм принуждавал някого да работи за мен, ако това имате предвид.

— Работили сте със секретна информация — каза Франкин, без да обръща внимание на сарказма му. — Работили сте с персонал, който не е имал представа за цялостната картина. Предоставяли сте на различни служители различни нива на допуск до информация. В това няма нищо лошо.

— Има две разлики — възрази Уилям. — Никога не съм подвеждал някой колега да смята, че съм му казал цялата истина.

— Бяхме повече от ясни, че не сме ви казали всичко. Това може да не ви харесва, но не означава, че сме ви подвели.

Прав беше, разбира се, че беше прав, затова Уилям отговори с двусмислено поклащане на глава.

— А втората разлика? — попита Франкин.

— Винаги съм позволявал на колегите си да научат всичко, което им е необходимо, за да изпълнят задачите си.

Франкин отново поклати глава. Жестът му определено не изразяваше враждебност, а бе по-скоро проява на толерантност, сякаш знаеше, че Уилям съзнава, че не е прав, но не иска да си признае.

— Сандберг, вие ни донесохте един от най-важните инструменти, с които разполагаме тук. И знаете ли кой е той? — Отговор не последва, затова Франкин продължи: — Свеж, непредубеден поглед.

Уилям изсумтя, после каза:

— Предпочитам да ми имате доверие.

— А ние предпочитаме да не поемаме рискове. На наше място вие бихте постъпили по същия начин. Затова ще получите точно толкова информация, колкото е необходимо, нито повече, нито по-малко.

— Защо сме се събрали тук?

Настъпи кратка пауза. После Франкин попита:

— Какво точно ви каза госпожица Хейнс?

О! За това ли беше всичко? Операция по ограничаване на щетите. Нима се бяха събрали тук, за да разберат какво е научил от нея и да се погрижат да не научи нищо повече?

— Не успя да ми каже почти нищо. Ние бягахме, вие ни преследвахте. Открихте ни при онази жена, която не изглеждаше никак добре.

Не бе сигурен как се получи това, но за втори път почувства, че предимството е на негова страна. Те нямаха представа какво знае и какво не. Замисли се върху това и реши да изиграе картите си по възможно най-добрия начин.

— Какво ще кажете да оставим за момент игрите настрана? Положихте доста усилия, за да ме доведете тук. Изглеждате твърдо решени да ме накарате да работя за вас. Това е единственото, което зная със сигурност. — Уилям направи ефектна пауза, после продължи: — Този факт не се връзва с информацията, която ми подхвърляте до момента.

— Така ли? — попита Франкин. — И как стигнахте до този извод?

Уилям отлично съзнаваше, че картата, която се кани да изиграе, не е достатъчно силна, и не искаше да губи предимството си. Но съзнаваше и че не рискува ли, няма начин да спечели.

— Аресибо — отвърна той.

В залата настъпи гробовна тишина. Уилям огледа лицата на присъстващите, но израженията им не бяха в състояние да му подскажат дали мълчанието означава, че е на прав път.

— Град в Пуерто Рико — каза Франкин. Това бе подкана да продължи.

— Да. Град в Пуерто Рико. Град с радиотелескоп, който преди четирийсет години излъчи в космоса едно радиосъобщение. Съобщение, съставено от хиляда шестстотин седемдесет и девет пиксела. Или двайсет и три, умножено по седемдесет и три. Също като клинописните текстове, които сте ни дали.

Отново никаква реакция. Но определено бе привлякъл вниманието им, а това бе положителен знак.

— И какво следва от това?

— Нямам представа. Може би, че не се учим от грешките си.

— Моля?

Уилям впери поглед в него.

— Наречете ме тесногръд, но мисля, че е прекалено самонадеяно, арогантно дори от наша страна, да изпратим някакво съобщение в космоса и да очакваме, че всеки, който го получи, ще знае как да го разчете.

Франкин погледна Конърс и на Уилям му се стори, че долавя в очите му искрица усмивка. Подобно изражение пробяга и по лицето на Конърс, сякаш двамата си играеха с него, сякаш разполагаха с парченце от пъзела, за което той не знаеше.

— Защо смятате, че ние сме проявили инициативата? — попита Конърс.

Уилям не разбра въпроса.

Миг по-късно проумя какво се опитва да му каже генералът. И това го обърка още повече.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Ние просто отговорихме — обясни му Конърс.

Студени тръпки побиха Уилям, когато осъзна, че Конърс е напълно сериозен.

— Глупости! — възкликна той, макар да не изглеждаше убеден. Разбираше, че казаното от Конърс може да е истина. Вярно, че звучеше напълно абсурдно, но изглеждаше много по-логично от алтернативния вариант.

Нямаше никаква логична причина астрономите да изберат именно такава структура за изпратеното от тях съобщение. Никаква логична причина… освен една: някой вече се е опитвал да установи контакт с човечеството и е използвал тази матрица.

Уилям поклати смаяно глава. Наистина ли се намираше в една стая с тези хора с непроницаеми изражения, които му казваха, че кодът, върху който работи, е дошъл от космоса? И че съобщението, което в крайна сметка се очаква от него да кодира, ще бъде отговорът, който човечеството трябва да изпрати? Нещо не се връзваше. Всъщност не можеше да открие мястото в пъзела на едно много важно парче от загадката.

— В такъв случай — запита се той на глас — къде е мястото на вируса в цялото това уравнение?

Мъжете около масата го погледнаха. В очите им не се четеше изненада, а подкана да продължи. Дванайсет чифта очи очакваха от него да обясни думите си.

— Карантината. Жената, която видяхме в стъклената кутия. Това е вирус, нали? Оттам са дошли текстовете.

— Кое ви навежда на тази мисъл? — попита Франкин.

— Четвъртичният код. Кой би решил да съхрани някаква информация под формата на четвъртичен код?

Долови нетърпението и напрежението в собствения си глас. Изпита известно разочарование, че не бе успял да ги прикрие. Този разговор обаче започваше да го изнервя. Пред него седяха висши офицери, които знаеха цялата истина, но изглеждаха твърдо решени да не му съобщят и един-едничък факт, който да не е в състояние да открие сам.

— Има само един логичен отговор — продължи той. — Никой не съхранява информация в четвъртичен код. Не и ако средата не го изисква. Мога да се сетя само за една подобна среда.

— ДНК — обади се Франкин. — Това ли е заключението ви?

— Попитах ви откъде са дошли кодовете, но вие не ми отговорихте. Това е единственото логично обяснение: текстовете са били извлечени от генетичен материал. Някой се е свързал с нас, изпратил ни е вирус с вградено в него съобщение и сега е наш ред да отговорим. Няма друго обяснение. Въпросът ми е кой го е направил.

Преимуществото, с което бе разполагал до момента, се бе изпарило. Сега отново бе на една крачка зад тях и всички карти бяха у тях, вместо да е обратното. Не разполагаше с достатъчно време, за да подреди мислите си, което го принуждаваше да прави изводи, докато разговаря с тях.

А изводите, до които стигаше, никак не му харесваха.

Някъде в дълбините на съзнанието му се оформи мисъл, която упорито отказваше да го остави на мира. Въпреки това той полагаше всички усилия да не й обръща внимание. „Не е възможно — повтаряше си. — Това е абсурдно, това е задънена улица.“

Конърс го наблюдаваше. Сякаш знаеше какво точно си мисли.

— Вече знаете отговора — каза той. — Нали?

Уилям поклати глава.

— Откъде смятате, че са дошли текстовете?

Той се поколеба. После отново поклати глава и каза:

— Съжалявам.

— Опитайте.

— Не. Объркан съм. В момента… — Онази мисъл обаче продължаваше да го тормози. Да прави опити да привлече вниманието му от онова затънтено кътче на съзнанието му, в което се бе свила. — В момента мога да се сетя само за едно логично обяснение. Проблемът е в това, че то е немислимо.

— Всяко нещо е немислимо, докато не си помислите за него.

Уилям затвори очи. Направи последен опит да събере парченцата от пъзела с надеждата, че те ще се подредят от само себе си. Колкото и усилия да полагаше обаче, стигаше все до същото невъзможно решение.

— Кажете ни.

— На базата на това, което знам — започна той, като сглобяваше в движение парченцата от мозайката, — и като взема предвид онова, което видях и чух по време на този разговор, не виждам друго обяснение освен… — Но това бе толкова абсурдно, че едва събра сили да го произнесе на глас… — Не виждам друго обяснение, освен че сте открили вирус.

Замълча в очакване на възражения. Никой обаче не промълви нито дума.

— Нямам представа как или къде е станало това. Но все някъде някой, по някакъв начин, е открил този вирус. И поради неясно каква причина сте стигнали до извода… — Не можеше да го изрече, но трябваше. — Стигнали сте до извода, че вирусът не е от нашата планета.

Опита се да разчете израженията им. И отново никой от тях не промълви нито дума. Никой не го спря. Никой не му се присмя, че излага подобна смахната теория. Прие го като знак, че може да продължи.

— Впоследствие сте проучили вируса и сте открили, че в неговата ДНК е кодирано съобщение. Сега ние — или по-скоро вие — се опитвате да откриете ключа към този код и с негова помощ да изпратите отговор… на тях, които и да са те.

Млъкна, но залата оставаше обгърната в тишина. Помръдна неловко на стола, обзет от усещането, че трябва да се защити.

— Зная, че звучи абсурдно, но тази теория отчита всички известни фактори. Посланието от Аресибо може да е ранен, неуспешен отговор, формулиран в правилната матрица, но без нужния ключ за кодиране. Затова сега разполагаме с опасен вирус и съобщение, на което трябва да отговорим, но нямаме представа как да го направим.

Отново тишина посрещна думите му. Единственият звук, който се чуваше, идваше от климатичната инсталация.

— Ако нямате нищо против — каза Уилям, решил, че мълчанието изразява дълбокото им разочарование, че не е оправдал надеждите им, — ще съм ви благодарен да ми кажете дали съм прав.

Конърс се покашля и отвърна:

— Опасявам се, че теорията ви съвсем не е абсурдна.

Уилям го погледна. Какво?!

— Заключенията ви съвсем не са нелепи и нелогични. Но са неправилни. — Конърс помълча. — Вирусът наистина съществува. В това отношение изводите ви са верни. Но… неговите създатели сме ние.

— Ние?!

— Да.

— И кои са тези ние?

— Не и хората в тази стая, но наши колеги. Учени, които вече не са сред живите.

Уилям въздъхна. Не беше трудно да се досети за причината. Не и след като бе видял жената зад онова стъкло.

— Нещо се е объркало, така ли?

— Да. Нещо се обърка. Оказа се, че вирусът не действа по начина, по който очаквахме. Преди трийсет години тук са работили почти осемстотин души. Днес броят им е сведен до петдесетина. Сред присъстващите тук няма оцелели от онова време. Наложи се да започнем от нулата.

Изчака Уилям да осмисли думите му.

— Тоест в този вирус — почна бавно Уилям, като внимателно претегляше думите си, — в този вирус, създаден тук, сте вградили кодиран текст.

Конърс кимна, но с нежелание.

— Да, така е…

Уилям усети, че ще последва едно многозначително но.

— Текстът е бил написан от вас, така ли?

— Да — призна Конърс със същия тон, — но…

— В такъв случай не разбирам. След като сами сте съставили кода, защо трябва да го разбивам?

Конърс завъртя глава. Жест, който да подскаже на Уилям, че продължава да не задава правилните въпроси.

— Защото, Сандберг, става въпрос за две съвсем различни неща. Не трябва да разбивате кода, който се съдържа във вируса.

— Не ви разбирам — призна Уилям.

Отново настъпи тишина. Конърс огледа залата с поглед, в който се четеше явно неудобство. Очевидно търсеше подкрепа, за да премине към следващия етап. Никой не възрази, затова той отново се обърна към Уилям.

— Тази последователност на кода, върху която работите… онази, чийто ключ искаме да откриете…

— Да?

— Тя не идва от вируса.