Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (10)

9.

Уилям Сандберг остана в кабинета си до късно след полунощ, докато най-сетне охранителят отвън не почука на вратата и любезно, но твърдо му предложи да си легне.

Предварително бе помолил за разрешение да отнесе химикалка и някои разпечатки в спалнята си и когато се озова там, превърна огледалото в банята в импровизирана дъска. Продължи да работи върху нея, докато стрелките на часовника не наближиха три сутринта и фруктиерата не остана празна.

Събуди се след четири часа. Настъпило бе второто му утро в плен, но се чувстваше изпълнен с енергия, което не му се бе случвало от много време.

Никой не почука на вратата му. Нямаше и будилник, нямаше кой да му каже, че е време да става, но въпреки това бе напълно буден преди седем. Седеше на ръба на леглото и умът му бе готов да продължи с решаването на проблема оттам, където бе спрял през нощта.

Остави мислите си да се пореят на свобода за няколко минути, след което влезе в банята и си взе продължителен топъл душ, докато съзнанието му само се погрижи за останалото.

Когато приключи, за своя най-голяма изненада легна по гръб на пода в банята.

Сложи ръце на тила си. Сгъна колене, кръстоса глезени и се надигна от кръста нагоре. Първата коремна преса от… не можа да си спомни откога.

Оказа се доста по-трудно от очакваното. Но той продължи.

Когато след няколко минути се отпусна по гръб, изпита задоволство от успеха. Бе напълно изтощен и не можеше да продължи дори животът му да зависеше от това. Това обаче означаваше, че мускулите му са си на мястото и знаят какво да правят. Това беше добре. Беше въпрос на навик, на практика.

Като почти всичко останало.

Докато бе стоял под душа, някой бе влязъл в стаята му и бе оставил до леглото поднос със закуска. Бе също толкова обилна, колкото предната сутрин, но Уилям се задоволи само с чаша кафе и плод и насочи вниманието си към вестниците, които придружаваха закуската. Датата бе вчерашна. Въпреки това обаче трябваше да признае, че е впечатлен.

И двата бяха шведски.

Прегледа набързо първите страници, но нищо не привлече вниманието му. Затова взе единия и отгърна на секцията с новини от Стокхолм. Прочете всички заглавия. Внимателно. Два пъти. Остави го и взе другия вестник. Направи същото. Не откри нищо и там. Логично.

Сгъна вестниците и ги остави на таблата с първите страници отгоре. Нямаше никакъв смисъл да разкрива какво точно е търсил.

Нито един от двата вестника не споменаваше и думичка за изчезването му и макар да не би имал нищо против то да бъде отразено по някакъв начин, трябваше да признае, че не е изненадан. Единственият човек, на когото би липсвал, бе Кристина. Той обаче бе сигурен, че похитителите му са взели достатъчно предпазни мерки, за да разиграят сценарий, при който никой да не задава никакви въпроси. Каквото и да си мислеше Кристина, че се е случило с него, то никога нямаше да попадне във вестникарските заглавия.

А това бе още една причина. Още една причина да направи това, което бе замислил.

Когато в осем и десет Конърс почука на вратата му и го попита дали е готов да се заеме с днешните си задължения, Уилям бе напълно облечен и настроен за работа, и то от доста време.

Очакваше с нетърпение деня, който едва започваше.

Защото имаше план.

И нямаше никакво намерение да уведомява Конърс за него.

 

 

Бяха минали почти осемнайсет часа от мига, в който Конърс го бе оставил на новото му работно място. Това време се оказа напълно достатъчно за Уилям Сандберг, за да се прости с първоначалния си оптимизъм.

Бе останал прав в средата на стаята — сам-самичък и напълно неподвижен — за цяла вечност, както му се струваше, вперил поглед в безкрайния масив от напълно неразбираема информация, покрила стените около него. Една от тях бе покрита цялата с компютърни разпечатки на числови редици, достатъчно, за да покрият пространството от пода до тавана, а съседната стена бе покрита с разпечатки на символи, които определено бяха шумерски, но отново не му говореха нищо. Стените изглеждаха така, сякаш някой е облепил стаята с тапети на черно-бели графични мотиви.

Стотиците листове бяха подредени в групи, разделени от тесни празнини, които да покажат къде свършва една числова редица и започва друга. Тук-там част от информацията бе задраскана, обозначена като маловажна, а някои числа и групи символи бяха направо премахнати.

Това бе огромно количество данни.

И Уилям нямаше представа откъде да започне.

Онова, което го притесняваше най-много обаче, бе не информацията върху стените, а онова, което се криеше зад нея.

На първо място, очевидно той не бе първият специалист, захванал се с тази задача. Някой бе работил с този материал преди него. Този някой бе извършил първоначалното декодиране на безкрайната редица числа и бе разбил кода, който показваше как тези числа се трансформират в други числа, а те на свой ред в шумерски текст.

Какво означаваше това?

Някой се бе заел с тази задача, но се бе отказал преди да стигне до края. Защо? И къде беше този човек сега?

Редиците числа определено бяха декодирани веднъж, но човекът, направил това, не бе открил универсалния ключ, който позволяваше да се правят преобразувания и в двете посоки. Нямаха представа как да кодират информация и се нуждаеха от обща формула, а може би — кой знае — и от няколко формули, които да им позволяват да шифроват ново съобщение във всеки един момент.

Процесът можеше да се окаже неимоверно сложен. Нищо чудно част от формулите да се базираха на местоположението на кодирания текст в редицата, а може би дори на местоположението на други текстове в нея, а защо не и на напълно различни числови редици, които все още не бе успял да открие?

Изруга на глас. Как, по дяволите, да им помогне да кодират отговор на съобщение, което не му позволяват да прочете? На съобщение, чийто произход крият от него?

Трябваше да започне отначало. Да обхване цялата информация, да я прегледа отново, да види какво ново ще успее да научи от нея.

Впери поглед в компютърните разпечатки. Реши да започне от края.

От стената с клинописните знаци.

Те не му говореха нищо, но това не бе изненадващо. Със същия успех стената можеше да бъде покрита с детски рисунки или с безсмислени драсканици, в които никой да не открие абсолютно никаква логика, но случаят определено не бе такъв. Някой бе решил, че тези знаци са толкова важни, че държави от всички краища на планетата бяха създали цяла международна организация, която да се заеме с тях. Кой бе той, че да оспори подобно мнение?

Погледнат от няколко крачки разстояние, клинописният текст се нижеше в безкрайно дълга последователност от блокове, от матрици страница след страница. Отблизо обаче Уилям виждаше, че всяка страница е оградена от тънка рамка, в която сякаш бе вписан дискретен обект, отделно парченце от пъзела, който представляваше гигантската мозайка от листове с размер А4, окачени по стените.

Всяка страница представляваше матрица от миниатюрни квадратчета и всяко от тези квадратчета бе равностойно на един пиксел от съобщението. Самото съобщение бе с размери 23 пиксела ширина и 73 пиксела дължина. Или общо 1679 пиксела, които образуваха поредица от шумерски чертички и прочие символи, които не му говореха абсолютно нищо.

Добре. Да преминем на следващата стена, каза си Уилям. Тази с числовите редици.

На всяка страница бяха отпечатани два комплекса числа. Горната половина на страницата бе отпечатана в черно, долната в червено, а между тях нямаше празно пространство. Буквите C и P показваха разликите между двете половини.

C идваше от cipher, английската дума за шифър, а P — от plaintext, или най-обикновен неформатиран и некодиран текст.

Черните символи бяха C. Криптираният код. Онзи, който тайнствената международна организация бе засякла. А червените бяха P. Дешифрираният материал. Числата на свой ред представляваха безкрайни групи от пиксели, които образуваха клинописните знаци на съседната стена.

Дотук добре. Нищо кой знае колко необичайно. Странен му се стори начинът, по който числовите редици бяха съставени от едва четири символа.

Не бе забелязал тази подробност по време на прожекцията върху стените на голямата конферентна зала, но колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-сигурен бе, че я е забелязал, но не й е обърнал внимание.

Четири.

Не две, както при обичайните дигитални редици, съставени от нули и единици. Не и десет, както в добре познатата десетична бройна система, с която децата се запознаваха още преди да свалят лигавниците си и да се научат да ходят. Числовите редици пред него бяха образувани от стойности от нула до три.

Четвъртична система.

Сама по себе си идеята определено не бе революционна. И преди бе виждал подобни кодове. Разбира се, че ги бе виждал. Доколкото знаеше обаче, те нямаха практическо приложение извън куриоза, извън експеримента, който да покаже, че човек може да създаде аритметична система на каквато си иска основа. Програмистите използваха шестнайсетична. Вавилонците бяха използвали шейсетична. Кой обаче би могъл да използва четвъртична? И защо?

Това го изненада не на последно място и заради изображенията, които гледаше. Ако някой ще превръща дадена информация в черно-бели пиксели, защо ще ги кодира в стойности от нула до три?

Защо ще представя двоични числа в четвъртичен код.

Поклати глава. В случая отговорът на въпроса защо едва ли бе толкова важен.

Задачата му не бе да превърне червените кодирани числа в шумерските символи от съседната стена. Някой друг вече го бе направил. Някой друг бе превел тези символи на разбираем съвременен език, но нямаше никакво намерение да му разкрие съдържанието на дешифрираното послание.

Единствената му задача бе да открие връзката, да разбере как черните числа се превръщат в червени и как новополучените червени да се трансформират в проклетите черни символи. Започна да го обзема усещане за безизходица, задачата му се стори прекалено тежка и той не искаше нищо друго, освен да зареже всичко и да си тръгне.

Хвърли поглед към бюрото. Към папките. Компютрите.

Можеше да го направи, но не биваше.

В папките бе открил изчисленията и бележките на своя предшественик, които би могъл да използва, за да улеснят запознаването му с материала. Изглеждаше примамливо, но идеята не бе добра.

Ако някой преди него бе открил ключ за декодиране, който работеше само в едната посока, това означаваше, че е непълен или дори грешен, а Уилям не искаше да падне в същия капан. Не искаше да тръгне по коловоза, издълбан от нечия друга логика, да приеме чужди умозаключения, които изглеждаха лесни и прости само защото бяха изложени на хартия.

Трябваше да започне от самото начало. Без предварителна информация. Без помощ.

И без компютри.

Защото ако той не знаеше нещо, и компютрите нямаше да го знаят.

Ако той сбъркаше, и компютрите щяха да сбъркат и преди да се усети, щеше да се е отдалечил още повече от верния отговор. В този момент имаше само един начин да вникне в изходния материал, с който разполагаше. И този начин бе с лист и химикалка. Трябваше да пише, да рисува, да брои на ръка. Да почувства кода, както правеше едно време.

Но това едно време бе отдавна.

Стоеше, без да помръдне, само погледът му сновеше по числата. Отчаяно се опитваше да вникне в подредбата им, но не знаеше как. Вътре в него се зароди усещане за клаустрофобия, което започна да набира сила, да го притиска, да затруднява дишането му. Постепенно започна да подозира… не, вече бе напълно сигурен и това накара ризата да залепне за гърба му като влажен чаршаф.

Беше объркан.

Нямаше да се справи.

 

 

След агония, продължила няколко часа, Уилям захвърли листовете и химикалката, запрати папките на пода в жест на пълно отчаяние, отвори вратата и закрачи по коридора. Нуждаеше се от свеж въздух. Нуждаеше се да погледне нещо друго. Да прочисти съзнанието си.

Първото, което се изпречи пред погледа му, бе охранителят в светлосива униформа. Лицето му бе непознато — не беше от хората, придружавали го в самолета. Охранителят стоеше на няколко крачки от вратата на стаята му и го гледаше с празния поглед на музеен уредник в деня с възможно най-слаба посещаемост.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, макар тонът му да предполагаше, че няма никакво желание да помага на никого. Целта му бе да попречи на Уилям да отиде някъде, където не бива да ходи.

Уилям му обясни, че иска да се поразходи.

— Можете да се разходите и тук — отвърна му охранителят.

— Мога да спра и да работя — каза Уилям. — Разходката ще ми помогне да мисля по-добре, а аз съм тук, за да мисля. Вие решавате.

Измерваха се с погледи няколко секунди. Охранителят очевидно бе получил конкретни заповеди, най-вероятно да се погрижи Уилям да не напуска стаята си, но и да задоволява разумните му желания. Уилям виждаше как се чуди кое от двете е с по-висок приоритет.

Най-накрая охранителят кимна. Погледът му остана студен и безразличен, макар и двамата да знаеха, че победителят в тази малка битка е Уилям.

— Не правете нищо глупаво — предупреди го той.

Уилям го удостои с крива усмивка. За миг се изкуши да го попита как може да опита нещо глупаво, при положение че е затворен зад дебели каменни стени, но се отказа. Вместо това също кимна и остави телохранителя да интерпретира жеста му като знак на благодарност, като своеобразен начин да го прати по дяволите или като нещо по средата. После тръгна по коридора.

Разходката бе съвсем кратка.

Въздухът бе все така влажен, както и в стаята, а стените бяха иззидани от същите безкрайни редици дялан камък.

Ако не друго, разходката поне му предложи някакво разнообразие, бягство от числата и разпечатките. Остави погледа си да се рее по стените и пода, да брои камъните, да търси модела, следван от средновековните зидари, за да прочисти съзнанието си.

Мислите му обаче все се връщаха към едно и също.

1679.

23 по 73.

Най-силно го дразнеше обстоятелството, че тази комбинация му бе позната отнякъде, а не можеше да се сети откъде. Колкото и да се опитваше, не успяваше да се сети, и това го ядоса до такава степен, че реши повече да не рови в спомените си.

В дъното коридорът завиваше вдясно. По същия този път Конърс го бе отвел за срещата с Франкин, а още по-надолу започваха по-тесни коридори, които водеха в различни посоки. Уилям избра един, по който не бе минавал. Докато вървеше, продължаваше да брои камъните, тихо и спокойно, но с нарастващо чувство на безпокойство, на тревога.

Направи му впечатление липсата на камери за наблюдение. Това бе необичайно. Означаваше, че такива или няма, или са толкова добре скрити в дебелите каменни стени, че не могат да бъдат открити с невъоръжено око. Което бе още по-необичайно. Камерите за наблюдение вършат работата си най-добре, когато са поставени на видно място, защото тогава служат и като предупреждение.

Предположи, че камери все пак има и че са навсякъде.

Второто, което му направи впечатление, бе самият факт, че му бяха позволили да се поразходи из замъка. Охранителят му бе дал възможност да тръгне на разузнаване сам-самичък, вероятно защото самият Уилям не бе имал намерение да прави именно това. Искаше само да се поразтъпче. След като обаче се бе озовал тук, пред него се бе открила прекалено изгодна възможност, за да я пропусне.

Затова продължи да върви. Със същото небрежно темпо, сякаш се шляеше по улиците на някой град. Това обаче вече не бе обикновена разходка. Уилям полагаше усилия да запамети маршрута, да запомни кой коридор как изглежда и накъде води. Взе безмълвното решение тази разходка да бъде последвана от още много такива, докато не състави в съзнанието си ясна карта на колкото е възможно по-голяма част от замъка.

В крайна сметка малкото му пътешествие завърши в нещо като задънена улица. Тежка дървена врата преграждаше коридора пред него, а в стената до нея бе монтирана кутийка, която не можеше да бъде нищо друго освен сензор за магнитни карти. В горната й част светеше червен диод, което означаваше, че вратата е заключена и ще остане в това положение, докато четецът не регистрира съответната магнитна карта.

Уилям гледа вратата няколко секунди. После реши, че разходката му е продължила достатъчно дълго. Време бе да се върне, преди отсъствието му да е разтревожило някого.

По обратния път към коридора, в който се намираше стаята му, реши да си постави две цели.

Първата — да се погрижи винаги да е на крачка пред останалите.

Всъщност не на една крачка, не дори на две, а на колкото се може повече крачки.

Да направи всичко по силите си, за да открие модела на структурата, логиката на кодиращия ключ, и да предаде откритията си на Конърс и Франкин, но с темпо, което определи самият той. Щеше да направи така, че да останат доволни от работата му, но в същото време винаги щеше да знае повече, отколкото им казваше. Не че сам можеше да направи нещо с тази информация, но винаги е за предпочитане да държиш повече козове от другите.

По-важната му цел обаче бе втората.

Каквото и да се случеше, трябваше да намери начин да се измъкне оттук.

Затова когато на следващата сутрин Конърс го остави сам в кабинета му, Уилям Сандберг се зае с удвоена енергия с решаването на загадката.

Изчисленията, които бе направил през нощта върху огледалото в банята, не му бяха помогнали да открие нещо ново, но го бяха подтикнали да мисли, да разсъждава. Бе докоснал кътчета от ума си, които бе смятал за недостъпни от години. Бе потърсил връзки и модели, които може би нямаше да доведат до бърз резултат, но знаеше, че в крайна сметка ще му помогнат да разбие кода.

За втори пореден ден Уилям заснова между стените, движеше се напред-назад между числата и символите, колоните и редиците, търсеше връзки, нещо — каквото и да било — което се отличава от общия фон или пък се повтаря. Преглеждаше данните, сменяше изходната точка, преглеждаше ги отново. Пишеше нещо върху листове, залепваше разноцветни бележки по стените — всеки цвят символизираше различни връзки, мисли или идеи. Усети, че започва да вниква в същността на загадката. Бавно, много бавно. Но вече предвкусваше успеха. За човек, който само преди два дни бе направил опит за самоубийство, еуфория бе прекалено силна дума. Но ако някой го помолеше да опише състоянието си, Уилям би използвал именно нея.

Работи още два часа, преди да остави химикалката. Време бе за втората част от плана му.

Онази част, която не бе свързана с шифъра.

Този път охранителят бе подготвен за въпроса и прояви значително повече разбиране. Уилям отново обясни, че трябва да се поразходи, получи задължителното за целта позволение и тръгна по коридора.

Приложи същата тактика както и предния ден. Бавни, небрежни крачки. Безцелно шляене. Но междувременно регистрираше всяка подробност, опитваше се да запамети всеки детайл и да го добави към картата, която съставяше в ума си. Избра коридори, по които не бе вървял до този момент, прецизно и методично отбелязваше онези, които му оставаха. Скоро се умори и реши да се върне в кабинета си.

Само още един коридор, каза си.

И то само до първия разклон.

„Още един коридор и ще се върна.“

Вместо това се озова изправен пред труден избор.

 

 

Забеляза я в мига, в който сви зад ъгъла.

Вратата в дъното на коридора, разположена на десетина метра от него, приличаше досущ на онази, пред която се бе озовал по време на вчерашната си разходка. Голяма тежка дървена врата. Панти от ковано желязо. Метална кутия отстрани.

Имаше обаче една разлика.

Светодиодът на кутията мигаше в зелено.

Някой току-що бе минал през вратата и тя се бе затворила, но електронната ключалка не бе заела обичайното си място. Едва доловимото жужене подсказваше, че вратата може да се отвори.

Уилям стоеше като вцепенен. Какво трябваше да направи? Да мине през вратата? Или не?

Това бе шансът му. Но това бе шанс, който не желаеше в момента, все още не, тъй като не бе готов да се възползва от него.

Искаше обаче да научи повече. Искаше да разбере върху какво работи, искаше да открие още коридори, може би дори да бъде поканен да участва в нови съвещания в части на замъка, които още не бе посещавал. И всичко това само за да увеличи шансовете да се измъкне оттук, а когато успее — да разкаже на света колкото се може повече.

Точно в този момент обаче нямаше време за разсъждения. Това бе шанс, който можеше да не получи втори път. Електронната ключалка пред него продължаваше да свети в зелено, а това нямаше да продължи дълго.

Поколеба се.

Миг по-късно колебанията му се изпариха.

Действията му бяха резултат по-скоро на инстинкт, отколкото на съзнателно решение: втурна се напред, хукна по коридора към вратата и с всяка стъпка виждаше в представите си как светодиодът грейва в червено, но това не се случи. След секунди се озова пред вратата, отвори я, прекрачи прага и пусна дръжката в мига, в който се озова от другата страна, тъй като се боеше, че ако не я затвори, може да се включи някаква аларма.

Механизмът изщрака зад гърба му. Почти веднага след това се разнесе тихото бръмчене на ключалката, а зелената светлина на диода се смени с червена.

Едва тогава мозъкът му заработи както трябва.

И Уилям Сандберг осъзна, че е направил невъобразима глупост.

Стоеше на място и дишаше колкото се може по-тихо. Някой друг трябва да бе минал през тази врата секунди преди него, в противен случай нямаше да я завари отключена.

Пред Уилям се откриваше нов коридор. Бе почти същият като онзи, по който бе дошъл, същите каменни плочи на пода, същите зидани стени. В далечината се виждаше краят на коридора, който завършваше с тясна ниша и малък прозорец. Нищо чудно оттам да започваха някакви стълби, но нямаше как да види от мястото, на което бе застанал.

Цареше гробовна тишина. Това го накара да се почувства неловко.

Би предпочел екот от стъпки, някакъв признак за живот в далечината, който да отслабне и да заглъхне, но да му даде представа къде се намира човекът, минал през вратата преди него.

Тъй като алтернативата бе въпросният човек да е някъде наблизо. Ако това бе така, на Уилям щеше да му се наложи да дава доста обяснения.

Не помръдна от мястото си толкова дълго, че загуби представа колко минути е стоял така. В крайна сметка стигна до извода, че няма какво да губи. Бездруго бе влязъл в забранен за него коридор. Не му оставаше друго, освен да продължи напред, да се опита да научи колкото се може повече, преди да го открият, да се надява, че ще намери нещо, което да използва в бъдеще. Нищо чудно вече да бяха започнали да го търсят.

Закрачи напред. И тук не се виждаха камери, но той прие, че ги има, но са добре скрити. Продължи да се преструва, че се разхожда небрежно както и преди, докато оглеждаше внимателно обстановката и регистрираше всяка подробност.

Мина под някакъв свод. И още един. След втория започваха по-малки коридори с ниски тавани и без никакво осветление. Всички завършваха с тежки дървени врати, които Уилям знаеше, че не би могъл да отвори със сила. Добави местоположенията им в картата, която съставяше в ума си, след което продължи към нишата в далечината. Ако имаше късмет, щеше да открие площадка, от която да започват стълби или нови коридори, които да водят във вътрешността на замъка, може би дори вход или открито пространство, откъдето да се измъкне.

Продължи напред. Тихи бързи стъпки. Все едно тичаше, но на забавен каданс. Нямаше обаче друг избор.

И тогава спря.

Защото чу стъпки.

Огледа се. Звукът идваше някъде отпред и това потвърди подозренията му. Наистина имаше стълби. Лошото бе, че стъпките се чуваха все по-силно и по-силно.

Пулсът му се ускори до висините. Огледа се за маршрут за бягство.

Единственият му път назад минаваше през голямата дървена врата, но светодиодът там отдавна мигаше в червено. Дали не можеше да свърне в някой от страничните пасажи? И да се надява, че ще минат покрай него, без да го забележат? От друга страна обаче, заловяха ли го по този начин, нямаше да е в състояние да се оправдае, че не се е опитвал да избяга. А последното, от което се нуждаеше, бе именно да го заподозрат в опит за бягство. Другият вариант бе да остане на място и да се опита да ги убеди, че се е изгубил.

Този сценарий също не му изглеждаше особено привлекателен.

А стъпките се приближаваха все повече.

* * *

Човекът, който влезе след нея, спря за толкова дълго, че тя започна да се чуди дали изобщо е влязъл.

Беше се скрила в един страничен коридор. Дишаше тихо и се укоряваше наум.

Не бе забелязала някой да я следи. Проявила бе непредпазливост. Нещата се бяха развивали прекалено добре прекалено дълго време и тя си бе повярвала, че е по-умна от останалите. Очевидно някой я бе проследил и сега я дебнеше в коридора.

Или пък… не? Защо тогава не чуваше нищо?

А може би бе сгрешила. Може би й се бе счуло нещо и сега се криеше без никаква причина. Може би бе станала параноичка, може би нервите й бяха прекалено опънати и трябваше да се върне в стаята си. Дали наистина си бе въобразила, че я следят? Тъкмо се канеше да напусне укритието си, когато отново чу същите стъпки.

Бавни. Предпазливи. Като на човек, който се озърта, търси нещо.

Странен ритъм. Сякаш някой е излязъл на разходка.

В това нямаше никаква логика.

Тук имаше два типа хора. Единият бяха охранителите и военните, а другият бе тя самата… а тези стъпки звучаха така, сякаш са на посетител, на човек, който е излязъл да се поразходи… а такива хора просто не съществуваха, не и тук.

Едва когато мъжът мина покрай входа на коридора, където се бе скрила, тя видя, че не е от пазачите. Мина покрай нея с бавни, лениви стъпки. В първия момент тя не осъзна какво вижда. След това бе прекалено късно.

Тя ги чу първа.

След частица от секундата ги чу и той. Спря на няколко крачки от нея и се заслуша. Стъпки. Някъде в далечината. Стъпки на пазачи, които се качват по стълбите.

Тя се поколеба. Можеше да ги остави да го пипнат, това дори би увеличило собствените й шансове. Щяха да го заловят и да го отведат някъде, а това би увеличило шансовете й да остане незабелязана.

Би могло.

Тя обаче не искаше да поема подобен риск.

Отдавна бе чакала подобна възможност.

Съблече тениската си с едно движение.

Не биваше да му позволи да извика. Трябваше да действа бързо и тихо, но и не биваше да го наранява.

 

 

Уилям Сандберг бе толкова изненадан, че не би извикал и без напъханата в устата му тениска.

Младата жена, надвесила се над него, едва ли бе на повече от трийсет. Тъмната й коса бе прибрана на конска опашка, беше боса, обута в тесен черен клин, а свалената преди броени секунди тениска разкриваше стегнато, добре тренирано тяло и толкова прилепнало бюстие, сякаш бе нарисувано върху него.

Направи му знак да мълчи и впери напрегнат поглед в очите му. Притисна го между собственото си тяло и стената, докато пазачите продължиха към същата врата, през която двамата бяха влезли преди малко. Чу ги да вадят магнитните си карти, чу и затварянето на вратата, когато мъжете изчезнаха от другата й страна.

Не помръднаха преди жуженето на електрическата ключалка да спре.

И когато то най-сетне спря, жената отново го погледна в очите и каза:

— С теб трябва да си поговорим.