Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (54)

50.

Събудиха се с усещането за празнота.

И мислите им се завъртяха в кръг, както правят мислите понякога.

Първа бе тревогата, породена от случилото се. Второто — осъзнаването, че всичко е било само сън, защото… трябваше да е било сън, нямаше друг начин. И накрая мъчителният опит да си припомнят що за сън е било това, къде се е разиграло действието му и кой е участвал в него, защо усещането за реалност е останало, а не си е отишло.

В случая обаче не ставаше въпрос за сън.

А търсенето им бе направило пълен кръг и ги бе отвело до началната точка.

Бяха заспали сред кадри от хаос и улични бунтове, всевъзможни теории и специалисти, които обясняваха какво да направи човек, за да се предпази, карти, които показваха докъде е стигнал вирусът и как се разпространява.

Телевизорът им повтаряше едни и същи лица, същите, които бяха гледали преди да заспят, само че сега им се струваха още по-отчаяни, по-ужасени, по-уплашени.

 

 

Алберт и Лео седяха смълчани в леглата си и гледаха репортажите, без да включат звука.

Усещането за празнота бе изчезнало.

Заменено от усещането, че всичко е обречено.

Светът просто бе… затворил.

Училища, библиотеки, супермаркети… бяха заключени, а вратите им заковани с дъски. Същото се отнасяше и за жп гарите и летищата, както и за всяко друго място, където можеха да се срещнат много хора, да вдишват един и същи въздух и да разпространяват вируса.

По улиците патрулираха бронирани машини и от техните високоговорители звучаха призиви хората да останат по домовете си. Болниците приемаха само заразените с вируса, лекарите и сестрите, облечени в защитни костюми, полагаха отчаяни усилия да ги излекуват, но не знаеха как. Болестта протичаше с ужасяваща бързина, а в лаборатории по цял свят учени и изследователи сновяха трескаво между образците от вируса и апаратурата, с която разполагаха, но никой нямаше представа какво всъщност вижда под микроскопа.

В град след град местните власти реквизираха ледените пързалки. Същите ледени пързалки, на които допреди броени дни десетгодишни хлапета бяха гонили шайбата или упражнявали пируети и където родители бяха скачали на крака, ръкопляскали, мръзнели от студ или пили горещ шоколад в очакване да отведат децата си у дома. Сега ледените пързалки бяха превърнати в хладилни съоръжения, а ледът бе покрит с черни найлонови чували, наредени един върху друг. В някои от тези чували лежаха труповете на същите тези хора, които до неотдавна бяха правили пируети или пили горещ шоколад.

А там, където ледът не достигаше, пламваха клади.

Пламъците поглъщаха тяло след тяло, тъй като труповете на жертвите биваха изгаряни с цел да се унищожи вирусът. Стълбове черен дим, устремили се към небето, бележеха местата, където биваше унищожено поредното огнище на заразата, но другаде по света се появяваха нови и нови.

Всичко се движеше в една посока.

И единственото, което можеше да направи човечеството, бе да се опита да забави темпото.

С надеждата, че ако го забави достатъчно дълго, все някой ще открие лекарство.

Не всички обаче щяха да доживеят този момент.

 

 

Нямаха основания да предполагат, че полицията е установила самоличността на Лео или че е блокирала кредитната му карта. Въпреки това ръцете му трепереха от напрежение, докато заплащаше престоя им на рецепцията.

Колата, която бяха зарязали, бе взета под наем на името на Кристина. И дори някой да я бе обявил за издирване, нямаше как да го свърже с нея. Вярно, щяха да търсят Алберт, но двамата се бяха погрижили да се отърват от всичко, което би могло да разкрие самоличността на Лео.

Лео бе просто един млад мъж, който напускаше мотела. Изключително неспокоен на вид млад мъж, но това не бе незаконно, нали?

— Опитвате се да избягате, нали? — попита го мъжът на рецепцията.

Лео го погледна. Погледът му издаваше паника.

Откъде бе разбрал? Да не би кредитната му карта да бе го издала?

— И ние обсъждаме същото — продължи мъжът. — С жена ми. Но къде да избягаме?

Въпросът бе реторичен, осъзна Лео. Всички говореха само за едно — за заразата.

А смъртоносният вирус беше много по-голяма заплаха от възможността да бъдеш заловен от полицията за това, че си преминал на червен светофар в Берлин. Въпреки това Лео въздъхна от облекчение, когато осъзна, че мъжът говори за заразата.

Само за нея.

Усмихна му се, измърмори нещо, което дори самият той не разбра, а мъжът се оказа прекалено възпитан, за да го помоли да повтори, след което двамата се сбогуваха, обзети от чувство на взаимна симпатия.

Искрена симпатия, която съществува единствено в условията на надвиснала трагедия.

 

 

Началник-щабове и политически съветници по цял свят отговаряха на телефонни повиквания, които съдържаха едно и също послание.

Задействан е Нулевият сценарий.

Те предаваха съобщението нагоре по веригата, докато то стигне до върха на пирамидата на властта. В резултат на което най-висшестоящите събуждаха семействата си, качваха се на очакващите ги автомобили и потегляха през обезлюдените градове към летищата, където ги очакваха самолети.

Президентите и министър-председателите имаха правото да вземат със себе си членове на семейството, роднини, близки съветници и помощници. Включените в тази група бяха печелившите в своеобразната лотария, а останалите бяха губещи, макар да нямаше да го узнаят никога. Висшестоящите събираха тайно важни документи, които щяха да им помогнат да управляват страните си от разстояние, и ги опаковаха заедно с детски играчки, семейни снимки или каквото там преценяха за важно, след което натоварваха всичко това в багажниците на автомобили или в каросерията на камиони. Кортежите потегляха с висока скорост и никой в тях не обелваше нито дума.

На хоризонта се издигаха стълбове дим от кладите.

Навсякъде по света държавните ръководители изоставяха своите домове, своите приятели, своите сънародници и поданици и… вируса, който упорито отказваше да бъде излекуван.

И се устремяваха към своето бъдеще в морската шир.

Сами. Изолирани от целия свят.

Всички бяха уплашени и тъжни.

Но това бе малка цена, която трябваше да платят, за да оцелеят след края на света.

 

 

Когато от редакцията върнаха обаждането на Лео, Алберт вече бе в колата.

Лео се опитваше да се свърже с тях от сутринта, но никой не бе отговорил на позвъняванията му. Оставил бе няколко съобщения, но никой не му се бе обадил, макар да бяха минали поне два часа. Не можеше да им се сърди.

Представяше си обстановката във вестника, трескавата дейност, която кипеше там, напрегнатите телефонни разговори, импровизираните планьорки, потока информация, който заливаше колегите му… Всичко това трябваше да бъде превърнато в заглавия, които да се появят в интернет, преди да го е направила конкуренцията. Журналистите вършеха най-важната работа на света — в собствените си представи поне — и това възприятие успяваше да задържи страха на разстояние, да им създаде усещане за неуязвимост, сякаш не бяха част от този свят, а странични наблюдатели, които не могат да умрат… Същото се отнасяше и за Кристина. И тя бе вярвала, че не може да й се случи нищо… докато не бе загинала.

Освен това Лео знаеше, че случаят му не се ползва с приоритет. Един заминал в командировка стажант изглеждаше наистина незначителен в сравнение с глобалната епидемия и рухването на цивилизацията.

Затова когато най-сетне отвърнаха на позвъняванията му, той говори кратко, ясно, стегнато.

Пъхна телефона между ухото и рамото си, с едната си ръка се опитваше да плати за новата кола под наем, а с другата стискаше хартиен плик със закуски, които най-вероятно само щяха да повишат нивото на захар в организма му, но понякога човек няма избор.

Заговори веднага щом редакторът от другия край на линията каза името си.

— Машината за франкиране — попита Лео. — Открихте ли я?

Отговорът бе отрицателен.

Последва порой от думи, но Лео го прекъсна, без дори да го изслуша. Нямаше време за обяснения или извинения, човекът, с когото разговаряше, би трябвало да е наясно с това.

— Изпратих ви снимка — каза той. — Някой трябва да я е получил, попитайте хората на Кристина. Открихме плик, още един плик… няма значение. Мисля, че случващото се е свързано с Уилям. Преследват ни. Мисля, че е заради плика. Преследват ни…

Гласът от другия край го прекъсна раздразнено:

— Лео! Чуй ме!

Лео си повтори наум това, което бе казал току-що, и осъзна, че говори несвързано. Голям недостатък за един журналист.

— Лео, слушай — каза гласът.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам.

Въпреки това гласът от другия край на линията започна да говори. И Лео изгуби всякакъв интерес към машината за франкиране.

 

 

След секунди Лео отвори вратата, седна до Алберт, хвърли хартиения плик на задната седалка и закопча предпазния си колан с едно-единствено движение.

— Тръгвай.

Алберт, който седеше зад волана, реагира мигновено.

Изморен, тъй като бе успял да поспи само няколко часа, той си бе позволил да се отпусне и сега осъзна какъв глупак е бил. Някой ги бе проследил или кредитната карта на Лео бе предизвикала подозрения. Каквато и да бе причината, не искаше да губи време. Запали двигателя и напусна паркинга със свирене на гуми. Приготви се да чуе лоши новини.

— Какво се е случило?

— Нищо — отвърна Лео. — По-скоро имаме новини. Тръгваме на юг.

Алберт го погледна. Сега пък какво се беше случило?

Лео кипеше от енергия. Нямаше представа откъде се е взела или накъде да я насочи, но все пак реши преди да заговори да подреди мислите си в някакъв що-годе логически поток.

— Обаждането — каза той. — Обаждането на Уилям. Когато с Кристина бяхме на покрива и той се обади и прекъсна излъчването.

— Да? — каза Алберт.

— Проследили са го — каза Лео. — Зная къде да ги открием.

 

 

Младият пилот с късо подстриганата коса продължаваше да кръжи с хеликоптера над черното ауди.

Бореше се с колебанията си. От едната страна бе дългът, който изискваше от него да изпълни заповедта, а от другата бе мъчителното безпокойство, което му напомняше кое е правилно и кое — не.

Сети се за онзи пилот в Амстердам.

Онзи, който не се бе подчинил на заповедта и бе прелетял над целта, след което бе размислил и се бе върнал, за да довърши работата си.

После чу гласа на Франкин в слушалките.

Генералът сякаш бе прочел мислите му, сякаш знаеше какво става в ума му. Да, ситуацията е досущ като тази в Амстердам, каза си пилотът, само мащабите са по-малки, но въпреки това ситуацията е същата… След като един пилот на изтребител се бе вслушал в собствената си съвест, защо и той не би могъл да направи същото?

А Франкин продължаваше да говори.

Да говори за трудностите, пред които са изправени всички.

Пилотът се поколеба, понечи да възрази, да заяви на Франкин, че трябва да има и по-приемлив начин, но съзнаваше, че не може да го направи, съзнаваше, че ще изгуби в момента, в който подеме този разговор. Франкин щеше да заяви, че е прекалено късно да се откаже. Щеше да му напомни, че е натискал спусъка и преди и че е негов дълг да го натисне отново.

Но пилотът знаеше, че това е лъжа.

Стрелбата по линейката бе едно, човекът в нея бе вече мъртъв, докато хората в аудито бяха живи, не бяха заразени, а просто се бяха изпречили на пътя им. А това го разкъсваше. Буквално го разкъсваше. До този момент никога не бе изпитвал подобно чувство, но това бе чувство, което не можеше да сбърка. Как да не се вслуша в него?

Направи усилие да не позволи думите на Франкин да достигнат съзнанието му, направи последен кръг над аудито, изправи курса и полетя далеч от полигона, далеч от долината, планините и замъка. Полетя надалеч, макар да не знаеше накъде точно.

 

 

Намираше се на много километри от полигона, когато думите на Франкин успяха най-сетне да пробият защитата му.

Заповедите му може и да не бяха правилни, но това, което вършеше, бе още по-лошо. Чу Франкин по радиото и макар да не му отговори, разбра дълбоко в себе си.

Разбра, че няма избор.

Разбра, че не може да откаже.

И в крайна сметка направи единственото, което трябваше да направи.

Обърна хеликоптера.

 

 

На хоризонта отново се появи полигонът с черното ауди. Пилотът се ощипа, за да прогони болезненото чувство, което изпитваше. Ризата му бе подгизнала от пот, прониза го остро безпокойство, което продължи да нараства. Разтри чело с надеждата това да му помогне да разсъди по-добре, потри и гръб в седалката, потри кожата си под ризата. Сърбеше го, сякаш нещо го пробождаше, не — сякаш хиляди иглички го пробождаха, болката не спираше, заплашваше да го докара до лудост…

И в този момент видя кръвта, пропила през униформата му. И разбра.

Онова неразположение, което бе почувствал сутринта.

Същото, което бе взел за безпокойство.

Е, оказа се нещо съвсем различно.

Не можеше да спре да се чеше, тялото му сякаш крещеше, изгаряше от болка, сякаш се разпадаше, и пилотът се нуждаеше от двете си ръце, за да спре тази агония. Вятърът нахлу в пилотската кабина, хеликоптерът се завъртя все по-бързо и по-бързо в лудешки танц…

Пилотът отдавна бе пуснал спусъка, когато машината се заби в земята и експлодира в огнено кълбо от горящо гориво и разтопено стъкло.

На стотина метра от черното ауди.

Очакващо неизбежната си участ, която така и не го сполетя.

За Уилям и Джанин това бе разликата между живота и смъртта.