Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (43)

40.

Очакваше да го завари в кабинета му, но не го откри там. Не се отказа толкова лесно и почука на вратата на спалнята му. Уилям отвори и й кимна да влезе.

Джанин бе останала без дъх. Затвори вратата и огледа помещението от стена до стена, за да се увери, че са сами.

Едва сега забеляза, че Уилям не е съвсем облечен. Беше с джинси и тениска, но не се беше бръснал. И Джанин разбра, че се е случило нещо. Той беше на ръба да се откаже, да се предаде, енергията, която бе забелязала в погледа му, бе угаснала. Не можеше да му го позволи, не и в този момент.

— Облечи си сакото — каза тя. — Трябва да поговорим.

Отиде до прозореца, дръпна резетата, които го държаха затворен, и вятърът разтвори рязко крилата. Нахлу студен въздух. Много студен.

Вятърът носеше миниатюрни ледени кристалчета, които спокойно биха могли да се превърнат в сняг и дори да натрупат дебела покривка, стига вятърът да не бе толкова силен. Кристалчетата влетяха в стаята и затанцуваха покрай прозорците, докато воят на вятъра ту се усилваше и преминаваше в страховит тътен, ту стихваше и преливаше в шепот.

— Какво има? — попита той.

— Нямам представа дали могат да ни чуят тук — каза тя и му направи знак да се приближи. Говореше достатъчно тихо, та вятърът да заглушава думите й, така че дори някой да ги подслушва, да не чуе нищо друго освен поривите на вятъра и да реши, че са постъпили прекалено глупаво, като са отворили прозореца.

— Какво е станало? — попита пак Уилям.

Напрежението, което излъчваше Джанин, го плашеше.

— Не е станало — каза тя. — А става. Нещо става точно в този момент.

Вратата бе останала отворена само за секунда-две, колкото да пропусне един от пазачите, но и това бе достатъчно за Джанин, за да види, че в най-строго охранявания коридор кипи оживена дейност.

Част от персонала товареше сандъци и кашони на колички, а мъже с униформи сравняваха и отбелязваха нещо в списъци. Вратата се затвори преди Джанин да види повече, но тя бе прекарала в замъка достатъчно време, за да е запозната отлично с обичайната рутина.

Видяното тази сутрин бе съвсем ново.

Затова хукна по стълбите, които водеха нагоре, към стаята на Уилям, с една-единствена мисъл в главата.

Сигурно се случваше онова, за което я бе предупредила Хелена Уоткинс.

Сега, до отворения прозорец, Джанин разказа всичко това на Уилям и обясни какво е споделила с нея Хелена в нощта, когато е дошла пред вратата на стаята й. Нощта, в която бе плъзнала магнитната си карта под вратата на Джанин. След което Джанин не я бе видяла повече до мига, в който я бе открила на прага на смъртта в онзи стъклен ковчег.

— Тя каза, че има резервен план.

— Обясни ми — каза Уилям.

— Не мога. Трябваше да я разпитам за подробности, но тя бе много уплашена, говореше несвързано и не знаех какво да кажа. Не каза резервен план или план Б, а спомена някакво име, не помня какво. Твърдеше, че ще го задействат всеки момент. Не разбрах нито думичка. Сега обаче започна да ми се изяснява.

— За какво говориш?

— Няма да се борят до края.

Замълча, погледна Уилям и продължи:

— В това има логика. Разполагали са с десетилетия, за да се подготвят за този момент, така че защо да нямат резервен вариант? Очаквали са, че могат да изпуснат нещата от контрол. Мисля, че се е случило тъкмо това. Мисля, че се опитват да спасят кожите си.

Той я изгледа невярващо.

— И защо да го правят?

— Има ли значение? — попита Джанин. — Важното е, че ще оставят вируса да се разпространява. Загубили са вяра в нас.

— И какво ще правим?

— Ще трябва да им кажем.

Направи несъзнателен жест към отворения прозорец, ръката й сочеше към вятъра, за да покаже кого има предвид. Всички. Целия свят. Хората, които умираха, без някой да им обясни защо.

— Вероятно е прекадено късно двамата с теб да ги спасим. Но така ще им дадем шанс да се спасят сами.

— Как? — попита той.

— Трябва да се измъкнем.

— Не можем.

— Трябва да опитаме — каза Джанин. И след миг добави. — Не можем да се предадем.

А Уилям сви рамене. Чувстваше се като инатливо хлапе, но знаеше, че е прав. Предложението й не би променило нищо.

— Защо не? — каза той. — Защо да не се откажем, след като бездруго не можем да направим нищо?

— Защото никой друг няма да опита.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Ще оставят света да загине. Не можем да го позволим!

Джанин си тръгна, а Уилям остана до прозореца. Взираше се в езерото, наблюдаваше как вятърът накъдря повърхността му, как ледените кристалчета се разтапят върху перваза и образуват миниатюрни ручейчета, които променят посоката си с всеки порив на бурния вятър. През цялото това време изобщо не помръдна, продължи да се взира в далечината с надеждата, че гледката ще му донесе вътрешен мир.

Не откри никакъв мир.

А само несигурност, мъка и страх.

Джанин бе отчаяна и можеше само да й съчувства. Стратегията, която му бе изложила, беше изненадващо добре обмислена и определено щеше да им спечели известно време. Но колкото и оптимистично да се опитваше да гледа на нещата, не виждаше как ще успеят.

Краят бе само един.

Остана край прозореца още десетина минути, без да мисли, без да вижда.

После отиде в банята и взе несесера си.