Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (30)

28.

Уилям не можеше да повярва.

Чума. Мор.

Взираше се в стената, в символите, опитваше се да зададе правилните въпроси, онези, които да разбият хипотезата на Джанин на пух и прах. Мислите му обаче отказваха да отидат отвъд нескопосаните идеи, които се разпадаха още в зародиш, и той не успяваше да постигне нищо. Исторически събития, кодирани в човешката ДНК. Смъртоносен вирус, създаден от Организацията. Ключ, който трябваше да им помогне да кодират отговор… на какво? На предсказанията?

Как, по дяволите, можеш да отговориш на нещо, което дори не е въпрос?

Изведнъж — най-неочаквано, сякаш от нищото — отговорът изникна.

Започна като догадка, но бързо прерасна в пълнокръвен анализ, издържал на всички проверки, а когато картината стана кристално ясна, прозрението се оказа толкова ярко, че чак главата го заболя.

— Зная каква е целта на вируса — заяви той. — И зная защо сме тук.

 

 

Джанин искаше да му зададе хиляди въпроси. Но преди да успее да формулира и първия, в коридора отекнаха стъпки.

Двамата млъкнаха. Застинаха в очакване.

Вратата се отвори и на прага застана Конърс. Покашля се, след което им каза да го последват.

Закрачи по каменните коридори, сбърчил вежди, над които тръгваха дълбоки бръчки и пронизваха цялото му чело.

Чуваше зад гърба си равномерните стъпки на Джанин и Уилям и до известна — макар и много малка — степен не можеше да не изпита задоволство, че най-сетне бяха стигнали дотук.

Той, а не Франкин се бе оказал прав. Нямаше никакъв смисъл да ги държат на тъмно — нямаше да постигнат нищо до момента, в който не научеха истината.

А сега най-после щяха да поговорят.

Единственият въпрос бе дали нямаше да е прекалено късно.

Защото Конърс се страхуваше, че вече е прекалено късно, за да променят каквото и да било.

 

 

Телефонът на Кристина Сандберг лежеше на масичката пред нея като елемент от зле аранжиран натюрморт — кутийка от стъкло и пластмаса между бутилки вода и чинии недокосната храна.

Навън бе нощ, но никой не спеше.

Прозорец след прозорец премигваха с отблясъците от включените телевизори и компютри, навсякъде хората се опитваха да обхванат мащабите на случилото се, да се свържат с близките си, за да проверят дали са се прибрали благополучно, или все още няма връзка с тях. И всеки път, когато някой въздъхнеше с облекчение в единия край на града, краката на друг се подгъваха и той падаше в несвяст в някой друг край на града.

Кристина нямаше представа от колко време е будна, но знаеше, че е уморена. Всеки път, когато помръднеше поглед, стаята пред нея се размазваше, превърната сякаш в гъста течност, а лицата на Лео и Алберт, които седяха срещу нея, изразяваха същото смайване като нейното — като на всички останали в заведението.

Заведението бе сумрачно, под нивото на улицата, в квартал, където сградите приличаха на къщи за кукли и приказни замъци. Зад бара бе монтиран голям телевизор с плосък екран, който излъчваше репортаж от мястото на катастрофата. Едни и същи кадри се повтаряха до безкрайност, а на лентата под тях течеше най-новата информация за трагедията. Думите сякаш тичаха една след друга и отблясъците им озаряваха бутилките по рафтовете.

Тримата седяха мълчаливо. Бяха гладни, но не бяха в състояние да сложат и хапка в устите си.

На масата между тях лежеше жълт плик.

Алберт го бе извадил веднага след като бяха поръчали вечеря и им бе преразказал съдържанието му, без да пропусне нито кодовите думи, нито имена, нито страха, който лъхаше от писмото. Показал им бе и пощенското клеймо с името на града и Лео го бе снимал с телефона на Кристина и го бе изпратил в редакцията в Стокхолм с надеждата, че колегите им ще извлекат някаква информация за машината за франкиране.

Кристина пък бе позвънила на Палмгрен, който не бе вдигнал.

— Какво ще правим сега? — попита Алберт.

— Ще чакаме — отвърна Кристина. — Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Така мина цялата вечер.

А на плоския екран пред тях новините, свързани с катастрофиралия самолет, бяха изместени от друга новина, оповестена с още по-едър шрифт. По това време обаче никой вече не гледаше телевизора.

 

 

Конърс ги водеше по каменните коридори и през стоманените врати в новата част на комплекса, която бе осветена от стерилни неонови лампи.

Спряха пред малка стълба със стъпала от перфорирана стомана, водещи към затворена врата. Единственият изход оттук бе пътят, по който бяха дошли.

Коридорът не се различаваше от другите коридори, по които бяха минали. С едно-единствено, но много важно изключение.

Вратата бе покрита с предупредителни надписи.

Огромни черни букви на жълт фон предупреждаваха за рисковете, които дебнат зад вратата, а графичните символи изобразяваха смърт, опасност и биологична зараза.

САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ. РИСК ОТ ЗАРАЗЯВАНЕ.

Вирусът.

Уилям и Джанин мълчаха. Очакваха Конърс да им обясни защо са тук, очакваха да си признае, че е подслушвал разговора им, че знае онова, което знаят те, и че намира това положение за неприемливо. Може би щеше да отвори вратата, да ги бутне през нея и да я затвори след тях, да ги остави вътре, където нищо на планетата не бе в състояние да им помогне.

Той обаче не го направи. Вместо това изрече с поомекнал глас:

— Съжалявам. Но мисля, че вече така и така сте разбрали.

Джанин погледна Уилям. Видя, че кима на Конърс.

— Така мисля — отвърна Уилям. — Нашият проблем е намирането на решение. Прав ли съм?

— Значи наистина сте разбрали — каза Конърс.

Погледът на Джанин сновеше между двамата. Уилям може и да бе разбрал, но не и тя.

— Какво решение? — попита тя. — На какъв проблем?

Уилям се обърна към нея и каза само две думи:

— Вирусни вектори.

Изчака Конърс да потвърди. Генералът обаче не каза нищо.

— Обясни — настоя Джанин.

Уилям се поколеба. После реши, че след като е започнал, трябва да продължи.

— Ето какво мисля аз — каза Уилям, вперил поглед в Конърс, за да следи дали е на прав път. — Нашият антидот е самият вирус.

— Срещу…? — попита Джанин.

— Срещу самите нас.

Джанин се намръщи. Срещу самите нас?

— Срещу предсказанията. Срещу чумата. Срещу нашата собствена ДНК.

Джанин не можеше да реши дали той говори с гатанки, или просто дрънка безсмислици. Каквато и да бе причината, това започваше да я дразни.

— Какви ги говориш? Искаш да кажеш, че се убиваме сами? — Гласът й бе натежал от сарказъм и макар да съзнаваше, че това едва ли е най-конструктивният подход, бе прекалено уморена, прекалено изнервена, за да се овладее. — Искаш да кажеш, че нашата ДНК е пратила Хелена Уоткинс в онази стъклена кутия? Че тук се опитват да ни излекуват от собствената ни ДНК? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Уилям не го заслужаваше и тя го знаеше. Но й бе омръзнало да й поднасят информацията парче по парче. Тя искаше да знае, да бъде информирана по начин, който да й помогне да осмисли случващото се.

— Не — отвърна Уилям. — Причината е във вируса.

— В такъв случай не мисля, че от него може да излезе добър антидот. Нали?

— Да, не може. Затова сме тук — каза той и погледна Конърс за потвърждение.

— Сандберг е прав. — В гласа на Конърс прозвуча извинителна нотка, сякаш наистина съжаляваше, че Уилям е открил истината преди нея.

— Представете си — продължи той, — представете си, че един ден откриете документ. И че в този документ е описано всичко, което ще се случи с вас до края на живота ви. Какво ще направите?

— Ако ме бяхте попитали преди година, щях да ви отговоря, че ще смачкам този документ на топка и ще го изхвърля.

— Но ако се окаже, че всичко написано в него е истина? Ако се окаже, че той е написан много преди да се родите? Че е прав за абсолютно всичко, което се е случило до този ден? И че според него ще пострадате при автомобилна катастрофа?

Джанин не знаеше какво да отговори, затова го остави да продължи.

— Ще се опитате да промените бъдещето — каза Конърс. — Нали? Ще отворите документа, ще изтриете онази част, в която става въпрос за катастрофата, и ще я замените с нещо друго.

Джанин разбираше накъде отива разговорът. Но това не означаваше, че е съгласна.

— В средата на шейсетте — продължи Конърс — открихме, че човешката ДНК е пълна с предсказания. И какво направихме? Когато започнахме постепенно да откриваме какво ще се случи…

Той я погледна, сякаш това обясняваше всичко. Джанин обаче го изчака да продължи — принуди го да продължи.

— Трябваше да направим нещо. Изпратихме съобщение в космоса с надеждата някой да отговори, но, уви, нищо не се случи. Потърсихме отговори в писанията на древните цивилизации, потърсихме отговори във всяка религия и всяка вяра на планетата, направихме всичко по силите си, за да установим контакт, за да разберем как тези кодове са се озовали в телата ни, защо са там, какво трябва да направим, за да ги извадим. Където и да търсехме, не откривахме отговор. Накрая ни остана само една възможност. Да променим документа. — Той замълча. После поясни: — Трябва да вложим в нашата ДНК нови предсказания.

— Как? — попита тя.

— С помощта на вирус — отговори Уилям. Говореше съвсем тихо, погледът му бе отнесен, все едно говореше на себе си.

Конърс кимна.

— Да. Как обаче да променим информация, която се съдържа в човешката ДНК? Или по-скоро, ако това е нашето общо бъдеще, кодирано в гените на всеки от нас — на всеки човек на планетата — как да си осигурим достъп до тези гени и да променим това бъдеще? Как можем да достигнем до всеки един екземпляр от един документ, който циркулира из целия свят? Как можем да сме сигурни, че мрачните предсказания ще бъдат заличени и сменени с нови?

Замълча за миг, преди да отговори сам:

— Вирусите притежават способността да проникват в човешките клетки. Един вирус може да вмъкне собствената си ДНК в клетката, след което да принуди организма да започне да произвежда клетки с новия код, вместо със стария. Представете си тогава, че имате вирус, който пренася генетичен код, проектиран от вас. Вирус, който може да проникне директно в клетките и да ги принуди да създават нови клетки, които да изглеждат по начина, по които ние искаме те да изглеждат — с новите гени вместо със старите?

Премести поглед от Джанин към Уилям.

— Сандберг е прав. Става въпрос за вирусни вектори. За съвременна генна терапия… всъщност именно така се появи тя, но това няма да го прочете в книгите.

Насочи вниманието си отново към Джанин.

— Веднага след като създадохме работещ метод, се заехме със следващата задача. Да направим вируса възможно най-заразен. Успеехме ли да я решим, щяхме да го пуснем извън лабораторията и да чакаме да се разпространи по цялото земно кълбо и да замени нежеланите предсказания, кодирани в човешката ДНК с… как да се изразя? С по-приемливи алтернативи.

— Това ли е целта на новите стихове? — Джанин разпери ръце. Все още се опитваше да асимилира чутото. — Онези, които искахте да преведа на шумерски?

Конърс не отговори. Но дори мълчанието му бе достатъчно потвърждение.

— С това се занимаваме тук. Опитваме се да подменим бъдещето на човечеството с бъдеще, което сме изковали сами.

— Не бих използвала тази дума.

— А коя?

Пауза.

— Разработили.

Стаята потъна в тишина.

— И сега проблемът е, че вирусът не работи? — попита Джанин.

— Нещо не е наред с него — призна Конърс. — Възможно е това да се дължи на езика, на начина, по който сме превели новите стихове на шумерски. Или на кода, на ключовете към шифъра, който сме използвали, в резултат на което създаденият от нас вирус ни застрашава, вместо да ни помага. Възможно е причината да се крие и в двата фактора.

Замълча отново. Събираше сили за следващата стъпка.

— Сигурни сме в едно — че все още не разполагаме с работещ вирус. Всеки опит, който сме направили до момента…

Погледна стоманената врата зад гърба си. Жълтите предупредителни надписи. Мигащата електронна ключалка.

Извади магнитната си карта и я поднесе към сензора.

— Вътре е малко студено. Това е единственото неудобство. Няма никаква опасност — добави през рамо, докато чакаше вратата да се отвори.

Поведе ги към вътрешността на центъра за наблюдение и контрол, където двамата с Франкин бяха прекарвали ден след ден, изпълнени с надежда, само за да получат едни и същи съкрушителни вести. Някой от двамата ахна зад гърба му, но той не се обърна. Не искаше да вижда лицата им в момента. Знаеше какви ще са реакциите им и не изпитваше необходимост да ги вижда с очите си.

Спря пред дебелия панел от стъкло, използвано на борда на космическите совалки. Пред морето от болнични легла в помещението.

Те стояха до него. Мълчаливо. Наблюдаваха безкрайните редици завити с чаршафи пациенти — някои не помръдваха, но гърдите на други се повдигаха бавно, с усилие. Навсякъде имаше петна кръв — от аленочервена до черна, вече съсирена.

Когато Конърс най-накрая се обърна и ги погледна, изражението му се бе променило. В очите му имаше безкрайна тъга. А може би и още нещо. Вероятно съжаление.

— Всички вируси, които успяхме да създадем до момента, причиняват смъртта на заразените клетки.

— Рак?

— Тази болест все още няма научно название.

— А кои са те? — попита Джанин.

Конърс поклати глава. Това не беше важно. Или пък не искаше да говори за него в момента.

— Как са се озовали тук? — попита отново Джанин. — Знаели ли са каква съдба ги очаква? Тук ли ще се озовем двамата с Уилям, след като прецените, че вече няма полза от нас?

Тишината беше потискаща.

Не се чуваше нищо освен съскането и писукането на медицинската апаратура в умовете им, на машините за изкуствено дишане и за измерване на пулса, задавеното кашляне или кихането на пациентите, свили се под завивките — всички звуци, които би трябвало да чуят, оставаха от другата страна на стъклото, докато самите те бяха обгърнати от стерилна тишина. Толкова всепоглъщаща тишина, че накрая Джанин реши да каже нещо само за да е сигурна, че е истинска и че не е оглушала.

— Не искам да участвам в това — каза тя, без да помръдне и без да откъсва поглед от болничната стая. — Не искам да имам нищо общо със смъртта на тези хора. Божичко! Колко са много! А колко са минали оттук? Колко са умрели тук, защото… защото какво? Защото се опитваме да подобрим нашето бъдеще?

— Мисля, че сте ни разбрали погрешно — каза Конърс.

— Така ли?

— Тук не става въпрос за създаването на по-добро бъдеще, а за…

Млъкна. За втори път днес за малко да каже нещо, което не биваше да изрича. Или поне не искаше.

— А за какво? — настоя тя.

— Трябва да направим нещо, преди да е станало прекалено късно.

— Да е станало прекалено късно за какво? За какво?

Конърс не отговори. Вместо това си погледна часовника.

Когато вдигна глава, стана ясно, че е взел решение.

— Съветът вече се събира. Трябва да видите нещо.