Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (49)

46.

Срещнаха се рано сутринта, както го изискваше протоколът.

Срещата им трябваше да е емоционална. И да им вдъхне надежда.

Не се случи нито едното, нито другото.

Колите се върнаха от нощната си мисия и сега стояха в очакване пред вратата; хората им товареха последните сандъци в камионите, заемаха местата си и очакваха сигнала за потегляне.

Никой не задаваше въпроси, защото нямаше какво да питат.

Инструкциите им бяха пределно ясни, всеки знаеше какво трябва да направи, нищо не бе оставено на случайността. Огромната метална врата се затвори зад тях и Кийс потвърди, че планинската база е запечатана.

Отправяха се към ново място, където щяха да започнат нова глава.

Но не изпитваха нищо освен страх.

Дълбоко в планината, в залата със сървърите, Конърс, който слушаше бръмченето на вентилаторите и компютрите, сякаш почувства планината да въздъхва.

Само той бе останал вътре.

Следваха протокола буква по буква, направиха четири курса, за да подготвят пристигането на останалите. Сега той трябваше да свърши една последна задача. Компютрите продължаваха да бръмчат тихичко около него, сякаш нищо не се бе променило. Не подозираха, че нещата, които правят… ами, правят ги за последен път.

Оставаше да прехвърли още малко данни. Всичко щеше да бъде съхранено върху външни устройства, които да отнесе със себе си — кодовете, ключът към текстовете, клинописните символи…

Стиховете. Пророчествата. Всичко това трябваше да бъде спасено и съхранено за идните поколения. Трябваше да ги опазят, докато всичко свърши. Ако успееха да оцелеят, ако успееха да преминат този Рубикон за човечеството, щяха да пренесат това знание в новата епоха.

То не биваше да бъде изгубено. Сценарият, разработен от Конърс, се бе погрижил за това. Той лично щеше да се заеме със задачата.

И още нещо.

Съжаляваше, че се бе стигнало дотук, но това беше положението.

Отговорност. Качество, което май всички надценяваха.

Пилотът го очакваше на хеликоптерната площадка.

Но преди да отидат в новата база, Конърс трябваше да свърши още нещо, този път на изоставения военен полигон.

Когато конвоят от черни автомобили пристигна на летището, грееше ясно слънце. Самолетът на Организацията ги чакаше на пистата. Колите продължиха по асфалта и спряха успоредно на самолета.

Родригес не помръдна от мястото си, откъдето наблюдаваше как колегите му изкачват вибриращите под тежестта им метални стъпала и влизат в самолета. Между пръстите си въртеше синята си магнитна карта, която никога вече нямаше да използва, но която бе решил да запази за спомен.

Стига да имаха бъдеще, разбира се. Стига да имаха шанс да доживеят момент, в който да си спомнят това като далечно минало.

— Между другото…

Беше Кийс. Върнала се бе при колата, за да вземе багажа си, и сега се бе подпряла на вратата и го гледаше иронично.

— … нали знаеш, че това не е твоята карта?

Родригес я погледна.

— Тази е на Франкин. Измъкнали са се с твоята карта. Оставям те сам да откриеш как точно се е случило.

Усмивката й дращеше болезнено — като шкурка по гола кожа. Беше подигравателна и злобна, тя явно се наслаждаваше на неудобството му. После се обърна и тръгна към самолета.

Родригес не помръдна от мястото си.

Джанин го бе надхитрила, притъпила бе бдителността му по същия начин, по който той бе притъпил нейната. А си бе въобразил, че е по-умен от нея. Как ли му се бе подигравала за тези думи? Представи си я как се усмихва и… И не можа да сдържи своята усмивка при тази мисъл.

Хейнс. Джанин Шарлота Хейнс.

Оказа се достоен съперник.

От това обаче не му стана по-леко, предвид участта, която я очакваше.