Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (64)

60.

Уилям се бе заклел никога да не го прави отново.

Дал бе обет — най-сериозно и благочестиво — че ако оцелее, никога вече няма да излага живота си на риск. Никога! И ето че сега го нарушаваше. Фаталист или не, нямаше как да не си зададе въпроса дали Съдбата ще спази своята част от уговорката, след като той е нарушил своята.

Такива мисли се въртяха в главата му, докато пропадаше във въздуха.

Усещането бе равносилно на удар в корема.

В цялото му тяло нямаше дори една клетка, която да не крещи от паника. Зрението му бе замъглено. Усети студения вятър да брули лицето му, докато тялото му преминава в безтегловност и губи контрол. Далеч под него бе земята, която обаче приближаваше с плашеща скорост.

Последва рязко дърпане, причинено от въжето. Вертикалното пропадане спря, заменено от движението на махало, в резултат на което Уилям се залюля напред. Знаеше, че животът му виси на един клин, забит в някоя цепнатина над главата му, знаеше, че ако този клин се измъкне, въжето ще се изхлузи и той ще полети към покритите с лед скали и неминуемата си смърт.

Броеше наум микросекундите. Толкова дълги му се струваха, че можеше да ги отброява една по една, докато се люлееше във въздуха. Всяка частица от всяка секунда продължаваше цяла вечност, а тази вечност бе изпълнена с безброй възможности нещо да се обърка. Отказваше да погледне. Вярно, очите му бяха широко отворени, за да не пропусне ръката й, но мозъкът му бе твърдо решен да не види нищичко, докато това не приключи.

Джанин протегна ръка към него.

Стоеше на перваза, където само допреди малко бе имало прозорец, огромен сводест прозорец от разноцветни парчета стъкло, изработен преди стотици години, изобразяващ мъже с бради, мантии и ореоли. Сега на това място вече нямаше прозорец. Джанин бе връхлетяла с пети върху него, превръщайки цялата тази пъстра стъклена мозайка в дъжд от остри като бръснач парчета. В резултат на което параклисът зееше отворен в очакване да влязат в него.

Същият онзи параклис, в който двамата бяха разговаряли преди няколко дни. Когато не искаха нищо друго освен да избягат.

Уилям стъпи до нея на перваза и стисна здраво ръката й. Целият трепереше от страх и прилив на адреналин, а очите му сякаш казваха: „Да не го правим повече!“.

 

 

Уилям и Джанин се появиха на монитора като тъмносини силуети върху неясен зърнест фон. Зад тях зееше счупеният прозорец като черна дупка в нищото, появила се на мястото, където мониторът винаги бе показвал мозайка от нюанси, която — в зависимост от часа и положението на слънцето — преливаше неуловимо от хиляди едноцветни сенки в искрящо ярки бели полета.

Сега прозорец нямаше и двата силуета крачеха бързо по пътеката между скамейките, за да бъдат погълнати от мрака и зърнестия фон на монитора. След като излязоха от обхвата на камерата, нямаше начин да се прецени накъде може да тръгнат.

Камерите бяха прекалено малко и разположени прекалено далеч една от друга.

Това бе проблем, който така и не решиха и никога нямаше да решат.

В момента това бе сериозен проблем.

Не само за него, а за тях.

Вървяха, без да разговарят, крачеха решително по коридорите, които вече познаваха. Следваха маршрути, които Джанин знаеше наизуст, които бе запаметила, които се бяха отпечатали като карта в главата й и които се надяваше да ги отведат към мястото, където трябваше да отидат.

На гърбовете им висяха алпинистки въжета, а коланите им подрънкваха при всяка стъпка. Уилям си каза, че не бива да мисли какво означава това: че ще им се наложи да използват въжетата, за да проникнат от етаж в етаж, тъй като вече не разполагат с магнитни карти и единственият начин да слязат надолу е като излязат отвън.

Това го плашеше, но от друга страна, нямаше време да изпита страх.

Затова стисна зъби и ускори крачка, озърташе се непрекъснато, както правеше и Джанин пред него.

Беше нощ, беше тъмно и нямаха представа колко души може да са останали в комплекса.

Не че това имаше кой знае какво значение.

 

 

Уилям и Джанин така и не се появиха отново на монитора, което му помогна да определи местоположението им по-лесно.

Нямаха магнитни карти. Бяха им ги отнели заедно с кодовете и останалите документи, заедно с всичко, което имаха в себе си.

А това означаваше, че могат да следват доста ограничен брой маршрути.

Стоеше и наблюдаваше мониторите.

Каквото и да бяха намислили двамата, той трябваше да направи нещо.

 

 

Джанин водеше, а Уилям я следваше по петите. Следваше я по стълби и коридори, по които тя бе минавала и преди и знаеше точно къде ще я отведат, коя врата ще блокира пътя им и докъде ще стигнат без магнитни карти.

Слизаха надолу, защото там се намираше целта им. Трябваше да открият прозорци, през които да излязат и да продължат да се спускат, докато не стигнат до залата със сървърите. И там щяха да се погрижат никой да не може да прочете резултатите от всичките провеждани през годините изследвания.

Излязоха на една стълбищна площадка. Приличаше на голям открит пасаж, който свързваше едни стълби с други. В единия му край ги очакваше дълъг коридор, чийто край се губеше в мрака, а в другия блещукаше студената синя светлина на нощното небе.

Прозорец.

Джанин даде знак на Уилям — там отиваме, искаше да му каже, и той не закъсня да я последва.

Тъкмо се запътиха към прозореца, когато видяха силуета.

 

 

В първия момент не го познаха. Не можеха да видят нищо освен тъмните очертания на мъж, застанал в другия край на коридора. Чертите му се губеха в мрака зад прозореца.

Стоеше леко разкрачен. Но това не бе позата, която заемат пазачите. Неговата изглеждаше нестабилна, сякаш се бе разкрачил в търсене на по-стабилна опора, сякаш тази поза — изправен, с протегнати напред ръце — изискваше от него големи усилия.

Беше се прицелил в тях. Изглеждаше готов да стреля.

— Конърс?

Гласът на Джанин. Полувъпрос, полувъзклицание.

Наистина бе Конърс, но изглеждаше променен. Бе плувнал в пот, напрягаше очи, за да ги види, и сякаш всяка част от тялото му излъчваше болка.

— Спрете — нареди им той.

Уилям вдигна ръце с обърнати към Конърс длани, за да му каже: „Чакай, трябва да ти съобщя нещо. По-спокойно“.

Пристъпи напред. Направи една-единствена крачка, но тя бе достатъчна, за да накара Конърс да отстъпи назад, мускулите на ръцете му да се напрегнат и десният му показалец да се свие около спусъка.

— Не идвайте насам. Послушайте ме.

— Не, вие ме изслушайте — каза Уилям. — Всичко ще е наред. Доверете ми се, Конърс, и ще се справим заедно с това.

Конърс поклати глава.

— Аз няма да се справя.

Нямаше нужда да казва повече.

— Вие сте заразен — каза Уилям.

— Не се приближавайте — каза Конърс.

Това бе равносилно на да.

Уилям можеше да го попита как, кога, защо… И Конърс щеше да им каже. Разбира се, нямаше начин да знае със сигурност, но можеше да предположи. Най-вероятно го бе заразил човек, когото бе срещнал по време на подготовката им за евакуация, вероятно се бе здрависал с някого или пък пилотът се бе здрависал с някого, след което му бе предал вируса. Така ставаше заразяването. Нямаше кого да обвинява освен самия себе си. Той сам бе написал протокола, превърнал се в негова смъртна присъда.

— Не трябваше да се връщате — каза Конърс.

— И нямаше да се върнем. Ако имахме избор.

Тези думи бяха изречени от Джанин. Конърс я погледна право в очите. Погледът му я умоляваше за прошка, тъй като добре знаеше какво е преживяла през последните няколко месеца, знаеше колко е изстрадала, и то напразно.

— Няма спасение за нас — каза Конърс.

— Смятаме, че има.

— Вирусът не може да бъде спрян.

— Знаем.

Отново се възцари тишина. И когато Уилям заговори, гласът му прозвуча тихо, спокойно, хладнокръвно. В коридора се възцари покой, появи се усещането, че една враждебна ситуация постепенно се превръща в разговор.

— Не сме дошли, за да спрем вируса.

Конърс ги погледна. В очите му се четеше объркване.

— Тогава защо? — попита той.

— За да спрем самите себе си.

 

 

Студената лунна светлина постепенно озари асфалта в хангара. Появи се като тънка ивица през процепа на вратата, прерасна в синкавочерен сноп, който падна върху линиите и стрелките върху асфалта, след което стигна чак до противоположния край на товарната рампа преди ролетната врата да се прибере под покрива.

Отвън стоеше Франкин. Придружен от тримата си спътници. Фенерчетата им осветиха хангара. Озъртаха се да засекат движение, да открият сенки, които не би трябвало да са тук, нещо, каквото и да било, което би могло да представлява заплаха.

Тук обаче нямаше никого. Франкин остави двама души отвън със задачата да наблюдават входа, затвори вратата и даде знак на третия да го последва.

Постави магнитната си карта върху четеца на вътрешната врата, влезе в дългия осветен от неонови лампи коридор със следи от гуми по пода, а оттам продължи по стоманените коридори, които го очакваха от другата страна.

 

 

Конърс се взираше в тях. Чертите му бяха разкривени в гримаса, изразяваща недоверие.

Казаното от Сандберг прозвуча удивително просто.

И въпреки това той не можеше да повярва.

Цели трийсет години бе работил тук. А трийсет години преди него тук бяха работили стотици други мъже и жени, бяха търсили отговори, бяха разбивали шифри, бяха правили изчисления в опит да предотвратят края на човешката раса и на никого от тях не бе хрумнало онова, което бе хрумнало на Уилям. Ето това Конърс просто не можеше да приеме.

Никой от тях се не бе досетил, никой не бе отстъпил крачка назад, за да разшири гледната си точка, за да види цялостната картина.

Самата мисъл за това го измъчваше, но той не каза нищо.

На Уилям му се стори, че сякаш са разменили ролите си. Изведнъж той се оказа в положението да отваря нови врати в съзнанието на Конърс, врати, които генералът не бе забелязал досега и след като бе прекрачил през прага им, се бе озовал в състояние на свободно падане, както се бе случило и с Уилям преди малко.

Страница от книга. Книга на лавица.

Уилям продължаваше да говори бавно, премерено, тихо.

Използва същите думи, с които бе обяснил ситуацията и на Джанин край кухненската маса.

— Ако не бяхме открили какво носим в себе си — започна той, — ако не бяхме толкова параноични, че да открием тези числови редици в собствената ни ДНК, ако не ги бяхме разкодирали и превели? Тогава, какво, пак ли щяхме да създадем този вирус?

Гласът му бе тих, спокоен, а въпросът му — насочен право в целта. Знаеше отговора, но искаше Конърс сам да стигне до него.

— И аз си задавам този въпрос — отвърна Конърс. — Много по-често, отколкото можете да се представите.

— И до какво заключение стигнахте?

Конърс го погледна изпод вежди, сякаш бе открил сарказъм в думите му, сякаш целият този разговор бе под достойнството му и той не искаше да отговори.

Истината бе, че така и не бе успял да стигне до някакво заключение. Всеки нов отговор се превръщаше в нов въпрос, затова много отдавна бе спрял да търси отговори. След като вирусът се бе превърнал в реалност, той нямаше друг избор освен да насочи всичките си усилия към решаването на проблема, срещу който бе изправен. За целта трябваше да насочат всичките си ресурси към намирането на решение и те бяха направили именно това.

— Помните ли какво ми отговорихте, когато поисках достъп до цялата информация, с която разполагате? — попита Уилям. — Отговорихте ми, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Отговорихте ми, че това е познание, което не ни е писано да притежаваме.

Натърти на последните си думи и Конърс разбра какво ще последва. Когато ехото от гласа му изчезна, коридорът отново потъна в тишина.

— Искате да кажете, че не съм подозирал колко съм прав — отвърна накрая Конърс.

— Никой от нас не е подозирал — уточни Уилям.

Отново замълчаха. Конърс бавно свали оръжието си.

Погледна право в очите първо Уилям, после Джанин. Погледът му бе ясен. Разбираше какво се опитват да му кажат, разбираше какво трябва да направят, каквато и болка да му причиняваше това.

— Ще унищожите материалите, нали?

— Ще направим какво трябва — отвърна Уилям. Което бе равносилно на да.

— Единственото, което можем да направим, е да се погрижим това да не се повтори никога — каза Конърс. Беше разбрал. И трябваше да избере — дали да се довери на Уилям, или да последва протокола, същия протокол, който сам бе написал, същия протокол, за който винаги бе смятал, че е единственото им спасение. Да последва Уилям означаваше да признае, че всичко, което е правил през последните трийсет години, всичките му мисли, планове, изводи, всичко това е било погрешно, безсмислено, безполезно. А не му бе никак лесно да се съсредоточи върху подобен проблем, след като сърбежът плъзваше по цялото му тяло, за да му напомни, че съвсем скоро ще умре.

Поклати глава, сякаш това бе отговорът на въпроса, който не бе задал на глас.

Беше предвидил всичко. Беше планирал стъпките, които трябваше да следват, за да оцелеят, за да бъдат в безопасност, за да измамят смъртта, когато никой друг нямаше да успее да я измами. И какво се бе получило от всичко това?

Изведнъж се бе появил човек с коренно различен план.

Дали пък не бе време някой друг да поеме щафетата? Може би…

Най-накрая взе решение.

— Ще ви отведа до контролния център. Ще ви отключа всички врати.

 

 

В мига, в който всички светодиоди на електронните ключалки в комплекса светнаха в зелено, вниманието на Франкин бе насочено другаде.

Тук плуваше в свои води. Следите на пътя продължаваха да го тревожат, но нищо не предполагаше, че някой се е опитал да влезе през вратата на хангара. А друг вход в замъка просто нямаше, освен по въздуха.

Озовал се бе в началото на дългия прохладен коридор, който се спускаше надолу и в който се усещаше течението, предизвикано от въздуха отвън. Колебаеше се дали да продължи сам, или да вземе охранителя със себе си.

В мига, в който светодиодите грейнаха в зелено, погледът му бе насочен към тунела, през който бе минал току-що. Бе оставил последния си спътник да наблюдава хангара, както предвиждаха инструкциите, но сега се чудеше дали да не загърби протокола, да остави двамата мъже отвън да охраняват хангара и да вземе третия със себе си, за по-голяма сигурност.

От друга страна обаче трябваше само да отиде до компютъра, да влезе в системата и да извади всички операции и кодове. Това бе задача за един човек и нямаше да му отнеме повече от минута. Правилникът изискваше третият човек да остане в хангара.

Франкин реши да следва протокола. Остави свежия планински въздух зад гърба си и закрачи бързо по коридора. Държеше магнитната си карта в ръка. Не му хрумна и за секунда, че вратите може вече да са отворени.

 

 

Стратегията, изложена от Конърс, се оказа много по-добра от онази, която бяха разработили те, и гарантираше, че никой никога няма да прочете кодовете.

Джанин и Уилям тичаха по коридорите, минаваха през врата след врата — всичките отворени, с грейнали в зелено светодиоди — напредваха в лабиринта от бетон и стомана.

Накрая се озоваха пред стаята, покрай която бяха минали преди две нощи.

Сандъците се оказаха по-тежки от очакваното, но пък разполагаха с колички за целта. Натовариха ги, макар и с доста усилия, като се стараеха да работят колкото се може по-бързо и по-ефективно, тъй като знаеха, че времето им изтича.

На Конърс не му оставаше още много.

А им трябваше жив, за да изпълнят мисията си.

 

 

Разстоянието намаляваше с всяка минута, но те не го знаеха.

Нито Джанин, която мълчаливо мъкнеше кашон след кашон и ги нареждаше на пода пред Уилям.

Нито Уилям, който ги редеше един върху друг и се молеше количката да издържи.

Нито Франкин, който крачеше забързано през комплекса, изкачваше стъпало след стъпало, а токовете на обувките му отекваха като изстрели по твърдия под.

 

 

Конърс обаче знаеше. Защото стоеше пред мониторите. Видял бе Джанин и Уилям да се движат само в една посока; не се бяха върнали, което означаваше, че продължават да товарят.

Затвори очи и се опита да не обръща внимание на сърбежа, на онова, което знаеше, че се случва с тялото му, но най-вече на мисълта, че преминава през онова, което бяха преживели всички те. Всички мъже и жени, които не бе познавал, онези, чиито имена съзнателно не бе научил, онези, които лежаха зад стъклото и усещаха телата си да се разпадат, без да знаят защо. Негова бе вината за мъките, които бяха преживели. Негова и на всички останали. Излизаше, че всичко е било напразно, и именно това чувство се опитваше да потисне, просто защото не можеше да понесе тази мисъл.

Кожата го сърбеше, гърбът го сърбеше, ръцете го сърбяха и колкото повече мислеше за това, толкова по-зле ставаше. Знаеше, че дори да не се почеше, скоро кожата му сама ще започне да се разпада.

Но въпреки това стоеше и наблюдаваше мониторите.

Искаше да види Джанин и Уилям да се връщат, искаше да получи възможност да спре да се бори, да сложи край, да се почувства свободен.

До него бе компютърът, който контролираше всички електронни ключалки. Който следеше вратите и показваше коя карта е била използвана и къде.

Изобщо не го поглеждаше, а и защо да го прави?

Вратите бяха отворени. Уилям и Джанин бяха минали през тях, знаеше в кое помещение се намират и нямаше никаква причина да следи тъкмо този монитор.

 

 

Ако беше погледнал обаче… само ако беше погледнал.

Щеше да види, че картата на Франкин се допира до една електронна ключалка след друга. Щеше да види, че всеки път, когато Франкин премине през някоя врата — от коридора със следите от гуми, през изоставените тунели и горните етажи — на монитора се появява нов ред. И тъй като навикът е втора природа, Франкин не забелязваше, че всички диоди вече светят в зелено, а продължаваше да върви бързо и да поднася картата си към ключалките, да минава през врата след врата, без да забележи, че някой друг вече ги е отворил.

Ако Конърс бе погледнал монитора, щеше да види.

Ако беше видял, щеше да вземе мерки.

Той обаче не видя.

И Франкин продължи към целта си.

* * *

Успяха да натоварят само две колички и това бе максимумът, който бяха в състояние да помръднат. След като ги натовариха догоре, Уилям хвана едната, а Джанин другата и ги затикаха към коридора. Беше им трудно, но нямаше на кого да се оплачат, затова поеха бавно по маршрута, който им бе очертал Конърс.

Мощта на товара им щеше да е повече от достатъчна.

Започнеше ли процесът, нищо нямаше да е в състояние да го спре.

 

 

Най-сетне настъпи моментът, който Конърс очакваше. Уилям и Джанин минаха покрай камерата. Тръгнаха по обратния път след цяла вечност, която най-вероятно не бе продължила повече от петнайсет минути. Конърс въздъхна от облекчение и се обърна, за да напусне контролната зала.

И тогава погледът му падна върху монитора.

И той видя редовете, които се появяваха един след друг на екрана, редовете, които показваха, че Франкин отваря врата след врата.

Колебанието на Конърс продължи точно две секунди.

Не можеше да си позволи да обмисля действията си по-дълго от това. Когато двете секунди изминаха, той направи единствено възможното.

 

 

Синхронът бе идеален, иронията пълна и всичко това бе резултат от куп случайности.

Франкин бе застанал пред поредната врата и тъкмо поднасяше магнитната си карта към четеца, когато осъзна, че нещо не е наред. Осъзна го, когато електронната ключалка светна в червено вместо в зелено.

Тук не ставаше въпрос за проблем с картата му. Вратата бе отворена до момента, в който бе поднесъл картата си към нея. А защо бе отворена? Единственото възможно обяснение бе, че някой я е отключил от командната зала, но защо?

Поднесе отново картата си към ключалката, опита втори, трети път, но червената светлина не угасна, а ключалката жужеше, но отказваше да се отвори.

Стомахът му се сви на топка от притеснение. Той се обърна и хукна по коридора към вратата, през която бе влязъл току-що. Но и тя отказваше да се отвори. Когато поднесе картата си към ключалката, резултатът бе същият — червена светлина и тихо бръмчене.

Бе попаднал в капан в подземен коридор, в подножието на замък, от който нямаше изход.

 

 

Конърс излезе в коридора и извика. Извика им да спрат.

— Франкин! — извика той. — Франкин е тук!

Три простички думи. Тонът му обаче казваше всичко.

— Къде е?

— Точно сега — каза Конърс — е заклещен между две врати. Един етаж под нас. Не може да отиде никъде. Проблемът обаче е, че и вие не можете да мръднете оттук.

Би трябвало да им обясни. Но бързо губеше сили. Потеше се обилно, бе изтощен, състоянието му се влошаваше с всяка минута, а там, долу, бе Франкин с магнитна карта, чийто код не знаеше. Той не беше Кийс. Ако знаеше как да я блокира, ако знаеше как да блокира само тази карта, така че Джанин и Уилям да могат да избягат, докато Франкин остане в капана, тогава всичко щеше да е наред. С изключение на сърбящия гръб и парещите очи, но за това никой не можеше да му помогне, дори Кийс.

Затвори очи за секунда. Чу в далечината гласа на Уилям, който питаше какво да правят, но нямаше представа дали е минала една секунда, или десет.

Събра сили. Погледна към другия край на коридора, където бяха застанали Уилям и Джанин.

— Има само един начин — каза им той. — За колко време ще разтоварите количките?

Уилям погледна към стаята, от която бяха излезли. Бяха ги натоварили за петнайсет минути, разтоварването не би трябвало да им отнеме повече от пет.

— Нямам избор — каза Конърс. — Трябва да отключа вратите, за да ви измъкна. А щом ги отключа…

Не довърши изречението. Беше излишно.

Попаднеха ли в ръцете на Франкин, той нямаше да прояви такова разбиране като него.

— Ще ви дам точно пет минути. След това ще отключа вратите. Щом се отворят, искам да се върнете в замъка и да го напуснете.

Уилям кимна, но нито той, нито Джанин помръднаха.

— Ами вие? — попита тя.

В гласа й прозвуча загриженост. Искрена, прочувствена загриженост, от която въпросът й прозвуча толкова човешки, че за миг Конърс се стъписа, сякаш досега не се бе замислял за съдбата си. Не каза нищо друго освен:

— Мисля, че знаете какво ще стане с мен.

Каза го с усмивка, но в нея нямаше и следа от радост.

Той стоеше в коридора, а те не можеха да откъснат погледи от него. Беше жив, но обречен на смърт, а те не знаеха какво да кажат. В него нямаше дори частица зло. Един добър човек, попаднал на странно място. И всичките му действия бяха ръководени от най-добри намерения.

Заслужаваше по-добра участ. Заслужаваше да тръгне с тях, да се измъкне оттук, да види как светът се съвзема пред очите му, да седне след време в някой пъб, да изпие една бира, да види, че животът продължава.

— Как сте? — попита Уилям.

— Имаме хапчета — отвърна Конърс. Спокойно, равнодушно. — Ще се оправя.

Никой не каза нито дума. Погледите им обаче подсказваха, че не му вярват.

— Истина е — настоя той. — Чувствам се добре. Те потискат симптомите, правят нещата поносими. Честна дума.

Поносими. Дори само тази дума им причиняваше мъка.

— Изпих половин шишенце сутринта. Почти не усещам сърбежа. Това е добър признак, не смятате ли? — попита Конърс и направи опит да се усмихне.

Уилям помълча секунда. Две. После каза:

— Да, това е много добър признак.

Конърс се усмихна. Благодаря, казваше усмивката му.

После погледна Джанин, погледна и Уилям. Стояха в двата срещуположни края на коридора и се сбогуваха, без да се здрависат, защото… така трябваше.

Не бързаха да сложат край на това безмълвно сбогуване: знаеха, че се виждат за последен път.

 

 

Когато диодът изневиделица светна зелено, Франкин стоеше прав, с глава, опряна в стената.

Бяха минали точно пет минути и настроението му се бе променило от гняв към паника, след което той направи опит да се съсредоточи и да намери решение. Не успя обаче и изпадна в апатия. А после я чу. Ключалката, която избръмча зад гърба му!

В първия момент погледна зеления диод. Не вярваше на очите си. Реши, че някой си играе с него. Вдигна пистолета, стискаше го с две ръце — дясната присвита около дръжката и поставена за опора в дланта на лявата. Можеше да очаква всичко.

На теория можеше да става въпрос за най-обикновена техническа неизправност, в която да няма нищо зловещо. Но Франкин не си падаше по подобни теории. В замъка не би трябвало да има жива душа. Не би трябвало. Конърс обаче можеше да е тук. И тази работа с ключалките да е негово дело.

Побутна вратата с рамо.

Нямаше никого. Само метал и бетон. В края на коридора го очакваше следващата врата, а зад нея бяха стълбите, които водеха към следващия етаж. Франкин затича странешком, с гръб, опрян в стената, двете му ръце продължаваха да стискат пистолета, готови да реагират на всяка заплаха.

Следващата врата.

Вече светеше в зелено.

Не можеше да има никакво съмнение. В базата имаше някой.

Отвори и нея с рамо и тръгна по стълбите с бързи тихи стъпки. Озова се в коридора на горния етаж.

Тишина. Стерилна тишина. Въпреки това той продължи с насочен напред пистолет, готов да натисне спусъка.

 

 

Вратите бяха отворени, но дори тичането отнемаше време.

Джанин и Уилям бягаха към другия край на замъка, без да спират, без да се оглеждат. Стъпките им отекваха по гладките каменни плочи. Знаеха, че тичат за живота си.

Минаха покрай стълби и коридори, покрай стаята, където Джанин бе скрила Уилям от пазачите, покрай сводове и пасажи, покрай огромната зала с полилея и видеостената — все места, които никога повече нямаше да видят.

Всички стоманени врати на пътя им бяха отворени и те минаваха през тях, без да забавят крачка, останали без дъх, уплашени, но изпълнени с надежда. В устата си имаха вкус на кръв, белите им дробове пареха от усилието, но те продължаваха да тичат, защото това беше единственото, което можеха да направят.

Тичаха и дишаха, тичаха и се надяваха.

Времето обаче ги следваше по петите.

И ги настигаше бързо.

* * *

Когато Франкин забеляза движението, вече бе прекалено късно.

Видя първо светлината, светлината, която премигна, а не сянката зад нея. Изведнъж от мрака изникна нечия фигура и ето… ето го, застанал насред коридора с насочен към него пистолет, също както го бе насочил към Уилям и Джанин преди малко.

Този път обаче стойката му бе много по-уверена. Трепереше целият, но от треската, а не от нерви. Знаеше, че постъпва правилно, и тялото му можеше да го сърби колкото си иска, но скоро това нямаше да има никакво значение.

— На твое място не бих направил и крачка повече — каза Конърс.

Лампите примигваха отстрани и на фона на тъмния коридор озаряваха Конърс с призрачно бял контур, сякаш се бе издигнал над замъка и се рееше във въздуха с насочен напред пистолет.

Франкин вдигна оръжието си, дясната му ръка стискаше здраво дръжката, преценяваше разстоянието, прицелваше се.

Разбира се! Точно както бе подозирал. Но въпреки това бе разочарован.

— Защо го правиш? — попита той.

Защо ме спираш, имаше предвид. Защо ме спираш, защо нарушаваш протокола, като стоиш в замъка, вместо да дойдеш на кораба? И какво, по дяволите, се е случило с хеликоптера?

Тъкмо се канеше да попита, но се отказа.

Въпросът му бе излишен. Прочете го в очите на Конърс. Не, не в очите, а в цялото му лице. Кожата му бе покрита с капчици пот, а чертите му се бяха изострили от болката и напрежението. Франкин бе виждал и други в това състояние.

— Ти си болен.

Каза го, без да свали пистолета.

Стояха вперили погледи един в друг.

— Толкова много сценарии разработих — каза Конърс, — а не можах да предвидя този.

Наклони глава, за да покаже какво има предвид. Това. Тук, сега, замъкът, ти и аз. Това е краят, но кой би могъл да предположи?

— Знаеш защо съм тук — каза Франкин.

Конърс поклати глава. Не защото не знаеше, разбира се, че знаеше, а защото не можеше да позволи това да се случи.

— Не си забравил, че винаги сме смятали, че е по-добре да се спасим малцина, отколкото да позволим да загинат всички?

Франкин не отговори. Подозираше, че каквото и да се кани да каже Конърс, то няма да му хареса.

— Бяхме прави — продължи Конърс. — Но се оказа, че ние няма да сме сред оцелелите.

Стояха, без да помръдват, с оръжия, насочени един към друг. И двамата знаеха, че се намират в ситуация, която не бе предвидил никой протокол. И която не можеха да регулират никакви правила. Приличаше на шахматна задача, която няма решение. Самият Конърс бе много по-голяма заплаха за Франкин, отколкото пистолетът му, а пистолетът на Франкин не можеше да причини на Конърс по-голяма вреда от тази, която вече му бе причинила болестта.

— Пусни ме — настоя Франкин. — Имам работа.

Конърс поклати мълчаливо глава.

— Не искам да стрелям по теб.

— Няма да стреляш — отвърна Конърс.

В гласа му имаше нещо. Нещо, което накара Франкин да забележи премигващата светлина.

Едва сега осъзна, че двамата с Конърс стоят пред крематориума. Осъзна значението на премигващата светлина. „По дяволите, Конърс — каза си. — Всичко да върви по дяволите!“ И хукна към вратата, за да надзърне какво става вътре.

Конърс го остави да мине покрай него. Отстъпи назад, но без да свали оръжието. Позволи му да отиде до вратата и да види всичко.

— Нямаш право!

Франкин се обърна към него. Гласът му трепереше от гняв. Продължаваше да държи пистолета си насочен към Конърс, но в подобна ситуация това не означаваше нищо. Скоро всичко щеше да приключи и за двамата и никой нямаше да го предотврати.

В крематориума бушуваше огън и пламъците ясно се виждаха през прозорчето във вратата. Температурата бе толкова висока, че топлината минаваше дори през дебелото термоустойчиво стъкло.

Върху монтираната под слаб ъгъл конвейерна лента лежеше един-единствен сандък.

Пламъците бушуваха — гладни, нетърпеливи да погълнат още нещо. Същите пламъци, които неотдавна бяха погълнали тялото на Хелена Уоткинс, сега щяха да погълнат маслиненозеления сандък и когато това се случеше, всичко щеше да приключи.

Край конвейера имаше още сандъци като този. Стояха върху количките и чакаха да дойде и техният ред.

Сиви, зелени, в различни оттенъци на кафявото. Етикети в бяло и жълто, на английски, руски и други езици.

— Така… — каза Конърс. — Така трябва.

 

 

Току-що бяха стигнали до дървената врата в ниския тесен коридор, който водеше към витата стълба, която на свой ред излизаше на терасата. Същата тераса, на която се бяха озовали по време на първия си опит за бягство.

Джанин — беше изпреварила Уилям с няколко метра — изведнъж осъзна, че чува тропота само на своите стъпки.

Спря. Обърна се.

Приведе се, за да види по-добре вратата долу.

— Не мога — извика Уилям зад нея.

Стоеше до най-долните стъпала и не помръдваше.

Тя слезе при него — бавно, стъпало по стъпало, макар да знаеше, че нямат никакво време, особено за подобни неща.

— Какво правиш? — попита го, объркана, ядосана, уплашена: комбинация, която сигурно я караше да изглежда разгневена.

— Дай ми пет минути — отвърна той. — Ако не дойда до пет минути, тръгвай без мен.

Тя му изкрещя нещо, но той вече бе изчезнал. Стъпките му отекваха по каменния под.

Частица от нея бе готова да го изостави. В края на краищата старият глупак толкова отчаяно искаше да умре, че нямаше да му попречи.

Знаеше обаче, че не може да го направи.

 

 

Франкин първи свали пистолета.

Конърс го последва.

Стояха един срещу друг.

Конърс се усмихна.

Усмихна се с плувнали в сълзи очи, не от болка или тъга, а защото най-сетне бяха стигнали края, усмихна се с топлина и увереност, които изненадаха Франкин, не, натъжиха го, накараха го да изпита не само тъга, тъга и неудобство, но и се почувства съсипан, направо смазан от факта, че наистина бе дошъл краят.

И Конърс му каза.

Каза му онова, което бе научил от Уилям, каза му, че всичките им теории са били погрешни. Че мнозина ще загинат, мнозина, но не всички… Заплака, докато изричаше тези думи, заплака, макар да продължаваше да се усмихва. Пурпурните кръгове на картата щяха да продължат да растат, да растат, но после щяха да започнат да се свиват и не всички щяха да загинат.

Каза му и онова, за което така и не се бяха досетили.

Че кодираните пророчества не свършват там, където бяха смятали. А продължават и продължават. Кой знае, може би човечеството щеше да преживее и други такива катастрофи, а може би щеше да постигне нови успехи, най-вероятно и едното, и другото. И това също бе записано някъде. Макар все още никой да не го бе прочел.

Бяха прекарали живота си в търсене на отговор.

На въпрос, който се бе оказал погрешно формулиран.

Това каза Конърс и това бе всичко, от което се нуждаеше Франкин.

— Ти повтаряше, че най-лошото, което може да се случи, е да разберат — каза Конърс. — Оказва се, че си сгрешил.

Каза го като приятел, с усмивка.

С усмивка, която казваше благодаря. Благодаря за времето, през което работихме заедно. Благодаря за всичко.

— Мисля, че и двамата сме сгрешили — отвърна Франкин.

Стояха неподвижно и се взираха един в друг. Двама мъже в униформа. Само това им бе останало — гордостта, честта, съзнанието, че животът им е преминал в опити да направят нещо добро.

— Мога да го преживея — каза Конърс.

 

 

Джанин настигна Уилям в кабинета му. Онзи, чиито стени бе покрил с разпечатки и където бе зарязал всичко — книгите върху бюрото, компютрите, всичко.

Спря на прага. Не каза нито дума.

Нямаше представа какво прави… но май започваше да разбира.

Виждаше само гърба му, но не и лицето му.

А той бе прехапал устни. Не плачеше, но бе прехапал устни. Погледът му бе празен, а езикът му здраво притиснат към зъбите, за да му помогне да овладее обзелите го чувства.

Накрая се наведе пред съседното бюро.

Лицето му се изравни с компютрите.

Докосна тежката зелена машина в десния ъгъл, онази, която бе нарекъл Сара, погали я внимателно, нежно и я остави да си стои там. Не каза нито дума, но изпитваше чувството, че разговаря с нея.

Изминаха секунда или две, след което той се изправи.

 

 

Не я бе чул да идва.

Видя я да стои на прага, погледът му срещна нейния. Видя, че се чуди какво става, но не се осмелява да попита.

Той сви рамене. Усмихна се, без да усмихва.

Кимна й, сякаш казваше: „По-добре да тръгваме“.

И отговори на въпроса, който тя не бе задала.

— Този път исках да се сбогуваме.