Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (3)

2.

На полицаите им трябваха броени секунди, за да разбият изящната двойна врата, която водеше към стълбите, да счупят прозорците с красиви оловни рамки и да дръпнат резето отвътре.

Проблем им създаде металната врата, пред която се озоваха впоследствие. Тя бе блиндирана, масивна и най-вероятно много скъпа. Беше не просто затворена, а заключена. Тя бе последната преграда между тях и мъжа на средна възраст в апартамента, когото се опитваха да спасят.

Ако все още бе жив.

Обаждането бе регистрирано от полицейското управление в Нормалм рано сутринта, но бе минало известно време преди диспечерът да провери дали жената, която звъни, е трезва и надеждна, а не някоя телефонна шегаджийка. Познавате ли мъжа? Да, познавам го. Възможно ли е да е заминал някъде? Не, не е възможно. Кога сте го видели за последен път? Скоро… разговаряхме вчера по телефона, той бе напълно спокоен, весел, побъбрихме си за едно-друго. Оказа се, че именно това е уплашило жената. Той се оплакал, че тя го е докарала дотук, но гласът му звучал бодро, излъчвал странен оптимизъм, който тя не била в състояние да си обясни по никакъв начин. И когато позвънила рано сутринта, а никой не вдигнал телефона, тя проумяла какво се случва и това откритие я пронизало като нож в сърцето. Стигнала до извода, че този път той е решил да сложи край на всичко.

Жената се бе изразявала съвсем ясно, точно, логично, затова диспечерът в полицейското управление бе приел информацията й за чиста монета и преди да поеме следващото обаждане бе вдигнал по тревога един патрулен автомобил и една линейка.

В мига, в който първият патрул се озова на мястото, посочено от жената, полицаите установиха, че тя е била права.

Вратите бяха заключени. През опушеното стъкло на външната врата се виждаше като размазано петно втората врата, блиндираната. Някъде отвъд нея работеше радио, настроено на вълните на станция, излъчваща класическа музика. Звуците, които долитаха от него, се смесваха с бълбукането и плискането на вода, която прелива от препълнена вече вана.

А това бе лош знак, изключително лош знак.

 

 

Две стъпала по-надолу на елегантното стълбище стоеше Кристина Сандберг и се взираше през боядисаната в черно стоманена мрежа, която ограждаше асансьорната шахта. Очите й бяха приковани във вратата и се опитваха да доловят и най-слабото движение в апартамента, който някога бе неин дом.

От ъглошлайфа, с който ключарят се опитваше да разреже блиндираната врата, излитаха ярки, искрящо жълти искри. Това бе вратата, срещу чието монтиране Кристина бе възразявала дълго, преди най-сетне да бъде принудена да отстъпи след нощта, която промени живота им.

Бяха я монтирали като допълнителна защита. А днес той можеше да умре заради нея. Ако не бе толкова разстроена, толкова разтревожена, Кристина щеше да бъде ужасно, безкрайно ядосана.

Четиримата полицаи зад гърба на ключаря вече газеха във вода. Пристъпваха нервно от крак на крак, а зад тях стояха двама също толкова нетърпеливи парамедици. Още в началото направиха няколко опита да го повикат: „Уилям — изкрещяха те — Уилям Сандберг!“, но след като не получиха никакъв отговор, се отказаха и мълчаливо направиха място на ключаря и неговия ъглошлайф.

Кристина също не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа.

Тя се бе появила на местопроизшествието последна. Бе обула набързо джинси, събрала бе нежните си руси къдрици в конска опашка, облякла си беше велурено палто и бе скочила в колата, въпреки че преди това бе открила идеалното място за паркиране и си бе обещала да не излиза целия уикенд.

След това обаче бе направила няколко опита да се свърже с него — първия веднага след като се бе събудила, втория на път за банята, третия още преди да си е изсушила косата. Едва тогава бе позвънила в полицията и бе загубила прекалено много време в обяснения, докато там най-сетне проумеят онова, което тя вече знаеше. Всъщност Кристина знаеше какво става още в мига, в който се събуди, но се опита да изтласка тази мисъл в някое по-затънтено кътче на съзнанието си, както обикновено правеше в случаите, когато изпитваше угризения след разговорите им.

Мразеше се заради обстоятелството, че продължава да поддържа някаква връзка с него. Той бе приел случилото се много по-тежко от нея, но не защото мъката й бе по-малка от неговата, а защото той бе позволил на своята да го погълне и макар да бе прекарал цели две години в разговори и анализи как се бе стигнало дотук, какво би станало, ако нещата се бяха развили по друг начин, като че ли нищо не се бе променило. Тя бе натоварена с честта и отговорността да поеме мъката и на двамата, плюс известно чувство на вина, макар да смяташе, че подобно разпределение е несправедливо.

Това е положението. Животът е несправедлив.

Защото ако беше справедлив, тя нямаше да е тук.

 

 

Шлайфът най-сетне проряза блиндираната врата и полицаите и парамедиците нахлуха в апартамента.

В този миг времето като че ли спря.

Гърбовете им изчезнаха в дългия коридор и празното пространство, което оставиха след себе си, й се стори огромно, безкрайно дори. След няколкото секунди, минути или години, които й се сториха непоносимо дълги, тя чу как някой изключи радиото, после спря водата и всичко наоколо потъна в нереална тишина.

И тази тишина продължи, докато полицаите и парамедиците не излязоха от апартамента.

Избягваха погледа й, докато завиваха в тесния коридор, преминаваха прага, излизаха на малката площадка пред асансьора. Последва остър завой към спираловидната стълба. Внимаваха да не ударят скъпите стенописи, затова слизаха предпазливо, но без да губят излишно време.

Кристина Сандберг притисна гръб към стоманената мрежа, за да направи място на носилката, която отнасяха към линейката, спряла долу на паважа.

Под прозрачната кислородна маска лежеше човекът, когото някога бе наричала свой съпруг.

 

 

В интерес на истината Уилям Сандберг не искаше да умира.

Или по-точно казано, не би предпочел смъртта, ако имаше друг избор.

Би предпочел да е жив и здрав, да води що-годе приличен живот, да се научи да забравя и прощава, да открие причина да си пере дрехите, да се събужда всяка сутрин, за да ги облича, да излиза навън, да прави неща, които хората около него да намират за важни и значими.

Всъщност дори не се нуждаеше от всички изброени дотук неща. Достатъчни му бяха едно-две. Не искаше нищо друго, освен да намери причина да спре да мисли за нещата, които го измъчваха. Но тъй като не успя да намери такава причина, стигна до извода, че единствената алтернатива е да сложи край на всичко.

Очевидно не се бе справил добре.

— Как сте? — попита го застаналата до леглото му младичка сестра.

Лежеше полуизправен в добре изгладените, но избелели от пране чаршафи, допълнени от типичното за местните болници жълто одеяло, сякаш шведската здравна система отказваше да приеме съществуването на обикновените олекотени завивки.

Погледна я. Опита се да прикрие болката, която му причиняваха различните отрови, проникнали в тялото му.

— По-зле, отколкото бихте искали вие — отвърна той. — Но по-добре, отколкото бях планирал аз.

Думите му я накараха да се усмихне, а това го изненада. Едва ли бе на повече от двайсет и пет, русокоса и доста красива. Или пък само му се бе сторило, че се усмихва? Игра на светлината, която влизаше през прозореца зад гърба й?

— Е, явно не ви е дошло времето — отвърна сестрата. Тонът й бе съвсем делови, сякаш водеше най-обикновен неангажиращ разговор, и това го изненада.

— Ще имам и други възможности — отвърна той.

— Браво! — каза тя. — Човек трябва да е оптимист!

Усмивката й бе идеално балансирана — достатъчно широка, за да подчертае иронията, но и достатъчно сдържана, за да изрази неодобрение към черния му хумор. Той изведнъж осъзна, че не му хрумва какво да й отговори. Изпита неприятното усещане, че разговорът им е приключил и че тя е спечелила словесния им двубой.

Няколко минути лежа в леглото, без да промълви нито дума, но и без да я изпуска от поглед. Движеше се из стаята с отработени движения, които издаваха обичайна рутина: смяна на торбичката с физиологичен разтвор, регулиране на дозатора, записване на информация в картона му. Безмълвна ефективност. Накрая започна да се чуди дали не е разбрал погрешно думите й, дали тя всъщност не му се е подиграла.

Но когато му хрумна това, тя вече привършваше със задачите си. Оправи завивката му, макар той да не забеляза особена разлика, след което тръгна към вратата. Спря на прага и се обърна.

— Не правете глупости, докато ме няма — предупреди го. — Докато сте тук, това би означавало доста допълнителни усилия и за нас, и за вас.

Намигна му приятелски за довиждане и изчезна в коридора. Вратата се затвори сама зад гърба й.

Уилям остана в леглото, преследван от някакво странно, неловко чувство. Не откриваше конкретна причина за него. Но въпреки това знаеше, че се чувства неловко. Защо? Защото сестрата не му бе говорила с обичайния майчински тон? Онзи назидателен тон, който знаеше, че ще го ядоса? Или защото изпълнените й със съжаление коментари бяха толкова неочаквани, че той си бе позволил да се почувства и предизвикан, и развеселен?

Не.

Отне му секунда, после разбра.

Затвори очи.

Тонът. Беше съвсем същият.

Изрече същите думи, които би казала и тя.

Изведнъж забрави за постоянната болка — нямаше никакво значение дали става въпрос за натриева недостатъчност, обезводняване или свръхконцентрация на вредните вещества, които погълнатите от него хапчета бяха оставили в умореното му петдесет и пет годишно тяло, което започваше да се разпада — както и за раните, скрити под превръзките около китките. Измъчваше го нещо съвсем друго. Изпитваше онова чувство, онова познато чувство, което винаги, наистина винаги го обземаше с удвоена сила, опиташе ли да го забрави. Именно то го бе накарало да влезе в банята предната вечер и да се реши най-после на този ход.

Само защото не бе успял да види знаците.

Нямаше как да го обясни по друг начин, каквато и ирония да се криеше в това.

Той! Да не може да разчете знаци!

Всичко да върви по дяволите!

Трябваше да я помоли за нещо, което да успокои нервите му, преди да излезе. За обезболяващо. Или за диазепам. Или за куршум в главата, ако тя бе в състояние да му го осигури, макар Уилям да се съмняваше дълбоко в това.

Озова се на същото място, на което се бе намирал и предната вечер: безкрайно пропадане в потънал в мрак тунел, унищожително желание да се сгромоляса на дъното, да се размаже и да загине, да се отърве от онези мисли, които неизменно надделяваха над волята му. Мисли, които сякаш напълно съзнателно му отпускаха краткотрайни периоди, изпълнени с надежда, само за да се завърнат с пълна сила и да му покажат кой командва тук.

Посегна към бялата връвчица, която висеше от стената. Дръпна я, после натисна продълговатия бутон, за да повика помощ. Надяваше се да се отзове друга сестра, защото щеше да приеме появата на същата като мъчително признание за поражение, защото сарказмът му щеше бъде заменен от унизителна молба за приспивателни. Но пък, от друга страна, бе готов да плати каквато и да било цена, стига тя да успее да му помогне да заспи, макар и за кратко.

Затова отново натисна бутона.

За негова изненада не се разнесе никакъв звук.

Натисна го за трети път, като сега задържа пръста си по-продължително.

Пак нищо.

Едва ли е кой знае колко странно, каза си. В края на краищата положението не бе чак толкова критично, щом сам викаше дежурната сестра или дежурния лекар. Бутонът щеше да сигнализира там някъде — където и да се намираше това място, където лекарите седяха и правеха каквото там правят лекарите — и все някой щеше да забележи и да изпрати някоя сестра да провери от какво се нуждае.

И тогава видя лампичката. Лампичка, скрита под червен пластмасов плафон, монтиран на стената точно над алармата. Не трябваше ли да светне? Дори да не чуваше самия звън, не трябваше ли лампичката пак да светне, за да покаже, че е натиснал бутона?

Натисна го отново. И отново. Не се случи нищо.

До такава степен бе погълнат от повредената сигнализация, че звукът от отварянето на вратата го накара да трепне. Погледна към прага, опитвайки се да реши каква тактика да избере — защита или нападение, да се оплаче от повредената сигнализация или да се извини, задето е натискал бутона така истерично?

Така и не стигна до вземането на решение, преди очите му да се адаптират към светлината, нахлула в стаята. А когато зрението му се приспособи към нея, разбра, че въпросът е излишен.

Защото мъжът, застанал на прага, не беше нито лекар, нито санитар.

Беше с костюм, но без вратовръзка, а обувките му изглеждаха неуместно груби и тежки в сравнение с дрехите му. Вероятно бе около трийсетте, но това трудно можеше да се прецени, тъй като главата му бе обръсната, а фигурата му свидетелстваше за дълги години усилено физическо натоварване. Нищо чудно да бе по-възрастен, отколкото изглеждаше. Или обратното.

— За мен ли са? — попита Уилям, тъй като не знаеше какво друго да каже.

Мъжът погледна букета в ръката си, сякаш едва сега го забелязваше. Не отговори, а остави цветята в умивалника. Те бяха извинението, необходимо, за да прекоси болничните коридори, без да привлича излишно внимание.

— Уилям Сандберг? — попита непознатият.

— Да, макар и не в най-добрата си форма — отвърна той.

Мъжът не помръдна. Настъпи продължителна пауза, докато двамата се измерваха с погледи. Измерваха се с погледи, макар в положението, в което се намираше, Уилям определено да не бе в състояние да окаже каквато и да било съпротива.

— Търсихме ви — каза най-сетне мъжът.

Така ли? Уилям се опита да отгатне за какво става въпрос. Доколкото знаеше, през последните дни никой не бе правил опити да се свърже с него, но трябваше да признае, че едва ли би забелязал, ако някой все пак си бе направил труда да го потърси.

— Имам си достатъчно проблеми.

— Разбрахме.

Разбрахме? Ние? Какво значеше това, по дяволите?

Уилям се поизправи в леглото и дори направи усилие да се усмихне непринудено.

— С удоволствие бих ви предложил нещо, но се боя, че тук персоналът не е така щедър с морфина, както се надявах.

— Нуждаем се от помощта ви.

Думите на непознатия го изненадаха. Бяха изречени прекалено бързо, а в гласа му имаше нещо, което накара Уилям да свали леко гарда. Младият мъж издържа на погледа му, но в очите му се криеше нещо. Неотложност. Може би дори страх.

— Мисля, че сте сбъркали човека — отвърна Уилям и разпери ръце. Или по-скоро направи опит да разпери ръце. Катетрите и кабелите на електрокардиографа ограничаваха движенията му, но това само му позволи да подчертае думите си по-силно: Уилям Сандберг не бе в състояние да помогне на когото и да било с каквото и да било.

Но младият добре сложен мъж само поклати глава.

— Знаем кой сте.

— И кои сте тези „ние“?

— Не ние сме важните. Важният сте вие. И вашите умения.

Чувството, което прониза тялото на Уилям, бе едновременно познато и неочаквано. Това бе разговор, който бе очаквал да се проведе преди двайсет години. Може би дори преди десет. По онова време не би останал изненадан. Но сега?

Мъжът, който вече бе застанал до таблата на леглото, говореше безупречен в граматическо отношение шведски, но въпреки това се долавяше лек акцент. Прекалено изгладен, прекалено лустросан, за да може Уилям да го идентифицира, но въпреки това акцент имаше.

— Откъде сте?

Мъжът го изгледа с престорено разочарование. Сякаш искаше да каже, че Уилям би трябвало да се досети сам, че няма да получи отговор на този въпрос, сякаш дори само фактът, че бе задал този въпрос, го излагаше по някакъв начин.

— Разузнаването? Министерство на отбраната? Чужда държава?

— Съжалявам, не мога да ви отговоря.

— Добре — примири се Уилям. — В такъв случай предайте им поздрави и им благодарете от мое име за цветята.

Каза го с категоричност: разговорът бе приключил и за да подчертае това, той подръпна отново въженцето, което трябваше да повика сестрата. Натисна и бутона, без да откъсва поглед от неканения посетител, сякаш за да покаже, че разговорът наистина е приключил. Но, уви, без никакъв резултат.

— Ако това нещо работеше, лампичката щеше да светне — каза мъжът.

Уилям не очакваше подобен ход.

Изгледаха се продължително, след което Уилям пусна въженцето, остави го да падне върху корема му и да се нагъне върху жълтото болнично одеяло.

— Аз съм на петдесет и пет — каза той. — Не съм работил от години. Аз съм като Великата китайска стена. Някога съм бил голяма работа, но сега съм истинска развалина.

— Началниците ми не смятат така.

— А кои са началниците ви?

Този път гласът му прозвуча по-остро. Този разговор го изморяваше. Не искаше нищо друго, освен да вземе някакви хапчета и да се унесе в сън, а не да играе игрички от времето на Студената война с някакъв младеж, прекалил с вдигането на тежести и закъснял поне с десетина години.

Именно младият мъж обаче сложи точка на разговора им.

— Съжалявам — каза той и въздъхна извинително, преди да се обърне към вратата.

„Тръгва си“, помисли си Уилям. Странен начин да приключиш разговор.

Мъжът обаче отвори вратата само за да пусне в стаята още двама души, които бяха чакали в коридора.

 

 

Медицинският екип тръгна на визитация по наподобяващите лабиринт коридори на интензивното отделение на университетската болница към Кралския каролински институт в един часа и десет минути следобед.

Преполовиха визитацията, без да се натъкнат на кой знае какви изненади. Следващият им пациент бе петдесет и пет годишният мъж, направил неуспешен опит за самоубийство: бе взел свръхдоза медикаменти и си бе прерязал вените. Състоянието му не налагаше продължителен престой в реанимацията. Бяха му прелели кръв, както за да компенсират загубеното количество през раните, така и за да разредят високата концентрация на медикаменти. Още когато бе пристигнал обаче, животът му бе извън опасност, а това означаваше, че или е допуснал някаква грешка и е взел прекалено малка доза, или, което бе напълно възможно, просто бе искал да привлече внимание към себе си.

Във всеки случай никой не се съмняваше, че пациентът ще бъде изписан съвсем скоро. Доктор Ерик Тьорнел застана пред вратата на стаята, затвори папката, която държеше, и кимна на колегите си. Тази визитация щеше да е съвсем кратка.

Първото, което забелязаха, когато влязоха, бе празното легло.

В умивалника бе захвърлен букет цветя, вазата на нощното шкафче бе прекатурена, чаршафите лежаха смачкани на пода, а катетрите за интравенозно вливане висяха свободно във въздуха.

Банята също бе празна. Полицата над мивката бе празна, всички вещи на пациента бяха изчезнали. Чекмеджето на малкото шкафче бе издърпано и преобърнато.

Уилям Сандберг бе изчезнал.

След като го издирваха в продължение на цял час, лекарите стигнаха до извода, че пациентът не се намира на територията на болницата. Никой нямаше представа каква е причината за изчезването му и как е изчезнал.