Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (68)

64.

Апартаментът на Каптенсгатан го посрещна с парче талашит, заковано върху входната врата, точно на мястото на счупените прозорци. Уилям спря на стълбите с ключ в ръка, преди най-сетне да събере смелост и да отключи.

Вътрешната врата бе отворена. Разбита, със счупена ключалка, нямаше как да се затвори. Зад нея се стелеше онази миризма, която винаги го бе посрещала у дома след продължително отсъствие. Миризмата на реалността, реалността, която влиза в ролята си, когато няма кой да създаде илюзията, че естественият аромат на света е на лимон, че светът е чисто и подредено място и в това няма нищо необичайно въпреки хаоса и въпреки ада, наречени живот.

Изтривалката на прага му бе отрупана с вестници. С еволюирането на кризата заглавията им бяха ставали все по-големи, а снимките все по-мрачни и тъжни.

Последният носеше януарска дата.

След което бяха спрели да идват.

Лежаха на пода като свидетелство за събитията от последните месеци. Приличаха на хроника в черно и бяло. На хроника в снимки, а не в кодирани знаци. Написана след случилото се, а не обратното.

Катастрофата бе отминала току-що.

И въпреки това му изглеждаше толкова далечна.

Нищо не се бе случило.

И все пак всичко се бе променило.

Не помръдна от вратата още няколко минути.

Дори не дишаше. Не знаеше какво да прави.

Надзърна в апартамента. В своя дом. В своя живот.

Накрая свали палтото си и го метна на стола до вратата.

Тръгна по коридора.

Беше си у дома.

Уилям Сандберг влезе в банята и завъртя кранчетата.