Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (46)

43.

Алармата се включи в осем и десет вечерта. По каменните коридори отекна тропот, прозвучаха ругатни, всички се чудеха как е възможно.

Знаеха, че го е правил и преди.

И въпреки това му бяха предоставили всичките му лични вещи, дрехи, обувки, тоалетни принадлежности, всичко. Вярно, бяха ги проверили, но явно не достатъчно старателно.

Тичаха по стълбите и мъкнеха Уилям към медицинското отделение долу, в дълбините на планината. Франкин тичаше от едната страна, Родригес от другата, а зад тях — двама пазачи.

На няколко крачки зад тях тичаше и Джанин.

Беше притеснена.

Но и благодарна, че двамата безименни пазачи най-сетне я бяха чули.

 

 

Джанин бе открила Уилям на пода в банята с безжизнен поглед, вперен в тавана, в съзнание, но неконтактен. До него лежеше празна картонена опаковка и блистер, в който бе имало хапчета, но сега всички гнезда бяха празни.

Общо двайсет. Хапчета против нервни разстройства и безсъние.

Нямаше как да знае кога ги е погълнал, но положението не изглеждаше добро.

Джанин се втурна да доведе помощ, но с изненада откри, че магнитната й карта не действа. Електронната ключалка отказа да отвори вратата, в резултат на което тя загуби няколко безценни мига. Когато пазачите най-сетне я чуха и дойдоха до стаята на Уилям, той вече бе в безсъзнание.

В момента пазачите предаваха цялата тази информация на медицинския екип, докато лекарите настаняваха Уилям на леглото, проверяваха жизнените му показатели, скачваха шишета, торбички и маркучи, поставяха леген от неръждаема стомана и… Джанин разбра какво ще последва и извърна поглед.

Долови миризмата на съдържанието на стомаха му. Замисли се колко ли много страда, надяваше се да си е струвало усилието. Изведнъж всичко приключи. Лекарите провериха отново кръвното му налягане, преди една от сестрите да отиде при Джанин и да постави ръка върху нейната.

— Спря да се покачва.

— Какво означава това? — попита тя, макар да знаеше.

— За щастие, извадихме по-голямата част от хапчетата, преди да са проникнали в кръвта му. — Погледна Джанин и добави: — Не се притеснявайте, ще се оправи.

Джанин я дари с поглед, изпълнен с благодарност.

Той бе добре отрепетиран, както всичко, което бе направила през изминалия час.

 

 

Измъкнаха се преди военните да блокират целия град.

Напуснаха Берлин по възможно най-сложния и заплетен маршрут, който някой може да си представи, но не за да се отскубнат от евентуални преследвачи, а защото Лео не се ориентираше достатъчно добре. Най-накрая успяха да стигнат до аутобана и щом потеглиха по него, не посмяха да спрат.

Съобразиха скоростта си с околните автомобили, стараеха се да не привличат внимание и продължиха да карат на юг часове наред. Непрекъснато поглеждаха тревожно в огледалата, като трепваха от страх всеки път, когато покрай тях преминеше нов автомобил в тъмен цвят.

Не се съмняваха, че продължават да ги издирват. Или защото бяха профучали през военния кордон и бяха предизвикали катастрофа, или заради жълтия плик върху арматурното табло, а най-вероятно и заради двете.

Ставаше нещо голямо.

Нещо голямо, което нямаше нищо общо с тях, но бе съвпаднало с пребиваването им в Берлин. И то най-вероятно ги бе спасило.

Всички радиостанции предаваха новини. Нито една не излъчваше музика, само новини, телефонни обаждания на изпаднали в паника свидетели и репортажи от мястото на събитието с уличното движение за фон. Нито Лео, нито Алберт знаеха немски достатъчно добре, за да разберат нещо повече от откъслечни думи. Берлин. Хауптбанхоф. Geschlossen^[1]. Спогледаха се, после хвърлиха поглед и към огледалата. Докато новинарските сайтове не започнеха да отразяват събитията, можеха само да гадаят какво се е случило.

Набраха телефона на редакцията в Стокхолм, но никой не вдигна. Позвъниха и на Уилям, но телефонът му бе изключен. Всъщност той не бе включван след онова позвъняване на покрива на онази сграда.

Оставаше им да направят само още едно нещо.

Да отворят плика.

Да отворят плика, който можеше да им даде отговора… но на какво?

Той продължаваше да лежи на арматурното табло пред Алберт. Накрая, когато се озоваха достатъчно далеч от града, Алберт се пресегна, като междувременно погледна към Лео, за да се увери, че няма нищо против. После го отвори, бавно и внимателно. Лео едва овладя желанието си да откъсне поглед от пътя и да види какво има в него.

Листове. Цяла купчина листове.

Алберт ги прелисти. Веднъж, втори път. Прегледа целия куп, като спираше от време на време, опитвайки се да разбере за какво става въпрос.

— Какво е това? — попита Лео.

— Нямам представа — отвърна той. И наистина нямаше.

Върху листовете нямаше нищо освен числа. Безкрайни редици числа, страница след страница, а срещу тях — някакви символи, неразгадаеми шумерски символи, с каквито работеше Джанин. Тези символи обаче бяха получени с помощта на пиксели и ако му хрумнеше да ги преброи, щеше да установи, че ширината им е 23, а височината 73 пиксела. Пространството между тях бе изпълнено с изчисления, направени на ръка.

И те му изглеждаха напълно неразгадаеми. Алберт не беше математик; не виждаше нищо освен безкрайни уравнения със скоби и математически знаци и символи, които му изглеждаха смътно познати, но нямаше никаква представа какво означават.

Тук-там някое уравнение бе подчертано или пък отбелязано с удивителна. Имаше и стрелки, които сочеха от едно уравнение към друго, сякаш се опитваха да проследят логическите връзки между тях. Алберт ван Дайк обаче продължаваше да не разбира абсолютно нищо.

— Това са кодове — каза той, — кодове, символи и формули.

— И какво ни казват те?

— Нищо.

Мълчание. Алберт зарея поглед през страничното стъкло.

— И какво ще правим? — попита Лео.

— Нямам представа — отвърна Алберт и след кратка пауза добави: — А, да! Остава ни само едно. Да се надяваме, че има двама души, които знаят повече от нас по въпроса.

 

 

Родригес излезе от стаята на Сандберг. Криптологът бе заспал, състоянието му се бе подобрило, драмата бе приключила. Докато се връщаше по коридора, видя Джанин още отдалеч, но едва когато тя приближи, забеляза колко тъжна изглежда.

Когато чу стъпките му, тя вдигна поглед. Стоеше до една от вратите, сякаш изведнъж се бе вкаменила, стоеше и чакаше някой да дойде.

— Забравих — каза тя. — Целият този хаос… Забравих, че не мога да вляза.

В първия момент той не разбра какво иска да каже.

А, магнитната карта! Така бе започнало всичко. Неизвестно защо, но картата й вече не работеше, което не го изненада. Не защото магнитните карти обичат да създават проблеми, а защото компютрите са си компютри и рано или късно все нещо се обърква.

— Това, както знаете — каза тя, — е моят коридор.

Той кимна. Джанин имаше право да бъде в тази част от замъка, затова той извади своята карта и тръгна към вратата, за да й помогне. Но вместо да я отвори, спря.

Видя умората в погледа й и реши, че вината за това е негова. Не заради онова, което се бе случило току-що, не заради Сандберг, който бе направил нов опит да сложи край на живота си; нямаше нищо общо с това. А заради факта че тъкмо той бе причината Джанин да се озове тук. Родригес се чувстваше отговорен, а това никак не му харесваше. Затова остана неподвижен с магнитната карта в ръка. Изминаха няколко секунди.

— Той ще се оправи — каза накрая Родригес.

— И аз чух същото — отвърна тя с все същия унил глас.

Думите й сякаш влошиха нещата. Искаше да я утеши, но не можеше. „Не това е причината да съм тъжна“, сякаш казваше тя, което на свой ред можеше да означава само едно: „Тъжна съм, защото съм тук“.

— Ще ви помогна — каза той.

Но въпреки това не помръдна. Поколеба се. Не отвори вратата. Прехапа долната си устна, сякаш се чудеше какво още да каже.

— Вижте какво — започна Родригес. Гласът му звучеше искрено. — Можете да приемете думите ми както искате. Зная, че няма да ви донесат утеха…

Ето, започна. Нямаше връщане назад. Започваше труден разговор, но какво пък толкова, това бе самата истина. Бездруго най-вероятно щяха да умрат, така че едва ли имаше значение дали ще го вземат за глупак, или не.

— Иска ми се да не го бях направил — каза той. И продължи, като избягваше да я погледне в очите. — Когато седяхме там, в Амстердам, през пролетта. Когато се превърнахте от цел на мисията ми в човешко същество, което седеше пред мен и… което ту се дразнеше от нещо и се сопваше, ту изглеждаше неустоимо забавно. — Сви рамене. — Понякога съжалявам, че се наложи да преживеете всичко това. Съжалявам, че не можахме… — Продължи след кратка пауза: — Че не можахме да поседим още малко, да изпием още една чаша вино, да продължим да си бъбрим.

Това беше. Каза го. След което замълча. Не знаеше дали трябва да каже още нещо, или просто да й отвори вратата. А може би трябваше да си държи устата затворена и да не казва нищо?

— Извадихте късмет — отвърна тя. — Още десет минути и щях да изчезна с портфейла ви.

Това бе толкова неочаквано.

Джанин се усмихваше. Или по-скоро го гледаше с безизразно, пусто лице, зад което се криеше същата онази загатната усмивка, която го бе очаровала в онзи ресторант в Амстердам. Беше като акт на опрощение. Изгледа я със същата невъзмутима искреност и пое подадената му топка.

— Щяхте да останете разочарована от съдържанието му — отвърна той. — Все пак съм държавен служител.

— Да, разбира се — отвърна тя. Престори се — доста театрално при това — че му влиза в положението. — На пробен срок, нали? По някоя социална програма? Или са ви възложили тази задача от съжаление… за да има какво да правите?

— Спряха да ме съжаляват, когато видяха, че съм по-умен от вас.

„Нямаш си представа“, помисли си тя. Но не го изрече на глас.

Вместо това го удостои с поглед, приятелски, но изпълнен с тъга поглед между двама души, които са се оказали в една лодка и които ще споделят една и съща съдба.

Въздъхна. Топла, искрена въздишка.

— Всичко е толкова объркано — каза тя, — нали?

Той не би могъл да се изрази по-добре.

— Накратко — каза Родригес, — съжалявам.

— Има за какво да съжалявате.

Стояха на прага на стаята и се взираха един в друг. В някой друг свят това би могло да бъде мълчанието, предшестващо целувка. Този свят обаче бе далеч, много далеч, освен това никой от тях нямаше да го види отново и макар да бяха две самотни души, не бяха чак толкова самотни, че да позволят това да се случи.

Джанин позволи тишината да се проточи още малко, докато стане неловка. Сетне я наруши.

— Ако чакате да отворя вратата, ще трябва да почакате доста.

Той се усмихна извинително, сякаш бе забравил причината тя да се засуети пред вратата. Извади магнитната си карта и когато пристъпи към прага, тя махна ръката си от вратата, за да му направи път.

Сблъсъкът обаче бе неизбежен.

Магнитната карта се изплъзна от пръстите му, двамата отстъпиха инстинктивно назад и тя падна на пода.

Джанин го погледна. Наведе се, взе я и му я подаде.

Нищо повече. Просто, любезно, с онази своя усмивка, която уж не бе усмивка, която му подсказа, че се кани да каже нещо двусмислено.

— Ако това беше покана, ще изпадна в глупаво положение, ако ви я върна.

Той я погледна. Сваляше ли го, или просто си играеше с него? Невъзможно му бе да прецени.

Взе картата. Потърси отговор.

— Обещавам следващия път да бъда по-ясен. Зная, че понякога схващате по-бавно.

На лицето й грейна престорено неволна усмивка. Той я прие като признание, че току-що е отбелязал точка.

Бе предложил извиненията си и тя ги бе приела.

Разговорът им обаче бе приключил. Тя искаше да мине през вратата. Затова той допря картата си до електронния четец, монтиран в стената — което се канеше да направи от цяла минута — и, както можеше да се очаква, ключалката се отвори с леко бръмчене.

Картата работеше идеално, светодиодът грейна в зелено и вратата се отвори. Нямаше никаква причина някой да заподозре, че не е отворил вратата със собствената си карта. А в съвсем близко бъдеще щеше да съжали, че не е бил по-прозорлив. Но не и сега.

— Ще помоля Кийс да се свърже с вас — каза той. — Сигурно е забравила да я активира.

И посочи картата в ръката й.

Джанин се усмихна.

— Трябваше да се сетя, че няма да ми помогнете.

— Мисля, че мога да ви помогна много повече, отколкото си представяте — отвърна той.

— Не знаете какво си представям.

С тези думи се разделиха.

Родригес остана отвън, докато Джанин прекрачи прага и се озова в следващия коридор. Когато вратата помежду им се затвори, те продължаваха да се взират един в друг.

 

 

Секунди по-късно Джанин тичаше по коридора към стаята си. Сърцето й биеше до пръсване. Оставаха й само няколко часа, за да подготви всичко.

Преди седем месеца той бе успял да я очарова, накарал я бе да свали гарда и всичко се бе объркало. Намразила го бе за онова, което й бе сторил, намразила бе и себе си за това, че го бе допуснала.

Сега обаче тя го бе надхитрила, беше си отмъстила.

В джоба на Родригес се намираше картата на Франкин.

Със същите права на достъп като тази, която току-що бе свила от него.

Което означаваше, че най-вероятно Родригес няма да забележи разликата. Всъщност щеше да я забележи в момент, когато това нямаше да има никакво значение.

 

 

Трийсет минути преди това — докато лекарите го настаняваха внимателно на леглото — Уилям Сандберг усещаше горчивия послевкус от промивката на стомаха.

Погледът му бе отнесен, но само защото той искаше да изглежда така.

Мисълта му работеше на бързи обороти, регистрираше всичко, което се случваше около него; той анализира ситуацията и стигна до извода, че всичко е под контрол. Бе се справил със своята част от задачата. Сега се намираше в стаята си, заобиколен от трима души — Родригес и още двама, чиито имена не знаеше, а до стената бе застанала Джанин и наблюдаваше как мерят пулса му и проверяват дали всичко е наред.

Наблюдаваше ги мълчаливо. Изглеждаше разтревожена, но не прекомерно, идеално балансиран избор предвид факта, че се познаваха от по-малко от седмица, и предвид факта, че в подобни ситуации човек лесно може да преиграе.

Двамата мъже дръпнаха завивката му, а Родригес провери банята за хапчета, които може би са пропуснали, но не откри нищо и в крайна сметка тримата си тръгнаха доволни от проверката.

Две хапчета. Толкова бе взел Уилям Сандберг.

Останалите осемнайсет вече пътуваха в канализацията на път към пречиствателната станция, а ступора, в който бе изпаднал, бе изиграл с лекота благодарение на налегналата го умора. В интерес на истината изиграването на тази роля му бе доставило удоволствие и по никакъв начин не бе изложило живота му на опасност.

Само бе направило илюзията съвършена.

Бе изчакал достатъчно, за да може съдържанието на двете таблетки да проникне в кръвта му, и това си бе проличало при направените му изследвания. А когато лекарите и сестрите в медицинския център бяха пъхнали онази тръба в хранопровода му, за да изпразнят съдържанието на стомаха му, когато концентрацията на вещества от двете таблетки бе спряла да се покачва, лекарите бяха решили, че са направили промивката му точно навреме.

След като въздъхнаха с облекчение, лекарите, пазачите и Франкин се спогледаха уморено. Една от сестрите премери пулса му, след което го оставиха под наблюдение, докато опасните нива спаднат. Всички продължиха да разговарят тихо и в крайна сметка му обърнаха гръб, защото рано или късно гледката на пациент в леглото омръзва на всички.

След като настъпи неговия миг, Уилям не пропусна да се възползва.

Франкин бе метнал куртката си на стола, а това бе същински дар божи, тъй като улесняваше неимоверно задачата на Уилям. Трябваше само да се пресегне от леглото. Всичко зависеше от удачния избор на момента. Ако някой се обърнеше в този миг и го видеше да се надига от леглото, ако някой видеше, че нито е в безсъзнание, нито е замаян, а ръката му бърника в куртката на Франкин, това щеше да сложи край на малкото му приключение, а заедно с това и на последния им шанс да се измъкнат.

Но никой не се обърна.

Никой не го видя да пъха собствената си магнитна карта в разкопчания джоб, никой не го видя и да изважда картата на Франкин оттам.

Защото никой не очаква човек в безсъзнание да краде магнитни карти.

Дори Морис Франкин.

 

 

След като пазачите покриха Уилям с меката завивка в собствената му стая, Джанин остана да го наблюдава, докато не дойде време да си тръгва.

Направи го, когато прецени, че Родригес също се кани да напусне стаята, и изчисли времето, необходимо й да го пресрещне в коридора и да осъществи своята част от плана. Когато този момент настъпи, тя се извини и излезе.

Планът бе доста рискован, много неща в него можеха да се объркат, но всичко мина отлично.

В джоба на Франкин се намираше картата на Уилям.

А Джанин бе взела картата на Франкин, елегантно и незабележимо за останалите, когато хвана Уилям за ръката и го попита как се чувства.

Идеята бе изцяло нейна и Уилям трябваше да признае, че е чудесна.

Успееше ли Джанин, това щеше да им спечели допълнително време, в случай че нещо се обърка.

Единственото препятствие оставаше Родригес, но Джанин увери Уилям, че знае как да се справи с него.

Уилям затвори очи под завивката и си каза, че не би искал да знае какво точно възнамерява да прави Джанин.

* * *

Изминаха още десет минути, преди Родригес да реши, че Сандберг е потънал в тих, спокоен и здравословен сън и не може да му се случи нищо лошо. Стана от стола си, премери пулса му за последен път и излезе.

В коридора се натъкна на Джанин и макар очевидно да го подозираше, тя се канеше да размени неговата карта с тази на Франкин.

А Уилям продължаваше да лежи в стаята си и да си мисли, че сега е моментът.

Щяха да имат само една възможност да се измъкнат.

И щяха да се възползват от нея още тази вечер.