Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (58)

54.

Първия път, когато Франкин повика Родригес, бяха изминали дванайсет часа от последния контакт с Конърс. Информира го за ситуацията, тъй като такива бяха изискванията на протокола и генералът не виждаше смисъл да ги нарушава.

След двайсет и четири часа проведоха втора среща. Затова когато чу почукването на вратата на каютата си, Франкин разбра какво означава това.

— Трийсет и шест часа — каза Родригес. — Какво ще наредите да направя?

Въпросът му накара генерала да се замисли. Това бе негово задължение.

Притесняваше го фактът, че не контролира напълно ситуацията. Явно Конърс не се бе качил на хеликоптера. Пилотът бе отказал да изпълни заповедите — или това, или комуникационното му оборудване се бе повредило, нямаше начин да се разбере — след което бяха изгубили контакт с него. Възможно бе да се е случил някакъв инцидент, но това също не можеха да знаят със сигурност.

Ако Конърс е бил на хеликоптера, имаше две възможности.

Да са загинали заедно. Или да са решили да напуснат Организацията и да отлетят нанякъде.

Това бе невъзможно. Конърс не се бе появил на хеликоптерната площадка. Затова, независимо дали пилотът бе загинал в катастрофа, или бе предпочел да избяга и да загине от пандемията, местонахождението на Конърс оставаше загадка.

А именно негово задължение бе доставянето на данните и осигуряването на сигурността им.

Ако не бе успял да го изпълни, трябваше да задействат съответните протоколи.

— Трябват ми трима души — каза Франкин. — Тръгваме при първа възможност.

Родригес излезе и остави Франкин край стоманената маса в каютата.

Не бе очаквал да види отново замъка.

А сега щеше да го направи, при това по-малко от два дни, след като го бе напуснал.

 

 

Уилям спря в края на селската улица.

Зарея поглед към склоновете, покрай туфите замръзнала трева, които покриваха долината, към хълмовете, по които двамата с Джанин се бяха спуснали предния ден.

Лео го видя отдалече. Тръгна подире му, тъй като бе решил да го държи под око. Не, не се чувстваше длъжен да го прави, просто искаше да го прави. Искаше да види как се справя Уилям, искаше да каже нещо, искаше да му помогне.

Все пак именно Уилям бе причината да стигне дотук. Той бе човекът, когото Кристина бе решила да намери на всяка цена. А сега стоеше насред улицата с присвитите рамене и грохналото тяло на човек, който не вижда никакво бъдеще.

Лео тръгна към него. Тръгна с бавни стъпки по замръзналата земя. Подмина го и спря пред него, не прекалено близо, за да покаже ясно, че не възнамерява да нарушава покоя му.

— Зная, че не се познаваме — каза след малко той.

Уилям го погледна. Острият му поглед издаваше, че се кани да го прекъсне, каквото и да се опитва да му каже.

— Не зная какво възнамерявате да ми кажете — предупреди го той. — Но не го правете.

Това бе всичко, но думите му дойдоха от дълбините на душата му и прозвучаха през стиснатите му зъби, сякаш мускулите на челюстта му единствени го спираха да сграбчи Лео и да го удуши.

— Исках само да кажа… — започна Лео. И изгуби дар слово. Осъзна, че няма представа какво иска да каже.

Затова замълча, преди да продължи.

— Зная, че не съм преживял нещата, които сте преживели вие. Зная, че не мога… как да кажа… да си ги представя дори. Да си представя онова, което сте преживели двамата тук.

Говореше на Уилям, който гледаше някъде встрани. Надяваше се обаче да го слуша.

— Разбира се, не аз съм човекът, който да ви каже кой сте, какъв сте. Но ако можех, все пак… — Нова пауза. — Щях да ви кажа, че не сте от хората, които се отказват.

Това привлече вниманието на Уилям. Звукът, който издаде през носа си, определено не бе поемане на дъх, а изсумтяване.

— Какво знаеш ти?

— Събрах информация.

Какво?

О! Отне му секунда, докато разбере какво има предвид Лео, след което неочаквано впери поглед в него — суров и много по-жесток, отколкото заслужаваше младежът. Кристина бе разговаряла с него, нямаше друг начин, и сега хлапакът му с хлапак стоеше тук и си въобразяваше, че знае всичко за него.

— В такъв случай източниците ти са те подвели — каза Уилям и присви устни, за да прикрие чувствата си. — Аз съм ненадминат майстор в отказването.

Замълча, после добави:

— И ако ти е казала нещо друго, то е защото винаги е искала да ме промени.

Обърна се и отново зарея поглед към планината.

Прокле се наум, тъй като хлапето нямаше никаква вина, че е тук, хлапето имаше най-добри намерения, искаше да установи контакт, но това нямаше как да стане, ако собствените чувства на Уилям продължаваха да го дърпат към бездната.

Беше си позволил да изпита надежда. И това се бе оказала голямата му грешка.

— Стигнахме края на пътя — каза той. — Не можем да направим нито крачка повече. Нищо няма да се промени само защото дойдохте с купчина листа, които нямат никакъв смисъл.

Въздъхна. Такава бе реалността. Върнал се бе в самото начало, в първото квадратче от играта.

Не, по-скоро първото квадратче се бе върнало при него, след като жълтият плик бе пропътувал цялото разстояние от замъка до Берлин и обратно.

— Не се опитвай, Лео. Всичко свърши. Няма смисъл.

Настъпи секунда мълчание.

— Не го вярвам — отвърна Лео.

Уилям го погледна с крайчеца на очите си и Лео не видя нищо освен частица от зеницата му и много, много презрение.

— В какво не вярваш?

— Че нищо няма смисъл.

Уилям не отговори.

— Точно обратното. Мисля, че така е било писано. Мисля, че е трябвало да ви предадем този плик. Мисля, че това е била нашата мисия, за да не се откажете, за да опитате отново. Това не е ирония на съдбата, а тъкмо обратното. Това е шанс, това е възможност. Животът ви дава нова възможност, защото така е било писано да стане.

Нов поглед с крайчеца на очите.

И същото презрение.

— Писано?

— Да.

— Нищо от това не е било писано да се случи, Лео.

Каза го с отвращение. Сякаш писано бе ругатня, сякаш от самото произнасяне на тази дума му идваше да зашлеви на Лео някой шамар, сякаш тя бе обида, която не биваше да произнася повече.

— Съпругата ми загина, и то пред очите ти. Това ли е било писано? Аз бях на половин континент разстояние и го видях по телевизията. Това също ли е било писано? Навсякъде по света умират хора, никой не знае как да спре този вирус, а ти се опитваш да ми кажеш, че и това е било писано? Писано?

Вече ръмжеше.

Не беше прав, защото Лео нямаше никаква вина за случилото се, но на Уилям не му пукаше дали е прав, или не. Не можеше да понася всички тези добронамерени, но лишени от съдържание думи, думи на утеха, не можеше да понася всички тези хора, които се опитваха да облекчат болката му и смятаха, че ще се почувства по-добре само защото нещата — като че ли, може би, евентуално — имат някакъв по-висш смисъл.

Животът бе прекалено кратък за подобни глупости.

Животът бе прекалено кратък, за да кажеш, че всичко е предначертано и предопределено от някой, който знае по-добре, че когато животът стане труден, това е защото не си разбрал, че препятствията, пред които си изправен, искат всъщност да ти дадат безценен урок.

Човек не може да промени съдбата. Това, което трябва да се случи, се случва. Ако нещо е писано да стане, то става и никой не може да му попречи.

Глупост! Всичко това са глупости! Това каза на Лео.

— Онова, което се случва с човек, е резултат от решенията, които той взима — каза Уилям. — Случилото се с мен е резултат от моите решения. Ако имаме късмет, тези решения водят до нещо хубаво, ако нямаме късмет… всичко отива по дяволите. Но ако идваш при мен и отхвърляш своите отговорности с думите, че бъдещето е такова, каквото е… Не, ако се опиташ да отнемеш моята отговорност…

Замълча. Остави края на изречението да потъне в тишина. Започна отново. Този път по-спокойно.

— Кристина не умря, защото така е било писано. Умря, защото цял куп хора са взели цял куп решения, довели до смъртта й.

Пауза.

— И ти не дойде тук с този плик, защото така е било писано. Ако искаш да вярваш, че бъдещето е предопределено, твоя воля. То обаче не е. Бъдещето е такова, каквото сам си го направиш.

Настъпи продължителна тишина. Лео го наблюдаваше напрегнато.

Мислено подбираше думите, които да изрече, подбираше ги една по една и ги подреждаше в изречения. Искаше да излязат от устата му в правилния ред, без заекване, без колебание, без да му се налага да започва отначало. Държеше на всяка дума, която се канеше да изрече, и искаше да й придаде необходимата тежест.

— В такъв случай — започна Лео, след което замълча, за да подсили ефекта. Замълча толкова дълго, колкото бе предвидил. Погледът му — искрен и уверен — бе вперен в Уилям. — В такъв случай не разбирам защо сте тук.

Уилям го погледна.

Лео не помръдна.

После каза и останало. Ясно. Отчетливо. Спокойно.

— Защото ако вярвате, че ние сами създаваме своето бъдеще, трябва да се захванете с онези кодове и да направите нещо по въпроса.